Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (5)

4.10⁹ г. н.е.

Трудно потисках болката дори с помощта на морфина, който Даян бе купила на нелепо висока цена от аптека в Паданг. Треската беше още по-лоша.

Не ме изтезаваше непрекъснато. Налиташе на вълни, ядра, мехури от жега и шум, които неочаквано се пукаха в главата ми. Правеше тялото ми толкова капризно, че да не мога да разчитам на него. Една нощ потърсих опипом чаша с вода, каквато нямаше, и счупих нощната лампа. От трясъка се събуди и семейството в съседната стая.

Сутринта разсъдъкът ми се проясни отново и не си спомнях произшествието. Видях обаче съсирената кръв по кокалчетата на юмруците си и чух как Даян успокоява сърдитата камериерка, докато й плаща лампата.

— Аз ли го направих?

— Уви, да.

Тя седна на плетен стол до леглото. Видях, че са донесли поръчка — пържени яйца и портокалов сок. Явно беше сутрин. Зад прозиращите пердета небето беше синьо. През отворената врата на балкона полъхваше приятно топъл въздух с мирис на океан.

— Съжалявам — промърморих.

— Не беше на себе си. Бих те посъветвала да забравиш случката, но ти бездруго не я помниш. — Тя докосна с длан челото ми. — И се боя, че още сме далеч от края.

— Колко?…

— Мина една седмица.

— Само една?

— Само една.

Дори не бях преполовил мъчението.

Но промеждутъците, когато умът ми се избистряше, бяха полезни, за да пиша.

Графоманията е един от няколкото странични ефекта от лекарството. Когато търпеше същите мъчения, Даян написа изречението „Нима не съм пазител на брат си?“ стотици пъти на четиринадесет страници. Трупах своите запълнени на ръка листове върху нощното шкафче, докато чаках треската да поднови набезите си, и препрочитах написаното в стремеж да го запечатам в ума си.

Даян беше извън хотела през целия ден. Попитах я къде е била.

— Установявах връзки.

Обясни, че намерила един посредник за прехвърлянето на име Джала, от народността минанг. Заниманията му с внос-износ прикривали далеч по-изгодното уреждане на нелегално преселване. Даян ме увери, че на пристанището всеки познавал Джала. Борела се за място на кораба с цяла орда побъркани евреи утописти, които щели да създават свой кибуц в новата земя. Затова нямало твърда уговорка, но тя си позволи умерен оптимизъм.

— Внимавай — помолих я. — Може би все още ни търсят.

— Едва ли, доколкото усещам, но… — Даян вдигна рамене и погледна бележника в ръката ми. — Пак ли пишеш?

— Така си отвличам вниманието от болката.

— Удобно ли ти е да държиш химикалката?

— Все едно имам неизлечим артрит, но се справям.

„Засега“, добавих мислено. Заслужаваше си, защото упорствах да съхраня онова, което ми се струваше застрашено.

— Пишеш много добре, наистина — увери ме тя.

Вторачих се с ужас в нея.

— Ти си го чела?!

— Ти ме помоли, Тайлър. Настояваше.

— Бълнувах ли?

— Явно си бълнувал… но в онзи момент говореше съвсем разумно.

— Не го писах, за да го четат и други.

Забравил съм, че й показах написаното. Жесток удар. Още какво ли се е заличило от спомените ми?

— Тогава няма да надничам повече. Но това, което си написал… — Даян наклони глава встрани и ме изгледа. — Изумена и поласкана съм, че чувствата ти към мен са били толкова силни и през онези години.

— Не вярвам, че чак сега го научаваш.

— Всъщност съм по-изненадана, отколкото можеш да си представиш. Но откривам парадокс, Тайлър. Момичето, което описваш, е равнодушно до границата на жестокостта.

— Никога не съм те смятал за такава.

— Не твоето мнение ме безпокои, а моето.

Бях седнал в леглото и си въобразявах, че така показвам силата на волята си. По-скоро показвах, че обезболяващите са ми помогнали временно. Потреперих — първият признак на започващата треска.

— Искаш ли да знаеш кога се влюбих в теб? Може би трябва да го напиша. Бях на десет…

— Тайлър, стига де! Никой не се влюбва на десет години.

— … когато умря Свети Августин.

Даян трепна.

— Звучи доста зловещо.

Но аз говорех сериозно. И. Д. Лоутън доведе кучето по прищявка, навярно за да допълни украсата на камината заедно с декоративните антикварни маши. Обаче Свети Пес се опълчи на отредената му съдба. Вярно, беше си красавец, но вечно шареше насам-натам и белите му нямаха край. И.Д. скоро се настрои презрително към него, Керъл не го и поглеждаше, Джейсън изглеждаше дружелюбно озадачен от присъствието му. Но дванадесетгодишната Даян се сприятели с кучето, сякаш взаимно се подтикваха да бъдат по-добри, отколкото бяха. Играеха на моравата в летните вечери, когато започнах да виждам другояче Даян. Просто се радвах, че мога да я гледам. И двамата винаги усещаха настроенията си.

Не знам защо това ми харесваше. Но в напрегнатия малък свят на семейство Лоутън имаше оазисче на простодушна привързаност. Ако бях куче, сигурно щях да ревнувам. Откривах, че Даян не е като другите в семейството и че тази разлика е важна.

Свети Августин умря неочаквано през есента, а още си беше кутре. Даян потъна в скръб и аз прозрях, че съм влюбен в нея…

Наистина прозвуча зловещо. Влюбих се в нея не защото тя тъгуваше за кучето си, а защото беше способна да жали, докато останалите или нехаеха, или тайно им олекна, че къщата най-сетне се е избавила от Свети Августин.

Тя се извърна към огрения от Слънцето прозорец.

— Бях сломена, когато онова животинче умря.

Погребахме Свети Пес в горичката зад моравата. Даян натрупа малко надгробие от камъни и го подновяваше всяка пролет, докато не напусна дома си след десет години.

Освен това се молеше там при всяка смяна на сезоните — мълчаливо, със събрани длани. Не знам на кого и за какво се молеше. Нямам представа какво правят хората, когато се молят. Не мисля, че съм способен и аз да го правя.

Но тогава за пръв път открих, че Даян живее в свят, който се простира извън границите на Голямата къща. В него радостта и тъгата напираха като приливи с мощта на цял океан.

Треската пак ме връхлетя през нощта. Не помня друго, освен упорито завръщащата се уплаха, че лекарството е скрило повече спомени, отколкото ще възстановя някога. Представях си как марсианските вещества си вършат работата в моето тяло, ту нападат, ту сключват временно примирие с имунната ми система, завоюват нови територии в клетките, покоряват враждебните хромозомни вериги.

Когато се опомних, Даян я нямаше. Откъснат от болката благодарение на морфина, който тя ми инжектира, аз се измъкнах от леглото и успях да се затътря в банята, после се довлякох и до балкона.

Свечеряваше се. Светилото още беше в небето, което обаче потъмняваше. Усещах миризми на кокосови орехи и изгорели газове от дизелови двигатели. Арката блещукаше на запад като замръзнал живак.

Желанието да пиша ме споходи отново като отглас на треската. Бележникът ми бе запълнен до половината с трудни за разчитане драскулки. Трябваше да помоля Даян да купи още един. Може би два. И тях щях да запълня с думи.

Думи като котви — да задържат лодките на паметта, които бурята би разпръснала.