Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (19)

Тиктакане на скъпи часовници

Изборите наближаваха и Джейсън реши да ги използва за отвличане на вниманието.

— Изправи ме на крака — повтаряше той.

И настояваше, че имало начин. Да, необичаен. И без одобрението на Федералното управление по лекарствените средства. Но беше лечение с дълга, подробно документирана история. Постара се да не остави у мен съмнение, че ще се възползва от това средство и без да му помагам.

Понеже Моли за малко не го лиши от всичко, което имаше значение за него — и покрай това ме заряза да си ближа раните, — аз се съгласих. (Каква ирония откривах в думите на И.Д. след толкова години: „Очаквам от теб да бдиш над него. И да проявяваш благоразумие.“)

В дните преди ноемврийските избори Ун Нго Уен ни просвещаваше за процедурата и съпътстващите я рискове.

Не беше лесно да се съветваме с него — не толкова заради затегнатата охрана, а заради тълпата от анализатори и специалисти, които не се откъсваха от донесените архиви като колибри, забило човка в сочен плод. Те бяха учени със солидна репутация, проверени от ФБР и Националната сигурност, подписали декларации за опазване на тайната поне в близкото бъдеще. И бяха като омагьосани от огромните марсиански бази данни. В печатен вид информацията би заела около петстотин тома по хиляда страници всеки — астрономия, биология, математика, физика, медицина, история и технология. Повечето данни бяха новост за нас, земяните.

Тези хора бяха под непрекъснат натиск да си довършат работата преди присъствието на Ун да бъде оповестено официално. Федералните власти искаха да се запознаят поне най-общо със съдържанието, докато и други правителства поискат достъп. А в Държавния департамент си бяха наумили да съставят и разпространят копия, поизчистени от някои потенциално опасни или доходоносни технологии. Оригиналите пък щяха да останат строго секретни.

Затова цели тълпи учени се бореха за вниманието на Ун и ревниво защитаваха отделеното им време — само той можеше да тълкува или да обясни някои пропуски в марсианските текстове. Няколко пъти ме напъдиха от покоите му наежено учтиви мъже и жени от „групата по високоенергийна физика“ или „групата по молекулярна биология“, които за нищо на света не биха се лишили от отделения им четвърт час. А шефката на групата по медицински науки едва не получи сърдечен пристъп, когато Ун ме обяви за свой личен лекар.

Джейс се опитваше да укроти учените, като намекваше, че съм от екипа по „социализация“, за да свикне Ун със земните обноски извън науката или политиката. А аз обещах на дамата от групата по медицина, че няма да се заема с каквото и да било лечение на марсианеца, без тя да участва пряко. Сред изследователите плъзна мълва, че съм обикновен използвач, който някак се вмъкнал сред кръга на приближените, а за отплата ще сключа твърде изгоден договор за книга, щом всички научат за пристигането на Ун. Изобщо не понечихме да ги разубеждаваме — слуховете ни бяха полезни.

Сдобихме се с лекарството по-лесно, отколкото очаквах. Ун си бе донесъл цяла марсианска аптека и нито един препарат в нея нямаше земен аналог. Той твърдеше, че всичко това може да му е необходимо някой ден, за да лекува себе си. Върнаха му аптечната, щом признаха, че има статут на посланик. (Не се съмнявах, че властите са си отделили образци, но Ун беше убеден, че грубите анализи няма да разгадаят предназначението на тези изключително усъвършенствани вещества.) Просто връчи на Джейсън няколко стъкленици с лекарството, а той ги изнесе от „Перихелий“, възползвайки се от привилегиите си на началник.

Ун ми даде указания за дозировката, периодичността, противопоказанията и вероятните проблеми. Безпокоеше ме дългият списък със скрити опасности. Ун подчерта, че дори на Марс смъртността при прехода към Четвърта възраст не е за пренебрегване — 0,1 процента, а положението на Джейсън се усложняваше от неговата атипична множествена склероза.

Но без лечение шансовете му бяха още по-лоши. В известен смисъл лекуващият му лекар в случая не бях аз, а Ун Нго Уен. Моята роля се свеждаше до наблюдение и справяне с нежелани странични ефекти. Това уталожваше угризенията ми, макар че всеки съд би отхвърлил на секундата подобен довод — Ун е „предписал“ лекарството, но моята ръка го е въвела в тялото на Джейсън.

Ун Нго Уен дори нямаше да е наблизо в този момент. Джейс си уреди триседмична почивка до началото на декември. Дотогава Ун щеше да е световна знаменитост. Щеше да е зает с произнасяне на речи пред ООН и да се ползва с гостоприемството на нашата леко окървавена сбирщина от монарси, молли, президенти и министър-председатели, докато Джейсън се облива в пот и повръща по пътя към оздравяването.

Имахме нужда от място, където да не виждат колко е зле, а аз да се грижа за него, без да привличаме нежелано внимание, но и достатъчно цивилизовано, за да повикам линейка, ако нещо съвсем се обърка. Хем удобно, хем спокойно място.

— Знам едно, което подхожда идеално — увери ме Джейсън. — Голямата къща.

Смехът ми секна, когато проумях, че говори сериозно.

 

 

Даян се обади отново цяла седмица след посещението на Ломакс в „Перихелий“. Седмица след като Моли напусна града, за да получи каквото й бяха обещали И.Д. или наети от него частни детективи.

Слънчев неделен следобед, в който бях сам в апартамента със затворени щори. През цялата седмица, докато делях времето си между клиниката и тайното обучение с Джейсън при Ун Нго Уен, очаквах със страх празнотата на почивните дни. Разсъждавах колко е хубаво да си зает, защото те затрупват безбройни, но разбираеми всекидневни дреболии, които пропъждат болката и потискат угризенията. Това е процес на оздравяване или поне отлагане. Уви, временно.

Чувствах се твърде зле. „Добре че се отърва от нея“ — натърти ми Джейсън два-три пъти. Колкото вярно, толкова и безсмислено. Още по-добре щеше да бъде, ако можех да си изясня дали Моли ме е използвала, или ме е наказала за това, че аз съм я използвал. И дали моята студена и може би малко престорена обич се равняваше на нейното студено и пресметливо отхвърляне.

Телефонът звънна.

— Тайлър? — чух гласа на Даян. — Сам ли си?

Потвърдих, че е точно така.

— Радвам се, че най-после те намерих. Исках да ти кажа, че си променяме телефонния номер. Ще го заличим от указателя. Но ако решиш да се свържеш с мен за нещо…

Тя ми продиктува новия си номер и аз го надрасках на попаднала пред очите ми салфетка.

— Защо не искате да ви има в указателя?

Двамата със Саймън ползваха един-единствен стационарен телефон, но дотогава си мислех, че е някакво самоналожено наказание като носенето на вълнени дрехи или яденето на пълнозърнест хляб.

— Ами първо заради чудатите обаждания на И.Д. Безпокои ни късно вечер и започва да хули Саймън. Честно казано, според мен се е пропил. Той мрази Саймън, откакто го видя, но досега изобщо не ни тормозеше.

Не знаех дали Моли не е измъкнала и телефонния номер на Даян от моя компютър, за да го съобщи на И.Д. Не биваше да обяснявам това по същата причина, която ми пречеше да й разкажа за Ун Нго Уен или хранещите се с лед репликатори. Казах й обаче, че Джейсън се е преборил с баща й за контрола над „Перихелий“ и може би това е разстроило И.Д.

— Нищо чудно, толкова скоро след развода…

— Развод ли? За И.Д. и Керъл ли говориш?

— Джейсън премълча ли? И.Д. живее под наем в Джорджтаун от май. Още уговарят условията, но изглежда Керъл ще получи Голямата къща и изплащане на поддръжката. Всичко друго ще си бъде на И.Д. Разводът е по негово желание. Напълно разбираемо — от десетилетия Керъл се разминава на косъм с алкохолната кома. Не беше много грижлива майка, не вярвам да е била кой знае какво и като съпруга.

— Тоест одобряваш, така ли?

— Напротив. Не съм си променила мнението за него. Поне към мен беше ужасно безразличен баща. Не го понасях, а на него не му пукаше от това. Нито пък се прекланях пред него като Джейсън — ах, величавият крал на промишлеността, около който се върти всичко във Вашингтон…

— Нямаше ли все пак нещо такова?

— Тайлър, той постигна успехи и се сдоби с влияние, но това е относително. В тази страна има десетина хиляди подобия на И. Д. Лоутън. Способен е, а когато настъпи Ускорението, докопа шанса си и му обърнаха внимание хора с истинска власт. Но той си остана за тях новобогаташ. Не беше от тяхната среда.

— Явно си го виждала другояче от вашата страна на моравата — подхвърлих аз. — Как е Керъл?

— Взима си редовно все същото лекарство. А ти как си? Добре ли върви с Моли?

— Моли си отиде. Скъсахме.

— Жалко.

— Така е най-добре. Всички ми го казват.

— И ние със Саймън сме добре — похвали се Даян, макар че не я попитах. — Но историята с църквата го потиска.

— Пак ли вътрешни ежби?

— „Храмът на Йордан“ си навлече някакви проблеми с правосъдието. Не знам подробности. Не сме замесени пряко, но Саймън го преживява тежко. Ти наистина ли си добре? Говориш малко прегракнало.

— Ще оцелея някак — уверих я аз.

 

 

Сутринта в деня преди изборите напълних два куфара с дрехи, няколко книги и медицински комплект и отидох с колата да взема Джейсън, за да потеглим към Вирджиния. Той още си падаше по хубави коли, но искахме да останем незабележими на пътя. Значи трябваше да е моята „Хонда“, а не неговото „Порше“. Освен това магистралите не бяха безопасни за поршета.

Президентският мандат на Гарлънд беше благодатно време за хората с годишен доход над половин милион долара и тежко за всички останали. Виждаше се добре и докато пътувахме — складове, където хората отиваха да пазаруват на по-ниски цени, затворени търговски центрове, хора, свиращи се на паркинги в коли без гуми. Големи табели, поставени от щатската полиция, предупреждаваха да не спираме по тъмно. Бандитските нападения намалиха двойно движението на леки коли по магистралите. Повечето време се намествахме между огромни камиони с полуремаркета и зелени возила, обслужващи някоя военна база.

Не обсъждахме гледките. Не споменавахме и изборите, чийто резултат беше предопределен — Ломакс имаше далеч по-голяма подкрепа от двамата си основни съперници и тримата дребни играчи в надпреварата. Не говорехме за репликатори, за Ун Нго Уен и никой не изрече името И. Д. Лоутън. Приказвахме си за мили спомени и хубави книги, а през повечето време мълчахме. Бях свалил от мрежата в компютъра на колата джаз, какъвто Джейс харесваше — Чарли Паркър, Телониъс Мънк, Сони Ролинс, все хора, които отдавна бяха премерили разстоянието между улицата и звездите.

Спряхме пред Голямата къща по здрач.

Големите прозорци светеха в масленожълто под мастилено небе в пъстри оттенъци. Керъл Лоутън слезе от верандата, увила дребната си фигура в шарени шалове и плетен пуловер, за да се пази от ранния студ. Не беше пила много, ако се съдеше по уверените, макар и внимателни движения.

Джейсън се разгъна бавно и предпазливо, за да се измъкне от колата.

Болестта му затихна през тези дни, доколкото това беше възможно напоследък. С малко усилия би приличал на здрав човек. Но той ме изненада — изостави тези усилия щом пристигнахме в Голямата къща. Добра се на зигзаг до трапезарията. Нямаше никого от прислугата — Керъл се погрижи да сме на спокойствие две седмици. Готвачката бе оставила блюдо с пушено месо и задушени зеленчуци, ако сме гладни. Джейсън се свлече на най-близкия стол.

Керъл бе остаряла видимо след смъртта на майка ми. Когато стиснах ръката й, все едно държах покрити с коприна съчки. Над хлътналите бузи очите й горяха с несигурната изнервена живост на закоравял алкохолик, решил поне временно да не докосва бутилката. Промърморих, че изглежда добре, а тя се подсмихна унило:

— Благодаря ти, Тайлър. Знам колко съм страшна. Като Глория Суонсън в „Булевардът на залеза“. Но засега се крепя някак. Как е здравето на Джейсън?

— Все същото.

— Умееш да извърташ. Но аз знам… е, не всичко, но поне съм наясно, че е болен. Сам ми го каза. Знам и че се надява ти да го излекуваш. Лечението било необичайно, но давало резултати. — Тя си дръпна ръката и се вторачи в очите ми. — Лекарството, което се каниш да му дадеш, ще подейства, нали?

— Да — успях да смънкам.

— Защото той ме накара да обещая, че няма да ви разпитвам. Джейсън ти се доверява, значи и аз ще ти се доверя. Макар че като те погледна, виждам детето от къщата в другия край на моравата. Но виждам дете и когато погледна Джейсън. И не мога да разбера кога тези деца са изчезнали от погледа ми.

 

 

Преспах в стая за гости, която само бях зървал от коридора през годините, когато живях в имота. Е, поне няколко часа. Другите прекарах ококорен, докато се мъчех да преценя на какви правни рискове се излагам с идването си тук. Не знаех точно какви закони и наредби е нарушил Джейсън с изнасянето на готови марсиански препарати от „Перихелий“, а вече му бях съучастник.

От сутринта той започна да умува къде да приберем стъклениците от Ун — стигаха за лечението на четирима или петима. („В случай че изтървем куфара“ — обясни Джейс, когато тръгвахме.)

— Да не очакваш обиск?

Представих си как хора от някоя федерална служба напират към верандата в скафандри за биозащита.

— Не, разбира се. Но винаги е по-добре да намалим рисковете. — Той се взря по-остро в мен, макар че зениците му се кривяха наляво през няколко секунди. — Да не те хвана шубето?

Казах му, че можем да скрием резервните стъкленици в малката къща, стига да не им е необходим хладилник.

— Ун твърди, че са химически устойчиви във всякакви условия, освен при термоядрен взрив. Но ако дойдат за обиск, заповедта ще обхваща целия имот.

— Не разбирам от заповеди за обиск, затова пък знам къде са скривалищата в онази къща.

— Покажи ми ги.

Закрачихме по моравата, Джейсън малко залиташе. Завъртях ключа и влязохме в застиналата тишина.

Някой почистваше редовно тук, но къщата на практика бе изоставена след смъртта на майка ми. Тъй и не дойдох да изнеса вещите й, нямах други близки роднини, а Керъл реши само да поддържа къщата, вместо да променя нещо в нея. Но и тук времето не бе спряло. Дневната миришеше на затворен дом, на тапицерия, върху която никой не е сядал, на пожълтяла хартия. По-късно научих от Керъл, че през зимата поддържали отоплението колкото да не замръзнат тръбите. През лятото прозорците винаги били закрити с пердета, за да не се нагрява къщата. В този ден беше хладно и навън, и вътре.

Джейсън влезе треперещ. От сутринта ходеше тромаво и затова помоли аз да нося лекарствата — половин килограм стъкло и биохимия в омекотена чантичка.

— Влизам тук за пръв път след смъртта й — сподели той неловко. — Глупаво ли ще е да кажа, че ми липсва?

— Не.

— Тя е първият човек, който се държа човешки с мен. Ако в Голямата къща някога е имало доброта, тя идваше заедно с Белинда Дюпри.

Отидохме в кухнята и влязохме през ниската врата, през която се стигаше до мазето с груби бетонни стени и толкова нисък таван, че Джейсън трябваше да ходи прегърбен. Помещението едва побираше нагревателя, пералнята и сушилнята. Тук беше още по-студено и влажно.

Приклекнах в нишата зад нагревателя — типично прашно кътче, където не бъркат дори умели чистачи. Обясних на Джейсън, че има спукана изолационна плоча и с малко ловкост човек може да бръкне зад нея в пролуката между чамовата греда и бетонните основи.

— Интересно — промърмори той. — Тайлър, какво си крил там? Стари списания само за мъже?

Когато бях на десет, пъхах вътре играчки не защото се боях, че някой ще ми ги отнеме, а защото ме забавляваше мисълта да бъдат скрити и само аз да знам къде са. По-късно прибирах в скривалището не толкова невинни неща: няколко кратки опита за дневник, писма до Даян, които не изпращах или дори не довършвах. Нямах намерение да кажа на Джейсън, че е познал — някога там имаше и разпечатки от доста умерено порно в интернет. Всички тези „срамни тайни“ бяха разчистени отдавна.

— Да бяхме донесли фенерче — сети се Джейс.

Светлината от единствената лампа не стигаше до покрития с паяжини ъгъл.

— Имаше на масичката до таблото с бушоните.

Протегнах ръка и Джейсън ми подаде фенерчето. Светна немощно с почти издъхналите си батерии, но поне намерих хлабавата плоча, без да опипвам. Сложих чантичката в кухината, наместих плочата и намацах с прахоляк цепнатината.

Понечих да се измъкна заднешком и изтървах фенерчето. То се търкулна още по-навътре в сенките зад нагревателя. Намръщих се и посегнах към бледото светло петно. Докоснах нещо друго. Твърдо. Кутия.

Придърпах я към себе си.

— Тай, не си ли готов?

— Ей сега.

Осветих кутията. Виждаха се прашасалата емблема на „Ню Белънс“ и добавен с дебел черен маркер надпис „Спомени (училище)“.

Кутията, която бе изчезнала от етажерката на майка ми.

— Някакви затруднения? — пак се обади Джейсън.

— Не.

Можех да оставя това за по-късно. Бутнах кутията навътре и изпълзях от прашната пролука. Изправих се и изтръсках ръцете си.

— Май приключихме тук.

— Запомни мястото, че аз може и да го забравя — помоли Джейс.

 

 

Вечерта чакахме резултатите от изборите на внушителния, но старомоден видеоекран. Керъл бе забутала някъде лещите си, седеше по-наблизо и примижаваше. През повечето време в зрелостта си бе загърбила политиката — „това си беше територия на И.Д.“ — и се наложи да й обясняваме кои са основните участници в това шоу. Харесваше й обаче чувството, че е свидетел на важно събитие. Джейсън пускаше кротки шегички и тя се засмиваше, за да му достави удоволствие. Тогава виждах малка прилика с Даян в чертите й.

Но Керъл се изморяваше лесно и си легна преди телевизионните мрежи да започнат обявяването на резултатите щат по щат. Нямаше изненади. Накрая Ломакс събра гласовете на избирателите в целия североизток и почти навсякъде в централните и западните щати. На юг не се справи толкова добре, там обаче гласовете на противниците му се разделиха горе-долу поравно между кандидатите на Демократическата и Християнската консервативна партия.

Започнахме да разтребваме масата, докато последният неуспял кандидат поздравяваше Ломакс с мрачна любезност.

— Значи добрите победиха — обърнах се към Джейсън.

Той се усмихна.

— Не знаех, че и те участват в изборите.

— Нали уж победата на Ломакс ни е от полза?

— Може би. Само не си позволявай грешката да мислиш, че Ломакс държи на „Перихелий“ или на проекта с репликаторите. Нужни сме му само като удобно средство да намали бюджетните разходи за космоса, но да го представи като огромен скок напред. А спестените по този начин държавни пари ще бъдат налети във военния бюджет. Затова И.Д. не успя да настрои срещу Ломакс мнозина от старите си дружки. Новият президент няма да държи на празна ясла нито „Боинг“, нито „Локхийд Мартин“. Иска от тях да сменят производството.

— С военно — уточних аз.

Глобалното затишие заради объркването в първите години на Ускорението отдавна беше минало. И не се знаеше дали превъоръжаването е чак толкова неуместна идея.

— Да, ако се вярва на Ломакс.

— Ти не му ли вярваш?

— Уви, не мога да си го позволя.

На следващата сутрин направих първата инжекция на Джейсън. Той се изтегна по гръб на дивана в просторната дневна. Гледаше през прозореца. Колкото и крехък да беше, имаше вид на нехаен патриций. Не личеше да се страхува. Нави нагоре десния си ръкав.

Взех стерилна спринцовка, сложих игла и изтеглих дозата от стъкленица с прозрачна течност. Ако бяхме на Марс, щеше да има скромна церемония в предразполагаща обстановка. Ние се задоволихме с ноемврийско слънчево утро и тиктакане на скъпи часовници.

Изтрих със спирт сгъвката на лакътя му.

— Не е нужно да гледаш.

— Но аз искам — възрази Джейсън. — Покажи ми.

Винаги искаше да научи кое как се прави.

 

 

Нямаше незабавен резултат от инжекцията, но към обяд на следващия ден температурата на Джейсън се повиши.

Каза, че усещането не било по-лошо от лека простуда. Следобед той отсече да си завра термометъра и апарата за кръвно налягане… ясно де, и да му се махна от главата заедно с тях.

Вдигнах яка заради досадно упорития дъжд, притичах по моравата и пак влязох в къщата на майка ми. Взех кутията „Спомени (училище)“ от мазето и я занесох в дневната.

Заради дъжда и пердетата бе притъмняло и включих лампа.

Майка ми почина на 65 години. Осемнадесет от тях живяхме заедно в този дом. Но за живота й преди това знаех само каквото тя бе решила да науча. Един-два пъти свали тези кутии от рафта, за да ме убеди, че ги е имало и немислимите за мен времена, когато не съм съществувал. Тази кутия не ми беше любимата. Вътре имаше значка от предизборна кампания на някакъв явно неуспял кандидат на Демократическата партия, която харесвах заради ярките й цветове. Но останалото място заемаха нейната диплома, няколко листа, откъснати от годишника на класа й при завършването, и снопче малки пликове, които нито исках да преровя, нито получих разрешение за това.

Сега отворих един плик и плъзнах поглед по няколко реда от писмото, колкото да проумея, че е любовно, а почеркът изобщо не е на баща ми, какъвто го познавах от неговите писма.

Майка ми си имала друг любовник. Новината би могла и да разстрои Маркъс Дюпри, за когото тя се омъжила седмица след завършването, но не означаваше нищо за всеки друг. Не проумявах кому е било нужно да скрие кутията в мазето, след като толкова години беше на рафта.

Все едно. Не е престъпление. Не вярвах да науча какво е станало, нито виждах смисъл да се питам. Всичко в стаята, всеки предмет в къщата щеше рано или късно да бъде прибран от мен, продаден или изхвърлен. И аз, и Керъл все отлагахме, но беше крайно време да направя това.

А дотогава…

Дотогава кутията зае мястото си на рафта при другите две. И придаде завършен вид на опустялата стая.

 

 

Най-тежките ми съмнения като лекар, които споделих с Ун Нго Уен, бяха за взаимодействието на лекарствата. Не можех да спра веднага другите лекарства на Джейсън, без състоянието му да се влоши рязко и опасно. Но още повече ме плашеше незнанието как те ще се съчетават с биохимичната буря в тялото му заради веществата, които получихме от Ун.

Марсианецът ме увери, че това няма да е проблем. Процедурата за дълголетие не беше „лекарство“ в общоприетия смисъл на думата. По-скоро щях да вкарам в кръвообращението на Джейсън компютърна програма, изпълнявана с биологични средства. Лекарствата обикновено взаимодействат с белтъчините и клетъчните повърхности. Чудодейното средство на Ун се захващаше направо с ДНК.

Но нали трябваше да проникне в клетката, за да си свърши работата, и първо да се спогоди някак с биохимичните процеси и имунната система? Ун натърти, че не било важно. Този комплекс действал достатъчно гъвкаво, за да успее при всяко физиологично състояние… с изключение на смъртта.

Само че никой не бе пренесъл на Марс гена за атипичната множествена склероза и там лекарствата на Джейс бяха останали непознати. А колкото и да настояваше Ун, че се тревожа напразно, твърде рядко се усмихваше, докато го казваше. Решихме да ограничим рисковете. В седмицата преди първата инжекция постепенно намалявах дозите на Джейс.

Май имаше полза. Когато дойдохме в Голямата къща, симптомите на болестта не се бяха влошили прекалено и започнахме процедурата с надежда.

Три дни по-късно не успявах да се преборя с прекалено високата му температура. Ден след това той беше почти в несвяст през повечето време. След още един ден кожата му се зачерви, по нея се издуха мехури. Вечерта започна да пищи.

И продължаваше въпреки морфина.

Не крещеше с все сила, бяха стонове, които понякога се засилваха. Такова квичене се чува от гърлото на болно куче, не го очакваш от човек. Когато беше в съзнание, Джейсън не издаваше нито звук и не помнеше, че е викал, макар че беше прегракнал.

Керъл храбро се преструваше, че ще издържи. В задните стаи и в кухнята скимтенето почти не се чуваше и тя се заседяваше там, четеше или слушаше местни радиостанции. Но напрежението я гнетеше и тя пак започна да пие.

Май „започна“ не е подходящата дума. Всъщност не беше спирала. Просто се ограничаваше с минимума, който й позволяваше да избута деня, и лавираше между същинския ужас на внезапното лишаване от алкохол и изкушенията на напиването до пълна безчувственост. Керъл вървеше по пътека, на която е трудно да останеш. Задържа се толкова дни само от обич към сина си, колкото и задрямала да беше тази обич през годините. Звукът на страданието му й отне волята.

В началото на втората седмица вече поддържах Джейс с венозни вливания на течности и непрекъснато следях колко се е повишило кръвното му налягане. В този ден му беше сравнително леко, колкото и страховито да изглеждаше — покрит с корички и зачервен, очите му трудно се различаваха сред подпухналата плът. Съзнанието му се проясни, колкото да попита дали са показвали Ун Нго Уен по телевизията. (Щеше да се случи чак другата седмица.) Но до свечеряване пак беше в несвяст и стоновете, които не бяхме чували два дни, пак отекваха гръмко.

За Керъл бяха твърде болезнени — тя застана на прага със следи от сълзи по бузите, но лицето й се бе сковало в свиреп гняв.

— Тайлър, длъжен си да прекратиш това!

— Правя каквото мога. Не се повлиява от упойващи вещества. Може би е по-добре да обсъдим това сутринта.

— Не го ли чуваш?!

— Чувам го, разбира се.

— И ти е все едно? Този звук ти е безразличен? Господи! Той щеше да е в по-добри ръце, ако бе отишъл при някой шарлатанин в Мексико. Или при знахар от някоя секта. Ти изобщо знаеш ли какво си му инжектирал? Шибан некадърник! Господи…

За съжаление чувах от устата й въпроси, които и сам бях започнал да си задавам. Всъщност не знаех какво съм му инжектирал, поне от строго научна гледна точка. Повярвах на обещанията, които ми даде един човек от Марс, но как да се оправдая с това пред Керъл? Процесът на промяна беше по-тежък, несъмнено и по-мъчителен, отколкото си позволих да се надявам. Или не протичаше както трябва. А може би изобщо не му помагаше.

От Джейс се изтръгна печален вопъл, завършил с въздишка. Керъл затисна ушите си с длани.

— Той страда, некадърнико проклет! Виж го!

— Керъл…

— Я не ми викай „Керъл“, касапин такъв! Ще повикам линейка. Ще повикам и полиция!

Отидох при нея и я хванах за раменете. Усещах я крехка, но опасно настръхнала, досущ като притиснато в ъгъла зверче.

— Керъл, чуй ме.

— Защо пък да те слушам?!

— Защото синът ти ми повери живота си. Чуй ме. Имам нужда от помощник. Дни наред карам, без да мигна. Скоро ще трябва и някой друг да седи при него — човек с медицинска подготовка, който може да следи състоянието му.

— Да беше довел и медицинска сестра.

Не можех, а и сега не беше моментът да й обяснявам.

— Не разполагаме с медицинска сестра. Искам ти да правиш това.

Тя не разбра веднага, но след миг зяпна и се дръпна.

— Аз!

— Доколкото знам, и до ден-днешен имаш лекарски права.

— Не съм се занимавала с медицина от… десетилетия, нали?

— Не те карам да оперираш сърце. Само внимавай за кръвното му налягане и температурата. Можеш ли?

Гневът й се разсея. Тя беше поласкана. И уплашена. Замисли се, после ме погледна неотстъпчиво.

— Защо да ти помагам? Защо да ставам съучастник в това… това изтезание?

Още съчинявах отговора, когато зад мен се чу друг глас:

— Престани, моля те.

Една от чудатостите на марсианското лечение бяха непредвидимите периоди на ясно съзнание. Обърнах се към Джейсън.

Той се мръщеше и напразно се напъваше да седне в леглото. Вгледа се в майка си.

— Не ти приляга много да се държиш така. Моля те, направи каквото Тайлър ти казва. И той, и аз знаем какво вършим.

Керъл се облещи към него.

— Но аз не съм… не мога…

Обърна се и излезе с несигурни крачки от стаята, плъзгайки едната си длан по стената.

Аз седях при Джейс. Сутринта Керъл дойде смирена и трезва, предложи да ме смени. На Джейсън му бе олекнало и нямаше нужда от кой знае какви грижи, но аз й отстъпих мястото си и отидох да си отспя.

Събудих се след половин денонощие. Заварих Керъл още да седи до леглото на своя изпаднал в безсъзнание син и да гали челото му с нежност, каквато не бях виждал у нея.

 

 

Възстановяването започна седмица и половина след началото на лечението. Нямаше забележим обрат, нито внезапно вълшебство. Но периодите, в които умът му беше бистър, се удължаваха, кръвното му налягане се стабилизира около нормата.

Вечерта, когато Ун щеше да произнесе реч в ООН, намерих преносимо телевизорче в стаите на прислугата и го замъкнах в спалнята на Джейсън. И Керъл седна с нас да гледа предаването.

Не знам дали вярваше в съществуването на Ун Нго Уен.

Предишната сряда бяха обявили официално, че е долетял на Земята. Снимката му неизменно беше на първите страници на вестниците, излъчваха на живо как крачи по моравата пред Белия дом, хванат подръка от президента. В изявлението на Белия дом бе подчертано, че Ун е дошъл да помогне, но не е донесъл никакво незабавно решение на проблема с Ускорението, нито по-важни нови знания за Хипотетичните. Затова и хората реагираха сдържано.

Той стоеше на трибуната в Съвета за сигурност, където подиумът бе нагласен според ръста му.

— Ама че дребосък! — промълви Керъл.

— Прояви малко уважение — отвърна Джейсън. — Той е представител на култура, която се е съхранила по-дълго от всичките на Земята.

Кадрите в едър план възвръщаха достойнството на Ун. Операторите като че харесваха очите и неясната му усмивка. Той заговори пред микрофона тихо, с малко по-нисък и по-привичен за земните уши глас.

Ун знаеше (или му бяха втълпили) колко невероятно ще бъде това събитие за обикновения земен жител. („Наистина живеем в епоха на чудесата“ — не пропусна да каже в уводното си слово и генералният секретар на ООН.) Затова благодари на всички ни за гостоприемството с типично произношение от източното крайбрежие на Щатите и заговори с тъга за дома си и причините да го напусне, за да се пренесе на Земята. Описваше Марс като чужд, но съвсем човешки свят — място, което ви се иска да опознаете, където хората са дружелюбни, а гледките интересни. Все пак призна, че зимите са много сурови.

— Все едно слушам за Канада — вметна Керъл.

Стигна и до същината. Всички искали да научат от него нещо за Хипотетичните. За съжаление народът на Ун знаел за тях почти колкото и ние — Хипотетичните затворили в пашкула си и Марс, докато той летял към Земята, и сега марсианците били също толкова безпомощни.

Не би си позволил да прави догадки за подбудите на Хипотетичните. По това се водели спорове векове наред, но и най-великите мислители на Марс не стигнали до отговор. Според Ун било интересно, че и Земята, и Марс са откъснати от вселената в момент, когато са на ръба на глобална катастрофа.

— Нашето население подобно на вашето доближаваше границата, до която може да се поддържа равновесие с околната среда. На Земята и промишлеността, и селското стопанство зависят от петрола, чиито запаси се изчерпват бързо. На Марс нямаме петрол, но сме зависими от друг оскъден ресурс — азота. Той поддържа затворения цикъл в селското ни стопанство и налага непреодолимо ограничение върху броя на хората, които планетата може да изхрани. Справяме се малко по-добре, отколкото вие на Земята, но само защото сме били принудени да се съобразяваме с проблема от самото начало на нашата цивилизация. И на двете планети остава заплахата от пълен крах на икономиката и земеделието, както и от масова гибел на хора. И двете планети бяха затворени във времето, преди да бъде прекрачен този праг. Може би Хипотетичните разбират нашето положение и не е изключено това да е повлияло на действията им. Не сме сигурни. Не знаем и какво очакват от нас — ако изобщо очакват нещо, — нито кога ще свърши Ускорението, ако са предвидили край за него. Невъзможно е да узнаем, докато не съберем повече данни за Хипотетичните.

— За щастие — продължи Ун и камерите показаха лицето му отблизо — има начин да съберем тази информация. Дойдох при вас с предложение, което обсъдих и с президента Гарлънд, и с новоизбрания президент Ломакс, както и с ръководители на други държави. — Той описа набързо плана за изпращането на репликатори. — Ако ни провърви, така ще научим дали Хипотетичните са наложили ограниченията си и на други светове, как са реагирали техните жители и каква може да бъде участта на Земята в края на краищата.

Щом той заговори за Облака на Оорт и „технологията на автокаталитична обратна връзка“, забелязах, че погледът на Керъл помътня.

— Това не е възможно! — заяви тя, когато Ун слезе от подиума под аплодисментите на смаяните си слушатели, а новинарските мрежи започнаха да предъвкват и смилат речта му. Стори ми се, че е много стресната. — Джейсън, има ли нещо вярно?

— Почти всичко — отвърна той невъзмутимо. — Не мога да потвърдя само описанието на марсианския климат.

— Наистина ли сме на ръба?

— Ние сме си на ръба, откакто ги няма звездите в небето.

— Не, питам те за петрола и останалото. Значи ако го нямаше Ускорението, всички щяхме да измрем от глад?

— Хора гладуват и сега. Защото няма как да дадем на седем милиарда души американския начин на живот, без да остържем до голо планетата. С числата е трудно да се спори. Да, вярно е. Ако не ни изтреби Ускорението, рано или късно ще стигнем до масово измиране на хора по цял свят.

— И Ускорението някак е свързано с това?

— Вероятно, но нито аз, нито онзи телевизионен марсианец сме съвсем сигурни.

— Ти ме вземаш на подбив.

— Не е така.

— Така си е, но не се сърдя. Знам колко съм невежа. От години не съм поглеждала вестник. Защото не исках да гледам снимките на баща ти. А по телевизията гледам само следобедните сериали. Там няма марсианци. Май моят зимен сън доста се е проточил. И никак не ми харесва светът, в който се събуждам. Онова, което не е страшно… — тя махна с ръка към телевизора — … е направо нелепо.

— Всички сме заспали зимен сън — благо й каза Джейсън. — И всички чакаме да се събудим.

 

 

Настроението на Керъл се подобряваше, докато Джейсън оздравяваше пред очите й, и тя се престраши да попита какви са шансовете му. Запознах я с последните изследвания на атипичната множествена склероза — по нейно време не я бяха изучавали в медицинските институти. Така отбягвах въпросите й за самото лечение. Тя разбираше и спазваше негласната ни уговорка. За нея беше важно, че разранената кожа на Джейсън се възстановяваше, а кръвните проби, които изпращах във вашингтонска лаборатория, показваха рязко намаляване на белтъчините, които опустошаваха нервната му система.

Но Керъл нямаше желание да говори за Ускорението и се умърлушваше, когато аз и Джейсън го обсъждахме пред нея. Пак се сетих за стихчето на Хаусман, което научих от Даян.

Керъл трябваше да се бори през живота си с няколко свирепи мечока наведнъж — някои грамадни като Ускорението, други измамно малки като молекулата на етиловия спирт. Може и да завиждаше на детето, което тъй и не разбрало своята участ.

 

 

Даян ми се обади на мобилния телефон, не на стационарния в къщата на Керъл. Бяха минали няколко дни от гостуването на Ун в ООН. Седях в стаята си, Керъл беше при Джейсън. Заради дъжда стъклото на прозореца отразяваше променливо жълтата светлина на лампите.

— Значи си в Голямата къща.

— С Керъл ли си говорила?

— Като добра дъщеря й се обаждам веднъж месечно. И понякога тя е достатъчно трезва, за да си побъбрим. Какво му е на Джейсън?

— Дълго е за разправяне. Сега е много по-добре. Няма никакви причини да се тревожиш.

— Как мразя да ми говорят така…

— Знам. Но си е самата истина. Имаше проблем, който преодоляхме.

— И нищо друго не можеш да ми кажеш?

— Засега — да. Как е при теб и Саймън?

Миналия път тя се бе оплакала от някакви правни затруднения…

— Не сме добре. Местим се.

— Къде?

— Ще видим, но се махаме от Финикс. Няма да живеем в град. „Храмът на Йордан“ е затворен временно… Мислех, че си чул.

(Как да чуя за финансовите несгоди на дребна църквичка в югозападните щати?)

Поприказвахме за друго, Даян обеща да ми съобщи новия им адрес. Разбира се, защо не.

И все пак чух за „Храма на Йордан“ вечерта на следващия ден.

Керъл ни изненада с желанието си да гледа късните новини. Джейсън нямаше сили, но пък имаше желание, затова тримата изтърпяхме четиридесет минути дрънкане на оръжие по света и съдебни дела на знаменитости. Имаше и по нещо интересно. Осведомиха ни какво прави Ун Нго Уен, който се срещаше в Белгия с представители на Европейския съюз. Чухме добра новина от Узбекистан, където била разкъсана обсадата на предната база на морската пехота. После пуснаха репортаж за „четирите С“ и млечната промишленост в Израел.

Видяхме мрачни картини на избити крави, наринати с булдозери в големи ями, за да бъдат затрупани накрая с негасена вар. Пет години по-рано и месното животновъдство в Япония преживя подобно опустошение. СССС при преживните животни се появяваше на огнища в над десет страни от Бразилия до Етиопия. Съответствието му при хората можеше да се лекува със съвременни антибиотици, обаче си оставаше тлеещ проблем в Третия свят.

Но фермерите в Израел спазвали изискванията за хигиена и проверка на животните, затова избухването на епидемията беше неочаквано. Имаше и по-лоша подробност — проследили източника на инфекцията до пратка с оплодени яйцеклетки от Щатите.

Така стигнали до благотворителна организация към една от църквите на Изпитанието, наречена „Слово за света“ и разположена в промишлен парк до Синсинати. И защо им е притрябвало да вкарват контрабандно оплодени говежди яйцеклетки в Израел? Причините нямали нищо общо с благотворителността. Следствието стигнало през десетина кухи холдингови компании до консорциум на сектантски църкви и крайни политически групировки. Обединявало ги тълкувание на Библията, опиращо се на Числа, глава 19, и други текстове в Евангелието от Матей и Посланията към Тимотей. Раждането на чисто червена юница в Израел щяло да оповести Второто пришествие на Исус Христос и началото на Неговото царство на Земята.

Идеята не беше нова. Крайно настроени юдеи се обединяваха от вярата си, че ако червена юница бъде принесена в жертва на Храмовия хълм, ще възвестят идването на Месията. Имаше няколко нападения с такава цел, при едно от тях бе повредена джамията Ал-Акса и за малко не започна война в региона. Израелските власти правеха всичко по силите си да смажат движението, но само го принудиха да мине в нелегалност.

Научихме, че имало няколко поддържани от „Слово за света“ животновъдни ферми в Средния запад и югозападните щати, където тихомълком се стараели да ускорят настъпването на Армагедон. Явно си мислеха, че техните получени чрез селекция червени юници ще превъзхождат разочароващите кандидатки, предлагани през последните четири десетилетия.

В тези ферми упорито се противили на федерални инспекции и правила, дори укрили появата на говеждия СССС, пренесен през границата при Ногалес. Инфектираните яйцеклетки притежавали характерните гени за червена козина, но когато животните се родили (в свързана със „Слово за света“ ферма в пустинята Негев), повечето умрели твърде рано от белодробни усложнения. Заровили потайно труповете, но било късно. Заразата обхванала и животните за разплод, прехвърлила се и върху неколцина работници във фермата.

Американските власти се озоваха в неловко положение. Националната сигурност замразяваше банкови сметки на „Слово за света“ и връчваше заповеди за арест на дейци от църквите на Изпитанието. В новините показаха федерални агенти, които изнасяха кашони с книжа от сгради без табели на входовете и заключваха с катинари никому неизвестни църкви.

Водещият на емисията изброи няколко от тях.

Спомена и „Храма на Йордан“.