Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (23)

4.10⁹ г. н.е.

Зад Даян вървяха Ен с две дузини негови братовчеди и още толкова непознати, които щяха да се отправят към новия свят. Джала ги подкани да влязат в склада и плъзна вратата на мястото й. Вътре притъмня. Даян се хвана за мен, помогнах й да стигнем до сравнително чисто място под една от високите халогенни лампи. Ибу Ина разстла чувал, на който тя да легне, и промълви:

— Шумът…

Даян затвори очи щом гърбът й опря в земята. Личеше колко е изтощена. Разкопчах блузата и се опитах да я отделя внимателно от раната.

— Лекарската чанта — подхвърлих, без да се обръщам.

— Ей сега. — Ина повика Ен и го прати в канцеларията да донесе и моята, и нейната чанта. После пак каза: — Шумът…

Даян трепна, когато дръпнах плата, залепнал за съсирената кръв, но не исках да й давам никакви лекарства, преди да видя колко е пострадала.

— Какъв шум? — сетих се да попитам.

— Ами няма никакъв — натърти Ина. — А сутрин на доковете трябва да е шумно.

Ослушах се. Наистина се чуваше само неспокойното шушукане на спътниците ни и трополенето на дъжда по ламаринения покрив.

После щях да се чудя какво означава това.

— Отиди да попиташ Джала какво става — помолих я и се наведох над Даян.

 

 

— Раната е повърхностна — увери ме тя и вдъхна дълбоко. Стискаше клепачи от болка. — Поне така я усещам.

— От куршум ли е?

— Да. „Новите реформатори“ надушиха тайната квартира на Джала в Паданг. За късмет тъкмо тръгвахме оттам. Ох…

Даян беше права за раната, която обаче се нуждаеше от зашиване. Притеснявах се, че ударът на куршума може да е причинил и по-дълбоки травми, но кръвното налягане и пулсът бяха сравнително нормални.

— Искам да глътнеш нещо против болката, за да те позакърпя малко.

— Щом трябва — ший, но не ми давай опиати. Трябва да се махаме оттук.

— Хич няма да ти хареса, ако те шия без упойка.

— Инжектирай ми местна упойка.

— Не сме в болница. Нямам такова нещо в чантата.

— Тогава ший, Тайлър. Все някак ще издържа на болката.

Ами аз щях ли да издържа? Погледнах си ръцете — бяха чисти, в тоалетната на склада още имаше течаща вода, а Ина ми помогна да си сложа латексови ръкавици, преди да пипна Даян. И чисти, и умели ръце, само че трепереха.

Работата ми никога не ме е разстройвала. Още като студент успявах да потисна съчувствието, което превръща болката на другия в моя. През най-важните няколко минути се преструвах успешно, че разкъсаната артерия, която зашивам, не принадлежи на живо същество.

А сега ръцете ми се тресяха и идеята да забия игла в окървавената разкъсана кожа изглеждаше немислимо жестока.

Даян хвана китката ми.

— Това е от Четвъртата възраст.

— Кое?

— Струва ти се, че куршумът е минал през тебе, нали?

Кимнах смаян.

— Това е. Би трябвало да ни прави малко по-добри. Ти обаче си оставаш лекар. Преодолей го някак.

— Ако не мога, Ина ще се заеме с теб.

Но аз се преборих със себе си. Незнайно как.

 

 

Ина се върна при нас, след като поговори с Джала.

— Днес трябвало да има протести, организирани от синдиката. Полицията и биячите на „новите реформатори“ са пред порталите и искат да овладеят положението в пристанището. Очакват се сблъсъци. — Тя се взря в Даян. — Как си, мила?

— В добри ръце съм — накъсано прошепна Даян.

Ина огледа шевовете и отсъди:

— Професионално.

— Благодаря.

— Но само с оглед на условията, в които си ги направил. Чуйте ме — трябва да тръгнем веднага. Сега само работническият протест ни дели от затвора. Трябва да се качим незабавно на „Кейптаун Мару“.

— Полицията издирва ли ни?

— Не точно вас двамата. Джакарта има някаква уговорка с американците да пречи на всички преселници. Претърсват доковете и тук, и в други пристанища с голяма шумотевица, за да останат доволни хората от консулството на Щатите. Е, няма да е дълго така. От тези незаконни превози се печели твърде много, за да бъдат прекратени. Но за замазване на очите е чудесно, когато полицията измъква нещастници от трюмовете.

— Те намериха тайната квартира на Джала — напомни Даян.

— Да, знаят за тебе и за доктор Дюпри, много ще им хареса, ако хванат и вас. Но не заради вас са пред порталите. Все още позволяват на някои кораби да отплават, обаче скоро ще наложат забрана. Синдикатите в Телук Баюр са силни и не са настроени за шеги.

Джала извика откъм вратата нещо, което не схванах.

— Няма повече време за бавене — отсече Ина.

— Помогни ми да измислим някаква носилка за Даян.

Даян понечи да се надигне.

— Не — спря я Ина. — Тайлър е прав. Не мърдай.

Събрахме един върху друг няколко разпорени чувала и стъкмихме нещо като хамак за Даян. Хванах единия край, а Ина подвикна на по-як свой сънародник да хване другия.

— Побързайте! — кресна Джала и енергично ни посочи да излизаме под дъжда.

 

 

Такъв ли беше сезонът на мусоните? Утрото повече приличаше на ранна вечер. Облаци като подгизнали вълнени топки напираха над сивата вода към Телук Баюр и се стелеха ниско над радарните кулички на огромните танкери с двойни корпуси. Измокрихме се, макар че трябваше само да помогнем на Даян да седне в чакащата кола. Джала бе осигурил малък конвой от пет леки коли за групата преселници, имаше и две камиончета с открити каросерии.

„Кейптаун Мару“ бе акостирал в края на висок бетонен кей на половин километър от нас. А на отсрещната страна тълпа докери се бе скупчила при портала. Въпреки плющенето на дъжда чувах как някой ръмжи по мегафон. Причуха ми се и изстрели.

— Влизай де — побутна ме Джала към задната седалка, където Даян се бе присвила, сякаш се молеше.

Той побърза да се тръшне зад волана.

Озърнах се за последен път към замъгленото от дъжда гъмжило. Нещо с големината на футболна топка литна нависоко, разпръсквайки спирали от бял дим. Граната със сълзотворен газ.

Колата се устреми напред.

 

 

— Там не са само полицаи — мърмореше Джала, докато излизахме на кея. — Те не са толкова глупави. Там са и уличните боклуци на „новите реформатори“, наети из бордеите на Джакарта и пременени в униформи.

Униформи, но и оръжия. Бялата пушилка при портала се сгъстяваше. От тълпата се отделяха бягащи хора.

Отекна далечно „буум“, огнено кълбо подскочи няколко метра. Джала го зърна в огледалцето на кабината.

— Мили Боже! Що за идиоти! Някой е стрелял по варел. А по доковете има…

Над водата се разнесе вой на сирени. Тълпата се паникьосваше и през пролуките за пръв път видях редиците полицаи, навлизащи през отворения портал. Първите бяха с автомати и черни зурли на противогази.

Изпод един навес изскочи противопожарна кола и пое с рев натам.

Завихме по няколко наклонени рампи и спряхме на място, където кеят беше наравно с главната палуба на „Кейптаун Мару“ — стар товарен кораб под поредния удобен флаг на безхаберна държавица, боядисан в бяло и ръждивооранжево. Късо метално мостче свързваше кея и палубата. Първите минангкабау вече тичаха по него.

Джала изскочи от колата. Докато измъкна Даян, той вече се караше разпалено с мъж, застанал до мостчето. Не знам дали беше капитанът, но се виждаше, че човекът със сикхски тюрбан на главата и стиснати челюсти е старшият сред хората от екипажа.

— Уговорихме всичко преди месеци…

— … но в това време…

— … в каквото и да е време…

— … но без разрешението на пристанищните власти…

— … ясно, но сега пристанищните власти ги няма никакви. Погледни!

Джала тъкмо посочи и една от цистерните недалеч от главния портал избухна.

Аз не видях взрива. Ударната вълна ме просна на бетона, горещ повей плъзна по шията ми. Претърколих се на гръб. Ушите ми пищяха. Кой знае какво имаше в цистерната — бензол, керосин, бензин или дори палмово масло. Значи огънят бе плъзнал натам или неопитните бандити с фуражки стреляха накъдето им падне. Даян беше до мен и също се оглеждаше по-скоро озадачено, а не със страх. „Не чувам дъжда“ — щукна ми изведнъж. Затова пък имаше по-плашещ звук — звънливо тракане на метални парченца, някои още обвити в пламъци. Падаха и по бетона, и по палубата на „Кейптаун Мару“.

— Закрийте си главите! — викаше Джала задавено. — Всички да си закрият главите!

Опитах се да заслоня Даян с тяло. Горящият метал се сипеше като градушка наоколо или съскаше във водата няколко нескончаеми секунди. После спря изведнъж. Остана само шумоленето на дъжда.

Изправихме се, а Джала вече буташе своите хора по мостчето и се озърташе трескаво към пожара.

— Може да има и още! Всички на борда, хайде, хайде!

Поведе селяните между моряците, които гасяха пламъците на палубата и отвързваха кораба от кея.

Към нас се носеха пушеци и закриваха насилието на брега. Заведох Даян на кораба, тя се присвиваше на всяка крачка, а през бинтовете се процеждаше кръв. Ние се качихме последни. Двама моряци започнаха да издърпват алуминиевото мостче. Ръцете им въртяха макарите, но погледите им не се отделяха от огнения стълб при портала.

Двигателите забучаха под палубата. Джала ме видя и притича да хване Даян от другата страна. Тя го попита:

— В безопасност ли сме?

— Не и докато сме близо до пристанището.

Навсякъде в сиво-зеления залив ревяха сирени. Всеки кораб, който беше в изправност, се устреми към открито море. Джала погледна кея и се смръзна:

— Багажът ти!

Двата очукани куфара, пълни със записки, лекарства и дигитална памет, бяха забравени на камиона.

— Върнете мостчето! — подвикна Джала на моряците.

Те примижаваха насреща му, не знаеха има ли право да се разпорежда. Старшият помощник-капитан се бе качил на мостика. Джала се изпъчи и кресна нещо свирепо на непознат за мен език. Двамата вдигнаха рамене и завъртяха макарите обратно.

Двигателите боботеха по-мощно.

Профучах по кънтящото под краката ми мостче, грабнах куфарите и се огледах за последен път. От края на кея към нас тичаха десетина мъже в униформи.

Мостчето се прибираше, аз метнах куфарите на палубата и се хвърлих след тях.

Стъпих на палубата преди корабът да се раздвижи.

Избухна още една цистерна и взривът ни натръшка по палубата.