Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (24)

Сред видения

Нощните сражения между пътната полиция и магистралните пирати затрудняваха движението или го правеха невъзможно. А заради проблясъците стана още по-зле. Властите съветваха да избягваме всякакви пътувания. Това не възпираше хората да потеглят към близки или приятели или просто да се качат в колите и да поемат нанякъде, докато им свърши бензинът. Набързо натъпках два сака с всичко, което не исках да изоставя в жилището си, включително записите от марсианския архив.

Тази нощ навсякъде имаше задръствания и ми оставаше време в изобилие да умувам колко е безсмислено това, което се опитвах да направя.

Втурнах се да спасявам съпругата на друг мъж. Жена, по която някога бях увлечен толкова силно, че само си навредих. Ако затворех очи и поисках да си представя Даян Лоутън, вече нямаше отчетлив образ, а слят монтаж от мигове и жестове.

Даян, която почти недоловимо показваше, че изпитва поне плаха обич към мен, но винаги я възпираха сили, които не проумявах: баща й, Джейсън, Ускорението. Мислех си, че тъкмо Ускорението хем ни обвърза, хем ни раздели — затвори ни в съседни стаи без врата между тях.

По радиото предупредиха, че при границата между щатовете колоната автомобили се е проточила поне пет километра. Свърнах на местно шосе и се насочих на север през пустинята.

Тук не беше толкова натоварено, но имаше предостатъчно коли. Често някоя особено дебела жила светлина се гърчеше от северния до южния хоризонт, сякаш в мембраната на Ускорението се отваряше процеп, през който нахлуваше пламъкът на шеметно забързаната вселена.

Сещах се за телефона в джоба си. Не можех да се обадя на Саймън. Не знаех дали още са в ранчото, а и номерът там го нямаше в никакви указатели. Исках да звънне отново и се страхувах от това.

Потоците коли пак се сгъстиха, когато доближихме щатската магистрала при Пало Верде. Минаваше полунощ, а аз напредвах с не повече от петдесет километра в час. Имах нужда от сън. Реших, че е най-добре да спра засега, за да се разчистят малко пътищата. Но нямаше да спя в колата. Единствените неподвижни возила, които подминавах, бяха изоставени и ограбени.

Южно от градче на име Рипли фаровете осветиха за миг избеляла и ожулена от пясъчните бури табела. От магистралата се отделяше път, чиято настилка отдавна не бе подновявана. Пет минути по-късно спрях пред ограден комплекс, който може и да беше хотел. Двуетажна сграда обхващаше като подкова басейн, който изглеждаше празен под мигащото небе. Излязох от колата и натиснах звънеца.

Портата беше с електрическа ключалка, имаше и видеокамера на висок стълб. Камерата се завъртя към мен, а високоговорителят, монтиран на равнището на кола, изпука. Не знаех дали ми говорят от рецепция или от същински бункер, но чувах мелодия. Не от онези, програмираните, просто някой си бе пуснал музика. После чух рязък и неприветлив глас с метално звучене.

— Тази нощ не приемаме гости.

Пак натиснах звънеца.

— Какво сложно казах, че не разбрахте? — сопна се гласът.

— Мога да платя в брой, ако има значение. И няма да се пазаря.

— Няма да стане. Съжалявам.

— Добре, почакайте… Мога да спя и в колата, но защо не ме пуснете вътре, за да съм малко по-защитен? Ще спра отзад, та да не ме виждат от пътя.

По-дълго мълчание. Чувах тромпет, който се гонеше със стакатото на малък барабан. Много позната мелодия, но не си я спомних.

— Не, не искам никого през нощта. Моля, продължете си по пътя.

Постоях минута-две. В оазисчето от палми и ситен чакъл пред мотела цвърчеше щурец. Натиснах звънеца.

Собственикът реагира веднага.

— Слушайте, тук имаме оръжие и сме малко изнервени. Я най-добре си вървете.

— Пуснали сте си Дюк Елингтън от петдесетте години, нали?

Той млъкна, макар че не изключи комуникатора. Почти не се съмнявах, че съм налучкал, макар да не бях чувал мелодията отдавна.

Изведнъж музиката секна.

— Има ли още някой в колата с вас?

Пресегнах се и включих лампата вътре. Камерата се изви към колата и пак се насочи към мен.

— Тъй… Кажете ми кой свиреше на тромпета и ще отворя.

Щом се замислих за момчетата на Елингтън през 50-те, в паметта ми изплува Пол Гонсалвес, но той е свирил на саксофон. Имало е неколцина тромпетисти. Кат Андерсън? У или Кук? Толкова време мина…

— Рей Нане — престраших се аз.

— А, не. Кларк Тери. Ама влизайте.

 

 

Спрях пред рецепцията и отвътре излезе висок мъж на около четиридесет години по дънки и широка карирана риза.

— Не се обиждайте, но първия път, когато това започна… — размаха ръка към небето, чието примигване придаваше жълт оттенък на кожата му. — Затвориха границата при Блид и тук хората се избиваха да наемат стаи. Наистина се биеха. Двама ми извадиха пистолети. Колкото пари изкарах онази нощ, дадох двойно повече за ремонти. Къркаха, драйфаха, трошаха… А по десета магистрала било по-гадно. Наръгаха нощния администратор в „Дейз Ин“ преди Еренбърг. Човекът умря. Веднага поръчах да вдигнат здрава ограда около мотела. И щом започнат проблясъците, затварям се и чакам да свършат.

— И си пускате Дюк.

Той се усмихна и влязохме, за да запише данните ми.

— Дюк или Попс, или Диз. Понякога и Майлс, ако съм в настроение. — Фамилиарност спрямо мъртвите, белег на истинския почитател. — Само неща отпреди 1965 година. — Той се взря в кредитната карта. — Доктор Дюпри… Аз съм Алън Фултън — протегна ми ръка. — Към Аризона ли сте тръгнал?

Обясних му защо се отклоних от междущатската магистрала.

— Не знам дали ще ви провърви повече по десета. В такива нощи май всички от Лос Анджелис бягат на изток. Сякаш проблясъците са земетръс или цунами.

— Скоро ще продължа по пътя.

Той ми подаде ключ.

— Поспете малко. С този съвет няма как да сбъркам.

— Ще приемете ли плащането с кредитна карта? Ако искате налични…

— И тя не е по-лоша от парите в брой, стига да не настъпи краят на света. Ако пък настъпи, няма да ми остане време да се тюхкам, че сбърках.

Разсмя се и аз насилих устните си за усмивка.

След десет минути лежах облечен на твърдо легло в стая, която миришеше на ароматизирани препарати за дезинфекция и прекалено влажен климатик. Оставих мобилния телефон на нощното шкафче и се унесох без угризения.

 

 

Събудих се само час по-късно, без да знам защо.

Седнах и огледах стаята. Накрая се вторачих в бледия правоъгълник на прозореца и жълтото перде, по което трептяха светлини, когато влязох.

Проблясъците бяха спрели.

Уж по-спокойният мрак би трябвало да улесни съня, но аз веднага разбрах, че няма да мигна повече. Погледнах си часовника. Два без четвърт. Среднощ. Времето, когато човек не мисли трезво. Защо да не мина под душа и да потегля?

Отидох по пустата бетонна пътека до рецепцията. Предполагах, че ще пусна ключа в някой улей, но Фултън беше буден и в задната стая играеха светлините и сенките от включен телевизор. Надникна веднага, щом чу да натискам дръжката на вратата.

Зяпаше ме странно, може би беше пийнал, а може би леко дрогиран. Накрая ме позна.

— Доктор Дюпри…

— Извинете, пак ви безпокоя, но трябва да тръгвам. Благодаря за отзивчивостта.

— Няма нужда да ми обяснявате нищо. Желая ви късмет. Дано преди зазоряване стигнете там, накъдето пътувате.

— И аз се надявам.

— Аз пък ще си го гледам по телевизията.

— Така ли?

Зачудих се за какво ли говори.

— Но без звук. Не искам да будя Джоди. Казах ли ви за Джоди? Дъщеря ми. Десетгодишна. Майка й живее в Ла Хола с един, който поправя мебели. Джоди идва при мен през лятото. Сама насред пустинята. Ама че съдба, а?

— Да, ясно, но…

— Но не искам да я будя. — Изведнъж като че се опомни. — Нима е толкова лошо да спи, докато всичко свърши? Или пък е редно да я събудя? Сега ми хрумна, че никога не ги е виждала. Нали е само на десет. Никога. И си мисля, че това й е последният шанс.

— Съжалявам, не ви разбирам…

— А сега са други, не каквито ги помня. Не че съм специалист, но едно време човек като останеше по-дълго в пустинята, започваше да ги познава…

— За какво говорите?

Той млъкна, после отговори:

— За звездите.

 

 

Излязохме при празния басейн да гледаме звездите.

— Виждате ли? Други са. Всичко е някак… разпиляно.

Така става за няколко милиарда години. Всичко остарява, дори небето. Всичко клони към максимална ентропия, безредие и хаос. Галактиката, в която живеем, бе разнебитена от невидимо за нас насилие в огромни мащаби през последните три милиарда години. Смесила се с по-малката галактика-спътник (М41 в остарелите каталози) и ето че звездите се бяха проснали по небосклона в безсмислени за нас съчетания. Виждахме нагледно безпощадната ръка на времето.

— Ей, доктор Дюпри, добре ли сте? — сепна се Фултън. — Защо не поседнете?

Да, изтръпнах така, че не се държах на краката си. Седнах на покрития с гума ръб на басейна и провесих крака над плиткия му край. Пак погледнах нагоре. Не бях зървал досега нищо толкова прекрасно… и ужасяващо.

— Само няколко часа до изгрева — печално отрони Фултън.

Ами да. По на изток, някъде над Атлантическия океан, Слънцето вече се бе подало над хоризонта. Исках да го попитам знае ли нещо, но ми попречи гласче от сенките до рецепцията.

— Татко? Чух ви да си приказвате.

Сигурно беше дъщеря му Джоди. Тя пристъпи нерешително към нас. Беше с бяла пижама и развързани маратонки, за да си опази краката от чакъла. Имаше широко и обикновено, но хубавичко лице.

— Ела насам, миличка — повика я Фултън. — Качи се на раменете ми и погледай небето.

Тя го възседна, все още озадачена.

— Погледни, Джоди — подкани я усмихнат въпреки сълзите, които плъзнаха по бузите му. — Тази нощ можеш да виждаш надалеч. Горе-долу чак до края на всичко.

 

 

Върнах се в стаята да проверя за новини по телевизията. Фултън ми каза, че повечето кабелни станции още работели.

Проблясъците свършили преди час. Изчезнали ей така заедно с мембраната. И Ускорението приключи тихомълком, без никакъв шум, освен пращенето на всички честоти откъм осветената половина на планетата.

Слънцето.

С над три милиарда години по-старо, отколкото преди да ни скрие Ускорението. Опитвах да си припомня как Джейсън ми описваше сегашното състояние на светилото. Несъмнено щеше да бъде смъртоносно за нас, бяхме извън обитаемата зона. Журналистите изтъркаха от употреба описанията на кипващи океани. Стигнахме ли дотам? Преди пладне ли щяхме да умрем, или имахме време до края на седмицата?

И не беше ли все едно?

Намерих предаване на живо от Ню Йорк. Още нямаше всеобща паника. Твърде много хора спяха или се бяха отказали от отиването на работа — щом са видели звездите, изводите сами се натрапили в умовете им. А точно този новинарски екип в замаян пристъп на журналистическа доблест бе насочил камера на изток от върха на Тод Хил в Стейтън Айланд.

Мъждивото небе тепърва просветляваше и оставаше празно. Двамата водещи на новините, които с мъка запазваха самообладание, сякаш си четяха един на друг получените по факса съобщения.

Твърдяха, че след края на проблясъците нямало никаква връзка с Европа. Може би се дължало на електростатичните заряди, защото слънчевите лъчи безпрепятствено нарушавали сигналите между аеростатите. Прекалено рано било за безнадеждност.

— И както винаги в тези случаи — увери ни единият водещ, — макар че още няма официални изявления, най-уместният съвет е да запазите спокойствие и да следите новините, докато не изясним всичко. Според мен е подходящо и да помолим хората да не излизат от домовете си, ако е възможно.

— Точно днес — съгласи се колегата му — хората ще искат да бъдат с близките си.

Седях на леглото в мотела и гледах как изгрява Слънцето.

Разположената високо камера го улови първо като тънък ален облак над мазния хоризонт на Атлантика. Превърна се в яростен малък отрязък от кръг и филтрите се включваха един след друг, за да предпазят обектива от ослепителното сияние.

Трудно ми беше да сравнявам, но слънцето продължаваше да се издига и издува (не съвсем червено, по-скоро кърваво оранжево, освен ако камерата не променяше цвета), накрая увисна над океана, Куинс, Манхатън, прекалено грамадно, за да повярваме, че е небесно тяло. По-скоро приличаше на гигантски балон, наситен с кехлибарена светлина.

Чаках да чуя водещите, но накрая превключиха на резервното студио в Средния запад. Рошав репортер, а не опитен водещ, започна да ни обсипва с поредните ненужни съвети и предупреждения. Изключих телевизора.

Взех саковете и медицинската чанта и слязох при колата.

Фултън и Джоди излязоха да ме изпратят. Изведнъж се превърнаха в мои стари приятели, на които им беше тъжно, че си тръгвам. А момиченцето гледаше сащисано.

— Тя се обади на майка си — промърмори Фултън, — която май още не знаеше за звездите.

Стараех се да не чувам във въображението си как Джоди е събудила рано своята майка с новина, която за нея несъмнено е означавала края на света. И майката се е простила по телефона с дъщеря си, като се е опитвала да не я уплаши до полуда, да я предпази от неумолимо наближаващата истина.

Джоди опря лице в ризата на баща си и той я прегърна. Не им бе останало друго, освен нежността.

— Трябва ли да тръгвате? — попита тя.

Обясних й, че съм длъжен.

— Доктор Дюпри може би отива да прегледа пациент — благо вметна бащата.

— Така е — потвърдих аз.

 

 

Поколебах се дали да не предложа доброволно помощта си в някоя местна болница — „Пало Верде“ в Блид или „Ла Пас“ в Паркър. Но какво можех да сторя? За това, което предстоеше, нямаше лекарства. Само заместители — морфин, хероин или избора на Моли… ако някой вече не е опустошил аптечните шкафове.

А и Фултън позна. Отивах да прегледам пациент.

Жест. И то вече напразен, разбира се. От каквото и да страдаше Даян, нямаше да я избавя. Защо да довършвам пътуването? Някак беше свързано с края на света — заетите ръце не треперят, заетият ум не се ужасява. Но това не обясняваше неудържимото желание да я видя, което ме запрати напред по пътя още с проблясъците, а сега дори се засилваше.

Блид остана зад мен след неспокойното минаване покрай тъмни магазини и юмручни схватки, разгарящи се в обсадените от шофьори бензиностанции. Пътувах на открито, небето още по-тъмно, звездите искрящи. Мислех си за това, когато телефонът изцвърча.

Малко оставаше колата да изскочи от асфалта, докато ровех в джоба си. Натиснах рязко спирачки и пикапът след мен профуча на косъм.

— Тайлър… — чух гласа на Саймън.

Не го изслушах, а избълвах:

— Преди да затвориш или връзката да прекъсне кажи ми на този номер ли да те търся?

— Не бива да правя това. Аз…

— От свой апарат ли се обаждаш или от къщата?

— Мобилен, използваме го само за връзка с местни номера. Сега е у мен, но понякога го носи Арън, затова…

— Няма да го набирам, освен при крайна нужда.

— Ами… Като гледам, вече е все едно. Не видя ли небето? Видял си го, щом си буден. Последната нощ на света, нали?

„Защо питаш мен?“ — мярна се в ума ми. От трийсетина години Саймън живееше все в последните дни на света. Би трябвало да е наясно.

— Кажи ми как е Даян.

— Искам да ти се извиня за предишното обаждане. Защото… сещаш се… като знаем какво ще се случи.

— Как е тя?

— Нали това казвам — няма значение.

— Да не е мъртва?!

Той се запъна и в гласа му се промъкна покруса.

— Не. Не е мъртва. Но не това е важно.

— Нима се рее във въздуха в очакване на Възнесението?

— Няма защо да оскърбяваш моята вяра.

(Не можех да не забележа, че каза „моята вяра“, не „нашата“.)

— Щом не се рее, може би все пак се нуждае от медицински грижи. Саймън, още ли е болна?

— Да, обаче…

— От какво е болна? Какви са симптомите?

— Тайлър, до изгрева остава само около час. Убеден съм, че разбираш какво означава това.

— Изобщо нямам представа какво означава. Пътувам към вас, мога да се добера до ранчото и преди зазоряване.

— Ооо… не е добре… не, аз…

— Защо не? Като ще настъпва краят на света, защо да не съм при вас?

— Не разбираш. Не опира само до свършена на света. Ражда се нов свят.

— Колко е тежко състоянието й? Може ли да говоря с нея?

Гласът му се накъсваше. Човекът се клатушкаше на ръба.

Като всички останали.

— Тя само шепне. Не й стига въздух. Много е слаба.

— Откога е така?

— Не знам. Започна постепенно…

— Кога пролича, че е болна?

— Преди седмици. Или… като се замисля… ами… от месеци.

— Тя ходи ли на някакви прегледи или изследвания? — Мълчание. — Саймън?

— Не.

— Защо?

— Смятахме, че не е необходимо.

— Не е необходимо ли?

— Пастор Дан не разрешаваше.

„А ти каза ли на пастор Дан да си го набута отзад?“

— Дано си е променил мнението.

— Не е…

— Защото в противен случай ще се нуждая от помощта ти, за да ме допусне до Даян.

— Недей, Тайлър. За никого няма да е добре.

Аз вече се оглеждах за отклонението — помнех го смътно, макар че го имаше отбелязано на картата.

— Тя помоли ли те да се свържеш с мен?

Пак мълчание.

— Саймън?

— Да.

— Кажи й, че идвам колкото се може по-скоро.

— Недей, Тайлър… Тук стават неприятни неща. Няма как просто да нахълташ.

Неприятни ли?

— Нали уж се раждал нов свят?

— Ражда се в кръв.