Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (27)

Пламтящата бездна

Цяла нощ горещият солен вятър блъскаше Голямата къща — повеи откъм Атлантическия океан, породени от трите дни неестествена слънчева светлина. Още тресеше прозорците, когато се облякох сутринта и потърсих Керъл Лоутън.

В къщата нямаше ток от дни. Дъбовите стъпала се спускаха към фоайето, където два прозореца пропускаха светлина с цвят на бледи рози. Керъл беше в дневната и местеше стрелките на прастар часовник върху лавицата над камината.

— Как е тя?

Изви глава да ме погледне.

— Все така. — Зае се да навива часовника с месингово ключе. — Бях при нея преди малко. Не я пренебрегвам, Тайлър.

— Не съм си го помислил. А какво е състоянието на Джейсън?

— Помогнах му да се облече. Денем е по-добре, не знам защо. Нощем му е трудно. Тази нощ беше… тежка.

— Ще видя как са и двамата. — Не я попитах дали е чула някакви новини. Вселената на Керъл стигаше до границата на имота. — Ти трябва да се наспиш.

— Аз съм на шестдесет и осем години. Не спя толкова много. Но ти си прав, уморена съм и трябва да полегна. Щом приключа с това. Часовникът изостава, ако човек не го наглежда. Майка ти го сверяваше всеки ден, знаеш ли? После и Мари го сверяваше, когато чистеше. Но Мари не идва от половин година. Часовникът бе спрял на четири без четвърт. И показваше точното време два пъти в денонощието. Имаше такъв стар виц.

— Трябва да поговорим за Джейсън.

Вечерта бях толкова преуморен, че изслушах съвсем сбит разказ — Джейсън пристигнал ненадейно седмица преди края на Ускорението и се разболял в нощта, когато се появили звездите. Симптомите били преходна частична парализа, нарушено зрение и висока температура. Керъл се опитала да потърси лекар, но било невъзможно. Не можела да му постави диагноза и да направи за него друго, освен най-необходимото.

Боеше се, че Джейсън умира. Но не се тревожеше за света — Джейсън я уверил, че няма от какво да се безпокои. „Всичко ще се нареди скоро.“

Тя му повярвала. Червеното слънце не вдъхваше ужас на Керъл. Нощем обаче ставало зле — Джейсън сякаш потъвал в кошмари.

 

 

Първо отидох при Даян.

Керъл я настани в някогашната й стая. Състоянието й беше стабилно, дишаше без затруднения, но това не обнадеждаваше. Болестта се развиваше на приливи и отливи, като всеки цикъл отнемаше по малко от издръжливостта и силите й.

Целунах я по сухото горещо чело и заръчах да си почива. Не показа с нищо, че ме е чула.

После отидох при Джейсън, за да го попитам нещо.

От Керъл знаех, че Джейс се прибрал заради някакви разногласия в „Перихелий“. Не запомнила обясненията му, но някак било свързано с баща му („И.Д. пак се държи противно“) и с „онзи черен сбръчкан дребосък, който умря“.

Марсианецът, който ни даде лекарството за дълголетие, превело Джейсън в Четвъртата възраст. Лекарството би трябвало да го опази и от онова, което го убиваше сега.

 

 

Той беше буден, когато почуках. Влязох в стаята, където живееше преди тридесет години. В детството ни, когато звездите си бяха на местата.

— По звука познах, че си ти, Тайлър.

Лежеше облечен в чист кафяв панталон и синя риза. Облягаше се на възглавници и ми се стори в пълно съзнание.

— Тук няма много светлина — сговорчиво отвърнах аз.

— Ако искаш, отвори щорите.

Отворих ги, но само нахлу повече кехлибарен сумрак.

— Нали не възразяваш да те прегледам?

— Не съм против, разбира се.

Гледаше не към мен, а към голата стена.

— Керъл ми каза, че имаш проблеми със зрението.

— В твоята професия състоянието на Керъл се нарича „отхвърляне на действителността“. Всъщност съм сляп. Не виждам нищо от вчера сутринта.

Седнах на леглото до него. Той обърна главата си към мен плавно, но твърде мудно. Извадих тънко фенерче от джоба на ризата си и насочих лъча към дясното му око, за да видя как ще се свие зеницата.

Тя не се сви.

Случи се нещо по-страшно.

Зеницата заискри, сякаш в нея бяха инжектирани мънички диаманти.

Джейсън сигурно усети как отметнах глава назад.

— Толкова ли е зле?

Но аз бях загубил дар слово. Той продължи по-настойчиво:

— Не мога да се видя в огледалото. Моля те, Тай. Ти трябва да ми опишеш какво виждаш.

— Това… не знам какво е, Джейс. Не съм чувал за такова състояние.

— Просто го опиши, моля те.

Опитах да си наложа клинично безстрастие.

— Както изглежда, в окото ти са се образували някакви кристали. Ирисът като че не е засегнат, но зеницата е напълно покрита с нещо, което прилича на парченца слюда. Не знам какво може да е това. Допреди малко бих казал, че е невъзможно. Не мога да те излекувам.

Станах от леглото, придърпах си стол и седнах. В стаята тиктакаше часовник — друга от непокътнатите антики на Керъл. Джейсън въздъхна и се помъчи да изобрази насърчаваща усмивка.

— Благодаря ти. Прав си. Това състояние не се лекува. И все пак ще се нуждая от помощта ти, докато… още два-три дни. Керъл се опитва, но съвсем се обърка.

— И аз съм объркан.

— Искам от тебе не само медицинска помощ.

— Ако можеш да ми обясниш…

— Мога. Отчасти.

— Тогава сподели знанията си с мен, защото започвам да се плаша.

Той килна глава встрани, заслушваше се в недостъпен за мен звук. Чудех се дали не е забравил за мен, когато Джейсън каза:

— Кратката версия гласи, че нервната ми система бе овладяна от нещо, което аз не контролирам. Състоянието на очите ми е само външна проява.

— Болест ли е?

— Не е, но ми въздейства като болест.

— Заразна ли е?

— Напротив. Мисля, че е единствена по рода си. Болест, която може да порази само мен… поне на тази планета.

— Значи има някаква връзка с процедурата за дълголетие.

— Донякъде, но аз…

— Не, Джейс, първо ми отговори, после кажи останалото. Твоето състояние, каквото и да представлява, дължи ли се пряко на лекарството, което аз вкарах в организма ти?

— Не е пряко следствие… и ти не носиш никаква вина.

— В момента вината е последната ми грижа. Керъл не ти ли каза, че Даян е болна?

— Спомена нещо за грип…

— Излъгала те е. Не е грип, а СССС в късен стадий. Карах три хиляди километра дотук, макар да си мислех, че е настъпил краят на света. Защото тя умира, Джейс, и се сещам само за едно възможно лечение. А ти току-що го постави под съмнение.

Той пак изви глава, може би неволно, сякаш се опитваше да прогони нещо невидимо за мен. Заговори преди да му напомня въпроса си.

— Има страни от марсианския живот, които Ун никога не е споменавал пред теб. Подозренията на И.Д. бяха напълно основателни… в някакъв смисъл. На Марс са усъвършенствали векове наред биотехнологиите. Преди много столетия Четвъртата възраст е била точно каквато ти я описваше Ун — средство за удължаване на живота и обществена институция. За поколението на Ун обаче се е превърнала по-скоро в основа, в биологична операционна система, чрез която да работят извънредно сложни приложни програми. Има не само версия 4.0, има и 4.1, 4.2… схващаш за какво намеквам, нали?

— А в инжекциите, които ти бих?

— Това беше традиционното лечение. Основната четвърта версия.

— Но?

— Но… аз я допълних по-късно.

— Ун и това ли е донесъл от Марс?

— Да. Искал е…

— Не ме интересува какво е искал. Абсолютно сигурен ли си, че не те разболя първоначалната процедура?

— Доколкото е възможно.

Аз се изправих. Джейсън ме чу да крача към вратата.

— Мога да ти обясня. И наистина ми е нужна твоята помощ. Непременно се погрижи за Даян. Дано й запазиш живота. Но не забравяй… моето време също изтича.

 

 

Кутията с марсианските препарати си беше на мястото зад спуканата изолационна плоча в мазето. Понесох я към Голямата къща под налитащия с вятъра кехлибарен дъжд.

Керъл беше в стаята при Даян и държеше кислородната маска на лицето й.

— Трябва да го използваме пестеливо — напомних, — освен ако не измислиш как да намерим друга бутилка.

Устните й бяха малко посинели.

— Нека да видя.

Керъл се дръпна, аз затворих вентила и свалих маската. С кислорода се борави предпазливо. Незаменим е при пациенти със затруднено дишане, но може и да влоши състоянието. Прекалиш ли, разкъсва алвеоли в белите дробове. Аз се опасявах, че когато състоянието на Даян се влоши, ще се наложи да получава по-големи дози, за да поддържаме равнището на кислород в кръвта. Само че не разполагахме с апарат за изкуствено дишане, за да регулира процеса.

Поне устните й бяха с нормален цвят, обаче дишаше плитко и забързано. Отвори очи веднъж, но остана вяла и не реагира.

Керъл гледаше недоверчиво как отварям прашната кутия и вадя една стъкленица и спринцовка.

— Това пък какво е?

— Май единственото нещо, което може да й спаси живота.

— Нима? Толкова ли си уверен?

Кимнах.

— Не, питам те наистина ли си уверен? Защото същото би преди време на Джейсън, нали? Когато беше болен от атипична множествена склероза.

Нямаше как да отрека.

— Права си.

— Не съм се занимавала с медицина от тридесет години, но не съм невежа. Когато заминахте, прочетох това-онова за атипичната склероза. Интересно — оказва се, че е неизлечима. Няма чудотворен лек. А дори да имаше, не ми се вярва да е подходящ и за лечение на СССС. Затова, Тайлър, ми хрумна, че ще й дадеш някакъв препарат, свързан с набръчканото човече, което загина във Флорида.

— Няма да споря с тебе. Виждам, че сама си стигнала до изводите.

— Не искам от тебе да спориш, а да ме успокоиш. Искам да ми кажеш, че лекарството няма да причини на Даян същото, което стори на Джейсън.

— Няма.

Знаех, че Керъл ще допълни мислено пропуснатото от мен „доколкото знам“.

Тя се взря в лицето ми.

— Още си привързан към нея.

— Да.

— Упорството на любовта винаги ме е изумявало.

Вкарах иглата във вената на Даян.

 

 

По пладне в къщата беше не само задушно, а и въздухът се насити с толкова влага, че си представях как от тавана ще провисне мъх. Седях при Даян, за да се уверя, че няма да настъпят незабавни усложнения от инжекцията. По едно време някой потропа решително на вратата долу. „Крадци — хрумна ми. — Грабители…“ Докато сляза, Керъл благодареше на тантурест мъж, който кимна и се обърна да си върви.

— Това беше Емил Харди — каза ми тя, щом затвори вратата. — Помниш ли семейство Харди? Онази малка къща в колониален стил до пътя към Бентъм Хил. Емил е напечатал вестниче.

— Вестниче ли?

Керъл ми показа два листа от принтер, съединени с телбод.

— Той си има генератор в гаража. Нощем слуша радиостанциите и си води бележки, сутрин печата резюме и го разнася на съседите. Това е вторият брой. Много сърдечен, дружелюбен човек. Но не виждам смисъл да чета тези неща.

— Може ли аз да погледна?

— Щом искаш.

Занесох вестника горе.

Емил заслужаваше похвала като репортер любител. Късите съобщения засягаха кризата предимно във федералния окръг Колумбия и щата Вирджиния — списък с официално забранени зони за външни лица, райони, от които хората са евакуирани заради пожари, опити за възстановяване на основните служби. Прегледах ги съвсем бегло.

Други две съобщения приковаха вниманието ми.

Първото гласеше, че слънчевото излъчване, измерено при земната повърхност, е повишено, но изобщо няма очакваната сила. „Според учени от държавни институции това е озадачаващо, но дава известни надежди за оцеляването на човечеството в дългосрочен план.“ Нямаше посочен източник, можеше да е измислица на коментатор или опит за потушаване на паниката, но съвпадаше с досегашните ми впечатления — новата слънчева светлина беше странна, без да убива бързо.

Не се споменаваше как може да се отрази на реколтата, климата или глобалната екология. Нито изнурителната жега, нито проливните дъждове ми се струваха особено нормални.

Отдолу имаше информация със заглавие „Светлини в небето, забелязани в целия свят“.

Същите линии като букви С или О, които Саймън зърна още в Аризона. Видели ги на север чак в Анкъридж и на юг в Мексико Сити. От Азия и Европа се получаваха откъслечни вести, най-вече за неотложните проблеми, но се промъкнали и няколко свидетелства на очевидци. („Интересно е — отбелязваше Емил Харди отдолу, — че кабелните мрежи работят с прекъсвания, но показаха скорошен репортаж от Индия с подобно явление в по-голям мащаб.“ Каквото и да означаваше това…)

 

 

Даян се събуди за малко, докато бях при нея.

— Тайлър… — Хванах прекалено топлата й ръка. — Съжалявам…

— Няма за какво да съжаляваш.

— Съжалявам, че ме виждаш такава.

— Оздравяваш. Може да се проточи малко, но накрая всичко ще е наред.

Гласът й беше като шумолене на падащо листо. Тя огледа стаята и я позна. Очите й се ошириха.

— Ето ме тук!

— Да, ето те тук…

— Кажи пак името ми.

— Даян. Даян…

 

 

Тя беше тежко болна, но Джейсън умираше. Сам ми го каза, когато отидох при него.

Керъл се оплака, че не е хапнал нищо този ден. Смучел ледена вода през сламка, отказвал други течности. Едва мърдаше. Помолих го да вдигне ръка и той се подчини, но толкова немощно, че веднага притиснах ръката му надолу. Само гласът му още беше звучен, но Джейсън не разчиташе и на него.

— Ако тази нощ не се различава от миналата, ще бръщолевя несвързано до зазоряване. А утре… не се знае. Искам да говоря, докато мога.

— Има ли причина състоянието ти да се влошава през нощта?

— Лесно се намира обяснение, поне според мен. Ще стигнем и до него. Първо направи нещо вместо мен. Моят куфар още ли е на шкафа?

— Да.

— Отвори го. Сложил съм и диктофон. Извади го.

Намерих матовосребристата правоъгълна кутийка колкото тесте карти до сноп жълти пликове с имена на хора, които не познавах.

— Отдолу има и пакет с празни модули памет.

— Ъхъ, взех ги.

— Сега ще си поприказваме. Докато притъмнее, може би и малко след това. Искам диктофонът да е включен, каквото ще да стане. Сменяй паметта, щом се запълни, или батерията, ако е нужно. Направи ми тази услуга.

— Стига Даян да е добре. Кога започваме?

Той завъртя глава. Зениците му блеснаха като диаманти в необичайната светлина.

— Може и веднага.