Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение

4.10⁹ г. н.е.

Всеки пада и все някъде стъпва на земята.

И тъй, наехме стая на третия етаж на хотел в колониален стил в Паданг. Там нямаше да се набиваме на очи поне за малко.

Срещу деветстотин евро на нощ получихме уединение и изглед от балкона към Индийския океан. Когато времето беше хубаво — както през последните дни, — можехме да зърнем най-близката част на Арката: отвесна линия с цвета на облаците, която се издигаше от хоризонта и изчезваше в синкавата мараня. Макар да беше внушителна, от западния бряг на Суматра се виждаше само малка част от цялата структура. Далечният край на Арката се спускаше към върховете на подводния хребет Карпентър, над хиляда километра по-нататък, и обгръщаше падината Метауей като брачна халка, потопена с ръба надолу в плитка локва. Ако беше на сушата, щеше да се простира от Бомбай на източния бряг на Индия до Мадрас на западния. Или приблизително от Ню Йорк до Чикаго.

Даян остана на балкона почти през целия следобед, седеше и се потеше в сянката на чадър на избледнели ивици. Гледката я запленяваше, а аз се чувствах успокоен и доволен, че след всичко, което се случи, тя все още е способна да й се радва така.

Излязох при нея по залез — най-хубавия момент. Товарен кораб се плъзгаше плавно край брега към пристанището на Телук Баюр като огърлица от светлинки сред чернеещия простор. Близкият край на Арката лъщеше като полиран червеникав пирон, приковал небосвода към морето. Гледахме как сянката се катери по този стълб, а морската шир потъмнява.

Технология, която — според прословутия цитат — „не можем да различим от магията“. Какво друго, освен магия, би пропускало безпрепятствено въздушните и морските течения от Бенгалския залив към Индийския океан, но би пренасяло корабите към твърде необикновени пристанища? Какво инженерно чудо позволяваше на структура с радиус над хиляда километра да издържа собствената си тежест? От какво бе направена и как вършеше онова, за което бе поставена?

Вероятно само Джейсън Лоутън би могъл да отговори. Но Джейсън не беше с нас.

Даян се изтягаше на шезлонга, а от жълтата й плажна рокля и смешно широката сламена шапка оставаха само тъмни очертания във все по-гъстия здрач. Кожата й беше гладка, свежа, с тъмен лешников загар. Очите й блестяха привлекателно под последните слънчеви лъчи, но погледът все си оставаше недоверчив — това не се бе променило.

Озърна се към мен.

— Цял ден си като на тръни.

— Мисля да напиша нещо — отвърнах. — Преди да е започнало. Нещо като спомени.

— Боиш се да не ги загубиш ли? Тайлър, държиш се неразумно. Паметта ти изобщо няма да бъде заличена.

Да, нямаше да бъде заличена, но имаше риск да помътнее, да загуби яснотата си, да се размие. Другите странични въздействия на лекарството бяха временни и поносими, но вероятността да загубя частично паметта си ме ужасяваше.

— Впрочем — добави Даян, — шансовете са в твоя полза. Знаеш това по-добре от всеки друг. Да, има риск… но съвсем нищожен.

Ако вероятността да загуби спомени се бе осъществила в нейния случай, може би само щеше да спечели.

— Въпреки това ще почувствам облекчение, като записвам по нещо.

— Ако не искаш да правиш тази крачка, не си принуден. Сам трябва да се увериш, че си готов.

— Искам да го направя.

Или само така си внушавах.

— Значи трябва да започнем тази вечер — заяви Даян.

— Знам. Но през следващите седмици…

— … едва ли ще ти е до писане.

— Освен ако не ми се прииска неудържимо. Настървената жажда за писане е един от по-малко тревожните странични ефекти.

— Да видим как ще си настроен, когато започне гаденето.

— Тя ми се усмихна насърчаващо. — Май всеки от нас си има нещо, с което се страхува да се раздели.

Не ми се искаше да умувам над нейните думи, те ме притесниха.

— Слушай, може би просто е време да започнем — казах й аз.

Във въздуха се долавяше тропически дъх, поразмесен с миризмата на хлор от басейна на хотела три етажа под нас. Напоследък Паданг се бе превърнал във важно международно пристанище, претъпкано с чужденци: индийци, филипинци, корейци, дори отделни американци като мен и Даян — хора, които не можеха да си позволят луксозни пътувания, нито да се запишат в одобрените от ООН програми за преселване. Кипящ от живот, но често и преливащ от беззаконие град, особено откакто „новите реформатори“ дойдоха на власт в Джакарта.

Хотелът обаче беше сигурно място, звездите вече сияеха в целия си хаотичен блясък. Сега горната извивка на Арката беше най-яркият обект в небето. Държах ръката на Даян, докато я гледахме как избледнява.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За последния път, когато видяхме старите съзвездия. Дева, Лъв, Стрелец — толкова привичните от хороскопите имена се бяха превърнали в бележка под линия в някоя историческа книга.

— И без това оттук би трябвало да виждаме другите — от южното полукълбо, нали?

Май беше права.

Щом нощта спусна мрака си, ние се върнахме в стаята. Включих лампите, а Даян затвори щорите, после извади спринцовката и ампулите, с които я бях научил да борави. Напълни стерилната спринцовка, сви вежди и изтласка мехурче въздух. Имаше вид на професионалист, ръката й обаче трепереше.

Свалих ризата и се проснах на леглото.

— Тайлър…

Сега пък нерешителността обзе нея.

— Нямам колебания — успокоих я. — Знам какво ще си навлека. Обсъждахме го поне десетина пъти.

Тя кимна и разтърка със спирт сгъвката на лакътя ми. Държеше спринцовката с иглата нагоре. Малкото течност вътре изглеждаше невинна като вода.

— Отдавна беше… — промълви Даян.

— Кое?

— Последният път, когато гледахме звездите.

— Радвам се, че не си забравила.

— Не съм забравила, разбира се. Сега стисни юмрука.

Болката беше съвсем поносима. Поне отначало.

Голямата къща

Аз бях на дванадесет, а близнаците — на тринадесет, когато звездите изчезнаха от небето.

Октомври, две седмици преди Деня на вси светии. Заповядаха на трима ни да си седим в мазето на къщата, където живееше семейство Лоутън (наричахме я Голямата къща), защото горе имаше светска вечер само за възрастни.

Не че това беше някакво наказание, поне не за Даян и Джейсън, които по свое желание се свираха там задълго. И аз не го приемах така. Баща им бе очертал строга граница между зоните за възрастни и за деца в дома, но си имахме мощна геймърска конзола, филми на дискове, дори маса за билярд… и не ни надзираваше никой, ако не броим една жена от фирмата за кетъринг, която винаги обслужваше тези сборища в къщата — госпожа Трюъл. Тя слизаше през час да се отърве за малко от размотаването с поднос в ръка и да сподели поредната клюка какво става горе. (Някакъв от „Хюлет-Пакард“ се изложил с жената на журналист от „Вашингтон Поуст“, а в кабинета се въргалял пиян сенатор.) Джейсън подхвърли, че единственото, което ни липсва, е тишина — аудиосистемата горе тресеше тавана с танцови ритми като сърцето на незнайно чудовище — и изглед към небето.

Тишина и изглед. Както си му беше присъщо, Джейс реши, че иска и двете.

Макар и родени с няколко минути разлика, Даян и Джейсън очевидно бяха двуяйчни близнаци. Никой освен майка им не ги наричаше „близнаците“. Джейсън неведнъж подмяташе, че те били продукт на „диполярна сперма, проникнала в яйцеклетки с противоположен заряд“. Коефициентът за интелигентност на Даян беше потискащ почти колкото неговия, но тя не даваше чак толкова воля на езика си. Затова казваше, че били „различни затворници, избягали от една и съща килия“.

Аз обаче изпитвах страхопочитание и към двамата.

На тринадесет Джейсън не само стряскаше с ума си, но беше и много жилав, често побеждаваше в състезания по лека атлетика. Още тогава се източи към метър и осемдесет, а слабоватото му лице се осветяваше от малко крива, искрена усмивка. В онези дни косата му беше руса и вълниста.

Даян беше с около педя по-ниска от него и можеше да бъде наречена закръглена само в сравнение с брат й. Имаше по-мургава, хубава и чиста кожа, ако не броим кръгчетата от лунички около очите й. И у нея харесвах най-много усмивката й, а бях стигнал до възрастта, когато тези дреболии придобиваха неясно за самия мен, но неоспоримо значение. Тя се усмихваше рядко, гледката обаче си струваше. Даян си бе втълпила, че зъбите й стърчат (заблуждаваше се), и затова свикна да закрива устата си с ръка, когато се засмее. Харесваше ми, когато я карах да се разкикоти, но тайничко копнеех да видя усмивката й.

Предишната седмица баща им бе подарил на Джейсън скъп биноктар за любители астрономи. Джейсън цяла вечер не го остави и накрая натърти:

— Най-добре да излезем, за да погледаме небето.

— Не — тутакси отвърна Даян. — Навън е студено.

— Но няма облаци. Първата ясна нощ тази седмица. И е само хладничко.

— Сутринта имаше лед по моравата.

— Слана — поправи я той.

— Минава полунощ.

— Нали е петък?

— Не бива да излизаме от мазето.

— Не бива да пречим на купона. Никой не ни е забранил да излизаме. Ако толкова те е страх, че ще ни хванат, ще се измъкнем тихичко.

— Не ме е страх, че ще ни хванат.

— Тогава от какво те е страх?

— Да ти слушам дърдоренето, докато ми мръзнат пръстите на краката.

Джейсън изви глава към мен.

— Ами ти, Тайлър? Имаш ли желание да позяпаме небето?

Близнаците често искаха да бъда арбитър в споровете им, а това много ме притесняваше. Все изпадах в неловко положение. Застанех ли на страната на Джейсън, Даян щеше да ми се сърди, ако пък винаги я подкрепях, щеше да е прекалено… очевидно.

— Де да знам, Джейс, доста е студено навън…

Този път Даян ми се притече на помощ. Докосна рамото ми и каза:

— Не се стягай. Май е по-добре да подишаме чист въздух, отколкото да го слушам как ми мърмори.

Взехме си якетата от коридора и излязохме през задната врата.

Голямата къща не беше чак толкова просторна, както подсказваше прозвището й, макар и да превъзхождаше околните домове в този квартал на доста заможни хора, пък и дворът й беше по-обширен. Усърдно косената морава преминаваше зад къщата в горичка от борове, стигаща до поток с леко замърсена вода. Джейсън избра място по средата между къщата и дърветата.

До предишния ден октомврийското време беше приятно, но нахлу студен въздух и видя сметката на „сиромашкото лято“. Даян пресилено увиваше ръце около тялото си и трепереше, за да накара Джейсън да се засрами. Нощният въздух не беше неприятно студен. Небето беше кристално ясно, тревата — поносимо суха, но сутринта сигурно щеше да падне слана. Въпреки ярките светлини зад нас знаехме, че застанем ли в сянката на дърво, губим се от поглед, все едно сме хлътнали в черна дупка.

Джейсън легна по гръб и насочи биноктара към звездите.

Аз седнах със скръстени крака до Даян и видях как вади от джоба си цигара — вероятно я бе измъкнала от кутията на майка си. (Керъл Лоутън беше кардиолог и уж вече не пушеше, но криеше цигари в тоалетната си масичка, в бюрото си, в едно кухненско чекмедже. Научих това от моята майка.) Забеляза, че я гледам.

— Искаш ли да си дръпнеш?

— Той е на дванайсет — скастри я Джейсън. — Има си достатъчно проблеми, не му е нужен и рак на белите дробове.

— Искам — веднага заявих аз.

Вече беше въпрос на чест. Развеселената Даян ми подаде цигарата. Аз смукнах предпазливо дима и успях да не се задавя. Даян си взе цигарата.

— Не се увличай.

— Тайлър — обади се Джейсън, — знаеш ли нещо за звездите?

Аз първо вдишах с пълни гърди хладен чист въздух.

— Знам, разбира се.

— Не те питам за онова, което знаеш от твоите книжлета. Можеш ли да назовеш някоя звезда?

Изчервих се, но се надявах да не ми личи в тъмнината.

— Арктур, Алфа Кентавър, Сириус, Полярната…

— И до коя от тях е планетата на клингоните?

— Я не изгладнявай! — намеси се Даян.

Близнаците бяха твърде умни за годините си. Не че аз бях тъпчо, но изобщо не можех да се меря с тях, което и тримата знаехме твърде добре. Само една от няколкото набиващи се на очи разлики между нас. Те бяха записани в училище за надарени деца, аз се качвах в автобуса, който ме караше към държавното. Те живееха в Голямата къща, а аз — с майка си в малката къща при източния край на имота. Техните родители си имаха професионална кариера, майка ми пък се грижеше за дома им. Ние някак успявахме да не си затваряме очите за тези разлики, без да им обръщаме особено внимание.

— Добре де — каза Джейсън, — можеш ли да ми посочиш Полярната звезда?

Различих подобната на черпак Голяма мечка, чиято дръжка сочи към Полярната звезда, и махнах с ръка натам.

— Е, видя ли? — сопна се Даян, все едно бях потвърдил правотата й в спор, който близнаците не си направиха труда да споделят с мен.

— Не е зле — призна той. — Знаеш ли какво е комета?

— Да.

— Искаш ли да видиш една?

Кимнах и легнах по гръб до него. В устата ми още нагарчаше от цигарата на Даян. Джейсън ми показа как да опра лакти в земята, даде ми биноктара и аз нагласих фокуса. Отначало звездите се превърнаха в мъгляви кръгчета, после в отчетливи точици — много повече, отколкото можех да видя с очите си. Завъртях насам-натам прибора и накрая май намерих онова, което ми сочеше Джейсън: мъничко блещукащо ядро сред безмилостно черното небе.

— Кометата е… — подхвана той.

— Знам. Кометата е нещо като прашна снежна топка, която пада към Слънцето.

— Може и така да се каже — снизходително рече той. — Тайлър, знаеш ли откъде идват кометите? От външните предели на Слънчевата система, един вид леден ореол около светилото, който се простира от орбитата на Плутон чак до половината път към най-близката звезда. И там е по-студено, отколкото можеш да си представиш.

Кимнах малко притеснен. Изчетох достатъчно фантастика, за да проумея невъобразимата безмерност на нощното небе. Понякога с удоволствие си мислех за това, но друг път, в притихналата къща преди утрото, тази представа ме потискаше.

— Даян, ти искаш ли да погледнеш? — попита Джейсън.

— Задължително ли е?

— Не, разбира се. Щом предпочиташ, седи си, пълни си дробовете с дим и се лигави.

— На голям умник се правиш.

Тя угаси цигарата в тревата и протегна ръка да вземе биноктара от мен.

— Само внимавай.

Джейсън се бе прехласнал по подаръка, който още миришеше на стиропор от опаковката.

Даян нагласи фокуса и се загледа нагоре. Помълча, после каза:

— Знаете ли какво виждам, докато гледам звездите през това нещо?

— Какво?

— Все същите прастари звезди.

— Ами напрегни си въображението — с несдържано раздразнение отвърна брат й.

— Ако ще си използвам въображението, за какво ми е твоят биноктар?

— Исках да кажа… помисли за това, което виждаш.

— Аха… Оо… Охо! Джейсън, виждам…

— Какво?!

— Струва ми се… да… това е Бог! Има дълга бяла брада! И държи табела! На нея е написано… „ДЖЕЙСЪН Е СКАПА-НЯК“!

— Много смешно! Дай ми го, щом не знаеш за какво служи.

Той протегна ръка, но Даян се подпря да седне и завъртя лещите към Голямата къща.

Купонът беше започнал още в късния следобед. Майка ми спомена веднъж, че тези светски вечеринки при семейство Лоутън били „скъпи сбирки за перчене на корпоративни тежкари“, тя обаче обичаше умерените преувеличения. Джейсън ми обясни, че повечето гости били издигащи се светила от авиокосмическата индустрия или политикани. Не от стария столичен елит, а забогатели новаци от западните щати с дебели връзки във военната промишленост. И. Д. Лоутън, бащата на близнаците, беше домакин на такива срещи веднъж на всеки три-четири месеца.

— Обичайната история — започна да ни осведомява Даян, долепила окулярите до очите си. — На първия етаж танцуват и пият. Пиенето вече надделява над танците. Но като гледам, в кухнята приключват. Хората от фирмата за кетъринг май се канят да си тръгнат. В кабинета завесите са пуснати. И.Д. е в библиотеката с двама костюмари. Пфу! Единият пуши пура.

— Погнусата ти е зле изиграна, госпожице Марлборо — ухапа я Джейсън.

Тя продължи да изброява достъпните гледки, а той се примъкна до мен.

— Показваш й вселената — прошепна на ухото ми, — а тя предпочита да шпионира купона.

Не знаех как да му отговоря. Като много от подмятанията на Джейсън и това ми се стори твърде духовито, за да измисля нещо подобаващо.

— Моята спалня… празна е, слава Богу — изреждаше Даян. — И спалнята на Джейсън е празна, ако си затворим очите за броя на „Пентхаус“ под дюшека…

— Биноктарът е силен, но не чак толкова — вметна той.

— В спалнята на Керъл и И.Д. също няма никой… в спалнята за гости…

— Хайде де!

Даян обаче мълчеше. Седеше сковано, без да отделя оптиката от очите си.

— Даян?… — обадих се и аз.

Тя остана притихнала още няколко секунди. После потръпна, извърна се и подхвърли… не, метна биноктара към Джейсън. Той се възмути, явно не проумяваше, че е видяла нещо, което я е разстроило. Тъкмо щях да я попитам добре ли е и…

Тогава звездите изчезнаха.

 

Не беше нищо особено.

Казват го мнозина, които са видели с очите си. Нищо особено. И аз потвърждавам като очевидец: зазяпах се в небето, докато Даян и Джейсън се дърлеха. Имаше само миг на чудат проблясък, от който в ретината на очите ми се запечата зеленикав послеобраз на звездите. Примигах.

— Това пък какво беше? — сепна се Джейсън. — Светкавица ли?

— Джейсън… — смънках, докато още мигах.

— А? Даян, заклевам се, че ако си спукала някоя леща…

— Млъкни! — прекъсна го тя.

— Стига — помолих и аз. — Погледнете. Какво се случи със звездите?

И двамата обърнаха лица към небето.

 

 

Само Даян беше готова да повярва, че звездите наистина ги „няма“, че са били угасени като свещи от порив на вятъра. Невъзможно, настояваше Джейсън — светлината от тези звезди е пътувала петдесет или сто, или сто милиона години според разстоянието. Как тъй са престанали да светят в немислимо сложна поредност, за да изглежда угасването им едновременно за обитателите на Земята? А аз напомних, че и Слънцето е звезда, но то още осветява поне другата половина на нашата планета… нали?

Естествено, потвърди Джейсън. Иначе до сутринта всички ще сме ледени статуи.

Логиката подсказваше, че звездите си светят, но ние не можем да ги видим. Не бяха изчезнали, просто нещо ги закриваше. Да, небето изведнъж се превърна в абаносовочерна пустота, но за нас това беше загадка, а не катастрофа.

Само че думите на Джейсън се загнездиха в ума ми. Ами ако и Слънцето е изчезнало? Въображението ми показваше как снежните талази се сипят във вечния мрак, ясно ми беше и че накрая самият въздух ще замръзне и ще падне като друг вид сняг, докато човешката цивилизация не бъде погребана от онова, което сме дишали. Предпочитах, и то силно, да си втълпя, че звездите са били „закрити“. Но от какво?

— От нещо голямо, то се знае. И бързо. Тайлър, ти видя как се случи. Мигновено ли стана, или някак се плъзна по небето?

Обясних, че звездите са блеснали по-ярко, а после са се скрили изведнъж.

— Майната им на тъпите звезди! — изфуча Даян.

(Сепнах се — тя рядко ръсеше грубости, макар че ние с Джейсън на воля ги вмъквахме в приказките си. Още една от промените през онова лято.)

Брат й долови уплахата в гласа й.

— Не мисля, че има причина да се страхуваме — успокои я, колкото и смутен да беше самият той.

Даян само му се озъби.

— Студено ми е.

Решихме да се върнем в Голямата къща и да видим стигнала ли е новината до Си Ен Ен. Докато прекосявахме моравата, небето беше потискащо с чернотата си, с безплътната си тежест, по-тъмно от когато и да било.

 

 

— Трябва да кажем на И.Д. — промълви Джейсън.

— Ти му кажи — подкани го Даян.

Джейс и Даян наричаха родителите си по име, защото Керъл Лоутън си въобразяваше, че е привърженичка на прогресивното възпитание. Истината беше малко по-оплетена. Керъл глезеше близнаците, но не се намесваше кой знае колко в живота им. И.Д. усърдно си отглеждаше наследник. Джейсън, разбира се. Джейсън обожаваше баща си. Даян се боеше от него.

Аз пък си знаех, че не бива да се мяркам край възрастните тъкмо насред пиянския завършек на тузарски купон у семейство Лоутън. Затова двамата с Даян се навъртахме в „неутралната зона“ зад вратата на стаята, където Джейсън откри баща си. Не чувахме какво си говореха, обаче лесно долавяхме тона на И.Д. — ядосан, нетърпелив и сприхав. Джейсън слезе в мазето зачервен, почти готов да се разплаче. Аз им казах, че излизам, и тръгнах към задния изход.

Даян ме настигна в коридора. Хвана ме за китката.

— Тайлър, нали ще изгрее? За Слънцето говоря. Сутринта. Знам, че въпросът е тъп. Но то ще изгрее, нали?

По гласа й личеше колко е съкрушена. Понечих да отвърна лековато с нещо като „ако не изгрее, с всички ни е свършено“, но безпокойството й пробуди съмнения и у мен. Всъщност какво видяхме, какво означаваше всичко това? Джейсън явно не успя да убеди баща си, че в нощното небе се е случило нещо важно. Дали не разпалвахме страховете си заради дреболия? Но ако наближаваше краят на света и само ние тримата знаехме…

— Всичко ще е наред — уверих я аз.

Тя се вторачи в мен иззад кичурите, закрили лицето й.

— Убеден ли си?

Усмихнах се насила.

— Деветдесет на сто.

— Но ще будуваш до сутринта, нали?

— Може би. Вероятно.

Знаех си, че изобщо не ми е до сън.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

— Когато поискаш.

— Аз май няма да мигна. Но… дори да е глупаво… ако заспя, ще ми се обадиш ли, щом изгрее Слънцето?

Потвърдих, че ще се обадя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Настръхнах от вълнение, че тя ме помоли за нещо.

 

 

Двамата с майка ми живеехме в спретнато дървено бунгало към края на имота. Пред стъпалата имаше градинка с рози, оградена с чамови летви. В тази безлунна и беззвездна нощ лампата над вратата сияеше като морски фар.

Влязох безшумно. Майка ми си бе легнала отдавна. В малкия хол беше разтребено, само на масичката до стената бе оставена малка празна чаша. Майка ми не близваше алкохол в работните дни, само в края на седмицата си позволяваше по един-два пръста уиски. Казваше, че имала само два порока и пиенето в събота било единият. (Веднъж я попитах за другия, тя ме изгледа втренчено и отсече: „Баща ти.“ Повече не заговорих за това.)

Тръшнах се на дивана с книга и четох, докато Даян се обади след по-малко от час.

— Включи ли телевизора?

— Трябва ли?

— Не си губи времето. Няма нищо.

— Два сутринта е, ако не си забелязала.

— Не, наистина няма нищо. По местната кабеларка вървят реклами и толкова. Тайлър, какво означава това?

Означаваше, че всички спътници в орбита бяха изчезнали заедно със звездите. Комуникационни, метеорологични, военни, GPS системата — спряха да работят в един миг. Но тогава изобщо не знаех и, разбира се, нямаше как да го обясня на Даян.

— Би могло да означава какво ли не.

— Малко е плашещо.

— Едва ли има за какво да се тревожим.

— Дано. Радвам се, че още си буден.

Пак я чух след около час с още новини. Интернет също нямало, ама никакъв. А местната телевизия започнала да пуска списъци с отменени полети от „Рейгън“ и близките летища. Предупреждавали пътниците първо да проверят по телефона, преди да тръгнат към летището.

— Но цяла нощ бучаха реактивни самолети. — Виждах светлините им през прозореца на стаята като прелитащи фалшиви звезди. — Май бяха военни. Може би заради страх от терористични нападения.

— Джейсън не се отлепя от радиото в неговата стая. Хваща станции в Бостън и Ню Йорк. Говорели за военни акции и затваряне на летища, само че нищо не споменавали за тероризъм… и за звездите.

— Все някой е забелязал.

— И да са забелязали, не казват. Или пък има заповед да не казват. Впрочем не споменават нищо и за изгрева.

— Че защо да го правят? Слънцето ще си изгрее след час, нали? Значи се е показало над хоризонта по атлантическото крайбрежие. Видели са го и от корабите в океана. Скоро и ние ще го видим.

— Надявам се. — Гласът й звучеше хем уплашено, хем смутено. — Надявам се, че си прав.

— Ще се убедиш.

— Приятно ми е да те слушам, Тайлър. Казвала ли съм ти? Имаш глас, от който човек се успокоява.

Дори казаното от мен да е пълна глупост?…

Но не бих й признал колко важни са нейните думи за мен. Поблъсках си главата над това, след като връзката прекъсна. Повтарях си чутото, защото ми сгряваше душата. И се питах защо е така. Даян беше с една година по-голяма от мен и тройно по-пораснала. Но защо изведнъж се почувствах неин закрилник и ми се прииска да е до мен, за да докосна лицето й, да обещая, че всичко ще се оправи? Тази загадка ме объркваше и тревожеше едва ли не колкото случилото се с небето.

 

 

Тя ме потърси отново в пет без десет, когато почти се унасях неволно, както се бях излегнал облечен. Извадих опипом мобилния телефон от джоба на ризата си.

— Пак съм аз. Тайлър, още е тъмно.

Погледнах към прозореца, после и към часовника до леглото.

— Даян, още е рано за изгрева.

— Ти спеше ли?

— Не.

— Ами, спеше! Късметлия. Все си е тъмно. И студено. Проверих термометъра до прозореца в кухнята. Два градуса над нулата. Нормално ли е?

— Беше си студено и вчера сутринта. Има ли други будни у вас?

— Джейсън се е затворил в стаята си с радиото. А моите родители са… е, отспиват си след купона. Майка ти будна ли е?

— Не става толкова рано в почивните дни.

Озърнах се нервно към прозореца. Не трябваше ли небето да е просветляло? Дори от първите признаци за зазоряване би ми олекнало.

— Ти не я ли събуди?

— Даян, какво може да стори тя? Да накара звездите да светнат отново ли?

— Е, не. — Тя помълча. — Тайлър…

— Слушам те.

— Кой е първият ти спомен?

— От днес ли?

— Не. Първият спомен в живота ти. Знам, че е тъпо да питам, но ще ми е по-добре да си бърборим пет-десет минути за нещо друго, освен за небето.

— Първият ли?… — Замислих се. — Още бяхме в Лос Анджелис, преди да се преместим на изток. — Баща ми беше жив и работеше във фирмата на И. Д. Лоутън в Сакраменто.

— В спалнята на нашия апартамент имаше дълги бели пердета. Първият ми истински спомен е как вятърът ги издува. Навън грееше слънце, прозорецът беше отворен и имаше ветрец. — Споменът се оказа неочаквано тъжен като последен поглед към изчезващ зад хоризонта бряг. — Какъв е твоят най-ранен спомен?

И нейният бил от Сакраменто, но съвсем различен от моя.

И. Д. Лоутън завел децата си в завода, още тогава показвал на всички, че Джейсън ще бъде неговият наследник. Даян се втрещила от грамадните опорни рейки, наредени по пода, от макарите със свръхтънко алуминиево фолио, големи колкото къща, от несекващия шум. Всичко било толкова огромно, че нямало да се учуди, ако види и приказен великан, пленен от баща й и окован до стената.

Не й беше приятно да си спомня това. Призна, че се чувствала пренебрегната, сякаш се е загубила сред тези необятни и ужасни машини.

— Виж небето — изведнъж ме подкани тя.

Вторачих се през прозореца. Имаше достатъчно светлина, за да се разреди чернилката по западния хоризонт до мастилено синьо.

Не бих си признал облекчението, което ме обзе.

— Да, ти беше прав — внезапно се ободри Даян. — Все пак слънцето изгрява.

Разбира се, не беше истинското светило, а измамен заместител, хитроумно творение. Но ние още не знаехме.

Съзряване във вряла вода

По-млади от мен хора са ме питали: „Защо не изпаднахте в паника? Защо никой не се стресна? Защо не е имало грабежи и безредици? Защо вашето поколение се примири, защо всички вие преминахте безболезнено в епохата на Ускорението, без да недоволствате дори тихомълком?“

Случва се да отговоря: „Но нали се случиха и ужасни неща!“

Друг път: „Но ние не разбирахме! А и какво бихме могли да сторим?“

Понякога припомням баснята за жабата. Ако я пуснете направо във вряла вода, тя ще изскочи. Но ако я сложите в съд с приятно топла вода и засилвате огъня полека, жабата ще умре, без да осъзнае, че е затънала в неприятности.

Заличаването на звездите не беше нито бавно, нито недоловимо, обаче за повечето от нас не означаваше и пряко засягащо ни бедствие. Астрономите или военните стратези, работещите в телекомуникациите или авиокосмическата индустрия вероятно са прекарали първите дни на Ускорението в неописуем ужас. Но за шофьорите на автобуси или продавачите на сандвичи, да речем, това си беше като потапяне в приятно топла вода.

Англоезичните медии го назоваха „Октомврийския инцидент“ (стана Ускорението чак години по-късно). Първото и най-явно последствие беше пълното съсипване на многомилиардния бизнес, свързан с орбиталните спътници. Това означаваше загуба на повечето препредавани или излъчвани направо чрез спътник телевизионни канали, телефонните съобщения на далечни разстояния станаха ненадеждни, GPS локаторите — безполезни. Промяната направо изтърбуши интернет, запрати в историята голяма част от усъвършенстваните военни технологии, наложи сурови ограничения на глобалното проследяване и шпиониране и принуди местните синоптици да чертаят линиите на изобарите по карти на континенталната част на Щатите, вместо да ползват съставени без проблеми компютърни графики по данни от метеорологичните спътници. Неуморните опити за възстановяване на връзката с Международната космическа станция неизменно оставаха без резултат. Изстрелването на нови спътници от Кейп Канаверал (а също от Байконур и Куру) бе отложено за неопределено време.

В края на краищата събитието се оказа твърде лоша прокоба за „Америком“, AT&T, КОМСАТ и „Хюз Комюникейшънс“, както и за още много фирми.

И наистина имаше страшни случки в онази нощ, макар че повечето минаха незабелязано заради медийното затъмнение. Новините се разнасяха като шепот, натъпкани в сигналите по презокеанските оптични кабели, вместо да прескачат от един спътник на друг. Мина почти седмица, преди да научим, че пакистанска ракета „Хатф V“ с ядрена бойна глава, изстреляна по грешка или недоразумение в първоначалната бъркотия, се отклонила от курса и разпиляла на атоми селяните и нивите в една долина на Хиндукуш. Първото ядрено устройство, взривено с нападателна цел след 1945 г. Колкото и да беше трагично, при масовата параноя в света заради прекъснатите комуникации имахме късмет, че се оказа и единствено. Ако можеше да се вярва на някои източници, малко е оставало да загубим и Техеран, Тел Авив и Пхенян.

 

Успокоен от изгрева, аз проспах часовете от утрото до пладне. Събудих се, облякох се и заварих майка си в хола, още по халат. Взираше се намръщена в екрана на телевизора. Попитах я дали е яла нещо и тя каза, че е пропуснала закуската. Приготвих обяд за двама ни.

Онази есен тя навършваше 45 години. Ако някой бе поискал от мен да я опиша с една дума, щях да избера „непоклатима“. Ядосваше се съвсем рядко и я видях разплакана само веднъж — в нощта, когато пред прага ни се появиха полицаи, за да съобщят, че баща ми е загинал в катастрофа на магистрала 80, докато се връщал вкъщи от делово пътуване. Мисля, че тя много се стараеше да ми показва само тази страна от характера си. На рафт в хола имаше снимка, направена години преди да се родя. Жената беше толкова стройна, красива и безстрашна пред обектива и аз се стъписах, когато майка ми ме увери, че на снимката е самата тя.

Личеше колко не й харесва чутото по телевизията. Местна станция непрекъснато предаваше новини, повтаряше истории, научени от радиопредавания на къси вълни, и уклончиви призиви на федералните власти да запазим спокойствие.

— Тайлър… — Тя ме подкани с жест да седна срещу нея. — Не намирам обяснение за това. Снощи се е случило нещо…

— Знам. Чух, преди да си легна.

— Знаел си? И не ме събуди?

— Не бях сигурен…

Но раздразнението й се уталожи бързо.

— Както и да е, Тай, май не съм пропуснала много, докато съм спала. Чудна работа… Още ми се струва, че сънувам.

— Просто ги няма звездите — изтърсих като слабоумен.

— Звездите и Луната — поправи ме тя. — Не си ли чул за Луната? Навсякъде по света никой не вижда и звездите, и Луната.

 

 

Естествено, липсата на Луната трябваше да ни подскаже нещо.

Поседях с майка си, после я оставих да седи неотлъчно пред телевизора. („Този път те искам вкъщи преди да е мръкнало“ — настойчиво каза тя.) Тръгнах към Голямата къща. Потропах на задната врата, през която влизаха готвачката и дневната прислужница, макар че семейство Лоутън усърдно отбягваха да я наричат „вход за прислугата“. През същата врата и майка ми влизаше в делничните дни да се занимава с домакинството им.

Госпожа Лоутън ми отвори, изгледа ме мътно и ми махна да се качвам. Даян още спеше и вратата на стаята й беше затворена. Джейсън не бе мигвал и май нямаше такова намерение. Седеше в стаята си пред радиото и прослушваше предаванията на къси вълни.

Неговата стая беше като пещерата със съкровищата на Аладин, пълна с вещи, за каквито копнеех, но отдавна се бях примирил, че няма да притежавам: компютър със свръхбърза връзка, плосък телевизор с двойно по-голям екран от онзи в нашия хол. Побързах да споделя с него, че и Луната също е изчезнала — може и да не бе научил.

— Интересно, нали?

Джейс стана и се протегна, после зарови пръсти в рошавата си коса. Още беше с дрехите от снощи. Макар да нямаше спор, че е гений, пред мен никога не се е държал както гениите във филмите. Не примижаваше постоянно, не пелтечеше, не драскаше уравнения по стените. Тази сутрин обаче изглеждаше доста завеян.

— Луната не е изчезвала, това е ясно. Как би могла? По радиото чух, че приливите и отливите по Атлантическото крайбрежие са нормални. Значи Луната никъде не е мръднала. Щом е така, същото важи и за звездите.

— Но защо не ги виждаме?

Той впери в мен сърдит поглед.

— Аз откъде да знам? Само твърдя, че поне отчасти това е оптично явление.

— Джейс, надникни през прозореца. Слънцето си свети. Що за оптическа илюзия е тази, която пропуска слънчевата светлина, но скрива звездите и Луната?

— Пак ти казвам — откъде да знам? Какво друго обяснение предлагаш? Че някой е напъхал звездите и Луната в чувал, метнал го е на гръб и е избягал?

„Не — рекох си, — Земята е пъхната в чувал, но никой не проумява защо.“

— Все пак имаш право за слънчевите лъчи — промърмори Джейсън. — Не е някаква оптическа преграда, а филтър. Интересно…

— И кой го е сложил?

— Откъде да… — Джейсън тръсна глава с досада. — Прибързваш със заключенията. Защо някой да го е сложил? Представи си, че е природно явление, каквото се случва веднъж на милиард години. Твърде голям скок правиш в догадките, като допускаш, че някакъв разум стои зад това.

— Но може и да е вярно.

— Всичко може да е вярно!

Налагаше се да понасям чести приятелски закачки, че чета фантастика, и не ми се искаше да изрека думата „пришълци“. То се знае, че първо тя ми хрумна. Както и на мнозина други. Джейсън също бе принуден да признае, че намесата на извънземен разум стана доста по-правдоподобна през последното денонощие.

— Дори да са те — смънках, — много е чудно защо са го направили.

— Има само две разумни причини. Да скрият нещо от нас или да скрият нас от нещо.

— Какво мисли баща ти?

— Не съм го питал. От сутринта не пуска телефона. Сигурно бърза да се отърве от някои акции.

Не знаех точно какъв смисъл влагаше в шегата, но тези думи за пръв път ми отвориха очите как ще се отрази загубата на орбиталните спътници върху авиокосмическата индустрия като цяло и конкретно върху семейство Лоутън.

— Не спах през нощта — призна Джейсън. — Боях се да не изпусна нещо. Понякога завиждам на сестра ми. Нали я знаеш — „Събуди ме, когато някой обясни всичко“.

Настръхнах от тази обида към Даян.

— И тя не спа.

— Брей? Ти как научи?

Паднах в капана…

— Поприказвахме си по телефона…

— Тя ли ти се обади?

— Да, малко преди изгрева.

— За Бога, Джейсън, ти се изчерви!

— Не съм.

— Изчерви се, и още как!

Спаси ме рязко тропане на вратата. Влезе И. Д. Лоутън, който явно също не си бе отспал.

Бащата на Джейсън малко ме плашеше — едър, плещест, вечно недоволен и твърде избухлив. В почивните дни се носеше из къщата като буреносен облак. Майка ми веднъж каза: „И.Д. не е човек, на когото да се пречкаш. Тъй и не проумях защо Керъл се омъжи за него.“

Не можеше да се каже, че е от хората, които са си пробили път нагоре само с упорство. След като дядо му се оттеглил от делата на процъфтяващата адвокатска фирма в Сан Франциско, основана от него, финансирал повечето ранни начинания на И.Д. И все пак Лоутън бе изградил със собствени усилия сериозен бизнес в отрасъла на атмосферните апарати и авиотехнологиите — по трудния начин, без никакви връзки в тези среди. Поне в началото.

Влезе намръщен в стаята на сина си, само ме изгледа и се извърна.

— Извинявай, Тайлър, но е по-добре да си вървиш. Трябва да обсъдя някои неща с Джейсън.

Джейс не гъкна, а и аз не изгарях от желание да се навъртам край тях. Облякох платнената си куртка и излязох през задната врата. До края на следобеда седях край поточето, мятах камъчета във водата и гледах катеричките, които усърдно събираха запаси за наближаващата зима.

 

 

Слънцето, Луната и звездите…

През следващите години израснаха деца, които никога не бяха виждали Луната със собствените си очи. Хора, по-млади от мен само с пет-шест години, съзряваха, познавайки звездите само от стари филми.

Но ние загубихме нещо, което трудно се поддаваше на определение. Отнеха ни увереността в собственото ни място. Земята е кръгла, Луната се върти около нея, а Земята обикаля около Слънцето. На повечето хора им стигаха тези знания по космология, а и не искаха да знаят повече. Но когато им откраднаха дори това, те се объркаха.

Чак към втората седмица след Инцидента чухме официални мнения за Слънцето.

Наглед светилото се движеше в небосвода по неизменния предсказуем начин. Изгряваше и залязваше според очакванията, дните се скъсяваха, както им се полагаше в естествения годишен цикъл, и нищо не подсказваше тревожни промени в Слънцето. Много неща на Земята — и самият живот — зависят от характера и количеството на слънчевата енергия, която достига повърхността на планетата. Почти всичко си оставаше все същото. Очевидното ни убеждаваше, че това си е старата звезда от клас G, към която бяхме поглеждали с присвити очи, откакто се помним.

Липсваха обаче слънчеви петна, протуберанси и изригвания.

А Слънцето е бушуващо, винаги неспокойно небесно тяло. То ври и кипи, кънти като камбана от необуздани сили, облива цялата си планетна система с потоци от заредени частици, които биха ни унищожили, ако нямахме защитата на земното магнитно поле. Но след Октомврийския инцидент астрономите обявиха, че светилото се е превърнало в геометрично съвършено кълбо с неизменна и равномерна яркост. Имаше съобщения, че Северното сияние, породено от взаимодействието на магнитното поле със същите онези заряди е угаснало като бездарна театрална постановка на Бродуей.

И друго не беше наред в новото нощно небе — нямаше метеори. Дотогава по Земята се натрупваха десетки хиляди тонове космически прах всяка година. Но още в първите седмици след Инцидента стана ясно, че никакви метеорити не навлизат в земната атмосфера.

Дори Джейсън не можеше да измисли някакво обяснение за това.

 

 

Значи Слънцето не беше никакво слънце, но продължаваше да си свети, колкото и да беше фалшиво. Дните минаваха, трупаха се и неизвестността нарастваше, но поне тревогата у повечето хора стихна. (Водата не кипеше, оставаше си топла.)

А каква неизчерпаема тема за разговори имахме! Не само за небесната загадка, но и за преките последствия: рухването на телекомите, войните в чужбина, които вече не наблюдавахме и не чувахме чрез спътниците, „умните бомби“, управлявани по GPS, които изведнъж и непоправимо затъпяха, „златната треска“ в развитието на връзките по оптични кабели. От столицата с потискаща честота правеха изявления. „Все още нямаме данни за враждебни намерения от страна на чужди държави или организации“ или „Най-добрите умове на съвременността се стремят да разберат, обяснят и в крайна сметка да премахнат потенциалното вредно влияние на преградата, която ни пречи да виждаме вселената“. Утешителен словесен миш-маш, бълван от власти, които все още се надяваха да открият враг, извънземен или местен, способен да предизвика подобно явление. Врагът обаче упорито си оставаше неразпознат. Хората започнаха да говорят за „хипотетичен контролиращ разум“. Лишени от възможността да надникнем отвъд нашия затвор, ние можехме само да очертаваме неговите предели и ъгли.

Около месец след Инцидента Джейсън рядко излизаше от стаята си. През онези дни не успявах да го заприказвам, само го мярках, когато минибусът на „Академия Райе“ минаваше да откара близнаците на училище. Даян ми се обаждаше на мобилния телефон почти всяка вечер, обикновено към десет-единайсет часа, когато и двамата можехме поне да се надяваме, че няма да ни досаждат. Жадувах за тези обаждания, макар че още не смеех да си призная защо е така.

— Джейсън е много вкиснат — сподели тя една вечер. — Все разправя, че ако не знаем дали Слънцето е истинско, значи нищо не ни е известно.

— Може и да е прав.

— Но за Джейс това си е едва ли не религиозен проблем. Открай време обича картите, ти не знаеше ли? Още като мъничък успяваше да се ориентира по карта. Държи да знае къде се намира. Казва, че така откривал смисъла на нещата. Господи, преди дори ми беше приятно да го слушам, когато говореше за карти! Мисля си, че затова е превъртял повече от останалите. Нищо не си е на мястото. Джейсън си загуби картата.

Е, да, имаше и какво да ни насочи към истината. Още първата седмица военните започнаха да събират парчетиите от паднали спътници, които се намираха на геостационарна орбита до онази октомврийска нощ, но се стовариха на земята до сутринта. По някои от останките имаше разпалващи любопитството следи. Само че тази информация не стигна веднага дори до дома на И. Д. Лоутън, който не бе лишен от връзки.

 

 

Първата ни зима с непрогледно черни нощи беше потискаща и необикновена. Заваля сняг отрано — живеехме доста близо до столицата, но до Коледа започна да ни се струва, че сме някъде във Върмонт. Новините оставаха зловещи. Крехкото, набързо уредено от посредници примирие между Индия и Пакистан често се люшкаше към ръба на войната. Финансираният от ООН проект за обеззаразяване на онази долина в Хиндукуш вече бе погубил още десетки хора, освен първоначалните жертви. В северна Африка тлееха местни конфликти, докато армиите на индустриалните свръхсили се бяха оттеглили за прегрупиране. Цените на петрола литнаха до небето. Вкъщи задържахме регулатора на отоплението с два градуса по-ниско, отколкото бяхме свикнали.

Но макар и изправена пред незнайни заплахи, човешката раса успя да се въздържи от тотална война, което е добър признак. Приспособявахме се, бизнесът си вървеше, до пролетта хората вече приказваха за „новото нормално положение“. Подразбираше се, че след време може би ще платим твърде висока цена за неизвестното, което бе сполетяло планетата… но пък нали след време всички ще сме мъртви.

Можех да наблюдавам промените по лицето на майка си. Тя се успокои постепенно, щом времето се затопли, и напрежението не сковаваше чак толкова чертите й. Виждах промяната и у Джейсън, който престана да се прави на отшелник. Безпокоях се обаче за Даян, която изобщо не искаше да говори за звездите, а напоследък започна да ме подпитва вярвам ли в Бог… и дали според мен трябва да припишем на Бог случилото се през октомври.

Казвах й, че не мога да отсъждам за тези неща. Никой от семейството ми не бе влизал в църква. А и темата малко ме изнервяше.

През онова лято отидохме за последен път с велосипеди до търговския център „Феъруей“.

Не знам колко пъти го бяхме правили — стотици, хиляди. Близнаците вече се чувстваха доста пораснали, но през седемте години, откакто всички живеехме на това място, разходката се превърна в своеобразен съботен ритуал през лятото. Е, пропускахме я в дъждовните или непоносимо горещите дни, но при хубаво време сякаш невидима ръка ни придърпваше да се срещнем на колела в края на дългата алея пред имота.

Денят беше мек, с лек ветрец, а слънчевата светлина насищаше всичко с жива топлина. Сякаш и климатът се мъчеше да ни увери, че в природата всичко си е наред цели десет месеца след Инцидента… ако ще и вече да бяхме (както мърмореше Джейс от време на време) планета оранжерия, градина под грижите на неизвестни сили.

Джейсън имаше скъп планински велосипед, Даян — не по-евтина, но не толкова набиваща се на очи версия за момичета. Аз карах раздрънкан боклук, който майка ми купи на старо. Не ме интересуваше. Важни бяха дъхът на борови иглички и предвкусваните часове на сладко безделие. И аз, и Даян бяхме настроени така, дори и Джейсън, струва ми се, макар че изглеждаше разсеян и малко притеснен, когато яхнахме велосипедите сутринта. Предположих, че се е намусил заради наближаващата учебна година (вече беше август) — той се занимаваше по ускорена учебна програма в „Райе“, където изискванията бездруго бяха високи. Предишната година направо профуча през програмата по физика и математика — та той вече можеше да ги преподава! — но следващият семестър трябваше да държи изпит по латински.

— Ами че това е мъртъв език! — оплака се Джейс. — Кой, по дяволите, чете нещо на латински, освен историците? Все едно да уча ФОРТРАН. Всички важни текстове са преведени отдавна. Ще стана ли по-свестен човек, за Бога, ако мога да чета Цицерон в оригинал?

Не приемах сръдните му прекалено сериозно. При тези разходки ни беше навик да упражняваме изкуството на мърморенето. Този ден обаче настроението му беше променливо, непредсказуемо. Натисна педалите и подкара пред нас.

Пътят към търговския център се виеше покрай гъсти горички и спретнати къщи с идеално поддържани градинки и пръскачки на моравите, които простираха във въздуха малки небесни дъги. Дори слънчевите лъчи да бяха изкуствени и филтрирани, светлината все така се пречупваше в капките, а ние с облекчение се шмугвахме в дълбоките сенки под клонатите дъбове, наредени до блестящо бялата пътека.

Не бързахме, но след четвърт час пред нас се изправи склонът на Бентъм Хил — последното препятствие по пътя. От тази страна беше стръмен, а от другата предлагаше приятен дълъг скат чак до паркинга на търговския център. Джейс вече се катереше. Даян ме изгледа лукаво.

— Хайде да се състезаваме.

Умърлуших се. Рожденият ден на близнаците беше през юни, а моят — през октомври. И всяко лято те се оказваха по-големи от мен не с една, а с цели две години. Сега бяха на петнадесет, а на мен ми оставаха досадни четири месеца, докато стана на четиринадесет. Тази разлика им даваше и физически предимства. Даян май знаеше добре, че няма как да се надпреварвам с нея, но въпреки това се засили нагоре. Опитах се да изтръгна малко по-прилична скорост от моето старо желязо. Нямах никакъв шанс. Преди да стигне подножието на склона Даян бе набрала страхотна инерция. Озърна се към мен хем подканящо, хем присмехулно.

Стръмнината погълна инерцията и тя ловко превключи скоростите, краката й пак заработиха бясно. Джейсън се бе изкачил на билото, подпираше се на един крак и ни наблюдаваше с недоумение. Аз се раздавах докрай, но към средата на хълма вехтият ми велосипед повече се клатушкаше, отколкото напредваше. По принуда слязох и го избутах догоре.

Даян ми се ухили.

— Печелиш — признах веднага.

— Извинявай, Тайлър. Не беше честно.

Свих рамене смутен.

— Ще се видим долу — подхвърли тя и подкара пред мен.

 

 

Заключихме велосипедите си на стойките и влязохме в стъклената утроба на търговския център. Обстановката тук успокояваше, най-вече защото почти нищо не се бе променило след миналия октомври. Вестниците и телевизията можеха да си вдигат пушилка колкото искат, търговският център си живееше в блажено отрицание на проблема. Единствените белези, че нещо може да е потръгнало накриво в света отвън, бяха липсата на сателитни антени в магазините за електроника и изобилието от заглавия, свързани с Инцидента, по рафтовете в книжарницата. Джейсън се загледа в книжка с меки корици и лъскава синьо-златна корица, после прихна. Ако се вярваше на анотацията, авторът свързваше Инцидента с библейските пророчества.

— Най-лесно — каза Джейс — се предсказва нещо, което вече се е случило.

Даян се засегна.

— Не е нужно да се подиграваш на всичко, в което не вярваш.

— Формално погледнато, аз се подигравам единствено на корицата на тази книга. Не съм я чел цялата, нали?

— А може би трябва да я прочетеш.

— Защо? Какво се опитваш да защитиш?

— Нищо. Но може би по някакъв начин Бог е свързан с миналия октомври. Не ми се струва чак толкова нелепа идея.

— Всъщност е именно нелепа — натърти Джейсън.

Тя изви очи към тавана и се отдалечи от нас с тиха въздишка. Подхвърлих на Джейс, че според мен хората просто се опитват да разберат какво ги е сполетяло, затова има и такива книги.

— Или само се преструват, че биха искали да разберат — възрази Джейсън. — Нарича се отхвърляне на реалността. Тайлър, да ти кажа ли нещо?

— Слушам те.

— Ще опазиш ли тайната? — Той заговори толкова тихо, че и стоящата на няколко крачки Даян не би го чула. — Още не е разгласено.

Джейсън все успяваше да научи най-важното ден-два преди новинарските мрежи. В известен смисъл „Райе“ не беше единственото му училище. Истинското си образование получаваше от своя баща, а от самото начало И.Д. искаше той да проумее къде са пресечните точки на бизнеса, науката и технологията с политическата власт. Самият И.Д. имаше голям опит в използването им. Загубата на спътниците отвори неизчерпаем пазар — и граждански, и военен — за стационарните стратосферни балони, тоест аеростати, които фирмата му произвеждаше. Тази второстепенна технология придоби огромно значение и И.Д. бе яхнал гребена на вълната. Понякога споделяше със своя петнадесетгодишен син тайни, които никога не би посмял да прошепне на конкурент.

Естествено, не подозираше, че Джейс споделя някои от тях с мен. Но аз си мълчах. (А и пред кого да се разприказвам? Нямах други истински приятели. Живеехме в населен с новобогаташи район, където общественото положение се отмерваше като с аптекарска везна. Затворените в себе си ученолюбиви синове на работещи вдовици не влизаха в ничий светски списък.)

Той сниши гласа си още повече.

— Спомняш ли си тримата руски космонавти? Онези, които бяха в орбита миналия октомври?

Кимнах. Смятаха ги за загинали при Инцидента.

— Единият е жив и сега е в Москва. Руснаците не казват почти нищо, но има слухове, че е безнадеждно луд.

Ококорих се насреща му, Джейсън обаче заговори за друго.

 

 

Минаха повече от десет години преди истината да стане известна на всички. Намерих бележка под линия на страниците на издадена в Европа книга за първите години на Ускорението, и си спомних за разговора в търговския център.

Тримата руснаци се връщали към Земята след полет за поддръжка на овехтялата Международна космическа станция. По източното крайбрежие на Щатите минавало полунощ, когато командирът на екипажа полковник Леонид Главин забелязал прекъсване на връзката с центъра за управление на полетите. Опитите му да я възстанови останали напразни.

Това уплашило космонавтите, а съвсем скоро закъсали далеч по-зле. Когато техният „Союз“ излязъл от нощната към дневната половина от планетата, оказало се, че летят над напълно черно кълбо.

По-късно полковник Главин описал Земята като чернота, видима само по засенчването на Слънцето. Бързата поява и скриване на Слънцето при обиколките около планетата били единственото доказателство, че Земята все още съществува.

Космонавтите нищичко не разбирали и едва ли можем да си представим техния ужас.

След седмица, прекарана в орбита над привидната пустота, решили единодушно да опитат кацане без насочване от Земята, вместо да киснат в космоса или да се скачат отново с празната станция. Предпочитали да се разбият в планетата или каквото е останало от нея, а не да умрат от глад в пълна самота. Но без помощ от центъра за управление на полетите и без видимост към Земята трябвало да разчитат на изчисления по последната си известна орбитална позиция. Затова капсулата на „Союз“ навлязла в атмосферата по балистична траектория с опасно остър ъгъл, била подложена на смазващи претоварвания и загубила един от парашутите си в критичен момент.

Стоварила се тежко на залесен склон в долината на Рур. Василий Голубьов умрял при кацането. Валентина Кирхоф си ударила лошо главата и умряла след броени часове. Зашеметеният полковник Главин се отървал само със счупена китка и дребни натъртвания, успял някак да изпълзи от капсулата и скоро го открил германски спасителен екип. Прехвърлили го в Русия.

След изтощително дълги разговори с него руснаците стигнали до извода, че Главин се е побъркал след преживените изпитания. Настоявал непреклонно, че той и екипажът му останали три седмици в орбита. Ама че безумие…

Защото капсулата на „Союз“ заедно с всички намерени останки от орбиталната машинария на човечеството паднала на Земята още през нощта на Октомврийския инцидент.

 

 

Хапнахме в закусвалнята, където Даян видя три свои съученички от „Райе“. Те бяха малко по-големи и неописуемо изтънчени в моите очи — коси с розов или синкав оттенък, клоширани поли, смъкнати доста ниско на корема, златни кръстчета на верижки. Даян си взе подноса с мексиканска гозба и избяга при тях. Четирите си шушукаха със събрани над масата глави и се подсмиваха. Изведнъж загубих апетит.

Джейсън разгада изражението ми.

— Да знаеш, че е неизбежно — внимателно подхвана той.

— Кое?

— Тя вече не обитава нашия свят, в който сме аз, ти, Голямата и Малката къща, съботните разходки дотук. Така беше, докато си оставахме хлапета, но вече не сме.

Е, да, не бяхме хлапета, но дали се замислях какво означава или не означава това?

— Впрочем вече повече от година тя има менструация — добави Джейсън.

Стана ми неудобно. Трябваше ли да знам? Изведнъж проумях, че всички наши разговори по телефона са били доверие тъкмо между хлапета — случки с нейните родители или Джейсън, омразното ядене, поднесено на обяд. Явно бе крила от мен далеч повече неща. До съседната маса виждах онази Даян, която изобщо не познавах.

— Я да се прибираме — предложих на Джейсън.

Той ме погледна със съжаление и се изправи.

— Щом искаш.

— Ще кажеш ли на Даян, че тръгваме?

— Тайлър, тя си намери друго занимание за днес.

— Но нали трябва да се прибере с нас?

— Изобщо не е длъжна.

Обидих се. Даян не би ни зарязала толкова нехайно. Не беше такава. Станах и доближих масата на момичетата. Даян и трите й приятелки се вторачиха в мен. Аз се взирах в очите й, все едно не забелязвам останалите.

— Ние си отиваме.

Трите й съученички се изсмяха, Даян само се усмихна неловко.

— Ами добре, Тай. Ще се видим по-късно.

— Но…

Но какво? Тя дори не ме гледаше.

Обърнах им гръб и чух някое момиче да пита Даян да не би да има още един брат. Не, аз съм бил „познато момче“.

 

 

Джейсън, който започваше да ме дразни с нескритото си съчувствие, предложи да си разменим велосипедите на връщане. Не ми беше до неговото чудо на техниката, но си рекох, че и това е начин да прикрия чувствата си в момента.

Подкарахме нагоре до билото на Бентъм Хил и се загледахме надолу — асфалтът се промъкваше като черна панделка към улиците, скрити в сенките на дърветата. Поколебах се.

— Пусни се надолу — подкани ме Джейсън, — да усетиш какво е.

Скоростта щеше ли да ме облекчи? Можеше ли изобщо да се случи? Мразех се, задето си бях позволил заблудата, че се намирам в центъра на света за Даян. Всъщност не бях нищо повече от „познато момче“.

Но Джейсън ми позволяваше да покарам неговия прекрасен велосипед. Изправих се на педалите, все едно предизвиквах земното притегляне да се разправи с мен. Гумите чегъртаха по прашната настилка, иначе се чуваше само кроткото жужене на лагерите. Вятърът ме притискаше по-силно в лицето, докато набирах скорост. Прелитах покрай къщи, боядисани в меки цветове, със скъпи коли на алеите, и бях окаян, но свободен. Не исках да спирам. Никога. Толкова ми хареса.

Но пътят се изравни, накрая натиснах спирачките и опрях левия си крак в асфалта. Огледах се.

Джейсън още стоеше върху Бентъм Хил, толкова смален от разстоянието, че ми заприлича на самотен конник от някой уестърн. Махнах му с ръка. Сега беше негов ред да се спусне.

Той познаваше всеки метър от склона, но никога не бе карал по него ръждив велосипед, купен на старо. Пасваше му по-добре с тези дълги крака, но аз се сетих за безбройните чудатости и недостатъци на моя двуколесен боклук. Свикнах да не завивам рязко надясно, защото рамката беше леко изкривена, да не допускам клатушкането, да се боря с разнебитените скорости. Джейсън нищичко не знаеше за моя велосипед, а този хълм беше от коварните. Дори да му бях извикал, че трябва да кара бавно, нямаше да ме чуе.

Тежките железа набраха скорост мудно, аз обаче си знаех колко трудно ще бъде спирането.

Не ми се вярва Джейсън да е усетил в каква беда изпада, докато не измина три четвърти от склона. Чак тогава проядената от ръжда верига се скъса и го цапардоса по глезена. Вече беше наблизо и видях как трепна, чух изохкването. Велосипедът се разклати, но Джейсън като по чудо го задържа изправен.

Парче от веригата се оплете в задното колело и заудря по спиците като пощурял пневматичен чук. Жена, която плевеше градината си, запуши ушите си и се обърна да погледне какво става.

Изумително е колко дълго Джейсън запази контрол над проклетия велосипед. Той не беше атлет, но прекрасно владееше своето дългуресто тяло. Изпружи крака встрани, за да запази равновесие (педалите бяха безполезни), и крепеше предното колело да не кривне, но задното блокира и започна да стърже по земята. Смаях се как тялото му не се вдърви, а дори се отпусна, като че ли Джейсън бе погълнат напълно от трудна за решаване, но увлекателна задача. Сякаш вярваше упорито, че на съчетанието от ума и тялото му и механизма под него може да се разчита, за да остане в безопасност.

Механизмът го подведе пръв. Опасното блъскащо парче мазна верига се загнезди под гумата. Колелото се огъна, разпиля наоколо късчета разкъсана гума и изтръгнати лагери. Джейсън литна пред велосипеда като манекен, пуснат отвисоко. Първо докосна настилката с подметките си, обаче последваха коленете, лактите и главата му. Замря, а натрошеният велосипед се преметна край него и спря в канавката от другата страна на пътя. Предното колело още се въртеше и потракваше. Пуснах чуждия велосипед и хукнах да помогна на Джейсън.

Той се обърна по гръб и погледна нагоре, все още замаян. Панталонът и ризата му бяха раздрани. По челото и върха на носа му имаше ожулени места, които кървяха силно. Глезенът му беше порязан. Очите на Джейсън се насълзиха от болка.

— Тайлър… Съжалявам за велосипеда ти, мой човек.

Не искам да търся някакви предзнаменования в произшествието, но през следващите години понякога се сещах за него — машината и тялото на Джейсън в неизбежно опасно ускорение, а той вкопчен във вярата си, че ще докара всичко до добър завършек със собствени сили. Само трябва да се постарае, само не бива да губи контрол.

 

 

Зарязахме окончателно съсипаните останки в канавката, аз бутах велосипеда на Джейсън до дома му. Той се влачеше до мен, болеше го, но се мъчеше да не се издаде. Притискаше длан към разкървавеното си чело, сякаш го тормозеше главоболие. Май точно така си беше.

Щом доближихме Голямата къща, родителите на Джейсън слязоха по стъпалата на верандата и ни пресрещнаха на алеята. И.Д. явно ни бе видял през прозореца на кабинета си. Изглеждаше и ядосан, и стреснат, устата му се кривеше, а веждите надвисваха сключени над пронизващите очи. Майката стоеше по-назад, без да прояви прекален интерес, а може и да беше пийнала, защото се олюляваше леко.

И.Д. огледа Джейс (който изведнъж заприлича на далеч по-малко момче и позагуби от своята самоувереност), накрая му заповяда веднага да влезе в къщата и да се измие и изчисти. После впи поглед в мен.

— Тайлър…

— Да, господине?

— Предполагам, че не носиш отговорност за тази случка. Надявам се да е така.

Дали бе забелязал, че се върнахме без моя велосипед, а този на Джейсън е невредим? Обвиняваше ли ме? Не знаех какво да кажа и се вторачих в тревата. И.Д. въздъхна.

— Искам да ти обясня нещо. Ти си приятел на Джейсън. Това е добре, Джейсън има нужда от дружбата с теб. Но трябва да разбереш, както го разбира майка ти, че присъствието ти тук е съпроводено с определени задължения. Ако искаш да си заедно с Джейсън, очаквам да бдиш над него. И да проявяваш благоразумие. Може би за теб той е обикновено момче. Но Джейсън е талантлив, бъдещето е пред него. Нека не допускаме нещо да му попречи.

— Тъй, тъй — намеси се Керъл Лоутън и аз се убедих, че е пила. Главата й се килна настрани, тя за малко не се спъна в гранитния бордюр между алеята и живия плет. — Тъй де, той си е едно шибано генийче. Ще бъде най-младото генийче в Масачузетския технологичен. Само да не го строшиш, Тайлър, че той ни е много чуплив.

Погледът на И.Д. нито за миг не се отдели от мен.

— Влез в къщата, Керъл — рече безизразно на жена си. — Е, Тайлър, разбрахме ли се?

— Да, господине — излъгах аз.

Изобщо не го разбирах. Но съзнавах, че казаното от него е вярно поне отчасти. Да, Джейсън не беше като другите. И на мен се падаше задължението да бдя над него.

Необуздано време

За пръв път узнах истината за Ускорението пет години след Октомврийския инцидент, на купон с шейни в мразовита зимна вечер. Както винаги, чух новината от Джейсън.

Отначало имаше вечеря в дома на семейство Лоутън. Джейсън се прибра от университета за коледната ваканция и беше в по-празнично настроение, макар и да бяхме в „тесен семеен кръг“. Той бе настоял да поканят и мен, вероятно надделявайки над възраженията на И.Д.

— И майка ти трябваше да е тук — прошепна Даян, когато ми отвори вратата. — Опитах се да накарам И.Д. да покани и нея, но…

Тя сви рамене. Уверих Даян, че нищо лошо не се е случило. Джейсън вече бе наминал при нас да поздрави майка ми. Бездруго тя не ставаше от леглото заради главоболие, което не й беше присъщо. Впрочем тъкмо аз не би трябвало да се оплаквам от И.Д. — предишния месец предложи да изплаща обучението ми в медицинския институт, ако издържа приемните изпити, защото „това би се харесало на баща ти“. В щедрия жест се долавяше и нещо пресилено, но не бих могъл да откажа.

Маркъс Дюпри, моят баща, бил най-близкият (и единственият според някои хора) приятел на И.Д. през годините в Сакраменто, когато тепърва убеждавали метеоролозите и полицейските отряди по границата да използват техните атмосферни устройства за наблюдение. Собствените ми спомени за моя баща бяха откъслечни и се сливаха с разказите на майка ми. Той бил единствен син на затънало в немотия семейство от френска Канада, гордеел се с инженерното си образование, имал изявена дарба, но не умеел да борави с пари. Направил някои необмислени покупки на акции на борсата и загубил спестяванията си. Оставил в наследство на майка ми непосилна за нея ипотека.

Керъл и И.Д. я взели на работа като икономка, когато се преместили на изток. И.Д. вероятно бе постъпил така заради паметта на покойния си приятел. Имаше ли значение, че никога не допускаше майка ми да забрави каква добрина й е направил? И че неизменно се отнасяше с нея като с покъщнина? И че поддържаше някакво подобие на кастова система, в която семейство Дюпри несъмнено бяха хора втора класа? Може би да, а може би не. Щедростта, каквато и да е тя, казваше майка ми, е сред изчезващите видове. Нищо чудно да съм си въобразявал, че той се наслаждаваше на видимата интелектуална пропаст между мен и Джейсън. Дали ме смяташе само за своеобразно приложение към сина си?

За щастие и двамата с Джейсън не обръщахме внимание на тези глупости.

Седнах до масата, където се бяха настанили Даян и майка й. Трябва да отбележа, че Керъл беше трезва или не бе пила толкова, че да й личи. Беше се отказала да практикува медицина две години по-рано и почти не излизаше от дома си, за да не я хванат, че кара кола пияна. Усмихна ми се небрежно.

— Добре дошъл, Тайлър.

След няколко минути Джейсън и баща му слязоха от горния етаж. Споглеждаха се намръщени, явно нещо ги безпокоеше. Джейс ми кимна, без да извие глава към мен, и седна на съседния стол.

Както почти винаги у семейство Лоутън, настроението уж беше сърдечно, но сдържано. Керъл се бе затворила в себе си, И.Д. си кротуваше, което можеше да се види рядко. Даян и Джейсън се насилваха да поддържат разговор за дреболии, но явно той и баща му бяха обсъждали нещо, което нямаше да споменат пред нас. Джейс се държеше толкова сковано, че докато ядяхме десерта, започнах да се чудя дали не е болен — зяпаше чинията и почти не докосваше храната. Дойде време да отидем на купона с шейни и той се надигна с видима неохота, но баща му го подкани:

— Върви, почини си тази вечер, ще ти се отрази добре.

Питах се от какво ли трябваше да си почине Джейсън?

Качихме се в малката скромна „Хонда“ на Даян. „Тъкмо като за първа кола“ — казваше тя. Аз седнах зад Даян, Джейсън до нея, опрял колене в жабката и все така начумерен.

— И какво ще ти направи, да не вземе да те напляска? — заяде се сестра му.

— Знам, че няма.

— Но се държиш сякаш те е страх.

— Така ли? Съжалявам.

Небето, разбира се, беше черно. Преди три дни беше паднал незапомнен сняг, после се застуди и го стегна под ледена кора навсякъде, където не бяха почистили снегорините. Разминахме се с няколко коли, които пъплеха предпазливо.

— Да не е нещо сериозно? — не мирясваше Даян.

Джейсън сви рамене.

— Война? Епидемия? Глад?

Той пак размърда рамене и вдигна яката си.

 

 

Не се разведри и на купона. То пък един купон…

Събраха се техни бивши съученици и познати от „Райе“. Домакин беше също възпитаник на „Райе“, върнал се у дома за Коледа от някакъв престижен колеж. Родителите му като че бяха решили да ни подготвят много тежкарска вечер — миниатюрни сандвичи, горещо какао и пързаляне с шейни по хълмчето зад къщата. Но повечето от тези сериозни студенти бяха карали ски в Алпите още преди да им свалят шините от зъбите. Просто си търсеха удобно местенце да пият тайно. Навън, под окачените между дърветата шарени лампички, те си подаваха плоските метални шишенца, без много да се прикриват. А в мазето момче на име Брент продаваше „екстази“ на грамове.

Джейсън си избра стол в ъгъла и започна да се зъби на всеки, който го погледне дружелюбно. Даян ме запозна със своята ококорена приятелка Холи и се шмугна някъде. Холи тутакси подхвана нескончаем монолог за всеки филм, който бе гледала през последната година. Мотахме се в хола цял час, само отивахме от време на време да си вземем калифорнийски сладкиши от блюдо на бюфета. Накрая тя реши да се отбие в тоалетната, аз се устремих към вкиснатия Джейсън и му се примолих да излезе с мен от къщата.

— Не ми е до шейни.

— И на мен, но ще ми направиш голяма услуга, може ли?

Облякохме якетата и се повлякохме навън. Студеният въздух бе застинал в пълно безветрие. Петима-шестима от завършилите „Райе“ се бяха стълпили на верандата, обвити в облаци цигарен дим. Вторачиха се в нас неприветливо. Тръгнахме по отъпканата пътека в снега и накрая се озовахме сами върху малкото възвишение. Обясних му как Холи се лепна за мен като пиявица.

Той сви рамене за кой ли път.

— Всеки си има проблеми.

— Какво те е прихванало днес, по дяволите?

Преди да отговори, мобилният ми в джоба на якето звънна. Търсеше ме Даян от къщата.

— Къде се запиляхте? Холи доста се разсърди. Много грубо си се измъкнал, Тайлър.

— Има и други, които може да залива със словесните си потоци.

— Но тя просто е стеснителна. Не познава почти никого тук.

— Жалко, но защо това трябва да ме засяга?

— Ами надявах се да си допаднете.

Примигах.

— Да си допаднем ли? — Както и да тълкувах думите й, все щеше да ми е неприятно. — Ама ти свалки ли ми уреждаш?

Даян се запъна гузно.

— Стига де, Тайлър… не го приемай на нож.

През тези пет години Даян ту се фокусираше, ту се размиваше пред вътрешния ми взор като в лошо заснет любителски филм. Имаше моменти, особено след като Джейсън замина да следва в университета, когато се чувствах нейният най-добър приятел. Обаждаше ми се, приказвахме си, мотаехме се заедно по магазините или отивахме на кино. Приятелчета. Дружки. Дори да се долавяше някакво скрито сексуално напрежение, то като че оставаше единствено у мен и аз внимавах да не го проявя. Знаех си, че тази доста ограничена близост може да се разруши лесно. Каквото и да търсеше Даян в мен, очевидно нямаше нищо общо със страстта.

Несъмнено и И.Д. нямаше да допусне никакви отношения между нас, които не са под наблюдението му и надхвърлят детинската дружба. Струваше ми се, че и самата Даян е доволна от запазващото се разстояние помежду ни. Имаше и месеци, когато почти не я виждах. Когато събирах смелост да й се обадя по телефона, тя не беше настроена словоохотливо.

Понякога излизах с момичета от моето училище — обикновено бяха от стеснителните, които сигурно предпочитаха да се сближат с някое от по-търсените момчета, но се бяха примирили, че няма да постигнат блясък в личния си живот. Тези връзки не изтрайваха дълго. На седемнадесет загубих девствеността си с Илейн Боуланд — хубавичко, учудващо високо момиче. Внушавах си, че съм влюбен в нея, но след около два месеца постепенно се отдалечихме един от друг със смесица от тъга и облекчение.

Опитвах се да не очаквам нищо от Даян, но не преставах да копнея за компанията й. А и тя за моята, или поне така се надявах. Защото винаги ме търсеше отново. Виждах, че си отпуска душата с мен, усмивката й грейваше, щом влизах, все едно казваше на глас: „А, добре, Тайлър е тук. Нищо лошо не се случва, когато е с мен.“

— Тайлър? — чух отново гласа на Даян по мобилния.

Питах се какво ли е говорила на Холи за мен. „Тайлър е голям симпатяга, но от години се мъкне подире ми… а вие двамата ще бъдете страхотна двойка!“

— Тайлър? — В гласа й се промъкна огорчение. — Ако не ти се говори…

— Всъщност да, не ми се говори.

— Тогава дай телефона на Джейсън, моля те.

Джейсън се заслуша и каза:

— Ние сме на хълма. Не. Не. Защо не се качиш тук? Изобщо не е толкова студено. Не.

Не исках да я виждам. Джейсън ми подхвърли мобилния.

— Тайлър, не се дръж като задник. Искам да говоря и с теб, и с Даян.

— За какво?

— За бъдещето.

Посрещнах загадъчните му думи с досада.

— На теб може и да не ти е студено, но аз премръзнах.

— Това е по-важно от неразбирателството ти със сестра ми. — Досмеша ме, като го гледах толкова сериозен. — А аз знам колко държиш на нея.

— Изобщо не държа на нея.

— Нямаше да е вярно, дори ако бяхте само приятели.

— Че ние сме си само приятели. — Никога не бяхме обсъждали моите отношения с Даян. Подразбираше се, че няма да задълбаваме в тази тема. — Питай нея, ако искаш.

— Ти се ядоса, защото тя те запозна с онази Холи.

— Не искам да говорим за това.

— Но Даян просто се прави на светица. Заради книгите, които чете.

— Що за книги чете тя?

— Апокалиптична теология. Обикновено от онези, които се задържат по рафтовете с бестселъри. Сещаш се — отхвърлянето на мирското „аз“. Тайлър, гледай повече телевизия през деня. Тя не е искала да те наскърби. Направила е жест на добра воля.

— И сега да се радвам ли?

Направих няколко крачки към къщата. Умувах как да се прибера, като няма кой да ме закара.

— Тайлър… — Тонът му ме застави да се обърна. — Чуй ме. Нали попита какво ме човърка отвътре? — Джейс въздъхна. — И.Д. ми каза нещо за Октомврийския инцидент. Още не е всеизвестно. Обещах да не споделям с никого, но ще забравя обещанието. Защото само трима души на този свят смятам за свое семейство. Единият е баща ми. Другите двама сте ти и Даян. Няма ли да ме изтърпиш няколко минути?

Видях Даян да се изкачва по хълма и да навлича в движение дебелото си зимно яке.

Взрях се в посърналото лице на Джейсън, мъждиво осветено от разноцветните лампички. Изражението му ме уплаши и въпреки нежеланието си се съгласих да го изслушам.

Щом Даян застана на възвишението, той й прошепна няколко думи. Тя се ококори и се дръпна назад. После Джейсън заговори кротко, равномерно, почти приспивно и кошмарът звучеше като приказка преди лягане.

Научил бе всичко това от И.Д., разбира се.

Баща му преуспяваше след Октомврийския инцидент. Когато останахме без спътници, той се намести в нишата и предложи тяхната незабавна практична подмяна със стратосферни аеростати, които можеха да си висят много километри над Земята едва ли не безкрайно дълго. И да вършат почти всичко, което правеха спътниците, с изключение на поддръжката на GPS и астрономическите наблюдения. Могъществото и влиянието на И.Д. растяха пред очите ни. Наскоро бе създал лобистка група на авиокосмическата индустрия — фондацията „Перихелий“ — и съветваше федералното правителство по някои проекти, които не се разгласяваха, например програмата за автоматизираните спускаеми модули (ACM), разработвана от НАСА.

В агенцията доизпипваха своите изследователски сонди от поне две години. Първите трябваше да бъдат изстреляни за проучване на обвивката, натрапена ни при Инцидента. Възможно ли беше да се проникне през нея, да бъдат събрани ценни данни от света отвън?

Първият опит си беше изстрел наслуки почти в буквалния смисъл — съвсем простичък ACM, носен от модифицирана ракета „Атлас 2 АС“ на „Локхийд-Мартин“. Запратиха я към непроницаемата тъма от военновъздушната база „Ванденберг“. Отначало всичко изглеждало пълен провал. Спътникът трябвало да остане в орбита една седмица, а едва ли не моментално се изтърсил обратно недалеч от Бермудските острови. Все едно се блъснал в обвивката от Инцидента и отскочил — по думите на Джейсън.

Но не било така.

— Като го прибрали, намерили в апаратурата данни, записвани цяла седмица.

— Как е възможно?

— Питай не как е възможно, а какво се е случило. Модулът летял в орбита цяла седмица и се върнал същата нощ, в която бил изстрелян. Знаем, че е така — същото е с всеки следващ изстрелян спътник, а са правили много опити.

— Но какво се е случило, Джейсън? За пътуване във времето ли ни приказваш?

— Ами… не съвсем.

— Не съвсем ли?!

— Остави го да обясни — тихо настоя Даян.

Имало всевъзможни отделни факти, които насочвали към обяснението, увери ни Джейсън. Според наблюдателите от повърхността на планетата носителите дори се ускорявали с доближаването на бариерата преди да изчезнат в нея, сякаш тя ги засмуквала. Но данните, записани в бордовите уреди, не показвали такъв ефект. Наблюденията от двете гледни точки изобщо не съвпадали. Спътниците падали на Земята почти мигновено след скриването им от преградата, а тяхната апаратура отбелязвала, че са били изведени безпрепятствено в зададената им орбита, останали там определеното им време и са се завърнали на автоматичен режим след седмици или месеци. (Също като руския космонавт, спомних си аз, чиято история, макар и непотвърдена официално, вече се бе превърнала в съвременен мит.)

Отвъд бариерата ходът на времето беше друг.

Или ако разменим двете страни на уравнението — времето на Земята бе забавило своя ход в сравнение с вселената отвън.

— Разбираш ли какво означава това? — настойчиво попита Джейсън. — Преди изглеждаше, че сме хванати в подобие на електромагнитна клетка, която регулира енергията, достигаща повърхността на Земята. Вярно е. Но това е само вторичен ефект, дреболия от далеч по-мащабна картина.

— Вторичен ефект от какво?

— От темпоралния градиент, както го нарекоха. Схващаш ли колко е важно? По време на всяка секунда на Земята отвън изминава много повече време.

— Нелепо е — реагирах необмислено. — Що за физични закони, по дяволите, позволяват това?

— Над този въпрос си блъскат главите хора с несравнимо по-голям опит от моя. Но идеята за темпорален градиент предлага смислено обяснение. Ако има разлика във времето между нас и вселената, радиацията, която достига земната повърхност — слънчеви лъчи, рентгенови, космически — се увеличава пропорционално. Ако вместим в десетина секунди енергията, излъчена от Слънцето към нас за година, ще загинем мигновено. Значи електромагнитната бариера около планетата не ни крие, а ни предпазва.

— Фалшивото слънце… — досети се Даян.

— Правилно. Дали са ни фалшива слънчева светлина, защото истинската би ни изтребила. Количеството е точно необходимото, разпределено по подходящ начин, за да имитира сезоните, да ни даде възможност да засеем и да приберем реколтата, да поддържа климатичната система. Приливите, траекторията ни около Слънцето — маса, инерция, гравитация, — всичко е манипулирано не само за да забавят времето тук, но и да ни опазят живи.

— Управляват — натъртих аз. — Не е природен процес, а инженерен проект.

— Да, май се налага да признаем това — съгласи се Джейсън. — Говори се за „хипотетичен контролиращ разум“.

— Но каква е целта, какво искат да постигнат?

— Не знам. Никой не знае.

Даян се взираше в брат си, обвила с ръце раменете си, и трепереше. Не от студа, а защото знаеше кой е най-важният въпрос:

— Колко време, Джейсън? Колко време минава отвън?

Отвъд плътната чернота на небето…

Той се поколеба. Виждаше се, че няма никакво желание да й отговори.

— Много — призна накрая.

— Просто ни кажи — немощно помоли тя.

— Ами… Има какви ли не начини на измерване. Но при последното изстрелване изпратиха калибриран сигнал, който да се отрази от повърхността на Луната. Знаете ли, че Луната се отдалечава по малко от нас с всяка година? Нарастването е нищожно, но се поддава на измерване. Така имате приблизителен календар, който става по-точен, ако периодът е голям. Като прибавим това към другите данни от движението на близките звезди…

— Джейсън, колко време?!

— След Октомврийския инцидент изминаха пет години и два месеца. Отвъд бариерата това е равно на малко над петстотин милиона години.

Спиращо дъха число.

Не ми идваше наум какво да кажа. Нито дума. Загубих дар слово. И мислите ми се разпиляха. В този миг не се чуваха никакви звуци, долавях само хладната пустота на нощта.

Даян обаче бе прозряла веднага ужасната същност на числата.

— И колко ни остава?

— Това също не знам. Бариерата ни предпазва донякъде, но колко добра е защитата? Има и някои факти, за които не можем да си затворим очите. Слънцето е с ограничен живот като всяка друга звезда. Изгаря водород, а с остаряването си се разширява и сгорещява. Земята се намира в обитаемата зона на Слънчевата система, но тази зона непрекъснато се измества навън. Вече казах, че сме защитени, значи известно време всичко ще е наред, каквото и да се случи зад бариерата. Но накрая Земята ще попадне в хелиосферата. Ще бъде погълната от Слънцето. След определен момент нищо не може да ни помогне.

— Колко, Джейс?

Той я погледна със съчувствие.

— Четиридесет, може би петдесет години. Приблизително.

4.10⁹ г. н.е.

Трудно потисках болката дори с помощта на морфина, който Даян бе купила на нелепо висока цена от аптека в Паданг. Треската беше още по-лоша.

Не ме изтезаваше непрекъснато. Налиташе на вълни, ядра, мехури от жега и шум, които неочаквано се пукаха в главата ми. Правеше тялото ми толкова капризно, че да не мога да разчитам на него. Една нощ потърсих опипом чаша с вода, каквато нямаше, и счупих нощната лампа. От трясъка се събуди и семейството в съседната стая.

Сутринта разсъдъкът ми се проясни отново и не си спомнях произшествието. Видях обаче съсирената кръв по кокалчетата на юмруците си и чух как Даян успокоява сърдитата камериерка, докато й плаща лампата.

— Аз ли го направих?

— Уви, да.

Тя седна на плетен стол до леглото. Видях, че са донесли поръчка — пържени яйца и портокалов сок. Явно беше сутрин. Зад прозиращите пердета небето беше синьо. През отворената врата на балкона полъхваше приятно топъл въздух с мирис на океан.

— Съжалявам — промърморих.

— Не беше на себе си. Бих те посъветвала да забравиш случката, но ти бездруго не я помниш. — Тя докосна с длан челото ми. — И се боя, че още сме далеч от края.

— Колко?…

— Мина една седмица.

— Само една?

— Само една.

Дори не бях преполовил мъчението.

 

 

Но промеждутъците, когато умът ми се избистряше, бяха полезни, за да пиша.

Графоманията е един от няколкото странични ефекта от лекарството. Когато търпеше същите мъчения, Даян написа изречението „Нима не съм пазител на брат си?“ стотици пъти на четиринадесет страници. Трупах своите запълнени на ръка листове върху нощното шкафче, докато чаках треската да поднови набезите си, и препрочитах написаното в стремеж да го запечатам в ума си.

Даян беше извън хотела през целия ден. Попитах я къде е била.

— Установявах връзки.

Обясни, че намерила един посредник за прехвърлянето на име Джала, от народността минанг. Заниманията му с внос-износ прикривали далеч по-изгодното уреждане на нелегално преселване. Даян ме увери, че на пристанището всеки познавал Джала. Борела се за място на кораба с цяла орда побъркани евреи утописти, които щели да създават свой кибуц в новата земя. Затова нямало твърда уговорка, но тя си позволи умерен оптимизъм.

— Внимавай — помолих я. — Може би все още ни търсят.

— Едва ли, доколкото усещам, но… — Даян вдигна рамене и погледна бележника в ръката ми. — Пак ли пишеш?

— Така си отвличам вниманието от болката.

— Удобно ли ти е да държиш химикалката?

— Все едно имам неизлечим артрит, но се справям.

„Засега“, добавих мислено. Заслужаваше си, защото упорствах да съхраня онова, което ми се струваше застрашено.

— Пишеш много добре, наистина — увери ме тя.

Вторачих се с ужас в нея.

— Ти си го чела?!

— Ти ме помоли, Тайлър. Настояваше.

— Бълнувах ли?

— Явно си бълнувал… но в онзи момент говореше съвсем разумно.

— Не го писах, за да го четат и други.

Забравил съм, че й показах написаното. Жесток удар. Още какво ли се е заличило от спомените ми?

— Тогава няма да надничам повече. Но това, което си написал… — Даян наклони глава встрани и ме изгледа. — Изумена и поласкана съм, че чувствата ти към мен са били толкова силни и през онези години.

— Не вярвам, че чак сега го научаваш.

— Всъщност съм по-изненадана, отколкото можеш да си представиш. Но откривам парадокс, Тайлър. Момичето, което описваш, е равнодушно до границата на жестокостта.

— Никога не съм те смятал за такава.

— Не твоето мнение ме безпокои, а моето.

Бях седнал в леглото и си въобразявах, че така показвам силата на волята си. По-скоро показвах, че обезболяващите са ми помогнали временно. Потреперих — първият признак на започващата треска.

— Искаш ли да знаеш кога се влюбих в теб? Може би трябва да го напиша. Бях на десет…

— Тайлър, стига де! Никой не се влюбва на десет години.

— … когато умря Свети Августин.

Даян трепна.

— Звучи доста зловещо.

Но аз говорех сериозно. И. Д. Лоутън доведе кучето по прищявка, навярно за да допълни украсата на камината заедно с декоративните антикварни маши. Обаче Свети Пес се опълчи на отредената му съдба. Вярно, беше си красавец, но вечно шареше насам-натам и белите му нямаха край. И.Д. скоро се настрои презрително към него, Керъл не го и поглеждаше, Джейсън изглеждаше дружелюбно озадачен от присъствието му. Но дванадесетгодишната Даян се сприятели с кучето, сякаш взаимно се подтикваха да бъдат по-добри, отколкото бяха. Играеха на моравата в летните вечери, когато започнах да виждам другояче Даян. Просто се радвах, че мога да я гледам. И двамата винаги усещаха настроенията си.

Не знам защо това ми харесваше. Но в напрегнатия малък свят на семейство Лоутън имаше оазисче на простодушна привързаност. Ако бях куче, сигурно щях да ревнувам. Откривах, че Даян не е като другите в семейството и че тази разлика е важна.

Свети Августин умря неочаквано през есента, а още си беше кутре. Даян потъна в скръб и аз прозрях, че съм влюбен в нея…

Наистина прозвуча зловещо. Влюбих се в нея не защото тя тъгуваше за кучето си, а защото беше способна да жали, докато останалите или нехаеха, или тайно им олекна, че къщата най-сетне се е избавила от Свети Августин.

Тя се извърна към огрения от Слънцето прозорец.

— Бях сломена, когато онова животинче умря.

Погребахме Свети Пес в горичката зад моравата. Даян натрупа малко надгробие от камъни и го подновяваше всяка пролет, докато не напусна дома си след десет години.

Освен това се молеше там при всяка смяна на сезоните — мълчаливо, със събрани длани. Не знам на кого и за какво се молеше. Нямам представа какво правят хората, когато се молят. Не мисля, че съм способен и аз да го правя.

Но тогава за пръв път открих, че Даян живее в свят, който се простира извън границите на Голямата къща. В него радостта и тъгата напираха като приливи с мощта на цял океан.

 

 

Треската пак ме връхлетя през нощта. Не помня друго, освен упорито завръщащата се уплаха, че лекарството е скрило повече спомени, отколкото ще възстановя някога. Представях си как марсианските вещества си вършат работата в моето тяло, ту нападат, ту сключват временно примирие с имунната ми система, завоюват нови територии в клетките, покоряват враждебните хромозомни вериги.

Когато се опомних, Даян я нямаше. Откъснат от болката благодарение на морфина, който тя ми инжектира, аз се измъкнах от леглото и успях да се затътря в банята, после се довлякох и до балкона.

Свечеряваше се. Светилото още беше в небето, което обаче потъмняваше. Усещах миризми на кокосови орехи и изгорели газове от дизелови двигатели. Арката блещукаше на запад като замръзнал живак.

Желанието да пиша ме споходи отново като отглас на треската. Бележникът ми бе запълнен до половината с трудни за разчитане драскулки. Трябваше да помоля Даян да купи още един. Може би два. И тях щях да запълня с думи.

Думи като котви — да задържат лодките на паметта, които бурята би разпръснала.

Мълва за апокалипсис стига до Бъркшир

След онзи купон с шейните не бях виждал Джейсън от няколко години, макар и да се чувахме понякога. Срещнахме се в годината, когато завърших медицинския институт — в лятна вила под наем на двайсетина минути път от Тенгълуд в Бъркшир.

Потрудих се усърдно. Още през четирите години в колежа работех като санитар в местната болница и започнах да се готвя за приемните изпити в института две години предварително. Успехът от дипломата, резултатите от изпитите и купчината препоръки от съветници по професионалната ориентация и други видни особи (както и щедростта на И.Д.) ми отвориха вратата към четирите години обучение по медицина в университета на щата Ню Йорк в Стоуни Брук. И те вече бяха зад гърба ми, но тепърва предстояха три години болничен стаж преди да стигна до самостоятелна практика.

Това ме нареждаше сред мнозинството хора, които продължаваха да живеят, сякаш краят на света не е бил оповестен.

Всичко може би щеше да бъде съвсем различно, ако денят на гибелта бе изчислен с точност до минута. Вероятно всеки от нас щеше да избере нагласата си — от паниката до примирението на безгрешния, за да завършим човешката история с подобаващ усет за оставащото време, поглеждайки често часовниците.

Ние обаче бяхме изправени единствено пред твърде голямата вероятност човечеството да бъде заличено завинаги в своята Слънчева система, където условията бързо ставаха враждебни към живота. Предполагахме, че нищо не би ни защитило от разширяващото се Слънце, което всички познавахме от снимките, донесени на Земята от орбиталните сонди на НАСА… Но засега бяхме под закрила, макар че никой не проумяваше причините. Кризата, ако изобщо можеше да се говори за криза, оставаше трудно доловима. За сетивата беше достъпна само липсата на звезди.

Е, как да градиш живота си под заплаха от изтребление? Този въпрос беше решаващият за нашето поколение. На Джейсън поне наглед му беше леко — той се хвърли презглава в решаването на проблема и Ускорението бързо се превръщаше в средоточие на живота му. Предполагам, че и на мен ми беше сравнително леко. Бездруго исках да се занимавам с медицина, а изборът ми изглеждаше още по-разумен заради назряващата криза. Дали си представях как спасявам хора, ако краят на света се окаже нещо повече от хипотеза, но не е мигновен? Защо да спасявам живот, ако всичко живо накрая ще бъде унищожено? Имаше ли значение, щом всички бяхме обречени? Но лечителите всъщност не спасяват ничий живот, те само го удължават. А когато не ни е по силите, полагаме последни грижи и предлагаме спасение от болката. Нищо чудно това умение да се окаже най-полезното от всички.

Колежът и институтът ми дадоха дълго, неуморно, изтощително, но толкова желано постигане на възможност да си затворя очите за тегобите на света около мен.

Справях се. И Джейсън се справяше. Но на мнозина им беше несравнимо по-тежко. Даян беше сред тях.

 

 

Събирах си багажа от апартаментчето под наем в Стоуни Брук, когато ми се обади Джейсън.

В ранния следобед оптическата илюзия, неразличима от Слънцето, светеше ярко. Натоварих всичко в своя „Хюндай“ и се готвех за пътуването до дома. Исках да остана две седмици при майка си, после да прекося мързеливо страната за още седмица-две. Само на толкова свободно време можех да се надявам преди да започна стажа си в сиатълската болница „Харбървю“. Исках да видя свят, или поне онези част между Мейн и щата Вашингтон. Джейсън ми обърка плановете. Едва изчака да кажа „здрасти“ и подхвана увещанията.

— Тайлър, това не е за изпускане! И.Д. е наел за лятото вила в Бъркшир.

— Така ли? Браво на него.

— Но няма да се възползва. Миналата седмица обикалял завода за алуминиеви отливки в Мичиган, паднал от товарна платформа и спукал тазова кост.

— Колко жалко!

— Нищо сериозно, бързо ще се възстанови, но засега куцука с патерици. Няма желание да се пренесе чак в Мейн, за да седи бездейно и да смуче обезболяващи. Керъл поначало не беше въодушевена от идеята.

Това не ме изненада. Керъл постепенно се бе превърнала в професионално пиянде. Не си представях какво би правила в Бъркшир с И. Д. Лоутън, освен да се налива още повече.

— Важното е — продължи Джейсън, — че той не може да си върне парите, значи къщата трябва да пустее три месеца. И аз си рекох, че щом вече си завършил института, бихме могли да се видим, да останем там две седмици. Току-виж, склоня и Даян да дойде при нас. Ще се разхождаме из горите, ще бъде както някога. Аз пътувам натам в момента. Ти какво ще кажеш?

Канех се да откажа, но се замислих за Даян. За оскъдните писма и телефонни разговори по предварително известни поводи, за всички въпроси без отговор, които се натрупаха помежду ни. Знаех, че е по-благоразумно да се измъкна, но беше късно — устата ми каза „да“.

 

 

Така останах още една нощ в Лонг Айланд, донатъпках последните дреболии в багажника на колата и потеглих. Движението не беше натоварено, а времето ми се стори нелепо приятно. Прекрасен следобед с бездънно синьо небе, топъл, а не горещ. Бях готов да продам утрешния ден на онзи, който предложи най-много за него, и да си заседна завинаги във втори юли. Отдавна не се бях чувствал толкова глуповато, телесно щастлив.

После включих радиото.

Бях заварил времената, когато „радиостанция“ означаваше сграда с предавател и антена, а сигналите се множаха или намаляваха от град на град. Все още имаше много подобни станции, но аналоговото радио на моя „Хюндай“ издъхна една седмица след края на гаранционния срок. Оставаха ми цифровите програми (излъчвани чрез един или повече от стратосферните аеростати на И.Д.). Обикновено слушах джаз от XX век — пристрастих се към него, докато ровех дисковете, събрани от моя баща. Въобразявах си с удоволствие, че това е истинското наследство, което ми е оставил: Дюк Елингтън, Били Холидей, Майлс Дейвис. Музика, която е била стара още в младостта на Маркъс Дюпри и е предадена тихомълком на мен като семейна тайна. Но онзи тип в сервиза, който постегна колата преди пътуването, бе изчистил избраните програми и вместо тях имах новинарски канал, от който не знаех как да се отърва. По неволя слушах за природни бедствия и гафове на знаменитости. Дори говореха за Ускорението.

Вече го наричахме така.

Но повечето хора по света отказваха да повярват в него.

Социологическите проучвания показваха това недвусмислено. НАСА бе разгласила данните от своите сонди в нощта, когато Джейсън сподели новината с Даян и с мен. Многобройните апарати, изстреляни от европейците, потвърдиха американските резултати. Само че и осем години след като Ускорението стана общоизвестен факт, съвсем малка част от американците и европейците го смятаха за „заплаха за тях и техните семейства“. Навсякъде из Азия, Африка и Близкия изток неизменно мнозинство от хората заявяваха, че цялата история била измислица или последствие от несполука на Щатите, вероятно провал на поредната „инициатива за стратегическа отбрана“.

Веднъж попитах Джейсън защо реагират така.

— Помисли в какво искаме да повярват — отвърна той. — Говорим за човешки маси, чиито знания за астрономията са сравними едва ли не с времето преди Нютон. Колко ти е нужно да научиш за Луната и звездите, ако животът ти се състои в отглеждането на толкова растения и животни, че с мъка да стигат за тебе и семейството ти? За да намерят тези хора някакъв смисъл в приказките ти за Ускорението, трябва да се върнеш далеч назад. Като начало трябва да ги увериш, че Земята е на няколко милиарда години. Трудничко ще им бъде да преглътнат това, особено ако са получили образованието си в някоя ислямска теокрация, село с анимистични вярвания или държавно училище в район на протестантски фундаменталисти. След това им обясняваш, че Земята не е неизменна, че е имало предълъг период, когато океаните са били облаци пара, а въздухът — отровен. Как живите същества са възникнали по естествен път и са се развивали на тласъци три милиарда години преди да се появи твар, която заслужава да бъде наречена човек. После им говориш за Слънцето — и то не е вечно, започнало е като свиващ се облак от газ и прах, а някой ден, милиарди години по-късно, ще се разшири, ще погълне Земята, накрая ще се освободи взривно от външните си слоеве и ще се смали до буца свръхплътна материя. Елементарен курс по космология, а? Ти си попил всичко това от любимите ти книжлета, за теб то е втора природа, но за повечето хора такава представа за света е съвсем непозната, а може би засяга и най-съкровените им убеждения. Оставяш ги да свикнат и чак тогава им стоварваш истинските лоши вести. Самото време е променливо и непредсказуемо. Светът изглежда непреклонно нормален въпреки всичко, което току-що са научили от теб, но наскоро е бил пъхнат в космологическия фризер. И защо постъпиха така с нас? Ами не сме наясно. Допускаме, че е направено съзнателно от същества, които са толкова могъщи и недостъпни за нас, че нищо не пречи да ги наречем и богове. Ако ги ядосаме, току-виж оттеглили закрилата си. И скоро планините ще се стопят, а океаните ще кипнат. Ние не искаме да вярват само на думите ни. Имаме доказателства. Изчисления, логически доводи и снимки, направени от машини. Уличаващи доказателства с най-високо качество. — Джейсън се подсмихна загадъчно и тъжно. — Странно, но пак не успяхме да убедим съдебните заседатели.

Не само невежите не желаеха да бъдат убедени. По радиото някакъв президент на застрахователна корпорация започна да се оплаква от отражението, което имало върху икономиката „неспирното и безотговорно бърборене за така нареченото Ускорение“. Хората започвали да приемат сериозно тези приказки. А това влияело зле на бизнеса. Подтиквало към безразсъдство. Поощрявало безнравствеността, престъпността и харченето на кредит. Още по-страшното било, че всички сметки на актюерите в застрахователните компании отивали по дяволите.

— Дори краят на света да не настъпи през следващите три-десет-четиридесет години — отсече той, — ние пак си подготвяме тежки беди.

От запад напираха облаци. Час по-късно великолепното синьо небе бе закрито от равна сивота, а по предното стъкло на колата заудряха капки. Включих фаровете.

След таблиците на актюерите по радиото надълго и нашироко обсъдиха най-горещата тема напоследък: ъгловатите сребристи обекти с размери колкото градове, които висяха извън обвивката на Ускорението стотици километри над полюсите. Но не обикаляха в орбита. Едно тяло може да бъде изведено в устойчива геостационарна орбита над екватора. Но и най-елементарните закономерности на движението не допускат то да застане неподвижно над полюсите. И все пак онези обекти си бяха там, открити от радари на сонди и наскоро заснети от прелетяла край тях сонда. Поредната пелена на загадка, обвила Ускорението, все тъй недостъпна за умовете на непросветените маси. Този път и аз принадлежах към тях. Исках да поговоря с Джейсън. Май по-скоро исках той да намери вместо мен някакъв смисъл във всичко това.

 

 

Когато спрях пред лятната вила недалеч от Стокбридж, се изсипваше проливен дъжд и гръмотевици тътнеха из околните хълмове.

Къщата в провинциален английски стил имаше четири спални и бе разположена сред четиристотин-петстотин декара непокътната гора. Бялото „Ферари“ на Джейсън вече бе скрито под навеса.

Сигурно ме чу да пристигам и отвори ухилен широката входна врата, преди да потропам.

Оставих мокрия си единствен куфар на плочките във фоайето.

— Отдавна не сме се виждали.

Бяхме се чували по телефона, пишехме си по електронната поща, но само два пъти се бяхме засекли по време на ваканции в Голямата къща през последните осем години. Промените се бяха натрупали в нас. Високият Джейсън изглеждаше по-кльощав и имаше не повече от половин сантиметър коса по главата си. Макар че караше „Ферари“, не бе започнал да се грижи за външността си — носеше оръфани дънки, торбест плетен пуловер и евтини маратонки.

— Хапна ли по пътя дотук? — попита той.

— Да, късен обяд.

— Сега гладен ли си?

Признах си, че по-скоро умирам за кафе. Медицинският институт ме бе превърнал в кофеинов наркоман.

— Късметлия си — увери ме Джейсън. — По пътя купих пакет гватемалско. — Гватемалците още си отглеждаха кафето, без да ги интересува краят на света. — Сега ще сложа водата да заври, а дотогава ще ти покажа къщата.

Обиколихме я набързо. Долавяше се предвзетост от миналия век — стените ябълковозелени или наситенооранжеви, масивни стари мебели, месингови рамки на леглата, дантелени пердета на прозорците. В кухнята и хола обаче всички уреди бяха съвременни, имаше голям телевизор, музикална уредба, достъп до интернет. Вътре беше уютно в този дъжд. Върнахме се долу и Джейсън наля кафето. Седнахме до кухненската маса и се опитахме да наваксаме пропуснатото време.

Той говореше мъгляво за работата си — или от скромност, или беше задължен да опазва тайни. През осемте години, откакто бе разкрита истината за Ускорението, Джейс защити докторат по астрофизика, но се отказа от научната работа, за да заеме незначителна длъжност във фондация „Перихелий“ на И.Д. Може и да бе направил верния ход, защото баща му вече се нареди сред най-влиятелните членове на Комитета по глобално и екологично кризисно планиране към администрацията на президента Уокър. Джейсън ме осведоми, че „Перихелий“ ще се преобразува в официална институция с консултантски функции и ще има сериозна роля в политиката.

— Това законно ли е? — усъмних се аз.

— Тайлър, не бъди наивен. И.Д. вече няма пряко участие в „Лоутън Индъстриз“. Подаде си оставката от съвета на директорите, а акциите му се управляват от попечителски фонд. Според нашите адвокати не може да има никакъв конфликт на интереси.

— А ти с какво се занимаваш в „Перихелий“?

— Слушам внимателно по-старшите от мен — усмихна се Джейсън — и правя учтиви предложения. Разкажи ми за медицинския институт.

После се впуснахме в спомени и най-сетне напрежението се изцеди от разговора. Джейсън споменаваше някое място — мазето, търговския център, ручея в горичката, — а аз напомнях по някоя история, свързана с него.

— Моравата — подхвърли той.

— Нощта, когато звездите изчезнаха — откликнах веднага.

Смълчахме се задълго. Накрая попитах:

— Е… тя ще дойде ли?

— Още умува — сдържано отговори Джейсън. — Претегля колко е важно едно или друго за нея. Уговорихме се да звънне утре и да ми каже.

— Още ли е на юг?

От майка си бях научил, че Даян е в колеж някъде на юг и изучава география на градовете, океанография или друга по-чудата „графия“.

— Да, там е — потвърди брат й и се размърда неловко на стола. — Знаеш ли… има големи промени в Даян.

— Не би трябвало да е изненада.

— Тя е наполовина сгодена.

Приех новината съвсем достойно.

— Радвам се за нея.

Как бих могъл да си позволя ревност? Отдавна нямахме никакви отношения, а и никога не бяхме ги имали поне в този интимен смисъл. И аз за малко не се сгодих в Стоуни Брукс за Кандис Буун, тогава второкурсничка. Харесваше ни да си казваме „Обичам те“, но накрая ни омръзна. Май Кандис първа се умори да повтаря думите.

И все пак… наполовина сгодена?

Изкушавах се да попитам. Джейсън обаче не криеше, че му е неприятно да обсъждаме това. Неволно си спомних още нещо. Преди години бе довел приятелка в Голямата къща, съвсем обикновено, но много симпатично момиче. Запознали се в клуба по шахмат на „Райе“. Тя си беше свитичка и продумваше рядко. Керъл успя да остане сравнително трезва онази вечер, но И.Д. явно не одобри момичето и се държа грубо. Когато тя си тръгна, И. Д. сгълча Джейсън, че е довел в дома му „този екземпляр“. Натякна му, че изключителният ум е съпроводен с допълнителни отговорности. Не искал Джейсън да се обрече чрез пошъл брак. Не искал да го гледа как „простира пране“, щом можел „да остави своя следа в света“.

Мнозина в положението на Джейсън биха престанали да водят гаджетата си вкъщи.

Джейсън престана да се среща с момичета.

 

 

На другата сутрин се събудих сам в къщата.

Джейсън ми бе оставил бележка на кухненската маса, че отива да набави продукти за барбекю. „Ще се върна по обяд или малко по-късно.“

От къщата в мен сякаш се просмукваше приятният мързел на лятна ваканция. Снощната буря бе отминала и ветрецът само полюшваше пердетата. Закусих мудно до прозореца, зяпах как облаците се носят като царствени платноходи на хоризонта.

Замислих се, че Джейсън е прав — на хората им е трудно да повярват в истината. Всъщност да „повярват“. Та нали те вярват във всевъзможни неправдоподобни щуротии. Трудно им е да приемат фактите като истина, определяща изцяло новата им представа за света.

Не може да е вярно. И си остава вярно.

Светът е какъвто е и не приема пазарлъци.

 

 

По някое време реших, че трябва да се размърдам. Обадих се на майка ми във Вирджиния. Там времето не било чак толкова хубаво както в Масачузетс. Още имало облаци след снощната буря, която съборила дървета и стълбове. Казах й, че съм в лятната вила, наета от И.Д., и тя ме попита какво мисля за сегашния Джейсън.

— По-възрастен е, но си е същият Джейсън — отвърнах аз.

— Не се ли тревожи за онази история с китайците?

След Октомврийския инцидент майка ми се пристрасти към новините. Гледаше Си Ен Ен не за удоволствие или дори за да е осведомена, а за да се успокоява. Така някой мексикански селянин държи под око близкия вулкан с надеждата да не види над него пушеци. Тя ми обясни, че засега „китайската история“ била само дипломатическа криза, но се чувало лекичко дрънчене на оръжия. Споменавали оспорвана идея за изстрелване на ракети.

— Най-добре питай Джейсън.

— И.Д. не се ли безпокои?

— Не му личи. Поне както чувам от Керъл.

— Не знам доколко може да й се вярва.

— Престани, Тайлър. Тя пие, но не е глупачка. Впрочем и аз не съм.

— Не съм намеквал това.

— Напоследък каквото научавам за Джейсън и Даян, все е от устата на Керъл.

— А тя каза ли дали Даян ще идва в Бъркшир? Джейсън увърта.

И майка ми се подвоуми.

— От година-две Даян е мъничко непредсказуема. Май затова брат й не иска да ти отговори.

— И какво трябва да означава „мъничко непредсказуема“?

— Е, сам се сещаш. Не й върви много ученето. Имаше си и дребни неприятности с правосъдието…

— С правосъдието ли?!

— Не че е ограбила банка или нещо подобно, но са я арестували два-три пъти, когато при митинги на „Новото царство“ се стигнало до безредици.

— Но защо, по дяволите, е била на митинги на „Новото царство“?

Пак неловко мълчание.

— Наистина е по-добре да питаш Джейсън и за това.

Непременно щях да говоря с него. Майка ми се прокашля тихо (представих си как е извърнала глава от слушалката) и аз я попитах:

— А ти как си?

— Уморена.

— Нещо ново от твоя лекар?

Лекуваха я от анемия. Гълташе шишенце след шишенце таблетки с желязо.

— Няма. Тай, аз остарявам и толкова. Всекиму се случва рано или късно. Мисля да приключвам с работата, ако онова, което върша, може да се нарече така. Близнаците вече не се свъртат вкъщи, И.Д. също се мярка рядко, откакто се набърка в политиката.

— Каза ли това на Керъл и И.Д.?

— Засега не.

— Голямата къща няма да е същата без тебе.

Майка ми се засмя невесело.

— Мисля, че се преситих от Голямата къща.

Но тя повече не спомена за преместване другаде. Струва ми се, че Керъл я е убедила да остане.

 

 

Джейсън се върна към средата на следобеда.

— Тай, ще ми помогнеш ли с барбекюто?

Излязох с него навън. Имаше най-обикновена скара с пропанова горелка и се оказа, че Джейс никога не е боравил с такава. Отвори вентила, натисна бутона за запалване и се дръпна стреснат от пламъците, но тутакси се ухили.

— Имаме пържоли, имаме и бобена салата от закусвалнята в градчето.

— И почти не се мяркат комари — добавих аз.

— Пръскали са наоколо през пролетта. Огладня ли?

Наистина бях огладнял през ленивата следобедна дрямка.

— За двама ли ще готвим или за трима?

— Още чакам обаждане от Даян. Май няма да знаем до вечерта. Мисля, че сме си само ние.

— Ако китайците не ни праснат дотогава с термоядрени заряди — пуснах въдицата аз.

Джейс се хвана.

— Тай, ти от китайците ли се притесняваш? Дори не си струва да го наричаме криза. Всичко е уредено.

— Олекна ми. — Чух за кризата и за решението в един и същ ден. — Майка ми спомена нещо по телефона. Чула по новините.

— Китайските военни искали да ударят с ракети обектите над полюсите. Ракетите са с ядрени бойни глави и са готови за изстрелване. Твърдят, че ако повредят онези обекти, може би ще премахнат целия щит на Октомврийския инцидент. Разбира се, нямаме основания да очакваме успех. Каква е вероятността технология, влияеща на времето и гравитацията, да е уязвима за нашите оръжия?

— Значи сме заплашили китайците и те са се отказали?

— Горе-долу е така. Подхвърлихме им и бонбонче. Предложихме да ги включим в проекта.

— Не те разбирам.

— Ще ги поканим да участват в нашето скромно начинание за спасяването на света.

— Джейс, сега пък ти започваш да ме плашиш.

— Подай ми щипците. Извинявай. Знам колко загадъчно звучи. Изобщо не би трябвало да си отварям устата пред когото и да било.

— Но за мен правиш изключение, а?

— Открай време правя изключение за теб — засмя се той. — Ще си поприказваме по време на яденето, бива ли?

Оставих го да се мъчи с горещината и дима до скарата.

 

 

Медиите неспирно укоряваха две поредни американски правителства, че „не правят нищо“ по проблема с Ускорението. Беззъбо заяждане. Дори ако можеше да се направи нещо смислено, никой не знаеше какво е то. А агресивни действия като китайския замисъл просто бяха недопустимо опасни.

„Перихелий“ предлагаше коренно различен подход.

— Не си го представяме като военен сблъсък, а като схватка в джудо — обясни Джейсън. — Използваш тежестта и инерцията на противника срещу самия него. Точно това ще направим и срещу Ускорението.

Изрече думите, докато режеше своята пържола с точността на хирург. Седяхме в кухнята на отворена врата. Огромен търтей се блъскаше в мрежата срещу насекоми.

— Опитай да си представиш Ускорението — продължи Джейсън — като възможност, а не пречка.

— Възможност ли? Да измрем преждевременно?

— Възможност да използваме времето за свои цели по начин, който беше недостъпен преди.

— Не ни ли отнеха тъкмо времето?

— Напротив. Разполагаме с милиони години извън нашето малко мехурче около Земята. Имаме и инструмент, който неизменно си върши работата именно през такива големи отрязъци от време.

— Инструмент… — проточих аз озадачен, докато той набоде с вилицата още едно кубче от пържолата.

И вечерята беше делова, без никакви глезотии — пържола в чинията, бутилка бира до нея. Джейсън си сипа съвсем малко от бобената салата.

— Да, инструмент, чийто избор е предопределен — еволюцията.

— Еволюцията…

— Тайлър, що за разговор водим, ако само повтаряш като ехо моите думи?

— Добре де, еволюцията като инструмент… Не ми го побира умът как ще еволюираме толкова за трийсет-четирийсет години, че да постигнем нещо.

— Не ние, за Бога, и не за трийсет-четирийсет години. Говоря ти за простите форми на живот. За цели епохи. И за Марс.

— Марс…

Ох, пак се изложих!

— Не се прави на тъп, а помисли.

Марс отдавна беше мъртва планета, ако ще някога да е предлагала условия за възникване на живот. Извън обвивката на Ускорението Марс се бе променял милиони години, затоплен от разширяващото се Слънце. И си оставаше мъртъв и сух според последните снимки, направени от орбиталните сонди. Ако там бе имало първични форми на живот и подходящ климат, сигурно досега щеше да се превърне в пищна джунгла. Но не беше така.

— Идеята за тераформиране не е нова — подхвърли Джейсън. — Не помниш ли онези фантастични романчета, които четеше някога?

— Още ги чета, Джейс.

— Нека силата бъде с теб — ухили се той. — Ти как би се заел с тераформирането на Марс?

— Ще се постарая в атмосферата да се натрупат достатъчно газове за „парников ефект“, за да се затопли. И за да се разтопи замръзналата вода. Ще засея планетата с най-прости организми. Но и при най-оптимистичните прогнози това ще отнеме…

Джейсън още се хилеше.

— Вземаш ме на подбив! — не повярвах аз.

— Не. — Усмивката изчезна. — Говоря сериозно.

— Как изобщо си го представяте!

— Ще започнем с поредица от синхронизирани изстрелвания на ракети, носещи бактерии, създадени с генно инженерство. Корабите ще бъдат с простички йонни двигатели и бавно ще се носят към Марс. Ще се забиват контролирано в планетата, едноклетъчните би трябвало да оцелеят. Ще има и малко по-големи спускаеми апарати с бойни глави за пробиване на бункери — те ще напъхат същите организми под повърхността, където предполагаме наличие на вода. Ще подобрим шансовете си с повече ракети и колкото се може по-разнообразни организми. Идеята е да започне въздействие на живи същества, което да освободи свързания в кората на планетата въглероден двуокис, за да насити атмосферата. Ще им дадем милиони години — месеци по нашия календар и пак ще съберем данни за Марс. Ако е по-топъл, с по-гъста атмосфера и може би тук-там по някой басейн полутечна вода, повтаряме цикъла, този път с многоклетъчни организми, приспособени за такава среда. Така във въздуха ще се появи и кислород, може би атмосферното налягане ще се повиши с два-три милибара. Повтаряме колкото е необходимо. Пак изчакваме милиони години и отново разбъркваме супата. След напълно приемлив срок поне по нашите часовници може и да си сготвим обитаема планета.

От този замисъл ми спря дъхът. Почувствах се като второстепенен герой в някой криминален роман от викторианската епоха: „Той предложи дързък, дори немислим план, но колкото и да се опитах, не можах да открия нито една пролука в него!“

Освен една. Съсипваща всичко.

— Джейсън… Дори да е възможно, ние каква полза ще имаме от това?

— Ако Марс стане годен за живот, там могат да се пренесат хора.

— Всичките седем-осем милиарда ли?

— Да бе! — прихна той. — Не, само малцина заселници. Размножители, ако предпочиташ голата истина.

— И какво се очаква от тях?

— Ами да живеят, да създават потомство и да умират. Милиони поколения през всяка от нашите години.

— С каква цел?

— Ако не друго, поне човешкият род ще получи втори шанс в Слънчевата система. А в най-добрия случай… Ще разполагат с всички знания, които можем да им дадем, и с няколко милиона години да ги допълнят. В обвивката на Ускорението няма да ни стигне времето да разгадаем кои са Хипотетичните и защо ни причиняват това. На нашите марсиански наследници обаче може и да им провърви. Току-виж успеят да се досетят вместо нас.

„Или да се бият вместо нас?“ — казах си наум.

(Впрочем тогава за пръв път чух наименованието Хипотетични — незнайните контролиращи живота ни интелекти, невидимите и абстрактни за нас същества, които ни затвориха в този времеви трезор. Името стана популярно чак след няколко години и на мен ми беше неприятно. Звучеше твърде безчувствено, подсказваше нещо със студено обективен ум. Предполагах, че истината е по-сложна.)

— Има ли вече план наистина да извършите всичко това? — попитах Джейсън.

— О, да. — Той бутна чинията настрани, без да дояде пържолата. — Дори разходите не са непосилни. Ще ни затрудни само създаването на неимоверно издръжливи едноклетъчни. Повърхността на Марс е студена и суха, въздух на практика няма, а при всеки изгрев на Слънцето я облива смъртоносна радиация. Имаме обаче материал, с който да поработим — организми, предпочитащи екстремни условия. Онези от скалите в Антарктида или другите, които виреят в отпадъчни води от ядрени реактори. Всичко останало е проверена технология. Знаем, че ракетите вършат работа. Знаем, че и еволюцията на живота върши работа. Май нови за нас са единствено гледната точка и времевите мащаби — да постигнем резултати, за които са нужни геоложки ери, броени дни или месеци след изстрелването на корабите. Това е… някои хора го наричат „телеологично инженерство“.

— Почти като онова, които правят Хипотетичните — послужих си и аз с името, което чух от него.

— Да. — Джейсън изви вежди в изражение, което след толкова години още ме ласкаеше: изненада, примесена с уважение. — Да, в известен смисъл е точно така.

 

 

В една книга прочетох интересна подробност за първото кацане на хора на Луната през 1969 година. Тогава някои мъже и жени, родени през XIX век, които помнели добре света без автомобили и телевизори, не искали да повярват на новината. Чували думи, които можели да бъдат само част от измишльотина в тяхното детство („двама души вървяха по Луната тази вечер“), а от тях се искало да ги приемат като факт. Но те не можели. Страдала способността им да различават правдивото от нелепото.

Сега беше мой ред.

„Ще тераформираме и заселим Марс“, каза приятелят ми Джейсън и не бълнуваше… Още десетки умни и влиятелни хора несъмнено споделяха неговата увереност. Значи обмисляха сериозно предложението, а на някакво равнище в бюрокрацията дори го разработваха подробно.

След вечеря се разходих край къщата, докато още имаше малко светлина.

В гората сенките ставаха по-плътни. Помислих си, че Даян би я харесала в този полумрак. Пак се сетих за отдавнашните летни вечери до ручея — Даян ни четеше от стари книги. Веднъж се заприказвахме за Ускорението и тя ни рецитира стихче от английския поет Хаусман:

Мечокът гризли див е, страшен,

излапа той невръстното дете.

Детето пък изобщо не разбра,

че е било изядено от гризли.

Влязох в кухнята и заварих Джейсън да говори по телефона. Погледна ме, обърна се и сниши глас.

— Не. Ако се налага да е така… Не, разбирам те. Добре. Вече се съгласих, нали? „Добре“ означава добре и толкова.

Прибра мобилния в джоба си.

— Даян ли се обади?

Той кимна безмълвно.

— Ще дойде ли?

— Ще дойде. Преди това искам да уточним някои неща. Всичко, за което говорихме преди малко, не бива да се споменава пред нея. Или пред друг. Информацията не е общодостъпна.

— Тоест засекретена.

— Да… формално погледнато.

— Но я сподели с мен.

— Да. Извърших престъпление, наказуемо по федералните закони. — Джейсън се подсмихна. — Ти не си замесен. Разчитам на теб да си мълчиш. Потърпи малко. След два-три месеца и по Си Ен Ен ще говорят за това. Имам планове и за теб, Тай. Някой ден „Перихелий“ ще започне подбор на кандидати за заселване на едни твърде негостоприемни земи. И ще се нуждаем от какви ли не лекари. Няма ли да е чудесно, ако и ти се присъединиш и работим заедно?

Бях сащисан.

— Джейс, току-що завърших медицина. Още не съм си изкарал стажа.

— Всичко с времето си.

— Нямаш ли доверие на Даян?

Усмивката му отново се стопи.

— Честно казано — не. От известно време.

— Тя кога ще пристигне?

— Утре преди обяд.

— И още какво криеш от мен?

— Ще доведе приятеля си.

— Това проблем ли е?

— Ще видиш.

Нищо не е вечно

Сутринта си знаех, че не съм готов да я видя отново.

Събудих се в разкошната лятна вила на И.Д. в Бъркшир, а слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета. Казах си: „Стига глупости.“ Омръзнаха ми всички подхранващи сами себе си лигльовщини, сред които беше и връзката ми с Кандис Буун. Тя разгада лъжите ми преди аз да ги осъзная. „Това семейство Лоутън ти е мания“ — натякна ми веднъж. Не ми казваше нищо ново.

Не бих могъл да твърдя искрено, че още бях влюбен в Даян. Връзката помежду ни никога не бе стигала до такава яснота. И двамата я надраснахме като лози, виещи се нагоре по решетка. Но в разцвета си беше истинска връзка, чувство, което почти плашеше със своята тежест и зрялост. Затова го прикривах толкова неистово. Иначе щях да уплаша и Даян.

Още си позволявах въображаеми разговори с нея, обикновено късно нощем. Бях достатъчно себичен да ми липсва, но и достатъчно разсъдлив да знам, че никога не сме били наистина близки. Охотно бих я забравил.

Само че не бях готов да я видя отново.

 

 

Джейсън седя при мен в кухнята, докато си приготвях закуска. У мен напираше желанието да метна вещите си в колата и да отпраша.

— Разкажи ми какво е станало с „Новото царство“ — помолих го.

— Ти изобщо ли не четеш вестници? Да не заключват в изолатори студентите по медицина?

Разбира се, знаех нещичко за „Новото царство“ — чувах това-онова по новините или от разговори в трапезарията. Знаех, че е вдъхновено от Ускорението християнско движение. Християнско на думи, макар че го заклеймяваха и основните, и фундаменталистките църкви. Привличаше младите и недоволните. Двама мои състуденти се отказаха от следването в първи курс, за да живеят според повелите на „Новото царство“. Смениха несигурните академични кариери с просветление, което не изискваше такова напрежение на мисълта.

— Обикновено движение — започна Джейсън, като онези около милениума. Позакъсня за смяната на хилядолетията, но пък се пръкна точно навреме за края на света.

— С други думи — култ.

— Не съвсем. С термина „Новото царство“ обхващат всички хедонисти в руслото на християнството. Не е култ само по себе си, макар да включва и някои групички, прекланящи се пред нещо. Няма един изявен водач. Няма и свое свето писание, крепят го шепа бунтарски настроени теолози, с които има хлабави връзки — Рейтъл, Лора Грийнгейдж и подобни. — И аз бях виждал книжките им по щандове в магазините. Теология на Ускорението със заглавия под формата на въпроси: Свидетели ли сме на Второто пришествие? Ще преживеем ли края на времето? — Нямат и ясни цели, просто се събират да се сплотят в почивните дни. Гледал ли си видеозаписи от техните сборища, които наричат „екстаз“?

Да, бях ги виждал и за разлика от Джейс, който не беше много наясно с плътските влечения, май можех да разбера с какво привличат. Съборът им в планината през миналото лято приличаше и на балтистки пикник, и на концерт на „Грейтфул Дед“. Огряна от слънцето поляна, диви цветя, церемониални бели роби. До вечерта бяха наклали голям огън, имаше и сцена за музикантите. После робите се свлякоха на земята и започнаха танците, а и по-интимни сценки.

Масмедиите се давеха от пресилена погнуса, но в моите очи всичко изглеждаше очарователно невинно. Нямаше проповеди, просто стотици поклонници се смееха пред озъбената муцуна на гибелта и обичаха ближните си, както биха искали да бъдат обичани. Дисковете с този запис се предаваха от ръка на ръка в студентските общежития из цялата страна, стигнаха и до Стоуни Брук.

— Трудно ми е да проумея какво би привлякло Даян в „Новото царство“.

— Напротив, Разчитат точно на хора като нея. Даян е уплашена до смърт от Ускорението и всичко, което то означава за света, „Новото царство“ е тяхното обезболяващо. Превръща най-големия си страх в обект на обожание, в порта към Небесното царство.

— Откога е свързана с тях?

— Повече от година. Откакто се запозна със Саймън Таунсенд.

— И Саймън ли е от „Новото царство“?

— Уви, той е от най-запалените.

— Ти виждал ли си го?

— Даян го доведе в Голямата къща миналата Коледа. Мисля си, че искаше да позяпа какви фойерверки ще пламнат. Естествено И.Д. не одобри Саймън. Дори се държа враждебно. — Джейсън се понамръщи от спомена. Явно баща му беше прекалил. — Но Даян и Саймън постъпиха според нравите на „Новото царство“ — подложиха и другата буза. Малко оставаше да го уморят с усмивките си. Буквално. Ако бе получил още един благ и всеопрощаващ поглед от тях, инфарктът нямаше да му се размине.

Червена точка за Саймън, казах си аз.

— Значи Саймън й подхожда?

— Той е точно това, което Даян иска. И е точно това, от което тя най-малко се нуждае.

 

 

Появиха се следобед в таратайка на петнайсетина години с ненаситен за гориво двигател. Даян караше, спря и излезе, но багажникът ми пречеше да я видя, затова пък Саймън се показа целият, усмихнат плахо.

Той беше симпатяга. Източил се малко над метър и осемдесет, не изглеждаше хилав, колкото и да беше кльощав. Неговото обикновено, доста продълговато лице се обрамчваше от рошава златиста коса. Носеше дънки и карирана риза, а на лявата си ръка бе вързал навита синя кърпа. По-късно научих, че това е една от емблемите на „Новото царство“.

Даян заобиколи колата и застана до него. И двамата погледнаха засмени до ушите към мен и Джейсън на верандата. Даян също се бе облякла в любимия стил на „Новото царство“ — светлосиня пола до глезените, синя блуза и смешна широкопола черна шапка. Но дрехите много приятно открояваха външността й, внушаваха, че пращи от здраве и простодушна чувственост. И лицето й беше свежо като неоткъсната ягода. Заслони очите си с длан и пак се усмихна сърдечно — преди всичко на мен, както ми се искаше да вярвам. Господи, тази усмивка… И неподправена, и палава.

Губех опора под краката си.

Мобилният в джоба на Джейсън изцвърча. Той погледна кой го търси.

— Трябва да се обадя — прошепна ми припряно.

— Джейс, не ме зарязвай сам тук.

— Ще бъда наблизо, в кухнята, и веднага се връщам.

Шмугна се в къщата тъкмо когато Саймън стовари голямата си платнена торба върху дъските на верандата и изрече оживено:

— Вие сигурно сте Тайлър Дюпри!

Протегна ми ръка и аз я стиснах. Силни пръсти, не много натрапчив южняшки говор. Даян налетя покрай него с вик „Тайлър!“ и ме награби в задушаваща прегръдка. Изведнъж усещах само дъх на слънце от топлата й коса.

Отдръпнахме се на безопасно разстояние един от друг.

— Тайлър! — пак възкликна тя, сякаш се бях превърнал в забележителност. — Толкова добре изглеждаш след всичките тези години.

— Осем — промърморих глуповато.

— Олеле, толкова ли минаха?

Помогнах да замъкнем багажа им вътре, подканих ги да седнат в дневната и припряно отидох да доведа Джейсън, който още си гукаше с мобилния с кухнята. Стоеше с гръб към мен.

— Не — промълви напрегнато. — Дори и Държавният департамент ли?

Спрях като закован. Държавният департамент?

— Мога да се върна до два часа, ако… Оо! Разбирам. Не, няма нищо. Обади се, ако има промени. Да. Благодаря.

Пъхна апаратчето в джоба и чак тогава ме зърна.

— С И.Д. ли говореше?

— Не, с помощника му.

— Нещо не е наред ли?

— Стига, Тай, да не искаш да ти разкрия всичко? — Опитът му за усмивка не беше от най-сполучливите. — Жалко, че чу това.

— Чух само как предложи да се върнеш в столицата и да ме оставиш със Саймън и Даян.

— Ами… може и това да стане. Китайците са се запънали.

— В какъв смисъл?

— Не искат да се откажат окончателно от изстрелването на ракетите. Държат да си запазят и тази възможност за избор.

Атаката с термоядрени заряди срещу обектите над полюсите…

— Нали все някой се опитва да ги разубеди?

— Дипломатическите усилия не секват. Лошото е, че и не постигат нищо. Преговорите не помръдват от безизходицата.

— Значи… мамка му, Джейс! Какво ще стане, ако наистина изстрелят ракетите?

— Какво ще стане ли? Две мощни термоядрени бойни глави ще бъдат взривени съвсем близо до непознати за нас устройства, които някак са свързани с Ускорението. А последствията… много интересен въпрос. Но още не се е случило и може би ще го избегнем.

— Ти говориш за последния ден на Земята или пък за края на Ускорението…

— По-тихо! Имаме гости, забрави ли? Изсилваш се. Това, което китайците са намислили, е безразсъдно, вероятно и безполезно, но дори да се престрашат, едва ли ще означава самоубийство. Каквото и да представляват Хипотетичните, би трябвало да знаят как да се защитят, без да унищожат и нас. А и не е задължително точно онези обекти над полюсите да са устройствата, поддържащи Ускорението. Възможно е да са пасивни наблюдателни платформи, комуникационни модули, дори примамки за отвличане на вниманието.

— Ако китайците все пак изстрелят ракетите, ще научим ли преди взривовете?

— Зависи за кого говориш. Повечето хора май няма да чуят и думичка преди всичко да е свършило.

В този момент се досетих, че Джейсън вече не е само чирак при баща си, а е започнал да създава свои връзки с високопоставени хора. По-късно ми предстоеше да науча още много за фондацията „Перихелий“ и за работата на Джейс там. Засега тя си оставаше част от живота му, за която не знаех нищо. Дори в детството ни той си имаше тайни — извън Голямата къща беше вундеркинд в математиката и с лекота напредваше в елитното частно училище. Вкъщи пак си беше Джейс. Стараехме се да не смесваме тези две страни от живота му.

Но сега сянката, която хвърляше, се бе разширила. Не запълваше времето си, като вдъхва страхопочитание на преподавателя по висша математика в „Райе“, а си извоюваше положение, от което да насочва хода на човешката история.

— Да, ако се случи — добави Джейсън, — ще науча предварително. Ние ще научим. Но не искам и Даян да се тревожи. Нито Саймън, разбира се.

— Чудесно. Ще внимавам да не мисля за това. Краят на света. Голяма работа.

— Нищо подобно. Още не се е случило. Успокой се, Тайлър. Ако си търсиш занимание, сипи нещо за пиене.

Колкото и нехайно да говореше, ръката му трепереше, докато вадеше четири чаши от кухненския шкаф.

Бих могъл да си тръгна. Да изляза, да се пъхна в моя „Хюндай“ и да отпраша надалеч по пътя, преди някой от тях да се е усетил. Мислех си за Даян и Саймън в хола с тяхното хипарско християнство и за Джейсън в кухнята, който чакаше да му съобщят за края на света по мобилния телефон. Нима исках да прекарам последната си вечер с тези хора?

И в същото време се питах: „А с кого?“

 

 

— Запознахме се в Атланта — разказваше Даян. — Държавният университет на Джорджия организира семинар по алтернативни форми на духовност и Саймън бе дошъл да чуе лекцията на Рейтъл. Случайно го срещнах в закусвалнята. Имаше свободни места при него, четеше си „Второто пришествие“, а аз бях сама, затова се настаних на неговата маса и се заприказвахме.

Двамата седяха на жълтия диван до прозореца — Даян подпряна на страничната облегалка, Саймън с изопнат гръб. Усмивката му започваше да ми дотяга. Май никога не изчезваше от лицето му.

Не беше лесно да поддържаме разговора, защото имаше прекалено много нежелани теми. Опитах се да наподобя усмивката на Саймън.

— Значи си студент?

— Бях.

— С какво се занимаваш напоследък?

— Общо взето, пътешествам.

— Саймън може да си го позволи — вметна Джейсън. — Има наследство.

— Кротувай си — скастри го сестра му с рязък глас, който вещаеше сериозна разпра. — Поне този път. Моля те.

Саймън вдигна рамене, без да се засегне.

— Вярно си е. Имам заделени пари. Двамата с Даян се възползваме от този шанс да опознаем по-добре страната.

Джейсън не беше готов да миряса.

— Саймън е свободолюбив човек, не гони кариера.

— Струва ми се, че никой от нас не е напълно свободен — отвърна Саймън, — но наистина не се стремя към кариера. Предполагам, че околните ме смятат за ленив. Да, така е. Моят неизкореним порок. Но бездруго се питам каква ли полза бих допринесъл, като се замисля в какъв свят живеем. — Той ме погледна. — Тайлър, ти си лекар, нали?

— Току-що завърших.

— Според мен си намерил чудесно призвание. Може би най-полезното от всички.

Джейсън обвини заобиколно Саймън, че не е годен за нищо. Саймън пък му натякна, че почти всички професии са безсмислени… освен такива като моята. Все едно да гледаш кръчмарско сбиване, в което побойниците се движат с балетни стъпки.

И все пак почувствах желание да се извиня вместо Джейсън. Той се дразнеше не от възгледите на Саймън, а от самото му присъствие. През тази седмица в Бъркшир уж трябваше пак да се съберем тримата — той, Даян и аз — и да си припомним детството. Но по принуда се озовахме в една и съща къща със Саймън, в когото Джейс виждаше натрапник.

Попитах Даян откога пътуват.

— Около седмица, но ще сме на път цяло лято. Сигурна съм, че Джейсън ти е говорил за „Новото царство“. Но всичко наистина е чудесно! По интернет си говорим с приятели от цялата страна. И можем да отсядаме при тях за по ден-два. Ще ходим на сбирки и концерти от Мейн до Орегон, от юли до октомври.

— Значи ще спестите и от хотели, и от дрехи — озъби се Джейсън.

— Не всяка сбирка е „екстаз“ — тутакси се сопна Даян.

— Май няма изобщо да пътуваме — намеси се Саймън, — ако тази наша вехтория се разпадне. Двигателят не е регулиран, прахосва твърде много гориво. За жалост не знам как да поправям коли. Тайлър, ти разбираш ли от двигатели?

— Малко. — Досетих се, че това е намек да излезем навън, докато Даян се опита да постигне примирие с брат си. — Хайде да го погледнем.

Небето си беше ясно и над изумруденозелената ливада трептяха вълни от топъл въздух. Признавам си, че не слушах внимателно оплакванията на Саймън от двигателя, когато вдигна предния капак на стария „Форд“. Щом беше богат, както подхвърли Джейсън, не можеше ли да си купи по-свястна кола? Дали пък парите му не са в някой фонд под доверително управление?

— Може би изглеждам глуповат — изведнъж каза той, — особено в компанията на хора като вас. Никога не ме е бивало много в науката или техниката.

— И аз не съм специалист. Дори и да понагласим двигателя, задължително е да го провери истински монтьор, щом ще пътувате през цялата страна.

Саймън наблюдаваше ококорен как се занимавам с двигателя.

— Ще се вслушам в съвета ти.

Струваше ми се, че свещите не са в ред. Попитах го дали някога са били сменяни.

— Доколкото знам — не.

А колата бе навъртяла стотина хиляди километра…

Взех инструментите от моята кола, извадих една от свещите и му я показах.

— Ето главната причина за вашите проблеми.

— Това нещо ли?

— И неговите приятелчета. Добрата новина е, че това не е скъпа част. Лошата — че е най-добре да не потегляте наникъде, докато не ги сменим.

— Хъм…

— Можем да отскочим до града с моята кола и да купим нови свещи, ако почакаш до сутринта.

— О, разбира се. Много мило. Не се каним да си тръгнем веднага… освен ако Джейсън не поиска.

— Джейсън ще се успокои. В момента си има някои…

— Не е нужно да ми обясняваш. Джейсън предпочита да не съм тук. Разбирам го, без да се обиждам. Но Даян не искаше да приеме покана, в която се подразбира аз да не дойда. Нищо не пречи да отседна в града.

— Но защо?

Тъй и не проумях как попаднах в това положение — аз увещавах Саймън Таунсенд да остане. Не че знаех и какво да очаквам от срещата с Даян. Неговото присъствие обаче помете надеждите ми в зародиш. Може би за добро.

— Предполагам, че Джейсън ти е говорил за „Новото царство“. С него спорихме за това.

— Каза ми, че вие двамата сте от движението.

— Не се каня да държа вдъхновени речи пред теб. Но ако нещо в движението те смущава, дали не бих могъл да разсея съмненията ти?

— Саймън, за „Новото царство“ знам само каквото са показвали по телевизията.

— Някои го наричат християнски хедонизъм, но аз предпочитам „Новото царство“. Поначало това е идеята му, събрана в две думи. Да осъществим царството Божие на земята преди свършека на света, като го изживеем тук и сега. Да направим последното поколение непорочно като първото.

— Аха… Е, вече си разбрал, че Джейсън не понася добре религията.

— Разбрах, но… Тайлър, не ми се вярва, че му пречи тъкмо религията. Искрено ти казвам — аз се възхищавам от Джейсън Лоутън и не само защото има блестящ ум. Той е един от посветените, ако ми простиш думата. Отнася се сериозно към Ускорението. Колко хора сме сега на Земята? Седем милиарда? Осем? Всеки от тях знае, че звездите и Луната са изчезнали от небето, но продължава да живее със затворени очи. Малцина сме онези, които наистина вярваме в Ускорението. За „Новото царство“ то е важно, както и за Джейсън.

— Но не по същия начин.

— Да, това ни разделя. Два възгледа, които се борят да стигнат до мнозинството. Не след дълго хората волю-неволю ще се изправят лице в лице с истината. Предстои им избор между научното обяснение и духовното проникновение. Ето какво безпокои Джейсън. Защото опре ли до живота и смъртта, вярата винаги надделява. Ти къде би искал да прекараш вечността? В земен рай или в стерилна лаборатория?

За разлика от Саймън не смятах, че отговорът се подразбира. Спомних си какво казал Мак Твен, когато му задали подобен въпрос: „Рая — заради климата, ада — заради компанията.“

 

 

От къщата се чуваха гълченето на Даян и сърдитите, но сдържани реплики на Джейсън. Двамата със Саймън извадихме сгъваеми столове от гаража и седнахме в сянката на навеса.

Врявата вътре полека стихна. След малко Джейсън излезе смирено и помоли да му помогнем с барбекюто. Отидохме с него зад къщата и си поприказвахме любезно, докато се загрее скарата. Накрая излезе и Даян — позачервена, но тържествуваща. Така гледаше винаги след победа в спор с Джейсън: хем високомерие, хем изненада.

Когато се настанихме около масата, Саймън попита:

— Възразявате ли да благословя трапезата?

Джейсън изви очи към тавана, но си замълча. Аз се настроих да изтърпя цяла проповед. Саймън само промълви:

— Дари ни смелост да приемем даровете, що Ти си сложил пред нас и днес, и до края на дните.

Не благодарност, а смелост… Много съвременно. Даян ми се усмихна и стисна ръката на Саймън.

 

 

Слънчевата светлина тепърва гаснеше и комарите още не се бяха развилнели. Ветрецът замря и въздухът се насищаше с мека прохлада.

А другаде всичко се случваше далеч по-шеметно.

Не знаехме (дори Джейсън с неговите дебели връзки още не бе осведомен), че между първата и последната хапка от нашата вечеря китайците напуснали преговорите. Издали заповед за незабавното изстрелване на цял рояк модифицирани ракети „Дон Фън“ с термоядрени бойни глави. Те може би са набирали височина в стремителни дъги, когато ние вадехме бира „Хайнекен“ от хладилника — запотени зелени бутилки, напомнящи ракети.

Разтребихме масата на верандата. Споменах захабените свещи и намерението си да откарам Саймън в града сутринта. Даян зашепна нещо на своя брат, накрая го сръчка с лакът. Джейс най-сетне кимна и се обърна към Саймън.

— До Стокбридж има голям автомагазин, отворен е до девет вечерта. Защо не отидем с теб още сега?

Предлагаше помирение, макар и неохотно. Саймън се опомни от изненадата и отвърна:

— Не бих отказал да се повозя във „Ферари“.

— Ще настъпя газта, ако искаш.

Джейсън намери утеха в шанса да се изфука с колата си и влезе в къщата да вземе ключовете. Аз се озърнах към Даян. Хилеше се самодоволно.

А ракетите „Дон Фън“ са доближавали обвивката на Ускорението, накрая минали през нея в полет към зададените им цели. Странно е да си ги представям как са фучали над Земята, внезапно станала под тях тъмно безжизнена, как са се ориентирали само по програмите в своите компютри, за да се насочат към лишените от всякакви особености туловища, увиснали стотици километри над полюсите.

Досущ като представление без публика, разиграло се прекалено бързо, за да го види някой.

 

 

Осведомените предполагаха (доста по-късно), че взривовете на китайските бойни глави изобщо не са повлияли върху разликите в хода на времето. Но подействаха — и то разтърсващо — върху визуалния филтър около Земята. А как се отразиха върху нагласите на хората спрямо Ускорението…

Както Джейс бе обяснил още преди години, различният ход на времето означаваше, че повърхността на нашата планета щеше да бъде пометена от неимоверни количества радиация, и то изместена към синия край на видимия спектър, ако Хипотетичните не управляваха процеса. Излъчването на Слънцето за три години, събрано в една секунда — предостатъчно да погуби всяко живо същество, да кипне океаните и да препече почвата. Хипотетичните, създали времевата капсула на Земята, ни опазваха от смъртоносните вторични ефекти. Те определяха и колко от собствената топлина и светлина на планетата да бъде излъчена обратно в космоса. Може би затова климатът през последните години беше толкова приятно… равномерен.

Поне небето над Бъркшир беше кристално безоблачно, когато китайските бойни глави достигнали целите си в 7 часа и 55 минути вечерта според часовниците по източното крайбрежие на Щатите.

 

 

Седяхме с Даян в дневната. Телефонът зазвъня.

Дали бяхме забелязали нещо, преди Джейсън да се обади? Промяна в светлината, смътно усещане, че облак може да е заслонил Слънцето? Не. Нищо подобно. Цялото ми внимание бе насочено към Даян. Пиехме студен сок и си бъбрехме за дреболии. Книги, филми. Разговорът ме запленяваше не с думите, а с ритъма, който налучквахме, щом останем насаме. Също както някога. Всеки разговор между приятели или влюбени поражда свои ритми — освободени или спънати, скрити беседи като подземни реки дори под най-скучните реплики. В нашия разговор нямаше нищо интересно, но безмълвната му част беше твърде дълбока, понякога и коварна.

И съвсем скоро започнахме да флиртуваме, сякаш Саймън Таунсенд и последните осем години бяха нищо. Отначало на шега, после — не знам… Казах й, че ми е липсвала.

— Неведнъж ми се искаше да си поприказваме — откликна Даян. — Имах нужда от това. Но или не знаех номера на телефона ти, или си внушавах, че си прекалено зает.

— Можеше да научиш номера. И никога не съм бил чак толкова зает.

— Прав си. По-скоро ме възпираше… моята плашливост.

— Значи съм страшен?

— Не ти, а отношенията ни. Май ми се струваше, че трябва да ти се извиня за нещо. А изобщо не знаех как да подхвана. — Тя се усмихна унило. — И сега не знам.

— Даян, няма за какво да се извиняваш.

— Благодаря ти, но не мога да се съглася. Вече не сме хлапета. Сега съм способна да погледна на миналото малко по-зряло. Бяхме толкова близки, колкото е възможно за двама души, без да имат и физическа връзка. А тъкмо това не можехме да направим. Или дори да споменем. Все едно бяхме дали обет за мълчание.

— Още от нощта, когато звездите изчезнаха — промълвих с пресъхнала уста, ужасен от себе си, но и настръхнал.

Тя направи неопределен жест.

— Онази нощ… Знаеш ли какво си спомням от нея? Биноктара на Джейсън. Докато вие двамата зяпахте небето, аз гледах към Голямата къща. Честно казано, дори не помня звездите. Помня обаче как видях Керъл в една от спалните с един от сервитьорите. Тя беше пияна и му се натискаше. — Даян се засмя смутено. — Това беше личният ми апокалипсис. Всичко, което мразех в семейството си и Голямата къща, събрано в една нощ. Исках да се престоря, че то не съществува. Че ги няма Керъл, И.Д., Джейсън…

— И мен ли?

Тя се премести на дивана и опря длан в бузата ми — така бе потръгнал този разговор. Ръката й беше хладна от чашата.

— За тебе не се отнасяше. Аз бях уплашена, а ти — безкрайно търпелив. Благодарна съм ти за това.

— Но не можехме…

— … да се докоснем. Да.

— И.Д. не би го изтърпял.

Даян си дръпна ръката.

— Нямаше и да научи, ако бяхме поискали. Но си прав. И.Д. ни пречеше. Просмукваше се във всичко като зараза. Мислех си, че е гнусно онова живуркане като безгласна буква, което бе отредил за майка ти. Унизително. Признавам си, че ми беше омразно да съм негова дъщеря. И побеснявах най-много от подозрението, че ако… нещо се случи между нас, може би ще е твоят начин да си отмъстиш на И.Д. Лоутън.

Тя се облегна, леко смаяна от самата себе си.

— Нямаше да е така — уверих я сдържано.

— Аз бях объркана.

— Това ли е „Новото царство“ за тебе? Начин да си отмъстиш на И.Д.?

— Не — отрече Даян, все още усмихната. — Обичам Саймън не само защото разярява баща ми. Тай, в живота нищо не е толкова просто.

— Не би ми хрумнало да намеквам, че…

— Убеди ли се колко е натрапчиво? Някои подозрения направо се промъкват в ума ти и се загнездват. Не, „Новото царство“ не е заради баща ми, а за да открия божественото в онова, което се случи със Земята, и да го въплътя във всекидневието.

— Може би и в Ускорението нищо не е толкова просто.

— Саймън казва, че или ни убиват, или ни преобразяват.

— А на мен каза, че градите земния рай.

— Нали уж християните би трябвало да правят точно това? Да градят Божието царство чрез своя живот?

— Или поне да го градят, като танцуват.

— Все едно слушам Джейсън. Очевидно е, че не съм се захванала да оправдавам всичко в движението. Миналата седмица имахме сбирка във Филаделфия и срещнахме друга двойка на нашата възраст. Приветливи, умни. Саймън реши, че имали „жив дух“. Вечеряхме заедно. После ни поканиха в хотелската си стая и преди да се опомним, вече сипваха кокаин на масата и пускаха порно. Не оспорвам, че и различни особняци се примъкват към „Новото царство“. И за повечето от тях вероучението сякаш го няма, освен като размита картинка на рая. Но в най-добрите си прояви движението е каквото се представя пред хората — искрена жива вяра.

— Вяра в какво, Даян? В екстаза? В безразборния секс?

Съжалих за думите си в мига, когато ги изрекох. Явно успях да я оскърбя.

— Екстазът не е едно и също с безразборния секс. Не и ако го постигнеш наистина. Но в лоното Божие нищо не е забранено, ако няма гняв или злоба, ако изразява не само човешката, а и божествената любов.

И тогава звънна телефонът. Сигурно го погледнах гузно, защото Даян долови изражението ми и се ухили.

Щом натиснах бутона, чух гласа на Джейсън:

— Казах ти, че ще бъдем предупредени. Извинявай. Заблудил съм се.

— Какво?!

— Тайлър… не видя ли небето?

 

 

Качихме се на горния етаж и си избрахме прозорец с изглед на запад. Дръпнах пердетата настрани и Даян ахна.

Нямаше залязващо Слънце… или по-скоро бяха няколко.

Цялата западна половина от небосклона пламтеше. Вместо слънчевия кръг имаше дъга от червеникаво зарево, която обхващаше петнайсетина градуса от хоризонта, а в нея сякаш трепкаха множество кадри от поне десетина залеза. Светлината се менеше като отблясъци от далечен огън.

Не знам колко дълго зяпахме облещени. Накрая Даян смънка:

— Какво е това, Тайлър? Какво става?

Разказах й наученото от Джейсън за китайските ракети.

— Знаел е, че може да ни сполети? — Тя си отговори сама: — Разбира се, че е знаел. — От странната светлина бузите й розовееха като в треска. — Ще ни убие ли?

— На Джейсън не му се вярва. Само че ще подлуди доста хора.

— Но не е ли опасно заради радиацията или нещо друго?

Съмнявах се, без да съм уверен в обратното.

— Да опитаме с телевизията.

Във всяка спалня имаше голям телевизор с плазмен екран, вграден в ореховата облицовка срещу леглото. Предполагах, че ако радиацията е смъртоносна, би смутила и сигнала.

Телевизорът обаче работеше добре и новинарският канал ни показваше тълпи от хора в европейски градове, където беше тъмно… доколкото можеше да притъмнее тази нощ. Опасна радиация липсваше за сметка на необузданата паника. Даян седеше сковано на края на леглото, сплела пръсти в скута си, много уплашена. Седнах до нея.

— Ако това можеше да ни убие, вече щяхме да сме мъртви. Навън залезът прескачаше насечено към здрач. Размитото сияние се избистри в няколко спускащи се слънца, всяко от тях призрачно бледо, после по небето плъзна ярка спирала и угасна.

Седяхме един до друг, докато навън притъмняваше.

И накрая заблещукаха звездите.

 

 

Успях да се свържа с Джейс още веднъж, преди честотата да бъде препълнена от обаждания. Каза ми, че Саймън тъкмо плащал за новите свещи на колата си и небето сякаш избухнало. Бягащи хора вече запушили с колите си пътя от Стокбридж, по радиото съобщавали за отделни грабежи в Бостън и задръствания по големите магистрали. Затова Джейс отбил към паркинга зад един мотел и наел стая за себе си и Саймън. Очакваше, че още сутринта щяло да се наложи да пътува за столицата, но първо щял да остави Саймън в къщата.

После даде своя мобилен на Саймън, аз дадох моя на Даян и излязох от стаята, за да говори на спокойствие с годеника си. Лятната вила изглеждаше зловещо пуста. Обикалях и включвах осветлението навсякъде. Даян ме повика.

— Искаш ли нещо за пиене? — попитах.

— О, да.

 

 

Малко след полунощ излязохме навън.

Даян си придаваше смелост. Саймън й бе дръпнал насърчително слово в духа на „Новото царство“. В теологията на движението нямаше място за обичайното Второ пришествие, Възнесение или Армагедон — Ускорението ги съчетаваше чрез хитроумни доводи за сбъдването на древните пророчества. Саймън й заявил, че щом Бог иска да използва небето като платно, за да ни нарисува голите геометрични форми на времето, значи ще го направи и нашето стъписване и уплаха са напълно подобаваща реакция. Но тези чувства не бива да ни смазват, защото висшият смисъл на Ускорението е да ни спаси — последната и най-прекрасната глава в човешката история.

Излязохме да гледаме небето, защото Даян реши, че това е проява на духовна храброст. По небето пак нямаше облаци, долавяхме дъх на смола. Магистралата беше далеч от къщата, но понякога чувахме слабо вой на сирени и клаксони.

Сенките ни играеха около нас — различни части от небосвода проблясваха ту на север, ту на юг. Седнахме на тревата няколко крачки пред верандата, Даян се облегна на мен и аз обгърнах с ръка раменете й. Е, и двамата бяхме малко пийнали.

Въпреки годините на охладнели отношения, въпреки нелекото ни израстване в Голямата къща и нейното обвързване със Саймън Таунсенд, въпреки „Новото царство“ и дори предизвиканото от термоядрени експлозии пощуряване на небето аз не можех да се откъсна от усещането за допира на нейното тяло. Чудно, но то ми беше толкова познато — извивката на ръката й, в която опирах длан, тежестта на главата й върху рамото ми. Все едно си припомнях.

В небето искряха необичайни гледки. Не истинската светлина на вселената отвъд нашия пашкул, която би ни убила мигновено, а отделни картини, избледняващи като след угасване на лампа. После виждахме същото място, каквото е век или хилядолетие по-късно, сякаш гледахме филм, заснет от сюрреалист. Някои от кадрите бяха разтеглени, звездното или лунното сияние бе превърнато в призрачни кълба, кръгове или дъги. Друг път се появяваха отчетливи образи, които тутакси се стопяваха. На север линиите и кръговете в небето бяха по-тесни, но по-близките до небесния екватор звезди танцуваха в лудешки овали. Пълни луни или тънки сърпове примигваха от хоризонт до хоризонт в бледооранжево. Млечния път се бе слял в ивица бяло мъждукане, изпъстрено от избухванията на умиращи слънца. С всеки полъх на лятната нощ се раждаха или загиваха звезди.

Всичко се движеше по заплетени линии, които подсказваха предълги, все още невидими цикли и периоди. Небето туптеше като сърце над нас.

— Толкова е живо! — промълви Даян.

У нас се е вкоренило предубеждение, обвързано с мимолетното ни съществуване — ако нещо се движи, то е живо, иначе е мъртво. Звездите и планетите също са в движение, но само чрез неизменните закони на притеглянето. И падналият камък не е жив, а орбиталното движение си е все същото падане, но проточено почти до безкрайност.

Ако обаче някой продължи във времето живота ни на мушици еднодневки, както бяха сторили Хипотетичните, разликата се замъглява. Звездите се раждат, живеят и умират, накрая завещават своята пепел от атоми на следващи звезди. Сборът от техните разнообразни движения е невъобразимо сложен, игра на привличане и скорост, която е прекрасна, но страшна. Да, страшна, защото също като при земетръс тези подскачащи звезди правеха временно онова, което трябваше да бъде постоянно и устойчиво. „Нищо не е вечно, всичко тече и се променя.“ Не помнех къде бях прочел тези думи.

— Написал го е Хераклит — отговори Даян.

Дори не знаех, че съм размишлявал на глас.

— През всички онези години, проклетите гадни години в Голямата къща си знаех…

Опрях пръст на устните й. Знаех какво е знаела.

— Искам да се приберем вътре — каза Даян. — Искам да отидем в спалнята.

 

 

Не закрихме прозореца с пердетата. Проблясъците от мятащите се звезди проникваха в стаята и в мрака чертаеха мътно шарките си по кожата на Даян и по моята, както градските светлини се виждат през залято от дъжда стъкло. Не казвахме нищо, думите щяха да ни пречат. Щяха да бъдат лъжа. Любихме се безмълвно и чак накрая открих, че си повтарям: „Нека това е вечно. Само това.“

Спяхме, когато небето е потъмняло отново, а звездните фойерверки угаснали. Нападението на китайците не беше нищо повече от безсмислен жест. Хиляди умряха в повсеместната паника по света, но нямаше преки жертви от взривовете на Земята, а вероятно и сред Хипотетичните.

Слънцето изгря както обикновено.

Събуди ме бръмченето на телефона в къщата. Аз бях сам в леглото. Даян се обади от друга стая, после влезе да ми каже, че говорила с Джейс. Пътищата се разчистили и карал насам.

Тя ухаеше на сапун, дрехите й миришеха на колосан памук.

— Това ли беше? — рекох й. — Саймън идва и двамата потегляте? И тази нощ не означава нищо?

Даян седна на леглото до мен.

— Тази нощ просто не означава, че няма да тръгна със Саймън.

— Очаквах друго.

— Означава повече, отколкото мога да изразя с думи. Но не заличава миналото. Дала съм дума, имам вярата си, а това поставя живота ми в ясни граници.

Не долавях увереност в гласа й.

— Вяра… Само не ми казвай, че наистина вярваш в тези щуротии.

Тя се изправи, свила вежди.

— Може би не вярвам. Може би имам нужда от човек, който вярва.

Събрах си нещата и ги натиках в колата преди да се върнат Джейс и Саймън. Даян гледаше от верандата как затварям багажника.

— Ще ти се обадя.

— Непременно го направи — отвърнах аз.

4.10⁹ г. н.е.

При поредния пристъп на треската счупих още една лампа.

Този път Даян успя да прикрие това от камериерката. Тя бе дала рушвет на персонала, за да оставя чисти чаршафи пред стаята и да прибира прането всяка втора сутрин, вместо камериерката да ме завари някой път как бълнувам. От половин година в местната болница имаше все повече случаи на треска денге, холера и човешката разновидност на „говеждия синдром“. Нямах никакво желание да се събудя в инфекциозното отделение до наистина заразен пациент.

— Притеснявам се обаче какво може да се случи, докато ме няма.

— В състояние съм да се грижа за себе си.

— Не и когато треската е най-силна.

— Въпрос на късмет и пресмятане на времето. Ще ходиш ли някъде?

— Както обикновено. Тревожат ме внезапните усложнения. Или ако по някаква причина не успея да се върна в хотела.

— За какви внезапни усложнения говориш?

Тя сви рамене.

— Само се опитвам да предвидя всичко.

По тона й познах, че не си мисли за абстрактни опасности.

Не настоявах да ми каже всичко. Нямаше с какво да помогна, освен да правя каквото тя реши.

Навлизах във втората седмица от лечението и най-тежкият момент наближаваше. Марсианското лекарство се бе натрупало до критични количества в кръвта и тъканите ми. Дори след стихването на треската оставах объркан. И чисто телесните тегоби ме тормозеха. Болки в ставите. Жълтеница. Обриви, ако това е точната дума за усещането, че кожата се олющва слой по слой и оголва плътта, чувствителна като рана. Някои нощи успявах да поспя пет часа и се будех целият в сухи люспици. Даян ги почистваше от осеяното с кървави петънца легло, след като се преместех сковано в креслото.

Нямах доверие и на часовете, когато бях с най-ясно съзнание. Често се оказваше, че тази яснота е привидна, светът е твърде отчетлив, а думите и паметта ми са блокирали като скоростната кутия на зле регулиран двигател.

Лоши дни за мен. И може би още по-тягостни за Даян, която трябваше да ми бъде и санитарка, защото понякога губех контрол над пикочния си мехур и червата. Все пак тя правеше за мен каквото и аз бях направил за нея преди много години.

 

 

Повечето нощи спеше до мен, не знам как издържаше. Внимаваше дори да не ме пипне — случваше се и заради отъркването в памучния чаршаф да се просълзя от болка, но се успокоявах, че е наблизо.

А когато се мятах и бих я наранил със случаен замах на ръката, Даян се свиваше на малкото диванче до вратата на балкона.

Пестеше думите в разказите си за обиколките из Паданг. Досещах се с какво се занимава там — опипва почвата в предпазливи разговори с помощник-капитани и отговорници за товаро-разтоварните операции, сравнява цената им за превоз под Арката. Непрекъснато под заплаха. Още по-лошо от треската беше да виждам как Даян излиза всеки ден в този свикнал с насилието подмолен свят около азиатското пристанище. Разчиташе само на флакон със сълзотворен газ и на своята непреклонност.

Но дори нетърпимият риск не можеше да се сравни с опасността да ни заловят.

Те (тоест агентите, изпратени от правителството на Чайкин, и приятелчетата им в Джакарта) имаха много причини да ни издирват. Заради лекарството, то се знае. Още по-важни за тях бяха няколкото дигитални копия от марсианските архиви, които носехме. А с каква радост биха ни разпитвали за последните часове на Джейсън — записания монолог, догадките му за Хипотетичните и Ускорението, знанията, до които се бе добрал единствен той.

 

 

Заспах и се събудих. Даян не беше в стаята.

Събудих се отново в мрак. Още бях сам и съзнавах, че е минало твърде много време. Лош признак. Досега Даян все успяваше да се върне до свечеряване.

Пак се бях въргалял в леглото насън. Чаршафът лежеше смачкан на пода. Мръзнех, но заради болките не се престрашавах да протегна ръка и да го взема.

Небето навън беше прелестно в чистотата си. С малко стискане на зъби и извиване на главата наляво виждах няколко ярки звезди през остъклената врата на балкона. Развличах се с предположението, че по абсолютните времеви мащаби някои от тях сигурно са по-млади от мен.

Насилвах се да не мисля за Даян, да не се питам къде ли е тя и какво ли я е сполетяло.

Накрая се унесох, а звездните лъчи се впиваха и през клепачите ми като фосфоресциращи привидения в червеникава тъма.

 

 

Утро.

Или така ми се струваше. Дневна светлина озаряваше стаята. Някой, вероятно камериерката, почука два пъти на вратата, измърмори сърдито на минангкабау в коридора и се отдалечи.

Обземаше ме дълбоко безпокойство, макар че в този период от лечението то се превръщаше в замаяна свадливост. Какво я бе прихванало Даян, че се бавеше недопустимо, вместо да ми държи ръката и да попива потта от челото ми? Изобщо не исках да допусна в ума си мисълта, че е пострадала.

Но пластмасовото шише с вода до леглото беше празно от предишния ден, устните ми пресъхваха до напукване и не помнех кога за последен път изкуцуках до тоалетната. Ако не исках да изпадна в бъбречна недостатъчност, трябваше да напълня шишето.

Само че трудно се надигнах в леглото, без да пищя. Не по-лесно ми беше да спусна краката си към пода. Някой май бе сменил костите и хрущялите в тях с натрошено стъкло и ръждясали ножчета за бръснене.

Упорито се разсейвах с представата за нещо друго, но треската пречеше и на тези жалки опити. Чувах гласа на Джейсън — молеше ме да подам парцала, защото си е изцапал ръцете. И аз излязох от банята, стиснал кърпа вместо чаша с вода. Преполових метрите до леглото преди да се усетя. Тъпанар! Хайде отначало. Този път да не забравя празното шише. И да го напълня догоре.

Подавах му парцала в бараката зад Голямата къща, където оставяха градинарските инструменти.

Тогава беше на дванадесет години. Лятото тъкмо започваше две години преди Ускорението.

Отпивах вода и вкусвах времето. Пак ме връхлитаха спомени.

 

 

Не очаквах, че Джейсън ще предложи да поправим моторната косачка на градинаря. В Голямата къща градинар беше начумерен белгиец с фамилно име Де Майер, който неспирно пушеше цигари „Голуаз“ и само мърдаше недоволно рамене, ако се опитахме да го заприказваме. Проклинаше косачката, която бълваше пушек и се давеше през няколко минути. Защо да му правим услуга? Но Джейс се увлече по това интелектуално предизвикателство. Призна си, че будувал до среднощ да търси в интернет сведения и чертежи на бензинови двигатели. Искал да види и с очите си какво представляват. С удоволствие се съгласих да му помогна.

Но за мен почти не остана работа, само гледах, докато той наместваше косачката върху десетина проснати на пода листа от вчерашен „Вашингтон Поуст“, за да започне да човърка. Прашната барака беше отдалечена от къщата. Вътре миришеше на машинно масло и бензин, торове и хербициди. По рафтовете от грапави чамови дъски бяха натрупани торби със семена от райграс, имаше нащърбени лопати и сцепени дръжки на мотики. Не биваше да се завираме в бараката и обикновено беше заключена. Джейсън отмъкна ключа от рафт зад вратата на мазето.

В този задушен петъчен следобед нямах нищо против да го зяпам как се труди — хем си мислех, че научавам нещо, хем гледката някак странно ме умиротворяваше. Първо разгледа машината отвсякъде, просна се и на пода. Търпеливо плъзгаше пръсти по повърхностите й, опипваше гайките и винтовете. После отвинти всички, подреди ги отстрани, а до тях постави сваления капак.

Време беше да се зарови в недрата на косачката. Джейсън се бе изхитрил да научи и как да борави с гаечен ключ. Колкото и предпазливо да посягаше понякога, движенията му не бяха колебливи. Работеше като художник или атлет — с овладени жестове, осъзнал на какво е способен и какво не му е по силите. Разглоби каквото можа и сложи частите на почернелите от грес вестникарски страници. Изведнъж вратата скръцна и ние подскочихме. И.Д. се бе върнал у дома по-рано.

— Гадост! — прошепнах неволно и си заслужих неприязнения поглед на старшия Лоутън.

Стоеше на прага в безупречно ушития си сив костюм и се взираше в пострадалата косачка. Ние с Джейсън си зяпнахме краката гузно, сякаш ни бе сварил да разглеждаме „Пентхаус“.

— Ще я поправяш ли, или само се опитваш да я повредиш окончателно? — попита И.Д. с високомерното презрение, което рядко не натежаваше в гласа му.

— Поправям я… — смирено отговори Джейсън.

— Тази косачка твоя ли е?

— Не е, разбира се, но си помислих, че господин Де Майер ще е доволен да…

— Но косачката не е и на господин Де Майер, нали? Той щеше да живее от социални помощи, ако не го наемах да се грижи за градината всяко лято. Оказва се, че косачката е моя. — И.Д. остави мълчанието да се проточи болезнено. — Откри ли повредата?

— Засега не.

— Засега не? Значи е най-добре да продължиш.

Джейсън вдигна глава с едва ли не комично облекчение.

— Да, сър. Имах намерение след вечеря да…

— Не след вечеря. Ти си я разглобил, значи ти ще я поправиш и сглобиш. После ще се нахраниш. — И.Д. насочи към мен вниманието си, което нямах желание да привличам. — Върви си вкъщи, Тайлър. И не искам да те заваря повторно тук. Би трябвало да си по-благоразумен.

Изхвърчах навън и примижах от следобедното слънце.

Не ме завари повече в бараката… защото бях нащрек. Върнах се късно, след десет часа вечерта, защото от прозореца на моята стая видях под вратата на бараката да се процежда светлина. Извадих пилешка кълка от хладилника, увих я във фолио и притичах дотам в тъмнината. Джейсън първо угаси лампата, после ми отвори да се промъкна.

Приличаше на татуиран новозеландски маор със следите от грес и машинно масло по себе си. Още беше насред сглобяването на двигателя. Почаках да си натъпче устата с пилешко и да го сдъвче и чак тогава го попитах защо се бави толкова.

— Щях да го сглобя за четвърт час, но нямаше да работи. Номерът е да открия какво не е наред. И все се оплесквам. Или вкарвам въздух в бензопровода, или късам някое уплътнение. Косачката е овехтяла. В корпуса на карбуратора има тъничка пукнатина, но не знам как да го закрепя и нямам никакви резервни части. Нито подходящи инструменти. Дори не знам какви са те.

За миг се притесних, че ще се разплаче.

— Ами откажи се. Отиди да се извиниш на И.Д. и го помоли да ти удържи цената на косачката от джобните пари или нещо подобно.

Погледът му заяви без думи, че съм нелепо наивен.

— Благодаря за съвета, Тайлър, но няма да постъпя така.

— Защо?

Не получих отговор. Джейсън остави недоядената кълка и се върна при разпилените по пода свидетелства за неговата самонадеяност.

Наканих се да изляза, но още някой почука съвсем плахо на вратата. Джейсън ми посочи ключа на лампата и пусна сестра си в бараката.

Тя трепереше от ужас, че И.Д. ще узнае за идването й. Имаше сили само да шепне. Но и Даян като мен бе донесла нещо на Джейсън — компютърче колкото дланта й с безжична връзка.

Лицето на Джейс грейна.

— Даян!

Тя му изшътка и ми се усмихна неспокойно.

— Какво толкова, някаква си джаджа…

Кимна ни и се стопи в нощта.

— Тя знае колко ми помогна — промълви Джейсън. — Джаджата си е най-обикновена, да, но точно достъп до мрежата ми трябва сега.

След по-малко от час вече се съветваше по интернет с групичка маниаци от западното крайбрежие, които преработваха двигателчета за роботи с дистанционно управление. До полунощ бе закърпил временно десетината повреди на косачката. Аз притичах по моравата и гледах през прозореца как Джейсън повика баща си. И.Д. излезе до пижама. Стоеше със скръстени на гърдите ръце, докато Джейсън палеше двигателя на косачката. Ръмженето прозвуча неуместно в тъмата преди утрото. И.Д. се заслуша, вдигна рамене и посочи на Джейсън да влезе в Голямата къща.

Той поспря пред вратата, озърна се към мен и помаха с ръка тайничко.

Но ремонтът не помогна задълго. Пушещият „Голуаз“ градинар дойде следващата сряда и окоси половината морава, преди косачката да издъхне завинаги. Скрити в сянката на дърветата ние научихме десетина звучни фламандски ругатни. Запечатаха се в безграничната памет на Джейсън и той се пристрасти към „Godverdomme mijn kloten miljardedju!“. С помощта на холандско-английски речник Джейс стъкми превод: „Милион пъти да са проклети топките ми, Боже!“ В следващите месеци надаваше този вопъл, щом скъсаше връзка на маратонката си или компютърът му блокираше.

Накрая И.Д. се изръси за нова машина. В работилницата обяснили, че ремонтът на старата ще му излезе прескъпо. Същинско чудо било, че косачката издържала и толкова. Чух това от майка ми, а тя го научи от Керъл Лоутън. Доколкото знам, И.Д. не спомена нито веднъж старата косачка пред Джейсън.

Но ние двамата се посмяхме над преживелиците си по-късно, когато споменът не беше толкова унизителен.

 

 

Невинаги трескавите видения са пъстри и оживени. Понякога бълнуването е мудно, студенокръвно като влечуго. Гледах сенките, плъзнали като гущери по стените на стаята. Докато мигна, се бе изнизал цял час. Ново мигване… и се спускаше нощта, по Арката нямаше слънчеви отражения. Небето притъмня, събираха се облаци за тропическа буря. Не различавах мълниите от илюзиите, които треската ми натрапваше, но нямаше как да сбъркам тътена на гръмотевиците и внезапния влажен дъх отвън. Капките заудряха по бетонния под на балкона.

След време чух и други звуци — плъзгане на магнитна карта в ключалката, проскърцване на панти.

— Даян — прошепнах или изграчих аз.

Тя влезе забързано. От обточеното с кожа яке и широкополата шапка падаха капки. Застана до леглото.

— Извинявай.

— Няма за какво. Аз само…

— Извинявай, Тайлър, но трябва да се облечеш. Налага се да напуснем хотела. Незабавно. Чака ни такси.

Мина време преди да проумея чутото. Даян вече бе започнала да тъпче вещи в куфар — дрехи, документи (и фалшиви, и валидни), карти с данни, омекотена чанта с шишенца и спринцовки.

— Не мога да стана — понечих да кажа, но устата ми не се подчиняваше напълно.

Затова малко по-късно Даян се зае да ме облече. Спасих частица от достойнството си, като си повдигах краката, без тя да ме подсеща, и само скърцах със зъби, вместо да крещя. Седнах на леглото и Даян ме накара да пия още вода. Заведе ме в банята и някак изстисках от пикочния си мехур струйка наситено жълта урина.

— По дяволите, съвсем си пресъхнал! — Даде ми още вода, би ми обезболяваща инжекция, от която ръката ми пламна. — Тайлър, толкова съжалявам!

После трескаво ме загърна с шлифер и ми нахлупи шапка. Колкото и да бях замаян, разпознах напрежението в гласа й.

— От кого бягаме?

— Да речем, че се разминах на косъм с неприятни типове.

— Къде отиваме?

— Навътре в острова. Побързай!

Помъкнахме се по мъждиво осветения коридор и заслизахме по стълба. Даян влачеше куфара с лявата си ръка, а с дясната ме крепеше. Усилието ме изцеждаше.

— Не охкай — молеше ме тя шепнешком.

Помъчих се. Не знам дали се справих.

Накрая излязохме в нощта. Дъждовни капки падаха по калните тротоари и съскаха по предния капак на престарялото такси, скрит на сухо в кабината, шофьорът ме изгледа с подозрение. Отвърнах му със същото.

— Не е болен — увери го Даян, имитира поднасяне на бутилка към устата и мъжът се озъби, но прие банкнотите, които тя натика в ръката му.

Опиатите ми подействаха, докато се возехме в колата. Нощните улици на Паданг миришеха на мокър асфалт и развалена риба. Напуснахме осветения от неонови лампи квартал за туристи и се навряхме в плетеницата от магазинчета и къщи, струпана около града през последните трийсетина години. Бордеи, които бавно отстъпваха пред новото благоденствие. Виждаха се покрити с платнища булдозери между бараките с тенекиени покриви. Високи жилищни сгради поникваха като гъби от торище. После минахме през промишлената зона със сиви огради и бодлива тел. Май някъде там заспах.

Неспокойни нощи

Сиатъл, септември, пет години след неуспешната ракетна атака на китайците. Пътувах към дома си по претъпканите пътища в дъждовна петъчна вечер. Щом влязох в апартамента си, включих аудиоинтерфейса и пуснах скътаната в сървъра музикална поредица, която бях озаглавил „Терапия“.

Имах тежък ден в спешното отделение на „Харбървю“. Занимавах се с две огнестрелни рани и опит за самоубийство. Смъкнах влажните дрехи, облякох дънки и фланела, сипах си питие и постоях до прозореца, загледан в блещукането на града. На магистрала 1–5 колите бяха почти неподвижни като сияйна червена река.

Накратко това беше животът, който изградих. А сега всичко можеше да рухне от една дума.

Още бях прекалено настръхнал, за да предъвквам казаното от Джейсън предната вечер по телефона. Дори не слушах музиката така, както заслужаваше. Аструд Гилберто с „Корковадо“ и „Дезафинадо“, малко парчета на Гери Мълиган и на Чарли Бърд. Терапия… Но всичко се сливаше с шума на дъжда. Стоплих си вечерята в микровълновата печка и я изядох, без да усетя вкуса. Накрая прогоних всякакви надежди да уравновеся кармата си и потропах на вратата на Жизел Палмър.

Апартаментът й беше през три врати от моя. Отвори ми по опърпани дънки и стара тениска. Значи се канеше да остане вкъщи тази вечер. Попитах я дали е заета или иска да се поразведри.

— Хъм… Тайлър, самият ти ми се виждаш доста вкиснат.

— По-скоро раздвоен. Чудя се дали да замина.

— Така ли? Някакво пътуване по бизнес?

— Не, дали да напусна града.

— Ооо… — Усмивката й се стопи. — Кога го реши?

— Още не съм решил. Това ми е проблемът.

Тя отвори вратата докрай и ме пусна вътре.

— Сериозно? Къде ще се местиш?

— Дълго е за разправяне.

— Значи трябва да пийнеш, преди да приказваш?

— Нещо подобно.

 

 

Запознах се с Жизел на среща на наемателите в мазето на сградата миналата година. Тя беше на двадесет и четири години и едва ми стигаше до рамото. Денем работеше в ресторант от някаква верига в Рентън, но когато започнахме да пием кафе в неделя следобед, чух от нея, че си „запълвала времето с проституция“.

Иначе казано, принадлежеше към групичка приятелки, които си разменяха имената на по-възрастни мъже (почтени господа, обикновено женени), които охотно плащаха — и то щедро — за секс, но се ужасяваха от уличната разновидност на тези услуги. Жизел бе изопнала рамене, вторачена предизвикателно в мен. Очакваше да съм стъписан или отвратен. Не бях. В края на краищата живеехме в годините на Ускорението. Хората на нейната възраст сами създаваха правилата в живота си (за добро или зло). А хората като мен се въздържаха да ги осъждат.

Продължихме да се срещаме за кафе, понякога излизахме да вечеряме някъде. Два-три пъти й пуснах кръвни проби в болницата. Последната показа, че Жизел не се е заразила със СПИН. Значи внимаваше и имаше късмет.

Тя ми обясни, че дори на това полуаматьорско равнище търговията с плът постепенно налагала властта си над живота й. Превръщала я в човек, който носи и презервативи, и „Виагра“ в чантичката си. Попитах я защо тогава продължава, щом би могла да работи нощна смяна в „Уол-Март“, да речем. Въпросът не й допадна и ми отговори уклончиво. Знаех, че още като момиче избягала от пастрока си, който й посягал. Бездруго имаше необоримото оправдание за излишните рискове, което споделяше с всички останали — почти сигурно е, че ще измрем в близко бъдеще. Писател от моето поколение веднъж отбеляза, че надвисналата гибел не поощрява строгите нрави.

— Колко къркан искаш да бъдеш? — уточни Жизел. — Само да ти омекне главата или да паднеш под масата? Впрочем може и да нямаш избор. Барчето е малко опразнено.

Тя смеси някакъв коктейл, в който водката преобладаваше, с вкус на нещо, източено от горивен резервоар. Махнах днешния вестник от едно кресло и седнах. На страницата с редакционните коментари имаше карикатура за Ускорението. Хипотетичните бяха показани като два черни паяка, стиснали Земята в косматите си лапи, а отдолу бе написано: „Сега ли да ги изядем, или да почакаме до изборите?“

— Не проумявам това — оплака се Жизел, щом се тръшна на дивана.

Размаха небрежно крак към вестника.

— Карикатурата ли?

— Всичко. Ускорението. Тази безвъзвратност. От четене на вестници ми се наби в главата, че имало нещо отвъд небето и то не било дружелюбно. Само това знам.

Май повечето хора биха казали същото. Но дали заради дъжда или заради пролятата през деня кръв аз се наежих.

— Не е толкова трудно да го разбереш.

— Не е ли? Я кажи защо се случи?

— Не говорех за въпроса „защо“. Никой не знае отговора. А за „какво“…

— Виж, от тази лекция нямам нужда. Пъхнали са ни в един вид космически чувал и вселената отвън препуска като пощуряла. И така нататък.

Пак се подразних.

— Знаеш си адреса, нали? — натякнах на Жизел.

— Иска ли питане.

— Защото ти харесва да знаеш къде се намираш. Три километра от океана, триста километра от границата, няколко хиляди километра западно от Ню Йорк… Прав ли съм?

— Да, но какво от това?

— Опитвам се да ти докажа нещо. Хората няма да сбъркат Спокейн с Париж, но зяпнат ли небето, виждат само загадъчни светлинки и мъглявини. Как така?

— Де да знам. Може би защото съм чопнала нещичко от астрономията само покрай повторенията на „Стар Трек“? Хайде де, толкова ли е важно да знам много за луните и звездите? Не съм ги виждала от мъничка. И учените си признават, че рядко са наясно какво приказват.

— Така добре ли ти е?

— Че има ли някаква шибана разлика, ако не ми е добре така? Ей, ако искаш, да включа телевизора. Ще гледаме някой филм, а ти ще ми разкажеш защо си намислил да напуснеш града.

Опитах се да й втълпя, че звездите са като хората: може да се предскаже приблизително колко ще живеят. Слънцето остарява бързо и изгаря все по-ускорено. Светимостта му нараства с десет процента на всеки милиард години. Слънчевата система се бе променила дотам, че Земята да стане необитаема без Ускорението. Тази безвъзвратност обсъждаха вестниците. Нямаше да е чак такава новина, но президентът Клейтън в една реч призна, че според най-изтъкнатите учени вече е невъзможно да се върнем към предишното положение.

Жизел се взря намусено в мен.

— Тези глупотевини…

— Не са глупотевини.

— И да не са, все ми е тая.

— Опитвах се да ти обясня…

— Мамка му, Тайлър, да не съм те молила? Задръж си кошмарите и се прибирай. Или се успокой и кажи защо искаш да се махнеш от Сиатъл. Заради ония твои приятели, нали?

Аз й бях разказал за Джейсън и Даян.

— Преди всичко заради Джейсън.

— Така нареченото генийче.

— Не само „така наречено“. Той е във Флорида…

— И работи за ония, които пускат спътници.

— Искат да превърнат Марс в градина.

— И това го прочетох във вестниците. Възможно ли е?

— Не мога да преценя. Джейсън май е убеден.

— Няма ли да мине много време дотогава?

— Отвън часовниците се забързват.

— Аха… А ти за какво си му притрябвал?

Уместен въпрос. Право в десетката.

— Търсят си лекар за собствената клиника на „Перихелии“.

— Ти нали уж беше обикновен общопрактикуващ лекар?

— Такъв съм.

— И как ще се издигнеш изведнъж до доктор на космонавти?

— Не е това. Джейсън…

— … прави услуга на стар приятел. Какво друго да очаквам… Господ да благослови богатите, а? И връзкарите.

Свих рамене. Нека си го мисли. Не исках да споделям всичко с нея, а и Джейсън спести подробностите. Но аз подозирах, че иска да бъда и негов личен лекар. Защото имал проблем, за който не бивало да научат в „Перихелий“. И не бил за разговор по телефона.

Водката свърши, но Жизел порови в чантичката си и извади дебела цигара с трева, скрита в кутия с тампони.

— И заплатата ще си я бива, обзалагам се — промърмори тя, докато щракаше запалката и засмукваше дима настървено.

— Не сме обсъждали това.

— Ама че завеян умник се извъди! Може би затова ти понася да умуваш над Ускорението през цялото време. Тайлър Дюпри, граничен случай на аутизъм. Такъв си, да знаеш. Имаш всички симптоми. Хващам се на бас, че и оня Джейсън Лоутън е съвсем същият. Хващам се на бас и че се надървя всеки път, като каже думата „милиард“.

— Не го подценявай. Не е изключено наистина да помогне за оцеляването на човечеството.

— Тъкмо такива напъни прилягат на завеяните умници. А оная негова сестра, с която си преспал…

— Веднъж.

— Веднъж. Тя се е вкопчила в религията, нали?

— Вярно.

Доколкото знаех, още беше така. Нямах вести от Даян след онази нощ в Бъркшир. Не защото не правех нищо. Писах й два-три пъти по електронната поща, отговор не получих. И Джейсън рядко се чувал с нея. Керъл му казала, че Даян живее със Саймън някъде из Юта или Аризона, където ги захвърлил отливът след разпадането на „Новото царство“.

— Не е трудно да я разбере човек. — Жизел ми подаде цигарата. Присмехът й ме жегна, поех дима дълбоко в дробовете. Също като в Стоуни Брук веднага загубих контрол над говорните си центрове. — Колко ли гадно е било за нея… Стоварва ни се Ускорението, тя иска да си затвори очите за него, но нито ти, нито семейството й я оставяте на мира. И аз на нейно място щях да се метна презглава в религията. Направо щях да пея в шибания църковен хор.

Преодолях бръмченето в ушите си и попитах:

— Толкова ли е тежко да виждаш света какъвто е?

Жизел си взе „тревата“.

— От моето място — да. През повечето време.

Изви глава към прозореца — стъклата затрепериха от гръмотевиците, сякаш бурята ни мразеше заради сухата топлина в стаята.

— Като гледам, пак ни чака лоша зима. Де да имах и камина тук… Значи той ти се обади и ти предложи работата.

— Да.

— И ти му каза, че ще отидеш?

— Казах му, че ще си помисля.

— Още мислиш, тъй ли? Мен ако питаш, ти вече знаеш какво ще направиш. Май си дошъл да се сбогуваме.

Признах, че и това е възможно.

— Добре де, поне ела да седнеш при мен.

Преместих се вяло на дивана. Жизел се изпъна по гръб и намести крака в скута ми.

— Уж зашиваш рани от куршуми, без да ти мигне окото, а те е страх да се видиш в огледалото…

— Какво намекваш?

— Намеквам колко ти личи, че още не си приключил с Джейсън и Даян. Особено с нея.

Немислимо беше Даян да означава нещо за мен след толкова години.

Дали не исках да го докажа пред себе си? Дали затова накрая се заклатушкахме към разхвърляната спалня на Жизел, тупнахме върху кукленски розовото покривало и се любихме зад ослепелите от дъжда прозорци. Заспахме прегърнати.

Но в дрямката изплува друго лице, след два-три часа се събудих и си рекох: „За Бога, права е. Отивам във Флорида.“

 

 

Минаха седмици преди всичко да се уреди и при Джейсън, и в болницата. С Жизел си казвахме по някоя дума. Продадох й моята кола, защото не бих рискувал да карам през цялата страна. (Обирите по пътищата нарастваха главоломно всяка година.) Не споменавахме мимолетната близост, разсеяла се заедно с дъждовните облаци.

На тръгване тя ми помогна да наредя багажа в таксито. Помаха ми за сбогом — не с безмерна печал, но все пак натъжена.

Жизел беше добър човек, само че предпочиташе опасния живот. Повече не я видях. Надявам се да е оцеляла в хаоса, който настъпи по-късно.

 

 

До Орландо ме пренесе скрибуцащ от старост „Еърбъс“, Облицовката в пътническия салон беше протъркана, монтираните в облегалките видеоекрани отдавна плачеха за смяна. Седях между руски бизнесмен до прозореца и жена на средна възраст до пътеката. Руснакът си мълчеше с кисело равнодушие, жената обаче жадуваше да си побъбри. Името й беше Сара, щяла да гостува две седмици на дъщеря си и зет си в Тампа.

Пълноводни реки от федерални субсидии се изливаха в авиокосмическата индустрия през петте години след китайските фойерверки, но от тях до пътническата авиация стигаше жалко ручейче. Затова авиокомпаниите още използваха многократно ремонтирани машини. Парите се влагаха в проекти като онзи, който И. Д. Лоутън ръководеше от столичния си кабинет, а Джейсън вдъхновяваше във Флорида: изследвания на Ускорението, а напоследък и усилия за колонизиране на Марс. Администрацията на Клейтън прокара всички тези разходи с подкрепата на сговорчивите конгресмени. И те се радваха да покажат, че правят нещо конкретно по проблема с Ускорението. Това поддържаше духа на хората, а още по-добре беше, че никой не очакваше скорошни резултати.

С федералните пари икономиката се задържаше на повърхността поне в югозападните щати, в околността на Сиатъл и по крайбрежието на Флорида. Но привидността за благоденствие приличаше на тънка ледена коричка и Сара се тревожеше за своята дъщеря. Зет й бил квалифициран тръбопроводчик, пуснат в неплатен отпуск незнайно докога. Живеели в каравана с федерални помощи и с тях се мъчели да отгледат тригодишния внук на Сара — Бъстър.

— Нима това е хубаво име за момче? — вайкаше се Сара. — Бъстър! Като актьор от немите филми. Но някак му подхожда… Не мога да ви разбера младите. Как се престрашавате да имате деца? Знам, че говоря ужасии. Не съм настроена зле към Бъстър, разбира се. Много ми е скъп и се надявам да живее дълго и щастливо. Но все се питам какви са му шансовете…

— Понякога хората имат нужда от упование.

Докато напомнях тази изтъркана истина, питах се дали Жизел не се опитваше да ми внуши тъкмо нея.

— Но мнозина сред младите решават да нямат деца. Нарочно, от милосърдие. Твърдят, че най-голямата добрина е да не подлагаш детето на всичко, което ни предстои.

— Не съм убеден, че някой знае какво ни предстои.

— Нали вече е безвъзвратно…

— Да. И още ни има. Незнайно защо.

Тя изви вежди.

— Доктор Дюпри, нима вярвате, че има скрити причини?

Поприказвахме си, после Сара реши да поспи, доколкото беше възможно, като натика миниатюрна възглавничка в пролуката между шията си и облегалката.

Укорих се, че съм идиот — оставих всичко за четене в багажа си. Но от калъфчето в седалката пред Сара се подаваше опърпано списание с чисто бяла корица и заглавие „Портата“. Религиозно издание, вероятно зарязано от пътник в предишен полет.

Прелистих го, неизбежно се сетих за Даян. През годините след несполучливата атака на китайците „Новото царство“ загуби и рехавото си някогашно единство. Основателите му се отказаха публично от него, а безгрижният му сексуален комунизъм бе смазан под тежестта на венерическите болести и човешката порочност. Никой, дори крайните авангардисти във вярата, не смееше да определи изповеданието си само чрез „Новото царство“.

Малкото съхранили се групички не обхващаха и нищожна част от населението. Дори южните баптисти бяха повече от всички сектички на „Новото царство“, събрани накуп. Но миленаризмът на движението му придаваше особена тежест в религиозната несигурност, породена от Ускорението. Отчасти и заради него покрай пътищата се виждаха огромни табла с лозунга „Изпитанието настъпи!“, а дори основните църкви бяха принудени да разнищват въпроса за апокалипсиса.

„Портата“ беше популярно издание на някаква секта Избавление по западното крайбрежие. Освен редакционната статия, заклеймяваща калвинистите и старозаветниците, имаше три страници с рецепти и бележки на филмов критик. Погледът ми обаче се прикова в статия, озаглавена „Жертвоприношението и червеното теле“. Дрънканици как щяло да се роди „чисто червено теле“, за да „сбъдне пророчествата“ и да бъде принесено в жертва на Храмовия хълм в Израел, за да настъпи Възнесението. Явно вярата на „Новото царство“, че Ускорението всъщност е изкупление, не беше на мода. Я по-добре да си намерим подходящо животно и да го хвърлим в жертвената клада. Изпитанието се оказваше по-тежко, отколкото мнозина се надяваха.

Пъхнах списанието в калъфа. Самолетът се друсна във въздушна яма. Сара се намръщи сънено. Руснакът натисна звънеца и поиска от стюардесата чаша бърбън.

 

 

На следващата сутрин наех в Орландо кола с две дупки от куршум. Въпреки грунда и новата боя те ясно личаха в дясната врата. Попитах човека от агенцията нямат ли друга.

— Последната на паркинга — отсече той. — Ако не сте против да почакате два-три часа…

Примирих се. Потеглих на изток, после свърнах на юг по магистрала 95. Теренът на „Перихелий“ (който Джейсън нарече със стряскащото „лагера“) се намираше доста на юг от стартовия комплекс „Канаверал-Кенеди“, където се реализираха замислите на фондацията. Тя вече беше официална част от правителствените служби, но не и от НАСА, с която „взаимодействаше“ чрез размяна на инженери и други специалисти. Поне донякъде беше още едно ниво бюрокрация, стоварено върху НАСА, за да подкара западащото космическо управление в посока, която някогашните му шефове не биха предвидили, нито одобрили. И.Д. властваше в комитета по планирането, Джейсън вече се разпореждаше в програмата за развитие.

Денят се сгорещяваше, земята бълваше влажна жега. Карах покрай клюмнали дръвчета, олющени магазинчета за сърфинг стоки, зеленясали канавки. Подминах и поне едно местопрестъпление — полицейски коли около черен пикап, трима мъже с белезници на извитите зад гърба ръце. Ченгето, което отклоняваше движението, се вторачи придирчиво в номера на моята кола под наем и ми махна да продължа.

 

 

„Лагерът“, до който се добрах, с нищо не оправдаваше мрачните намеци в тази дума. Промишлен комплекс, съвременен и чист, нареден сред безупречно поддържани зелени морави. Да, имаше яка ограда с висока подвижна врата, но не плашеше. Пазачът на входа надникна в колата, помоли ме да отворя багажника, прегледа моите куфари и кашони със стари дискове и накрая ми връчи временен пропуск, който да нося на ризата си. Упъти ме към паркинга за посетители. („Зад южното крило е, тръгнете наляво и приятен ден.“) По синята му униформа тъмнееха петна пот.

Още щом спрях колата Джейсън излезе през врата с матови стъкла и надпис „Всички посетители подлежат на регистрация“.

— Тайлър!

Спря на метър от мен с такова изражение, все едно бях мимолетен мираж.

— Здрасти, Джейс — усмихнах му се аз.

— Доктор Дюпри! — ухили се той. — Но тази кола… Под наем ли я взе? Ще заръчам на някого да я върне в Орландо. Ще те уредим с нещо по-хубаво. Имаш ли вече къде да отседнеш?

Напомних му, че обеща да се погрижи и за това.

— О, готово е. Само остава да се разберем за наема на приятното кътче — на двайсетина минути оттук и с изглед към океана. Ще се настаниш след два-три дни. Дотогава имаш нужда от хотел, но това е лесно. Защо още стърчим тук да ни препичат ултравиолетовите лъчи?

Влязох с него в южното крило. Забелязах, че леко се клатушка наляво и предпочиташе да използва дясната ръка.

Вътре веднага ни облъхна мразовита въздушна вълна от климатиците. Миришеше на стерилни дълбини. Фоайето беше облепено с лъскави плочки и гранит. Имаше още охрана.

— Толкова се радвам, че си тук! — възкликна Джейсън. — Нямам време, но искам да ти покажа всичко. Набързо обаче. В заседателната зала ме чакат хора от „Боинг“. Усъвършенствали са йонните ксенонови системи и се надуват от гордост — изстискали още малко мощност, сякаш има значение. Втълпявам им, че се нуждаем не от изтънченост, а от надеждност, простота…

— Джейсън…

— Те… какво?

— Поеми си дъх.

Той ме изгледа навъсено, после се отпусна и прихна.

— Извинявай. Помниш ли как беше в детството? Щом някой получи нова играчка, започва веднага да се фука.

Обикновено Джейсън получаваше новите играчки, поне скъпите. Но аз го уверих, че помня.

— Е, няма да е уместно, ако го кажа пред друг, но тук, Тайлър, разполагаме с най-големия склад за играчки в света. Може ли да ти се изфукам? После ще те настаним. Ще мине време, докато свикнеш с климата, ако изобщо е възможно.

Обиколихме първите етажи и на трите крила, послушно се възхищавах на заседателните зали и кабинетите, огромните лаборатории и цехове, където конструираха прототипове или пренареждаха задачите на апаратите, преди да връчат поръчките на жадуващите тлъсти пачки фирми. Всичко беше интересно и главозамайващо. И накрая се озовахме в медицинския кабинет, където се запознах с доктор Кьониг — напускащия лекар. Стисна ръката ми вяло и побърза да се махне, само подхвърли през рамо:

— Желая ви сполука, доктор Дюпри.

Дотогава пейджърът на Джейсън бръмчеше неуморно и той не биваше повече да се преструва на глух.

— Онези от „Боинг“… Ще ги погаля по главичките за успеха, иначе ще ми се цупят. Ще намериш ли пътя до приемната? Шели, личната ми помощничка, ще те чака там и ще ти наеме стая някъде. По-късно ще се наприказваме. Тайлър, наистина ми олекна, като те видях!

Неговото ръкостискане пък беше странно със своята немощ. Пак се накланяше наляво. Сега се питах не дали е болен, а точно каква е болестта и още колко може да се влоши състоянието му.

 

 

Джейсън не даваше празни обещания. След седмица се бях преместил в малка обзаведена къща с повече прозорци, отколкото стени. И сигурно наемът не беше малък: през прозорците гледах към дълъг скат с търговска улица, зад която започваше океанът. През това време три пъти се срещах с неприветливия доктор Кьониг. Очевидно не бе доволен от престоя си в „Перихелий“, но извънредно сериозно ми предаде кабинета, повери ми медицинските данни и ме представи на помощниците си. В понеделник приех и първия си пациент — млад специалист по металургия, който си изкълчил глезена, докато играел с колегите си футбол на моравата. Малката клиника беше прекалено добре оборудвана за дребните случаи от всекидневието. Джейсън обаче изтъкна, че е предвидил и вероятността медицинските грижи да станат недостъпни в света отвъд оградата.

Приспособявах се на новото място. Пишех нови рецепти или удължавах стари, давах аспирин против главоболие, ровех във файловете за пациентите. Разменях си любезности с медицинската сестра Моли Сийгръм, на която допадах много повече (поне така каза) в сравнение с доктор Кьониг.

Вечер се прибирах в къщата и гледах играта на мълниите под облаци, носещи се в морето като великански електрически кораби.

Чаках Джейсън да ме навести, но той не го направи почти месец. В една петъчна вечер след залез се появи внезапно пред вратата, без да ми се обади предварително. Дънките и тениската привидно сваляха товара на десетина години от раменете му.

Качихме се на втория етаж, извадихме две бутилки бира от хладилника и седнахме на белосания балкон. Джейсън пак взе да обяснява колко се радвал да ме види, но аз го прекъснах:

— Представлението за „добре дошъл“ се проточи много. Аз съм си аз, Джейс.

Той се засмя неловко, но разговорът потръгна по-леко. По някое време попитах:

— Чуваш ли се с Даян?

— Рядко.

Не настоявах за подробности. Пихме още по бира, вечерта захладня и притихна и аз го помолих да разкаже какво прави.

— Затрупан съм с работа, както си се досетил досега. Близо сме до първите стартове на ракетите за „посев“. Доста по-близо, отколкото казваме на журналистите. И.Д. обича да контролира играта. Повечето време е в столицата. И Клейтън често се осведомява докъде сме стигнали — все още сме любимците на неговото правителство. Но върху мен лягат и мениджърските глупости, а те край нямат. Вместо да се занимавам с онова, което умея и харесвам — самия проект.

Той махна с ръка безнадеждно.

— Претоварен си — отбелязах.

— Претоварен съм, да. Но напредваме стъпка по стъпка.

— Забелязах, че нямам файл за тебе в клиниката. Ти си единственото изключение.

Джейсън се извърна, после се засмя дрезгаво и изнервено.

— Е… ще ми се да бъде така и занапред.

— Доктор Кьониг възразяваше ли?

— Доктор Кьониг смята всички ни за малко смахнати. Прав е, спор няма. Казах ли ти, че си е намерил работа като старши лекар на туристически кораб? Представяш ли си? Кьониг по хавайска ризка раздава противозачатъчни на туристките…

— Джейс, кажи ми какво става с теб.

Той отново се загледа в тъмното небе на изток.

— Лошото е — гласът му стихна до шепот, — че се боя да не ме изтикат встрани точно когато започнахме да постигаме нещо. — Вторачи се в мен продължително. — Тай, искам да знам, че мога да ти се доверя.

Най-сетне ми описа симптомите си — спокойно, почти бездушно, сякаш болката и слабостта будеха у него не по-силни чувства от пресекливата работа на повреден мотор. Обещах му да направим изследвания, чиито резултати няма да бъдат отбелязани в компютрите. Джейс кимна сговорчиво и заговорихме за друго, отворихме нови бутилки бира. Накрая той ми благодари малко по-тържествено, отколкото ми се искаше, и излезе от къщата, която бе наел за мен — моя нов непривичен дом.

Легнах си със страх за Джейсън.

Под кожата

Научавах много за „Перихелий“ от своите пациенти (учените бяха по-приказливи от чиновниците), но и от семействата на служителите, които постепенно се отказваха от своите все по-безполезни медицински осигуровки и започваха да идват в нашата клиника. Докато се опомня, вече трябваше да се справям с голямото натоварване на семеен лекар. Повечето ми пациенти бяха вникнали задълбочено в истината за Ускорението и я приемаха с храброст и решителност.

— Оставяме си цинизма пред портала — каза ми един програмист. — Знаем, че сме дошли тук да свършим нещо важно.

Достойно за възхищение… и заразително. Скоро се смятах за част от общността, която се трудеше, за да разшири зоната на човешкото влияние в бушуващия водопад на времето извън Земята.

В някои почивни дни се качвах в колата и подкарвах към „Кенеди“, за да гледам изстрелването на ракетите — усъвършенствани „Атлас“ и „Делта“ се устремяваха с рев в небето от гората построени наскоро стартови площадки. Случваше се и Джейсън да загърби за малко работата и да дойде с мен. Ракетите носеха автоматични сонди за събиране на данни.

Спускаемите апарати накрая цопваха в Атлантика или полека лягаха под парашутите си в солената пустош на запад и от тях получавахме новини за света отвъд.

Аз харесвах величавата гледка. А Джейсън споделяше, че го увлича времевото противоречие — малките апарати оставаха седмици или дори месеци извън обвивката на Ускорението, измерваха разстоянието до отдалечаващата се Луна или обема на раздуващото се Слънце, но се връщаха на Земята същия следобед — вълшебни бутилки, препълнени с повече време, отколкото уж можеха да поберат.

А когато ги отпушваха, из коридорите на „Перихелий“ неизбежно плъзваше мълва — гама-лъчението е по-интензивно, явно е имало избухване сред звездните ни съседи; нови ивици по Юпитер от топлината, с която Слънцето насища необузданата му атмосфера; грамаден кратер на Луната, която вече обръща и тъмната си половина към нас.

Веднъж през декември Джейсън ме заведе в конструкторски цех, където сглобяваха макет на спускаем апарат за Марс. Заемаше алуминиева платформа в едно ъгълче на огромното помещение. Наоколо създаваха или подлагаха на тестове други прототипове. Казах си, че устройството е озадачаващо малко — черна кутия на буци и с реактивно сопло в единия край, не по-голяма от кучешка колибка. Джейсън обаче преливаше от бащинска гордост.

— Накратко казано, състои се от три части; йонния двигател и реактивната му маса, бордовите навигационни системи и полезния товар. Двигателят е най-тежък. Липсва комуникационен модул — корабчето няма да се свързва със Земята, защото не е необходимо. Навигационните програми са много и се допълват взаимно, а се побират в хардуер колкото мобилен телефон, захранван от слънчеви батерии.

Соларните панели не бяха сложени, но на стената имаше скица на целия апарат — кучешката колибка се бе превърнала във водно конче, сякаш изобразено от Пикасо.

— Не ми изглежда толкова мощно, че да стигне до Марс.

— Проблемът не е в мощността. Йонните двигатели са слаби, но упорити. Ето това ни е нужно — проста, яка, издръжлива технология. Рискът е в навигационната система, която трябва да работи самостоятелно. Когато едно тяло мине през обвивката на Ускорението, получава „времеви тласък“ — неточен термин, но дава някаква представа. Скоростта му нараства, то се нагрява — от наша гледна точка, разбира се. Разликата е огромна. Дори мъничка промяна на скоростта или траекторията при изстрелването заради по-бурен вятър или мудна горивна помпа… и става невъзможно да предвидим кога апаратът ще излезе в открития космос.

— Защо е толкова важно?

— Защото и Марс, и Земята се движат по елипсовидни орбити, и то с различна скорост. Няма начин да изчислим предварително взаимното разположение на планетите в мига, когато корабът ще излезе от обвивката. Значи машината трябва сама да намери Марс в претъпканото с обекти небе и да си изчисли траекторията дотам. Затова са ни нужни умен приспособим софтуер и здрав издръжлив двигател. За щастие вече разполагаме с тях. Машинката е страхотна, Тайлър. Наглед не е нищо особено, но вътре е прекрасна. Ако не й се случи нищо лошо по пътя, рано или късно ще изпълни задачата си и ще се настани в орбита около Марс.

— А после?

Джейсън се усмихна.

— Стигнахме и до същината. Виж това.

Отвори капак отпред и аз надникнах в защитена камера, цялата на шестоъгълни килийки като кошер. Във всяка ниша беше сложен черен овал. Цяло гнездо яйца с цвят на абанос. Джейсън извади едно и то се побра на дланта му.

— Ще ги разпръснем в атмосферата на Марс. На определена височина от корпуса ще излязат стабилизаторчета. Разпръскването им около полюсите или на екватора ще зависи от конкретната цел — солена ледена каша под повърхността или твърд лед. Но процесът е горе-долу един и същ. Да речем, че те са подкожни игли, с които ще инжектираме живот на планетата.

Както знаех, този „живот“ щеше да се състои от микроби, създадени с генно инженерство. От тях се очакваше преди всичко да подготвят почвата, да благоденстват, докато стареещото светило нагрява марсианската повърхност и освобождава уловените в нея газове и вода. Щяха да ги последват напълно променени синьо-зелени водорасли — прости машинки за фотосинтеза. После и по-сложни форми на живот, способни да се възползват от околната среда, която им подготвяха първите апарати. И в най-добрия случай Марс щеше да си остане пустиня — цялата му вода едва би стигнала за плитки възсолени несигурни езера… които току-виж се окажат достатъчни. За да има още едно трудно за обитаване място извън пашкула на Земята, където да се преселят хора и да изживеят сто милиона века през всяка наша година. На нашите марсиански братовчеди може би щеше да им стигне времето, за да разгадаят тайните, които ние човъркахме безплодно.

На Марс щяхме да сътворим (или да оставим еволюцията да сътвори вместо нас) раса от спасители.

— Не е за вярване, че наистина ни е по силите…

— Още не се знае. Нищо не е предрешено. Но имаме една могъща сила на наша страна.

— Времето?

— Не. То е само полезен лост в ръцете ни. Действената сила е животът. В абстрактния му смисъл — възпроизводство, еволюция, усложняване. Начинът, по който животът се е намествал във всякакви пролуки и процепи, оцелявал е чрез неочакваното. Разчитам на този процес, защото той е неумолим. Дали ще ни спаси? Не знам. Но поне има голяма вероятност. — Джейсън се подсмихна. — Ако ти беше председател на някоя от бюджетните комисии в Конгреса, нямаше да съм толкова откровен.

 

 

И. Д. Лоутън дойде във Флорида три месеца след Нова година, тъкмо когато симптомите на Джейсън се проявиха отново след дълго подобрение.

В началото Джейс ми бе описал състоянието си неохотно, но изчерпателно. Преходно усещане за слабост и изтръпване в ръцете и краката. Смущения в зрението. От време на време — замайване. Рядко напикаване. Никой симптом не го превръщаше в инвалид сам по себе си, но бяха зачестили и повече не можеше да ги пренебрегва.

Казах му, че може да се дължат на какво ли не, но и той като мен изглежда знаеше, че най-вероятно има неврологични смущения.

И двамата си отдъхнахме, когато по кръвните проби му откриха множествена склероза. Вече десет години болестта се поддаваше на лечение или поне не се влошаваше. Една от дребните неволни шеги на Ускорението беше появата му едновременно със сериозни пробиви в медицината, опиращи се върху изследванията на белтъчините. Не се знаеше дали моето и на Джейс поколение е обречено, но нямаше да ни довършат множествената склероза, болестта на Паркинсон, диабетът, ракът на белите дробове или болестта на Алцхаймер. Последното поколение в развитите държави щеше да бъде и най-здравото.

Не всичко беше толкова просто. При почти пет на сто от болните от множествена склероза нямаше никакво подобрение от предписаните им склеростатини или друго лечение. Лекарите все по-често говореха, че трябва да се търси причинителят и на друга болест с подобни симптоми.

Но отначало лечението на Джейсън потръгна, както се надявах. Предписах му минимални дози „Тремекс“ и оттогава симптомите изобщо не се проявяваха. Поне до седмицата, когато И.Д. ни се стовари в „Перихелий“ с цялата деликатност на тропическа буря, разпиляла помощници на конгресмени и пресаташета из коридорите като подмятани от вятъра боклучета.

И.Д. олицетворяваше Вашингтон, ние — Флорида. Той беше представител на администрацията, ние се занимавахме с наука и конструиране. Джейс пък бе заседнал неустойчиво по средата. Общо взето, от него се искаше да налага волята на комитета по планиране, но толкова често се опълчваше срещу бюрократите, че хората от научните отдели престанаха да говорят, че бил „под крилото на татко“, а вместо това започнаха да го черпят, когато бяха заедно на кръчма. Джейс сподели с мен какви главоболия му създава И.Д. — не му стигало, че проектът „Марс“ вече се осъществява, опитвал да се бърка и във всяка подробност, често от политически интерес. Понякога давал поръчки на съмнителни изпълнители, за да си осигури подкрепата на Конгреса. Колегите ни в „Перихелий“ се присмиваха на И.Д. зад гърба му, но нямаха нищо против да се здрависват с него, когато дойдеше да ни проверява.

Връхната точка в тазгодишното посещение на видните особи беше обща среща в голямата зала. Джейсън стана да каже няколко думи в началото. Взрях се в него — лявата му ръка висеше покрай бедрото, той се завъртя непохватно, за да стисне ръката на баща си.

Кратко и любезно даде думата на И.Д. и пак се шмугна сред групичката светила в дъното на сцената. И.Д. бе навършил шестдесет години в седмицата преди Коледа, но приличаше на петдесетгодишен здравеняк с плоския си корем и по военному късо подстриганата прошарена коса. Все едно слушах от устата му слово в предизборна кампания — похвали правителството на Клейтън за прозорливостта, служителите на фондацията за тяхната отдаденост на „мечтата, сбъдвана тук“, сина си за „вдъхновеното ръководство“, инженерите и техниците за „осъществяването на мечтата и — ако постигнем успех — за вдъхването на живот на една безплодна планета, даряването на надежда за този свят, който наричаме свой дом“. Оживени ръкопляскания, махане с ръка, вълча усмивчица и… свитата и охраната му го отмъкнаха нанякъде.

Намерих Джейс час по-късно в трапезарията на шефовете. Седеше до малка маса и се преструваше, че се е зачел в разпечатка от „Астрофизически бюлетин“.

Настаних се срещу него.

— Колко зле е положението?

Той се усмихна бегло.

— Нали не питаш за нашествието на баща ми?

— Знаеш за какво те питам.

Джейсън заговори по-тихо.

— Пия си лекарството по часовник, всяка сутрин и вечер. Но пак се почна. Боцкане и изтръпване в лявата ръка и левия крак. Сега е по-зле от всякога. Все едно пускат ток в половината ми тяло.

— Ще отделиш ли време да наминеш в клиниката?

— Имам време, но… — Очите му блеснаха. — Може и да не съм в състояние. Не искам да те стряскам, обаче много се радвам, че влезе да ме потърсиш. В момента не знам дали ще се задържа на краката си. Успях да се довлека тук след речта на И.Д. и сега ми е ясно, че ако се изправя, ще тупна на пода. Тай… не мога да ходя.

— Ще повикам някого да помогне.

Джейсън изопна рамене.

— В никакъв случай! Ако е нужно, ще седя тук, докато остане само нощната охрана.

— Що за глупости…

— Или ти ще ми помогнеш да стана, но без да се набиваме на очи. До клиниката са двайсет-трийсет метра. Ако ме хванеш подръка и се тътрим небрежно, ще стигнем там, без да привличаме излишно внимание.

Накрая се съгласих не защото харесах представлението, а защото май нямаше друг начин да го замъкна в кабинета си. Хванах го за лявата ръка, той се подпря с дясната на масата и се избута нагоре. Прекосихме трапезарията, без да залитаме, но как да скрием, че левият крак на Джейсън се провлачваше? За късмет никой не ни погледна. В коридора продължихме покрай стената, за да не личи чак толкова.

Пред входа на клиниката вече бях поел почти изцяло тежестта на тялото му. Пак ни провървя — Моли Сийгръм не беше в приемната. Помогнах на Джейс да се намести на кушетката в един от кабинетите, върнах се в приемната и оставих бележка на Моли никой да не ни безпокои.

Заварих Джейс със сълзи по бузите.

— Що за шибан ужас… — Стараеше се да не срещне погледа ми. — Нищо не можех да направя. Съжалявам.

Джейсън се бе напикал.

 

 

Помогнах му да облече болнична нощница, изплакнах дрехите му на чешмата и ги проснах да съхнат до осветен от Слънцето прозорец в склад, където никой не се отбиваше. Нямаше пациенти и аз пуснах Моли да си върви по-рано.

Джейсън се поопомни.

— Ти ми каза, че болестта се поддава на лечение. Какво се обърка?

— Джейс, наистина е лечима. При повечето пациенти през повечето време. Но има и изключения.

— И аз съм от изключенията, така ли? Спечелих в лотарията на лошите новини?

— Имаш нова криза. Състоянието е типично за болестта, когато няма лечение — периоди на влошаване се редуват с ремисии. Може би лекарствата ти действат по-бавно. Понякога е необходимо да се натрупат над определено количество в организма, и то за дълго, за да бъде траен ефектът.

— Ти ми написа първата рецепта преди половин година. И сега съм по-зле.

— Нищо не пречи да ти предпиша друг склеростатин, да видим дали ще има по-голяма полза от него. Но по химически състав те са твърде близки.

— Значи ползата няма да е голяма.

— Не се знае. Ще опитаме преди да се откажем от това средство.

— И ако не помогне?

— Ще престанем да говорим за излекуване и ще обсъждаме как поне да възпрем болестта. Дори без лечение множествената склероза рядко е равносилна на смъртна присъда. Обичайното поддържащо лечение се състои в коктейл от противовъзпалителни вещества, инхибитори на конкретни протеини и някои стимуланти на нервната система.

— Добре. Чудесно. Започвай да пишеш.

— Не е толкова просто. Може да има и странични ефекти.

— Например?

— Понякога — нищо. Друг път — психически смущения като лека депресия или внезапни маниакални състояния. И обща телесна слабост.

— Но ще изглеждам нормален, нали?

— Да се надяваме. — „Засега — добавих мислено — и още десет-петнайсет години.“ — Само че това е като умерено натискане на спирачките, не рязко спиране. Болестта ще се влоши, ако живееш достатъчно дълго.

— Но ми даваш поне десетина години, така ли?

— Доколкото има нещо сигурно в моята професия.

— Десет… — проточи той замислено. — Милиард години навън. Зависи как ги смяташ. Току-виж ми стигнат. Би трябвало да стигнат, а?

Не го попитах за какво трябва да му стигне времето.

— Но преди това…

— Тайлър, не искам никакво „преди това“. Не бих си позволил да се откъсна от работата, а и никой не бива да научи.

— Няма от какво да се срамуваш.

— Изобщо не ме е срам; — Той посочи нощницата от рехав плат. — Страшно унизително е, но проблемът ми не е в психиката. Говоря ти за това, което върша в „Перихелий“. И което ми позволяват да върша. И.Д. мрази болестите. Мрази всякаква слабост. Намрази и Керъл от деня, когато пиенето се превърна в проблем за нея.

— И не би разбрал положението ти?

— Обичам баща си, но не съм сляп за недостатъците му. Няма да ме разбере. Цялото ми влияние в „Перихелий“ се опира на него, а отношенията ни са малко напрегнати в момента. Ако го поставя в такова затруднение, тутакси ще ме изрита към скъпа лечебница някъде в Швейцария или на остров Бали. И ще си внушава, че го прави за мое добро.

— Ти избираш какво да споделяш с околните. Имаш обаче нужда и от мнението на невролог, не само на общопрактикуващ лекар.

— Не.

— Джейс, професионалната етика не допуска да продължа лечението ти, ако не те прегледа и специалист. Достатъчно рискувах, като ти предписах „Тремекс“, без да се допитам до някого, който познава по-добре мозъка.

— Нали имаш резултатите от скенера и кръвните проби? Какво друго искаш?

— В идеалния случай — напълно оборудвана лаборатория в болница и научна степен по неврология.

— Дрън-дрън. Сам ми каза, че множествената склероза вече не е толкова страшна.

— Освен когато не се повлиява от лечението.

— Не мога…

Джейсън не отстъпваше, обаче личеше колко е изцеден. И тази умора беше вероятен симптом за влошаване на състоянието, но аз знаех как той се раздаваше в седмиците преди идването на И.Д.

— Хайде да се разберем — ще отида при специалист, ако уредиш да стане тихомълком, без да попадне информация в „Перихелий“. Искам да съм работоспособен. И то утре. Тоест да ходя без чужда помощ и да не се напикавам. Онзи лекарствен коктейл, който спомена, действа ли толкова бързо?

— Обикновено. Но без неврологични изследвания…

— Тайлър, принуждаваш ме да ти кажа, че ценя това, което направи за мен досега, но ако се наложи, ще си плащам на по-сговорчив лекар. Лекувай ме още сега и ще отида при специалист, ще направя каквото е нужно според теб. Но ако си въобразяваш, че ще отивам на работа в инвалидна количка и с пъхнат в чепа ми катетър, много си се заблудил.

— Джейс, дори да ти изпиша лекарствата, няма да се оправиш за една нощ. Дай си два дни.

— Сигурно ще успея да отделя някак два дни. — Той поумува. — Добре. Искам тези лекарства и искам да ме измъкнеш оттук незабелязано. Успееш ли, оставям се в твоите ръце без пререкания.

— Джейс, лекарите не се пазарят.

— Но този път, Хипократе, или всичко, или нищо.

 

 

Не започнахме с всички лекарства наведнъж (бездруго ги нямахме в нашата аптека), но му дадох стимулант на централната нервна система, за да контролира пикочния си мехур и да ходи нормално през следващите дни. Трябваше обаче и да търпи наежено ледено разсъдливо състояние на психиката. Чувал съм, че било като след друсане с кокаин. Освен това кръвното му налягане се повиши, а под очите му изпъкваха тъмни торбички.

Изчакахме повечето хора да си отидат и в комплекса да остане само нощната смяна. Джейс мина сковано през рецепцията и излезе на паркинга, помаха с ръка на двама тръгващи си колеги и се тръшна на дясната седалка в моята кола.

Той бе идвал няколко пъти в малката ми къща под наем, но аз чак сега се озовах в неговото жилище. Скромното апартаментче не показваше какъв пост заема в „Перихелий“ и явно за Джейс не беше нищо повече от спалня. Имаше диван, телевизор, два библиотечни шкафа и работна станция с мощна мрежова връзка. По стените нямаше нищо, освен чертана на ръка диаграма за развитието на Слънчевата система от раждането на светилото до последното му свиване в тлеещо бяло джудже. Линията на човешката история се отклоняваше от точката, белязана с думата „Ускорение“. Библиотеката беше натъпкана със списания, научни трудове и на рафтовете й се виждаха три снимки — И. Д. Лоутън, Керъл Лоутън и Даян със скромно изражение. Тази несъмнено беше отпреди години.

Джейсън побърза да легне на дивана. Отпуснатата поза не се съчетаваше добре с трескавия блясък в очите му от лекарството. Отидох в кухничката да изпържа яйца (и двамата не бяхме хапвали нищо от сутринта), а той се разприказва.

— Да, съзнавам, че съм твърде словоохотлив в момента — каза по едно време, — но дори не помислям за сън. Това временно ли е?

— Ако пиеш дълго всички тези лекарства, неестествената бодрост няма да се проявява толкова силно.

Подадох му пълната чиния.

— Веднага ме пришпори като онези хапчета, с които хората си вземат изпитите. Но пък е успокояващо за тялото. Все едно съм неонова реклама върху празна сграда. А тези яйца са много вкусни. Благодаря ти.

Остави настрана чинията, от която бодна само два пъти с вилицата.

Подпрях се на бюрото и погледнах пак диаграмата на стената. Как ли се чувстваше да вижда постоянно тази мрачна графика на човешкия произход и предопределение, според която хората бяха само временно явление в живота на една обикновена звезда?

Джейсън забеляза какво прикова вниманието ми.

— Очевидно е, че те очакват от нас да направим нещо…

— Кои?

— Хипотетичните, ако изобщо е редно да ги наричаме така. Но всички са свикнали. Хипотетичните очакват нещо от нас. Не знам какво. Дар, знак, подходяща жертва…

— Как ти хрумна?

— Не съм единственият. Защо преградата на Ускорението пропуска човешки изделия като спътниците, но спира дори най-дребните метеори? Очевидно това не е преграда, не сме подбрали правилната дума. — Стимулантът като че подтикваше Джейсън да вмъква начесто „очевидно“. — Очевидно е филтър с избирателно действие. Знаем, че филтрира енергията, която достига земната повърхност. Значи Хипотетичните искат да опазят непокътнати или нас, или поне земната екология, но тогава защо ни дават достъп до космоса? Дори след като се опитахме да гръмнем с термоядрени бомби единствените известни ни обекти, свързани с Ускорението? Какво очакват, Тайлър? И каква ще е наградата?

— Ами ако не е награда, а откуп? Платете си и ще ви оставим на мира.

Джейс завъртя глава.

— Прекалено късно е да ни оставят на мира. Нуждаем се от тях. И нямаме основания да отхвърлим догадката, че са добронамерено настроени към нас. Да речем, че не се бяха появили. Какво ни предстоеше? Мнозина се опасяваха, че това е последният ни век като жизнеспособна цивилизация, може би дори като биологичен вид. Глобално затопляне, пренаселване, измиране на морските организми, смаляване на обработваемите площи, нови болести, заплаха от термоядрена или биологическа война…

— Дори да се бяхме унищожили, щеше да си е наше дело.

— Нима? Кой по-точно щеше да е виновен? Ти? Аз? А, не. Щеше да е сборен резултат от сравнително безобидните решения, вземани от няколко милиарда души: да имат деца, да пътуват с кола, да се стараят да си запазят работата, да се справят първо с неотложните проблеми. Но стигнеш ли до точката, в която дори най-обикновените действия се наказват с гибелта на цялата раса, очевидно — очевидно! — си на важен кръстопът, друг вид безвъзвратност.

— По-добре ли е да ни погълне Слънцето?

— Още не се е случило. И нашата звезда няма да е първата, която е изчерпила жизнения си цикъл. Галактиката е препълнена с бели джуджета, около които някога може да е имало обитаеми планети. Ти питаш ли се каква е тяхната съдба?

— Рядко.

— Как животът би се съхранил при такава звездна катастрофа? Очевидно това зависи от смисъла, който влагаме в понятието „живот“. За органичната му разновидност ли говорим, или за всички автокаталитични системи с обратна връзка? Хипотетичните органична форма на живот ли са? И сам по себе си въпросът е интересен…

— По-добре опитай да поспиш.

Минаваше полунощ.

— Дали не използват Слънцето като ресурс? — Джейсън не искаше се откъсне от размишленията си за Хипотетичните. — Имаме някои красноречиви данни за слънчевите изригвания. Очевидно направеното от тях със Земята изисква огромни количества леснодостъпна енергия. Все едно са замразили тяло с масата на цяла планета почти до абсолютната нула. И къде е източникът? Би трябвало да е Слънцето. След Ускорението наблюдаваме голям спад в слънчевите изригвания. Някаква сила или съзнателен фактор като че извлича частици с висока енергия преди да се издигнат в хелиосферата. Тайлър, те черпят ресурси от Слънцето! Технологична самонадеяност, която почти се равнява на самото Ускорение.

Взех сложената в рамка снимка на Даян, направена преди брака със Саймън Таунсенд. Долавяше се присъщото й безпокойство. Даян си беше красива, без да полага усилия за това, само че някак й липсваше вътрешно равновесие.

Имах толкова спомени за нея, които чезнеха в миналото стремително като Ускорението. Джейсън видя какво държа и най-сетне млъкна за малко.

— Тайлър, тази мания е недостойна за тебе.

— Джейс, не бих казал, че е мания.

— Защо? Защото си я надмогнал или защото се плашиш от нея? Впрочем бих могъл да задам същия въпрос и на Даян. Ако някога ми се обади. Саймън я държи изкъсо. Подозирам, че тя тъгува по предишното „Ново царство“, когато движението гъмжеше от голи вярващи хипита. Напоследък Цената на набожността стана възсолена. — Джейсън помълча и добави: — Понякога говори с Керъл по телефона.

— Поне щастлива ли е?

— Даян живее сред фанатици. А може и тя да е такава. Щастието не им приляга.

— Да не мислиш, че е заплашена от нещо?

Той сви рамене.

— Мисля, че живее така, както сама реши. Имаше и друг избор пред себе си. Например да се омъжи за теб, Тай, ако не беше онази нейна щурава фантасмагория…

— За какво говориш?

— Беше си наумила, че И.Д. е твой баща. И че тя е твоя кръвна сестра.

Дръпнах се от библиотеката толкова припряно, че съборих снимките на пода.

— Ама че нелепо…

— По-нелепо не може и да бъде. Но май не забрави напълно тази щуротия чак до постъпването си в колежа.

— Как й е хрумнало…

— Казах фантасмагория, не теория. Помисли — никога не е имало привързаност между нея и И.Д. Тя се чувстваше пренебрегната. И донякъде имаше право. И.Д. не е искал дъщеря, а наследник. Имаше големи надежди, които аз все пак сбъднах. За него Даян беше излишно допълнение. Остави на Керъл да я отгледа, но Керъл… — Джейсън пак вдигна рамене. — Керъл не се справи.

— Затова ли си е съчинила тази… приказка?

— Внушаваше си, че това е логичното обяснение защо И.Д. е искал ти и майка ти да живеете в имота. И защо Керъл все беше нещастна. Общо взето, на Даян й олекваше от измишльотината. Твоята майка се държеше с нея по-мило от Керъл. На Даян й харесваше да си фантазира, че има кръвна връзка със семейство Дюпри.

Вторачих се в Джейсън. Лицето му беше бледо, зениците — разширени. Зяпаше отнесено към прозореца. Напомних си, че е мой пациент и че държанието му е съвсем оправдано, като знам що за мощно лекарство му дадох.

— Джейсън, крайно време е да си вървя.

— Защо, толкова ли си потресен? Заблуждавал си се, че човек пораства безболезнено? — Изведнъж, още преди да отговоря, той изви глава и за пръв път тази вечер ме погледна в очите. — Олеле… Вече се досещам, че направих нещо гадно.

— От лекарството е…

— Дори гнусно. Извинявай.

— След като се наспиш, ще се почувстваш възстановен. Но не идвай в „Перихелий“ още два дни.

— Няма. Ще наминеш ли и утре?

— Да.

— Благодаря ти.

Излязох без нито дума повече.

Небесно градинарство

Това беше зимата на крановете.

Изграждаха нови стартови площадки не само в Кейп Канаверал, но и в пустинния югозапад на страната, във Франция и екваториална Африка, в Китай и Русия. По-малки за корабите с първия посев и по-големи за „големите комини“ — грамадните многостепенни ракети, които щяха да понесат доброволците към що-годе обитаемия Марс, ако имахме успех в програмата за примитивно тераформиране на планетата. Площадките израстваха като стоманена гора, пуснала корени в бетон и поливана с парите на федералното правителство.

Ракетите за първия посев не привличаха погледа колкото съоръженията за поддръжката и изстрелването им. Произвеждаха ги на конвейер по старите образци „Титан“ и „Делта“, а микрочиповете им не бяха дори със стъпчица по-сложни, отколкото се налагаше. Запълваха площадките и смайваха с броя си, докато зимата отстъпваше пред пролетта, готови да запратят дремещия в тях живот към далечната безплодна почва.

А в Слънчевата система също бе настъпило подобие на пролет… или по-скоро на дълго „сиромашко лято“. Обитаемата зона се изместваше навън и обхващаше Марс, както щеше след време да достигне Ганимед, богатия на вода спътник на Юпитер — друга потенциална цел на късното тераформиране. На Марс неимоверни количества замръзнал доскоро въглероден двуокис и воден лед сублимираха в атмосферата през милиони все по-топли лета. В началото на Ускорението атмосферното налягане при повърхността беше някакви си осем милибара. Такова е пет километра над Еверест. И без човешка намеса климатът на планетата се бе променил до условията на планински връх при земен полюс, имаше все повече газообразен въглероден двуокис — прекрасно време за Марс.

Ние обаче щяхме да тласнем процеса по-нататък. Искахме да вкараме в атмосферата и малко кислород, да покрием низините със зеленина, да създадем и езерца там, където периодично топящият се лед под повърхността изригваше в гейзери от пара или отровна кал.

Позволявахме си опасен оптимизъм през онази зима на крановете.

 

 

На трети март, малко преди да полети първата вълна от ракети за посев, Керъл Лоутън ми се обади у дома с вестта, че майка ми е претърпяла тежък инсулт и няма надежда за живота й.

Уговорих се с местен лекар да поеме работата ми в „Перихелий“, отидох в Орландо и си купих билет за първия сутрешен полет до Вашингтон.

Керъл ме посрещна на международното летище „Рейгън“. Изглеждаше трезва. Протегна ръце и аз прегърнах тази жена, която бе показвала само леко озадачено безразличие през всичките години, докато живях на нейна земя. Тя се дръпна и отпусна на раменете ми потрепващите си ръце.

— Много съжалявам, Тайлър.

— Жива ли е?

— Засега се крепи. Чака ни кола, ще поговорим по пътя.

Предположих, че лично И.Д. се е погрижил за черната лимузина с държавен номер. Шофьорът мълчаливо прибра багажа ми, докосна шапката си, когато му благодарих, и се настани в кабината отпред, надеждно изолирана от разкошния пътнически салон. Потегли направо към болницата на университета „Джордж Вашингтон“.

Керъл беше отслабнала, приличаше на птица сред черната кожена тапицерия. Извади кърпичка от чантичката си, за да попие сълзите.

— Толкова безсмислен плач… Вчера и контактните лещи ми изпаднаха от очите заради сълзите. Човек си мисли, че някои неща в живота са неизменни. Уповавах се на това, че майка ти е наблизо и поддържа реда. Понякога се будех нощем — едва ли си изненадан, че спя неспокойно — и ми се струваше, че светът е крехък, а аз бих могла да пропадна през него в бездната. Сещах се за майка ти в малката къща, където спеше непробудно. Белинда Дюпри, неоспоримото доказателство, че човек е способен и на самообладание. На нея се крепеше този дом, Тайлър, макар да не го съзнаваш.

Сигурно го знаех от известно време. Всъщност имаше един-единствен дом, макар че като дете виждах само разликата между малката къща, скромна, но спокойна, и Голямата, където играчките бяха по-скъпи, а свадите — по-настървени.

Попитах дали И.Д. е ходил в болницата.

— Той ли? Не. И.Д. е зает. Изстрелването на космически кораби към Марс явно изисква и множество делови вечери в града. Знам, че това е причината и Джейсън да не дойде от Флорида. Но ако не греша, той се занимава с практическата страна, ако в цялата идея има нещо практично, докато И.Д. се преструва на фокусник и вади пари от разни шапки на сцената. Убедена съм обаче, че ще го видиш на погребението.

Трепнах и Керъл ме погледна гузно.

— Тя умира, Тайлър. Казвам ти го като лекар на лекар. Забрави ли, че и аз някога се занимавах с медицина? А сега ти си лекарят. Господи…

Бях благодарен за прямотата й. Може би се дължеше на непривичната трезвост. Тя отново се озова в отчетливия рязък свят, от който бе бягала две десетилетия. И откриваше, че е все така ужасен.

Керъл се бе запознала със сестрите в интензивното отделение и отидохме без бавене в стаята на майка ми. Тя се подвоуми пред вратата.

— Няма ли да влезеш?

— Ами… не бих искала. Вече съм се сбогувала. Имам нужда от въздух, който не мирише на дезинфекция. Ще постоя на паркинга и ще запаля по цигара със санитарите от приемното отделение.

Майка ми беше в безсъзнание сред апаратурата за поддържане на жизнените функции. Дишането й се регулираше с машина, която хъхреше при разширяването и свиването на гръдния й кош. Косата й беше по-бяла, отколкото я помнех. Погалих я по бузата, но тя не реагира.

По неуместен лекарски навик повдигнах единия клепач — май ми щукна да проверя разширени ли са зениците. Но при инсулта бе имало и кръвоизлив в окото. Видях го червено като домат.

 

 

Керъл ме откара от болницата, но отклоних поканата й за вечеря. Уверих я, че ще си сготвя нещо набързо.

— Сигурно има храна в кухнята на майка ти, обаче си добре дошъл и в Голямата къща, ако искаш. Тя не е тук да наглежда прислугата, но все ще ги стегнем, колкото да приготвят спалнята за гости.

Пак й благодарих и казах, че предпочитам да съм от другата страна на моравата.

— Кажи ми, ако размислиш. — Керъл се загледа от настланата с чакъл алея към малката къща, сякаш я виждаше добре за пръв път от години. — Още ли имаш ключ?

— Да.

— Е, добре, оставям те. В болницата имат номерата и на двата телефона, ако състоянието й се промени.

Керъл ме прегърна и се устреми нагоре по стъпалата на верандата ако не с нетърпение, то с явната решителност да сложи край на проточилото се въздържание в този ден.

Влязох в къщата, която повече принадлежеше на майка ми, макар че и моето присъствие не бе заличено. Навсякъде беше разтребено. Веднъж Даян описа шетането й като „праволинейно“. Искаше да каже, че въвежда ред, без да се вманиачава. Огледах хола, кухнята, надникнах и в спалнята на майка ми. Не всичко си беше на мястото, но всяко нещо имаше свое място.

И.Д, се прибра около девет вечерта и прояви човещината да намине и да изрази съчувствието си. Стоеше малко неловко в светлината на лампата над вратата.

— Толкова съжалявам, Тайлър…

Съболезнованията му бяха грубовато преждевременни, все едно смъртта на майка ми беше не само неизбежна, но и неоспорим факт. Той я бе отписал. Но аз не забравях, че все още диша, макар и с помощ, сама в болничната си стая.

— Благодаря ви, господин Лоутън.

— За Бога, Тайлър, наричай ме И.Д. Всички останали го правят. Чувам от Джейсън, че се справяш добре в „Перихелий“.

— Ако не се лъжа, пациентите ми са доволни.

— Чудесно. Всеки принос е важен, колкото и да е малък.

Той закрачи тежко по кафеникавата зимна трева. И журналистите, и семейство Лоутън не позволяваха никому да забрави какъв гений е Джейсън, но аз си напомних, че и И.Д. с пълно право може да претендира за същата слава. Той бе превърнал дипломата си на инженер и дарбата си за бизнес в огромна корпорация и продаваше достъп до комуникации чрез аеростатите си, докато „Америком“ и ATT още примигваха тъпо след Октомврийския инцидент. Липсваше му не интелектът на Джейсън, а неговото остроумие, вкоренената му любознателност към материалната вселена. А може би и мъничко от човечността на Джейсън…

Пак останах сам в дома, който не чувствах напълно свой. Рано или късно трябваше да се разпоредя с всичко тук — по-немислимо занимание дори от изпращането на живот на друга планета. Но тъкмо защото си блъсках главата над това, забелязах празното място на горния рафт до телевизора.

Не помнех да му е било отделяно друго внимание, освен рядкото забърсване на прах през всички години, когато живях тук. Този рафт заместваше на майка ми тавана. Можех да изброя и със затворени очи какво има на него: годишните албуми на класа й в гимназията, албумът със съвипускниците й в Бъркли, нефритена фигурка на Буда, дипломата й в рамка, разгъващият се кафяв калъф, в който бяха свидетелството й за раждане, паспортът и данъчните документи. До друг зелен Буда бяха оръфаните кутии от маратонки с етикети „Спомени (училище)“, „Спомени (Маркъс)“ и „Разни дреболии“.

Но тази вечер открих, че вторият нефритен Буда е бутнат встрани и липсва кутията „Спомени (училище)“. Предположих, че майка ми е я преместила, макар че не я видях другаде.

Взех кутията „Спомени (Маркъс)“. Не изпитвах особен интерес към подробностите от живота на баща си, а майка ми го споменаваше, колкото в главата ми да остане смътен образ — красавец, инженер, колекционер на джаз, най-добрият приятел на И.Д. от студентските години, но и усърден пияч, а накрая — жертва на собствената си страст към бързите коли. В кутията имаше снопче писма в пликове, надписани с рязък четлив почерк. Май беше неговият. Писмата бяха изпратени до Белинда Сътън — фамилията на майка ми преди брака.

Върнах кутията на мястото й.

 

 

Сутринта някой почука на вратата. Отворих с очакването да зърна Керъл или прислужник от Голямата къща.

Но там стоеше Даян в тъмносиня пола до глезените и блуза с висока яка. Вдигна глава към мен с блеснали очи.

— Толкова ми е мъчно. Тръгнах веднага щом научих.

Само че бе закъсняла. Обадиха ми се от болницата десетина минути преди това, Белинда Дюпри починала, без да дойде в съзнание.

 

 

На погребалната служба И.Д. говори кратко и неловко, не каза нищо особено. Говорих аз, след мен Даян. И Керъл искаше, но накрая сълзите или алкохолът й попречиха.

Прощалното слово на Даян беше най-трогателно с чувството за мяра и думите, изречени от душа. Тя просто изброяваше всички добрини, които майка ми бе пренасяла през моравата като дарове от по-богата и милосърдна страна. Всичко друго в церемонията беше някак механично: смътно познати лица се отделяха от тълпата, за да поднесат съболезнования и полуистини, аз благодарях и се усмихвах, благодарях и се усмихвах… а накрая дойде времето да придружим ковчега до гроба.

 

 

Вечерта имаше помен в Голямата къща. Там слушах съболезнованията на делови партньори на И.Д. Не познавах никого, но пък някои от тях помнеха баща ми. Прислугата в Голямата къща ми изрази съчувствието си с далеч по-искрена тъга, която понесох доста трудно.

Сервитьори се плъзгаха безшумно през навалицата с чаши вино на сребърни подноси. Пих повече, отколкото беше уместно, и Даян, която също се въртеше сред гостите, ме издърпа встрани от поредната порция „толкова съжалявам за вашата загуба“.

— Имаш нужда от чист въздух.

— Навън е студено.

— Ако пиеш още, ще се вкиснеш. Бездруго си започнал. Хайде, Тай, само за няколко минути.

Излязохме на кафявата зимна морава. Същата, на която видяхме началото на Ускорението преди осемнадесет години. Тръгнахме около Голямата къща въпреки хапещия мартенски ветрец и зърнестия сняг на всяко по-закътано местенце.

Бяхме си разказали набързо за последните години: моята работа, преместването ми във Флорида, „Перихелий“, нейният живот със Саймън, откъсването от „Новото царство“ към по-ортодоксално и сурово учение, очакването на Възнесението с набожност и самоотрицание. („Не ядем месо — довери ми Даян. — И не носим дрехи от синтетични влакна.“) Както вървях замаян до нея, аз се чудех дали вече съм й противен, дали усеща в дъха ми сандвичите с шунка и сирене или я дразни моето сако от памук и полимери. Даян не се бе променила много, само изглеждаше по-слаба… дори по-слаба от допустимото.

Бях достатъчно трезвен, за да й благодаря, че ми помага да изтрезнея.

— И аз исках да се измъкна — призна тя. — Онези хора, които И.Д. е поканил… Никой не е познавал истински майка ти. Нито един от тях. Сега си говорят за държавни поръчки и товароносимост. Сключват сделки.

— Може би И.Д. умее само така да изрази почит към нея. Като украси помена с влиятелни политици.

— Прекалено снизходителен си.

— Той все още те вбесява…

„И то лесно…“ — добавих наум.

— И.Д. ли? Естествено. Макар че би било по-великодушно да му простя, както си направил и ти, струва ми се.

— Имам по-малко да му прощавам — изтърсих аз. — Не ми е баща.

Не влагах никакъв намек, колкото и остро да помнех какво ми каза Джейсън преди няколко седмици. Едва не си прехапах езика и се изчервих. Даян се вторачи в мен с недоумение, после очите й така се разшириха от гняв и срам, че разгадах изражението й дори в слабата светлина от верандата.

— Говорил си с Джейсън — промълви тя студено.

— Извинявай…

— Представям си как си седите двамцата и ми се присмивате…

— Изобщо не е вярно. Той… Ако Джейсън прекали с откровеността, беше заради лекарството.

Ето го и вторият страшен гаф, от който Даян се възползва на секундата.

— Какво лекарство?

— Аз съм неговият личен лекар. И понякога му предписвам лекарства. Чак такова значение ли има?

— Що за лекарство би го накарало да забрави обещание?! Той ми обеща, че никога няма да ти каже… — Даян стигна и до следващата догадка. — Джейсън болен ли е? Затова ли не дойде на погребението?

— Много е зает. Остават броени дни до изстрелването на първите кораби.

— Ти обаче го лекуваш от нещо.

— В медицината има професионална етика. Не мога да обсъждам лечението на Джейсън.

Знаех, че така само ще разпаля подозренията й. Всъщност издадох тайната на Джейсън, докато уж се опитвах да я опазя.

— Не бих очаквала друго от него — да се разболее и да не каже на никого от нас. Направо се е затворил херметично в себе си…

— Ами направи ти първата крачка. Обади му се някой път.

— Да не мислиш, че не го правя? И това ли ти каза, а? Преди го търсех всяка седмица по телефона. Но той надяваше маската на любезността и отказваше да изтърве и една смислена думичка. Как си, аз съм добре, има ли нещо ново при тебе, при мен — нищо. Тайлър, той не гори от желание да говори с мен. Изцяло е на страната на И.Д. За него съм само повод да изпитва неудобство. — Даян се запъна. — Освен ако и това не се е променило…

— Не знам какво се е променило. Но дали не е по-добре да се видиш с него, да си поприказвате очи в очи?

— И как да стане?

Свих рамене.

— Освободи си още една седмица и се качи в самолета с мен.

— Нали е зает?

— Започнат ли да стартират корабите, ще ни остане само да седнем удобно и да зяпаме. Ела в Канаверал. Ще видиш как се пише историята.

— Тези кораби са безполезни. — Прозвуча като нещо, което е наизустила, а после добави: — Иска ми се, но не мога да си го позволя. На нас със Саймън ни стигат парите, но не сме богати. Не сме като семейство Лоутън.

— Ще ти платя билета.

— Пиянска щедрост.

— Говоря сериозно.

— Благодаря, но не приемам.

— Помисли си.

— Попита й ме пак, когато изтрезнееш. — Качихме се на верандата и този път жълтеникавата светлина ми попречи да видя изражението й. — Каквото и да съм си внушавала някога… каквото и да съм споделяла с Джейсън…

— Даян, няма нужда да казваш това.

— … знам, че И.Д. не ти е баща.

Стори ми се интересен твърдият й тон, сякаш се бе уверила в нещо. Сякаш бе открила друга истина, различен ключ към загадките на семейство Лоутън.

 

 

Даян влезе в Голямата къща, а аз реших, че не ми се слуша повече учтиво съчувствие. Отидох в къщата на майка ми, където беше задушно.

На другия ден Керъл ме успокои, че нямало значение колко време ще разчиствам вещите на майка си. Малката къща нямало да се дене никъде. Ако ще да се забавя месец или година. Можело да се заема с „уреждането на въпроса“ когато ми е удобно.

За удобство едва ли можеше да става дума, но аз й благодарих за търпението и същия ден си събрах багажа за обратното пътуване до Орландо. Човъркаше ме хрумването, че трябва да взема нещо, което е принадлежало на майка ми. Нещо, което тя би искала да сложа в своя кутия със спомени. Но какво?

Даян изникна пред вратата, докато още се чудех.

— Още ли важи предложението да пътуваме заедно до Флорида?

— Разбира се.

— Ами аз го обсъдих със Саймън. Не се зарадва много на идеята, но щял да се справи още няколко дни.

„Колко мило от негова страна“ — рекох си.

— И ако не си го казал заради пиенето…

— Не се излагай. Ей сега ще се обадя в бюрото на авиолинията.

Резервирах място за нея в първия реактивен сандък на другия ден, летящ от столицата до Орландо.

Накрая избрах двете очукани нефритени фигурки на Буда.

Претърсих къщата, дори надникнах под леглата, но липсващата кутия „Спомени (училище)“ май бе изчезнала безследно.

Кадри от екопоезата

Джейсън предложи да се настаним в Кокоа Бийч и да го почакаме там, щял да дойде на другия ден. В момента още търпял набезите на журналисти, но се погрижил да е свободен преди изстрелването на корабите — не искал и тогава екип на Си Ен Ен да му досажда с тъпи въпроси.

— Прекрасно — одобри Даян, щом й предадох думите му. — Ще мога аз да му задавам тъпи въпроси, колкото си искам.

Успях и да уталожа страховете й за неговото състояние — Джейсън не умира, а дори да има временни притеснения със здравето, това си е негова работа.

Използвах служебната си карта от „Перихелий“ и връзките си с Джейсън, за да наема два съседни апартамента в „Холидей Ин“ с изглед към Кейп Канаверал. Скоро след началото на проекта „Марс“ (щом възраженията на Управлението за опазване на околната среда бяха отбелязани в протокола и отхвърлени) дванадесет стартови площадки бяха построени и закотвени в плитчините около бреговете на остров Мерит. Тъкмо тях виждахме най-добре от хотела. Гледката се допълваше от паркинги, опустели през зимата плажове и синя вода.

Стояхме на балкона в нейния апартамент. Канехме се да слезем в ресторанта и безстрашно да опитаме гозбите там. На всеки друг балкон, който беше достъпен за погледите ни, стърчаха камери — журналистите си бяха харесали този „Холидей Ин“. Нямаше как да видим залязващото Слънце, но светлината му правеше далечните опори и ракети някак невеществени, превръщаше ги във видения за дванадесет гигантски робота, устремили се към фантастична битка насред Атлантика. Даян се дръпна от парапета, сякаш видяното я плашеше.

— Защо са толкова много?

— Екопоеза чрез артилерийска канонада — подхвърлих аз.

В смеха й имаше намек за укор.

— Това да не е някой от изразите на Джейсън?

Всъщност не беше. Думата „екопоеза“ е измислена от Робърт Хейнс през 1990 година, когато тераформирането още било абстрактна научна идея. Означаваше създаването на саморегулираща се анаеробна биосфера там, където не е съществувала. Напоследък с тази дума обозначаваха всяка чисто биологична промяна на Марс. За да се раззелени тази планета, имахме нужда от два различни подхода в планетарното инженерство — грубо тераформиране, за да се повишат температурата на повърхността и атмосферното налягане до праг, по-подходящ за живота, и екопоеза — чрез микроби и растения да подготвим почвата и да наситим въздуха с кислород.

Ускорението вече бе свършило по-трудната част от работата. Всяка планета в Слънчевата система (без Земята) се затопляше. Значи ни оставаше по-изтънчената част — самата екопоеза. Имаше много възможности, много организми за подбор — от бактериите в скалите до алпийските мъхове.

— Канонада — досети се Даян, — защото изпращате всички.

— И в максималните количества, които можем да си позволим. На никой отделен организъм не му е гарантирано да се приспособи и да оцелее. Но поне един от тях може и да успее.

— Или повече от един.

— Още по-добре. Искаме цялостна екология.

Затова имаше последователност в изстрелването на корабите. Първата вълна носеше само анаеробни и фотоавтотрофни организми — прости форми на живот, които нямат нужда от кислород и получават енергия от слънчевата светлина. Стига да се закрепят и да умират в достатъчни количества, щяха да създадат слой биомаса, който да подхранва по-сложни екосистеми. След година втората вълна щеше да понесе организми, отделящи кислород. Последните кораби без хора в тях щяха да бъдат натоварени с примитивни растения, които да закрепят почвата и да регулират цикъла на изпаряване и валежи.

— Изглежда толкова неправдоподобно.

— В такива времена живеем. И успехът не е предопределен.

— А ако всичко се провали?…

Вдигнах рамене.

— Какво губим?

— Много пари. И много труд.

— Не се сещам в какво е по-добре да бъдат вложени. Да, това е хазартен залог, но възможната печалба оправдава всякакъв риск. И поне досега беше полезно за всички — поддържаме духа у дома и поощряваме международното сътрудничество.

— Само че подвеждате повечето обикновени хора. Убедихте ги, че Ускорението е нещо, с което сме способни да се справим чрез технологиите.

— Не трябваше ли да кажеш „дадохте им надежда“?

— Надежда чрез заблуда. Ако се провалите, няма да им остане никаква надежда.

— Даян, ти какво би искала да сторим? Да не ставаме от молитвените килимчета ли?

— Молитвата не е равносилни на поражение. При успех следващият етап е изпращане на хора, нали?

— Да. Щом направим планетата зелена, ще изпратим хора.

Далеч по-сложно начинание, а и съмнително от нравствена гледна точка. Одобрените кандидати щяха да бъдат изпращани на групи по десетима. Налагаше се да издържат непредвидимо дълъг полет в нелепа теснотия и с ограничени припаси. След това — навлизане в атмосферата с почти гибелно спирачно ускорение след месеците в безтегловност, а накрая и опасно спускане към повърхността. Ако им провърви докрай, а оскъдното снаряжение за оцеляване тупне на планетата недалеч от тях, щяха да се учат как да съхранят живота си в среда, само приблизително годна за обитаване от хора. Задачата им не предвиждаше да се върнат на Земята, а да живеят толкова дълго, че да имат достатъчно деца, които да продължат оцеляването и развитието.

— Кой човек с поне малко ум в главата би се съгласил?

— Очакват те изненади…

Не знаех как е при китайците, руснаците или другите доброволци, но американските кандидати се оказаха стъписващо нормални мъже и жени. Подбираха ги по младостта, физическата издръжливост и способността да понасят лишения. Малцина сред тях бяха летци изпитатели от военновъздушните сили, всичките обаче притежаваха според Джейсън „духа на изпитателите“ — готовността да се подложат на огромен риск в името на зашеметяващи постижения. Разбира се, повечето изглежда бяха обречени, досущ като повечето бактерии в далечните ракети пред нас. В най-добрия случай се надявахме групичка оцелели, скитаща из каньоните на Валес Маринерис, да се натъкне на подобна групичка руснаци, датчани, канадци… и заедно да дадат началото на оцеляващото марсианско човечество.

— И за тебе това е приемливо?

— Никой не ме е питал. Но аз им желая сполука.

Даян ми показа с поглед, че не съм я убедил, но предпочете да не задълбава в спора. Слязохме с асансьора. Наредихме се на опашка за свободна маса зад десетина техници от новинарски канали и тя бързо долови напиращото им вълнение.

Щом поръчахме, започна да върти глава и да се заслушва от откъслечно стигащи до нас разговори с думи като „фотодисоциация“, „криптоенделитични“ и неизменната „екопоеза“. Журналистите репетираха жаргона, с който щяха да боравят през следващите дни, или дори се мъчеха да го проумеят. Чуваше се смях и по-нехайно тракане на прибори — всички таяха неопределени надежди. За пръв път от над шест десетилетия (след кацането на Луната) целият свят не мислеше за друго, освен за това космическо приключение. А Ускорението му придаваше тръпката, която липсваше дори на предишното. Чувство за неотложност и заплаха за света.

— И всичко това го постигна Джейсън, нали?

— Можеше да се стигне дотук и без Джейсън и И.Д. Но щеше да е друго, по-мудно и зле организирано. Джейс винаги е в епицентъра на събитията.

— А ние сме в периферията. Въртим се в орбита около гения. Ще ти издам една тайна. Малко се плаша от него. Страх ме е да се срещнем след толкова години. Знам, че не ме одобрява.

— Не тебе, по-скоро живота ти.

— Тоест моята вяра. Не съм против да поговорим за това. Знам, че Джейсън се чувства донякъде… предаден. Мисли си, че аз и Саймън сме отхвърлили всичко, на което той държи. Не е вярно. Просто аз и Джейсън никога не сме вървели по един и същ път.

— Общо взето, той и сега си е предишният Джейс.

— Но дали аз съм предишната Даян?

Не знаех отговора. Тя видимо се наслаждаваше на храната, поръчахме си и десерт с кафе.

— Добре че успя да отделиш време — казах й накрая.

— Искаш да кажеш „Добре че Саймън те отвърза от каишката“?

— Не си го помислих.

— Знам. Но е така в известен смисъл. Саймън понякога прекалява с желанието да се налага. Предпочита да знае къде съм.

— Това дотяга ли ти?

— Тоест дали бракът ни е закъсал? Не. Не бих позволила. Което не означава, че нямаме разногласия. — Даян се поколеба. — Споделям само с теб, нали? Не с Джейсън. С теб.

Кимнах.

— Саймън се промени, откакто се видяхте преди години. Така е с всички от някогашното „Ново царство“. Тогава беше важно, че сме млади, че изграждаме общност на вярата, един вид свещена земя, където не беше задължително да се боим едни от други, където може да прегърнем ближния не само в преносния смисъл. Земният рай. Но ние сбъркахме. Въобразявахме си, че СПИН или ревността са без значение, защото се изправихме пред свършека на света. Но Изпитанието се оказа бавен процес. То е за цял живот, а ние сме длъжни да бъдем силни и здрави, за да го понесем.

— Ти и Саймън…

— О, здрави сме — усмихна се Даян. — Благодаря, че попитахте, доктор Дюпри. Но наши приятели станаха жертва на СПИН и наркотиците. Движението беше като влакче на ужасите — фучиш нагоре с любов, пропадаш надолу с горест.

— През последните години на никого не му беше леко.

— Саймън трудно намираше сили. Той искрено вярваше, че ние сме благословеното поколение. Всички вярвахме, но той влагаше във вярата най-доброто от себе си. И когато тръгна зле, когато толкова наши приятели се разболяха или се поддадоха на един или друг порок, това го уязви жестоко. Точно тогава започнаха да не ни стигат парите, накрая и двамата си потърсихме работа. Няколко години замествах хора на различни места. Саймън не си намери работа като мирянин, но чисти и поддържа нашата църква в Темпе — „Храмът на Йордан“. Плащат му, когато могат… Сега се готви за изпит, за да получи свидетелство за тръбопроводчик.

— Не е точно като в Обетованата земя.

— Ами да, но знаеш ли… Не мисля, че трябва да бъде. И на него казвам същото. Макар да предусещаме края на света, той още не е настъпил. Длъжни сме да играем по правилата и в последната минута, дори резултатът да е предизвестен. И може би по това ще ни съдят. Трябва да се раздаваме докрай.

Качихме се на нашия етаж. Даян спря пред вратата на своя апартамент.

— Спомням си колко ми беше приятно да си говорим.

Да, споделяхме страховете си чрез целомъдреното посредничество на телефона. Интимност от разстояние. Тя предпочиташе да е така. Кимнах.

— Защо да не си говорим и занапред? Да ти се обаждам понякога от Аризона.

То се знае, че тя щеше да се обажда — Саймън едва ли би се зарадвал, ако аз я търся. И с това бях наясно, както и що за връзка ми предлага. Аз щях да си остана платоничното приятелче. Човекът, пред когото безобидно да си изплаче мъката при несгоди. Като педераста довереник на главната героиня в някое блудкаво филмче. Ще си бъбрим. Ще си споделяме. И никой няма да се почувства засегнат.

Не това исках, не от това се нуждаех. Но как да откажа на този умоляващ и мъничко безпомощен поглед?

— Дадено — казах й.

Тя се засмя, прегърна ме и ме остави сам в коридора. Будувах до късно, докато уталожа оскърбеното си самолюбие, насред шума и смеха от съседните стаи. Мислех си за всички учени и инженери в „Перихелий“, в Лабораторията по реактивно движение, в „Кенеди“, за журналистите, които гледаха ракетите с шарещи по тях лъчи на прожектори. Всички си вършехме работата и пред насрочения край на човешката история правехме каквото се очаква от нас. Раздавахме се докрай.

 

 

Джейсън пристигна по пладне на другия ден — десет часа преди първата стартова вълна. Ярко слънце и безветрие — добра поличба. От всички космодруми по света само разширеният комплекс на Европейската космическа агенция в Куру щеше да отложи изстрелването заради свирепа буря. (Микроорганизмите на ЕКА щяха да се понесат към Марс ден-два… или половин милион години по-късно.)

Джейс дойде направо в моя апартамент, където го чакахме двамата с Даян. Носеше евтин шлифер и бе нахлупил козирката на шапката над очите си, за да не му налетят журналистите в хотела.

— Тайлър — подхвана, щом отворих, — съжалявам. Ако можех да дойда на погребението, щях да присъствам.

— Знам.

Дръпнах се и Даян го доближи предпазливо. Джейсън затвори вратата, без да се усмихне. Вторачиха се един в друг през делящия ги метър. Мълчанието натежа и Джейсън каза:

— С тази яка си като някой банкер от викторианската епоха. И трябва да напълнееш малко. Толкова ли е трудно да си готвите свястно в онази ваша краварска провинция?

— Джейс, там кактусите са доста повече от кравите.

Двамата прихнаха и се прегърнаха.

 

 

На свечеряване се настанихме на балкона в удобни кресла и си поръчахме голямо блюдо с плодова салата (по молба на Даян). Нощта беше тъмна като всяка друга под булото на Ускорението, но великанските прожектори открояваха стартовите площадки и отраженията подскачаха по кротките вълни.

От няколко седмици Джейсън се съветваше с невролог. Специалистът потвърди диагнозата — Джейсън страда от тежка и неподатлива на лечение форма на множествена склероза, която само може да бъде потискана с поддържащи средства. Неврологът дори настояваше да изпрати данните в Центъра за контрол на заболяванията, защото там продължаваха да изследват така наречената АМС — атипична множествена склероза. Джейсън го бе разубедил, не знам дали с подкуп или заплахи. Поне засега новият лекарствен коктейл го поддържаше в добро състояние, работоспособен и подвижен както някога. И опасенията на Даян стихнаха.

Джейс бе донесъл бутилка скъпо френско шампанско, за да отпразнуваме изстрелването на корабите.

— Можехме да си уредим и ВИП места — споменах на Даян, — да се отъркаме в президента Гарлънд.

— И оттук се вижда не по-зле — поклати глава Джейсън. — Всъщност е по-хубаво, защото няма да ни снимат всяка секунда.

— Не съм се запознавала с президент — подхвърли Даян.

По телевизията обсъждаха преградата на Ускорението.

— Думата не подхожда — оплака се Джейсън. — Вече не я използват в нито едно научно списание.

— И как я наричат?

Той се прокашля неловко.

— Странна мембрана.

— О, не! — разкикоти се Даян. — Какъв ужас! Непоносимо! Звучи като нещо от гинекологията.

— И така да е, „преграда“ е неправилно. По-скоро е граничен слой, а не линия, която пресичаш. Пропуска телата избирателно и ги ускорява към вселената отвън. Повече прилича на осмоза, а не на нахлуване през ограда. Затова предпочитаме „мембрана“.

— Джейс, бях забравила как се чувствам при разговор с теб — понякога е малко объркващо.

— Тихо — помолих ги. — Чуйте!

По телевизията включиха звуков канал от НАСА и равен глас в Центъра за управление на полетите отброяваше оставащите секунди. Тридесет. А на площадките дванадесет ракети, одобрени за старт и заредени с гориво, чакаха сигнала. Дванадесет едновременни изстрелвания — някое не толкова амбициозно космическо управление би отсякло, че подобно начинание е неосъществимо и извънредно опасно. Ние обаче живеехме във време на дързост и отчаяние.

— Защо трябва да полетят едновременно? — не се стърпя Даян.

— Защото… — започна Джейс. — Не, изчакай и само гледай.

Двадесет секунди. Десет. Джейс стана и опря ръце в парапета. Всички балкони от двете страни бяха претъпкани. И на плажа се бе струпало гъмжило. Хиляди глави и обективи гледаха в една посока. По-късно пресметнаха, че в района около Кейп Канаверал се струпали два милиона. Полицията съобщи за повече от сто джебчийски кражби. Имаше двама смъртоносно намушкани с нож, петнадесет опита за изнасилване и едно преждевременно раждане.

Пет секунди. Телевизорът в стаята млъкна. За миг се чуваше само бръмчене и жужене на камери.

После пламъци огряха океана чак до хоризонта.

Една от тези ракети нямаше да развълнува особено местни хора, дори при нощен старт, но виждахме не една колона от огън, а пет, седем, десет… дванадесет. Решетестите опори се осветиха за малко като скелети на небостъргачи, скоро ги обгърнаха облаци от изпарена морска вода. По няколко километра деляха ослепителните струи, но далечината ги събираше, докато напираха в небето, станало индигово синьо от общото им сияние. Хората на плажа се развикаха тържествуващо и врявата се сля с шума от ускорителите с твърдо гориво, от чийто тътен сърцето се свиваше като при възторг… или ужас. Не вярвах сред двата милиона да се намери човек, който не е виждал старт на ракета поне веднъж по телевизията, а колкото и величаво да беше това изстрелване, то беше най-забележително с вложената идея, с осъществения стремеж. Ние не само щяхме да забием знамето на земния живот в повърхността на Марс. Опълчвахме се и срещу Ускорението.

Правоъгълният екран на телевизора, към който се озърнах, показваше в съчетани кадри подобни ракети, пробождащи облаците на дневна светлина в Русия, Казахстан и Китай.

Неистовото сияние избледняваше, нощта пак се прокрадна на мястото си.

Хиляда камери млъкнаха като умиращи щурци.

Празненствата — кой както ги разбираше — продължиха до сутринта.

 

 

Влязохме в стаята и дръпнахме завесите, за да не ни дотяга мракът. Отворихме шампанското и гледахме новините от чужбина. Всички стартове бяха успешни. Огромна орда бактерии беше на път към Марс.

— И защо трябва да излетят едновременно? — повтори въпроса си Даян.

Джейсън се загледа умислено в нея.

— Защото искаме да достигнат целта си горе-долу едновременно. А не е толкова лесно. Или ще навлязат в мембраната на Ускорението в един момент, или при излизането от нея ще ги разделят години или векове. Не е чак толкова решаващо за анаеробните организми, но се упражняваме за стартовете, когато това ще бъде задължително.

— Години или векове? Как е възможно?

Джейс сви вежди насреща й.

— Опитвам се да преценя докъде се простира невежеството ти…

— Просто попитах, Джейс.

— Хайде да отброиш една секунда.

— Какво?!

— Добре, аз ще го направя. Едно… Готово. Схвана ли?

— Джейсън…

— Малко търпение. Разбираш ли какво е времевото съотношение на Ускорението?

— Имам обща представа.

— Не е достатъчно. Една земна секунда е равна на 3,17 години в Ускорението. Не забравяй. Ако някоя ракета навлезе в мембраната секунда по-късно, ще закъснее при излизането в орбита с повече от три години.

— Само защото не мога да боравя с числа…

— Даян, тези числа са важни. Да речем, че преди секунда нашата флотилия беше в орбита около Земята. А сега вече са доставили товара си на Марс. Сега в буквалния смисъл. Случило се е. Нека мине минута — сто и деветдесет години навън.

— Да, много са, но нали няма да преобразите планетата за някакви си две столетия?

— Двеста години от Ускорението след началото на експеримента. Докато си говорим, колониите бактерии, които са оцелели, са имали два века да се размножават на Марс. След час там ще са минали 11 400 години…, след седмица — 1,9 милиона години…

— Добре, Джейс, проумях най-сетне.

— След месец — 8,3 милиона години…

— Ясно.

— А по същото време догодина там ще са минали сто милиона години.

— Да, но…

— А на Земята сто милиона години са приблизително равни на периода между излизането на живота от морето на сушата и последния ти рожден ден. Това време стига микроорганизмите да изхвърлят в атмосферата въглероден двуокис от отлаганията в кората на планетата, да извлекат азот от нитратите, да пречистят окисите в реголита и да обогатят средата, измирайки все по-масово. А въглеродният двуокис е парников газ. Атмосферата се сгъстява и затопля. След година ще запратим там орда от дишащи организми и те ще започнат да разграждат въглеродния двуокис до чист кислород. След още година, или когато моментът настъпи според спектрографските данни от Марс, добавяме треви, други растения, по-сложни организми. И когато всичко се стабилизира в донякъде самоподдържаща се планетарна екология, изпращаме там хора. Известно ли ти е какво означава това?

— Ти ми кажи — мрачно промълви Даян.

— Означава, че след пет години на Марс ще има процъфтяваща човешка цивилизация. Ферми, заводи, пътища, градове…

— Джейс, това се нарича самонадеяност.

Той се подсмихна.

— Имам си какви ли не грижи, но тревогата да не засегна боговете не е сред тях.

— Ами Хипотетичните?

Този въпрос му приседна. Джейс се облегна и отпи от леко изветрялото шампанско.

— Не ме е страх, че ще ги оскърбя. Напротив. Мисля си, че правим точно каквото те искат от нас.

Не пожела да ни обясни думите си, а Даян припряно заговори за друго.

 

 

Ден по-късно откарах Даян на летището в Орландо за полета до Финикс.

През последните дни се убедих, че няма да обсъждаме, споменаваме или намекваме за единствената ни нощ на физическа близост в Бъркшир преди да се омъжи за Саймън. Признавахме, че се е случило само чрез непохватните усилия да не припарваме до спомена. Прегърнахме се (съвсем невинно) пред входа за пътници и Даян обеща:

— Ще ти се обаждам.

Тя рядко обещаваше нещо, но държеше на думата си. Не забравях обаче и колко време бе минало, откакто я видях предишния път, и още колко неизбежно ще мине до следващата ни среща. Не време според мерките на Ускорението, но също толкова разрушително и ненаситно. В ъгълчетата на очите и устните й имаше бръчици, каквито виждах и по моите всяка сутрин в огледалото.

Изумително е колко усърдно се превръщахме в хора, които не се познават много добре.

 

През пролетта и лятото изстрелваха наблюдателни сонди, които оставаха месеци наред в орбита високо над Земята и се връщаха със снимки и спектрограми на Марс — кадри от екопоезата.

Първите резултати не бяха убедителни — скромно увеличение на въглеродния двуокис в атмосферата, което може би се дължеше на загряването й от Слънцето. Марс си оставаше студен и негостоприемен свят. Джейсън признаваше, че е вероятно дори приспособените с генно инженерство организми да не са се нагодили добре към безпощадното ултравиолетово облъчване през деня, както и към богатия на окислители реголит.

Но в средата на лятото спектрографските следи от биологична активност бяха неоспорими. По-гъстата атмосфера се обогатяваше с водни пари, имаше повече метан, етан и озон, дори несвързаният азот се увеличаваше по малко, но забележимо.

До Коледа тези промени, макар и все още незначителни, далеч задминаха ефекта от по-силно греещото Слънце. Нямаше съмнения — Марс се преобрази в жива планета.

Подготвиха отново стартовите площадки и натовариха ракетите с други микроби. През онази година цели два процента от вътрешния брутен продукт на Щатите се дължаха на свързано с Ускорението авиокосмическо производство — преди всичко по проекта „Марс“. Подобен беше неговият дял и в другите индустриално развити страни.

 

 

Болестта на Джейсън отново се влоши през февруари. Той не можеше да фокусира погледа си. Неврологът промени лекарствената схема. Джейсън се възстанови бързо, но за около седмица се откъсна от работата си.

Даян спази обещанието. Обаждаше ми се поне веднъж месечно или по-често, почти винаги късно вечерта, когато Саймън вече спеше в другия край на малкия апартамент. Двамата обитаваха няколко стаички над антикварна книжарница в Темпе. Нищо друго не биха си позволили с нейната заплата и парите, които той получаваше понякога в „Храма на Йордан“. Когато беше топло, чувах бучене на мощен вентилатор, а през лятото тиха музика от радиото прикриваше гласа й.

Поканих я във Флорида за изстрелването на следващите ракети. Както и очаквах, тя отказа — била затрупана с работа, в края на седмицата щели да им гостуват за вечеря приятели от църквата, а и Саймън не би одобрил.

— Той преживява лека духовна криза. Иска да реши за себе си онези спорове около Месията…

— И такива спорове ли има?

— Чети вестници — сгълча ме Даян. Явно надценяваше вниманието към религиозните спорове от страна на пресата във Флорида. На запад положението може и да беше различно. — Ранните автори на „Новото царство“ разглеждаха Ускорението като непосредствено сбъдване на пророчествата в светото писание. Това означаваше, че не е нужно да има Страшен съд в буквалния смисъл, нито дори Второ пришествие на Христос. Всичко можело да се тълкува поновому или да бъде отхвърлено, защото Ускорението е пряка Божия намеса в човешката история, истинско чудо, което е по-важно от писанията. Това ни даваше свободата да създаваме земния рай. Изведнъж се оказа, че сами носим отговорността за Царството Божие на Земята.

— Не знам дали разбрах…

— Смисълът е, че… За нас има значение това, че „Храмът на Йордан“, нашата малка църква, официално отхвърли цялото учение на „Новото царство“, макар че половината паство е от някогашните участници в движението, като мен и Саймън. И ненадейно затънахме в спорове за Изпитанието и как Ускорението се вписва в библейските пророчества. Хората се цепят на враждуващи групички. Има ли Антихрист и ако има — къде е той? Кога да очакваме Възнесението? Ей такива неща. И да ти звучи дребнаво, духовният залог за нас е много висок, а участниците в споровете са наши приятели.

— Ти какво защитаваш?

— Лично аз ли? — Даян млъкна и аз долових приглушеното мърморене на радиото. Водещ с бездушен глас съобщаваше късните новини на хората, страдащи от безсъние. Някаква престрелка в Меса. А те нека си спорят за Царството Божие… — Да речем, че съм раздвоена. Не знам в какво вярвам. Понякога ми липсват онези години. Измисляхме си рая в движение. Изглежда, че…

Чу се и друг глас:

— Даян? Още ли си будна?

— Извинявай. — Саймън си я наглеждаше. Време беше да сложи край на телефонната ни романтична среща, тази безтелесна изневяра. — Ще се чуем скоро.

Прекъсна връзката преди да й кажа „дочуване“.

 

 

Втората вълна от кораби за посев потегли със същата безпогрешност. Журналистите пак обсадиха Канаверал, но аз гледах изстрелването на голям екран в залата на „Перихелий“.

И това лято се изниза в чакане. Европейците изведоха в орбита ново поколение телескопи и интерферометри, събраните от тях данни бяха още по-пълни и недвусмислени. През септември всяка стая в „Перихелий“ беше облепена със снимки, потвърждаващи нашия успех. И аз сложих една в рамка, за да я окача в приемната. Композираната от много снимки картина очертаваше планината Олимп, заскрежен или заледен, белязан с пресни отточни улеи. Ивици мъгла се точеха като реки във Валес Маринерис, зелени пипалца се протягаха по Солис Лакус. Южните плата на Тера Сиренум още бяха пустини, но по-влажният и ветровит климат бе разял почти напълно стените на метеоритните кратери.

Кислородното съдържание на атмосферата се колебаеше няколко месеца заедно с възхода или упадъка на аеробните организми, но до декември се закрепи на двадесет милибара. В хаотичната смес на все повече парникови газове, неустойчив воден цикъл и тепърва възникващи биохимични кръговрати Марс намираше новото си равновесие.

Тези непрекъснати успехи ободряваха Джейсън, състоянието му оставаше стабилно и той все беше зает, сякаш напълно излекуван. Единственото, което го тормозеше, беше превръщането му в лице на фондацията „Перихелий“ или поне в нейната научна знаменитост, бляскав символ на преобразяването на Марс. И.Д. имаше грижата за това. Знаеше, че обществеността иска „Перихелий“ да се показва с човешко лице, по-добре младо, излъчващо ум, но не и страховито. Тикаше Джейсън пред камерите още когато „Перихелий“ беше лобистка група на авиокосмическата индустрия. Джейс беше търпелив, обясняваше смислено и разбираемо, а и изглеждаше приятно на екрана, но мразеше тази шумотевица и излизаше от стаята, за да не вижда себе си по телевизията.

През тази година бяха осъществени първите безпилотни полети с ЯЕД-кораби, които Джейсън следеше с изострено внимание. Тъкмо тези кораби щяха да пренесат хора на Марс и за разлика от сравнително опростените носители на микроби бяха разработени по нови технологии. Зад съкращението ЯЕД се криеше „ядрено-електрически двигател“ — миниатюрен атомен реактор, който захранваше по-мощна йонна тяга. Тази мощност стигаше за тежките модули. Но за извеждането на чудовищата в орбита бяха необходими ракети, каквито НАСА не бе изстрелвала досега. Джейсън го наричаше „героично инженерство“, а и цената им изискваше героично търпение. Разходите подбуждаха към недоволство сговорчивия досега Конгрес, но забележителният напредък затваряше устите на несъгласните. Джейсън се тревожеше, че и един-единствен гръмък провал ще промени съотношението на силите.

Малко след Нова година спускаем апарат на опитен образец ЯЕД не се върна с данните от пробния полет и предположиха, че се е повредил в орбита. На Капитолийския хълм веднага започнаха да ни сочат с пръст, особено привържениците на крайни бюджетни икономии от щати, където нямаше големи вложения в авиокосмическия бизнес. Но приятелите на И.Д. в Конгреса отхвърлиха възраженията, а успешният пробен полет седмица по-късно сложи край на споровете. И все пак Джейсън отбеляза, че ни се е разминало на косъм.

Даян следеше дискусиите, но за нея те бяха безсмислени.

— Джейс би трябвало да се тревожи повече за промените в света заради тази история с Марс. Дотук всичко върви по мед и масло в медиите, нали? Всеки е пълен с хъс, всички искаме нещо да ни вдъхва увереност в… как да го нарека… могъществото на човешката раса. Но възторзите ще стихнат рано или късно, а дотогава хората ще са наясно до последната подробност какво представлява Ускорението.

— Толкова ли е лошо?

— О, да — ако проектът „Марс“ се провали или не сбъдне очакванията им. Не само защото хората ще се разочароват. Те вече ще са видели преобразяването на цяла планета и ще имат времеви мащаб, по който да се ориентират в Ускорението с цялата му побъркваща мощ. Ускорението не е някаква абстрактна представа — тъкмо вие ги накарахте да погледнат звяра в очите. Може и да заслужавате похвала за това, но потръгне ли зле вашият проект, пак ще им отнемете смелостта и ще им бъде още по-тежко. Защото са прозрели. И никак няма да им станете симпатични с този провал, Тайлър, защото ще ги остави по-уплашени от всякога.

Припомних й стихчето от Хаусман, което ми прочете преди толкова години: „Детето пък изобщо не разбра, че е изядено от гризли.“

— Детето май започва да се досеща — отвърна Даян. — Може би в това е същността на Изпитанието.

Може би. В някои безсънни нощи умувах кои или какви са Хипотетичните. Всъщност разполагахме с един-единствен неоспорим факт за тях: те бяха способни да затворят Земята в тази… странна мембрана и се навъртаха наоколо (като се разпореждаха с нас и определяха съдбата на планетата и хода на времето) цели два милиарда години.

Нищо, което има поне далечна прилика с хората, не може да прояви подобно търпение.

 

 

Неврологът на Джейсън ме насочи към статия в списанието на Американското медицинско дружество, публикувана през зимата. Изследователи от университета „Корнел“ открили генетичен маркер за тежката, устойчива на лекарства форма на множествената склероза. А веселият шишко доктор Дейвид Малмстийн проверил ДНК профила на Джейсън и намерил в него подозрителната хромозомна верига. Попитах го какво означава това за Джейсън.

— Можем да подберем малко по-точно лекарствата му. Но никога няма да му осигурим трайното подобрение, на което се надява типичният болен от множествена склероза.

— Поне наглед той е в ремисия от почти година. Това не е ли трайно подобрение?

— Контролираме симптомите, нищо повече. Атипичната склероза си тлее в него като пожар във въглищен пласт. И ще настъпи момент, когато няма да можем да я потискаме.

— Точката на необратимост.

— Може и така да се каже.

— Още колко време ще изглежда здрав?

Малмстийн се умълча.

— Знаеш ли, Джейсън ми зададе съвсем същия въпрос.

— И ти какво му отговори?

— Че не съм врачка. И че етиологията на атипичната множествена склероза не е проучена точно. А човешкото тяло си има собствен календар.

— Досещам се, че отговорът не му е харесал.

— Той много красноречиво изрази неодобрението си. Казах му истината. Възможно е да си щъка напред-назад десетина години, без симптомите да се проявят. Но не е изключено да се озове в инвалидна количка и до края на тази седмица.

— Тези думи ли използва?!

— Не, поднесох му по-смекчена версия. Не искам да губи надежда. Той има борбен дух, което е важно. Откровено казано, очаквам да е добре в близкото бъдеще — две до пет години, може би и повече. После става непредсказуемо. Жалко, че не мога да му обещая нищо по-хубаво.

Не споделих с Джейсън този разговор с Малмстийн. През следващите седмици виждах удвоените му усилия. Той мереше успехите си по своето време, не по преходността на света.

 

 

Стартовете зачестиха, цената им нарастваше. Последната вълна от кораби за посев (единствените, в които наистина щеше да има семена) полетя през март, две години след като заедно с Даян и Джейсън гледахме подобни ракети да поемат към тогава безплодната планета.

Ускорението ни даде необходимото, за да проведем дълга екопоеза. Но след като изпратихме и семената на сложни растения, изборът на момента стана най-важен. Ако чакахме прекалено дълго, Марс можеше да ни се изплъзне: след милион години дива еволюция годното за храна зърнено растение току-виж загуби всякаква прилика с първоначалната си форма, стане непоносимо на вкус или дори отровно.

Значи наблюдателните спътници трябваше да бъдат изведени в орбита броени седмици след флотилията със семената, а ако резултатите бяха обнадеждаващи, ЯЕД-корабите със заселниците щяха да излетят веднага след тях.

Даян ми се обади късно през нощта след изстрелването на спътниците. (Модулите с данни се върнаха броени часове след старта, но още ги превозваха към Лабораторията по реактивно движение в Пасадена, за да бъдат анализирани.) Гласът й звучеше измъчено и щом я подпитах, тя си призна, че са я пуснали в неплатен отпуск поне до юни. Двамата със Саймън вече изоставали в плащането на наема. Не би поискала пари от И.Д., с Керъл не можело да се говори. Събираше смелост да се обади на Джейсън, но не би понесла лесно унижението.

— Даян, колко пари са ви нужни?

— Тайлър, не исках да…

— Знам. Не си ми искала. Аз ти ги предлагам.

— Ами… този месец ще ни стигнат и петстотин.

— Май наследството е свършило.

— Да, похарчихме отделеното за Саймън във фонда. Семейството му още има пари, но не иска и да чува за него.

— Няма ли да се усети, ако ти изпратя чек?

— Не би се зарадвал. Помислих дали да не кажа, че съм намерила стара застрахователна полица, която съм осребрила. Или нещо подобно. Една от лъжите, които не се смятат за чак такъв грях, надявам се.

— На същия адрес ли сте?

Там пращах учтиво безлични коледни картички всяка година и оттам получавах в отговор банални заснежени пейзажи с подпис „Саймън и Даян Таунсенд. Бог да ви благослови!“.

— Да… Благодаря ти. Много ти благодаря. Толкова е потискащо…

— Времената са тежки за мнозина.

— Но ти си добре, нали?

— Да, добре съм си.

Изпратих й шест чека, всеки подлежащ на изплащане на петнадесето число от месеца в продължение на половин година. Не знаех дали това ще ни сближи, или ще съсипе отношенията ни. Не знаех и дали изобщо има значение.

 

 

Записите показваха свят, който — макар да беше по-сушав от Земята — бе осеян с езера като меден диск, в който са инкрустирали шлифовани тюркоази. Планетата беше изящно опасана с облачни ивици, бури изсипваха дъждовния си товар по склоновете на древни вулкани и пълнеха речни корита и затрупани с наноси устия, чиято зеленина напомняше морава пред градска къща.

Огромните ракети чакаха заредени с гориво на площадките. По космодрумите из цял свят почти осемстотин души се изкачиха по опорите, за да се затворят в кабини колкото шкаф и да посрещнат несигурната си участ. В атомните Ноеви ковчези върху стартовите степени имаше (освен астронавтите) ембриони на овце, говеда, коне, прасета и кози, също и стоманени утроби, от които те щяха да се пръкнат с малко късмет. Имаше семена на десет хиляди растителни вида, ларви на пчели и други полезни насекоми, още десетки различни биологични товари, за които не се знаеше ще понесат ли полета и суровите условия, в които щяха да се върнат към активен живот. Имаше архив от сбити обобщения на човешките знания — и в цифров формат (със съответните апарати), и отпечатани нагъсто с дребен шрифт. Имаше части и припаси за прости укрития, слънчеви батерии, оранжерии, инсталации за пречистване на вода и примитивни полеви болници. При голям късмет всички преселнически кораби щяха да кацнат в една и съща обширна екваториална низина в период от няколко години според мига на преминаването им през мембраната на Ускорението. В най-лошия случай дори самотен кораб, ако останеше сравнително невредим, можеше да послужи на екипажа си, докато хората се приспособят.

И отново се озовах в голямата зала на „Перихелий“ с всички, които не бяха отпътували да гледат старта на място. Седнах отпред до Джейсън, впил очи в екрана с предаването на живо от НАСА. Имаше превъзходна панорама отдалеч на морските площадки — стоманени острови, свързани с огромни мостове, по които бяха прокарани релси, и десетте великански ракети „Прометей“. (Така наричаха произведените от „Боинг“ и „Локхийд-Мартин“. Руснаците, китайците и европейците използваха същата основна конструкция, но избраха други имена и цветове за ракетите си.) Много жертви бяха направени заради тези мигове: данъци и фискален резерв, брегови ивици и коралови рифове, кариери и човешки живот. В основата на всяка площадка край Канаверал имаше плакет с имената на петнадесетте работници, загинали при построяването им. Джейсън потропваше забързано с крак, докато отброяваха последната минута. Питах се дали това е поредният симптом, но той забеляза накъде гледам и се наведе към ухото ми.

— Само съм изнервен. Ти не си ли?

Вече имаше проблеми. В света бяха сглобени и подготвени общо осемдесет ракети носители за едновременния старт. Конструкцията обаче беше нова, оставаха недовършени неща. Четири ракети бяха отписани заради технически затруднения. Три щяха да бъдат забавени (а уж всичко беше синхронизирано до секунда) по обичайните причини — влошено подаване на гориво, грешки в софтуера. Това беше неизбежно и предвидено при подготовката, но сега изглеждаше зловещо.

Всичко трябваше да се случи много бързо. Този път присаждахме не биология, а човешка история, която по думите на Джейс беше буен огън в сравнение с мудното тътрене на еволюцията.

Говорителят в НАСА обяви:

— Запалване.

Джейсън вдиша през зъби и леко се обърна настрана. Девет от десетте ракети — кухи цилиндри, натъпкани с взривоопасно гориво, по-високи от „Емпайър Стейт Билдинг“ — се понесоха с гръм към небето въпреки логиката на притеглянето и инерцията. Харчеха тонове гориво, за да преодолеят първите сантиметри, и изпаряваха незнайно колко морска вода, която гасеше вибрациите, иначе носителите щяха да се пръснат на парчета. След броени мигове изглеждаше, че ракетите си построиха стълби от пара и пушеци, по които се изкатериха. Напорът им пролича и огнените стълбове се проточиха над плътните кълбящи се облаци, които носителите избълваха. Все нагоре, докато се изгубиха от погледа, както при всеки успешен старт — трескав и ярък като сън, който свършва толкова скоро.

Забавиха последната ракета заради дефектен сензор, но и тя излетя след десет минути. Щеше да доближи Марс почти хиляда години след останалите във флотилията. И това бе предвидено в плановете, а можеше и да е за добро. Второ инжектиране на земни знания и технологии, дълго след като хартиените книги и компютрите на заселниците са се разпаднали на прах.

 

 

Веднага превключиха на излъчването от Френска Гвиана, където беше неузнаваемо разширеният Център за космически изследвания в Куру. Един от великаните, произведен от „Аероспасиал“, бе набрал височина трийсетина метра преди тягата да спре и ракетата да се стовари в огнено кълбо.

Дванадесет загинали — десет в ЯЕД-модула и двама от наземните служби. Все пак това беше единствената видима трагедия при стартовете и май можехме да се поздравим, че ни е провървяло.

 

 

Но още нищо не бе приключило. До полунощ човешката цивилизация на Марс или щеше да е стигнала до пълния си крах, или щеше да се е развивала сто хилядолетия. (Помислих си, че това е очебийният пример за чудовищното разминаване между времето на Земята и Ускорението.)

Времето се изнизваше, докато пътувах от „Перихелий“ към къщата под наем. Нищо чудно цели марсиански династии да са се въздигали и сгромолясвали, докато чаках светофара на кръстовищата. Мислех си за тези съвсем реални хора, чийто живот се вмества в някаква си минута, отброена от моя часовник, и се замайвах. Световъртеж от Ускорението. Или от нещо друго, по-първично.

Същата вечер бяха изстреляни и половин дузина наблюдателни спътника, които щяха да търсят признаци за човешко присъствие на Марс. Върнаха се на Земята меко с парашутите си и бяха прибрани до края на нощта.

 

 

Видях резултатите преди да бъдат оповестени.

Измина цяла седмица след старта на ракетите „Прометей“. Джейсън си записа преглед в клиниката за десет и половина сутринта. Не го отмени, но дойде час по-късно с голям жълт плик в ръка. Очевидно нямаше търпение да ми каже нещо, което изобщо не бе свързано с болестта и лекарствата му. Побързах да го отведа в стаята за прегледи.

— Не знам какво да кажа на журналистите — призна Джейс. — Току-що привърших споровете по конферентна връзка с директора на Европейската космическа агенция и неколцина китайски бюрократи. Опитваме се да съставим чернова за общото изявление на държавните глави, но щом руснаците се съгласят с някое изречение, китайците решават да го отхвърлят и обратното.

— За какво ще бъде изявлението?

— Данните от спътниците.

— Имаш ли ги?

Всъщност отдавна трябваше да ги има. Лабораторията по реактивно движение обикновено разпространяваше снимките по-чевръсто. Но като слушах Джейсън, се досещах, че някой се е чудил какво да прави с данните. Значи се разминаваха с очакванията. Лоши новини?

— Погледни — предложи той.

Отвори плика и извади две снимки, компютърно сглобени от множество изображения. Снимки на Марс от околоземна орбита, направени след изстрелването на „Прометей“.

Първата спираше дъха. Не беше толкова отчетлива като онази в рамката на стената, защото Марс се бе отдалечил много от точката на най-голямо сближаване със Земята, но ясните детайли свидетелстваха колко е напреднала технологията. Различавах толкова зеленина, че несъмнено внесената от нас екология бе оцеляла.

— Вгледай се по-внимателно — посъветва ме Джейс.

Плъзна пръст по лъкатушеща река в низина. Тук зеленината беше с резки правилни очертания. Взрях се и открих още такива поля.

— Земеделие — натърти той.

„Сега има две населени с хора планети в Слънчевата система“ — мярна се в главата ми. Хора живееха на Марс.

Исках да зяпам ненаситно, обаче Джейс прибра тази снимка в плика и откри за погледа ми втората.

— Направена е едно денонощие по-късно.

— Не разбирам…

— Същата камера в същия спътник. Имаме и други за потвърждение. Отначало приличаше на повреда, но увеличихме контраста и имаше малко звездна светлина.

На снимката не се виждаше друго, освен няколко звезди и плътна чернота в очертания на диск.

— Какво е това?

— Мембрана на Ускорението, видяна отстрани. Сега и Марс има такава.

4.10⁹ г. н.е.

Пътят от Паданг към вътрешността беше стръмен (поне това усещах), понякога гладък като коприна, друг път целият на дупки. Накрая спряхме пред нещо, което в тъмнината ми заприлича на бетонен бункер, но сигурно беше клиника, щом под ярката лампа се виждаше нарисуван червен полумесец. Шофьорът пак се разсърди, когато видя къде ни е докарал — поредното доказателство, че съм болен, а не пиян. Даян пъхна още банкноти в ръката му и го отпрати доволен въпреки уплахата.

Не успявах да се задържа прав и се облягах на Даян, която ловко пое тежестта на тялото ми. Клиниката беше пред нас, от другата страна на пътя имаше бензиностанция, иначе различавах само гора и равна земя, вероятно ниви. Нямаше никого наоколо, докато мрежестата врата на сградата не изскърца тихо и към нас се забърза нисичка закръглена жена с дълга пола и малка бяла шапка.

— Ибу Даян! — възкликна тя приглушено, сякаш дори в този час на безлюдие се опасяваше да не ни подслушат. — Добре дошла!

— Здравейте, ибу Ина — отвърна Даян с уважение.

— А мъжът с вас сигурно е…

— Пак Тайлър Дюпри, за когото ви говорих.

— Твърде болен ли е, за да говори?

— Твърде болен, за да каже нещо смислено.

— Тогава по-скоро да го настаним вътре.

Даян ме крепеше от едната страна, а жената, наречена от нея ибу Ина, ме хвана под дясната мишница. Не беше млада, но силата й ме учуди. От нея лъхаше на канела. Тя сбърчи нос — от мен явно лъхаше на нещо далеч по-неприятно.

Минахме през празна чакалня с евтини плетени и метални столове и влязохме в кабинет за прегледи с напълно съвременно оборудване. Даян ме отпусна на кушетката, а Ина изрече:

— Да видим какво можем да направим за него.

Почувствах се в безопасност и загубих съзнание.

 

 

Събудиха ме глас от далечна джамия, зовящ правоверните към молитва, и ароматът на току-що сварено кафе.

Лежах гол на сламеник в стаичка с бетонни стени и прозорец, който пропускаше единствената светлина вътре — блед предвестник на утрото. Рамката на вратата беше закрита с бамбукова завеса, зад нея се чуваше енергично тракане на чаши и купи.

Дрехите, с които бях дошъл, бяха изпрани и сгънати до постелята. Разпознах краткия промеждутък между два пристъпа на треската и събрах сили да се облека.

Тъкмо пъхах втория крак в крачола и ибу Ина надникна през решетката.

— Значи сте добре, щом ставате!

Съвсем за малко, както се оказа. Тупнах на сламеника. Ина донесе в стаята паница с бял ориз, лъжица и емайлирана чаша. Приклекна до мен и ми посочи с поглед дървения поднос — исках ли нещо?

Открих, че искам. За пръв път от много дни бях гладен. И май ми беше време — панталонът висеше смешно, ребрата ми изпъкваха под кожата.

— Благодаря — казах й.

— Снощи се запознахме — напомни тя, когато ми подаде паницата. — Помните ли? Моля да ме извините за неудобствата, тази стая е подходяща за скривалище, но е неуютна.

Наглед възрастта й беше между петдесет и шестдесет години. По кръглото й лице имаше бръчки. Говореше с напевния индонезийски ритъм, но с подчертано правилно произношение.

— Английският ви е превъзходен — рекох й, защото не измислих друг комплимент.

— Благодаря. Учих в Кеймбридж.

— Филология ли?

— Медицина.

В ориза нямаше много подправки, но беше вкусен. Постарах се да покажа с какво удоволствие го дояждам.

— Искате ли още след малко?

— Да, благодаря.

Ибу е почтителното обръщение към жена в езика минангкабау, пак — към мъж. Значи лекарката беше от тази народност и сега се намирахме в платата на Суматра, може би не много далеч от връх Мерапи. За народа на Ина знаех само каквото прочетох в туристически справочник по време на полета от Сингапур. Наброяваха над пет милиона души и живееха в градове и села из платото, бяха известни с проследяването на потеклото по майчина линия, усета си към бизнес и съчетаването на исляма с традиционната култура адат.

И всичко това изобщо не обясняваше защо съм в стаичка зад кабинета на лекарка от минангкабау.

— Даян още ли спи? Не разбирам как…

— Уви, ибу Даян се върна с автобус в Паданг. Но вие сте в безопасност тук.

— Надявах се и тя да е в безопасност.

— Несъмнено тук щеше да бъде на по-сигурно място, отколкото в града. Но така не бихте се измъкнали от Индонезия.

— Как се запознахте с Даян?

Ина се засмя.

— По чиста случайност! Тя се опитвала да уговори сделка с бившия ми съпруг Джала, който се занимава с внос и износ, както и с други неща. Плъзнала мълва, че „новите реформатори“ проявяват прекален интерес към нея. Работя по няколко дни всеки месец в държавната болница в Паданг и много се зарадвах, когато Джала ми представи Даян, макар че той просто търсеше временно убежище за перспективна клиентка. Толкова е вълнуващо да срещна сестрата на пак Джейсън Лоутън!

Стъписах се.

— Знаете за Джейсън?

— Само каквото можах да прочета и чуя — за разлика от вас не съм имала честта да разговарям с него. О, следях много внимателно новините за Джейсън Лоутън в първите години на Ускорението. А вие сте бил негов личен лекар! И ето ви сега в това килерче на моята клиника.

— Не съм убеден, че Даян е трябвало да говори за тези неща.

Всъщност бях абсолютно убеден, че не биваше да издава нищо. Разчитахме само на своята анонимност, но бяхме разкрити.

Ибу Ина посърна.

— Разбира се, по-добре беше да не изрича това име, но в Паданг е пълно с чужденци, които имат проблеми с правосъдието. Ако пък имат и медицински проблеми, положението им е още по-тежко. Даян изглежда е научила от някого, че и аз, и Джала се възхищаваме на Джейсън Лоутън. Вероятно не е виждала друг изход, щом си послужи с името му. Отначало не й повярвах и потърсих снимки в интернет. Една от неприятните страни в живота на знаменитостите — снимат ги непрекъснато. Както и да е, имаше снимка на семейство Лоутън, направена малко след началото на Ускорението. Познах Даян — казваше истината! Затова повярвах и на думите й за нейния болен приятел. Вие сте бил лекар на Джейсън Лоутън и разбира се, на другия, още по-прочутия…

— Да.

— Малкият чернокож мъж с набръчканото лице.

— Да.

— Чието лекарство ви разболява.

— Чието лекарство, надявам се, накрая ще ми даде по-добро здраве.

— Както се е случило с Даян. Така ми каза. Много интересно — наистина ли има зрелост след зрелостта? Как се чувствате?

— Доста зле, да си призная.

— Процесът още не е завършил, значи имате нужда от отдих. Искате ли още нещо?

— Имах бележници…

— Сложени са при другите ви вещи. Ще ги донеса. Да не сте и писател?

— Само временно. Изпитвам потребност да записвам мислите си.

— Може би ще споделите някои от тях с мен, когато се почувствате по-здрав? Особено за дребния чернокож мъж. Човека от Марс.

 

 

Спах на пресекулки два-три дни и се събуждах изненадан от изтичащото време — внезапно настъпилата нощ или неочакваното утро. Мерех го приблизително по зова за молитва от минарето, шума на колите, варения ориз и подлютените яйца, които ми носеше ибу Ина, изтриването на тялото ми с мокра гъба. Разговорите се процеждаха в паметта ми като пясък през сито. По изражението й познавах, че понякога се повтарям или забравям нейните думи. Светло-тъмно, светло-тъмно… и изведнъж Даян бе коленичила до сламеника заедно с Ина. Двете ме гледаха не особено весело.

— Събуди се — отбеляза ибу Ина. — Моля да ме извините. Ще ви оставя насаме.

Даян беше с бяла блуза, бяла кърпа на главата и широк син панталон. Приличаше на жените, пазаруващи в центъра на Паданг, но с този ръст и бледа кожа едва ли би заблудила някого.

— Тайлър… — Взираше се в мен с големите си сини очи. — Ти внимаваш ли дали пиеш достатъчно вода?

— Толкова зле ли изглеждам?

Тя ме погали по челото.

— Не е лесно, а?

— Не съм очаквал да е безболезнено.

— Още две седмици и край. А дотогава…

Нямаше нужда да ми напомня — лекарството бе започнало да прониква дълбоко в мускулите, в нервите.

— Но тук е добре — добави Даян. — Имаме лекарства срещу спазми, нормални обезболяващи. Ина разбира какво става с теб. — Тя се усмихна унило. — Е, не си го представяхме точно така.

Уповавахме се на анонимността. Всеки пристанищен град около Арката би трябвало да е безопасно място, където американец с достатъчно пари да се скрие в гъмжилото. Спряхме се на Паданг не само заради удобното му разположение — Суматра беше парчето суша най-близо до Арката. Шеметният икономически разцвет и скорошните разпри с правителството на „новите реформатори“ в Джакарта превръщаха града в гнездо на едва укротявана анархия. Намислихме да изтърпя последствията от лекарството в някой безличен хотел, а когато най-сетне бъда преобразен, щяхме да си платим превоза до място, където не би ни сполетяло зло.

Не включихме в сметките си колко е отмъстително правителството на Чайкин, нито пък желанието им да ни превърнат в пример за назидание — и заради тайните, които не издадохме, и заради онези, които разгласихме.

— Оказва се, че съм се набивала на очи на неподходящи места — призна Даян. — Уговорих да ни вземат в две групи рантау, но хората се отказаха и от двете сделки, изведнъж загубиха желание да говорят с мен и проумях, че сме привличали излишно внимание. Консулството, властите на „новата реформа“ и местната полиция разполагат с наши описания. Не съвсем точни описания, но им вършат работа.

— Затова ли каза на тези хора кои сме?

— Казах им, защото вече се досещаха. Не ибу Ина, но бившият й мъж Джала. Той е голям хитрец. Ръководи сравнително законна транспортна фирма. Голяма част от цимента и палмовото масло, които минават през пристанището Телук Баюр, са били в някой от складовете на Джала. От бизнеса с рантау гаданг приходите са по-скромни, но пък не плаща данъци върху тях, освен това претъпканите с емигранти кораби не се връщат празни. Доста пари е натрупал от продажби на крави и кози на черния пазар.

— Като те слушам, той е човек, който охотно би ни продал на „новите реформатори“.

— Ние му плащаме по-добре. И докато не са ни спипали, не му създаваме чак толкова главоболия.

— Ина одобрява ли тези занимания?

— Кои? Рантау гаданг ли? Има двама сина и дъщеря в новия свят. А мнението й за Джала е, че донякъде заслужава доверие — купиш ли го, остава си купен. За нас пък мисли, че сме нещо като светци.

— Заради Ун Нго Уен ли?

— Общо взето — да.

— Имала си късмет, че попадна на нея.

— Не беше само късмет.

— Все пак трябва да се махнем по-скоро.

— Щом се възстановиш. Джала е набелязал кораб за нас — „Кейптаун Мару“. Затова щъкам от тук в Паданг и обратно. Налага се да платя на още хора.

Твърде бързо се превръщахме от чужденци с пари в чужденци, които са имали пари.

— Но е жалко…

— Какво?

Тя кротко плъзгаше пръст по челото ми.

— Че спя сам по принуда.

Даян се засмя и опря длан в гърдите ми. В хлътналите ребра, в кожата, грапава като на алигатор. Не бях чаровна гледка.

— Прекалено горещо е да се гушкаме.

— Горещо ли?

Аз треперех.

— Горкият ми Тайлър!

Щях да я помоля да бъде предпазлива. Затворих очи, а когато ги отворих, Даян не беше в стаята.

 

 

Тепърва предстоеше най-лошото, но следващите дни понесох леко. „Окото на бурята“, както Даян нарече този период. Марсианското лекарство и тялото ми сякаш сключиха временно примирие, за да съберат сили за наближаващата битка. Опитвах да се възползвам от това време.

Изяждах всичко, което Ина ми предлагаше, понякога ставах да се разтъпча из стаята, да върна малко жизненост в мършавите си крака. Ако бях по-бодър, тази бетонна кутийка (бивше складче за лекарства преди Ина да ги премести в по-сигурно помещение с алармена система до клиниката) можеше да ми дотегне като затворническа килия. Аз обаче я чувствах почти уютна. Струпах куфарите в ъгъла и ги приспособих за писалище, пред което сядах на тръстикова рогозка. През високото прозорче се промъкваше светлина.

Оттам надничаше и местно момче, което успях да зърна два пъти. Казах на Ина, тя кимна и след няколко минути домъкна момчето.

— Това е Ен. Той е на десет години. — Бутна го грубичко през бамбуковата завеса. — Много е умен. Иска да стане лекар, когато порасне. Освен това е син на мой племенник. За жалост му е присъщо любопитство, което му пречи да е разумен. Покатерил се върху кофата за боклук, за да види какво крия в задната стая. Непростимо. Ен, извини се на моя гост.

Ен така провеси нос, че се уплаших огромните му очила да не паднат на пода. Смънка нещо.

— На английски! — отсече Ина.

— Извинете!

— Неучтиво, но приемливо. Пак Тайлър, дали Ен може да направи нещо за вас, за да не му се сърдите?

Искаше ми се да го отърва.

— Няма нужда да прави нищо, освен да не нарушава спокойствието ми.

— То се знае, че отсега нататък няма да нарушава спокойствието ви. Ясно ли ти е, Ен? — Момчето сгуши глава в раменете си и кимна. — Но аз имам поръчение за него. Той наминава през клиниката почти всеки ден. Ако не съм заета, показвам му някои неща. Таблото с човешката анатомия. Или лакмусовата хартия, която променя цвета си в оцет. Той все ми разправя колко е благодарен, че му угаждам. Затова като отплата, а и за да изкупи толкова нахалното потъпкване на общоприетия буди, занапред Ен ще бъде съгледвачът на клиниката. Знаеш ли какво се иска от теб, Ен?

Той престана да кима и я изгледа неспокойно.

— Отсега нататък ще използваш за добро зорките си очи и това твое любопитство. Ако някой дойде в селото и разпитва за клиниката — човек от града, особено ако прилича на полицай, — ти ще дотичаш веднага тук да ми кажеш.

— Дори ако съм на училище ли?

— Съмнявам се агентите на „новите реформатори“ да ти досаждат в училище. Когато си там, бъди усърден в учението. Но по всяко друго време — на улицата или около някой уарунг, каквото ще да правиш, ако видиш или чуеш нещо, което засяга мен, клиниката или пак Тайлър — за когото няма да казваш на никого, — ела незабавно при мен. Разбра ли?

— Да.

Момчето смънка още нещо, което не чух добре.

— Не — скастри го Ина, — никакви пари. Що за възмутителен въпрос! Но ако съм доволна, може да има полза за теб. Точно сега никак не съм доволна.

Ен се изсули припряно от стаята, широката бяла тениска се развяваше зад него.

До вечерта започна проливен тропически дъжд и не спря няколко дни, през които писах, спах, храних се, крачих из стаята и търпях.

 

 

В поредната дъждовна вечер ибу Ина изтриваше с мокра гъба люспиците мъртва кожа от тялото ми.

— Разкажи ми нещо, което си спомняш за тях. Искам да си представя какво е да си израснал заедно с Даян и Джейсън Лоутън.

Потопих се във все по-мътното езеро на паметта си, за да търся нещо истинско и символично. Не намерих желаното, но на повърхността изплува картина: звездно небе и дърво, сребриста магнолия.

— Веднъж излязохме на палатки, малко преди Ускорението.

— Само тримата ли? Не бяхте ли още малки за това? Или бяхте с родителите си?

— Не с нашите. И.Д. и Керъл Лоутън всяка година отиваха в някой курорт или пътуваха с туристически кораби, но предпочитаха да са без децата си.

— А майка ти?

— Тя пък предпочиташе да си стои вкъщи. Едни съседи ни взеха на екскурзия в планините Адирондак заедно с момчетата си, които бяха по-големи от нас и дори не ни поглеждаха.

— Но защо… О, бащата сигурно е искал да се подмаже на И. Д. Лоутън? За да измоли после някаква услуга?

— Май беше така, но нито аз, нито Джейсън подпитвахме. Даян може и да е знаела, тя не пропускаше тези подробности.

— Значи отидохте на къмпинг в планината. Сега се обърни на хълбок, моля те.

— Къмпинг от онези, които имат и асфалтиран паркинг. Не попаднахме сред девствена природа. Понеже беше септември, почти не се мяркаха други хора. Опънахме палатките и накладохме огън. Но хлапетата на семейство Фич се свираха в своята палатка и не махнаха слушалките от ушите си. Майката и бащата накрая си легнаха.

— А вие тримата останахте около огъня. Небето виждаше ли се или беше облачно?

— Ясна нощ в ранната есен. Луната още я нямаше, виждаха се много звезди. Нито топло, нито мразовито. Духаше и ветрец, колкото да се чуе как си говорят дърветата.

Ина се усмихна още по-сърдечно.

— Познавам тези звуци. Сега се обърни наляво.

— Отначало ни беше скучно, но щом отвън останахме само ние тримата, започна да ни харесва. Джейс взе фенерче и се дръпнахме встрани от огъня към горичка от магнолии, по-далеч от колите, палатките и останалите. Стояхме на склон, обърнат на запад. Джейсън ни показа зодиакалната светлина над хоризонта.

— Какво е зодиакална светлина?

— Слънчева светлина, отразена от леда в астероидния пояс. Понякога се вижда, ако нощта е тъмна, а въздухът чист. — Е, виждаше се преди Ускорението. Дали още я имаше, или все по-силното излъчване на Слънцето бе помело леда от астероидния пояс? — Издигаше се като топъл дъх през зимата, далечна, рехава. Даян се захласна. Слушаше обясненията на своя брат, а тогава те още я увличаха. Не ги бе надраснала. Вятърът се засили и Джейс насочи лъча на фенерчето към дърветата, за да види Даян движението на клоните им — забавено при големите и ускорено при тънките. Каза, че всеки клон и вейка си имали резонансна честота. Човек можел да си ги представя като музикални тонове. Движението на клоните всъщност било мелодия, която човешкото ухо не долавя — стволът на дървото пее басово, клоните с тенор, а най-тънките вейки свирят на флейти пиколо. Можело да си ги представим и като чисти числа, всеки резонанс от самия вятър до потрепването на листо изграждал уравнение, включено в друго уравнение, което е част от още по-сложно уравнение.

— Много хубаво го описваш — вметна Ина.

— Джейсън го каза по-хубаво. Той като че беше влюбен в света, в градежа му. В неговата музика. Ох…

— Извинявай. А Даян?

— Харесваше й да бъде сестра на Джейсън. Гордееше се с него.

— И на тебе ли ти харесваше да си негов приятел?

— Да, така беше.

— И си бил влюбен в Даян.

— Да.

— И тя в тебе.

— Може би. Надявах се.

— Позволяваш ли да попитам защо не ви потръгна?

— Защо реши, че не ни е потръгнало?

— Веднага се вижда, че и сега сте влюбени. За вас двамата говоря. Но не като мъж и жена, които са били заедно много години. Нещо ви е разделило. Съжалявам, ако съм безочлива в любопитството си.

Да, нещо ни раздели. Много неща. И като че най-очевидното от тях беше Ускорението. Тъй и не разбрах истински уплахата й — Ускорението сякаш беше предизвикателство и укор към всичко, което й помагаше да намира сигурност.

Бездруго не я намираше в Голямата къща, а накрая загуби опора и в Джейсън. Научните идеи, които й поднасяше като чудати подаръци, отначало вдъхваха увереност — уютните световни линии на Нютон и Евклид. Но с времето ставаха необичайни и тя се отчуждаваше от тях. Константата на Планк, според която под определена дължина нещата вече не бяха неща. Черните дупки, затворени от собствената им немислима плътност в съществуване извън причината и следствието. Вселена, която не само се разширяваше, но и напредваше все по-шеметно към своя край.

Когато настъпи Ускорението, сигурно й е изглеждало като чудовищно потвърждение на възгледите му за света, особено защото Джейсън беше обсебен от него. Безспорно и другаде имаше разумен живот, още по-безспорно беше, че той напълно се различаваше от нас. Безмерно могъщ, ужасяващо търпелив и равнодушен към страха, който насади в нашия свят. Човек лесно би си представил Хипотетичните като свръхинтелигентни роботи или неразбираеми енергийни същества. Нямаше място за докосване, целувка, сгрята постеля или думи на утеха.

Затова Даян се изпълни с яростна лична омраза към Ускорението и си мисля, че накрая тъкмо тя я тласна към Саймън Таунсенд и „Новото царство“. Тази теология превърна Ускорението в свещено, но и подчинено събитие. Необятно, само че не колкото Авраамовия Бог. Разтърсващо, но не като разпънатия Спасител и една празна гробница.

Щом ме изслуша, Ина каза:

— Сам разбираш, че не съм християнка. Не съм и толкова правоверна мюсюлманка, че местните власти да са доволни от мен. Нали съм си покварена от безбожния Запад. Но дори в исляма има подобни движения. Хората дърдорят за имам Махди и за Ал-Даджал, защото си въобразяват, че така всичко става по-смислено. Готово, свършихме за днес — обяви тя, щом изтри и ходилата ми. — Отдавна ли знаеш всичко това за Даян?

Чувствах, предполагах, досещах се… но не можех да кажа, че знам.

— Значи марсианското лекарство ще оправдае надеждите ти — подхвърли на излизане Ина, понесла стоманеното легенче с топла вода и натопени в нея гъби.

Остави ми повод за размисъл в тъмата.

 

 

Клиниката на ибу Ина имаше три входа. Веднъж тя ми показа всичко в сградата, след като и последният пациент си бе тръгнал с бинтован пръст.

— Това изградих през живота си. Може да си помислиш: „Не е кой знае какво.“ Но хората в това село се нуждаеха от място, което да е по-близо от болницата в Паданг — тя е далеч, а ако се наложи да пътуваш с автобус или пътищата са трудно проходими…

През вратата отпред влизаха и излизаха нейните пациенти.

Вратата отзад беше здрава, обкована с метал. Ина оставяше малката си кола, задвижвана от горивни клетки, на отъпканата пръст зад сградата. Влизаше през тази врата сутрин и я заключваше на излизане вечер. Моята стая беше до нея и свикнах с дрънченето на ключовете малко след първия молитвен зов от джамията, до която имаше половин километър.

Третата врата беше отстрани, до нея се стигаше по къс коридор с тоалетна и наредени шкафове. Оттам внасяха доставките и Ен обичаше да се шмугва тъкмо през тази врата.

Ина го бе описала правдиво: свенливо, но достатъчно умно хлапе да си извоюва диплома на лекар, която беше съкровената му мечта. Ина добави, че родителите му не са богати, но ако получи стипендия и се прояви в новия университет на Паданг, а после измисли как да си набави пари, за да учи медицина…

— Тогава селото може и да се сдобие с още един лекар. Този път извървях и аз.

— Убедена ли си, че той ще се върне да лекува хората тук?

— Защо не? Заминаваме, а после се връщаме.

Тя сви рамене, сякаш за нея това се подразбираше. Точно така си беше за нейния народ — рантау, обичаят да бъдат изпращани млади мъже в чужди страни се вместваше напълно в адат, системата от традиции и задължения. Колкото и да я подронваха последните три десетилетия на досег със съвременността, още беше сърцевина на техния живот.

Въпреки предупреждението да не ми досажда Ен постепенно загуби страха си от мен. Ибу Ина му разрешаваше, ако не ме мъчеше пристъп на треската, да усъвършенства английския, като ми носи гозби и ги назовава: силомак, лепкав ориз; синганг аям, подправено с къри пиле.

Ина делеше малка къща с няколко свои роднини, но напоследък оставаше да спи в един от кабинетите. Не ми се вярва да беше по-удобен от моята пуста килийка. Понякога си тръгваше заради задължения към рода. Първо проверяваше температурата и общото ми състояние, запасяваше ме с вода и храна и ми оставяше пейджър за всеки случай. Оставах сам, докато ключът й не изчегърта във вратата на другата сутрин.

Една нощ се събудих посред лудешки оплетен сън. Страничната врата се тресеше, защото някой напъваше бравата. Не можеше да е Ина. Часовникът ми показваше полунощ. Някои селяни може би се заседяваха в местен уарунг, коли профучаваха по главния път. Дали идваше пациент с надеждата, че Ина не си е тръгнала? Или някой наркоман си търсеше дроги…

Шумът спря.

Подпрях се тихо и облякох дънки и тениска. Стаичката ми тъмнееше, светлина нахлуваше само през прозорчето, което изведнъж бе закрито. Вдигнах поглед — главата на Ен се очертаваше като зареяна планета.

— Пак Тайлър! — чух шепота му.

— Ен, стресна ме.

Силата просто се изцеди от краката ми и трябваше да се подпра на стената.

— Пуснете ме вътре! — настоя момчето.

Зашляпах бос към страничната врата и дръпнах резето. В коридора проникна топъл влажен полъх. Ен притича до мен.

— Искам да говоря с ибу Ина!

— Не е тук. Какво има?

Личеше, че не знае що да стори. Намести очилата си с пръст.

— Но аз трябва да говоря с нея!

— Тази вечер се прибра в дома си. Нали знаеш къде живее?

Ен кимна намусен.

— Ама тя ми каза да дойда тук, ако някой непознат попита за клиниката.

— Тя не е… — Значението на думите му проби мъглата на прокрадващата се треска. — Ен, някой в селото разпитва ли за ибу Ина?

Накрая го убедих да ми обясни. Живееше със семейството си в къща зад уарунг (сергия за храна) насред селото, само през три врати от канцеларията на кмета — кепала деса. Когато сън не го ловял, Ен можел да си лежи в стаята и да се заслушва в разговорите на хората, събрали се пред сергията. Така натрупал цяла енциклопедия от селски клюки, макар и да не разбирал всичко. Вечер там сядали на раздумка мъжете — бащата, чичовците и съседите на Ен. Но тази вечер двама непознати пристигнали с лъскава черна кола. Пристъпили нагло към сергията и без да се представят, попитали как да стигнат до местната клиника. Никой от тях не приличал на болник. Носели градски дрехи, държали се грубо и по всичко изглеждали като ченгета. Затова баща му ги упътил оплетено, тъй че да поемат в тъкмо обратната посока на желаната от тях.

Но те непременно щяха да намерят клиниката на Ина в не чак толкова голямото село. Ен се облякъл, измъкнал се незабелязано от къщата и дошъл тук, за да спази уговорката си с ибу Ина и да я предупреди за опасността.

— Чудесно си постъпил — похвалих го. — Сега трябва да отидеш в нейната къща и да й съобщиш.

А през това време аз щях да си събера нещата и да се отдалеча от клиниката. Намислих да се скрия в оризищата, докато полицаите се махнат. Имах сили да го направя. Може би.

Ен обаче се дръпна по-далеч от мен.

— Тя каза да я чакам тук.

— Вярно, но нали ще се върне чак сутринта?

— Тя спи тук повечето нощи.

— Не и тази вечер. Честна дума. Ен, може да стане опасно. Не разбираш ли, че онези двамата може да са врагове на ибу Ина?

Момчето явно се поддаваше на вродения си инат. И още не беше готово да ми се довери докрай. Постоя ококорено, шмугна се покрай мен и хукна из клиниката с викове „Ина! Ина!“.

Втурнах се подире му и в движение включвах осветлението навсякъде.

В същото време се опитвах да разсъждавам логично. Грубияните, които търсеха клиниката, може да бяха от силите на „новите реформатори“ в Паданг или местни ченгета, или работеха за Интерпол, Държавния департамент или която ще да е служба, използвана като ковашки чук от правителството на Чайкин.

Ако търсеха мен, дали вече бяха разпитали Джала, бившия съпруг на Ина? Дали бяха арестували Даян?

Ен се навря слепешком в тъмен кабинет, удари си челото в ръба на кушетката и тупна по задник. Когато го доближих, плачеше безмълвно и уплашено. Над лявата му вежда се издуваше цицина, но нямаше нищо страшно.

Докоснах рамото му.

— Тя не е тук. Наистина. И аз знам много добре, че не би искала да стоиш тук в тъмното, когато може да ти се случи нещо лошо. Ина не иска това, нали?

— Ъхъ… — неохотно призна той.

— Тогава бягай у дома и не мърдай никъде. Аз ще се погрижа за всичко, а утре и двамата ще се видим с ибу Ина. Така не е ли най-разумно?

Ен се постара да прогони страха с умислено изражение.

— Май да.

Помогнах му да се надигне от пода.

В този миг пред клиниката изхрущя чакъл под гумите на кола и двамата веднага приклекнахме.

 

 

Провряхме се бързешком в приемната и аз надникнах през бамбуковите щори, а Ен се криеше зад гърба ми, стиснал тениската ми с юмручета.

Огряната от Луната кола бе спряла с работещ двигател. Не познавах модела, но по мастиления блясък прецених, че е нова. Вътре просветна пламъче, сигурно от запалка. А после ослепителен лъч на мощно фенерче зашари от дясната седалка. Плъзгаше сенчести ивици от щорите по плакатите на стената, разясняващи хигиената. Присвихме се. Ен изхлипа.

— Пак Тайлър…

Затворих очи и открих, че не е лесно да ги отворя. Зад клепачите ми избухваха огнени колела и звездни въртележки. Треската.

— Пак Тайлър!

Точно сега ли…

— Ен, иди при страничната врата.

— Елате с мен!

Уместен съвет. Озърнах се към прозореца. Фенерчето бе угаснало. Станах и поведох Ен покрай шкафовете. Вратата зееше отворена. Нощта беше измамно тиха — отъпкана пръст, после оризище, а зад него чернеещи палми, които полека клатушкаха короните си.

Тази страна на сградата не се виждаше от колата.

— Тичай право към гората.

— Знам пътя…

— Стой настрана от пътя. Скрий се, ако е нужно.

— Ясно. Елате с мен!

— Не мога.

Казах го в буквалния смисъл. В сегашното ми състояние беше нелепо да бягам заедно с това десетгодишно момче.

— Но…

Побутнах го напред с молба да не губи повече време. Той изчезна с почти плашеща бързина в сенките — тих, малък, заслужил възхищението ми. Завидях му. От другата страна се отвори врата на кола.

Луната беше в три четвърти, по-червеникава и малка, а и обърната различно към Земята. Онзи тъмен овален белег по повърхността й — нов, но вече и прастар, бе останал от съкрушителен сблъсък, разтопил реголита от полюса до екватора и забавил отдалечаването на естествения ни спътник.

Двамата полицаи заблъскаха с юмруци по предната врата, обявиха наежено кои са и натиснаха дръжката.

Сетих се за багажа в задната стаичка. Там имаше не само дрехи, а бележници и дискове, късчета цифрова памет. Там бяха и издайническите шишенца с бистра течност.

Върнах се в клиниката, но преди това залостих страничната врата. Пристъпях и се ослушвах за полицаите. Не знаех дали ще обиколят зданието отвсякъде или ще упорстват пред входа. Треската обаче се засилваше устремно и чувах какво ли не, едва ли повечето звуци бяха истински.

В скривалището ми лампата не беше светната, помагаха ми само лунните лъчи и опипването. Отворих единия куфар, натъпках вътре снопа изписани листове, вдигнах куфара и залитнах. Взех и втория куфар, за да уравновеся товара, но така почти нямах сили да помръдна.

Вдишах дълбоко няколко пъти и пак се напънах. Натъкнах се на загадка — куфарите бяха още по-тежки. Исках да си внуша, че мога да се справя, но изтърканите думи не убеждаваха, само отекваха в главата ми, издула се до размерите на катедрала.

Сега шумът долиташе откъм задния вход, който Ина заключваше с катинар. Дрънчеше метал, бравата скрибуцаше. Изглежда се опитваха да изкъртят нещо с лост. Неизбежно беше двамата да се отърват от катинара съвсем скоро и да влязат.

Заклатушках се отново към средната врата, дръпнах резето и я открехнах със сляпата надежда, че никой не стои отвън. И не заварих никого. Двамата бяха отзад. Мърморенето им, докато разбиваха вратата, едва се долавяше в крякането на жабите и шумоленето на вятъра.

Не знаех ще се довлека ли до оризищата преди да ме зърнат. Не знаех дали няма да падна преди това.

Отекна трясък, когато катинарът се откъсна, и си рекох, че за мен това е като стартов пистолет. Хванах куфарите и се затътрих бос в звездната нощ.

Гостоприемство

— Видя ли това?

Моли Сийгръм посочи списанието върху бюрото си, щом влязох в приемната на клиниката. Изражението й беше красноречиво — „не е на добро“. Зърнах лъскавия печатен вариант на популярно месечно издание с Джейсън на корицата и едро заглавие: „Потайният човек, скрит зад публичния образ на «Перихелий»“.

— Да разбирам ли, че новините са лоши?

Тя вдигна рамене.

— Не са много мили с него. Вземи и го прочети. Ще го обсъдим на вечеря. — Вече й бях обещал, че ще излезем да вечеряме заедно. — О, да — госпожа Тъкман е готова за преглед в трета ясла.

Няколко пъти я молих да не нарича кабинетите „ясли“, но сега не си струваше да подхващам препирнята. Оставих списанието при писмата на бюрото си. В спокойното и дъждовно априлско утро госпожа Тъкман беше единствената пациентка, записала се за преглед.

Тя беше съпруга на един от щатните инженери и дойде три пъти през последния месец с оплаквания от страхове и преумора. Източникът на нейните проблеми беше лесен за налучкване. Минаха две години след появата на мембрана около Марс и в „Перихелий“ плъзнаха слухове за уволнения. Мъжът й не знаеше ще получава ли заплата, а тя напразно си търсеше работа. Поглъщаше предписания й „Занакс“ с тревожна бързина и искаше още една доза. Веднага.

— Може би е по-подходящо да сменим лекарството — предложих аз.

— Не искам антидепресанти, ако за това намеквате. Лицето на нисичката жена, иначе миловидно, сега се бе навъсило войнствено. Погледът й шареше из кабинета и за миг се спря на обсипания с дъждовни капки прозорец.

— Сериозно ви говоря — натърти тя. — Бях на „Паралофт“ половин година и само търчах до тоалетната.

— Кога сте пила лекарството?

— Преди вие да дойдете тук. Предписа ми го доктор Кьониг. Е, тогава беше друго. Рядко виждах Карл, толкова беше зает. Нощ след нощ оставах сама. Но поне в онези дни си мислехме, че има хубава работа задълго. Да бях се радвала повече на живота, докато можех. Сега дори не разчитаме на парите, които Карл получава. Снощи сърцето ми биеше толкова ускорено… необичайно бързо. Рекох си да не е… сещате се.

— Какво?

— Сам знаете. Четирите „С“.

За СССС, тоест синдрома на сърдечно-съдова слабост, говореха неспирно по новините от няколко месеца. Уби хиляди хора в Египет и Судан, за отделни случаи съобщаваха от Гърция, Испания и южните ни щати. Тази тлееща в организма бактериална инфекция беше сериозна опасност за тропическите страни от Третия свят, но съвременните лекарства можеха да се преборят с нея. Нямаше защо госпожа Тъкман да се страхува от СССС и аз й го казах.

— Хората говорят, че онези са ни я пуснали.

— Кой какво е пуснал?

— Ами Хипотетичните. Болестта де. От тях е.

— Според всичко, което прочетох досега, пренесла се е при хората от едрия рогат добитък.

Всъщност заразата продължаваше да върлува предимно сред говедата и направо изтребваше стадата в северна Африка.

— Добитък, да бе… Нямат да вземат точно на вас да кажат. Няма и да излязат по новините, че да обявят пред всички.

— СССС е тежко заболяване. Ако бяхте заразена, вече щяха да са ви взели в болница. Пулсът ви е нормален, сърцето ви работи добре.

Не личеше да съм я убедил. Накрая й предписах друго лекарство — все същия „Занакс“ с лека промяна в една от молекулярните вериги. Надявах се да й олекне от различната търговска марка, ако не от самото лекарство. Госпожа Тъкман излезе от кабинета успокоена, стискаше рецептата като свещен свитък.

Чувствах се безполезен, а и това понамирисваше на мошеничество.

Но госпожа Тъкман далеч не беше единствената. Целият свят кипеше от страхове. Доскорошният ни привиден шанс за бъдеще, в което да се съхраним — тераформирането и заселването на Марс — завърши с безсилие пред неизвестността. Световната икономика започна да се тресе. И потребители, и цели държави трупаха дългове, които не очакваха да бъдат предявени за изплащане, докато кредиторите си пазеха парите, а лихвите не спираха да се покачват. Крайната набожност и жестоката престъпност избуяваха едновременно и в Щатите, и в други страни. Проявяваха се най-опустошително в Третия свят, където рухващата валута и гладът помогнаха за пробуждането на дремещи марксистки или фанатични ислямски движения.

Нямаше нужда човек да умува над тези промени в психиката, нито над причините за насилието. Мнозина се озлобяват, но само онези, които са загубили упование в бъдещето, решават да отидат на работа с автомат и списък на мишените. Независимо от намеренията си Хипотетичните насаждаха тъкмо такова гибелно отчаяние. Готовите да се жертват за мъст бяха безчет. Техни врагове бяха всички американци, британци, канадци, датчани и така нататък. Или пък всички мюсюлмани, тъмнокожи, имигранти, всички католици, фундаменталисти или атеисти. Всички либерали или всички консерватори… За такива хора мигът на върховно нравствено възвисяване беше линчът или самоубийственият бомбен атентат, издаването на фатва срещу някого или погромът. Те набираха сила, изгряваха като мрачни звезди над обречени земи.

Живеехме в опасни времена. Госпожа Тъкман знаеше това и всички таблети „Занакс“ на света не биха я разубедили.

 

 

На обяд се наместих на ъглова маса в закусвалнята, отпивах по малко от кафето, оглеждах се към дъжда по паркинга и прелиствах списанието, което ми даде Моли.

„Ако имаше отделна наука за Ускорението — започваше основният материал по темата, — Джейсън Лоутън щеше да бъде нейният Нютон, Айнщайн, Стивън Хокинг.“

И. Д. открай време насъскваше пресата да пише така, а Джейсън винаги се боеше, че ще му се случи.

„От измерванията на радиацията до пропускливостта на мембраната, от точните научни данни до философските дискусии — едва ли ще намерите област от изследванията на Ускорението, до която неговите идеи не са се докоснали, за да я преобразят. Публикуваните му научни трудове са много и често се позовават на тях. Присъствието му превръща за миг сънливите академични конференции в събитие за медиите. А като реален ръководител на фондация «Перихелий» той повлия силно и на американските, и на световните авиокосмически начинания в епохата на Ускорението.

Но покрай действителните постижения на Джейсън Лоутън, понякога раздути прекомерно, е лесно да забравим, че «Перихелий» бе основана от неговия баща И. Д. Лоутън, който и до днес заема важен пост в комитета по планиране, както и сред съветниците на президента. А публичният образ на сина, както твърдят някои, също е творение на по-тайнствения, не по-малко влиятелния и далеч не толкова известния Лоутън-старши.“

По-нататък в статията разнищваха началото на шеметната кариера на И.Д.: огромния успех на комуникационните аеростати в годините след Ускорението, покровителството, което му оказваха трима последователни президенти, основаването на „Перихелий“.

„Отначало създадена като «мозъчен център» и група за лобиране в полза на авиокосмическата индустрия, фондацията се превърна в управление на федералното правителство. Тя разработваше свързаните с Ускорението космически проекти и координираше работата на десетки университети, изследователски организации и центрове на НАСА. Може да се твърди, че упадъкът на «старата НАСА» беше съпроводен с възхода на «Перихелий». Преди десетилетие връзката между тях беше потвърдена и официално. След незначителни промени «Перихелий» беше определена като консултантски орган към НАСА. Но запознати с фактите хора твърдят, че всъщност НАСА се превърна в придатък на «Перихелий». И докато младият гений Джейсън Лоутън омайваше журналистите, баща му продължаваше да държи юздите.“

В статията задаваха въпроси за отдавнашните връзки на И.Д. с администрацията на президента Гарлънд и намекваха за скандал. Някои модули за управление били произведени на цена милиони долари единия от малка фирма в Пасадена, собственост на старо приятелче на И.Д., макар че цената в офертата на „Бол Еърспейс“ била по-ниска.

Според последните проучвания в предизборната кампания Престън Ломакс — от партията на бившия президент Гарлънд и настоящ вицепрезидент на Клейтън — далеч изпреварваше съперника си. И никакъв „скандал“ нямаше. „Бол“ предложиха по-ниска цена, но и техният модул не беше съвършен. Инженерите от Пасадена събраха в своя модул далеч повече прибори при същото тегло на полезния товар.

Обясних това на Моли, когато отидохме в „Чемпс“ — на два километра от „Перихелий“. В статията нямаше нищо ново. Злобните намеци бяха по-скоро политически похват.

— Не е ли все едно дали са прави или лъжат? — възрази тя. — Важното е, че ни използват за карта в играта. Изведнъж стана съвсем търпимо едно голямо издание да хапе „Перихелий“.

В редакционна бележка на същия брой проектът „Марс“ бе описан като „прахосничество, несравнимо с никое друго, струвало както пари, така и човешки живот; паметник на човешкото умение да се изстисква печалба от една световна катастрофа“. Авторът пишеше речи за лидерите на Християнската консервативна партия.

— Мол, всеки знае, че това парцалче принадлежи на ХКП.

— Искат да ни закрият.

— Няма да ни закрият. Дори ако Ломакс загуби изборите. Дори ако свият дейността ни до наблюдателни полети, ние сме единственото око към Ускорението, което тази страна има.

— Нищо не пречи всички да бъдем изритани и заменени.

— Не е чак толкова зле.

Не искаше да ми повярва.

Моли беше медицинската сестра и секретарка, която „наследих“ от доктор Кьониг. Повече от пет години тя си оставаше за мен учтива, професионална и полезна част от кабинета. Рядко разговаряхме за нещо извън баналните любезности. Научих, че не е омъжена, по-млада е с три години от мен и живее в апартаментче със самостоятелен вход далеч от брега. Не беше словоохотлива и аз реших, че й харесва да се държи така.

Но преди месец Моли се бе обърнала към мен, докато си прибираше чантичката, и бе попитала не искам ли да вечерям с нея. Защо ли?

— Защото ми омръзна да чакам ти да ме поканиш. Да или не?

Отговорът беше „да“.

Открих, че тя е остроумна, лукава, цинична и далеч по-приятна за общуване, отколкото си представях. От три седмици редовно се отбивахме в „Чемпс“. Харесваше ни менюто (без излишни превземки) и атмосферата (дружелюбна). Често си мислех, че Моли изглежда най-добре в това тапицирано с винил сепаре, озарява го с присъствието си, придава му някакво достойнство. Дългата руса коса тази вечер леко провисваше в пренаситения с влага въздух. А очите й бяха зелени заради цветните контактни лещи, но подхождаха на лицето.

— Прочете ли бележката за Джейсън?

— Набързо.

Списанието противопоставяше неговата кариера на личния му живот, който или бил умело прикрит, или просто го нямало. „Негови познати казват, че обзавеждането в дома му е оскъдно като романтиката в живота му. Никога не се е чувало за брак, годеж или друга връзка с човек от единия или другия пол. Оставаме с впечатлението, че той не просто е посветен на идеите си, а им се е отдал едва ли не извратено. В много отношения Джейсън Лоутън, подобно на «Перихелий», остава под задушаващото влияние на своя баща. Въпреки всичките си успехи той още не се е доказал като самостоятелна личност.“

— Поне в това са прави — заяви Моли.

— Нима? Джейсън може да е малко саможив, но…

— Минава през приемната сякаш не съществувам. Е, да, дреболия, но никак не е сърдечен. Как върви лечението му?

— Мол, не го лекувам от нищо. — Тя бе виждала неведнъж медицинския му файл, но там нямаше нито ред за атипичната множествена склероза. — Той идва да си приказваме.

— Да-да, и понякога чак куца и се влачи, докато идва да си приказвате. Не настоявам да ми кажеш. Но не съм сляпа, за твое сведение. Той нали е във Вашингтон?

Вече се застояваше там по-дълго, отколкото във Флорида.

— Непрекъснато се среща с някого. Хората си извоюват позиции за времето след изборите.

— Значи нещо се мъти.

— Винаги нещо се мъти.

— Говоря ти за „Перихелий“. Ние от обслужващия персонал подочуваме по нещичко. Искаш ли да ти кажа смахната новина? Току-що сме закупили още петстотин декара, долепени до западната ограда. Чух от Тим Чесли в отдела по човешки ресурси. От другата седмица там идват геодезисти да подготвят терена.

— За какво?

— Никой не знае. Може да се разрастваме. А може и да ни превърнат в търговски център.

Първо от нея научих какво се готви.

— Не си в час — подкачи ме Моли. — Имаш нужда от контакти. Например с мен.

 

 

След вечеря отидохме в апартамента й и пренощувах при нея.

Няма да описвам жестовете, погледите и докосванията на нашата близост. Не защото съм свенлив, а защото май съм загубил спомена. И заради времето, и заради промените в мен. Да, не ми убягва иронията — мога да цитирам статията, която разнищвахме, дори да ви опиша какво си поръча Моли в ресторанта… Но от онази нощ ми е останала избледняла снимка в паметта: почти тъмна стая, влажен ветрец през отворения прозорец, зелените й очи близо до мен.

 

 

След месец Джейс се върна в „Перихелий“ и кръстосваше по коридорите, сякаш му бяха вдъхнали необичайна нова жизненост.

Доведе цяла армия охрана в черни костюми незнайно откъде. Хората предполагаха, че са на щат към финансовото министерство. Последваха ги малки отряди строителни предприемачи и геодезисти, с които се разминавахме, без те да отронят нито дума. Моли ме осведомяваше за поредната мълва: комплексът ще бъде разрушен; комплексът ще бъде разширен; всички ще бъдем уволнени; всички ще получим повишение на заплатите. Накратко казано, наистина ставаше нещо.

Почти цяла седмица не се чух с Джейсън. В ленивия следобед на четвъртъка той ме потърси по телефона в клиниката и помоли да се кача на втория етаж.

— Искам да те запозная с един човек.

Още преди да се добера до стълбата, отскоро пазена най-бдително, вече ме съпровождаха въоръжени копои с пропуски за целия комплекс на реверите. Не се отделиха от мен до заседателната зала на горния етаж. Явно нямаше само да си кажем „здрасти“ с Джейсън. Май не ми се полагаше да навлизам толкова навътре в тайните на „Перихелий“. Изглежда пак бе решил да си споделя с мен. И както винаги това не беше само за добро. Поех си дъх и отворих вратата.

В залата имаше махагонова маса, пет-шест кресла и двама мъже.

Единият беше Джейсън.

За миг се обърках дали вторият не е дете. И то ужасно обгорено дете, отчаяно нуждаещо се от присаждане на кожа. Това същество, не по-високо от метър и петдесет, стоеше в ъгъла, пременено в сини дънки и бяла тениска. Но имаше широки рамене, големи кървясали очи, а ръцете му ми се сториха въздлъжки за ненормално скъсеното туловище.

Все пак най-смайваща си оставаше кожата му — лишена от блясък, пепелявочерна и без нито едно косъмче. И цялата на ситни бразди.

Дребосъкът прекрачи към мен и протегна ръка. Хванах я нерешително. Пръсти със стегната плът като пустинно растение. Все едно стиснах снопче листа от алое, които отвърнаха на ръкостискането. Съществото ми се усмихна весело — големи равни безупречни зъби.

— Запознай се с Ун — обади се Джейсън.

Цялото му име беше Ун Нго Уен. Идваше от Марс.

 

 

Марсианецът.

Подвеждаща дума, разбира се. Марсианците имат дълга история в литературата — от Уелс до Хайнлайн. Естествено, в действителността Марс беше мъртва планета. Докато ние не я съживихме. Създадохме собствени марсианци.

А пред мен беше жив техен представител, поне 99,9 на сто човек, макар и с малко странна външност. След хилядолетия на пресовано от Ускорението време срещнах потомък на заселниците, които изпратихме там само преди две години. Говореше безупречно английски, макар че в произношението му се смесваха Оксфорд и Делхи. Крачеше из стаята. Взе бутилка изворна вода от масата, отвъртя капачката и отпи голяма глътка. Изтри си устата с опакото на дланта.

Седнах и опитах да не се блещя, докато Джейсън обясняваше.

Ето леко сбита версия, допълнена с подробности, които научих по-късно.

 

 

Марсианецът излетял от своята планета малко преди тя бъде обвита с мембрана на Ускорението.

Ун Нго Уен беше историк и езиковед, сравнително млад по тамошните мерки — на петдесет и пет години, — здрав и жизнен човек. По призвание учен, той запълвал времето между стара и нова задача, като помагал в селски кооперативи. Тъкмо прекарал един месец в делтата на река Кириолодж в падината Аргире, както ние я наричаме (равнината Бариал според марсианците — Епу Бариал), и му възложили нова работа.

Подобно на хиляди други мъже и жени от неговото съсловие и възраст Ун подал молбата си в комисиите, които планирали и обединявали усилията, необходими за пътуване до Земята. Не се надявал да го изберат. Бил стеснителен по характер, не пътувал надалеч извън своята префектура, освен във връзка с научните си занимания и при семейни срещи. Преживял дълбок потрес, когато назовали неговото име, и ако не бил навлязъл наскоро в своята Четвърта възраст, вероятно щял да се откаже. Нима нямало някой по-подходящ? Нямало. Властите настояли, че неговите дарби и житейски опит го правели единствено пригоден за тази работа. Той уредил делата си и се качил във влака до стартовия комплекс в Сухия базалт (Тарсис на нашите карти). Там го подготвили като представител на Петте републики в дипломатическата мисия на Земята.

Марсианската технология съвсем наскоро се заела с изпращането на човек в космоса. Дотогава всички ръководни съвети смятали идеята за твърде неблагоразумна — не искали да привличат вниманието на Хипотетичните, да пилеят ресурси, нито да се захващат с толкова голямо производство, което да изпуска отпадъчни продукти в прилежно поддържаната и прекалено уязвима биосфера. Марсианците били консервативни по природа и пестеливи по инстинкт. Усъвършенствали от древността биотехнологии, но промишлената им база оставала оскъдна, а и вече била достатъчно изцедена от проучването на двата малки и безполезни спътника на планетата.

Но век след век марсианците наблюдавали и разсъждавали за затворената в Ускорението Земя. Разбирали времевите съотношения, но още не можели да проникнат в механизмите им. Казвали си, че макар полетът да е възможен, щял да бъде труден и непрактичен. В края на краищата всеки, който се потопи под тъмната мембрана, ще се откъсне от Марс за хилядолетия, дори по собствения си часовник да отлети обратно още на другия ден.

Но бдителни астрономи наскоро открили големи ъгловати структури, които полека изграждали сами себе си стотици километри над полюсите на Марс — обекти на Хипотетичните, почти еднакви с онези над земните полюси. След сто хилядолетия в спокойно уединение Марс най-сетне попаднал под взора на безликите и всесилни същества, с които делял Слънчевата система. Заключението, че скоро и той ще бъде обвит от мембрана на Ускорението, било неизбежно. Влиятелни групи поискали да се потърси съвет от забулената Земя. Събрали вечно недостигащите ресурси, проектирали и произвели космически кораб. Ун Нго Уен, лингвист и учен, познаващ задълбочено запазените непълни знания за земната история и езици, бил призован да се отправи в пътешествие… за негово изумление.

Примирил се с голямата вероятност да срещне смъртта още докато подготвял тялото си за теснотията и изтощението в дългия полет, както и за твърде силната земна гравитация. Ун загубил най-близките си хора в наводнението на Кириолодж преди три лета. Това била една от подбудите му да кандидатства за полета, както и една от причините да бъде избран. За него рискът да загине бил по-леко бреме, отколкото за повечето равни нему кандидати. Но той не се стремял към гибел и се надявал да избегне тази участ. Подготвял се усърдно, опознал всички тънкости и чудатости на своето космическо возило. Никак не му допадала вероятността Хипотетичните да затворят в своя пашкул и Марс, но щял да има шанс за завръщане — не на планета, станала напълно чужда след милиони години, а в собствения си роден свят, останал недокоснат от времето с всички спомени и непрежалими загуби.

Не че очаквал да се завърне — неговият кораб бил предназначен само за еднопосочен полет. За обратното пътуване щял да разчита единствено на благоволението на земните жители, а би било прекомерна щедрост, напомнял си Ун, да му го осигурят.

Затова се насладил на последния, както предполагал, поглед към Марс — изровените от ветровете равнини на Сухия базалт, Одос он Епу-Епиа, преди да бъде затворен в кабината на доста първобитната желязно-керамична многостепенна ракета, която го издигнала в пространството.

Голяма част от полета прекарал със забавена от лекарствата обмяна на веществата, но въпреки това издръжливостта му била подложена на сурово изпитание. Намирал се между двете планети, когато и Марс бил обвит от мембрана на Ускорението, и до края на полета бил откъснат и двата човешки свята. Размишлявал, че колкото и да е страшна смъртта, не би могла да се различава много от този упоен покой в миниатюрна машина, носеща се в нечовешки чуждия вакуум.

Часовете, през които съзнанието му било истински будно, намалявали. Търсел убежище в съзерцание и принудителен сън.

Пренеслият го апарат, макар и донякъде първобитен, бил насочван и управляван от сложни полуразумни системи. Изразходвал почти докрай остатъците от горивото за снижаване на скоростта в орбита високо над Земята. Планетата под него била черна пустота, а нейната Луна — огромен спираловидно въртящ се диск. Микроскопични сонди от кораба се спуснали в горните слоеве на атмосферата, предавали сигнали с все по-силно червено изместване и данните стигнали, за да бъде изчислена траекторията на кацане. Корабът бил оборудван с променливи аеродинамични повърхности, елерони и парашути. С малко късмет щял да го пренесе в гъстия неспокоен въздух до огромната планета, без да бъде изпепелен или смазан от претоварването. Според Ун твърде много зависело от този късмет. Потопил се в контейнер с предпазващ гел и пуснал програмата за спускане, като приел спокойно мисълта за смъртта си.

Когато се събудил, съвсем леко обгореният спускаем апарат бил замрял насред нива в южния край на канадската провинция Манитоба. Наоколо се скупчили чудато бледи хора с гладка кожа, някои носели приспособления, в които той разпознал костюми за изолиране от биологични въздействия. Ун Нго Уен излязъл от своя кораб с разтуптяно сърце, с натежали като олово мускули и болящи стави заради ужасното притегляне. Дробовете му се борели с гъстия въздух. Хората побързали да го отведат.

Следващия месец той прекарал в голям пластмасов мехур в Центъра по болести на животните на Плъм Айланд, недалеч от Лонг Айланд в Ню Йорк. През това време свикнал да говори езика, който познавал само от древни писмена, обогатявал речника си, докато се мъчел да обясни кой и какъв е пред тези мрачни или слисани непознати. Преживял трудни дни. Земяните били бледи дългурести създания, изобщо не си ги представял такива от прочетеното в прастарите документи. Сънищата му били неспокойни и неприятни.

За щастие дарбите на езиковед не го подвели и скоро бил представен на мъже и жени с високо положение и власт. Те се държали несравнимо по-гостоприемно от онези, които го затворили в началото. Ун Нго Уен се постарал да развие тези полезни приятелства, напрягал ума си да разгадае обществените правила на една древна и объркана култура. Изчаквал търпеливо момента да предаде предложението, което струвало толкова скъпо и на него, и на неговия свят.

 

 

— Джейсън! — възкликнах, когато той стигна до този момент в разказа си. — Спри. Моля те.

Той се запъна.

— Имаш въпроси ли?

— Нямам. Само че… много ми се събра.

— Но дотук всичко е ясно, нали? Защото ще повтарям същото неведнъж. Искам да звучи добре. Е, как ти звучи?

— Прекрасно. На кого ще повтаряш историята?

— На всички. На журналистите. Ще разгласим новината.

— И аз не искам да остана тайна — изрече Ун Нго Уен. — Не дойдох тук, за да се крия. Имам какво да кажа. — Той пак отвори бутилката с изворна вода. — Искате ли малко, Тайлър Дюпри? Струва ми се, че глътка вода ще ви освежи.

Взех шишето от месестите набраздени пръсти и отпих на един дъх.

— Така ставаме ли водни братя? — подхвърлих на марсианеца.

Ун Нго Уен ме погледна озадачено. Джейсън се разсмя.

Четири снимки от делтата на Кириолодж

Трудно е да опишеш правдиво жестокото безумие на онова време.

В някои дни то изглеждаше едва ли не разкрепостяващо. Отвъд нашата нищожна илюзия за небе Слънцето продължаваше да се раздува, звезди догаряха или се раждаха, на мъртва планета бе вдъхнат живот и там се разви цивилизация, която беше равна на нашата или дори я превъзхождаше. А при нас правителства падаха и ги сменяха други, които по-късно също бяха лишавани от властта. Религии, философски учения и идеологии придобиваха друг облик, сливаха се и даваха изродено потомство. Старият подреден свят се разпадаше и от развалините поникваха нови неща. Вкусвахме плода на любовта още зелен и се наслаждавахме на тръпчивия аромат. Аз си казвах, че Моли Сийгръм ме обича просто защото съм й подръка. И защо не? Лятото отминаваше, а не знаехме ще има ли реколта.

Отдавна угасналото „Ново царство“ вече изглеждаше хем пророческо, хем безнадеждно старомодно. Плахият му бунт срещу старото църковно единодушие беше само бледа сянка на новите, по-настървени вярвания. Навсякъде в западния свят възникваха Дионисиеви култове, свлекли мантията на набожност и лицемерие, с която се прикриваше „Новото царство“ — клубове за чукане на воля, но със собствени знамена и свещени символи. Те изобщо не презираха ревността у хората, а я приемаха или направо й се радваха: изоставени любовници предпочитаха стрелба с 45-и калибър от упор и хвърляха червена роза върху трупа на жертвата. Изпитанието, изиграно като драма от епохата на кралица Елизабет.

Ако се бе родил десет години по-късно, Саймън Таунсенд можеше да се натъкне на тези видове духовност в стила на Куентин Тарантино. Но сгромолясването на „Новото царство“ го разочарова и той търсеше по-прости истини. Даян все още ми се обаждаше горе-долу веднъж месечно, ако моментът беше подходящ и Саймън го нямаше наблизо. Разказваше ми какво й се е случило или подклаждаше жаравата на спомените, за да се сгрее. Изглежда не й стигаше домашната топлина, макар че финансовата им тежест олекна малко. Саймън вече получаваше заплата в „Храма на Йордан“, тяхната малка независима църква. Даян ту си намираше временна работа, туй оставаше прекалено много време да се щура нервно из апартамента или да отскача потайно до библиотеката, за да чете книги, които Саймън не одобряваше — съвременни романи или публицистика. Тя ми обясни, че тяхната църква проповядвала „освобождаване“ и на паството се препоръчвало да не включва телевизорите и да отбягва книгите, вестниците и други творения на преходната култура. Иначе щели да дочакат Възнесението, без да са постигнали съвършенството.

Даян нито веднъж не защити тези идеи, не проповядваше пред мен, но ги почиташе и внимаваше да не изразява съмнение. Понякога се поддавах на досадата.

— Даян, наистина ли вярваш в тези неща?

— За какви „неща“ говориш?

— Ти си избери. Да нямате книги вкъщи. Хипотетичните са тук, за да ускорят Второто пришествие. И останалите идиотщини.

(Май онази вечер бях попрекалил с бирите.)

— Саймън вярва в това.

— Не попитах за Саймън.

— Той е по-ревностен от мен. Завиждам му. Знам как звучи — „Хвърли тези книги в боклука“, сякаш е нагло властен. Не е така. Той проявява смирение, покорство. Саймън може да се отдаде на Бог така, както аз не съм способна.

— Късметлията Саймън…

— Да, късметлия е. Ти не можеш да го видиш, но е намерил покой. Може да понесе Ускорението с усмивка, защото знае, че е спасил душата си.

— Ами ти? Не си ли спасила душата си?

Слушалката на телефона притихна за дълго.

— Как ми се иска да имах лесен отговор на този въпрос! Наистина. Все си мисля, че може би не всичко опира в моята вяра. Може би вярата на Саймън стига и за двама ни. Достатъчно силна е, за да носи и мен донякъде. Всъщност той е много търпелив към мен. Караме се само дали да имаме деца. Саймън иска да имаме. И църквата ни поощрява. Разбирам, но както не ни стигат парите и… сам знаеш… какъвто е светът…

— Не е решение, към което би трябвало да те тикат насила.

— Не исках да кажа, че ме изнудва. „Остави се в Божиите ръце и всичко ще бъде за добро.“ Това ми внушава.

— Но ти си достатъчно умна да не повярваш.

— Така ли? Надявам се да не е вярно.

 

 

А Моли изобщо не понасяше „всички тези щуротии за Господ“. Всяка жена да се оправя сама в живота — с това се изчерпваше веруюто й. Особено ако светът рухва пред очите ни, добавяше Моли, и никой от нас няма да преживее петдесетия си юбилей.

— Нямам намерение да прекарам коленичила оставащото време.

Тя си беше корава по душа. Родителите й отглеждали млечни крави. Десет години водили съдебни битки с фирма, която извличала петрол от битуминозни шисти в съседен на тяхната ферма терен. Земите им постепенно се отравяли. Накрая се отказали от фермата заради извънсъдебно споразумение — с парите си уредили живота на старини и дали добро образование на дъщеря си. Но от такива преживелици, подхвърляше Моли, и на ангелски задник биха излезли мазоли.

Почти нищо в променливата социална картина не я учудваше. Една вечер седяхме пред телевизора и гледахме репортажи за безредиците в Стокхолм. Тълпа от рибари и религиозни фанатици трошаха прозорци с тухли, палеха коли. Полицейски хеликоптери ръсеха по хората обездвижващ гел и накрая „Гамла Стан“ заприлича на място, където се е изхрачила болна от туберкулоза Годзила. Пуснах изтъркан лаф колко зле може да се държат хората, когато са наплашени.

— Стига бе, Тайлър — сопна ми се Моли, — ти наистина ли съчувстваш на тези боклуци?

— Мол, не казах такова нещо.

— Значи заради Ускорението им е простено да съсипят сградата на техния парламент? Защото били наплашени?

— Не е оправдание, а подбуда. Нямат бъдеще. Вярват, че са обречени.

— Обречени да умрат, а? Ами така си е открай време с хората. Те ще умрат, ти ще умреш, аз ще умра — кога е било друго?

— Всички сме смъртни, но преди имахме утехата, че човечеството като вид ще продължи и след нас.

— И видовете са смъртни. Единствената промяна е, че този край вече не е скрит в мъглявото бъдеще. Възможно е всички да загинем много зрелищно след броени години… но и това си остава само вероятност. Хипотетичните може и да ни опазят малко по-дълго. По някаква незнайна причина.

— И това не те плаши?

— Плаши ме, разбира се! Всичко наоколо ме плаши. Но не ме подбужда да изляза навън и да избивам хора. — Тя изпъна пръст към екрана, на който някой метна граната в сградата на Риксдага. — Каква безкрайна тъпотия… Нищо не постигат. Отприщват си хормоните. Маймунска работа!

— Не се преструвай, че изобщо не важи за тебе.

Смехът на Моли ме изненада.

— О, не… Ти си падаш по преструвките, не аз.

— Брей?

Тя се извърна, но след миг пак се вторачи в мен съвсем сериозно.

— Ти се преструваш, че приемаш хладнокръвно Ускорението. Както уж се отнасяш хладнокръвно към хората с фамилия Лоутън. Използват те, загърбват те, а ти се хилиш, все едно това е природен закон. — Тя се взираше в очакване да реагирам, но инатът не ми позволи. — Просто си мисля, че има и по-добри начини да живееш до края на света.

Не пожела да сподели с мен какви са те.

 

 

При постъпването си на работа в „Перихелий“ всеки от нас се бе задължил да не разгласява вътрешна информация. Проучваха миналото ни, а Управлението за национална безопасност отсяваше неподходящите. Не приказвахме излишно и разбирахме, че е задължително по-деликатните факти да не се изнасят навън. Защо да стряскаме комисии в Конгреса, да поставяме в неловко положение могъщите си покровители и да се лишаваме от финансиране?

Но сега в комплекса живееше марсианец — превърнаха по-голямата част от северното крило във временно жилище на Ун Нго Уен и грижещите се за него хора. А такава тайна се опазва трудно.

Впрочем тя и не можеше да бъде опазена дълго. Докато Ун се премести във Флорида, повечето видни особи в столицата и неколцина чуждестранни държавни ръководители бяха научили всичко за него. Държавният департамент му даде статут на пълномощен посланик и организираше представянето му пред света в подходящ момент. А работещата с него група го подготвяше за истеричните набези на медиите.

Появата му на Земята можеше — а и сигурно трябваше — да бъде съобщена по друг начин. Нищо не пречеше с него да се заеме ООН, а пристигането му да бъде разгласено тутакси. Администрацията на Гарлънд щеше непременно да понесе гневни укори, че го е скрила. Християнската консервативна партия вече намекваше, че „правителството знае повече, отколкото признава, за резултатите от проекта по тераформиране“. Надяваха се да предизвикат президента или да намерят повод за заяждане с Ломакс, който вероятно щеше да заеме поста му. Несъмнено щеше да има упреци, но Ун ясно заяви, че не желае да бъде намесван в предизборната кампания. Искаше да се покаже пред хората, но каза, че ще почака до ноември.

Съществуването на Ун Нго Уен беше само основната тайна, свързана с кацането му. Имаше и други. За „Перихелий“ настъпи странно лято.

Веднъж през август Джейсън ме повика в северното крило. Отидох в истинския му кабинет, не в обзаведените с вкус покои, където посрещаше официалните гости и журналистите. Влязох в лишеното от прозорец кубче пространство, където имаше бюро и диван. Кацнал на стола насред купчини научни списания, навлякъл дънки и мазна фланела, Джейсън сякаш бе поникнал от бъркотията наоколо. Препотяваше се, а при него това не беше добър признак.

— Пак губя контрол над краката си.

Разчистих местенце на дивана, седнах и зачаках подробности.

— От две седмици имам проблеми за кратко. Обичайните — боцкане и изтръпване сутрин. Понасяше се. Но не изчезва, напротив — влошава се. Като гледам, ще се наложи да променим малко лекарствата.

Току-виж се наложило. Изобщо не ми харесваше въздействието на тези лекарства върху Джейс, а отгоре на всичко пиеше и други, които да премахват страничните ефекти на първите. Не изключвах възможността да увеличим дозите, но над определен праг настъпваше отравяне на организма и ние вече се доближавахме тревожно до него. Джейсън отслабна, а загуби и нещо по-важно — емоционалното си равновесие. Говореше по-припряно, усмихваше се по-рядко. Преди изглеждаше, че напълно владее тялото си, сега се движеше като кукла на конци.

— Каквото и да решим, първо ще се допитаме до доктор Малмстийн — натъртих аз.

— Просто няма начин да се измъкна оттук за толкова време. Положението се промени, ако не си забравил. Не може ли да минем с консултация по телефона?

— Ще видим. Нека го попитам.

— Ще ми направиш ли още една услуга?

— Каква, Джейс?

— Обясни моите проблеми на Ун. Изрови два-три учебника, в които са описани.

— Учебници по медицина ли? Той да не е лекар?

— Не в буквалния смисъл, но е донесъл много информация. Биологическите науки на Марс са изпреварили далеч нашите — увери ме Джейсън с крива усмивчица, която не проумях. — Той предполага, че ще успее да ми помогне.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Не ме гледай с такъв потрес. Няма ли да обсъдиш това с него?

Човек от друга планета. Човек със сто хилядолетия марсианска история зад себе си.

— Е, да. За мен ще е удоволствие. Но…

— Аз ще се погрижа да се срещнете.

— Но щом разполага с медицински знания как се лекува атипичната множествена склероза, редно е да ги сподели с по-изтъкнати лекари от мен.

— Ун е донесъл цели енциклопедии. Някои хора вече ровят в части от този марсиански архив и търсят полезни сведения. Това ще бъде само странична дреболия.

— Изненадан съм, че може да отделя време и за дреболии.

— Скучае по-често, отколкото ти би очаквал. И му липсват приятели. Помислих си, че ще му хареса да прекарва известно време с човек, който не го смята за светец или за заплаха. Но първо ми се ще да се обадиш на Малмстийн.

— То се знае.

— И го потърси от твоя апартамент, бива ли? Вече не се доверявам на телефоните тук.

Този път се усмихна, като че ли е казал нещо много смешно.

 

 

В ония летни месеци понякога пресичах магистралата и слизах на общинския плаж. Не беше много привлекателно място. Дълъг запустял нос го пазеше от вълните, затова тук не се мяркаха сърфисти.

Сядах на сгорещената дъсчена пътека, повдигната над жилавите треволяци, гледах трупащите се над източния хоризонт облаци и си мислех за думите на Моли — как се преструвам на хладнокръвен пред Ускорението, но това самообладание е изиграно.

Исках да преценя трезво дали не е права. Може би само така умеех да проявя привързаността си към нея.

„Ускорение“ беше не много точно, но неизбежно наложило се название за онова, което сполетя Земята. Всъщност нашият свят почти замръзна във времето. Но не ни ли се струваше, че се е понесъл шеметно и неуправляемо нанякъде? Да, и то във всичко важно за нас. Човек трябваше да се вкопчи в нещо или да потъне в хаоса.

Може би аз се вкопчвах в семейство Лоутън, в целия им свят, в Голямата и малката къща, в изчезналите с детството връзки. Не ми се вярваше, че това непременно е недостатък. Ако Моли беше права, не намерехме ли опора, нямаше спасение. Даян се вкопчи във вярата. Джейсън се вкопчи в науката.

Аз пък се вкопчих в Джейсън и Даян.

Тръгвах си от плажа, щом надвиснеха облаци — поредният неизбежен порой в августовския следобед, криволичещи мълнии по източния небосклон, водни струи плющят по жалките балкончета на мотелите. До свечеряване бурята стихваше, но оставяше след себе си миризлив влажен задух.

Моли дойде вечерта, свалихме от мрежата съвременен филм — камерна драма от викторианската епоха, каквито тя обожаваше. След филма отиде в кухнята да сипе нещо за пиене, а аз се обадих на Дейвид Малмстийн от стаята за гости. Малмстийн настояваше да прегледа Джейсън „веднага щом той успее да отдели време“, но не възрази да увеличим леко дозировката на лекарствата, стига да внимаваме за нежелани реакции на организма.

Излязох от стаята и в коридора се натъкнах на Моли, понесла две чаши. Гледаше ме озадачено.

— Къде се дяна?

— Трябваше да се обадя.

— Проверяваш как е някой пациент ли?

— Нещо подобно.

 

 

След няколко дни Джейс уреди да говоря с Ун Нго Уен.

Пратеникът от Марс живееше в стая, която бе обзавел по свой вкус чрез поръчки по каталог. Леки ниски плетени мебели. Шарена черга на пода. Компютър на обикновено бюро от небоядисани чамови дъски. Библиотечни шкафове с цвета на бюрото. Казах си, че марсианците имат вкусовете на току-що оженили се студенти.

Дадох му текстовете, които бе поискал — две книги за етиологията и лечението на множествената склероза и разпечатки от списанието на Американското медицинско дружество по проблема с атипичната множествена склероза. Напоследък не отъждествяваха двете заболявания. Атипичната се дължеше на генетични увреждания, които предизвикваха подобни симптоми и същото разпадане на миелиновата обвивка, която предпазва човешките нервни тъкани. Различаваше се обаче по тежестта на състоянието, бързото му влошаване и устойчивостта срещу стандартни подходи в лечението. Ун призна, че не познава тази болест, но ще потърси информация в архивите си.

Благодарих му и зададох натрапващия се въпрос — той не е лекар, а физиологията на марсианците не е съвсем същата като нашата. Дори да изрови подходящо лечение, дали то ще помогне на Джейсън?

— Не сме чак толкова различни. Вашите хора почти веднага се заеха да съставят карта на моя геном. Няма никакво разминаване.

— Не исках да прозвучи като обида.

— Не се обидих. Сто хиляди години са твърде дълъг период, понякога стигат за възникването на нов вид. Оказва се обаче, че кръстоските помежду ни все още са напълно възможни. Набиващите се на очи различия се дължат на приспособяването към по-студена и суха околна среда.

Гласът му беше малко по-висок от привичното за ушите ми, но в него нямаше нищо детинско. Винаги говореше уверено, със самочувствие.

— Все пак може да възникнат правни проблеми — обясних му аз, — ако веществата не са били одобрени от Федералното управление по лекарствени средства.

— Сигурен съм, че Джейсън би искал да изчака официалното им одобрение. Но болестта му няма да прояви същото търпение. — Ун възпря с жест напиращите в устата ми възражения. — Нека да прочета всичко, което ми донесохте, и ще го обсъдим.

Свърших работата, за която дойдох, той обаче ме помоли да остана още малко, за да си поприказваме. Колкото и странно да изглеждаше, Ун вдъхваше спокойствие, предразполагаше. Седна в твърде голямото за него плетено кресло и се заслуша увлечен, докато набързо му разказвах живота си. Зададе два-три въпроса за Даян, като подхвърли, че Джейсън не обичал да говори за близките си, разпита ме по-подробно и за следването в медицинския институт. (Смути се видимо, докато описвах непознатата за него дисекция на трупове… както реагират повечето хора.)

Помолих го и той да ми разкаже нещо за себе си. Бръкна в малка сива чанта и извади разпечатани снимки, които бе донесъл с всичко останало във файловете си. Четири снимки от Марс.

— Само четири? — учудих се аз.

Той сви рамене.

— Колкото и да са много, няма да ми заместят спомените. Разбира се, има изобилие от визуални материали в официалния архив. Тези са мои. Искате ли да ги видите?

— Да, непременно.

Първата снимка. Къща, явно обитавана от хора въпреки чудатото смесване на авангардна и старовремска архитектура. Ниска и закръглена като порцеланов модел на колиба от клони и кал. Небето зад нея беше яркозелено като тюркоаз. Хоризонтът изглеждаше непривично близък, но плосък. Местността бе разделена на смаляващи се в далечината правоъгълници зеленина. Не познавах отглежданото на тях растение — твърде месесто, за да е житно, но и прекалено високо, за да е зеле. Пред обектива стояха двама възрастни — мъж и жена, с комично сурови изражения. Марсианска готика. Липсваше само вилата с дълги зъбци.

— Майка ми и баща ми — кратко ме осведоми Ун.

Втората снимка.

— Това съм аз в детството си.

Тази ме изненада. Той обясни, че кожата им се набраздява в пубертета. На възраст около седем земни години усмихнатият Ун имаше съвсем гладка кожа. Приличаше на кое да е дете от Земята, но произходът му не можеше да бъде определен — руса коса, шоколадов тен, тесен нос и пълни устни. На пръв поглед се заблудих, че стои насред твърде странен увеселителен парк. Това беше марсиански град. Пазар. Сергии и магазини, построени от същия подобен на порцелан материал и пъстро боядисани. Улицата зад него гъмжеше от леки механизми и пешеходци. Между най-високите здания се виждаха само късчета небе, но дори в тези пролуки бе уловено някакво въздушно возило.

— Изглеждате щастлив на снимката — промърморих аз.

— Името на града е Вой Воюд. Този ден бяхме отишли да пазаруваме. И понеже беше пролет, моите родители ми разрешиха да купя муркуди. Животинчета, приличат на жаби. Те са в торбичката, която държа.

Малкият Ун наистина стискаше бяла платнена торбичка със загадъчни издутини. Муркуди значи…

— Живеят само по няколко седмици — добави той. — Но яйцата им са много вкусни.

Третата снимка. Беше панорамен изглед. В близък план имаше марсианска къща, жена с пъстър кафтан (съпругата му), две хубави момиченца в торбести роклички с кехлибарен цвят (техните дъщери). Снимката бе направена отвисоко. Зад къщата се ширеха зелени, наглед мочурливи поля. Над нивите имаше пътища, по които се движеха няколко ъгловати возила, а сред посевите минаваха изящни черни машини за прибиране на реколтата. Пътищата се събираха към град на хоризонта — същия, където Ун купил своите муркуди. Вой Воюд, столица на областта Кириолодж. По-слабото притегляне позволяваше кулите му да се извисяват на сложни тераси.

— Тук се вижда почти цялата делта на Кириолодж.

Реката беше синя ивица, която пълнеше езеро с цвета на небето. Ун каза, че Вой Воюд бил построен върху ерозиралите склонове на прастар метеоритен кратер, макар да ми се стори, че това е верига от съвсем обикновени хълмове. Езерото беше осеяно с черни точици — лодки или яхти.

— Прекрасно място.

— Да.

— И семейството ви е чудесно.

— Да. — Той срещна погледа ми. — Мъртви са.

— О… Съжалявам.

— Загинаха при голямо наводнение преди няколко години. На последната снимка е същото място след бедствието.

Непредсказуема буря изсипала невиждани дъждове по склоновете на Самотните планини в края на продължителна суша. И водата се стекла в пресъхналите притоци на Кириолодж. Тераформираният Марс си оставал донякъде млад свят с колеблив хидроложки цикъл, а водният кръговрат променял бързо пейзажа, като местел древен прах и реголити. Заради внезапния проливен дъжд разкашканата червеникава кал нахлула в делтата на Кириолодж с устрема на товарен влак.

Четвъртата снимка. От къщата на Ун бяха останали само основата и една стена, подобни на строшена чаша сред бъркотията от кал, отломки и довлечени скали. Далечният град изглеждаше невредим, но плодородната равнина бе погребана. Ако не бяха кафеникавите отблясъци по езерото, щях да си помисля, че виждам Марс в първобитното му безжизнено състояние. В небето се носеха няколко въздушни машини, може би издирваха оцелели.

— Бях отишъл с приятели при подножието на хълмовете и когато се върнах, заварих това. Загубихме много хора, не само моето семейство. Пазя тези четири снимки, за да не забравя откъде идвам. И защо не мога да се върна там.

— Сигурно е било непоносимо.

— Научих се да го приемам, доколкото е по силите на човек. Преди да напусна Марс делтата бе възстановена. Не същата, разбира се, но плодородна и жива.

Не пожела да говори повече за това. Взирах се в първите три снимки и си напомних, че пред мен не са измишльотини на компютърната графика, а истински изображения. Снимки от друг свят. От Марс — планетата, която отдавна бяхме населявали с творенията на буйната си фантазия.

— Не е Бъроуз, нито пък Уелс, но малко прилича на Бредбъри…

Челото на Ун, бездруго набраздено, се набръчка още малко.

— Извинете… не знам тези думи.

— Тези хора са писали книги за вашата планета.

Успях да му обясня, че някои автори са си представяли какъв може да е живият Марс дълго преди тераформирането му, и той бе запленен.

— Възможно ли е да прочета тези книги?

— Сигурен ли сте, че имате време за тях? Убеден съм, че десетки държавни глави нямат търпение да говорят с вас.

— И аз съм убеден. Ще почакат.

По пътя към дома претършувах антикварна книжарница и занесох цял пакет книги на Ун… тоест на неприветливите мъже, които охраняваха покоите му. „Война на световете“, „Принцесата от Марс“, „Марсиански хроники“, „Странник в странна страна“, „Червеният Марс“.

През следващите две седмици нямах вест от Ун.

 

 

Строителството на новите съоръжения в „Перихелий“ продължаваше. До края на септември бяха излели яка бетонна основа на мястото на ниските борчета и проскубаните палми, вече градяха огромна рамка от стоманени греди и алуминиеви тръби.

Моли дочу, че следващата седмица щели да докарат цяла лаборатория, оборудвана по военни стандарти, заедно с хладилна инсталация.

— Тай, за какво са ни лабораторни джунджурии? „Перихелий“ се занимава с космоса и Ускорението. Не разбирам.

— Не знам. Всички си траят.

— Защо не попиташ Джейсън, когато отидеш някой следобед в северното крило?

Не й бях казал, че пратеникът от Марс ме е направил свой довереник.

— Нямам достъп до такова ниво на секретност.

Естествено и тя нямаше достъп.

— Започвам да си мисля, че не ми се доверяваш.

— Мол, само спазвам правилата.

— Ами да, какъвто си праведник…

 

 

Джейсън се отби в моя апартамент, без да предупреди. За късмет тази вечер Моли я нямаше. Искаше да решим нещо за неговите лекарства. Предадох му мнението на Малмстийн. Болестта не стоеше на място и си имаше реална граница, до която можехме да потискаме симптомите. Това не означаваше, че Джейсън е обречен, но рано или късно щеше по принуда да промени начина си на работа, да се приспособи към болестта, вместо да я отблъсква. (По-нататък следваше и друг праг, за чието преминаване не споменавахме. Отвъд него бяха пълната инвалидност и слабоумието.)

— Разбирам — промълви Джейсън. Седеше в креслото до прозореца и понякога се взираше в отражението си. — Имам нужда от няколко месеца, не повече.

— Какво ще се случи през тези месеци?

— Ще избия опората изпод краката на И. Д. Лоутън. — Ококорих се в очакване да е шега, но той не се усмихна. — Необходимо ли е да ти обяснявам?

— Ако искаш поне нещичко да проумея — да.

— Нашите представи за бъдещето на „Перихелий“ се раздалечават непрекъснато. За И.Д. „Перихелий“ съществува колкото да поддържа авиокосмическата индустрия. Това открай време е основната му цел. Нито за миг не е допускал, че можем да направим нещо с Ускорението. Е, трудно е да се усъмниш в правотата му, поне няма как да премахнем Ускорението. Но това не ни пречи да го разберем. Немислимо е да водим война срещу Хипотетичните, но защо да не се позанимаваме с малко „партизанска“ наука? Ето ти и целта на пристигането на Ун.

— Пак не схванах.

— Ун не е само междупланетен посланик на добра воля. Изтърси ни се тук с план, с предложение за съвместно начинание, което може да ни даде малко насоки към тайната на Хипотетичните — откъде са дошли, какво искат, какво правят и с двете планети. Отзивите за идеята са противоречиви. И. Д. се мъчи да я убие в зародиш — според него е безполезна, а и ще изложи на риск оскъдния политически капиталец, който ни е останал след проекта за тераформиране.

— И ти реши да го извадиш от играта?

Джейсън въздъхна.

— Дори да ти звучи жестоко, той не иска да разбере, че неговото време отмина. Светът преди двадесет години се нуждаеше тъкмо от човек като баща ми. Възхищавам му се. Той направи невероятни неща. Ако го нямаше И.Д. да подпалва задниците на политиците, не би имало и „Перихелий“. Поредната ирония на Ускорението — далечните последствия от неговата гениалност сега го удрят като бумеранг. Без И.Д. нямаше да съществува и Ун Нго Уен. Не ме тормози никакъв Едипов комплекс. Знам много добре какво представлява баща ми и какво постигна. Коридорите на властта са негова територия, двамата с Гарлънд играят заедно голф. Прекрасно. Но от друга страна той е затворник. Жертва на собствената си недалновидност. Настрои се враждебно към плана на Ун, защото не се доверява на заложените в основата технологии. Не му харесва, че марсианците са овладели методи, за които ние тепърва се досещаме смътно. Омразен му е и фактът, че Ун има на своя страна мен и — ако ми простиш нескромността — новото поколение силни на деня, включително Престън Ломакс, вероятния ни бъдещ президент. Изведнъж около И.Д. се напълни с хора, които не е в състояние да манипулира. По-млади хора, свикнали с Ускорението така, както е невъзможно за него и връстниците му. Хора като нас, Тай.

Малко се зарадвах, но и се обезпокоих, когато ме включи в това „нас“.

— Не се ли изхвърляш?

Джейсън пронизващо се вторачи в очите ми.

— Върша точно това, за което И.Д. ме подготвяше още от раждането ми. Той искаше не син, а наследник, чирак. Решил го е много години преди Ускорението. Известно му беше колко съм умен и знаеше как иска да се разпоредя със своя интелект. Аз се подчинявах дори след като проумях какво е намислил. Това е творението И. Д. Лоутън: симпатичния находчив безполов и дружелюбен с медиите обект пред очите ти. Образ, който се продава добре, чиято обвързаност започва и свършва с „Перихелий“. Но в уговорката ни открай време има уловка, за която И.Д. предпочита да не си спомня. Наследник означава, че някой ден ще го наследя. Значи в един момент моето мнение ще натежи над неговото. Моментът настъпи. Открива ни се прекалено важен шанс, за да позволя да се прецакаме.

Забелязвах как се свиваха юмруците му и потръпваха мускулите на краката му. Несдържани чувства или симптом? Впрочем доколко този монолог беше неподправен и доколко се дължеше на невростимулантите, с които го тъпчех?

— Виждаш ми се уплашен — подхвърли Джейсън.

— За какви марсиански технологии намекваше преди малко?

Той се засмя.

— Много са хитроумни. Квазибиологични. И в много малък мащаб. Общо взето, молекулярни автокаталитични вериги с обратна връзка и програми за нестандартни ситуации, вградени в протоколите за възпроизводство.

— Джейс, не може ли на човешки език?

— Миниатюрни изкуствени репликаторчета.

— Живи ли са?

— Да, в определен смисъл. Изкуствени същества, които можем да пуснем в космоса.

— И какво ще правят?

Вече се хилеше до ушите.

— Те плюскат лед и серат информация.

4.10⁹ г. н.е.

Прекосих няколко метра отъпкана пръст с полепнали по нея петна изровен асфалт като корички на рани, стигнах до откос и се хлъзнах шумно по него, стиснал двата куфара, натъпкани със скромния ми гардероб, бележките, дигиталните файлове и марсианските лекарства. Потопих се до бедрата в канавка, зеленясала като листата на папая и топла като тропическата нощ. Водата отразяваше белязания кръг на луната и вонеше на изпражнения.

Прикрих куфарите във вдлъбнатина на откоса и пропълзях нагоре. Тялото ми не се виждаше, но аз можех да надзъртам към пътя, бетонната кутия на клиниката и черната кола отпред.

Онези двамата насилиха задната врата, зашариха из зданието и светваха лампите навсякъде. Заради пуснатите щори не знаех с какво са се захванали вътре. Сигурно претърсваха. В момента бях загубил способността да пресмятам времето и дори да разчета цифрите на часовника си — пърхаха пред очите ми като неспокойни пеперуди.

Единият излезе отпред и запали двигателя на колата. Вторият го последва няколко секунди по-късно и се мушна на седалката до него. Колата с цвят на нощ мина наблизо, зави към пътя. Притиснах глава в пръстта и не мръднах, докато шумът не заглъхна.

Чудех се какво да правя — труден въпрос, защото внезапно ме налегна непреодолима умора. Бях прекалено слаб да се изправя. Исках да се върна в клиниката и да предупредя Ина по телефона. Надявах се Ен да е сторил това, защото нямаше да се добера до сградата. Насилвах краката си да помръднат, а те си трепереха. Това надхвърляше изтощението, повече приличаше на парализа.

Когато пак погледнах към клиниката, от вентилационната решетка на покрива излизаха пушеци, светлината зад щорите трепкаше. Пожар.

Мъжете от черната кола бяха подпалили клиниката на ибу Ина и аз бях безсилен. Затворих очи с надеждата, че няма да умра преди някой да ме намери тук.

 

 

Събудих се от натрапчивата миризма на дим и нечии ридания.

Още не се бе разсъмнало. Открих обаче, че мога да се размърдам полека, макар и с неистови усилия. Мислех малко по-ясно. Затова се избутах сантиметър по сантиметър нагоре.

Цялата площадка между канавката и клиниката беше пълна с коли и хора. Лъчи на фарове и фенерчета се мятаха рязко нагоре-надолу. От сградата бяха останали тлеещи развалини. Бетонните стени още стърчаха, но покривът бе рухнал, а всичко вътре бе опустошено от огъня. Успях да се изправя и тръгнах към плачещия човек.

Това беше ибу Ина. Седеше на асфалтово островче, притиснала колене към гърдите си. Около нея стояха жени, които ме изгледаха с неприязън и подозрение, щом я доближих. Но когато ме зърна, тя подскочи и припряно си избърса очите с ръкава.

— Тайлър Дюпри! — втурна се към мен с вик. — Помислих, че си изгорял вътре!

Награби ме в прегръдка и ме задържа да не падна — краката ми пак омекваха.

— Клиниката… — изломотих аз. — Работата ти. Толкова съжалявам…

— Не — спря ме тя. — Клиниката е сграда. Медицинските уреди се заменят. Но ти си един-единствен. Ен ни разказа как си го отпратил, когато дошли подпалвачите. Тайлър, ти му спаси живота! — Тя се отдръпна да ме погледне. — Тайлър, добре ли си?

Не бях добре. Погледнах над рамото й към небето. Древното Слънце щеше да изгрее след малко. Връх Мерапи вече се открояваше под мастиленото небе.

— Само съм уморен — смънках и затворих очи.

Краката ми се подгънаха, тя повика някого на помощ и аз се унесох отново. По-късно ми казаха, че съм спал дни наред.

 

 

За всички беше очевидно, че не бива да оставам в селото.

Ина искаше да се грижи за мен до края на кризата, предизвикана от лекарството, а и беше убедена, че местните хора ми дължат закрила. В края на краищата, нали бях спасил живота на Ен (както тя упорито твърдеше). Момчето не само беше неин племенник, а и на практика роднина на всички в неголямото селище. Значи бях герой. Но привличах като магнит и вниманието на зли хора и подозирам, че без молбите на Ина тукашният кепала деса щеше да ме натовари на първия автобус за Паданг, пък да се оправям както аз си знам. Накрая ме настаниха заедно с багажа в изоставена къща (чиито собственици бяха потеглили шрантау преди много месеци) — само докато уредят нещо друго.

Минангкабау от западна Суматра знаят как да се изплъзват и да оцеляват под чието и да било иго. Те бяха преживели нашествието на исляма през XVI век, холандското колониално господство, „Новия ред“ на Сухарто, реставрацията на Негари, а след Ускорението — „новите реформатори“ и техните бандити, облечени в полицейски униформи. Ина ми разказваше историята на своя народ и в клиниката, и в стаичката насред дървената къща, под бавно въртящите се перки на вентилатора. Уверяваше ме, че силата им била в гъвкавостта, във вкорененото убеждение, че останалият свят не е като тяхната родина и никога няма да бъде. Обичаят рантау — пътешествията на младежи до чужди страни и завръщането в родината — им бе дал мъдрост и опит. Простичките дървени къщи бяха окичени с антени, приемащи сигналите на аеростатите. Повечето семейства редовно получаваха писма по електронната поща от Австралия, Европа, Канада, Щатите.

И нямаше нищо чудно, че навсякъде в пристанището работеха минангкабау. Бившият й съпруг беше само един от мнозината, които се занимаваха с внос-износ и организираха отплаване под Арката и отвъд. Нямаше нищо случайно, че предпазливите въпроси на Даян я бяха отвели при Джала, после при ибу Ина, накрая и в това планинско село.

— Джала е използвач, служи си и с дребни подлости, но не е съвсем безнравствен — успокои ме Ина. — Даян е имала късмет да попадне на него или пък умее да преценява зорко хората. За щастие на всички ни Джала никак не обича „новите реформатори“.

Сподели, че се развела с Джала, защото придобил лошия навик да преспива с недостойни жени в града. Харчел много пари за приятелките си, а и на два пъти се заразил с напълно лечими, но неприятни венерически болести. Макар че бил лош съпруг, не бил от най-лошите хора. Нямало да издаде Даян, освен ако не го хванат и подложат на изтезания… Но не би се оставил да го спипат с тази негова хитрост.

— Хората, които изгориха клиниката…

— Сигурно са проследили Даян до хотела в Паданг, а после са разпитали шофьора на таксито, който ви докара.

— Но защо я подпалиха?

— Не знам. Мисля си дали не се опитаха да те уплашат, за да се издадеш. А и така предупредиха всеки, който би се престрашил да ти помогне.

— Щом са намерили клиниката, знаят и твоето име.

— Няма да нахълтат тук и да започнат стрелба. Още не се е стигнало чак дотам. Очаквам да държат под око крайбрежието и да дебнат кога ще сбъркаме.

— Но ако се опиташ да отвориш нова клиника…

— Изобщо не ми е хрумвало.

— Така ли?

— Да. Ти ми помогна да проумея, черантау гаданг може да бъде добро решение и за един лекар. Имаш ли нещо против малко конкуренция?

— Не разбирам…

— Исках да кажа, че има изход от всички наши проблеми и аз го обмислям отдавна. Всички в селото са си блъскали главите над това. Мнозина вече отпътуваха. Тук не е голям процъфтяващ град като Белубус или Батусангкар. Земята не е особено плодородна, всяка година губим хора — отиват в други кланове или в други градове, или потеглят на рантау гаданг. И защо не? В новия свят има място.

— Искаш да емигрираш, така ли?

— Аз, Джала, сестра ми, племенниците, братовчедите — събираме се над тридесет души. Джала има няколко извънбрачни деца, които с радост ще поемат бизнеса, щом той се прехвърли отвъд. Е, видя ли? — усмихна се Ина. — Не сме твои благодетели, а спътници.

Попитах я няколко пъти дали има опасност за Даян. Нямало, доколкото зависело от Джала. Настанил я в стаичка над митнически склад. Там било поносимо и щяла да остане скрита, докато всички подробности бъдат изпипани.

— Трудната част е да те вкараме в пристанището, без да те намерят. Полицията подозира, че се криеш някъде из платото. Ще дебнат по пътищата за чужденци, най-вече за болни чужденци, защото шофьорът несъмнено е описал състоянието ти.

— Бях болен — напомних аз.

Последната криза започнала до горящата клиника и отминала, докато съм бил в безсъзнание. Ибу Ина ми разказа, че съм я понесъл трудно — когато ме пренесли в тази малка стая, съседите накрая се оплакали от моето охкане. Нейният братовчед Адек й помагал да ме задържат на постелята, когато гърчовете се засилили. Затова съм имал тези синини по раменете и ръцете. Поне знаех, че с всеки ден събирам сили, температурата ми неизменно остава нормална и ходя, без да треперя.

— А другото въздействие на лекарството? — попита Ина. — Чувстваш ли се различен?

Интересен въпрос. Отговорих откровено:

— Не мога да преценя. Засега.

— Е, в момента няма и значение. Да повторя — най-мъчно ще е да те измъкнем от платото и да те вкараме в Паданг. Олеква ми, като си повтарям, че можем да го направим.

— Кога тръгваме?

— След три-четири дни. А дотогава почивай.

 

 

Рядко виждах Ина през тези три дни. Слънцето напичаше, но повеите в дървената къща облекчаваха жегата. Разкършвах се предпазливо, пишех и четях — на лавица от ратаи в спалнята имаше книжки с меки корици на английски. Сред тях беше и популярната биография на Джейсън, озаглавена „Живот за звездите“. Погледнах в указателя и намерих името си, споменато пет пъти вътре. Не ми стигна желание да я прочета. Романите на Съмърсет Моъм бяха по-привлекателни за мен…

Ен наминаваше да се увери, че съм добре, и ми носеше сандвичи и бутилирана вода от сергията на своя чичо. Държеше се покровителствено и не пропускаше да ме попита как съм със здравето. Каза ми, че е горд, защото ще тръгне на рантау заедно с мен.

— Ен, ти също ли ще се преселиш в новия свят?

Той закима енергично.

— С татко, мама, чичо… — Изброи още десетина сродници с думи от минангкабау. — Очите му блестяха. — Може там да ме учиш на медицина.

Вероятно би се наложило да се заема с обучението му. Минаването под Арката, общо взето, зачеркваше шансовете за образование в традиционния смисъл. Това нямаше да е много добре за Ен и се усъмних, че родителите му са направили най-разумния избор.

Не можех да се меся, а Ен кипеше от вълнение преди пътуването. Едва сдържаше гласа си да не кънти в къщата. Радвах се, като гледах лицето му. Той принадлежеше към поколение, в чийто поглед към бъдещето имаше повече надежда, а не ужас. Никой от смазаните хора на моите години не би се усмихвал така на идните дни. Хем бях щастлив, хем малко се натъжавах.

Ина дойде вечерта преди да потеглим. Носеше ми вечеря и искаше да ме посвети в плановете си.

— Син на мой братовчед има шурей, който кара линейка на болницата в Батусангкар. Ще вземе една назаем, за да откара и тебе в Паданг. Пред нас ще има поне две коли с мобилни телефони, за да ни предупредят по-рано за контролни постове на пътя.

— Не е нужно да ме вози линейка — възразих аз.

— Тя е за прикритие. Ти ще си отзад и няма да се виждаш. Аз ще се нагиздя с всички лекарски атрибути, а някой от селото — Ен ме умолява да е той — ще се преструва на болен. Ако полицаите надникнат в линейката, ще видят мен и болно дете, а аз ще им се сопна: „Четирите С!“ И те ще загубят желание да претърсват старателно. Ето как ще промушим през контролния пост един смешно висок американски лекар.

— Уверена ли си, че ще се хванат на номера?

— Мисля, че е почти сигурно.

— Но ако заловят и теб заедно с мен…

— Колкото и зле да е тази страна, полицията не може да ме арестува, без да съм извършила престъпление. Превозът на човек от западна страна не е нарушение на закона.

— А превозът на престъпник?…

— Ти престъпник ли си, пак Тайлър?

— Зависи как тълкуваш някои закони, приети от американския Конгрес.

— Изобщо не искам да ги тълкувам. Недей да се тревожиш. Споменах ли, че вече отложихме пътуването с един ден?

— Защо?

— Ще има сватба. Не като едно време. Ускорението съвсем промени сватбените обичаи. Както стана с всичко останало, откакто парите, пътищата и ресторантите за бързо хранене навлязоха в платото. За мен парите не са зло, но понякога носят ужасна поквара. Днешните младежи са много припрени. Е, поне ще има паламинан, много ориз и музика салуанг. Възстановен ли си, можеш ли да дойдеш? Поне да чуеш музиката?

— За мен е чест.

— Значи утре вечер ще попеем, а вдругиден сутринта ще натрием носа на американския Конгрес. Ще имаме полза и от сватбата. Мнозина ще пътуват и нашата малка група за рантау няма да изпъква по пътя към Паданг.

Спах до късно и се събудих по-бодър, отколкото бях през последния месец, по-силен и с малко по-изострени сетива. Останах до прозореца, четох и гледах шествието на сватбарите към дома на младежа. Никой не вършеше нищо друго в селото, само в магазинчетата край главния път имаше хора, за да обслужват туристите. Към края на следобеда въздухът се насити с аромати на подлютено пиле и мляко от кокосови орехи. Ен се показа за минута в къщата, за да ми донесе гозба.

Ибу Ина, с бродирана рокля и копринена кърпа на главата, дойде на свечеряване.

— Самата сватба приключи. Сега ще пеем и ще танцуваме. Идваш ли, Тайлър?

Облякох най-свестните си дрехи — бял панталон и бяла риза. Притеснявах се, че излизам пред всички, но Ина ме успокои, че няма чужди хора сред сватбарите, а аз ще бъда желан гост.

Въпреки това се чувствах болезнено различен, докато вървяхме към сцената — не заради ръста си, а по-скоро защото толкова време прекарах между четири стени. Изведнъж се озовах в широко празно пространство, без да има нищо плътно около мен за опора. Ина ме разсейваше с клюки за новото семейство. Младоженецът бил помощник-фармацевт от Белубус и й се падал братовчед. (Пред мен тя наричаше „братовчеди“ всички сродници, освен брат, сестра, чичо или леля. Точните им названия в минангкабау нямаха съответствия в английския език.) Булката била местно момиче с леко нескромно минало. И двамата заминавали на рантау след сватбата, примамени от новия свят.

Музикантите засвириха по здрач и щяха да спрат чак сутринта. Мелодиите на двамата свирачи и песните на двете жени на сцената се разнасяха навсякъде от окачени на стълбове огромни тонколони. Ина ми обясни, че песните били за любов, брак, разочарование, съдба, секс. И то много секс, позабулен в метафори, на които би завидял и Джефри Чосър. Седнахме на пейка в края на множеството. Случваше се някой гост да ме изгледа втренчено, явно чул историята за опожарената клиника и американеца беглец. Ина се усмихваше снизходително на младите хора около сцената.

— Мина ми времето да плача от любов, а и нивата ми не се нуждае от разораване, както се пее в една песен. Колко шум за дреболии!

Младоженците в бродираните си одежди седяха на украсени като тронове високи столове недалеч от сцената. До полунощ много от жените се разотидоха. Младежите останаха да се кикотят около сцената, по-старите мъже седяха около маси и усърдно играеха карти с безизразни лица.

Аз бях показал на Ина страниците, в които описах първата си среща с Ун Нго Уен.

— Но този разказ не може да е съвсем правдив — възрази тя, когато музиката стихна за малко. — Описваш се твърде невъзмутим.

— Изобщо не беше така. Но и не исках да се излагам.

— Все пак си се запознал тогава с човек от Марс… — Тя се загледа към крехките разпръснати съзвездия след Ускорението, които не се различаваха лесно през светлините на сватбата. — Какво ли си очаквал?

— Вероятно нещо не съвсем човешко.

— А, да. Но той се оказа много човечен.

— Да.

Към Ун Нго Уен се отнасяха с почит, близка до обожание, в селските райони на Индия, Индонезия и Югоизточна Азия. От Ина научих, че в Паданг човек би могъл да види снимката му в много домове, сложена в рамка — все едно е популярен светец или прочут молла.

— В неговото държание имаше нещо, което привличаше хората — промълви тя. — Позната реч, макар да научавахме думите му само в превод. А когато видяхме снимки от неговата планета с всички онези ниви, изглеждаше по-скоро свят на селски стопани, а не на граждани. Повече приличаше на Изтока, отколкото на Запада. На Земята дойде пратеник на друга планета, но беше един от нас! Така си го представяхме. И много ни хареса как гълчеше американците.

— Ун изобщо не се стремеше да поучава никого.

— Явно легендата е надхвърлила истината. Ти не искаше ли да му зададеш хиляди въпроси още в деня, когато ви запознаха?

— Естествено. Досещах се обаче, че е отговарял на подразбиращите се въпроси, откакто е кацнал. И си рекох, че може да му е омръзнало.

— Неохотно ли говореше за своя свят?

— Напротив, правеше го с удоволствие. Само не понасяше да го подлагат на разпит.

— Моите обноски нямат твоята изтънченост. Убедена съм, че щях да го засегна с нескончаемите си въпроси. Тайлър, да си представим, че си имал възможност да го питаш каквото и да е в онзи ден. Какъв щеше да бъде твоят въпрос?

Тя не ме затрудни. Знаех точно какъв въпрос не се реших да задам при първата си среща с Ун Нго Уен.

— Щях да го попитам за Ускорението. И за Хипотетичните. Дали неговият народ е научил нещо, което ние още не знаем.

— А случи ли се да обсъждате това?

— Да.

— Имаше ли какво да каже?

— И още как!

— Боя се, че май аз те подложих на разпит.

— Извинявай. Малко съм уморен вече.

— Тогава се прибери да спиш. По лекарско предписание. С малко късмет още утре ще видиш ибу Даян.

Тя ме изпрати по шумната улица. Заспах дълбоко, макар че музиката продължила до пет сутринта.

 

 

Шофьорът на линейката беше кльощав необщителен мъж с бялата униформа на Червения полумесец. Името му беше Ниджон. Стисна ръката ми с подчертано уважение. Големите му очи гледаха неизменно към ибу Ина, когато ми говореше. Попитах дали го притеснява пътуването до Паданг. Ина ми преведе отговора:

— Казва, че е вършил и по-опасни неща заради по-маловажни причини. Казва още, че се радва да види приятел на Ун Нго Уен. Добави, че е най-добре да тръгнем скоро.

Качихме се отзад в линейката. От едната страна имаше дълъг метален шкаф — където обикновено слагаха уреди и медицински припаси. Служеше и за скамейка. Ниджон бе опразнил шкафа, бих успял да се натъпча вътре с присвити крака и глава. Миришеше на антисептични препарати и латекс, имаше всички удобства на ковчег за маймуна. Ако ни спрат, щях да се свра в шкафа, Ина щеше да се намести върху него с бялата си престилка, а Ен щеше да лежи безсилно на носилката, като се преструва на болен от СССС. В горещото утро замисълът изглеждаше повече от нелеп.

Ниджон бе изкривил малко капака, за да прониква въздух. Не вярвах, че ще се задуша, но никак не ми допадаше, че трябва да остана в нажежена метална кутия. Успокоихме се, че се побирам вътре, но засега не бях принуден да влизам. Ина ми обясни, че полицаите дебнели по новата магистрала между Букик Тинги и Паданг. Движехме се по средата на разтеглен по пътя конвой и щяха да ни предупредят навреме, преди някой да ни спре. Седях до Ина, а тя залепи тръбичка от съд с физиологичен разтвор за ръката на Ен (дори не бе сложила игла). Момчето се въодушеви от ролята си и започна да упражнява кашлица — разтърсващи дробовете му звуци, на които Ина също се намръщи пресилено:

— Да не си откраднал от ароматизираните цигари на твоя брат?

Ен се изчерви. Направил го, за да звучи по-убедително.

— Виж ти… Внимавай да не прекалиш и да не си скъсиш живота. — Тя му нареди да затвори очи. — Престори се на заспал. Прояви актьорските си дарби.

Скоро дишането му се укроти до тихо сумтене.

— Цяла нощ е будувал да слуша музиката — обърна се Ина към мен.

— Все пак се чудя как може да спи.

— Едно от предимствата на детството. На Първата възраст, както го наричат марсианците, ако не греша.

Кимнах.

— При тях има четири възрасти, нали? Не три като при нас.

От всички особености на живота в Петте републики на Марс тази най-силно разпалваше любопитството на земяните.

Повечето човешки култури разграничават две или три възрасти — детство и зрелост или детство, юношество, зрелост. Някои отделят специално място за старостта. Но марсианските обичаи бяха единствени по рода си, породени от сериозния им напредък в биохимията и генетиката. Марсианците разделяха човешкия живот на четири части, преходите между които бяха белязани с биохимични промени. Детството продължаваше от раждането до пубертета. Юношеството — от пубертета до края на физическото развитие и установяването на равновесие в обмяната на веществата. Периодът до упадъка, смъртта или коренната промяна се наричаше зрелост.

А отвъд зрелостта идваше възрастта по избор — Четвъртата.

Преди много векове техните биохимици измислили средство за удължаване на човешкия живот средно с по шестдесет-седемдесет години. Но откритието имало не само добри страни. Екосистемата на Марс налага сурови ограничения поради оскъдицата на вода и азот. Обработваемата земя, която изглеждаше толкова познато за ибу Ина, е победа на изкусно, сложно биоинженерство. Възпроизводството при хората там се регулира от прастари времена според прогнозите за устойчивостта на средата. Още седемдесет години, добавени към живота на всеки, биха означавали неизбежно критично пренаселване.

Самата процедура не е нито проста, нито приятна, а се състои в сериозно преустройство на клетъчно равнище. В тялото се вкарва смес от създадени с генно инженерство вирусни и бактериални единици. Вирусите с конкретно предназначение „обновяват“ системата, поправят или усъвършенстват вериги на ДНК, възстановяват теломери, пренастройват генетичния часовник. А отгледаните в лаборатории бактериални фаги изхвърлят тежките метали и артериалните плаки, премахват по-сериозните увреждания.

Имунната система се съпротивява. В най-добрия случай това лечение прилича на проточил се шест седмици грип — треска, болки в ставите и мускулите, обща слабост. Някои органи пощуряват в усилено възпроизводство. Кожните клетки умират и се заменят в бясно темпо. Нервните тъкани регенерират стремително.

Процесът омаломощава и измъчва, не са изключени и неблагоприятни последствия. Повечето хора, които са се подлагали на него, отбелязват загуба на спомени поне за известно време. В редки случаи настъпва преходно слабоумие и трайна амнезия. Мозъкът, възстановен и с прекроени връзки между невроните, се превръща в малко по-различен орган. И притежателят му се превръща в малко по-различен човек.

— Те са победили смъртта.

— Не напълно.

— При цялата им мъдрост дали не биха могли да направят преживяването не толкова тежко?

Не се съмнявах, че биха успели да облекчат несгодите на прехода към Четвъртата възраст. Но не са пожелали. Марсианската култура я е включила в традициите си с болката и всичко останало — едно от ограниченията. Не всеки решава да премине в Четвъртата. Не само защото преходът е труден, а и защото в законите им за дълголетието са предвидени строги ограничения. Всеки жител на Марс има право да се подложи на тази процедура безплатно и без пречки. Но на Четвъртите е забранено да имат деца — тази привилегия е запазена за хората в зряла възраст. (А през последните два века в лекарствения комплекс са включени и вещества, които предизвикват необратимо безплодие и в двата пола.) Хората в Четвърта възраст не могат да гласуват в изборите за съвети — никой не би искал планета, управлявана от бодри старци за собствената им изгода. Но във всяка от Петте републики съществува и орган за съдебен надзор, приблизително подобие на нашия Върховен съд, който се избира само от Четвъртите. Те са едновременно и нещо повече, и нещо по-малко от хората в зряла възраст. По-могъщи, но не толкова разкрепостени. И по-свободни, и по-ограничени.

Не бих могъл да осмисля нито за себе си, нито за Ина всички норми и ценности, с които марсианците бяха обвързали тази медицинска технология. Мнозина антрополози се опитваха да вникнат година след година в архивите на Ун Нго Уен… преди тези проучвания да бъдат забранени.

— Сега и ние имаме технологията — промълви Ина.

— Някои от нас. Надявам се, че след време ще бъде достъпна за всички.

— Питам се дали ще я използваме мъдро.

— Защо не? Марсианците са успели, а те са хора като нас.

— Знам. Поне е възможно. А ти как мислиш, Тайлър — ще се справим ли?

Погледнах спящия Ен.

— Не и на тази планета.

 

 

Петнайсетина километра след Букик Тинджи шофьорът заблъска с юмрук по преградата — уговореният сигнал за контролен пост. Ина припряно нагласи жълта кислородна маска върху лицето на Ен, който вече не очакваше нетърпеливо приключението. Върза хартиена маска и на своето лице.

— По-бързо! — прошепна ми тя.

Напъхах се сгънат в металния шкаф. Ина затвори шумно капака и само половин сантиметър пролука ме делеше от задушаването.

Линейката спря още преди да се подпра и силно си ударих главата.

— Сега тихо — нареди Ина.

Зачаках в мрака.

Минутите се изнизваха, чуваше се приглушен разговор. Ниджон и някой непознат с тънък, свадлив и груб глас. Глас на полицай.

В шкафа ставаше все по-горещо. Капки пот се плъзгаха по лицето ми, ризата подгизна. Чувах дишането си, не знаех дали и целият свят не го чува.

Ниджон отговаряше на полицая с почтително мрънкане, но онзи излайваше насреща му нови въпроси.

Задната врата на линейката се отвори с тракане, надуших изгорели газове и напечена от слънчевите лъчи влажна зеленина. Полицаят искаше нещо от Ина. Говореше с досада и заплаха, гласът му ме ядосваше. Представях си как Ен и Ина се свиват покорно или поне се преструват пред този въоръжен мъж и всичко, което той олицетворяваше. Правеха го заради мен. Ина каза нещо строго, но сдържано на родния си език. Чух, че споменава натъртено болестта СССС. Позоваваше се на своя авторитет като лекар, опипваше доверчивостта на полицая, опитваше се да го уплаши на свой ред.

Той отвърна рязко, може би поиска да види документите й или да претърси колата. Ина отново спомена болестта.

Исках да се опазя, но още по-силно исках да опазя Ина и Ен. Бях готов да се предам или да се бия, но да не допусна те да пострадат. Ако беше необходимо, щях да се откажа от всички допълнителни години, с които марсианското лекарство просмука тялото ми. Може би това беше особената смелост на Четвъртата възраст, за която ми говореше Ун Нго Уен.

„Те са победили смъртта.“ Не — и на Земята, и на Марс само я отлагахме временно. Няма нищо сигурно.

Тропот на ботуши по метал. Полицаят понечи да се качи в линейката. Усетих как колата се разлюля на амортисьорите си. Опрях длани в капака на шкафа. Ина се бе надигнала и възразяваше със стържещ глас.

Поех си дъх и се приготвих да изскоча.

Но откъм пътя се засилваше друг шум. Някаква кола профуча край нас с рев на претоварен двигател. Смайваща наглост, сякаш шофьорът викаше: „Майната й на полицията!“

И полицаят в линейката изръмжа от ярост. Колата пак се разклати.

Миг тишина, затръшна се врата, после неговата кола избоботи и разхвърля чакъл като гневна градушка изпод гумите си.

Ина вдигна капака на моя саркофаг. Надигнах се и седнах, обгърнат във вонята на собствената си пот.

— Какво стана?

— Направи го Аджи от селото. Един от братовчедите ми. Мина с пълна газ оттук, за да отвлече вниманието на полицаите. За жалост кара като пиян.

— Направил го е, за да ни отърве?!

— Да. Всички те пазят, не забравяй. И другите коли пътуваха с включени телефони, той е научил, че са ни спрели. Не рискува да си навлече нищо повече от глоба.

Вдишвах учестено хладния въздух. Погледнах Ен, който ми се ухили неспокойно.

— Моля те, запознай ме с Аджи, когато пристигнем в Паданг — казах на Ина. — Искам да му благодаря, че се е престорил на пиян.

— Уви, Аджи не се преструваше. Той си е пияница. Същинско оскърбление за повелите на Пророка.

Ниджон надникна при нас, намигна и затвори задната врата.

— Е, това си беше страшно.

Ина докосна ръката ми. Помолих я да ми прости, че съм позволил да рискува.

— Ама че щуротии — сгълча ме тя. — Ние сме приятели. А и рискът не е какъвто си го представяш. Полицията се инати понякога, но поне там работят местни хора, които спазват някои правила. Не са като онези от Джакарта — „нови реформатори“ или както щат да се наричат. Онези, които подпалиха моята клиника. Надявам се, че и ти би рискувал заради нас, ако се наложи.

— Да, бих го направил.

Ръката й потрепери. Ина се взря в очите ми.

— Вярвам, че го каза искрено.

Ние тъй и не победихме смъртта, само отлагахме неизбежното — с хапчета, прахчета, ангиопластия, Четвъртата възраст. Заради вярата си, че още живот, дори още малко живот, може да ни даде удоволствието или мъдростта, които желаем или сме пропуснали. Никой не се прибира у дома след троен байпас на сърцето или процедура за удължаване на живота с надежда да живее вечно. Дори Лазар станал от гроба убеден, че ще умре повторно.

Но станал. С благодарност. И аз бях благодарен.

Студените места във вселената

В една петъчна вечер се върнах късно от „Перихелий“, отключих вратата на апартамента си и заварих Моли пред клавиатурата на моя компютър.

Седеше с гръб към мен. Извърна се и ме погледна сепнато. В същия миг ловко щракна една иконка на екрана и излезе от програмата, която ползваше.

Не бях изненадан. Моли често оставаше при мен в почивните дни и имаше свой ключ. Но за пръв път проявяваше някакъв интерес към компютъра ми.

— Ти не се обади — промълви тя.

Имах среща с хора от застрахователната компания, в която внасяхме медицинските осигуровки на служителите в „Перихелий“. Очаквах да се проточи два часа, но те ме осведомиха за двайсетина минути какви промени ще въведат. Реших да тръгна веднага, очаквах дори да изпреваря Моли, ако се е отбила да купи вино. Нейният нетрепващ поглед ми подейства така, че си обясних всичко това още преди да я попитам защо рови в моите файлове.

Тя се засмя смутено, когато я доближих, все едно казваше: „Как пък ме хвана да се занимавам с тези глупости!“ Пръстите й се плъзнаха по сензора на клавиатурата, а на екрана курсорът спря на иконката за изключване.

— Почакай — спрях я аз.

— Ще работиш ли на компютъра?

Хванах ръката й.

— Всъщност искам да знам какво правеше ти.

Тя се напрегна. Пред ухото й пулсираше веничка.

— Ами почувствах се като у дома си и май прекалих. Не ми хрумна, че може да не си съгласен.

— С какво да не съм съгласен?

— Да ползвам твоя терминал.

— Защо трябваше да го ползваш?

— Ами просто така. Разглеждах.

Не ми се вярваше самата машина да е събудила любопитството — беше на пет години и се превръщаше в антика. Моли работеше с далеч по-съвършена техника в клиниката. А познах и програмата, от която тя излезе толкова припряно. Домашен органайзер, чрез който си плащах задълженията, уреждах си сметките с банката и попълвах списъка с адреси.

— Заприлича ми на електронна таблица — натъртих аз.

— Случайно попаднах на нея. Твоят десктоп ме обърка. Всеки си организира нещата посвоему. Извинявай, Тайлър. Явно си пъхам носа където не бива.

Тя издърпа ръката си изпод моята и изключи компютъра. Тихото жужене на вентилаторите затихна. Тя се изправи и опъна блузата по тялото си. Винаги го правеше, щом се надигнеше от стола, за да е спретната.

— Я да се заема с вечерята.

Обърна ми гръб и тръгна към кухнята. Преброих до десет и отидох при нея.

Сваляше тигани, окачени на стената. Побърза да се извърне.

— Моли, ако искаш да научиш нещо, само трябва да ме попиташ.

— Така ли? Ами добре.

— Моли…

Тя сложи тигана на газовата печка с пресилено внимание, сякаш беше чуплив.

— Искаш да ти се извиня още веднъж ли? Така да бъде. Съжалявам, че си поиграх с твоя терминал без съгласието ти.

— Не те обвинявам в нищо.

— Тогава защо още предъвкваме все същото? Защо надушвам, че може и до края на вечерта да си приказваме за това? — Очите й се овлажниха. — Добре де, любопитно ми е какъв си.

— По сметките ми за комунални услуги ли ще разбереш?

Тя си издърпа сърдито стол изпод масата. Седна и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, може би и по дреболиите ще науча. Особено по дреболиите. — Тя тръсна глава. — Както го казвам, ще се изкарам някаква маниачка. Но… сметките ти, пастата за зъби, номера на обувките ти. Така си е — искам да се почувствам нещо повече от мацето, с което се чукаш в събота и неделя. Признавам си.

— И трябваше да надничаш във файловете ми, за да се почувстваш така.

— Вероятно нямаше да надничам, ако…

— Какво?

Моли въртеше глава.

— Не искам да задълбаваме в спора.

— Понякога е най-добре да довършим започнатото.

— Ето, пак го правиш — щом се почувстваш притиснат, се откъсваш. Веднага ставаш разсъдлив и сдържан, все едно съм някакъв документален филм за природата и ме гледаш по телевизията. Спускаш стъклената преграда. Ама тя бездруго си е на мястото, нали? И целият свят е от другата страна. Затова не говориш за себе си. Затова чаках цяла година да забележиш, че не съм част от обзавеждането. С този твой вечен тъп хладен поглед, сякаш животът е вечерна новинарска емисия, сякаш всичко е скапана гадна войничка от другата страна на Земята.

— Моли…

— Тайлър, и на мен ми е ясно, че всички сме прецакани, щом Ускорението се случи през живота ни. Уродливото поколение, нали така ни наричаш? Затова всички се развеждаме, чукаме се безразборно или ставаме набожни до побъркване, или тънем в депресии, или губим всякакви чувства. Всички си имаме железни оправдания за лошите постъпки, включително и аз. Ако ти е по-леко да изкараш нощите, като се правиш на голямата яка опора от внимателно премислена услужливост — добре, разбирам те. Но разбирам и себе си, че искам повече от това. И си е съвсем човешко, че искам да стигна до теб, не само да се изчукаме.

Моли избълва думите, след миг реши, че е приключила, разпери ръце и зачака аз да реагирам.

Умувах дали и аз да не й дръпна една реч. Не се отнасях безчувствено към нея. Дори да не ми личеше, аз я наблюдавах още откакто постъпих на работа в „Перихелий“. Виждах очертанията и движенията на тялото й, виждах как стои, ходи, протяга се. Виждах дрехите й в меки цветове, евтината пеперудка на тънка верижка, която носеше на шията си. Виждах настроенията, усмивките, жестовете й. Когато затварях очи, виждах лицето й, с него заспивах. Обичах я и каквато изглеждаше пред света, и каквато беше по душа. Соленият привкус на кожата по шията й, ритъма на гласа й, извивките на пръстите й и думите, които изписваха по моето тяло.

Всичко това мина през ума ми, но не се решавах да го изрека.

Не че беше лъжа. Но не беше и истина.

Накрая се сдобрихме с по-уклончиви мили думи, малко сълзи и прегръдка. Влязох в ролята на помощник-готвач, докато тя забъркваше превъзходен сос. Напрежението се изцеждаше и до полунощ бяхме кротували около час пред новинарската емисия по телевизията (нарастваща безработица, предизборни дебати, скапана гадна войничка от другата страна на Земята). Бяхме готови да си легнем. Моли угаси лампата преди да се любим. Стаята тъмнееше, прозорецът беше отворен, небето оставаше пусто.

После тя се унесе бързо. Час по-късно аз още будувах.

Измъкнах се тихомълком от леглото и дишането й не се промени. Обух дънки и се изсулих от спалнята. В такива безсънни нощи глътка-две коняк ми помагаха да прекъсна тягостния вътрешен монолог и жалбите, които съмненията представяха на уморения мозък. Но преди да вляза в кухнята седнах пред терминала и влязох в домашната програма.

Не открих какво е разглеждала Моли. Нямаше промени, доколкото виждах. Може и да бе намерила нещо, което да я доближи до мен. Ако наистина това бе желанието й.

Или пък е търсила напразно.

В седмиците преди изборите през ноември се виждах по-често с Джейсън. Болестта му се изостряше въпреки увеличените дози на лекарствата, вероятно заради преживяното в сблъсъка с баща му. (И. Д. обяви, че щял да си „върне“ своя „Перихелий“, който му отнели заговорничещи бюрократи парвенюта и учени, съюзили се с Ун Нго Уен. Кухи закани според Джейсън, които все пак пречеха и смущаваха.)

Джейс искаше да съм подръка, ако се наложи да му дам извънредно лекарство против спазми в критичен момент.

Нямах нищо против, стига да не прекрачвам границите на закона и медицинската етика. Да го държа на крака беше всичко, което медицината можеше да направи за него в момента. А да остане на крака, за да надхитри И.Д., пък беше всичко, което имаше значение за Джейс.

Така се заседявах дълго в крилото за важни особи, обикновено с Джейсън, но нерядко и с Ун Нго Уен. Това ме превърна в мишена за подозренията на тълпата около марсианеца — чиновници средна ръка от Държавния департамент, Белия дом, Управлението по вътрешна сигурност, Космическото командване и всякакви други, — а също за учените, които бяха привлечени да преведат, проучат и подредят така наречените „марсиански архиви“. Според тях не биваше да имам достъп до Ун. Не представлявах нищо повече от натрапник, наемно нищожество. Но точно затова Ун предпочиташе да говори с мен — нищо не се опитвах да му втълпя.

Веднъж го заварих в плетеното кресло (някой се бе сетил да донесе табуретка, на която да си подпира краката, вместо да висят над пода). Взираше се умислено в стъклен съд колкото епруветка. Попитах го за съдържанието.

— Репликатори.

Носеше костюм и вратовръзка, които наглед бяха шити за тантурест малчуган на дванадесет години. Допреди малко бе изпълнявал за група конгресмени представлението „покажи и разкажи“. Макар че присъствието му още не бе обявено официално, вече няколко седмици не секваше потокът от допуснати до тайната посетители — и от Щатите, и от чужбина. Заявлението на Белия дом щеше да бъде разгласено веднага след изборите и тогава Ун щеше да бъде много зает.

Вторачих се в стъкленицата от другия край на стаята. Репликатори, хранещи се с лед. Семена на неорганична биология.

— Да не се боиш от тях? — усмихна се Ун. — Недей. Уверявам те, че те са напълно пасивни. Предполагах, че Джейсън ти е обяснил.

Джейсън се бе опитал да ме просвети набързо.

— Значи те са микроскопични устройства — започнах аз. — Полуорганични. Възпроизвеждат се в екстремалния студ и вакуума на открития космос.

— Да, вярно по същество. А Джейсън каза ли ти за какво са предназначени?

— Да се заселят из галактиката. За да ни изпращат данни.

Ун кимна бавно. Този отговор като че не го удовлетвори.

— Тайлър, това е най-съвършеното технологично творение на Петте републики. Изобщо не сме в състояние да поддържаме промишлено производство, каквото тук сте разгърнали в стъписващи мащаби…

— Убедих се с очите си, че и вашите градове са доста внушителни.

— Само защото ги строим при по-слабо притегляне. На Земята кулите щяха да рухнат под собствената си тежест. Исках да изтъкна, че съдържанието на този съд за нас е триумф на инженерната мисъл, толкова сложен и труден за постигане, че гордостта ни е напълно заслужена.

— Не съм се съмнявал.

— Тогава ела да му се порадваш. Не се плаши.

Протегна към мен ръката със стъкленицата. Хванах я с палец и показалец и я вдигнах към лампата. Приличаше на обикновена вода с леко мазен блясък. Нищо повече.

— За да оцениш какво държиш в ръката си — вметна Ун, — трябва да разбереш, че в тази глицеринова суспензия има тридесет до четиридесет хиляди клетки, създадени поотделно от хората. И всяка клетка е жълъд.

— Знаеш за жълъдите?

— Прочетох за тях. Вие често използвате метафората с малкия жълъд и огромния дъб. Когато сложиш на дланта си жълъд, държиш не само потенциално дъбово дърво, но и всички бъдещи дъбове, които ще произхождат от него век след век. Достатъчни да построиш от тях цели градове… Впрочем строите ли градове от дъб?

— Не, но няма значение.

— Жълъдът в ръката ти е напълно пасивен, както казах, а точно този образец вероятно е и мъртъв — твърде дълго остана с температурата на околната среда тук. Ако го подложиш на анализ, най-много да откриеш следи от някои необикновени вещества.

— Но?…

— Но ако го сложиш в лед, на студ и без въздух — както е в Облака на Оорт, да речем, — ще се съживи! Ще започне да расте и да се възпроизвежда много бавно и много търпеливо.

Знаех за Облака на Оорт от разговори с Джейсън и фантастичните романи, които още четях понякога. Образуван е от комети и заема пространство, започващо някъде край орбитата на Плутон и свършващо по средата на пътя до най-близката звезда. Дребни парчетии са разхвърляни рехаво в този невъобразим обем, но общата им маса е двайсет-трийсет пъти колкото земната. Състоят се предимно от мръсен лед.

Голямо ядене ще падне, ако ядеш именно лед и прах.

Ун се наведе напред в креслото. Усмихна се, а аз вече знаех, че това изражение е присъщо на марсианците, когато говорят от сърце.

— За моя народ решението не беше безболезнено. Това нещо в ръката ти има силата да преобрази из основи не само нашата слънчева система, но и много други. Естествено, резултатът е непредсказуем. Репликаторите не са органични в общоприетия смисъл, но са живи автокаталитични системи с обратна връзка, които се променят под въздействието на околната среда. Също като хората или бактериите.

— С други думи — възможно е да еволюират.

— Ясно е, че ще еволюират, а не можем да предвидим отсега посоката. Все пак сме наложили някои ограничения. Или само се успокояваме. Затова ти казах — споровете не секват.

Въпреки продължителните разгорещени спорове самият план бил сравнително прост. Разпръскват наслуки репликаторите в далечните студени покрайнини на Слънчевата система. И някаква нищожна частичка от общия брой ще стигнат до две-три ядра на комети в Облака на Оорт. А там ще започнат да се размножават.

Ун ми обясни, че генетичната им информация е кодирана в молекули, които са неустойчиви при всяка температура над присъщата за луните на Нептун. Но в студа, за който бяха проектирани, в свръхмикроскопичните нишки на репликаторите ще започне мудна обмяна на веществата. В сравнение с тяхната скорост на растеж някоя ела би изглеждала като спринтьор. Въпреки това те ще растат, ще поглъщат следи от летливи вещества и органични молекули, ще оформят леда в комплекси от клетки.

Когато изядат стотина кубически метра от кометното ядро, връзките помежду им ще започнат да се развиват, а поведението им ще стане по-целенасочено. Ще си отгледат извънредно специализирани израстъци — очи от лед и въглерод, за да огледат осеяната със звезди пустош.

След около десетилетие колонията репликатори ще се е превърнала в сложна общност, способна да записва и предава елементарни данни за своята среда. Ще погледне небето и ще се запита: „Има ли затъмнено планетарно тяло в орбита около най-близката звезда?“

Ще минат още десетилетия за поставянето на въпроса и намирането на отговор, който в началото е известен — да, около звездата обикалят две тъмни тела, Земята и Марс.

Но репликаторите търпеливо и упорито ще обобщят данните и ще ги изпратят към точката, от която е започнал техният полет. На нас, или по-точно на нашите спътници.

А в своята машинна старост колонията от репликатори ще се раздели на отделни купове прости клетки, ще си набележи друга ярка или близка звезда и ще използва натрупаните летливи вещества, за да изстреля своите семена извън Слънчевата система. (Една частица ще остане с функцията на ретранслатор — пасивен възел в разрастваща се мрежа.)

И тези семена второ поколение ще се реят в междузвездното пространство през хилядолетията. Повечето ще се залутат по безполезни траектории или ще изчезнат в гравитационни ями. Някои няма да се изтръгнат от хватката на Слънцето, ще се върнат в Облака на Оорт и ще повторят процеса с безсмислено търпение. Ако два различни щама се срещнат, ще обменят клетъчен материал, ще усреднят информацията и ще се прочистят от грешки в копирането, натрупани с времето или дължащи се на радиацията. Ще създадат поколение, което почти няма да се различава от тях.

Отделни групички ще се доберат до ледения облак около някоя звезда и ще подхванат цикъла наново. Този път ще събират нова информация, която ще пратят у дома в кратки изблици на сигнали. Може да гласи „Двойна звезда, няма тъмни планетарни тела“ или „Бяло джудже, едно тъмно планетарно тяло“.

И цикълът ще се повтори.

И потрети.

От една звезда към следващата, стъпка по стъпка, хилядолетие след хилядолетие, мъчително бавно, но и пъргаво по галактическите мерки за времето. А за нас, откъснати от вселената навън, ще е скоро. След едно наше десетилетие те ще са проникнали в по-голямата част от галактиката.

Има ли рискове? Как да няма!

Ун натърти, че без Ускорението марсианците никога не биха одобрили толкова безочливо присвояване на ресурсите в галактиката — не просто употреба, а намеса, властно пренареждане на галактическата екология. Ако има и други разумни видове (съществуването на Хипотетичните даваше окончателен отговор на въпроса), разпръскването на репликаторите може да бъде тълкувано като агресия. И да последва ответен удар.

Марсианците обмислили наново рисковете чак когато открили обектите на Ускорението над полюсите на своята планета.

— Общо взето, Ускорението премахва доводите против. Ако сме късметлии, репликаторите ще ни съобщят нещо важно за Хипотетичните или поне докъде са се разпрострели в галактиката. Може би ще вникнем в целта на Ускорението. Ако не, репликаторите поне ще послужат като сигнал за опасност на други разумни раси, сблъскали се със същия проблем. Проницателният наблюдател ще анализира подробно мрежата и ще разбере защо е изградена. Току-виж и други цивилизации решат да се включат в нея. Знанието вероятно ще им помогне да се защитят. Да успеят там, където ние се провалихме.

— Смяташ, че ще се провалим?

Ун вдигна рамене.

— Нима вече не се е случило? Слънцето е много стара звезда, както знаеш. Нищо не съществува безкрайно. А в нашите обстоятелства и „безкрайно“ е доста кратък период.

Не знам дали тонът му, съчетан с кротката марсианска усмивка на искреност, придаде такава тежест на неговите думи, че да ме разтърсят.

Не защото ме изненадаха. Всички знаехме, че сме обречени — ако не друго, то поне да изживеем дните си под черупка, без която бяхме безпомощни във враждебната Слънчева система. Дори Марс скорострелно оставаше извън обитаемата зона.

Животът се е родил на ръба на неустойчива ядрена реакция. Това си оставаше истина и преди Ускорението, дори когато в ясното небе блещукаха далечните звезди. Макар и вярно, нямаше значение, защото човешкият живот беше кратък. Но сега, Господ да ни е на помощ, щяхме да надживеем своето Слънце. Или щяхме да свършим като въглени в орбита около трупа му, или щяхме да бъдем съхранени във вечната нощ — опаковани куриози без свой дом във вселената.

— Тайлър, добре ли си?

— Да. — Незнайно защо се сетих за Даян. — Май най-доброто, на което можем да се надяваме, е мъничко яснота преди да падне завесата.

— Завеса ли?

— Преди края.

— Не е кой знае каква утеха — призна и той. — Но… е, това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Твоят народ знае от хилядолетия за Ускорението. За толкова време нищо ли не научихте за Хипотетичните?

— Нищо. Съжалявам. Не ми е по силите да ви предложа и това знание. Имаме само някои догадки за физичната същност на Ускорението.

(Джейсън се опита да ми обясни и тях неотдавна: нещо за времеви кванти. Предимно математика, далеч отвъд областта на приложното инженерство и за земяните, и за марсианците.)

— За Хипотетичните нищо — повтори Ун. — А какво искат от нас… Пак догадки. Ние се питахме какво по-особено е имало на Земята, когато е била затворена в мембрана? Защо Хипотетичните изчакаха, преди да наложат Ускорението и на Марс? Защо избраха точно този момент в нашата история?

— Знаете ли отговорите?

Някой от придружителите на Ун почука на вратата и отвори. Висок оплешивяващ мъж в шит по поръчка черен костюм. Говореше на Ун, а гледаше мен.

— Напомням, че ще дойде представител на Европейския съюз. Остават пет минути.

Той задържа вратата широко отворена. Изправих се.

— До следващия път — изпрати ме Ун.

— Дано да е скоро.

— Ще се постарая да е по-скоро.

Ставаше късно и аз излязох през северната врата. На път към паркинга спрях да погледам как строят новата сграда на „Перихелий“. През пролуките в оградата виждах обикновени стени от пенобетон, огромни цистерни под налягане отвън, тръби с дебелина на варели, прокарани вътре през отвори в бетона. По земята се въргаляха късчета жълта изолационна опаковка и намотки медна тел. Техник с бяла каска сипеше гръмки заповеди към бутащи колички мъже с предпазни очила и ботуши.

Те строяха инкубатор за нов вид живот. Там щяха да отглеждат репликаторите в утроби с течен хелий, за да ги подготвят за изстрелване към студените места във вселената. В някакъв смисъл те щяха да ни наследят, щяха да живеят по-дълго и да проникнат по-надалеч от хората. Последният ни разговор с вселената, ако И.Д. не наложеше волята си, за да прекрати целия проект.

 

 

Една събота се разхождах с Моли по плажа.

По небето в този късен октомврийски ден нямаше никакво облаче. Повървяхме по осеяния с фасове пясък, но Слънцето прежуряше, а океанът отразяваше светлината в заслепяващи иглички. Моли носеше шорти, сандали и бяла тениска, която вече лепнеше изкусително по тялото й. Нахлупи по-ниско козирката на шапката си.

— И досега не разбирам — промърмори тя и изтри чело с опакото на дланта си.

— Кое, Мол?

— Слънцето. Тоест светлината му. Ей тази. Всички разправят, че е фалшива, но тази жега, за Бога… тя си е истинска.

— Слънцето, което виждаме, не е истинското, но светлината е излъчена от него. Хипотетичните я регулират, намаляват дължината на вълната и филтрират…

— Знам. Говоря ти за изгрева и залеза. Ако само го прожектират, защо е същото и в Канада, и в Южна Америка? Нали преградата на Ускорението е само на стотици километри над нас?

Повторих някогашното обяснение на Джейсън: Слънцето не е илюзия, прожектирана върху екран, а променен вариант на светлината му, пропусната през екран, но източникът си остава на 150 милиона километра от нас.

— Ама че шибан фокус — изсумтя Моли. — На това му казвам лъжа. Стоя си тук и една лъжа ми блести в очите. Лъжа, която причинява и рак на кожата. Не разбирам. Май няма да стане, докато не разберем и Хипотетичните, а в това се съмнявам.

Моли говореше убедено как човек не разбирал лъжата, докато не проумее и подбудите, скрити зад нея. И все мяташе коси погледи към мен с безмълвни послания, които не разгадах.

Върнахме се при климатика в моя апартамент. Четохме, слушахме музика. Моли все не я свърташе на едно място, а аз още не се бях примирил с нейното бърникане в компютъра — поредната загадъчна случка. Обичах Моли или си внушавах, че е така. Ако не беше любов, оставаше да е убедителна имитация.

Разтребвахме след вечеря, когато телефонът звънна. Моли се обади, докато си изсуша ръцете.

— Аха… Тук е. Секунда. — Затисна слушалката с длан. — Джейсън те търси. Искаш ли да говориш с него? Съвсем е превъртял.

— Разбира се, ще говоря с него.

Взех слушалката, но не казах нищо. Моли ме изгледа, изви очи към тавана и излезе от кухнята.

— Джейс, какво става?

— Искам те тук, Тайлър — отсече той задавено. — Веднага.

— Проблеми ли имаш?

— Да, имам си ги шибаните проблеми. Ти трябва да дойдеш и да ги оправиш.

— Спешно ли е?

— Щях ли да те търся, ако не беше спешно?

— Къде си?

— Вкъщи.

— Добре. Слушай, няма да е скоро, ако по пътищата е задръстено…

— Просто ела тук.

Казах на Моли, че трябва незабавно да свърша малко работа. Тя се подсмихна.

— Що за работа е тази? Някой не е дошъл на преглед? Или ще израждаш бебе?

— Аз съм лекар, не издавам тайните на пациентите си.

— Щом си лекар, не бъди и домашното кученце на Джейсън Лоутън. Не е нужно да се втурваш към пръчката всеки път, за да му я занесеш между зъбите си.

— Извинявай, че развалям вечерта. Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не. Ще те чакам да се върнеш.

Моли ме зяпаше дръзко, дори войнствено, предизвикваше ме да възразя.

Но аз не си отворих устата. Щеше да си помисли, че не й се доверявам. А аз й се доверявах. Донякъде.

— Не знам колко ще се забавя.

— Все едно. Ще се свия на дивана и ще гледам телевизия. Нещо против?

— Дано не скучаеш.

— Обещавам, че няма да скучая.

 

 

До спартанския апартамент на Джейсън имаше трийсетина километра по магистралата, но се наложи да заобиколя по отбивка — при неуспешно нападение срещу банков камион бяха загинали канадски туристи, случайно озовали се наблизо.

Джейсън лежеше на дивана в хола и сложената на пода лампа открояваше чертите му безмилостно. Лицето му беше бледо, по челото избиваше пот. Очите му блестяха.

— Чудех се дали ще дойдеш. Помислих, че твоето селянче няма да те пусне.

Обясних му, че полицията отклонява движението, и помолих:

— Направи ми услугата повече да не говориш така за Моли.

— Какво да не говоря? Че е газила в говежди лайна и е с изтънчената душевност на мадама от каравана?

— Какво ти става?

— Интересен въпрос с много възможни отговори. Погледни.

Той се изправи.

Тромав, немощен, изнурителен процес. Джейсън си оставаше висок и строен, но изчезна някогашната непринудена ловкост. Ръцете му се клатушкаха. А краката му, когато успя да се закрепи прав, трепкаха под тялото като кокили със стави. Примигваше конвулсивно.

— Ето какво става. — Гневът се отприщи отново, емоционалното му състояние беше неуправляемо като крайниците. — Виж ме! М-мамка му, Тайлър, виж ме!

— Седни, Джейс. Нека те прегледам.

Носех лекарската си чанта. Навих единия ръкав и стегнах маншона на апарата за мерене на кръвно налягане. Усещах как мускулите на хилавата ръка подскачат неволно.

— Пиеш ли лекарствата против гърчове?

— Пия ги шибаните лекарства!

— По график ли? Да не си глътнал двойна доза? Ако прекалиш, вредата ще е по-голяма от ползата.

Джейсън въздъхна с досада, а после ме свари неподготвен. Сграбчи косата ми на темето и дръпна болезнено, за да наведе лицето ми към своето. Думите се изляха като придошла река.

— Недей да ме поучаваш, Тайлър. Недей, защото в момента не мога да си позволя и това. Може да имаш някакви угризения за начина, по който ме лекуваш. Жалко, но сега не му е времето да ми вреш скапаните си принципи. Залогът е прекалено голям. И.Д. пристига със самолет утре и си мисли, че ще изиграе силен коз. Готов е да закрие „Перихелий“, но не и аз да седна на шибания му престол. Не мога да го допусна, но я ме погледни: ще ми стигнат ли силите за това отцеубийство? — Пръстите му се свиха и болката стана нетърпима. Джейсън още беше жилав. Накрая ме пусна, с другата си ръка ме тласна назад. — Стегни ми чарковете! Това ти е работата, нали?

Взех стол и безмълвно седнах срещу него, а той се свлече назад изтощен. Наблюдаваше как вадя спринцовка и я пълня от кафяво шишенце.

— Временно избавление.

По-точно беше невинен комплекс витамини B, допълнен със слаб транквилизатор. Джейсън се взираше недоверчиво, но ми позволи да инжектирам разтвора в ръката му.

— Ти бездруго знаеш какво мога да ти кажа — започнах аз. — Няма лечение.

— Няма земно лечение.

Пак стигнахме до процедурата за дълголетие, която ни разкри Ун Нго Уен.

Според него тя лекувала и множество генетични увреждания. Щяла да прочисти ДНК на Джейсън от веригата, свързана с атипичната множествена склероза, и да потисне синтеза на вредни белтъчини, които съсипваха нервната му система.

— Но това ще се проточи няколко седмици — напомних, — а и не съм съгласен да ставаш опитно зайче за лечение, което не е доказано на практика.

— Не било доказано! Марсианците го правят от векове, а те са си същите хора като нас. Съжалявам, Тайлър, но не ми пука за професионалните ти задръжки. Няма ги в уравнението.

— О, има ги. Поне доколкото зависи от мен.

— Опряхме и до въпроса колко зависи от теб. Ако не искаш да си замесен, стой настрана.

— Рискът…

— … си е мой, не те засяга. — Джейсън затвори очи. — Не си мисли, че съм самонадеян или суетен, но е важно дали съм жив или мъртъв, дори дали ходя и произнасям с лекота шибаните с-съгласни звуци. Важно е за света. Защото като моя пост няма друг. Не е случайност. И не е защото съм голям умник или светец. Бях назначен. Истината е, че аз съм изделие, предмет, изработен по проект на И.Д. Лоутън. Върша работата, за която той ме е изградил — ръководя „Перихелий“, нося отговорността за човешките действия, предизвикани от Ускорението.

— Президентът може и да не потвърди това. Или пък Конгресът. А за ООН да не говорим…

— Моля те, още не страдам от мания за величие. И в това е същината. Да ръководя „Перихелий“ означава да угаждам на всички, които имат интерес. И.Д. знае това и го приема с абсолютен цинизъм. Той превърна „Перихелий“ в извор на пари за авиокосмическата индустрия, като намираше приятели и съюзници на високо равнище. Увещаваше, молеше се, лобираше, финансираше предизборни кампании. Той имаше прозорлив план и попадна на точното място в точното време. Нека му признаем на дъртака — той е велик.

— Но?…

— Но е и човек на своето време. На годините преди Ускорението. Подбудите му са овехтели. Друг ще поеме щафетата, стига да успея.

— Не знам за какво говориш.

— И.Д. все още си въобразява, че ще извлече лична изгода от всичко това. Ун Нго Уен му е неприятен, а идеята да бъде засята галактиката с репликатори направо му е омразна. Не защото е прекалено амбициозна, а защото вреди на бизнеса. Проектът „Марс“ напомпа трилиони в този отрасъл. А И.Д. стана по-богат и по-влиятелен, отколкото някога си е мечтал. Прочу се. И до ден-днешен е уверен, че в това има смисъл. Същият смисъл както преди Ускорението, когато можеше да играеш в политиката, да рискуваш хазартно, за да победиш. Но в предложението на Ун няма такава печалба. В сравнение с тераформирането на Марс изстрелването на репликаторите е дреболия. Ще го направим само с две „Делта-7“ и евтин йонен двигател. Прашка и епруветка. Толкова.

— Защо това да е лошо за И.Д.?

— Горе-долу е безполезно за спасяването на този рухващ отрасъл. Източва финансовата му опора. А най-лошото е, че няма да е в центъра на събитията. Изведнъж всички ще се зазяпат в Ун Нго Уен — остават само две седмици до невиждан ураган от медийни глупости. Ун избра мен да представям този проект. И.Д. изобщо не би изтърпял неговият неблагодарен син и някакъв си сбръчкан марсианец да заличат делото на живота му и да изстрелват цяла флотилия кораби, чието построяване струва по-малко от един-единствен пътнически самолет.

— Той какво иска да направи?

— Обмислил е планче с голям размах. Нарича го „цялостно наблюдение на Слънчевата система“. Търсене на нови данни за дейността на Хипотетичните. Сонди за наблюдение на планетите — от Меркурий до Плутон, усъвършенствани сензори в междупланетното пространство, изпращане на още сонди за проучване на обектите над полюсите на Земята и Марс.

— Чак толкова ли е безполезно?

— Може и да се сдобием с още незначителна информация. Да изкопчим оскъдни данни, а да налеем доста пари. Нали в това е разковничето? Но И.Д. не разбира, цялото му поколение не разбира… Времето ни изтича. Времето на земното човечество. И времето на Земята във вселената. Мисля, че имаме само още една осъществима възможност да проумеем какъв е смисълът… какъв смисъл имаше… да изградим човешка цивилизация. И какъв е смисълът да изберат тъкмо нас за тази чудата форма на изтребление. И още… какъв е смисълът… — Той вдигна глава. — Мамка му, Тайлър, какво ми би?

— Нищо особено. Леко успокоително.

— Бърза кръпка, а?

— Нали така искаше?

— Ами да. Искам до сутринта да изглеждам прилично.

— Това не лекува. Все едно искаш от мен да поправя повредена електрическа мрежа, като засилвам напрежението в нея. За известно време може и да помогне. Но не е сигурно, а натоварването върху други части от системата става недопустимо. С удоволствие ще ти осигуря още един прекрасен ден без симптоми. Не искам обаче да те убия.

— Ако не ми осигуриш ден без симптоми, смятай, че си ме убил.

— Само ти предлагам преценката си на професионалист.

— И какво да очаквам от нея?

— Ще ти помогна, струва ми се… Малко. Този път. Но вече си притиснат в ъгъла, Джейс. Погледни истината в очите.

— Всички сме притиснати в ъгъла. И всички трябва да погледнем истината в очите.

Въздъхна с усмивка, когато пак отворих лекарската чанта.

 

 

Моли си седеше на дивана, вперила поглед в телевизора. Гледаше нашумял филм за елфи… или ангелчета. Екранът бе изпълнен с мъгливо синкаво сияние. Тя изключи телевизора. Попитах я какво се е случило, докато ме нямаше.

— Нищо, само те търсиха по телефона.

— Я виж… Кой?

— Сестрата на Джейсън. Каки беше името… Даян. Онази в Аризона.

— Каза ли какво иска?

— Само да си поприказвате. Затова аз си побъбрих с нея.

— Аха… За какво?

— За тебе.

— По-конкретно?

— Казах й да не се обажда повече, защото си имаш ново гадже. И обещах да чува само моя глас по телефона отсега нататък.

Вторачих се в нея. Зъбите на Моли лъснаха в опит за усмивка.

— Стига бе, Тайлър, изобщо не понасяш майтапи. Казах й, че си излязъл. Така добре ли е?

— Тя поиска ли да говори скоро с мен?

— Ами не. Ако искаш, обади й се ти. Все ми е едно.

Но и това беше проверка…

— Не е бърза работа — отвърнах.

— Добре. — На бузите й се появиха трапчинки. — Защото съм намислила нещо друго.

Жертвени ритуали

Обсебен от мисълта за скорошното пристигане на И.Д. в „Перихелий“, Джейсън пропусна да ми каже, че очакваме още един гост — Престън Ломакс.

На портала бяха затегнали охраната, а на площадката върху централната сграда се мъдреше хеликоптер. Пазачът на главния вход, който все се обръщаше към мен с „докторе“ и чието ниво на холестерол проверявах веднъж месечно, ми каза, че този път ни е навестил Ломакс.

Тъкмо влязох в клиниката (Моли не беше там, в приемната временно я заместваше жена на име Лусинда) и получих съобщение в пейджъра да отида незабавно в кабинета на Джейсън. Минах през четири кордона охрана и накрая се озовах при него. Опасявах се да не поиска още лекарства. Снощните дози обаче го бяха закрепили в правдоподобна, макар и кратка ремисия. Стана и прекоси стаята, протегнал нетрепващи ръце към мен.

— Тай, искам да ти благодаря за това.

— Няма за какво, но съм длъжен да повторя — нищо не е сигурно.

— Ще го имам предвид. Стига ми да съм добре днес. И.Д. ще се появи към обяд.

— А и вицепрезидентът ни се изтърси.

— Да, тук е от седем часа сутринта. Явно е ранобуден. Два часа си приказваха с нашия марсиански гост, скоро ще го водя на парадна обиколка. Впрочем, Ун иска да те види, ако успееш да му отделиш няколко минути.

— Стига да не му запълнят времето с държавни дела.

Ломакс щеше да спечели с лекота изборите, ако трябваше да вярваме на социологическите проучвания. Джейсън отдавна правеше необходимото да му влезе под кожата, а и Ломакс беше очарован от Ун.

— И баща ти ли ще обикаля с вас?

— Само ако не измисля учтив начин да го държа настрана.

— Проблеми ли очакваш?

— И то много.

— Но физически си добре, нали?

— Чувствам се прекрасно. Ти си лекарят. Имам нужда от два-три часа, Тайлър. Ще издържа, нали?

Не се учудих на ускорения му пулс. Симптомите на атипичната склероза бяха потиснати засега. Не личеше лекарствата да го изнервят или объркват. Джейсън дори изглеждаше лъчезарно спокоен, затворил се в някаква светла и хладна стая насред ума си.

Отидох при Ун Нго Уен. Упътиха ме да го търся в малката трапезария на началството, около която се тълпяха високи мъже с мънички слушалки в ушите. Ун ме зърна и отпрати с жест неразличимите един от друг копои, които ме пресрещнаха.

Седнах срещу него. Той си боцна с вилицата от бялото филе от сьомга и се усмихна благо. Свлякох се на седалката, за да се изравня с него. Май щеше да е по-добре, ако му подлагаха възглавница на стола.

Храната обаче му понасяше. Дори наддаде малко, откакто се премести в „Перихелий“. И бузите му бяха позакръглени, макар че си оставаха сбръчкани и набраздени.

— Чух, че си имал посетител.

Той кимна.

— Не за пръв път. Срещнах се няколко пъти с президента Гарлънд във Вашингтон, два пъти съм говорил и с Ломакс. Казват, че след тези избори той ще бъде на власт.

— Не защото е всеобщ любимец.

— Не е редно аз да обсъждам достойнствата му като кандидат за поста. Но Ломакс задава интересни въпроси.

За миг влязох в ролята на наставник на Ун.

— Не се съмнявам, че ако поиска, се държи много дружелюбно. И си върши работата сравнително добре. Но през по-голямата част от кариерата си беше най-мразеният човек в Конгреса.

— Тайлър, за наивник ли ме смяташ? — ухили се марсианецът. — Да не се боиш, че ще позволя Ломакс да ме използва за своите цели?

— Не точно за наивник, но…

— Да, признавам — новак съм на Земята. И съм далеч от тънкостите в политиката. Но аз съм с няколко години по-възрастен от Престън Ломакс и също съм заемал изборни длъжности.

— Така ли?

— Три години — заяви той с нескрита гордост. — Бях администратор по селското стопанство в кантона Леден вятър.

— Аха…

— Този съвет управлява почти цялата делта на Кириолодж. Да, не е като да съм бил президент на Съединените американски щати и администрацията по селското стопанство не разполагаше с ядрени оръжия. И все пак разобличих покварен местен чиновник, който подправяше отчетите за реколтата и продаваше за своя сметка излишъка.

— Значи и в Петте републики има корупция?

Ун примига и извивките по лицето му се промениха за секунда.

— А как да няма? Защо ли мнозина земяни си въобразяват, че може да е така? Ако бях дошъл от Франция или Китай, никой нямаше да слуша с изумление, когато говоря за рушвети, двуличие или кражби.

— Е, не е същото.

— Убеден ли си? Ти работиш в „Перихелий“ и сигурно си се запознал с някои хора от поколението на нашите основатели, колкото и странно да е това за мен. Онези мъже и жени, чиито далечни потомци са днешните марсианци. Толкова съвършени ли бяха, че очакваш наследниците им да са безгрешни?

— Разбирам. И вие сте обикновени хора, а Марс не е рай. Всичко това не би попречило на Ломакс поне да опита да се възползва от теб.

— А аз се опитвах да те уверя, че не пренебрегвам тази вероятност. Дори съм убеден, че ще опита. Очевидно е, че ще ме използват за политически облаги, но в това е и силата ми — да давам или да отнемам одобрението си, да бъда сговорчив или да се инатя. Силата да кажа тежката си дума. — Ун пак се засмя. Равните му зъби блестяха. — Или да премълча.

— Самият ти към какво се стремиш?

Разпери ръце с дланите към мен — общ жест за земяните и марсианците.

— Към нищо. Нали съм светецът от Марс. Но ще бъда доволен да видя изстрелването на репликаторите.

— От чиста любов към знанието ли?

— Признавам си, ако ще тази подбуда да изглежда прекалено праведна. Да научим поне нещичко за Ускорението…

— И да отправим предизвикателство към Хипотетичните?

Отново примигване.

— Надявам се с цялата си душа Хипотетичните, каквито и да са те, да не приемат нашите действия като предизвикателство.

— И ако си го помислят…

— Защо?

— … те ще сметнат, че предизвикателството им е отправено от Земята, не от Марс.

Този път Ун Нго Уен примигна няколко пъти. И в търпеливата му усмивка се промъкна одобрение.

— И ти си учудващо циничен днес, доктор Дюпри.

— Което е напълно неприсъщо за марсианците?

— Именно.

— Престън Ломакс дали те възприема като безгрешен ангел?

— Само той може да ти отговори. Последното, което чух днес от него… — Ун смени оксфордското си произношение с идеална имитация на Ломакс, гласът му стана рязък и хладен като вятъра по зимен бряг. — „За мен е чест да разговарям с вас, посланик Уен. Вие сте извънредно прям, а това е много приятно за ветеран на столичната политика като мен.“

Слушах слисано — та той говореше английски от една година. Признах, че съм смаян.

— Аз съм учен — напомни Ун. — И чета на английски от дете. Не е същото като говоренето, но имам дарба за езици. Една от многото причини да съм тук. Тайлър, може ли да те помоля за услуга? Ще ми донесеш ли още романи?

— Уви, не се сещам за други, в които да е описан Марс.

— Всякакви романи. Всичко, което според теб е важно или те е зарадвало.

— Безброй преподаватели по литература ще бъдат щастливи да ти съставят списъче с четива.

— Сигурно. Но моля теб.

— Не съм специалист. Обичам да чета, но хаотично, предимно съвременни книги.

— Още по-добре. Чувствам се самотен по-често, отколкото си мислиш. Настанен съм удобно, но за да изляза, се съставят сложни планове. Не мога да се отбия да хапна някъде, да отида на кино или да стана член на някой клуб. Дори да помоля за книги, не бих искал да ми ги подбира цяла комисия. Честно написаната книга е почти като приятел.

В този момент Ун стигна най-близо до оплакване от положението си в „Перихелий“. И на Земята. Сподели, че се радвал на будните часове, защото бил прекалено зает да го мъчи носталгията и не секвало вълнението от странния, всъщност чужд за него свят. А нощем, когато се унасял, той си представял, че е на брега на марсианско езеро, гледал птичите ята да кръжат над водата. Във въображението си винаги виждал късен следобед, когато светлината избледнява и ивиците древен прахоляк се издигат над пустинята Ноачис, променяйки оттенъците на небето. В този сън или видение бил сам, но знаел, че други го чакат зад следващата издатина на скалистия бряг. Приятели или непознати, може би дори семейството, което загубил. Само долавял, че ще го приветстват, ще го докоснат и прегърнат. Всичко си оставаше мечта.

— А когато чета, чувам ехо от тези гласове.

Обещах да му донеса книги, но сега имахме работа. Охраната при входа на трапезарията се раздвижи. Един от мъжете с костюми дойде при нас.

— Молят да се качите горе.

Ун остави недоядената порция и се смъкна от стола. Подхвърлих, че ще се видим по-късно. Онзи с костюма се вгледа в мен.

— Елате и вие. Искат да говорят и с двама ви.

 

 

Охраната ни съпроводи към заседателната зала до кабинета на Джейсън. Той и неколцина началници на отдели в „Перихелий“ седяха срещу групата, в която бяха И. Д. Лоутън и вероятният бъдещ президент Ломакс. Никой не изглеждаше доволен от живота.

Настаних се с лице към И.Д., когото не бях виждал след погребението на майка ми. Сега ми се стори болезнено слаб. Колосани бели маншети, от които се подаваха костеливи загорели на слънце китки. Оредялата коса бе сресана небрежно. Но погледът му беше жив. Очите на И.Д. винаги искряха, когато се разгневи.

А Престън Ломакс просто се поддаваше на досадата. Изглежда бе дошъл в „Перихелий“ да се снима с Ун (за да бъдат разпространени снимките веднага след официалното изявление на Белия дом) и да обсъди стратегията за репликаторите, която възнамеряваше да одобри. И.Д. присъстваше тук, възползвал се от старата си слава и положение.

По време на едночасовата обиколка из „Перихелий“ И.Д. оспорвал, подлагал на съмнение, осмивал или посрещал с тревога практически всяко изречение, казано от началниците на отдели, особено когато свитата на Ломакс минала край новата лаборатория инкубатор. (Позовавам се на чутото по-късно от Джена Уайли, която ръководеше групата по криогенни технологии.) Джейсън посрещал всеки несдържан изблик от устата на баща си с невъзмутим и вероятно добре обмислен отпор. А това разпалвало още повече възмущението на И.Д. и според Джена накрая заприличал на „някакъв побъркан крал Лир, който бръщолеви за вероломни марсианци“.

Битката беше в разгара си, когато влязохме ние с Ун. И.Д. опря лакти в дългата маса и заяви:

— Важното е, че това не е правено досега, не е проверено и се опира на технология, която нито разбираме, нито контролираме.

Усмивката на Джейсън подсказваше, че е прекалено добре възпитан, за да посрами открито един уважаван, но опърничав старец.

— Очевидно е, че никога не можем да избегнем рисковете напълно, но…

Вече се бяхме намесили с присъствието си. Неколцина от хората в залата не бяха виждали Ун досега и се издадоха с погледи на подплашени овце. Ломакс се прокашля.

— Моля да ме извините, но в момента бих искал да обсъдя нещо накратко с Джейсън и новодошлите… насаме, ако не възразявате. Само за минута-две.

Тълпата се изниза послушно, включително и И.Д. Но тържествуващият му вид не подхождаше на изгонен човек.

Затвориха вратата. Тишината между тапицираните стени се спусна върху нас като сняг. Ломакс още не поглеждаше към мен и Ун, а заговори на Джейсън.

— Ти ме предупреди, че малко ще ни се зъбят, обаче…

— Разбирам, че ви създавам големи затруднения.

— Не ми харесва И.Д. да стои до палатката и да пикае навътре през входа. Непристойно е. Все пак не може да ни навреди много, ако допуснем…

— … че няма нищо вярно в казаното от него. Уверявам ви, че е така.

— Според теб той е изкуфял.

— Не бих употребил толкова силна дума. Уверен съм обаче, че възгледите му са твърде спорни напоследък.

— Наясно си, че тези обвинения са взаимни.

За пръв и последен път се озовах толкова близо до действащ президент. Само една формалност — изборите — делеше Ломакс от поста. Като вицепрезидент той прекаляваше малко с вкиснатия умислен вид. За предизборната кампания полагаше усилия да се усмихва по-често, макар и не съвсем убедително. Карикатуристите все пресилваха мръщенето му и вледеняващия поглед.

— Взаимни, да. Говорите за злонамерените намеци, които И.Д. прави за моето здраве.

Ломакс въздъхна.

— Откровено казано, мнението на баща ти дали проектът с репликаторите е осъществим няма голяма тежест. Гледната точка на малцинството несъгласни. И такава ще си остане. Но трябва да призная, че упреците, които отправи днес към теб, ме безпокоят. — Той изви глава към мен. — Затова сте тук, доктор Дюпри.

И Джейсън насочи вниманието си към мен. Говореше предпазливо, стараеше се гласът му да остане безстрастен.

— Както чувам, И.Д. се е изсилил с приказките. Говорил, че страдам от… какво беше… тежко мозъчно заболяване.

— Неизлечима болест на нервната система — уточни Ломакс, — която не би позволила на Джейсън да ръководи и занапред „Перихелий“. Вие какво ще кажете, доктор Дюпри?

— Мисля, че Джейсън е способен сам да обясни състоянието си.

— Вече го направих. Казах на вицепрезидента Ломакс всичко за моята множествена склероза.

Макар че страдаше от друга болест… Намекът беше недвусмислен. И аз се прокашлях.

— Множествената склероза не е напълно излечима, но може изцяло да бъде контролирана, дори нещо повече. Днес пациент с тази болест може да се надява на дълъг и пълноценен живот като всеки друг човек. Ако Джейсън е предпочел да не разгласява състоянието си, това е негово право, но няма никакви причини да се срамува от множествената склероза.

Джейс ме прониза с поглед, който не разбрах.

— Благодаря за информацията — доста сухо изрече Ломакс. — Между другото, познавате ли някой си доктор Малмстийн? Дейвид Малмстийн?

Мълчанието зейна като стоманените челюсти на капан.

— Да — забавих отговора си с частица от секундата.

— И този доктор Малмстийн е невролог, така ли?

— Да.

— Консултирахте ли се с него?

— Консултирам се с мнозина специалисти, това е част от задълженията ми на лекар.

— Питам, защото според И.Д. вие сте привлякъл Малмстийн за лечението на… хм… тежкото неврологично заболяване на Джейсън.

Схванах защо Джейсън ме гледаше толкова мразовито. Някой се бе разприказвал пред И.Д. Някой от тесен кръг хора. Но не бях аз.

Опитвах се да не мисля кой може да ни е издал.

— Бих направил същото за всеки друг пациент, ако предполагам, че е болен от множествена склероза. Поддържам нашата клиника в „Перихелий“ в добро състояние, но нямаме диагностичната апаратура, с която разполага Малмстийн в болницата.

Ломакс като че усети как се изплъзвам, но реши да прехвърли топката към Джейс:

— Истината ли казва доктор Дюпри?

— Разбира се.

— И ти му се доверяваш?

— Той е личният ми лекар. Естествено е да му се доверявам.

— Не се обиждай, но макар да ти желая доброто, пукната пара не давам за медицинските ти проблеми. За мен е важно можем ли да разчитаме на теб за изпълнението на проекта. Ще се справиш ли?

— Ако разполагаме с финансиране — да, ще направя каквото се иска от мен.

— А вие, посланик Уен? Виждате ли някакви причини за безпокойство? Имате ли притеснения или въпроси за бъдещето на „Перихелий“?

Ун изви устни в непълна версия на марсианска усмивка.

— Нищо не буди загриженост у мен. Имам пълно доверие в Джейсън Лоутън. Доверявам се и на доктор Дюпри, който е и мой личен лекар.

Аз и Джейсън прикрихме някак изумлението си от думите, които окончателно убедиха Ломакс. Той сви рамене.

— Ами добре. Моля да ме извините, че поисках да изясним това. Джейсън, надявам се да останеш в добро здраве и да не си се засегнал от въпросите ми. Но с оглед на влиянието, което И.Д. има, бях длъжен да те попитам.

— Разбирам. И като стана дума за него…

— Не мисли за баща си.

— Ще ми бъде много неприятно да го видя унижен.

— Ще го избутаме тихомълком в девета глуха. Но ако упорства и говори публично… — Ломакс пак сви рамене. — Боя се, че в такъв случай ще зададем въпроси за неговото психическо състояние.

— Разбира се — вметна Джейсън, — всички се надяваме да не се стигне дотам.

 

 

През следващия час бях в клиниката. Моли не се вясна и Лусинда вършеше цялата канцеларска работа. Благодарих й и я освободих за този ден. Хрумна ми да се обадя по телефона на едно-две места, но нямах желание разговорите ми да минат през централата на „Перихелий“.

Изчаках хеликоптерът на Ломакс да излети, а кортежът със свитата му да излезе през портала. Разчистих бюрото и поумувах какво ми се иска да направя. Открих, че ръцете ми леко треперят. Не от множествена склероза. От гняв, да речем. От бяс. От болка. Опитвах да поставя диагноза на състоянието си, не да го преживявам.

Тъкмо минавах през приемната и влезе Джейсън.

— Благодарен съм ти, че ме подкрепи. Явно не си ти човекът, който е казал на И.Д. за Малмстийн.

— Не бих постъпил така, Джейс.

— Вярвам ти. Но някой го е направил. И възниква проблем — колко души знаят, че ходя на прегледи при невролог?

— Аз, ти, Малмстийн и който работи в кабинета му…

— Малмстийн дори не е подозирал, че И.Д. търси с какво да ме изпързаля. Същото важи и за подчинените му. Човекът, който осведомява И.Д., е по-наблизо. Щом не сме ние двамата…

Значи е Моли. Нямаше нужда да произнася името й.

— Не можем да я обвиняваме без доказателства.

— Ти го казваш. И пак ти спиш с нея. Пазиш ли някакви бележки за прегледите ми при Малмстийн?

— Не тук.

— Вкъщи ли?

— Да.

— Да не си й ги показал?

— Не съм, разбира се.

— Но тя може и да се е добрала до тях, без да се усетиш.

— Предполагам.

Всъщност знаех.

— А тя не е тук, за да отговори на въпросите ни. Болничен ли е взела?

Вдигнах рамене.

— Изобщо не се обади. Лусинда опитваше да се свърже с нея, но никой не отговаря.

Джейсън въздъхна.

— Не че те обвинявам, Тайлър, но трябва да признаеш, че си постъпвал твърде необмислено.

— Аз ще се оправя с това.

— Знам, че си ядосан. Оскърбен и ядосан. Не искам да излезеш оттук и да направиш нещо, което само ще влоши положението. Затова пък искам да помислиш добре за отношението си към този проект. Да решиш кого подкрепяш.

— Знам кого подкрепям — натъртих аз.

 

 

Набрах номера на Моли и от колата, но тя не се обади. Карах към нейния апартамент. В топлия ден ниските блокчета на комплекса бяха обгърнати във водна мъглица от пръскачките по моравите. Надушвах дъх на мокра пръст.

Щях да завия към паркинга за гости, но зърнах Моли — подреждаше вещите си в очукано бяло ремарке, закачено за нейния „Форд“, купен преди три години. Спрях пред нея. Щом ме видя, тя промърмори нещо от рода на „Ама че гадост!“.

Въпреки това стоеше изпъчено, когато излязох от колата.

— Не може да паркираш тук, запречваш алеята.

— Ще пътуваш ли нанякъде?

Моли остави кашона с надпис „Съдове“ на ламаринения под на ремаркето.

— А ти как мислиш?

Беше с кафяв летен панталон, дънкова риза и кърпа на главата. Доближих и тя отстъпи три крачки. Страхуваше се.

— Няма да ти сторя зло.

— Какво искаш?

— Искам да знам кой ти плати.

— Изобщо не те разбирам.

— Със самия И.Д. ли сключи сделката или чрез посредник?

— Ех, че говна… — Тя премери с поглед разстоянието до нейната кола. — Тайлър, остави ме на мира. Какво си се заял с мен? Какъв е смисълът?

— Ти ли отиде да му направиш предложение, или той те потърси? Кога започна това, Мол? Чукаше ме, за да изкопчиш сведения, или ме продаде по-късно?

— Я върви по дяволите!

— Колко ти платиха? Ще ми се да науча колко струвам.

— Върви по дяволите! Не е ли все едно? Не беше каквото…

— Само не ми разправяй, че не е било за пари. Да не кажеш, че си го направила заради принципи?

— В парите са ми принципите.

Тя изтри длани в панталона си, вече не толкова уплашена. По-нагла.

— Мол, какво искаш да си купиш с тях?

— Какво искам да си купя ли?! Единственото важно нещо, което човек може да си осигури с пари. По-хубава смърт. И по-чиста. Някоя сутрин съвсем скоро слънцето ще изгрее, но няма да спре да набъбва, докато цялото небе не пламне. Искам да съм на приятно място, докато това се случи. Сама. И да ми е толкова уютно, колкото мога да си позволя. А когато настъпи последното утро, искам да имам скъпите вещества, с които да прекрача прага безболезнено. Искам да заспя преди да чуя писъците. Ей това искам, Тайлър, единственото ми истинско желание и съм ти много благодарна, че то бе изпълнено чрез теб. — Мръщеше се сърдито, но по бузата й се плъзна сълза. — Моля те, премести колата си.

— Хубава къща и шишенце хапчета? — промърморих. — Такава ли ти е цената?

— На никого не му дреме за мен, сама се оправям.

— Дори да ти звучи жалко, мислех, че държим един на друг.

— Значи да разчитам на теб? Не се засягай, но… я се погледни. Хлъзгаш се през живота, все едно чакаш да ти кажат отговорите или пък да дойде някакъв спасител.

— Мол, опитвам се да бъда разумен.

— О, не се съмнявам. Горкичкият разумен Тайлър! Но аз те разгадах. Отмъщаваш си, нали? С цялата си мила безгрешност, която навличаш като дрешка, ти отмъщаваш на света, че е излъгал надеждите ти. Не ти е дал каквото си искал и ти също не даваш нищо, освен съчувствие и аспирин.

— Моли…

— Не смей да казваш, че ме обичаш. Знам, че не е вярно. Дори не знаеш, че е едно да обичаш, а съвсем друго да се държиш като човек, който обича. Много мило, че ме избра, но всяка друга можеше да е на мое място. Повярвай ми, Тайлър, щеше да е все същото разочарование.

Обърнах се и прекрачих към моята кола. Малко залитах, потресен не от подлостта, а от пълната безвъзвратност — близостта бе изхвърлена като обезценени акции след борсов крах. Изведнъж извих глава към Моли.

— Ами ти? Знам, че са ти платили за сведенията, но само заради това ли се чукаше с мен?

— Чуках се с теб — натърти тя, — защото бях самотна.

— А сега самотна ли си?

— Винаги съм била.

Качих се в колата и потеглих.

Тиктакане на скъпи часовници

Изборите наближаваха и Джейсън реши да ги използва за отвличане на вниманието.

— Изправи ме на крака — повтаряше той.

И настояваше, че имало начин. Да, необичаен. И без одобрението на Федералното управление по лекарствените средства. Но беше лечение с дълга, подробно документирана история. Постара се да не остави у мен съмнение, че ще се възползва от това средство и без да му помагам.

Понеже Моли за малко не го лиши от всичко, което имаше значение за него — и покрай това ме заряза да си ближа раните, — аз се съгласих. (Каква ирония откривах в думите на И.Д. след толкова години: „Очаквам от теб да бдиш над него. И да проявяваш благоразумие.“)

В дните преди ноемврийските избори Ун Нго Уен ни просвещаваше за процедурата и съпътстващите я рискове.

Не беше лесно да се съветваме с него — не толкова заради затегнатата охрана, а заради тълпата от анализатори и специалисти, които не се откъсваха от донесените архиви като колибри, забило човка в сочен плод. Те бяха учени със солидна репутация, проверени от ФБР и Националната сигурност, подписали декларации за опазване на тайната поне в близкото бъдеще. И бяха като омагьосани от огромните марсиански бази данни. В печатен вид информацията би заела около петстотин тома по хиляда страници всеки — астрономия, биология, математика, физика, медицина, история и технология. Повечето данни бяха новост за нас, земяните.

Тези хора бяха под непрекъснат натиск да си довършат работата преди присъствието на Ун да бъде оповестено официално. Федералните власти искаха да се запознаят поне най-общо със съдържанието, докато и други правителства поискат достъп. А в Държавния департамент си бяха наумили да съставят и разпространят копия, поизчистени от някои потенциално опасни или доходоносни технологии. Оригиналите пък щяха да останат строго секретни.

Затова цели тълпи учени се бореха за вниманието на Ун и ревниво защитаваха отделеното им време — само той можеше да тълкува или да обясни някои пропуски в марсианските текстове. Няколко пъти ме напъдиха от покоите му наежено учтиви мъже и жени от „групата по високоенергийна физика“ или „групата по молекулярна биология“, които за нищо на света не биха се лишили от отделения им четвърт час. А шефката на групата по медицински науки едва не получи сърдечен пристъп, когато Ун ме обяви за свой личен лекар.

Джейс се опитваше да укроти учените, като намекваше, че съм от екипа по „социализация“, за да свикне Ун със земните обноски извън науката или политиката. А аз обещах на дамата от групата по медицина, че няма да се заема с каквото и да било лечение на марсианеца, без тя да участва пряко. Сред изследователите плъзна мълва, че съм обикновен използвач, който някак се вмъкнал сред кръга на приближените, а за отплата ще сключа твърде изгоден договор за книга, щом всички научат за пристигането на Ун. Изобщо не понечихме да ги разубеждаваме — слуховете ни бяха полезни.

Сдобихме се с лекарството по-лесно, отколкото очаквах. Ун си бе донесъл цяла марсианска аптека и нито един препарат в нея нямаше земен аналог. Той твърдеше, че всичко това може да му е необходимо някой ден, за да лекува себе си. Върнаха му аптечната, щом признаха, че има статут на посланик. (Не се съмнявах, че властите са си отделили образци, но Ун беше убеден, че грубите анализи няма да разгадаят предназначението на тези изключително усъвършенствани вещества.) Просто връчи на Джейсън няколко стъкленици с лекарството, а той ги изнесе от „Перихелий“, възползвайки се от привилегиите си на началник.

Ун ми даде указания за дозировката, периодичността, противопоказанията и вероятните проблеми. Безпокоеше ме дългият списък със скрити опасности. Ун подчерта, че дори на Марс смъртността при прехода към Четвърта възраст не е за пренебрегване — 0,1 процента, а положението на Джейсън се усложняваше от неговата атипична множествена склероза.

Но без лечение шансовете му бяха още по-лоши. В известен смисъл лекуващият му лекар в случая не бях аз, а Ун Нго Уен. Моята роля се свеждаше до наблюдение и справяне с нежелани странични ефекти. Това уталожваше угризенията ми, макар че всеки съд би отхвърлил на секундата подобен довод — Ун е „предписал“ лекарството, но моята ръка го е въвела в тялото на Джейсън.

Ун Нго Уен дори нямаше да е наблизо в този момент. Джейс си уреди триседмична почивка до началото на декември. Дотогава Ун щеше да е световна знаменитост. Щеше да е зает с произнасяне на речи пред ООН и да се ползва с гостоприемството на нашата леко окървавена сбирщина от монарси, молли, президенти и министър-председатели, докато Джейсън се облива в пот и повръща по пътя към оздравяването.

Имахме нужда от място, където да не виждат колко е зле, а аз да се грижа за него, без да привличаме нежелано внимание, но и достатъчно цивилизовано, за да повикам линейка, ако нещо съвсем се обърка. Хем удобно, хем спокойно място.

— Знам едно, което подхожда идеално — увери ме Джейсън. — Голямата къща.

Смехът ми секна, когато проумях, че говори сериозно.

 

 

Даян се обади отново цяла седмица след посещението на Ломакс в „Перихелий“. Седмица след като Моли напусна града, за да получи каквото й бяха обещали И.Д. или наети от него частни детективи.

Слънчев неделен следобед, в който бях сам в апартамента със затворени щори. През цялата седмица, докато делях времето си между клиниката и тайното обучение с Джейсън при Ун Нго Уен, очаквах със страх празнотата на почивните дни. Разсъждавах колко е хубаво да си зает, защото те затрупват безбройни, но разбираеми всекидневни дреболии, които пропъждат болката и потискат угризенията. Това е процес на оздравяване или поне отлагане. Уви, временно.

Чувствах се твърде зле. „Добре че се отърва от нея“ — натърти ми Джейсън два-три пъти. Колкото вярно, толкова и безсмислено. Още по-добре щеше да бъде, ако можех да си изясня дали Моли ме е използвала, или ме е наказала за това, че аз съм я използвал. И дали моята студена и може би малко престорена обич се равняваше на нейното студено и пресметливо отхвърляне.

Телефонът звънна.

— Тайлър? — чух гласа на Даян. — Сам ли си?

Потвърдих, че е точно така.

— Радвам се, че най-после те намерих. Исках да ти кажа, че си променяме телефонния номер. Ще го заличим от указателя. Но ако решиш да се свържеш с мен за нещо…

Тя ми продиктува новия си номер и аз го надрасках на попаднала пред очите ми салфетка.

— Защо не искате да ви има в указателя?

Двамата със Саймън ползваха един-единствен стационарен телефон, но дотогава си мислех, че е някакво самоналожено наказание като носенето на вълнени дрехи или яденето на пълнозърнест хляб.

— Ами първо заради чудатите обаждания на И.Д. Безпокои ни късно вечер и започва да хули Саймън. Честно казано, според мен се е пропил. Той мрази Саймън, откакто го видя, но досега изобщо не ни тормозеше.

Не знаех дали Моли не е измъкнала и телефонния номер на Даян от моя компютър, за да го съобщи на И.Д. Не биваше да обяснявам това по същата причина, която ми пречеше да й разкажа за Ун Нго Уен или хранещите се с лед репликатори. Казах й обаче, че Джейсън се е преборил с баща й за контрола над „Перихелий“ и може би това е разстроило И.Д.

— Нищо чудно, толкова скоро след развода…

— Развод ли? За И.Д. и Керъл ли говориш?

— Джейсън премълча ли? И.Д. живее под наем в Джорджтаун от май. Още уговарят условията, но изглежда Керъл ще получи Голямата къща и изплащане на поддръжката. Всичко друго ще си бъде на И.Д. Разводът е по негово желание. Напълно разбираемо — от десетилетия Керъл се разминава на косъм с алкохолната кома. Не беше много грижлива майка, не вярвам да е била кой знае какво и като съпруга.

— Тоест одобряваш, така ли?

— Напротив. Не съм си променила мнението за него. Поне към мен беше ужасно безразличен баща. Не го понасях, а на него не му пукаше от това. Нито пък се прекланях пред него като Джейсън — ах, величавият крал на промишлеността, около който се върти всичко във Вашингтон…

— Нямаше ли все пак нещо такова?

— Тайлър, той постигна успехи и се сдоби с влияние, но това е относително. В тази страна има десетина хиляди подобия на И. Д. Лоутън. Способен е, а когато настъпи Ускорението, докопа шанса си и му обърнаха внимание хора с истинска власт. Но той си остана за тях новобогаташ. Не беше от тяхната среда.

— Явно си го виждала другояче от вашата страна на моравата — подхвърлих аз. — Как е Керъл?

— Взима си редовно все същото лекарство. А ти как си? Добре ли върви с Моли?

— Моли си отиде. Скъсахме.

— Жалко.

— Така е най-добре. Всички ми го казват.

— И ние със Саймън сме добре — похвали се Даян, макар че не я попитах. — Но историята с църквата го потиска.

— Пак ли вътрешни ежби?

— „Храмът на Йордан“ си навлече някакви проблеми с правосъдието. Не знам подробности. Не сме замесени пряко, но Саймън го преживява тежко. Ти наистина ли си добре? Говориш малко прегракнало.

— Ще оцелея някак — уверих я аз.

 

 

Сутринта в деня преди изборите напълних два куфара с дрехи, няколко книги и медицински комплект и отидох с колата да взема Джейсън, за да потеглим към Вирджиния. Той още си падаше по хубави коли, но искахме да останем незабележими на пътя. Значи трябваше да е моята „Хонда“, а не неговото „Порше“. Освен това магистралите не бяха безопасни за поршета.

Президентският мандат на Гарлънд беше благодатно време за хората с годишен доход над половин милион долара и тежко за всички останали. Виждаше се добре и докато пътувахме — складове, където хората отиваха да пазаруват на по-ниски цени, затворени търговски центрове, хора, свиращи се на паркинги в коли без гуми. Големи табели, поставени от щатската полиция, предупреждаваха да не спираме по тъмно. Бандитските нападения намалиха двойно движението на леки коли по магистралите. Повечето време се намествахме между огромни камиони с полуремаркета и зелени возила, обслужващи някоя военна база.

Не обсъждахме гледките. Не споменавахме и изборите, чийто резултат беше предопределен — Ломакс имаше далеч по-голяма подкрепа от двамата си основни съперници и тримата дребни играчи в надпреварата. Не говорехме за репликатори, за Ун Нго Уен и никой не изрече името И. Д. Лоутън. Приказвахме си за мили спомени и хубави книги, а през повечето време мълчахме. Бях свалил от мрежата в компютъра на колата джаз, какъвто Джейс харесваше — Чарли Паркър, Телониъс Мънк, Сони Ролинс, все хора, които отдавна бяха премерили разстоянието между улицата и звездите.

Спряхме пред Голямата къща по здрач.

Големите прозорци светеха в масленожълто под мастилено небе в пъстри оттенъци. Керъл Лоутън слезе от верандата, увила дребната си фигура в шарени шалове и плетен пуловер, за да се пази от ранния студ. Не беше пила много, ако се съдеше по уверените, макар и внимателни движения.

Джейсън се разгъна бавно и предпазливо, за да се измъкне от колата.

Болестта му затихна през тези дни, доколкото това беше възможно напоследък. С малко усилия би приличал на здрав човек. Но той ме изненада — изостави тези усилия щом пристигнахме в Голямата къща. Добра се на зигзаг до трапезарията. Нямаше никого от прислугата — Керъл се погрижи да сме на спокойствие две седмици. Готвачката бе оставила блюдо с пушено месо и задушени зеленчуци, ако сме гладни. Джейсън се свлече на най-близкия стол.

Керъл бе остаряла видимо след смъртта на майка ми. Когато стиснах ръката й, все едно държах покрити с коприна съчки. Над хлътналите бузи очите й горяха с несигурната изнервена живост на закоравял алкохолик, решил поне временно да не докосва бутилката. Промърморих, че изглежда добре, а тя се подсмихна унило:

— Благодаря ти, Тайлър. Знам колко съм страшна. Като Глория Суонсън в „Булевардът на залеза“. Но засега се крепя някак. Как е здравето на Джейсън?

— Все същото.

— Умееш да извърташ. Но аз знам… е, не всичко, но поне съм наясно, че е болен. Сам ми го каза. Знам и че се надява ти да го излекуваш. Лечението било необичайно, но давало резултати. — Тя си дръпна ръката и се вторачи в очите ми. — Лекарството, което се каниш да му дадеш, ще подейства, нали?

— Да — успях да смънкам.

— Защото той ме накара да обещая, че няма да ви разпитвам. Джейсън ти се доверява, значи и аз ще ти се доверя. Макар че като те погледна, виждам детето от къщата в другия край на моравата. Но виждам дете и когато погледна Джейсън. И не мога да разбера кога тези деца са изчезнали от погледа ми.

 

 

Преспах в стая за гости, която само бях зървал от коридора през годините, когато живях в имота. Е, поне няколко часа. Другите прекарах ококорен, докато се мъчех да преценя на какви правни рискове се излагам с идването си тук. Не знаех точно какви закони и наредби е нарушил Джейсън с изнасянето на готови марсиански препарати от „Перихелий“, а вече му бях съучастник.

От сутринта той започна да умува къде да приберем стъклениците от Ун — стигаха за лечението на четирима или петима. („В случай че изтървем куфара“ — обясни Джейс, когато тръгвахме.)

— Да не очакваш обиск?

Представих си как хора от някоя федерална служба напират към верандата в скафандри за биозащита.

— Не, разбира се. Но винаги е по-добре да намалим рисковете. — Той се взря по-остро в мен, макар че зениците му се кривяха наляво през няколко секунди. — Да не те хвана шубето?

Казах му, че можем да скрием резервните стъкленици в малката къща, стига да не им е необходим хладилник.

— Ун твърди, че са химически устойчиви във всякакви условия, освен при термоядрен взрив. Но ако дойдат за обиск, заповедта ще обхваща целия имот.

— Не разбирам от заповеди за обиск, затова пък знам къде са скривалищата в онази къща.

— Покажи ми ги.

Закрачихме по моравата, Джейсън малко залиташе. Завъртях ключа и влязохме в застиналата тишина.

Някой почистваше редовно тук, но къщата на практика бе изоставена след смъртта на майка ми. Тъй и не дойдох да изнеса вещите й, нямах други близки роднини, а Керъл реши само да поддържа къщата, вместо да променя нещо в нея. Но и тук времето не бе спряло. Дневната миришеше на затворен дом, на тапицерия, върху която никой не е сядал, на пожълтяла хартия. По-късно научих от Керъл, че през зимата поддържали отоплението колкото да не замръзнат тръбите. През лятото прозорците винаги били закрити с пердета, за да не се нагрява къщата. В този ден беше хладно и навън, и вътре.

Джейсън влезе треперещ. От сутринта ходеше тромаво и затова помоли аз да нося лекарствата — половин килограм стъкло и биохимия в омекотена чантичка.

— Влизам тук за пръв път след смъртта й — сподели той неловко. — Глупаво ли ще е да кажа, че ми липсва?

— Не.

— Тя е първият човек, който се държа човешки с мен. Ако в Голямата къща някога е имало доброта, тя идваше заедно с Белинда Дюпри.

Отидохме в кухнята и влязохме през ниската врата, през която се стигаше до мазето с груби бетонни стени и толкова нисък таван, че Джейсън трябваше да ходи прегърбен. Помещението едва побираше нагревателя, пералнята и сушилнята. Тук беше още по-студено и влажно.

Приклекнах в нишата зад нагревателя — типично прашно кътче, където не бъркат дори умели чистачи. Обясних на Джейсън, че има спукана изолационна плоча и с малко ловкост човек може да бръкне зад нея в пролуката между чамовата греда и бетонните основи.

— Интересно — промърмори той. — Тайлър, какво си крил там? Стари списания само за мъже?

Когато бях на десет, пъхах вътре играчки не защото се боях, че някой ще ми ги отнеме, а защото ме забавляваше мисълта да бъдат скрити и само аз да знам къде са. По-късно прибирах в скривалището не толкова невинни неща: няколко кратки опита за дневник, писма до Даян, които не изпращах или дори не довършвах. Нямах намерение да кажа на Джейсън, че е познал — някога там имаше и разпечатки от доста умерено порно в интернет. Всички тези „срамни тайни“ бяха разчистени отдавна.

— Да бяхме донесли фенерче — сети се Джейс.

Светлината от единствената лампа не стигаше до покрития с паяжини ъгъл.

— Имаше на масичката до таблото с бушоните.

Протегнах ръка и Джейсън ми подаде фенерчето. Светна немощно с почти издъхналите си батерии, но поне намерих хлабавата плоча, без да опипвам. Сложих чантичката в кухината, наместих плочата и намацах с прахоляк цепнатината.

Понечих да се измъкна заднешком и изтървах фенерчето. То се търкулна още по-навътре в сенките зад нагревателя. Намръщих се и посегнах към бледото светло петно. Докоснах нещо друго. Твърдо. Кутия.

Придърпах я към себе си.

— Тай, не си ли готов?

— Ей сега.

Осветих кутията. Виждаха се прашасалата емблема на „Ню Белънс“ и добавен с дебел черен маркер надпис „Спомени (училище)“.

Кутията, която бе изчезнала от етажерката на майка ми.

— Някакви затруднения? — пак се обади Джейсън.

— Не.

Можех да оставя това за по-късно. Бутнах кутията навътре и изпълзях от прашната пролука. Изправих се и изтръсках ръцете си.

— Май приключихме тук.

— Запомни мястото, че аз може и да го забравя — помоли Джейс.

 

 

Вечерта чакахме резултатите от изборите на внушителния, но старомоден видеоекран. Керъл бе забутала някъде лещите си, седеше по-наблизо и примижаваше. През повечето време в зрелостта си бе загърбила политиката — „това си беше територия на И.Д.“ — и се наложи да й обясняваме кои са основните участници в това шоу. Харесваше й обаче чувството, че е свидетел на важно събитие. Джейсън пускаше кротки шегички и тя се засмиваше, за да му достави удоволствие. Тогава виждах малка прилика с Даян в чертите й.

Но Керъл се изморяваше лесно и си легна преди телевизионните мрежи да започнат обявяването на резултатите щат по щат. Нямаше изненади. Накрая Ломакс събра гласовете на избирателите в целия североизток и почти навсякъде в централните и западните щати. На юг не се справи толкова добре, там обаче гласовете на противниците му се разделиха горе-долу поравно между кандидатите на Демократическата и Християнската консервативна партия.

Започнахме да разтребваме масата, докато последният неуспял кандидат поздравяваше Ломакс с мрачна любезност.

— Значи добрите победиха — обърнах се към Джейсън.

Той се усмихна.

— Не знаех, че и те участват в изборите.

— Нали уж победата на Ломакс ни е от полза?

— Може би. Само не си позволявай грешката да мислиш, че Ломакс държи на „Перихелий“ или на проекта с репликаторите. Нужни сме му само като удобно средство да намали бюджетните разходи за космоса, но да го представи като огромен скок напред. А спестените по този начин държавни пари ще бъдат налети във военния бюджет. Затова И.Д. не успя да настрои срещу Ломакс мнозина от старите си дружки. Новият президент няма да държи на празна ясла нито „Боинг“, нито „Локхийд Мартин“. Иска от тях да сменят производството.

— С военно — уточних аз.

Глобалното затишие заради объркването в първите години на Ускорението отдавна беше минало. И не се знаеше дали превъоръжаването е чак толкова неуместна идея.

— Да, ако се вярва на Ломакс.

— Ти не му ли вярваш?

— Уви, не мога да си го позволя.

На следващата сутрин направих първата инжекция на Джейсън. Той се изтегна по гръб на дивана в просторната дневна. Гледаше през прозореца. Колкото и крехък да беше, имаше вид на нехаен патриций. Не личеше да се страхува. Нави нагоре десния си ръкав.

Взех стерилна спринцовка, сложих игла и изтеглих дозата от стъкленица с прозрачна течност. Ако бяхме на Марс, щеше да има скромна церемония в предразполагаща обстановка. Ние се задоволихме с ноемврийско слънчево утро и тиктакане на скъпи часовници.

Изтрих със спирт сгъвката на лакътя му.

— Не е нужно да гледаш.

— Но аз искам — възрази Джейсън. — Покажи ми.

Винаги искаше да научи кое как се прави.

 

 

Нямаше незабавен резултат от инжекцията, но към обяд на следващия ден температурата на Джейсън се повиши.

Каза, че усещането не било по-лошо от лека простуда. Следобед той отсече да си завра термометъра и апарата за кръвно налягане… ясно де, и да му се махна от главата заедно с тях.

Вдигнах яка заради досадно упорития дъжд, притичах по моравата и пак влязох в къщата на майка ми. Взех кутията „Спомени (училище)“ от мазето и я занесох в дневната.

Заради дъжда и пердетата бе притъмняло и включих лампа.

Майка ми почина на 65 години. Осемнадесет от тях живяхме заедно в този дом. Но за живота й преди това знаех само каквото тя бе решила да науча. Един-два пъти свали тези кутии от рафта, за да ме убеди, че ги е имало и немислимите за мен времена, когато не съм съществувал. Тази кутия не ми беше любимата. Вътре имаше значка от предизборна кампания на някакъв явно неуспял кандидат на Демократическата партия, която харесвах заради ярките й цветове. Но останалото място заемаха нейната диплома, няколко листа, откъснати от годишника на класа й при завършването, и снопче малки пликове, които нито исках да преровя, нито получих разрешение за това.

Сега отворих един плик и плъзнах поглед по няколко реда от писмото, колкото да проумея, че е любовно, а почеркът изобщо не е на баща ми, какъвто го познавах от неговите писма.

Майка ми си имала друг любовник. Новината би могла и да разстрои Маркъс Дюпри, за когото тя се омъжила седмица след завършването, но не означаваше нищо за всеки друг. Не проумявах кому е било нужно да скрие кутията в мазето, след като толкова години беше на рафта.

Все едно. Не е престъпление. Не вярвах да науча какво е станало, нито виждах смисъл да се питам. Всичко в стаята, всеки предмет в къщата щеше рано или късно да бъде прибран от мен, продаден или изхвърлен. И аз, и Керъл все отлагахме, но беше крайно време да направя това.

А дотогава…

Дотогава кутията зае мястото си на рафта при другите две. И придаде завършен вид на опустялата стая.

 

 

Най-тежките ми съмнения като лекар, които споделих с Ун Нго Уен, бяха за взаимодействието на лекарствата. Не можех да спра веднага другите лекарства на Джейсън, без състоянието му да се влоши рязко и опасно. Но още повече ме плашеше незнанието как те ще се съчетават с биохимичната буря в тялото му заради веществата, които получихме от Ун.

Марсианецът ме увери, че това няма да е проблем. Процедурата за дълголетие не беше „лекарство“ в общоприетия смисъл на думата. По-скоро щях да вкарам в кръвообращението на Джейсън компютърна програма, изпълнявана с биологични средства. Лекарствата обикновено взаимодействат с белтъчините и клетъчните повърхности. Чудодейното средство на Ун се захващаше направо с ДНК.

Но нали трябваше да проникне в клетката, за да си свърши работата, и първо да се спогоди някак с биохимичните процеси и имунната система? Ун натърти, че не било важно. Този комплекс действал достатъчно гъвкаво, за да успее при всяко физиологично състояние… с изключение на смъртта.

Само че никой не бе пренесъл на Марс гена за атипичната множествена склероза и там лекарствата на Джейс бяха останали непознати. А колкото и да настояваше Ун, че се тревожа напразно, твърде рядко се усмихваше, докато го казваше. Решихме да ограничим рисковете. В седмицата преди първата инжекция постепенно намалявах дозите на Джейс.

Май имаше полза. Когато дойдохме в Голямата къща, симптомите на болестта не се бяха влошили прекалено и започнахме процедурата с надежда.

Три дни по-късно не успявах да се преборя с прекалено високата му температура. Ден след това той беше почти в несвяст през повечето време. След още един ден кожата му се зачерви, по нея се издуха мехури. Вечерта започна да пищи.

И продължаваше въпреки морфина.

Не крещеше с все сила, бяха стонове, които понякога се засилваха. Такова квичене се чува от гърлото на болно куче, не го очакваш от човек. Когато беше в съзнание, Джейсън не издаваше нито звук и не помнеше, че е викал, макар че беше прегракнал.

Керъл храбро се преструваше, че ще издържи. В задните стаи и в кухнята скимтенето почти не се чуваше и тя се заседяваше там, четеше или слушаше местни радиостанции. Но напрежението я гнетеше и тя пак започна да пие.

Май „започна“ не е подходящата дума. Всъщност не беше спирала. Просто се ограничаваше с минимума, който й позволяваше да избута деня, и лавираше между същинския ужас на внезапното лишаване от алкохол и изкушенията на напиването до пълна безчувственост. Керъл вървеше по пътека, на която е трудно да останеш. Задържа се толкова дни само от обич към сина си, колкото и задрямала да беше тази обич през годините. Звукът на страданието му й отне волята.

В началото на втората седмица вече поддържах Джейс с венозни вливания на течности и непрекъснато следях колко се е повишило кръвното му налягане. В този ден му беше сравнително леко, колкото и страховито да изглеждаше — покрит с корички и зачервен, очите му трудно се различаваха сред подпухналата плът. Съзнанието му се проясни, колкото да попита дали са показвали Ун Нго Уен по телевизията. (Щеше да се случи чак другата седмица.) Но до свечеряване пак беше в несвяст и стоновете, които не бяхме чували два дни, пак отекваха гръмко.

За Керъл бяха твърде болезнени — тя застана на прага със следи от сълзи по бузите, но лицето й се бе сковало в свиреп гняв.

— Тайлър, длъжен си да прекратиш това!

— Правя каквото мога. Не се повлиява от упойващи вещества. Може би е по-добре да обсъдим това сутринта.

— Не го ли чуваш?!

— Чувам го, разбира се.

— И ти е все едно? Този звук ти е безразличен? Господи! Той щеше да е в по-добри ръце, ако бе отишъл при някой шарлатанин в Мексико. Или при знахар от някоя секта. Ти изобщо знаеш ли какво си му инжектирал? Шибан некадърник! Господи…

За съжаление чувах от устата й въпроси, които и сам бях започнал да си задавам. Всъщност не знаех какво съм му инжектирал, поне от строго научна гледна точка. Повярвах на обещанията, които ми даде един човек от Марс, но как да се оправдая с това пред Керъл? Процесът на промяна беше по-тежък, несъмнено и по-мъчителен, отколкото си позволих да се надявам. Или не протичаше както трябва. А може би изобщо не му помагаше.

От Джейс се изтръгна печален вопъл, завършил с въздишка. Керъл затисна ушите си с длани.

— Той страда, некадърнико проклет! Виж го!

— Керъл…

— Я не ми викай „Керъл“, касапин такъв! Ще повикам линейка. Ще повикам и полиция!

Отидох при нея и я хванах за раменете. Усещах я крехка, но опасно настръхнала, досущ като притиснато в ъгъла зверче.

— Керъл, чуй ме.

— Защо пък да те слушам?!

— Защото синът ти ми повери живота си. Чуй ме. Имам нужда от помощник. Дни наред карам, без да мигна. Скоро ще трябва и някой друг да седи при него — човек с медицинска подготовка, който може да следи състоянието му.

— Да беше довел и медицинска сестра.

Не можех, а и сега не беше моментът да й обяснявам.

— Не разполагаме с медицинска сестра. Искам ти да правиш това.

Тя не разбра веднага, но след миг зяпна и се дръпна.

— Аз!

— Доколкото знам, и до ден-днешен имаш лекарски права.

— Не съм се занимавала с медицина от… десетилетия, нали?

— Не те карам да оперираш сърце. Само внимавай за кръвното му налягане и температурата. Можеш ли?

Гневът й се разсея. Тя беше поласкана. И уплашена. Замисли се, после ме погледна неотстъпчиво.

— Защо да ти помагам? Защо да ставам съучастник в това… това изтезание?

Още съчинявах отговора, когато зад мен се чу друг глас:

— Престани, моля те.

Една от чудатостите на марсианското лечение бяха непредвидимите периоди на ясно съзнание. Обърнах се към Джейсън.

Той се мръщеше и напразно се напъваше да седне в леглото. Вгледа се в майка си.

— Не ти приляга много да се държиш така. Моля те, направи каквото Тайлър ти казва. И той, и аз знаем какво вършим.

Керъл се облещи към него.

— Но аз не съм… не мога…

Обърна се и излезе с несигурни крачки от стаята, плъзгайки едната си длан по стената.

Аз седях при Джейс. Сутринта Керъл дойде смирена и трезва, предложи да ме смени. На Джейсън му бе олекнало и нямаше нужда от кой знае какви грижи, но аз й отстъпих мястото си и отидох да си отспя.

Събудих се след половин денонощие. Заварих Керъл още да седи до леглото на своя изпаднал в безсъзнание син и да гали челото му с нежност, каквато не бях виждал у нея.

 

 

Възстановяването започна седмица и половина след началото на лечението. Нямаше забележим обрат, нито внезапно вълшебство. Но периодите, в които умът му беше бистър, се удължаваха, кръвното му налягане се стабилизира около нормата.

Вечерта, когато Ун щеше да произнесе реч в ООН, намерих преносимо телевизорче в стаите на прислугата и го замъкнах в спалнята на Джейсън. И Керъл седна с нас да гледа предаването.

Не знам дали вярваше в съществуването на Ун Нго Уен.

Предишната сряда бяха обявили официално, че е долетял на Земята. Снимката му неизменно беше на първите страници на вестниците, излъчваха на живо как крачи по моравата пред Белия дом, хванат подръка от президента. В изявлението на Белия дом бе подчертано, че Ун е дошъл да помогне, но не е донесъл никакво незабавно решение на проблема с Ускорението, нито по-важни нови знания за Хипотетичните. Затова и хората реагираха сдържано.

Той стоеше на трибуната в Съвета за сигурност, където подиумът бе нагласен според ръста му.

— Ама че дребосък! — промълви Керъл.

— Прояви малко уважение — отвърна Джейсън. — Той е представител на култура, която се е съхранила по-дълго от всичките на Земята.

Кадрите в едър план възвръщаха достойнството на Ун. Операторите като че харесваха очите и неясната му усмивка. Той заговори пред микрофона тихо, с малко по-нисък и по-привичен за земните уши глас.

Ун знаеше (или му бяха втълпили) колко невероятно ще бъде това събитие за обикновения земен жител. („Наистина живеем в епоха на чудесата“ — не пропусна да каже в уводното си слово и генералният секретар на ООН.) Затова благодари на всички ни за гостоприемството с типично произношение от източното крайбрежие на Щатите и заговори с тъга за дома си и причините да го напусне, за да се пренесе на Земята. Описваше Марс като чужд, но съвсем човешки свят — място, което ви се иска да опознаете, където хората са дружелюбни, а гледките интересни. Все пак призна, че зимите са много сурови.

— Все едно слушам за Канада — вметна Керъл.

Стигна и до същината. Всички искали да научат от него нещо за Хипотетичните. За съжаление народът на Ун знаел за тях почти колкото и ние — Хипотетичните затворили в пашкула си и Марс, докато той летял към Земята, и сега марсианците били също толкова безпомощни.

Не би си позволил да прави догадки за подбудите на Хипотетичните. По това се водели спорове векове наред, но и най-великите мислители на Марс не стигнали до отговор. Според Ун било интересно, че и Земята, и Марс са откъснати от вселената в момент, когато са на ръба на глобална катастрофа.

— Нашето население подобно на вашето доближаваше границата, до която може да се поддържа равновесие с околната среда. На Земята и промишлеността, и селското стопанство зависят от петрола, чиито запаси се изчерпват бързо. На Марс нямаме петрол, но сме зависими от друг оскъден ресурс — азота. Той поддържа затворения цикъл в селското ни стопанство и налага непреодолимо ограничение върху броя на хората, които планетата може да изхрани. Справяме се малко по-добре, отколкото вие на Земята, но само защото сме били принудени да се съобразяваме с проблема от самото начало на нашата цивилизация. И на двете планети остава заплахата от пълен крах на икономиката и земеделието, както и от масова гибел на хора. И двете планети бяха затворени във времето, преди да бъде прекрачен този праг. Може би Хипотетичните разбират нашето положение и не е изключено това да е повлияло на действията им. Не сме сигурни. Не знаем и какво очакват от нас — ако изобщо очакват нещо, — нито кога ще свърши Ускорението, ако са предвидили край за него. Невъзможно е да узнаем, докато не съберем повече данни за Хипотетичните.

— За щастие — продължи Ун и камерите показаха лицето му отблизо — има начин да съберем тази информация. Дойдох при вас с предложение, което обсъдих и с президента Гарлънд, и с новоизбрания президент Ломакс, както и с ръководители на други държави. — Той описа набързо плана за изпращането на репликатори. — Ако ни провърви, така ще научим дали Хипотетичните са наложили ограниченията си и на други светове, как са реагирали техните жители и каква може да бъде участта на Земята в края на краищата.

Щом той заговори за Облака на Оорт и „технологията на автокаталитична обратна връзка“, забелязах, че погледът на Керъл помътня.

— Това не е възможно! — заяви тя, когато Ун слезе от подиума под аплодисментите на смаяните си слушатели, а новинарските мрежи започнаха да предъвкват и смилат речта му. Стори ми се, че е много стресната. — Джейсън, има ли нещо вярно?

— Почти всичко — отвърна той невъзмутимо. — Не мога да потвърдя само описанието на марсианския климат.

— Наистина ли сме на ръба?

— Ние сме си на ръба, откакто ги няма звездите в небето.

— Не, питам те за петрола и останалото. Значи ако го нямаше Ускорението, всички щяхме да измрем от глад?

— Хора гладуват и сега. Защото няма как да дадем на седем милиарда души американския начин на живот, без да остържем до голо планетата. С числата е трудно да се спори. Да, вярно е. Ако не ни изтреби Ускорението, рано или късно ще стигнем до масово измиране на хора по цял свят.

— И Ускорението някак е свързано с това?

— Вероятно, но нито аз, нито онзи телевизионен марсианец сме съвсем сигурни.

— Ти ме вземаш на подбив.

— Не е така.

— Така си е, но не се сърдя. Знам колко съм невежа. От години не съм поглеждала вестник. Защото не исках да гледам снимките на баща ти. А по телевизията гледам само следобедните сериали. Там няма марсианци. Май моят зимен сън доста се е проточил. И никак не ми харесва светът, в който се събуждам. Онова, което не е страшно… — тя махна с ръка към телевизора — … е направо нелепо.

— Всички сме заспали зимен сън — благо й каза Джейсън. — И всички чакаме да се събудим.

 

 

Настроението на Керъл се подобряваше, докато Джейсън оздравяваше пред очите й, и тя се престраши да попита какви са шансовете му. Запознах я с последните изследвания на атипичната множествена склероза — по нейно време не я бяха изучавали в медицинските институти. Така отбягвах въпросите й за самото лечение. Тя разбираше и спазваше негласната ни уговорка. За нея беше важно, че разранената кожа на Джейсън се възстановяваше, а кръвните проби, които изпращах във вашингтонска лаборатория, показваха рязко намаляване на белтъчините, които опустошаваха нервната му система.

Но Керъл нямаше желание да говори за Ускорението и се умърлушваше, когато аз и Джейсън го обсъждахме пред нея. Пак се сетих за стихчето на Хаусман, което научих от Даян.

Керъл трябваше да се бори през живота си с няколко свирепи мечока наведнъж — някои грамадни като Ускорението, други измамно малки като молекулата на етиловия спирт. Може и да завиждаше на детето, което тъй и не разбрало своята участ.

 

 

Даян ми се обади на мобилния телефон, не на стационарния в къщата на Керъл. Бяха минали няколко дни от гостуването на Ун в ООН. Седях в стаята си, Керъл беше при Джейсън. Заради дъжда стъклото на прозореца отразяваше променливо жълтата светлина на лампите.

— Значи си в Голямата къща.

— С Керъл ли си говорила?

— Като добра дъщеря й се обаждам веднъж месечно. И понякога тя е достатъчно трезва, за да си побъбрим. Какво му е на Джейсън?

— Дълго е за разправяне. Сега е много по-добре. Няма никакви причини да се тревожиш.

— Как мразя да ми говорят така…

— Знам. Но си е самата истина. Имаше проблем, който преодоляхме.

— И нищо друго не можеш да ми кажеш?

— Засега — да. Как е при теб и Саймън?

Миналия път тя се бе оплакала от някакви правни затруднения…

— Не сме добре. Местим се.

— Къде?

— Ще видим, но се махаме от Финикс. Няма да живеем в град. „Храмът на Йордан“ е затворен временно… Мислех, че си чул.

(Как да чуя за финансовите несгоди на дребна църквичка в югозападните щати?)

Поприказвахме за друго, Даян обеща да ми съобщи новия им адрес. Разбира се, защо не.

И все пак чух за „Храма на Йордан“ вечерта на следващия ден.

Керъл ни изненада с желанието си да гледа късните новини. Джейсън нямаше сили, но пък имаше желание, затова тримата изтърпяхме четиридесет минути дрънкане на оръжие по света и съдебни дела на знаменитости. Имаше и по нещо интересно. Осведомиха ни какво прави Ун Нго Уен, който се срещаше в Белгия с представители на Европейския съюз. Чухме добра новина от Узбекистан, където била разкъсана обсадата на предната база на морската пехота. После пуснаха репортаж за „четирите С“ и млечната промишленост в Израел.

Видяхме мрачни картини на избити крави, наринати с булдозери в големи ями, за да бъдат затрупани накрая с негасена вар. Пет години по-рано и месното животновъдство в Япония преживя подобно опустошение. СССС при преживните животни се появяваше на огнища в над десет страни от Бразилия до Етиопия. Съответствието му при хората можеше да се лекува със съвременни антибиотици, обаче си оставаше тлеещ проблем в Третия свят.

Но фермерите в Израел спазвали изискванията за хигиена и проверка на животните, затова избухването на епидемията беше неочаквано. Имаше и по-лоша подробност — проследили източника на инфекцията до пратка с оплодени яйцеклетки от Щатите.

Така стигнали до благотворителна организация към една от църквите на Изпитанието, наречена „Слово за света“ и разположена в промишлен парк до Синсинати. И защо им е притрябвало да вкарват контрабандно оплодени говежди яйцеклетки в Израел? Причините нямали нищо общо с благотворителността. Следствието стигнало през десетина кухи холдингови компании до консорциум на сектантски църкви и крайни политически групировки. Обединявало ги тълкувание на Библията, опиращо се на Числа, глава 19, и други текстове в Евангелието от Матей и Посланията към Тимотей. Раждането на чисто червена юница в Израел щяло да оповести Второто пришествие на Исус Христос и началото на Неговото царство на Земята.

Идеята не беше нова. Крайно настроени юдеи се обединяваха от вярата си, че ако червена юница бъде принесена в жертва на Храмовия хълм, ще възвестят идването на Месията. Имаше няколко нападения с такава цел, при едно от тях бе повредена джамията Ал-Акса и за малко не започна война в региона. Израелските власти правеха всичко по силите си да смажат движението, но само го принудиха да мине в нелегалност.

Научихме, че имало няколко поддържани от „Слово за света“ животновъдни ферми в Средния запад и югозападните щати, където тихомълком се стараели да ускорят настъпването на Армагедон. Явно си мислеха, че техните получени чрез селекция червени юници ще превъзхождат разочароващите кандидатки, предлагани през последните четири десетилетия.

В тези ферми упорито се противили на федерални инспекции и правила, дори укрили появата на говеждия СССС, пренесен през границата при Ногалес. Инфектираните яйцеклетки притежавали характерните гени за червена козина, но когато животните се родили (в свързана със „Слово за света“ ферма в пустинята Негев), повечето умрели твърде рано от белодробни усложнения. Заровили потайно труповете, но било късно. Заразата обхванала и животните за разплод, прехвърлила се и върху неколцина работници във фермата.

Американските власти се озоваха в неловко положение. Националната сигурност замразяваше банкови сметки на „Слово за света“ и връчваше заповеди за арест на дейци от църквите на Изпитанието. В новините показаха федерални агенти, които изнасяха кашони с книжа от сгради без табели на входовете и заключваха с катинари никому неизвестни църкви.

Водещият на емисията изброи няколко от тях.

Спомена и „Храма на Йордан“.

4.10⁹ г. н.е.

Малко преди Паданг се прехвърлихме от линейката на Ниджон в личния автомобил на друг мъж от минангкабау, който остави мен, ибу Ина и Ен пред складов комплекс на крайбрежната магистрала. Пет огромни сгради с ламаринени покриви се издигаха сред площадка с черен чакъл, а между тях стърчаха купчини цимент, покрити с насмолени платнища. Канцеларията се помещаваше в ниска дървена постройка с табела „Спедиция Баюр“ на английски.

Ина ми обясни, че това е една от фирмите на Джала. Тъкмо той ни чакаше в приемната — пълен човек с розовеещи бузи в жълт като канарче делови костюм. Двамата с Ина се прегърнаха, както подобава на разделили се с добро бивши съпрузи, после Джала се здрависа с мен, стисна и ръката на Ен. Представи ме на служителката си като „вносител на палмово масло от Съфолк“. Може би очакваше да я разпитват ченгетата на „новите реформатори“. Поведе ни към своето седемгодишно Бе Ем Ве с горивни клетки и потеглихме на юг към Телук Баюр.

В това дълбоководно пристанище, разположено южно от Паданг, Джала бе натрупал цялото си богатство. Той ми разказа, че преди трийсетина години Телук Баюр бил сънлива кална локва, каквито имало много в Суматра. Пристанището било скромничко и естествено тук товарели въглища, необработено палмово масло и торове. Но благодарение на икономическия възход и взривния ръст на населението в годините на Арката Телук Баюр можеше да се похвали с кейове и съоръжения от световна класа, както и с огромен складов комплекс.

— Джала се гордее с пристанището — вметна Ина. — Трудно е да се намери някой от шефовете, когото да не е подкупил.

— Не съм стигнал до никого над генералния директор — поправи я той.

— Твърде скромен си днес.

— Че какво лошо има да правя пари? Да не съм прекалил? Да не е престъпление, че преуспявам?

Ина го изгледа косо и натърти:

— Това са реторични въпроси, разбира се.

Попитах дали направо ще се качим на кораб в Телук Баюр.

— Няма да е направо — завъртя глава Джала. — Ще те заведа на сигурно място в доковете. Не можем просто да стъпим на някоя палуба и да се настаним удобно в кораба.

— Няма ли кораб?

— О, има — „Кейптаун Мару“, хубав малък товарен съд. В момента товарят кафе и подправки. Щом трюмовете се напълнят, дължимото бъде платено, а разрешенията — подписани, чак тогава идва ред и човешкият товар да си намери мястото. И то тихомълком, както се надяваме.

— Ами Даян? И тя ли е в Телук Баюр?

— Скоро ще бъде — обеща Ина и се вторачи заплашително в Джала.

— Да, скоро — потвърди той.

 

 

Телук Баюр може и да е бил доскоро сънливо провинциално кътче, но като всяко съвременно пристанище беше станал град в града. Не за хора, а за товари. Самият пристанищен район беше ограден и се охраняваше, но наоколо се бяха разраснали допълнения към него, досущ като публични домове около военна база — второстепенни спедиторски фирми и доставчици, транспортни кооперации, които предлагаха услуги с огромни камиони втора употреба. Профучахме набързо през струпаните сгради. Джала искаше да ни скрие преди залез.

Спряхме на един портал в оградата и Джала подаде нещо на човека от охраната през прозореца на колата — някакъв документ или рушвет, а може би и двете. Пазачът кимна, Джала му помаха с ръка приятелски и подкара шеметно край наредени цистерни.

— Ще преспиш в канцеларията ми в един от складовете на кей Е. Там няма нищо, освен насипен цимент, не биха те безпокоили. Сутринта ще доведа и Даян Лоутън.

— И тръгваме, така ли?

— Бъди търпелив. И други потеглят на рантау, но вие най-много се набивате на очи. Може да си имаме неприятности.

— Какви?

— Ясно какви — с „новите реформатори“. Полицията претърсва доковете от време на време. Търсят незаконно пребиваващи и бегълци под Арката. Обикновено намират неколцина. Или повече от неколцина, зависи кой на кого е платил. В момента от Джакарта ги притискат да се стараят и нищо не се знае. Говори се и че профсъюзите готвят нещо. Синдикатът на докерите е много войнствено настроен. Ако сме късметлии, ще отплаваме преди сблъсъците. За жалост ще спиш на пода. Аз ще заведа Ина и Ен при другите от селото.

— Не — отсече непреклонно Ина. — Аз ще остана с Тайлър.

Джала помълча и каза нещо на минангкабау.

— Не е смешно — скастри го тя. — И не е вярно.

— Но защо? Нямаш ми доверие, че ще го опазя ли?

— Какво съм спечелила, когато ти се доверявах?

Той показа зъбите си, жълти, от тютюна.

— Приключения.

— Да, в изобилие — кимна Ина.

 

 

Накрая двамата с нея се озовахме в северния край на множество складове до доковете и се свряхме в мрачна стая. Едната стена беше само от армирано стъкло. Огледах подобното на пещера празно помещение, посивяло от циментов прах. Стоманени колони стърчаха от локвите под протеклия покрив.

Светеха ни само лампи, пръснати нарядко покрай стените на склада. Ина се пребори и с лампата на бюрото. В единия ъгъл бяха струпани празни кашони. Разстлах най-сухите в грубо подобие на два матрака. Нямахме завивки, но нощта беше гореща. Наближаваше сезонът на мусоните.

— Ще можеш ли да заспиш? — попита Ина.

— Не е като в „Хилтън“, но нищо друго не ми остава.

— Питам те, защото е шумно. Ще го изтърпиш ли?

Телук Баюр не притихваше нощем. Тук товареха и разтоварваха по двадесет и четири часа в денонощието. Непрекъснато се чуваше боботене на тежки двигатели, скрибуцане на претоварен метал, понякога и грохот на невнимателно спуснати стоманени контейнери.

— Спал съм и на по-лоши места.

— Съмнявам се — поклати глава Ина, — но е любезно, че го казваш.

Седяхме още часове до лампата и си приказвахме на пресекулки. Ина ми задаваше въпроси за Джейсън.

Дадох й да прочете някои от дългите ми писания. Тя каза, че преходът на Джейсън към Четвъртата възраст й се сторил по-лек от моя. Отвърнах, че просто не съм споменавал дреболии като подлогите.

— А паметта му? Загуби ли спомени? Или не се безпокоеше?

— Не говореше много за това. Сигурно е бил загрижен.

— Но не го е обземала графомания.

— Не. Тя е само един от възможните симптоми. Звуците, които издаваше, може и да бяха друга специфична проява.

— От Ун Нго Уен ли научи?

И от него, и от медицинските му архиви, с които се запознах по-късно. Ина не можеше да се откъсне от мислите си за марсианеца.

— Обсъждал ли е някога с теб онова предупреждение към Обединените нации за пренаселването и изчерпването на ресурсите? В дните преди да…

— Разбирам. Да, но съвсем бегло.

— Какво ти каза?

Случи се веднъж, когато умувахме заедно за крайната цел на Хипотетичните. Ун начерта графика, която повторих за Ина на прашния паркет — вертикалната ос обозначаваше населението, хоризонталната — времето. Леко назъбена линия минаваше през диаграмата горе-долу успоредно на хоризонталната ос.

— Изменения в населението с времето — кимна Ина. — Разбирам, но какво измерваме всъщност?

— Всяка животинска популация в относително устойчива екосистема. Ако искаш, нека са лисици в Аляска или маймуни в Белиз. Популацията се влияе от външни фактори като по-студени зими или нарастване броя на хищниците, но поне за кратко е устойчива.

А после Ун бе задал въпроса какво става, ако се вгледаме в съществуването на разумен, използващ оръдия на труда вид през по-дълъг период? Надрасках нова графика — линията на популацията непрекъснато се стреми към успоредност с вертикалната ос.

— Ето какво става — популацията, или да кажем направо — хората, се учат да обединяват уменията си. Не просто знаят как да издялат кремъка, но и как да предадат това умение на други хора и как да си разпределят труда. С общи усилия се отглежда повече храна. Населението расте. Повече хора обединяват усилията си по-резултатно и развиват нови умения. Земеделие. Животновъдство. Четене и писане, а така уменията могат да бъдат предадени по-успешно на живите и да бъдат наследявани от отдавна мъртвите поколения.

— И линията се изкачва все по-стръмно, докато не се удавим в самите себе си — промълви Ина.

— А, не е така. Има и други сили, които отклоняват линията към хоризонталната ос. Нарастващото благоденствие и овладяването на технологиите работят в наша полза. Нахранените, уверени в бъдещето си хора обикновено ограничават възпроизводството си. Технологиите и приспособимата култура им дават средствата за това. И накрая — поне според Ун — линията ще се върне към хоризонтала.

Ибу Ина се обърка.

— Значи няма проблем? Нито пренаселване, нито масов глад?

— Уви, линията на земното население е много далеч от хоризонталната ос. И се сблъскваме с ограничителни условия.

— Какви?

Още една графика. На нея линията приличаше на разтеглена по хоризонтала буква S, която се изравнява в горния си край. Драснах хоризонтална линия далеч над нея и я белязах с А. Втората — линия Б — пресичаше графиката на населението в извитата нагоре част.

— И двете показват възможността за поддържане на живота на планетата. Количеството на обработваемите земи за селското стопанство, на горивата и суровините за технологиите, на чистия въздух и водата. На тази графика е разликата между успешно и неуспешно развилите се разумни видове. Вид, чиято популация достига връхната си точка под границата, има възможност да оцелее дълго. И да продължи с всичко, което футуролозите си представят — разселване в Слънчевата система или дори из цялата галактика, контрол над пространството и времето.

— Величаво — отрони Ина.

— Но видът, който се натъква на ограниченията преди да е стабилизирал популацията си, вероятно ще бъде обречен. Всеобщ глад, технологични провали и планета, толкова изчерпана от първото избуяване на цивилизацията, че на нея липсват средствата за възстановяване.

— Разбирам. — Тя потръпна. — Ние от кои сме? Случай А или случай Б? Ун каза ли ти?

— Той е убеден, че и Земята, и Марс вече са доближавали ограниченията. А Хипотетичните са се намесили преди това да се случи.

— Но защо са се намесили? Какво очакват от нас?

Народът на Ун не знаеше отговора. Ние също.

Не, малко се отклоних от истината. Джейсън Лоутън намери някакъв отговор.

Още не бях готов да говоря за него.

 

 

Ина се прозя и аз изтрих драсканиците по пода. Тя угаси лампата. В стаята се процеждаше мъждукане от редките лампи в склада. Някъде отвън през около пет секунди се разнасяше звук като удари по огромна, но приглушена камбана.

— Тик-так — промърмори Ина, докато се наместваше върху лъхащите на мухъл кашони. — Тайлър, помня старите тиктакащи часовници. А ти?

— Имаше такъв в кухнята на майка ми.

— Съществуват толкова видове време. Времето, с което мерим живота си. Месеците и годините. Или голямото време, през което се издигат планини и се раждат звезди. Или всичко, което се случва между два удара на сърцето. Трудно е да се живее в тези различни времена. А е лесно да забравиш, че живееш във всичките.

Равномерното блъскане продължаваше.

— Говориш като човек от Четвъртата възраст.

Едва различих в немощната светлина нейната уморена усмивка.

— На мен май ми стига и един живот.

Сутринта се събудихме от стържене на сгъваема врата. Нахлу дневно сияние и гласът на Джала отекна в склада.

Слязох припряно по стълбата. Джала вече беше по средата на халето, Даян вървеше бавно зад него.

Доближих я и изрекох името й. Тя опита да се усмихне, но стискаше зъби, а лицето й беше пребледняло. Видях, че притиска сгънато парче плат над хълбока си. И то, и памучната блуза аленееха от просмукалата се кръв.

Отчаяно блаженство

Осем месеца след речта на Ун Нго Уен пред ООН в свръхохладените резервоари за отглеждане на репликатори започнаха да се образуват количества, достатъчни за изстрелване. В Кейп Канаверал и в базата „Ванденберг“ бяха подготвени флотилии от ракети „Делта 7“, които да ги изведат в орбита. По същото време Ун бе обзет от желанието да разгледа Гранд Каньон. Някой от спецовете по биология му бе оставил стар екземпляр от „По пътищата на Аризона“.

Ун ми го показа два дни по-късно.

— Виж! — възкликна, почти разтреперан от нетърпение, и отгърна на фоторепортаж. Река Колорадо, врязала зелени вирове в прастария пясъчник. Турист от Дубай, яхнал муле. — Чувал ли си за това, Тайлър?

— За Гранд Каньон ли? Да, както и повечето хора.

— Изумително. Прекрасно.

— Да, казвали са ми, че гледките са хубави. Но нали и Марс е прочут с каньоните си?

Той се усмихна.

— Говориш за Хлътналите земи. Вие сте ги нарекли Валес Маринерис. Части от тях наистина приличат много на тези снимки. Не съм бил там и едва ли ще ги видя тепърва. Но вместо тях ми се иска да разгледам Гранд Каньон.

— Тогава разгледай го. Живеем в свободна страна.

Ун примига, може би за пръв път чуваше този израз. Кимна.

— Ами добре, ще го разгледам. Ще поговоря с Джейсън за пътуването. Искаш ли да дойдеш?

— Къде — в Аризона ли?

— Да, Тайлър! В Аризона! В Гранд Каньон!

Макар да беше в Четвъртата възраст, заприлича на десетгодишно хлапе.

— Ще си помисля.

Още мислех, когато ме потърси И. Д. Лоутън.

 

 

След избирането на президента Ломакс И.Д. престана да се мярка в политиката. Не бе загубил връзките си — пак можеше да даде прием и там да се напълни с могъщи хора. Но нямаше да си възвърне влиянието на правителствено равнище, от което се възползваше по времето на Гарлънд. Дори се носеха слухове, че съвсем се вкиснал, затворил се в къщата си в Джорджтаун и досаждал с нежелани обаждания на бивши политически партньори. Не знам дали беше вярно, но отдавна не беше тормозил Даян и Джейсън по телефона. Когато вдигнах слушалката на домашния си телефон, бях смаян да чуя гласа му.

— Искам да говоря с теб — отсече И.Д.

Интересен подход от страна на човека, измислил и платил сексуалния шпионаж на Моли Сийгръм. Първото (и може би най-разумното) ми желание беше да му тресна телефона. Но жестът ми се стори жалък.

— Става дума за Джейсън — добави И.Д.

— Говори с него.

— Не мога, Тайлър. Не би ме изслушал.

— Това учудва ли те?

И.Д. въздъхна.

— Добре де, на негова страна си, това се подразбира. Но аз не се опитвам да му навредя. Всъщност не търпи отлагане и засяга благополучието му.

— Не знам какво се опитваш да ми кажеш.

— А аз не мога да ти го кажа по проклетия телефон. Сега съм във Флорида, на двайсетина минути път с кола. Ела в хотела, ще те черпя едно питие, а ти ми кажи в очите да вървя по дяволите, ако желаеш. Моля те, Тайлър. Ще те чакам в лоби бара, в осем часа, хотел „Хилтън“ на деветдесет и пета магистрала. Току-виж спасиш нечий живот.

Прекъсна връзката преди да си отворя устата.

Обадих се на Джейсън и му преразказах разговора.

— Олеле… Ако се вярва на мълвата, И.Д. е още по-неприятен събеседник отпреди. Внимавай.

— Нямах намерение да отида.

— Е, не си длъжен. Но… може би ще има полза.

— Благодаря, втръснало ми е от игричките му.

— Само че не е ли по-добре да знаем какво си е наумил?

— Тоест ти искаш аз да се видя с него?

— Само ако не те затруднявам излишно. Сам ще решиш.

Качих се в колата и послушно подкарах по магистралата покрай украси за Деня на независимостта и продавачи на флагчета по ъглите — нерегистрирани, готови да се шмугнат в пикапчетата си и да отпрашат. Упражнявах наум всички пиперливи думи, с които бих пръждосал И.Д., но досега не бях посмял да му ги кажа. Добрах се до „Хилтън“ с половин час закъснение.

И.Д. седеше в сепаре на бара и пиеше с увлечение. Изненада се, когато ме видя. Хвана ме за ръката и ме настани на виниловото канапе срещу него.

— Нещо за пиене?

— Няма да се заседявам.

— Пийни си, Тайлър. Ще ти оправи настроението.

— Твоето оправи ли? И.Д., просто ми кажи какво искаш.

— Когато някой произнася името ми като обида, значи съм го вбесил. И за какво си се разпенил толкова? Заради онази история с твоето гадже и доктора… как беше… Малмстийн? Държа да знаеш, че не го организирах аз. Дори не съм го одобрявал. Имах твърде усърдни подчинени, които вършеха работа от мое име.

— Слабичко оправдание за гадости.

— Може и така да е. Щом съм виновен, моля те да ми простиш. Да преминем ли вече към по-неотложното?

Още в този миг можех да стана и да изляза. Струва ми се, че останах, защото И.Д. направо излъчваше напрежение и безпокойство. Нямаше я предишната му увереност. Когато мълчеше, ръцете му не мирясваха — поглаждаше си брадичката, сгъваше и разгъваше салфетката на масата, приглаждаше си косата.

— Ти имаш влияние над Джейсън — изтърси той.

— Защо не говориш лично с него?

— Защото не мога и причините са очевидни.

— Какво искаш да му предам?

И.Д. се взря в мен и сведе поглед към чашата си.

— Предай му да дръпне щепсела на проекта с репликаторите. В буквалния смисъл. Да изключи охлаждането. Да ги затрие.

Дойде и моят ред да го зяпна с недоверие.

— Не разбираш ли, че това не може да се случи?

— Тайлър, не седиш срещу тъпанар.

— Но защо…

— Защото той ми е син. Да не си въобразяваш, че заради политически разногласия съм забравил това? За толкова плитък ли ме смяташ? Щом се караме, значи не го обичам, а?

— За теб знам само каквото съм видял като постъпки.

— Нищо не си видял. — Понечи да добави нещо, но размисли. — Джейсън е пешка в ръцете на Ун Нго Уен. Искам да се опомни и да проумее какво става.

— Ти го отгледа да бъде пешка. В твоите ръце. И не ти харесва, че и някой друг може да има такова влияние над него.

— Дрън-дрън. Е… добре, като ще си изливаме душите… Може и да е истина, де да знам. По-важното е, че всеки човек на власт в тази страна се е прехласнал по Ун Нго Уен и шибания му проект за репликаторите. Само защото е евтин и практичен в очите на гласоподавателите. На кого му пука, че няма да ни свърши работа, защото нищо не може да я свърши, а проблемите на всички ще изглеждат другояче, когато Слънцето изгрее червено? Не съм ли прав? Разкрасяват го, наричат го „голям залог“ или „хазартен риск“, но всичко е ловкост на ръцете, за да изиграят баламите.

— Интересен анализ — кимнах, — но…

— Щях ли да седя и да се дърля с тебе, ако опираше само до интересен анализ? Ако ще спориш с мен, поне задавай по-точни въпроси.

— Например?

— Кой е Ун Нго Уен? Кого представлява и какво иска? Колкото и да дърдорят по телевизията, той не е Махатма Ганди в тяло на джудже. Дошъл е тук, защото иска нещо от нас. И то от самото начало.

— Да изстреляме репликаторите.

— Именно.

— Да не е престъпно?

— Има по-добър въпрос — защо марсианците не са го направили със свои сили?

— Защото не си позволяват да действат от името на цялата Слънчева система. И защото в такова начинание не може да има едностранни решения.

Той подбели очи от досада.

— Тайлър, тези приказки съм ги чувал. Лафовете за общи решения и дипломация са като думичките „обичам те“ — улесняват чукането. Разбира се, марсианците може наистина да са ангелчета небесни, слезли при нас да ни избавят от злото. Но като гледам, и на тебе не ти се вярва. Я се замисли за техните технологии. Поне от хиляда години имат върховно биоинженерство. Ако толкова са искали да заселят галактиката с техните наноботчета, да са го сторили отдавна. И защо не са поискали? Да оставим настрана обясненията колко са безгрешни. Защо? Ясно защо — боят се да не си го отнесат.

— От кого — от Хипотетичните ли? Не знаят за Хипотетичните нищо повече от нас.

— Така ни казват. И това изобщо не означава, че не се страхуват от Хипотетичните. А ние… ние сме скапаняците, които пуснаха ядрени бойни глави срещу обектите над полюсите. Ами да, пак ще поемем отговорността, защо пък не? За Бога, Тайлър, напрегни си ума. Ще ни изиграят класически.

— Може би се поддаваш на параноята си.

— Аз ли? След толкова години в Ускорението ще ми обясниш ли що е параноя? Всички сме параноици. Всички знаем, че има злонамерени, могъщи сили, които се разпореждат с живота ни. Впрочем това не беше ли същността на параноята?

— Аз съм семеен лекар — заядох се. — Но от умни хора съм чувал, че…

— Ще ми цитираш Джейсън, то се знае. А той ти казва, че всичко ще бъде наред.

— Не само Джейсън. Всички от правителството на Ломакс. И мнозинството в Конгреса.

— Но те зависят от съветите на онези умници — учените. Които пък са хипнотизирани досущ като Джейсън. А искаш ли да знаеш каква е подбудата на твоето приятелче Джейсън? Страхът. Бои се да не умре невеж. А в каквото положение сме изпаднали, ако той умре невеж, значи цялото човечество ще си иде невежо. И това го плаши до полуда — самата идея, че цяла уж разумна раса може да бъде заличена от вселената, без изобщо да проумеем как и защо. Вместо да се занимаваш с моята параноя, защо не си поблъскаш главата над неговата мания за величие? Поставил си е целта да разгадае Ускорението преди да умре. И ето че ни се изтърсва Ун, който му тика в ръцете инструмент. Естествено е да се хване на въдичката. Същото е като да подариш кибрит на някой пироман.

— Сериозно ли настояваш да му го кажа?

— Ами аз не… — И.Д. се начумери, може би от неспирното натрупване на алкохол в кръвта. — Рекох си, че щом се вслушва в думите ти…

— Знаеш, че далеч не е така.

Той затвори очи за миг.

— Знам ли, не знам ли… Длъжен съм да опитам. Не схващаш ли? Заради собствената си съвест. — Малко ме сепна желанието му да си припише и съвест. — Ще бъда откровен с теб. Сякаш гледам в забавен каданс филм за катастрофа на влак. Колелата на локомотива изскачат от релсите, а машинистът още не подозира. Какво да правя? Късно ли е да вдигна тревога? Вероятно. Но той ми е син.

— Не е в по-голяма опасност от всички нас.

— Бъркаш, поне според мен. Дори ако проектът успее, ще се сдобием единствено с абстрактна информация. На Джейсън му стига, но не и на останалия свят. Ти не познаваш Престън Ломакс. С голямо удоволствие ще нарочи Джейсън за провала и ще го унищожи. Мнозина в неговата администрация искат „Перихелий“ да бъде закрит или подчинен на военните. В най-добрия случай. А в най-лошия Хипотетичните ще се ядосат и ще спрат Ускорението.

— Значи ти се притесняваш Ломакс да не закрие „Перихелий“?

— Аз създадох „Перихелий“. Не съм безразличен. Но не затова дойдох.

— Ще предам на Джейсън каквото чух от тебе, но ти надяваш ли се да го разубедиш?

— Аз… — И.Д. зяпаше плота на масата разсеяно, с малко овлажнели очи. — Не. Изобщо. Но ако иска да поговорим… Нека знае, че може да се свърже с мен. Няма да превръщам разговора в тормоз за него. Честно.

В този миг сякаш открехна вратата към безкрайната си самота.

Джейсън заподозря, че идването на И.Д. във Флорида е част от дяволски коварен замисъл. Но сегашният И.Д. изглеждаше стар, налегнат от угризения, лишен от власт човек, който търсеше нови пътища на дъното на чашата и се бе домъкнал заради гузна прищявка.

Попитах по-сдържано:

— Опитвал ли си се да говориш с Даян?

— С Даян ли? — Жестът му изразяваше само презрение. — Тя си е сменила номера. Не мога да я намеря. Бездруго е затънала в онзи гнусен култ за края на света.

— Не е култ. Малка църква с по-смахнато учение. Саймън е по-затънал от нея.

— Тя се вцепени от началото на Ускорението. Като цялото ви шибано поколение. Едва излезе от пубертета и се хвърли презглава в религиозните тъпотии. Изневиделица започна да ни цитира Тома Аквински на вечеря. Поисках от Керъл да поговори с нея. Но Керъл нищо не направи, както винаги. А знаеш ли какво направих аз? Накарах Даян и Джейсън да проведат диспут. От половин година се караха за Бог и аз поисках да го направят както в училище, но всеки да защитава идеите, на които е противник. Джейсън трябваше да обосновава битието на Бог, а Даян да го оборва като атеистка.

Не помнех да са ми споменавали за този диспут. Представях си какъв потрес е била и за двамата педагогическата приумица на И.Д.

— Исках Даян да разбере колко е лековерна. Тя се постара. Сигурно се стремеше да ми направи впечатление. Общо взето, повтори пред Джейсън доводите, които бе чула от него. Но Джейсън… — Очите на И.Д. блеснаха от гордост, бузите му си възвърнаха цвета за малко. — Джейсън се справи блестящо. Зашеметяващо и възхитително. Към нейните доводи добави още какво ли не. Без да повтаря като папагал. Чел трудове по теология и анализи на Библията. И през цялото време се усмихваше, казваше без думи: „Ето, знам ти доводите от началото до края, мога да ти ги изредя и насън, но пак си остават жалки.“ Той беше абсолютно неумолим. И накрая Даян заплака. Издържа, но сълзите се стичаха по лицето й.

Вторачих се в И.Д., който веднага разбра погледа ми.

— Я си го заври някъде това чувство за морално превъзходство! Опитах се да я науча на нещо. Исках да мисли трезво, не да си гледа в пъпа като останалите нещастници, смачкани от Ускорението. Цялото ви шибано поколение…

— Интересува ли те дали е жива?

— Разбира се.

— Никой не знае какво става с нея напоследък. Не само ти. Мисля да я потърся. Как ти се струва идеята?

Но сервитьорката носеше поредната пълна чаша, а И.Д. бързо губеше интерес и към мен, и към света наоколо.

— Ъхъ, ще ми се да знам дали е добре. — Свали си очилата и ги избърса със салфетката. — Добре, Тайлър, потърси я.

Ето как реших да тръгна с Ун Нго Уен към Аризона.

 

 

Да пътуваш с Ун беше като да съпровождаш рок звезда или държавен глава — много охрана, никакви внезапни хрумвания, затова пък всичко става бързо и уредено. Внимателно предвидени чартърни полети, свободно преминаване в летищата и конвои по пътищата накрая ни стовариха в началото на туристическата пътека Брайт Ейнджъл три седмици преди датата за изстрелването на репликаторите, в горещ като фурна и кристално ясен юлски ден.

Ун стоеше до парапета край ръба на каньона. Управата на парка затвори пътеката за туристи, трима от най-опитните и фотогенични рейнджъри бяха готови да потеглят с него (както и цяла група федерални телохранители с големи кобури под якетата) към дъното на каньона, където той щеше да прекара нощта.

Обещаха му спокойствие по пътеката, но в момента около него кипеше цял цирк. Коли на журналисти запълваха паркинга, репортери и папараци напираха към отделената с въжета площадка като молители към монарх. Един хеликоптер кръжеше над ръба на каньона и отгоре снимаха непрекъснато. Все пак Ун беше щастливо усмихнат и дълбоко вдишваше ухаещия на смола въздух.

— Тайлър — каза ми той, — жалко, че няма да слезеш там с мен. Това е… — промърмори нещо на своя език. — Сам човек трудно може да понесе толкова красота.

— Сподели я с онези типове на държавна заплата.

Той жлъчно изгледа охраната си.

— Печално е, че не мога. Те гледат, но не виждат.

— И на Марс ли го казвате?

— Защо не?

 

 

Ун поприказва добродушно с журналистите и току-що появилия се губернатор на Аризона, а аз взех назаем една от колите на „Перихелий“ и потеглих към Финикс.

Никой не ми попречи и не тръгна след мен. Далеч от Ун бях безполезен за новинарите. Много ми беше приятно. Засилих климатика, докато в кабината стана прохладно като канадска есен. Може би изпитвах „отчаяно блаженство“, както го наричаха медиите — чувството, че сме обречени, но всичко е възможно, достигнало своя връх с речта на Ун. Краят на света, марсианците изпратиха посланик — нима оставаше нещо, което да е немислимо? Кой да се вслушва в изтърканите увещания за приличие, търпение, добродетелност и благоразумие?

И.Д. обвини поколението ми, че се парализирало от Ускорението. Дори да налучкваше истината, бяха минали над тридесет години. Никой не се отърси докрай от представата, че е беззащитен, от видението за надвисналия меч. То помрачаваше всяка радост.

Но дори парализата отминава. След уплахата идва безразсъдство. След вцепенението — действие.

Не че е задължително в това действие да има нещо добро или разумно. Подминах три табели с предупреждения за магистрално пиратство. А по радиото съобщаваха за затворени пътища „по заповед на полицията“, сякаш говореха за дребни ремонти.

Стигнах невредим до паркинга зад „Храма на Йордан“.

Пастор беше Боб Копъл, младеж с прическа на военен. В разговор по телефона го убедих да се срещнем. Излезе, докато заключвах колата, и ме покани в стаята си на кафе, понички и придирчиви въпроси. Приличаше ми на колежански атлет, който малко се е запуснал, но още преливаше от вярност към отбора.

— Обмислих молбата ви. Разбирам защо искате да се свържете с Даян Лоутън. Но вие разбирате ли защо това е деликатен въпрос за църквата?

— Не напълно.

— Благодаря за откровеността. Нека да ви обясня. Поех това паство след кризата заради червената юница, но принадлежа към него от много години. И познавам хората, чийто живот ви интересува — Даян и Саймън. Някога ги смятах за свои приятели.

— Но не и сега?

— Иска ми се да вярвам, че още сме приятели. Питайте тях. Трябва да знаете, доктор Дюпри, че „Храмът на Йордан“ имаше прекалено бурна история за толкова малка църква. Въпреки разнородните ни корени бяхме свързани от пламенната вяра в скорошния свършек на света и искрения дух на християнско братство. Не ни беше лесно, преживяхме спорове и разколи. Признавам, че имаше разногласия по въпроси на вероучението, които останаха съвсем неясни за повечето хора от паството. А Саймън и Даян… Те се присъединиха към радикална група, която искаше да наложи волята си в „Храма на Йордан“. Външен човек би казал, че имаше борба за власт.

— Която те загубиха?

— О, не. Държаха здраво юздите, поне за известно време. Стигаха до крайности, които не допадаха на повечето от нас. Дан Кондън беше в тази група и тъкмо той ни въвлече в контакти с пощурелите хора, които се опитваха да ускорят Второто пришествие чрез една червена крава. И до ден-днешен ми е смешна тяхната самонадеяност. Сякаш Господ би чакал някой да отгледа подходящото говедо преди да приеме набожните в лоното си.

Пастор Кобъл отпи от кафето, а аз подхвърлих:

— Не мога да давам оценка за вярата им.

— По телефона ми казахте, че семейството на Даян няма никакви вести от нея.

— Да.

— Може би тя предпочита да е така. Виждал съм баща й по телевизията. Изглежда твърде властен човек.

— Не съм дошъл да я отвлека. Искам само да се уверя, че е добре.

Още една глътка кафе и съсредоточен поглед.

— Бих искал аз да ви уверя, че е добре, но след скандалите цялата група се премести в пущинака. И федералните следователи все още биха искали да разпитат някои от тях. Затова посетителите не са добре дошли.

— Но все пак бих могъл да отида при тях, нали?

— Стига да сте им познат. Не съм убеден, че важи и за вас. И да ви упътя, съмнявам се дали ще ви приемат.

— Дори ако се застъпите за мен?

Пастор Кобъл примигна и се замисли.

Накрая се усмихна. Извади лист от бюрото си, написа на него адрес и няколко реда указания как да стигна до мястото.

— Добро хрумване, доктор Дюпри. Кажете им, че пастор Боб ви изпраща. Въпреки това внимавайте.

 

 

С напътствията на пастор Кобъл се добрах до ранчото на Дан Кондън. Оказа се спретната фермерска къща на два етажа в долина с проскубани шубраци на много часове път от града. Не че стопанството процъфтяваше дори за неопитния ми поглед. Имаше голям обор, по-вехт от къщата, а малко добитък пасеше жилавата трева, прораснала на туфи от сухата земя.

Щом спрях, по стъпалата изтопурка едър мъжага в гащеризон, побрал стокилограмово туловище. Брадатият непознат ме гледаше начумерено. Спуснах стъклото на прозореца.

— Частна собственост, мой човек — веднага натърти мъжагата.

— Дойдох да се видя със Саймън и Даян.

Той си замълча, само впи поглед в мен.

— Не ме очакват, но знаят кой съм.

— Поканиха ли ви? Тук не си падаме много по гостите.

— Пастор Боб Кобъл каза, че няма да се разсърдите, ако намина.

— Тъй ли казал…

— И помоли да ви предам, че съм доста безобидно човече.

— Пастор Боб, значи… Носите ли някакви документи?

Подадох му личната си карта, която потъна в огромната длан. Занесе я в къщата.

Чаках и слушах как сухият вятър шепне през отворените прозорци на колата. Дългите сенки от подпорите на верандата се проточиха още малко преди мъжът да ми върне картата.

— Саймън и Даян искат да се видите. Съжалявам, ако съм говорил малко по-сопнато. Името ми е Сорли. — Измъкнах се навън и се здрависахме. Пръстите му стискаха като менгеме. — Арън Сорли. За повечето познати съм брат Арън.

В задушната къща беше оживено. Детенце с памучна тениска профуча засмяно някъде край коленете ми. Подминахме кухня, където две жени се трудеха да нахранят много хора — големи тенджери на печката, цяла планина накълцано зеле на масата.

— Стаята на Саймън и Даян е горе, последната врата вдясно.

Нямах нужда от водач — Саймън ме чакаше на площадката над стъпалата.

Стори ми се измършавял, но нямаше нищо чудно. Не го бях виждал от нощта преди двадесет години, когато китайците нападнаха обектите над полюсите. Може би си мислеше същото за мен. Беше запазил забележителната си усмивка, широка и щедра. Холивуд би измислил как да спечели от такава усмивка, ако Саймън обичаше Мамона повече от своя Бог. Не се задоволи да протегне ръка, а ме прегърна.

— Добре дошъл, Тайлър! Тайлър Дюпри… Моля те за извинение, ако брат Арън е бил по-грубичък. Тук рядко идва някой, но ще се убедиш, че не пестим гостоприемството, щом прекрачиш прага ни. Отдавна щяхме да те поканим, ако изобщо се надявахме, че би дошъл толкова далеч.

— Щастливо стечение на обстоятелствата — побързах да обясня. — В Аризона съм с…

— О, знам. Понякога научаваме новини. Пристигнал си с набръчкания дребосък. Ти си негов лекар.

Заведе ме по коридора до боядисана в кремаво врата и отвори.

Стаята беше обзаведена уютно, макар и да изоставаше от съвременния стил. Широко легло с бухнал дюшек в ъгъла, жълто памучно перде на карета, памучна черга на пода от обикновени дъски. И стол до прозореца. На стола седеше Даян.

 

 

— Радвам се да те видя — каза ми тя. — Благодаря ти, че намери време за нас. Дано не сме те откъснали от твоята работа.

— И аз исках да се откъсна. Как сте тук?

Саймън застана до нея и отпусна длан на рамото й.

— И двамата сме добре — отговори ми Даян. — Е, не сме забогатели, но преживяваме някак. Как да иска повече човек в тези времена? Тайлър, не загубихме връзка по наше желание. След неприятностите в „Храма на Йордан“ ни е още по-трудно да се доверяваме на външния свят. Сигурно си научил?

— Голяма бъркотия беше — подхвана Саймън. — От Националната сигурност конфискуваха компютъра и копирната машина на пастора, нямаха намерение да ни ги върнат. Разбира се, не бяхме замесени в онези безсмислици с червената юница. Само раздавахме брошури на хората от паството. За да решат сами, нали разбираш, дали искат да участват в такова начинание. И заради това ни разпитваха федерални агенти, представяш ли си? Явно в Америка на Престън Ломакс постъпките ни са престъпление.

— Дано не са арестували никого.

— Никого от близките ни хора — уточни Саймън.

— Но всички се изнервиха — добави Даян. — Накараха ни да се усъмним и в онова, с което бяхме свикнали от малки. В телефоните. В писмата.

— Явно ви се налага да бъдете предпазливи.

— О, да — потвърди тя.

— И то много предпазливи — подчерта Саймън.

Даян носеше простичка бяла рокля, стегната с коланче в кръста, и кърпа за глава на червено-бели карета. Нямаше грим, нито се нуждаеше от него. Невзрачните дрехи можеха да я скрият колкото сламена шапка може да спре лъча на фенерче.

Осъзнах колко съм зажаднял само да я видя. Колко неразумно зажаднял. Засрамих се от удоволствието, че съм близо до нея. Две десетилетия едва ли бяхме повече от добри познати. Двама души, които някога се познаваха. Нямах право на този ускорен пулс, на усещането за фучене в безтегловност, което тя будеше у мен, като просто си седеше на стола и ту ме поглеждаше, ту се извръщаше леко изчервена.

Това беше неправдоподобно и несправедливо… спрямо кого ли? Може би спрямо мен или нея. Не биваше и да припарвам тук.

— А ти как си? — попита Даян. — Явно още работиш при Джейсън. Надявам се и той да е добре.

— Добре е. Изпраща по мен най-сърдечни поздрави.

— Съмнявам се — подсмихна се тя. — Не му е присъщо.

— Промени се.

— Нима?

— Много се говори за Джейсън — намеси се Саймън, все още стиснал рамото й, ръката му тъмна и загрубяла върху белия памук. — За него и за мъжа с набраздената кожа. Така наречения марсианец.

— Не е така наречен — възразих аз. — Той се е родил и израснал там.

Саймън замига.

— Щом ти го твърдиш, значи е истина. Но имаше какви ли не приказки. Хората знаят, че Антихриста е сред нас, всеизвестно е. Може вече да е прочут човек. Изчаква своето време, обмисля безполезната си война. Затова ние следим изкъсо известните хора. Не казвам, че Ун Нго Уен е Антихриста, но дори да го бях помислил, нямаше да съм единственият. Тайлър, ти близък ли си с него?

— Разговаряме понякога. И според мен не е достатъчно амбициозен, за да е Антихриста.

И. Д. Лоутън май щеше да оспори това…

— Но ние сме недоверчиви — натърти Саймън. — И затова Даян не се решава да поддържа връзка със семейството си.

— Защото Ун Нго Уен може и да е Антихриста ли?

— Защото не искаме да привличаме вниманието на могъщи хора толкова близо до края на дните.

Не знаех какво да отговоря.

— Тайлър е пътувал дълго — обади се Даян. — Сигурно е прежаднял.

Усмивката на Саймън грейна отново.

— Искаш ли да се освежиш преди вечеря? Тук имаме много газирани напитки.

— Чудесно — смънках аз.

Той излезе. Даян не помръдна, докато не го чу да слиза по стълбата. Чак тогава се вторачи по-открито в мен.

— Наистина си изминал дълъг път.

— Нямаше друг начин да науча как си.

— Напразни усилия. Аз съм здрава и щастлива. Кажи на Джейс. И на Керъл. А и на И.Д., ако го е еня. Не е нужно да ме навестявате, за да ме проверите.

— Не съм дошъл за това.

— Само се отби за едно „здрасти“?

— Ами да, нещо подобно.

— Не сме се присъединили към някой страховит култ. И не ме държат насила тук.

— Даян, дори не съм намеквал…

— Но си го помисли, нали?

— Доволен съм, че си добре.

Тя изви глава и светлината на залязващото Слънце озари очите й.

— Извинявай. Малко се стреснах да те видя ей така. И аз се радвам, че живееш добре там, на изток. Всичко е както трябва, надявам се.

Зарязах разсъдливостта.

— Не. Вцепенен съм. Поне ако слушам баща ти. Той ми разправяше, че цялото ни поколение се парализирало заради Ускорението. Още сме заседнали в мига, когато звездите угаснаха в небето. И не можахме да се примирим.

— Според теб вярно ли е?

— Може и да е по-вярно, отколкото ни се иска. — Не бях очаквал да говоря така. Но Саймън щеше да се върне всеки момент с нещо студено и газирано, с лъскавата си усмивка. И шансът щеше да ми се изплъзне. Вероятно завинаги. — Гледам те и още виждам момичето на моравата пред Голямата къща. Дали И.Д. няма да излезе прав накрая? Двадесет и пет откраднати години. Колко бързо се изнизаха!

Даян мълчеше. Накрая помоли:

— Затвори вратата. Не искам да ни чуят.

Затворих вратата безшумно, а тя стана, доближи ме и хвана ръцете ми. Пръстите й бяха хладни.

— Толкова близо сме до края на света, че не подобава да се лъжем. Мъчно ми е, че престанах да ти се обаждам, но в тази къща сме четири семейства с един телефон. Веднага надушват кой с кого говори.

— И Саймън не би ти позволил.

— Напротив. Саймън би го приел спокойно. Той търпи повечето ми привички и склонности. Но аз не искам да го лъжа. Не искам да нося и този товар. Признавам си, че тези разговори ми липсват. Те бяха като спасително въже. Когато нямах пари, когато започна разкол в църквата, когато бях самотна без причина… щом чуех гласа ти, сякаш ми преливаха кръв.

— Ако е така, защо престана да се обаждаш?

— Защото погазвах верността. И тогава, и сега. — Тя тръсна глава, като че се опитваше да ми втълпи някаква мъчна, но важна идея. — Разбирам това, което казваш за Ускорението. И аз си го мисля. Понякога се преструвам, че има свят, в който Ускорението не се е случило, а животът ни е друг. Нашият живот — моят и твоят. — Тя въздъхна пресекливо, лицето й поаленя. — Щом не можех да живея в този свят, искаше ми се поне да го зървам веднъж на две-три седмици, да ти се обаждам, пак да си бъдем старите приятели и да си говорим не за края на света, а за други неща.

— Нима това означава да си невярна?

— Да. Отдадох се на Саймън, който е мой съпруг и пред Бог, и пред закона. Дори да не съм избрала мъдро, изборът си е мой. Може да не съм християнката, която трябва да бъда, но поне разбирам що е дълг, постоянство и привързаност, макар че…

— Какво?

— Макар че ме боли. Не мисля, че и за двама ни ще е добре да умуваме какъв можеше да бъде животът ни.

— Не дойдох тук да те натъжавам.

— И въпреки това ме натъжаваш, като те гледам.

— Значи е време да си тръгна.

— Остани за вечеря. От учтивост. — Тя отпусна ръце покрай тялото си и заби поглед в пода. — Нека ти кажа нещо, докато все още сме насаме за минутка. Не споделям всички убеждения на Саймън. Няма да е честно, ако се престоря, че вярвам във възнесението на всички праведници след края на света. Дано Господ ми прости, но за мен не е убедително. Вярвам обаче, че ще има край на света. Той вече е към края си, който доближава през целия ни живот. И…

— Даян…

— Остави ме да довърша. Да ти се изповядам. Вярвам, че светът ще свърши. Вярвам в онова, което ми описа Джейсън преди толкова години — една сутрин слънцето ще изгрее като огромно адско кълбо и след броени часове или дни времето ни на Земята ще изтече. Не искам да съм сама в това утро…

— Никой не иска.

Може би… освен Моли Сийгръм. Моли, която ще си е пуснала „На плажа“, а до нея ще е шишенцето с хапчета. Моли и другите като нея.

— И аз няма да съм сама. Ще бъда със Саймън. Но признавам пред тебе, Тайлър, и дано ми бъде простено, че когато си представям този ден, невинаги до мен е Саймън.

Вратата се отвори и влезе Саймън с празни ръце.

— Ами вечерята е на масата и за прежаднели пътници има огромна кана чай с лед. Заповядай долу да хапнеш с нас. Има предостатъчно за всички ни.

— Благодаря ти — отвърнах. — Много мило.

 

 

Осмината възрастни във фермата бяха семействата Сорли и Макайзък, Дан Кондън и жена му и Саймън и Даян. Сорли имаха три деца, Макайзък — пет, затова около голяма дъсчена маса на кръстати подпори седнахме седемнадесет гладни гърла. Чуваше се приятна гълчава, докато „чичо Дан“ не заяви, че е време да благослови трапезата — всички веднага долепиха длани и сведоха глави.

Дан Кондън несъмнено беше старшият в малката общност. Висок и почти мъртвешки мършав, с черна брада, грозноват подобно на Линкълн. А вместо благослов изслушахме поучение, че да нахраниш чужд човек е проява на добродетелност, дори ако те е навестил без покана, амин.

От скритите течения в разговорите подразбрах, че брат Арън е вторият по старшинство, вероятно би наложил и със сила волята на предводителя, ако се стигне до разногласия. И Теди Макайзък, и Саймън се отнасяха почтително към него, но очакваха окончателното отсъждане от устата на Кондън.

Дали супата не е пресолена?

— Точно както трябва си е — рече Кондън.

Не е ли много горещо напоследък?

— Тъй е по тези краища — осведоми Кондън.

Жените се обаждаха рядко и почти не отделяха погледи от чиниите пред себе си. Съпругата на Кондън беше ниска и пълна, не престана да се мръщи. Съпругата на Сорли му подхождаше напълно по размери, тя пък се усмихваше на всяка похвала за гозбите. Младичката жена до поне четирийсетгодишния Макайзък наглед едва бе навършила осемнадесет. И трите не ме заговаряха направо, не ги представиха със собствените им имена. Даян беше като шлифован диамант между мътни циркони. Може би с това се обясняваше нейната предпазлива сдържаност.

Всички бяха бегълци от „Храма на Йордан“. Чичо Дан ме просвети, че не били сред най-крайно настроените членове на паството, но и нямало да се примирят с половинчата вяра като тази на пастор Боб и неговата сбирщина от нагаждачи. Преместили се в ранчото (собственост на Кондън), за да се отдалечат от градските съблазни и да дочакат последния зов в покой. Досега успявали.

Иначе обсъждаха камион с неизправна горивна клетка, продължаващата поправка на покрива и скорошното запълване на септичната яма. Отдъхнах си в края на вечерята като децата. Кондън усмири със суров поглед едно от момиченцата на Сорли, което си позволи да въздъхне шумно.

Щом масата бе разтребена (в стопанството на Кондън това вършеха само жените), Саймън напомни, че е време да тръгвам.

— Ще бъдете ли в безопасност по пътя, доктор Дюпри? — обади се Кондън. — Грабежите зачестиха, почти всяка нощ нападат някого.

— Ще карам бързо.

— Може би е по-добре.

— Тайлър, ако не възразяваш — промълви Саймън, — ще те изпратя до оградата. Обичам да се разхождам в такива топли нощи, на връщане ще си светя с фенер.

Съгласих се.

Всички се подредиха пред вратата да ме изпратят сърдечно. Децата шаваха нетърпеливо, докато не стиснах ръката на всяко, за да ги отпратят. Когато дойде редът на Даян, тя ми кимна, но наведе глава. Пое ръката ми, без да ме погледне.

 

 

Саймън се повози до мен половин километър нагоре по склона. Мърдаше неспокойно като човек, на чийто език напират думи, но е решил да си мълчи. Не го подпитвах. Спрях на билото до потрошена ограда. Той излезе и постоя до отворената врата.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — не се стърпях.

Той се прокашля.

— Знаеш ли — започна накрая с глас, малко по-силен от шепот, — обичам Даян, както и Бог. Признавам, че звучи като богохулство. За мен отдавна е така. Но аз вярвам, че Бог е отредил тя да бъде моя жена на тази земя, че това е предназначението й. И напоследък си мисля, че това са двете страни на една монета. Чрез обичта си към нея аз обичам и Бог. Как мислиш, Тайлър Дюпри, възможно ли е?

Не дочака отговора ми, а затвори вратата, включи фенерчето и в огледалцето го видях да се спуска бавно по хълма в мрака.

 

 

Пренощувах в мотел до Флагстаф и се срещнах с Ун Нго Уен и свитата му на летището.

Щом кацнахме в Орландо ни напъхаха на задната седалка на друга кола в друг кортеж, за да се приберем в „Перихелий“. Когато излязохме на магистралата, Ун помоли да го извиня, че се прозява.

— Не съм свикнал с такива физически натоварвания.

— Виждал съм те на бягащата пътека в „Перихелий“. Справяш се чудесно.

— Тя не прилича много на Гранд Каньон.

— Е, да.

— Имам мускулна треска, но не съжалявам. Прекрасна екскурзия. Надявам се и ти да си бил толкова доволен от пътуването си.

Казах му, че намерих Даян и тя е здрава.

— Добра новина. Съжалявам, че не можах да се запозная с нея. Ако поне малко прилича на своя брат, сигурно е изключителен човек.

— Да, такава е.

— Но гостуването при нея май не е сбъднало надеждите ти?

— Може би надеждите ми не са заслужавали да се сбъднат.

„И то отдавна…“

— Ами… — Ун се прозяваше, клепачите му натежаваха. — Въпросът както винаги е… как да гледаме в слънцето, без да ослепеем…

Бих го попитал какво иска да каже, но главата му се опря кротко в облегалката и ми се стори по-уместно да го оставя да поспи.

 

 

Кортежът включваше пет леки коли и бронетранспортьор с отделение пехотинци за случай на неприятности.

Това ъгловато возило лесно можеше да бъде сбъркано с бронираните камиони на банките.

Както се оказа, тъкмо такъв камион на фирмата за сигурност „Бринкс“ пътувал десетина минути пред нас, но накрая свърнал от магистралата към Палм Бей. Съгледвачи на банда, заели места до големите разклони, ни сбъркали с него и ни набелязали като мишена за ударната си група, която дебнела по-нататък.

Тези отрепки си разбираха от занаята и вече бяха минирали пътя в участък при блатист резерват. Имаха автомати и две базуки, камион на „Бринкс“ дори със съпровождащи коли щеше да стане лесна жертва. Пет минути по-късно щяха да се скрият безследно в мочурищата, за да си поделят плячката. Съгледвачите обаче допуснаха фатална грешка. Съвсем друго е да се разправяш с пет бронирани коли за важни особи, бронетранспортьор, корави професионални войници и хладнокръвни телохранители.

Зяпах през затъмнения прозорец на колата към зеленясалата вода, когато лампите край магистралата угаснаха.

Някой бандит бе прерязал и подземните кабели. Изведнъж мракът стана непрогледен като стена до прозореца и виждах само стреснатото си отражение.

— Ун…

Но той си спеше и набразденото му лице беше безизразно като отпечатък на пръст.

Тогава водещата кола се натъкна на мина. Колкото и яка да беше, взривът я халоса като стоманен юмрук. Колите се движеха на достатъчно разстояние една от друга според правилата за безопасност и все пак успях да видя как жълтият огнен език я подхвърли и я пусна обратно на асфалта с разкривени колела.

Нашият шофьор беше опитен, но не му оставаше друго, освен да натисне спирачките. Разнебитените останки запречваха пътя и не можеше да ги заобиколи. А зад нас отекна грохотът на втори взрив — друга мина ни затвори пътя за измъкване.

Ун вече се кокореше с ужас. Край нас затрещяха откоси. Дръпнах Ун да се наведе напред, двамата трескаво разкопчавахме предпазните колани, за да се свием на пода. Шофьорът спря, грабна оръжие изпод таблото и изскочи от колата.

От бронетранспортьора се изсипаха десетина мъже и откриха огън в тъмното, отчаяно се опитваха да създадат защитена зона. Цивилните от охраната се втурнаха към нас от другите коли, опитваха се да опазят Ун, но нападателите ги принудиха да залегнат.

Бързата реакция на жертвите явно уплаши магистралните пирати и те веднага използваха тежкото си оръжие. Стреляха с базуките, както научих по-късно. Тогава само знаех, че внезапно съм оглушал, колата се върти около оста си, а въздухът се е наситил с дим и раздробени стъкла.

 

 

Необяснимо как бях провиснал наполовина от задната врата и притисках буза в грапавия асфалт, а Ун беше на метър пред мен, легнал на хълбок. Едната от туристическите обувки, които си бе купил за екскурзията в Гранд Каньон, гореше.

Извиках името му, той се размърда немощно. Куршуми дълбаеха съсипаната кола. Левият ми крак бе изтръпнал. Пропълзях напред и угасих обувката с откъснато парче тапицерия. Ун изохка и надигна глава.

Нашите хора отвръщаха на стрелбата, трасиращи куршуми обсипваха мочурищата от двете страни на пътя.

Ун изви гръб и се опря на колене. Личеше, че не разбира къде се е озовал. Носът му кървеше. Челото беше порязано и ожулено.

— Не се изправяй! — помолих дрезгаво.

Но той се напъваше да разгъне крака.

— За бога! — Пресегнах се, но Ун отпълзя встрани. — За Бога, не ставай!

А той най-сетне успя, олюля се разтреперан, озарен от горящите коли. Погледна надолу и накрая май ме позна.

— Тайлър, какво се случи?

И тогава куршумите го улучиха.

 

 

Предостатъчно хора мразеха Ун Нго Уен. Съмняваха се в подбудите му като И. Д. Лоутън или имаха по-сложни и неразумни причини за враждебността си. Вярата, че е враг на Бог; черната му кожа; убедеността му в теорията на еволюцията. Или защото той беше символ на Ускорението и на отнемащи спокойствието истини за остаряването на вселената отвън.

Мнозина от тях си мърмореха как ще го убият. (В Националната сигурност бяха натрупали десетки досиета за предотвратени заплахи.)

Но не го убиха заговорници. Погуби го съчетание от алчност, объркване и породено от Ускорението безразсъдство.

Срамно типична за света ни смърт.

Кремираха трупа (след подробна аутопсия и вземане на много проби) и организираха траурна церемония с държавни почести. Отслужиха молебен в катедралата на Вашингтон, на който присъстваха важни личности от цялата планета. Президентът Ломакс произнесе дълго прощално слово.

Предлагаха да изстрелят пепелта му в орбита, но си останаха с приказките. От Джейсън научих, че урната била прибрана в мазето на института „Смитсониън“, докато решат какво да я правят.

Може би още е там.

У дома преди свечеряване

Задържаха ме няколко дни в болница недалеч от Маями, за да зараснат незначителните ми рани. През това време разказвах преживелиците си на федерални следователи и се мъчех да проумея, че Ун е мъртъв. Тогава реших да напусна „Перихелий“ и да открия свой кабинет.

Но нямаше да обявя решението си преди да бъдат изстреляни репликаторите. Не исках да тормозя Джейсън с нови проблеми в толкова важен момент.

 

 

В сравнение с усилията за тераформирането този проект бледнееше. Резултатите щяха да са несравнимо по-величествени и не толкова нагледни, но самата му практичност (няколко ракети и без принуда да се дебне определен момент) го лишаваше от драматизъм.

Президентът Ломакс предпочиташе това да си остане наше начинание. Вбеси европейците, китайците, руснаците и индийците, като реши да не разпространява знанията за репликаторите извън тесния кръг посветени в НАСА и „Перихелий“. По негова заповед бяха премахнати най-съществените части от разпространените версии на марсианския архив. „Изкуствените микроби“ (според президентския жаргон) бяха „технология с висок риск“. Следователно държавата беше задължена да „упражнява контрол“ над информацията, за да предотврати „разпространението на нанотехнологии, водещи до нова, гибелна надпревара във въоръжаването“.

Европейците вдигнаха страшен шум и ООН създаде комисия за разследване, но в свят, където припламваха войни из четири континента, доводът на Ломакс натежаваше на везните. (Макар че, както вероятно би възразил Ун Нго Уен, марсианците бяха живели векове с тази технология… а те не се различаваха чак толкова от земните си прадеди.)

Всичко това допринесе в този ден през късното лято изстрелването от Кейп Канаверал да привлече съвсем рехави тълпи и почти неохотно внимание от медиите. В края на краищата новинарите се чувстваха изцедени от стремежа да узнаят и последната подробност за убийството на Ун.

Все пак си беше поредното шоу и Ломакс пристигна със самолет. И.Д. също прие да бъде уважен с покана и този път нямаше нищо против да се държи прилично.

Сутринта Джейсън и аз потеглихме към ВИП ложите на източния бряг в Кейп Канаверал. Стартовите площадки в морето бяха в добро състояние въпреки ръждата заради солената вода. Построени да издържат на най-мощните носители в годините на тераформирането, те превръщаха съвсем новите ракети „Делта“ в джуджета. Не че различавахме подробности в далечината — само четири бели колони сред мъгливия от изпаренията океан, решетестите конструкции на празни площадки, свързващите ги мостове с релсите, влекачите и корабите на поддръжката, закотвени на безопасно разстояние.

Ломакс се смили над нас и речта му беше кратка. Позова се на наследството, оставено ни от Ун Нго Уен, и на неговата вяра, че мрежата от репликатори, която щяхме да разпрострем в ледените покрайнини на Слънчевата система, скоро ще ни позволи да вникнем в същността и смисъла на Ускорението. Изрече горди слова как човечеството щяло да остави своя следа в космоса.

— Не в космоса, а в нашата галактика — прошепна ми Джейсън. — И… какво означава да оставим следа? Като куче, припикало улична лампа ли? Някой наистина трябва да редактира по-усърдно речите му.

Ломакс слезе от подиума и след познатото обратно броене първата ракета се понесе върху своя огнен стълб към оределия космос отвъд небето.

И докато всички гледаха нагоре, Джейсън затвори очи и събра длани в скута си.

 

 

Отидохме на приема заедно с останалите поканени преди журналистите да ни подхванат за интервю.

Местна кабелна мрежа бе уговорила двадесет минути с Джейсън и десет с мен. Аз бях „лекарят, който се опита да спаси живота на Ун Нго Уен“, а не бях направил нищо друго, освен да угася обувката му и да издърпам тялото под прикритието на колата. Щом проверих за дишане и пулс, стана ясно до болка, че съм безсилен и е по-благоразумно да не се надигам, докато някой не ми се притече на помощ. Точно това повтарях на репортерите и накрая ги отучих да ме разпитват.

Президентът Ломакс влезе, мина да стисне няколко десници и свитата му пак го замъкна нанякъде. И.Д. приклещи Джейсън и мен при шведската маса.

— Както виждам, осъществи желанието си. Няма връщане назад.

— Следователно не си струва да спорим за това — отвърна Джейсън.

През месеците след лечението на Джейсън двамата с Ун бдително наблюдавахме състоянието му. Той мина през всевъзможни неврологични изследвания, дори пак го вкарахме потайно в магнитнорезонансен скенер. Нямаше никакви отклонения, единствените несъмнени физиологични промени се дължаха на оздравяването му от атипичната множествена склероза.

Но у него се появи нещо недоловимо. Веднъж попитах Ун дали у всички хора в Четвъртата възраст настъпват и психически промени.

— Да, в известен смисъл.

От тях се очаквало да се държат различно — и защото това е вероятно, и защото околните разчитат на това.

А Джейсън? Движенията му бяха други. Преди прикриваше болестта си много умело, а сега се набиваше на очи новата свобода в жестовете и походката му. Пак се случваше да изпадне в лошо настроение, но не и да му даде воля. И не псуваше толкова често, тоест рядко пропадаше в онези емоционални ями, в които единственото смислено прилагателно е „шибан“. И беше по-склонен да се шегува.

Както го описвам, изглежда прекрасно. Така е, но всичко това беше на повърхността. Другите промени ме безпокояха повече. Той дотолкова се отдръпна от всекидневното ръководство на „Перихелий“, че подчинените му го осведомяваха веднъж седмично какво става, иначе го оставяха на мира. Започна да чете необработените преводи на материалите по физика в марсианския архив, като заобикаляше наложената секретност или направо я пренебрегваше. Само смъртта на Ун разтърси тази нова безметежност и още не можех да разгадая точно как го обременяваше и наскърбяваше.

— Сам разбираш, че току-що видяхме края на „Перихелий“ — не отстъпи И.Д.

На практика наистина идваше краят. Извън обработката на данните от репликаторите, ако се получат, с „Перихелий“ като гражданска космическа агенция беше свършено. Започваха големи съкращения. Вече уволниха половината помощен персонал. Специалистите намаляваха по-бавно, обикновено подмамени от университети или големи фирми.

— Така да бъде — промълви Джейсън и не схванах дали проявява сговорчивостта на човек от Четвъртата възраст или отдавна потисканата враждебност към своя баща. — Направихме необходимото.

— Стоиш пред очите ми и си позволяваш да произнесеш тази присъда?

— Защото съм убеден в правотата си.

— Има ли значение, че цял живот градих това, което ти току-що изравни със земята?

— Има ли значение… — Джейсън се замисли, сякаш приемаше въпроса на И.Д. сериозно. — Не, в края на краищата няма.

— За Бога, какво те прихваща?! Направи такава огромна грешка…

— Аз не я смятам за грешка.

— … че би трябвало поне да поемеш отговорността за нея.

— Мисля, че направих и това.

— Защото при провал ще обвинят теб.

— И с това съм наясно.

— Ти си човекът, с когото ще си разчистят сметките.

— Ако се стигне дотам.

— Аз не мога да те защитя — предупреди го И.Д.

— Никога не си могъл — отвърна Джейсън.

 

 

Върнах се в „Перихелий“ с Джейсън. Напоследък той караше германска кола с горивни клетки. Тя беше рядкост, защото повечето от нас още имаха коли с бензинови двигатели, конструирани от хора, които не са вярвали, че трябва да мислят за бъдещето. Край нас профучаваха онези, които бързаха да се приберат у дома преди свечеряване.

Казах на Джейсън, че ще напусна „Перихелий“ и ще се заема с частна лекарска практика.

Той помълча, загледан в трепкащия над пътя нажежен въздух.

— Не си принуден да го правиш. „Перихелий“ сигурно ще се пребори да оцелее още няколко години, а аз имам достатъчно власт да те оставя на щат. Или да те наема като личен консултант.

— Тъкмо в това е проблемът, Джейс. Не съм особено необходим. Винаги беше така през тези години.

— Тоест скучаеш?

— Ще бъде приятно разнообразие да се почувствам полезен.

— Как тъй не се чувстваш полезен? Ако не беше ти, сега щях да се возя в инвалидна количка.

— Не аз ти помогнах, а Ун. Аз само държах спринцовката.

— Не бих се съгласил. Ти се грижеше за мен в най-тежкото време и съм ти благодарен. Освен това… имам нужда да говоря с човек, който не се опитва да ме купи или продаде.

— Кога сме си приказвали от душа за последен път?

— Пък и аз може да съм преодолял една медицинска криза, но не се знае няма ли да ме споходи друга.

— Джейс, ти си в Четвъртата възраст. Посещенията при лекар са ти спестени в близките петдесет години.

— И за това знаете само ти и Керъл. Още една причина да не се радвам, че напускаш. — Той се поколеба, но попита: — Защо и ти не се подложиш на процедурата? Ще си добавиш поне още половин век към живота.

Да, бих могъл. Но след петдесет години щяхме да бъдем в хелиосферата на раздуващото се Слънце. Безсмислено.

— Предпочитам да съм полезен сега.

— Твърдо ли си решен да напуснеш?

И.Д. би ми казал: „Остани. Твой дълг е да се грижиш за него.“

И.Д. би могъл да каже какво ли не.

— Твърдо.

Джейсън стисна по-силно волана и се взря в пътя, сякаш видя нещо неописуемо тъжно там.

— Е… Значи не мога да сторя друго, освен да ти пожелая късмет.

 

 

През последния ми ден в „Перихелий“ техниците и секретарките ме поканиха в една рядко използвана заседателна зала на прощална гощавка. Получих подаръци, подходящи за поредния беглец от смаляващата се тукашна общност: миниатюрен кактус в керамична саксийка, чаша за кафе с моето име, игла за вратовръзка във формата на вестителски жезъл.

Джейсън дойде вечерта в моя апартамент с по-съмнителен дар.

Картонена кутия, завързана с връв. Когато я отворих, намерих вътре дебело тесте листове с плътно напечатан текст и шест оптични диска без етикети или надписи.

— Джейс…

— Медицинска информация. Представи си, че е учебник.

— Каква информация?

— От архивите — усмихна се той.

— Марсианските ли?

Джейсън кимна.

— Но тя е засекретена!

— Формално погледнато — да. Ломакс би засекретил и телефонния номер 911, ако имаше надежда да му се размине безнаказано. В това може би има данни, заради които „Пфайзър“ и „Илай Лили“ ще се простят с печалбите си. Но не мисля, че техните проблеми ни засягат. А ти?

— Не, но…

— Нито бих повярвал, че Ун щеше да се съгласи с тази секретност. Затова полека пробутвам части от архивите на хора, заслужили доверието ми. Тайлър, не си длъжен да правиш нищо. Прегледай го или го зарежи, ако щеш го скрий някъде и забрави… няма да се сърдя.

— Страхотно. Благодаря ти, Джейс. Подарък, за който може да ме арестуват.

Той се ухили до ушите.

— Знам, че ще направиш верния избор.

— За който си нямам представа.

— Ще го налучкаш. Разчитам на тебе, Тайлър. След лечението…

— Да?

— Май започнах да виждам света мъничко по-ясно.

Не пожела да обясни думите си и накрая аз пъхнах кутията в багажа. Изкушавах се да напиша на нея „Спомени“.

 

 

Технологията на репликаторите беше бавна дори в сравнение с тераформирането на една мъртва планета. Изминаха две години преди да получим някакво смислено съобщение от семената, които разпръснахме сред късчетата материя в покрайнините на Слънчевата система.

Репликаторите обаче не бяха бездейни, вършеха каквото бе заложено в тях: размножаваха се милиметър по милиметър и век след век, изпълняваха кодовете в своето свръхпроводимо подобие на ДНК. Стига да имаха време, лед и следи от въглеводороди, накрая щяха да пратят вест у дома.

През тези две години си намерих партньор за лекарската практика — Хърбърт Хаким, кротък бенгалец, който бе завършил стажа си по времето, когато убиха Ун. Поехме кабинета на възрастен колега от Сан Диего, който искаше да се пенсионира. Хаким се държеше открито и приветливо с пациентите, но рядко се отбивахме да пийнем по нещо извън работата, а най-личният въпрос, който някога ми зададе, беше защо винаги нося два мобилни телефона.

(Единият за всекидневни нужди, другият — защото това беше последният мой номер, който Даян знаеше. Не че звънна поне веднъж. И аз не я потърсих отново. Но откажех ли се от телефона, тя не би могла да се свърже с мен, а това ми се струваше… нередно.)

Харесвах работата си, общо взето, допадаха ми и пациентите. Занимавах се с огнестрелни рани по-често, отколкото се бях надявал, но живеехме в трудните години на Ускорението. Години, когато всеки човек под тридесетгодишна възраст май носеше една или друга униформа: армията, Националната гвардия, Националната сигурност, частни фирми за сигурност. Години, когато Холивуд бълваше свръхкървави или свръхнабожни филмчета, в които обаче Ускорението не се споменаваше пряко. Съветът по култура и Федералната медийна комисия към президента Ломакс наред със секса и описващите го думи почистиха и Ускорението от „речника на масовите развлечения“.

Същите години, през които бяха приети нови закони, затягащи достъпа до марсианските архиви. Отварянето им за обществеността „би било подобно на пускането в интернет на чертежи и указания за ядрен фугас в куфарче“. Цензурираха дори материалите по антропология в тях — в публичната версия хората от Четвъртата възраст бяха описани като „почитани старейшини“. Нито дума за дълголетието, постигнато чрез авангардна медицина.

Но кому ли бе притрябвало дълголетие? Краят на света наближаваше с всеки изминал ден.

Проблясъците в небето бяха предостатъчно доказателство, ако някой все още се съмняваше.

 

 

Започнаха половин година след първите съобщения за успехи в проекта с репликаторите.

Научавах повечето новини от Джейс два-три дни преди разгласяването им. Нямаше нищо сензационно. Наблюдателен спътник на НАСА и „Перихелий“ записал слаб сигнал от позната комета в Облака на Оорт, далеч отвъд орбитата на Плутон — периодичното некодирано писукане на колония от репликатори, която е близо до пълноценното си състояние. (Или до зрелостта, ако предпочитате.)

Нищо особено, докато човек не се замисли.

Дремещите клетки на напълно нова, създадена от хората биология се настанили върху къс прашен лед в дълбокия космос. Захванали се с мъчително мудната си разновидност на метаболизъм, попивали нищожното стигнало до тях излъчване на Слънцето, използвали го да разградят намерените наоколо молекули вода и въглеродни съединения и създавали свои копия от тази суровина.

За много години колонията достигнала горе-долу размерите на ролков лагер. Вече растяла мъничко по-бързо и отделяла повечко топлина. Била по-топла от околната среда само с частици от градуса (освен при кратките изблици на енергия, свързани с размножаването), но температурата оставала постоянна.

Още хилядолетия (или земни месеци). Подпрограмите в генетичните кодове, които били задействани от температурните разлики, леко променили растежа на колонията. Сега имало различни, специализирани клетки. Пипалца се заравяли в рохкавото ледено ядро, за да търсят още въглеродни съединения.

След време микроскопични, но точно пресметнати струйки пара започнали да забавят въртенето на ядрото (търпеливо, в продължение на много векове). И накрая колонията останала обърната към Слънцето. Обособяването на нови видове клетки се ускорило. Колонията прокарвала въглеродно-въглеродни и въглеродно-силициеви връзки, полека се катерела към следващото равнище на сложност. Така си отгледала чувствителни към светлината точки — или очи — и придобила способността да генерира и да обработва микросигнали в радиочестотите.

Столетията се изнизвали, колонията настройвала и усъвършенствала тези свойства, за да съобщи за себе си с простичкото равномерно цвърчене, каквото би издало току-що излюпило се врабче. Тъкмо него бе засякъл нашият спътник.

По новините говориха за това ден-два (измъкнаха от архивите и записи с Ун Нго Уен, погребението му и изстрелването на ракетите), после забравиха за темата. Нали това беше едва първият етап от плана за репликаторите.

Нищо вълнуващо. Докато не поумуваш трийсетина секунди.

Технология със собствен живот в буквалния смисъл. Веднъж завинаги пуснахме този дух от бутилката.

 

 

Няколко месеца по-късно започнаха проблясъците.

Първият признак за промяна или смущения в мембраната на Ускорението, ако не броим последствията от китайската атака в първите години. И едното, и другото явление се виждаха навсякъде по планетата. Но с това приликите свършваха.

След термоядрените взривове мембраната като че се запъна и се възстанови, имаше разпокъсани кадри от менящо се небе, множество луни и мятащи се звезди.

Проблясъкът беше нещо друго.

Гледах го от балкона на моя апартамент в предградията в топла септемврийска нощ. Всичките ми съседи наизлязоха. Навеждахме се над перилата и бърборехме.

Небето се освети.

Не от звезди, а от безкрайно тънки ивички златист огън, които се кривяха подобно на безвредни мълнии от хоризонт до хоризонт. Местеха се хаотично, някои пулсираха, избледняваха и изчезваха. Понякога блясваха нови. Омайваща и страшна гледка.

В дневната половина от планетата се виждаха трудно, изгубени в сиянието на Слънцето или скрити от облаците. В двете Америки и западна Европа небесното зрелище предизвика тук-там необуздана паника. Та ние очаквахме края на света от толкова години, че не ни се искаше да ги броим. А това изглеждаше като предвестник на истинския завършек.

През нощта имаше стотици успешни или безплодни опити за самоубийство, също и десетки убийства от ярост или милосърдие, и то само в моя град. Никой не можеше да определи броя им по света. Явно имаше мнозина като Моли Сийгръм, които решиха да не дочакат предсказаното кипване на океаните, а да погълнат нещо смъртоносно. И да предложат преди това от същия лек на близките или приятелите си. Мнозина избраха бързия край още щом небето грейна. Както се оказа — преждевременно.

Играта на светлини продължи осем часа. Сутринта вече помагах в спешното отделение на местната болница. До обяд видях седем случая на отравяне с въглероден окис — хората се затваряли в гаражите си и включвали двигателите на колите. Повечето бяха мъртви, а другите през остатъка от съществуването си щяха да бъдат на изкуствено дишане, жертви на напразно усилие да се отърват. Неприятно, но огнестрелните рани в главата са по-грозна гледка. Все си спомнях Ун Нго Уен, проснат на асфалта във Флорида, с шурнала кръв от остатъците на черепа му.

Осем часа, а после небето се опразни отново и Слънцето изгря като солената шегичка в лош виц.

Случи се повторно след година и половина.

 

 

— Приличаш на човек, който е изгубил вярата си — каза ми веднъж Хаким.

— Или никога не я е имал.

— Не говоря за вярата в Бог. Изглежда никога не те е спохождала. Вяра в друго, но не знам какво.

Загадъчна оценка, но започнах да се досещам за смисъла й при следващия разговор с Джейсън. Обади ми се вкъщи.

Щом казах „Ало?“ той заяви:

— Трябва да видиш това по телевизията.

— Кое?

— Включи на някоя новинарска мрежа. Сам ли си?

Да, бях сам по свое желание. Не исках още една Моли Сийгръм да ми отрови живота накрая. Дистанционното беше на масичката, където го оставях винаги.

Видях на екрана шарена графика, чух равен глас и намалих звука.

— Джейс, какво би трябвало да гледам в момента?

— Пресконференция на Лабораторията по реактивно движение. Данните, получени от последния приемник, изведен в орбита.

Тоест данни от репликаторите.

— Влязохме в играта — добави Джейс и аз си представих усмивката му.

Спътникът бе засякъл множество насочени сигнали от околностите на Слънчевата система. Значи поне няколко колонии на репликатори бяха достигнали зрелостта си. Джейсън обясни, че данните били по-сложни. С остаряването колониите забавяли темпото си на развитие, но действали по-целенасочено. Анализирали звездната светлина, изчислявали орбити на планети с невронните си мрежи от силициеви и въглеродни нишки, сравнявали ги с информацията, заложена генетично в тях. Най-малко десетина напълно развити колонии изпратиха тъкмо данните, за които бяха създадени. Четири поредици двоичен код, които ни осведомяваха, че:

1. Това е планетна система с маса на звездата 1,0.

2. В тази система има осем големи планети (Плутон оставаше под границата).

3. Две от тези планети нямат различими особености във видимия спектър, защото са скрити зад мембрани на Ускорението.

4. Докладващите колонии репликатори преминават в размножителен режим, като отделят неспециализирани зародишни клетки и ги изстрелват със струи пара от леда на кометата към съседните звезди.

Според Джейс същото съобщение щели да получат и по-изостаналите колонии, които ще реагират чрез прескачане на излишните дейности и влагане на енергията си в чисто възпроизводство.

С други думи, успешно заразихме външния периметър на Слънчевата система с квазибиологичните системи на Ун.

Които започваха да разпръскват спорите си.

— Не ни казват нищо за Ускорението — натъртих аз.

— Разбира се. Тепърва ще ни кажат. Но тези струйки информация скоро ще се превърнат в потоп. След време ще съставим карта на Ускорението в близките звездни системи… а накрая може би и в цялата галактика. По нея ще си изясним откъде са дошли Хипотетичните, къде са шетали и каква е участта на засегнатите планети, когато звездите им се разширят и догорят.

— Което нищо не променя за нас, нали?

Той въздъхна, сякаш го разочаровах с глупавия си въпрос.

— Вероятно нищо. Но не е ли по-добре да знаем, вместо да гънем в догадки? Дори да се убедим, че сме обречени, може и да научим, че ни остава повече време, отколкото се надявахме. Тайлър, не забравяй, че вършим и друга работа. Заровили сме се в архива на Ун по теоретична физика. Ако си представим модел на мембраната като червеева дупка около обект със скорост, близка до светлинната…

— Ние наникъде не сме се запътили.

Освен презглава към бъдещето си…

— Не сме, но тези изчисления дават резултат, който напълно съвпада с наблюденията ни за Ускорението. Това май ни подсказва с какви сили боравят Хипотетичните.

— Джейс, какъв е смисълът?

— Твърде рано е да го търсим. Аз не вярвам, че знанието може да бъде безполезно.

— Дори ако умираме ли?

— Всеки умира.

— Говоря за гибелта на човечеството.

— Още не е сигурно. Каквото и да представлява Ускорението, не може да е само сложна форма на глобална евтаназия. Хипотетичните непременно са си поставили някаква цел.

Може би. Но аз открих, че съм изгубил именно вярата в това. Вярата във Великото избавление.

Във всички негови разновидности и версии. В последния миг ще сътворим техническото чудо и ще се спасим. Хипотетичните са благи висши същества, които ще превърнат планетата в царство на мира. Бог ще спаси всички ни… или поне искрените във вярата си. Или…

Великото избавление. Захаросана лъжа. Хартиено корабче. Не Ускорението осакати мен и връстниците ми, а измамната надежда на Великото избавление… и нейната цена.

 

 

Проблясъците се появиха отново през зимата на следващата година, продължиха 44 часа и изчезнаха. Повечето от нас започнаха да си мислят, че са нещо като капризи на небесния климат — непредвидими, но и относително безобидни.

Песимистите напомняха, че промеждутъците се скъсяват, а самото явление става по-дълго.

През април проблясъците се проточиха три денонощия и пречеха на сигналите от аеростатите. Породиха нова, макар и по-малка вълна от самоубийства и неуспешни опити — хора, които повече се плашат не от видяното в небето, а от липсата на телефонна връзка и телевизия.

Отдавна не обръщах внимание на новините, но някои въпреки всичко стигаха до мен — разгар на военните действия в Северна Африка и Източна Европа, преврат, извършен от поклонници на култ в Зимбабве, масови самоубийства в Корея. Привържениците на апокалиптични течения в исляма спечелиха убедително изборите в Алжир и Египет. Филипински култ към паметта на Ун Нго Уен (когото те представяха като някакъв пасторален близнак на Ганди) организира обща стачка в Манила.

Джейсън ме потърси още няколко пъти. Изпрати ми по пощата телефон с вградено криптиране. Уверяваше ме, че давал доста „добра защита срещу търсачки на ключови думи“, каквото и да означаваше това.

— Малко ми замирисва на мания за преследване — казах му по телефона.

— В случая е полезна, струва ми се.

Да, ако щяхме да си приказваме за нещо, свързано с националната сигурност. Но отначало не беше така. Джейсън подпитваше за живота и работата ми, каква музика слушам. Досещах се, че се старае да пресъздаде разговори отпреди двайсет-трийсет години — времето преди „Перихелий“, дори преди Ускорението. Отишъл да се види с майка си. Керъл още мерела времето по часовника и броя на опразнените бутилки. Прислугата поддържала чистота и ред. Малко се стъписал, че Голямата къща е като времева капсула, заседнала в първата нощ на Ускорението.

Попитах дали Даян е пращала вести за себе си.

— Даян престана да говори с Керъл още преди да убият Ун. Никой нищо не е чувал за нея.

Попитах го и за репликаторите, защото във вестниците не пишеха нищо напоследък.

— Не си губи времето да търсиш. Лабораторията по реактивно движение крие резултатите — рече той сърдито.

— Толкова ли са лоши?

— Не всичко е толкова зле. Поне доскоро не беше. Репликаторите направиха всичко, на което Ун се надяваше. Изумителни са, Тайлър! Ех, ако можех да ти покажа картите, които съставихме. Почти двеста хиляди звезди в сфера с радиус стотици светлинни години. И сега знаем повече за развитието на звездите и планетите, отколкото астроном от поколението на И.Д. би посмял да мечтае.

— Но няма нищо за Ускорението, така ли?

— Не съм казвал това.

— Е, какво научихте?

— Първо — не сме сами. В тази част от пространството открихме три планети, които не могат да се наблюдават във видимия спектър, горе-долу с размерите на Земята и в орбитални зони, съвпадащи с нашата… поне в миналото. Най-близката е…

— Подробностите не са ми интересни.

— Ако се замислим за възрастта на техните звезди и направим някои обосновани предположения, изглежда Хипотетичните произхождат от областта около ядрото на галактиката. Има и други признаци. Репликаторите намериха две бели джуджета, които са приличали на Слънцето преди няколко милиарда години. Около тях кръжат каменисти планети, но те би трябвало да са изчезнали при разширяването на звездите си.

— Съхранени са от Ускорението?

— Може би.

— Джейс, има ли живот на тези планети?

— Няма как да научим, но не са защитени с мембрани, а сегашната им космическа среда е абсолютно враждебна на живота според нашите представи.

— И какво следва?

— Ами не знам. И никой друг не знае. Очаквахме да имаме основа за по-интересни сравнения, докато мрежата от репликатори се разширява. Всъщност сме създали невъобразимо огромна невронна мрежа. Те общуват помежду си, както невроните си разменят сигнали, само че в мащабите на векове и светлинни години. Събират информация, пресяват я, съхраняват я, изпращат я на нас…

— Какво потръгна зле?

За Джейсън беше мъчително да ми отговори.

— Може би остаряват. Всичко остарява, дори генетичните кодове с висока защита. Или еволюцията им се е отклонила от зададените инструкции. Или…

— Добре де, Джейс, какво стана?

— Постъпващите данни намаляват. Получаваме разпокъсана, взаимно противоречаща си информация от репликаторите, които са най-далеч от Земята. Не е ясно какво означава това. Ако измират, може би се дължи на проявил се недостатък на кодовете. Но и някои от отдавна разположените ретранслиращи ядра също замлъкват.

— Нещо да не си ги е набелязало за мишени?

— Прибързано е да правим такива изводи. Имам друга идея. Когато запратихме тези мъничета в Облака на Оорт, създадохме простичка междузвездна екология — лед, прах и изкуствен живот. Ако не сме се сетили първи? Ако междузвездната екология никак не е проста?

— Тоест там някъде може да има и други видове репликатори?

— Нищо чудно. Ако съм познал, значи се борят за ресурси. И дори се използват едни други като ресурс. Въобразявахме си, че изпращаме нашите устройства в безплодна пустош. Но може да има и конкурентни видове, сред тях и хищни.

— Джейсън… да не мислиш, че някой ги яде?!

— Възможно е.

 

 

Проблясъците се върнаха през юни и се задържаха почти две денонощия.

През август — 56 часа светлини, играещи по небето, и чести смущения в комуникациите.

Когато започнаха отново в края на септември, никой не се изненада. Прекарах първата вечер зад спуснати щори и гледах филм, който бях свалил от мрежата около седмица по-рано. Стар, отпреди Ускорението. Гледах го не заради сюжета, а заради лицата — хората, каквито бяха, преди да прекарат целия си живот в страх от бъдещето. Хората, които понякога говореха за Луната и звездите без ирония или носталгия.

Тогава звънна телефонът.

Не онзи за всеки ден и не криптираният от Джейсън. Разпознах мелодията от три тона незабавно, макар да не я бях чувал от години. Звучеше отчетливо, но слабичко — бях оставил апарата в джоба на яке, което висеше в коридора.

Звънна още два пъти преди да го изровя и да кажа „Ало?“.

Очаквах да е грешка. Очаквах гласа на Даян. Исках да е тя и се страхувах.

Но чух мъжки глас. Със секунда закъснение познах Саймън.

— Тайлър? Тайлър Дюпри, ти ли си?

Имах предостатъчен опит с обаждания в спешното, за да доловя напрежението в гласа му.

— Саймън, аз съм. Нещо лошо ли се случи?

— Не трябваше да ти се обаждам, но не знам кого да потърся. Не познавам нито един лекар наблизо. А тя е толкова зле… Толкова е болна, Тайлър! И не вярвам, че ще оздравее. Мисля, че се нуждае от…

Проблясъкът се намеси и по линията до мен стигаше само пращене.

4.10⁹ г. н.е.

Зад Даян вървяха Ен с две дузини негови братовчеди и още толкова непознати, които щяха да се отправят към новия свят. Джала ги подкани да влязат в склада и плъзна вратата на мястото й. Вътре притъмня. Даян се хвана за мен, помогнах й да стигнем до сравнително чисто място под една от високите халогенни лампи. Ибу Ина разстла чувал, на който тя да легне, и промълви:

— Шумът…

Даян затвори очи щом гърбът й опря в земята. Личеше колко е изтощена. Разкопчах блузата и се опитах да я отделя внимателно от раната.

— Лекарската чанта — подхвърлих, без да се обръщам.

— Ей сега. — Ина повика Ен и го прати в канцеларията да донесе и моята, и нейната чанта. После пак каза: — Шумът…

Даян трепна, когато дръпнах плата, залепнал за съсирената кръв, но не исках да й давам никакви лекарства, преди да видя колко е пострадала.

— Какъв шум? — сетих се да попитам.

— Ами няма никакъв — натърти Ина. — А сутрин на доковете трябва да е шумно.

Ослушах се. Наистина се чуваше само неспокойното шушукане на спътниците ни и трополенето на дъжда по ламаринения покрив.

После щях да се чудя какво означава това.

— Отиди да попиташ Джала какво става — помолих я и се наведох над Даян.

 

 

— Раната е повърхностна — увери ме тя и вдъхна дълбоко. Стискаше клепачи от болка. — Поне така я усещам.

— От куршум ли е?

— Да. „Новите реформатори“ надушиха тайната квартира на Джала в Паданг. За късмет тъкмо тръгвахме оттам. Ох…

Даян беше права за раната, която обаче се нуждаеше от зашиване. Притеснявах се, че ударът на куршума може да е причинил и по-дълбоки травми, но кръвното налягане и пулсът бяха сравнително нормални.

— Искам да глътнеш нещо против болката, за да те позакърпя малко.

— Щом трябва — ший, но не ми давай опиати. Трябва да се махаме оттук.

— Хич няма да ти хареса, ако те шия без упойка.

— Инжектирай ми местна упойка.

— Не сме в болница. Нямам такова нещо в чантата.

— Тогава ший, Тайлър. Все някак ще издържа на болката.

Ами аз щях ли да издържа? Погледнах си ръцете — бяха чисти, в тоалетната на склада още имаше течаща вода, а Ина ми помогна да си сложа латексови ръкавици, преди да пипна Даян. И чисти, и умели ръце, само че трепереха.

Работата ми никога не ме е разстройвала. Още като студент успявах да потисна съчувствието, което превръща болката на другия в моя. През най-важните няколко минути се преструвах успешно, че разкъсаната артерия, която зашивам, не принадлежи на живо същество.

А сега ръцете ми се тресяха и идеята да забия игла в окървавената разкъсана кожа изглеждаше немислимо жестока.

Даян хвана китката ми.

— Това е от Четвъртата възраст.

— Кое?

— Струва ти се, че куршумът е минал през тебе, нали?

Кимнах смаян.

— Това е. Би трябвало да ни прави малко по-добри. Ти обаче си оставаш лекар. Преодолей го някак.

— Ако не мога, Ина ще се заеме с теб.

Но аз се преборих със себе си. Незнайно как.

 

 

Ина се върна при нас, след като поговори с Джала.

— Днес трябвало да има протести, организирани от синдиката. Полицията и биячите на „новите реформатори“ са пред порталите и искат да овладеят положението в пристанището. Очакват се сблъсъци. — Тя се взря в Даян. — Как си, мила?

— В добри ръце съм — накъсано прошепна Даян.

Ина огледа шевовете и отсъди:

— Професионално.

— Благодаря.

— Но само с оглед на условията, в които си ги направил. Чуйте ме — трябва да тръгнем веднага. Сега само работническият протест ни дели от затвора. Трябва да се качим незабавно на „Кейптаун Мару“.

— Полицията издирва ли ни?

— Не точно вас двамата. Джакарта има някаква уговорка с американците да пречи на всички преселници. Претърсват доковете и тук, и в други пристанища с голяма шумотевица, за да останат доволни хората от консулството на Щатите. Е, няма да е дълго така. От тези незаконни превози се печели твърде много, за да бъдат прекратени. Но за замазване на очите е чудесно, когато полицията измъква нещастници от трюмовете.

— Те намериха тайната квартира на Джала — напомни Даян.

— Да, знаят за тебе и за доктор Дюпри, много ще им хареса, ако хванат и вас. Но не заради вас са пред порталите. Все още позволяват на някои кораби да отплават, обаче скоро ще наложат забрана. Синдикатите в Телук Баюр са силни и не са настроени за шеги.

Джала извика откъм вратата нещо, което не схванах.

— Няма повече време за бавене — отсече Ина.

— Помогни ми да измислим някаква носилка за Даян.

Даян понечи да се надигне.

— Не — спря я Ина. — Тайлър е прав. Не мърдай.

Събрахме един върху друг няколко разпорени чувала и стъкмихме нещо като хамак за Даян. Хванах единия край, а Ина подвикна на по-як свой сънародник да хване другия.

— Побързайте! — кресна Джала и енергично ни посочи да излизаме под дъжда.

 

 

Такъв ли беше сезонът на мусоните? Утрото повече приличаше на ранна вечер. Облаци като подгизнали вълнени топки напираха над сивата вода към Телук Баюр и се стелеха ниско над радарните кулички на огромните танкери с двойни корпуси. Измокрихме се, макар че трябваше само да помогнем на Даян да седне в чакащата кола. Джала бе осигурил малък конвой от пет леки коли за групата преселници, имаше и две камиончета с открити каросерии.

„Кейптаун Мару“ бе акостирал в края на висок бетонен кей на половин километър от нас. А на отсрещната страна тълпа докери се бе скупчила при портала. Въпреки плющенето на дъжда чувах как някой ръмжи по мегафон. Причуха ми се и изстрели.

— Влизай де — побутна ме Джала към задната седалка, където Даян се бе присвила, сякаш се молеше.

Той побърза да се тръшне зад волана.

Озърнах се за последен път към замъгленото от дъжда гъмжило. Нещо с големината на футболна топка литна нависоко, разпръсквайки спирали от бял дим. Граната със сълзотворен газ.

Колата се устреми напред.

 

 

— Там не са само полицаи — мърмореше Джала, докато излизахме на кея. — Те не са толкова глупави. Там са и уличните боклуци на „новите реформатори“, наети из бордеите на Джакарта и пременени в униформи.

Униформи, но и оръжия. Бялата пушилка при портала се сгъстяваше. От тълпата се отделяха бягащи хора.

Отекна далечно „буум“, огнено кълбо подскочи няколко метра. Джала го зърна в огледалцето на кабината.

— Мили Боже! Що за идиоти! Някой е стрелял по варел. А по доковете има…

Над водата се разнесе вой на сирени. Тълпата се паникьосваше и през пролуките за пръв път видях редиците полицаи, навлизащи през отворения портал. Първите бяха с автомати и черни зурли на противогази.

Изпод един навес изскочи противопожарна кола и пое с рев натам.

Завихме по няколко наклонени рампи и спряхме на място, където кеят беше наравно с главната палуба на „Кейптаун Мару“ — стар товарен кораб под поредния удобен флаг на безхаберна държавица, боядисан в бяло и ръждивооранжево. Късо метално мостче свързваше кея и палубата. Първите минангкабау вече тичаха по него.

Джала изскочи от колата. Докато измъкна Даян, той вече се караше разпалено с мъж, застанал до мостчето. Не знам дали беше капитанът, но се виждаше, че човекът със сикхски тюрбан на главата и стиснати челюсти е старшият сред хората от екипажа.

— Уговорихме всичко преди месеци…

— … но в това време…

— … в каквото и да е време…

— … но без разрешението на пристанищните власти…

— … ясно, но сега пристанищните власти ги няма никакви. Погледни!

Джала тъкмо посочи и една от цистерните недалеч от главния портал избухна.

Аз не видях взрива. Ударната вълна ме просна на бетона, горещ повей плъзна по шията ми. Претърколих се на гръб. Ушите ми пищяха. Кой знае какво имаше в цистерната — бензол, керосин, бензин или дори палмово масло. Значи огънят бе плъзнал натам или неопитните бандити с фуражки стреляха накъдето им падне. Даян беше до мен и също се оглеждаше по-скоро озадачено, а не със страх. „Не чувам дъжда“ — щукна ми изведнъж. Затова пък имаше по-плашещ звук — звънливо тракане на метални парченца, някои още обвити в пламъци. Падаха и по бетона, и по палубата на „Кейптаун Мару“.

— Закрийте си главите! — викаше Джала задавено. — Всички да си закрият главите!

Опитах се да заслоня Даян с тяло. Горящият метал се сипеше като градушка наоколо или съскаше във водата няколко нескончаеми секунди. После спря изведнъж. Остана само шумоленето на дъжда.

Изправихме се, а Джала вече буташе своите хора по мостчето и се озърташе трескаво към пожара.

— Може да има и още! Всички на борда, хайде, хайде!

Поведе селяните между моряците, които гасяха пламъците на палубата и отвързваха кораба от кея.

Към нас се носеха пушеци и закриваха насилието на брега. Заведох Даян на кораба, тя се присвиваше на всяка крачка, а през бинтовете се процеждаше кръв. Ние се качихме последни. Двама моряци започнаха да издърпват алуминиевото мостче. Ръцете им въртяха макарите, но погледите им не се отделяха от огнения стълб при портала.

Двигателите забучаха под палубата. Джала ме видя и притича да хване Даян от другата страна. Тя го попита:

— В безопасност ли сме?

— Не и докато сме близо до пристанището.

Навсякъде в сиво-зеления залив ревяха сирени. Всеки кораб, който беше в изправност, се устреми към открито море. Джала погледна кея и се смръзна:

— Багажът ти!

Двата очукани куфара, пълни със записки, лекарства и дигитална памет, бяха забравени на камиона.

— Върнете мостчето! — подвикна Джала на моряците.

Те примижаваха насреща му, не знаеха има ли право да се разпорежда. Старшият помощник-капитан се бе качил на мостика. Джала се изпъчи и кресна нещо свирепо на непознат за мен език. Двамата вдигнаха рамене и завъртяха макарите обратно.

Двигателите боботеха по-мощно.

Профучах по кънтящото под краката ми мостче, грабнах куфарите и се огледах за последен път. От края на кея към нас тичаха десетина мъже в униформи.

Мостчето се прибираше, аз метнах куфарите на палубата и се хвърлих след тях.

Стъпих на палубата преди корабът да се раздвижи.

Избухна още една цистерна и взривът ни натръшка по палубата.

Сред видения

Нощните сражения между пътната полиция и магистралните пирати затрудняваха движението или го правеха невъзможно. А заради проблясъците стана още по-зле. Властите съветваха да избягваме всякакви пътувания. Това не възпираше хората да потеглят към близки или приятели или просто да се качат в колите и да поемат нанякъде, докато им свърши бензинът. Набързо натъпках два сака с всичко, което не исках да изоставя в жилището си, включително записите от марсианския архив.

Тази нощ навсякъде имаше задръствания и ми оставаше време в изобилие да умувам колко е безсмислено това, което се опитвах да направя.

Втурнах се да спасявам съпругата на друг мъж. Жена, по която някога бях увлечен толкова силно, че само си навредих. Ако затворех очи и поисках да си представя Даян Лоутън, вече нямаше отчетлив образ, а слят монтаж от мигове и жестове.

Даян, която почти недоловимо показваше, че изпитва поне плаха обич към мен, но винаги я възпираха сили, които не проумявах: баща й, Джейсън, Ускорението. Мислех си, че тъкмо Ускорението хем ни обвърза, хем ни раздели — затвори ни в съседни стаи без врата между тях.

По радиото предупредиха, че при границата между щатовете колоната автомобили се е проточила поне пет километра. Свърнах на местно шосе и се насочих на север през пустинята.

Тук не беше толкова натоварено, но имаше предостатъчно коли. Често някоя особено дебела жила светлина се гърчеше от северния до южния хоризонт, сякаш в мембраната на Ускорението се отваряше процеп, през който нахлуваше пламъкът на шеметно забързаната вселена.

Сещах се за телефона в джоба си. Не можех да се обадя на Саймън. Не знаех дали още са в ранчото, а и номерът там го нямаше в никакви указатели. Исках да звънне отново и се страхувах от това.

Потоците коли пак се сгъстиха, когато доближихме щатската магистрала при Пало Верде. Минаваше полунощ, а аз напредвах с не повече от петдесет километра в час. Имах нужда от сън. Реших, че е най-добре да спра засега, за да се разчистят малко пътищата. Но нямаше да спя в колата. Единствените неподвижни возила, които подминавах, бяха изоставени и ограбени.

Южно от градче на име Рипли фаровете осветиха за миг избеляла и ожулена от пясъчните бури табела. От магистралата се отделяше път, чиято настилка отдавна не бе подновявана. Пет минути по-късно спрях пред ограден комплекс, който може и да беше хотел. Двуетажна сграда обхващаше като подкова басейн, който изглеждаше празен под мигащото небе. Излязох от колата и натиснах звънеца.

Портата беше с електрическа ключалка, имаше и видеокамера на висок стълб. Камерата се завъртя към мен, а високоговорителят, монтиран на равнището на кола, изпука. Не знаех дали ми говорят от рецепция или от същински бункер, но чувах мелодия. Не от онези, програмираните, просто някой си бе пуснал музика. После чух рязък и неприветлив глас с метално звучене.

— Тази нощ не приемаме гости.

Пак натиснах звънеца.

— Какво сложно казах, че не разбрахте? — сопна се гласът.

— Мога да платя в брой, ако има значение. И няма да се пазаря.

— Няма да стане. Съжалявам.

— Добре, почакайте… Мога да спя и в колата, но защо не ме пуснете вътре, за да съм малко по-защитен? Ще спра отзад, та да не ме виждат от пътя.

По-дълго мълчание. Чувах тромпет, който се гонеше със стакатото на малък барабан. Много позната мелодия, но не си я спомних.

— Не, не искам никого през нощта. Моля, продължете си по пътя.

Постоях минута-две. В оазисчето от палми и ситен чакъл пред мотела цвърчеше щурец. Натиснах звънеца.

Собственикът реагира веднага.

— Слушайте, тук имаме оръжие и сме малко изнервени. Я най-добре си вървете.

— Пуснали сте си Дюк Елингтън от петдесетте години, нали?

Той млъкна, макар че не изключи комуникатора. Почти не се съмнявах, че съм налучкал, макар да не бях чувал мелодията отдавна.

Изведнъж музиката секна.

— Има ли още някой в колата с вас?

Пресегнах се и включих лампата вътре. Камерата се изви към колата и пак се насочи към мен.

— Тъй… Кажете ми кой свиреше на тромпета и ще отворя.

Щом се замислих за момчетата на Елингтън през 50-те, в паметта ми изплува Пол Гонсалвес, но той е свирил на саксофон. Имало е неколцина тромпетисти. Кат Андерсън? У или Кук? Толкова време мина…

— Рей Нане — престраших се аз.

— А, не. Кларк Тери. Ама влизайте.

 

 

Спрях пред рецепцията и отвътре излезе висок мъж на около четиридесет години по дънки и широка карирана риза.

— Не се обиждайте, но първия път, когато това започна… — размаха ръка към небето, чието примигване придаваше жълт оттенък на кожата му. — Затвориха границата при Блид и тук хората се избиваха да наемат стаи. Наистина се биеха. Двама ми извадиха пистолети. Колкото пари изкарах онази нощ, дадох двойно повече за ремонти. Къркаха, драйфаха, трошаха… А по десета магистрала било по-гадно. Наръгаха нощния администратор в „Дейз Ин“ преди Еренбърг. Човекът умря. Веднага поръчах да вдигнат здрава ограда около мотела. И щом започнат проблясъците, затварям се и чакам да свършат.

— И си пускате Дюк.

Той се усмихна и влязохме, за да запише данните ми.

— Дюк или Попс, или Диз. Понякога и Майлс, ако съм в настроение. — Фамилиарност спрямо мъртвите, белег на истинския почитател. — Само неща отпреди 1965 година. — Той се взря в кредитната карта. — Доктор Дюпри… Аз съм Алън Фултън — протегна ми ръка. — Към Аризона ли сте тръгнал?

Обясних му защо се отклоних от междущатската магистрала.

— Не знам дали ще ви провърви повече по десета. В такива нощи май всички от Лос Анджелис бягат на изток. Сякаш проблясъците са земетръс или цунами.

— Скоро ще продължа по пътя.

Той ми подаде ключ.

— Поспете малко. С този съвет няма как да сбъркам.

— Ще приемете ли плащането с кредитна карта? Ако искате налични…

— И тя не е по-лоша от парите в брой, стига да не настъпи краят на света. Ако пък настъпи, няма да ми остане време да се тюхкам, че сбърках.

Разсмя се и аз насилих устните си за усмивка.

След десет минути лежах облечен на твърдо легло в стая, която миришеше на ароматизирани препарати за дезинфекция и прекалено влажен климатик. Оставих мобилния телефон на нощното шкафче и се унесох без угризения.

 

 

Събудих се само час по-късно, без да знам защо.

Седнах и огледах стаята. Накрая се вторачих в бледия правоъгълник на прозореца и жълтото перде, по което трептяха светлини, когато влязох.

Проблясъците бяха спрели.

Уж по-спокойният мрак би трябвало да улесни съня, но аз веднага разбрах, че няма да мигна повече. Погледнах си часовника. Два без четвърт. Среднощ. Времето, когато човек не мисли трезво. Защо да не мина под душа и да потегля?

Отидох по пустата бетонна пътека до рецепцията. Предполагах, че ще пусна ключа в някой улей, но Фултън беше буден и в задната стая играеха светлините и сенките от включен телевизор. Надникна веднага, щом чу да натискам дръжката на вратата.

Зяпаше ме странно, може би беше пийнал, а може би леко дрогиран. Накрая ме позна.

— Доктор Дюпри…

— Извинете, пак ви безпокоя, но трябва да тръгвам. Благодаря за отзивчивостта.

— Няма нужда да ми обяснявате нищо. Желая ви късмет. Дано преди зазоряване стигнете там, накъдето пътувате.

— И аз се надявам.

— Аз пък ще си го гледам по телевизията.

— Така ли?

Зачудих се за какво ли говори.

— Но без звук. Не искам да будя Джоди. Казах ли ви за Джоди? Дъщеря ми. Десетгодишна. Майка й живее в Ла Хола с един, който поправя мебели. Джоди идва при мен през лятото. Сама насред пустинята. Ама че съдба, а?

— Да, ясно, но…

— Но не искам да я будя. — Изведнъж като че се опомни. — Нима е толкова лошо да спи, докато всичко свърши? Или пък е редно да я събудя? Сега ми хрумна, че никога не ги е виждала. Нали е само на десет. Никога. И си мисля, че това й е последният шанс.

— Съжалявам, не ви разбирам…

— А сега са други, не каквито ги помня. Не че съм специалист, но едно време човек като останеше по-дълго в пустинята, започваше да ги познава…

— За какво говорите?

Той млъкна, после отговори:

— За звездите.

 

 

Излязохме при празния басейн да гледаме звездите.

— Виждате ли? Други са. Всичко е някак… разпиляно.

Така става за няколко милиарда години. Всичко остарява, дори небето. Всичко клони към максимална ентропия, безредие и хаос. Галактиката, в която живеем, бе разнебитена от невидимо за нас насилие в огромни мащаби през последните три милиарда години. Смесила се с по-малката галактика-спътник (М41 в остарелите каталози) и ето че звездите се бяха проснали по небосклона в безсмислени за нас съчетания. Виждахме нагледно безпощадната ръка на времето.

— Ей, доктор Дюпри, добре ли сте? — сепна се Фултън. — Защо не поседнете?

Да, изтръпнах така, че не се държах на краката си. Седнах на покрития с гума ръб на басейна и провесих крака над плиткия му край. Пак погледнах нагоре. Не бях зървал досега нищо толкова прекрасно… и ужасяващо.

— Само няколко часа до изгрева — печално отрони Фултън.

Ами да. По на изток, някъде над Атлантическия океан, Слънцето вече се бе подало над хоризонта. Исках да го попитам знае ли нещо, но ми попречи гласче от сенките до рецепцията.

— Татко? Чух ви да си приказвате.

Сигурно беше дъщеря му Джоди. Тя пристъпи нерешително към нас. Беше с бяла пижама и развързани маратонки, за да си опази краката от чакъла. Имаше широко и обикновено, но хубавичко лице.

— Ела насам, миличка — повика я Фултън. — Качи се на раменете ми и погледай небето.

Тя го възседна, все още озадачена.

— Погледни, Джоди — подкани я усмихнат въпреки сълзите, които плъзнаха по бузите му. — Тази нощ можеш да виждаш надалеч. Горе-долу чак до края на всичко.

 

 

Върнах се в стаята да проверя за новини по телевизията. Фултън ми каза, че повечето кабелни станции още работели.

Проблясъците свършили преди час. Изчезнали ей така заедно с мембраната. И Ускорението приключи тихомълком, без никакъв шум, освен пращенето на всички честоти откъм осветената половина на планетата.

Слънцето.

С над три милиарда години по-старо, отколкото преди да ни скрие Ускорението. Опитвах да си припомня как Джейсън ми описваше сегашното състояние на светилото. Несъмнено щеше да бъде смъртоносно за нас, бяхме извън обитаемата зона. Журналистите изтъркаха от употреба описанията на кипващи океани. Стигнахме ли дотам? Преди пладне ли щяхме да умрем, или имахме време до края на седмицата?

И не беше ли все едно?

Намерих предаване на живо от Ню Йорк. Още нямаше всеобща паника. Твърде много хора спяха или се бяха отказали от отиването на работа — щом са видели звездите, изводите сами се натрапили в умовете им. А точно този новинарски екип в замаян пристъп на журналистическа доблест бе насочил камера на изток от върха на Тод Хил в Стейтън Айланд.

Мъждивото небе тепърва просветляваше и оставаше празно. Двамата водещи на новините, които с мъка запазваха самообладание, сякаш си четяха един на друг получените по факса съобщения.

Твърдяха, че след края на проблясъците нямало никаква връзка с Европа. Може би се дължало на електростатичните заряди, защото слънчевите лъчи безпрепятствено нарушавали сигналите между аеростатите. Прекалено рано било за безнадеждност.

— И както винаги в тези случаи — увери ни единият водещ, — макар че още няма официални изявления, най-уместният съвет е да запазите спокойствие и да следите новините, докато не изясним всичко. Според мен е подходящо и да помолим хората да не излизат от домовете си, ако е възможно.

— Точно днес — съгласи се колегата му — хората ще искат да бъдат с близките си.

Седях на леглото в мотела и гледах как изгрява Слънцето.

Разположената високо камера го улови първо като тънък ален облак над мазния хоризонт на Атлантика. Превърна се в яростен малък отрязък от кръг и филтрите се включваха един след друг, за да предпазят обектива от ослепителното сияние.

Трудно ми беше да сравнявам, но слънцето продължаваше да се издига и издува (не съвсем червено, по-скоро кърваво оранжево, освен ако камерата не променяше цвета), накрая увисна над океана, Куинс, Манхатън, прекалено грамадно, за да повярваме, че е небесно тяло. По-скоро приличаше на гигантски балон, наситен с кехлибарена светлина.

Чаках да чуя водещите, но накрая превключиха на резервното студио в Средния запад. Рошав репортер, а не опитен водещ, започна да ни обсипва с поредните ненужни съвети и предупреждения. Изключих телевизора.

Взех саковете и медицинската чанта и слязох при колата.

Фултън и Джоди излязоха да ме изпратят. Изведнъж се превърнаха в мои стари приятели, на които им беше тъжно, че си тръгвам. А момиченцето гледаше сащисано.

— Тя се обади на майка си — промърмори Фултън, — която май още не знаеше за звездите.

Стараех се да не чувам във въображението си как Джоди е събудила рано своята майка с новина, която за нея несъмнено е означавала края на света. И майката се е простила по телефона с дъщеря си, като се е опитвала да не я уплаши до полуда, да я предпази от неумолимо наближаващата истина.

Джоди опря лице в ризата на баща си и той я прегърна. Не им бе останало друго, освен нежността.

— Трябва ли да тръгвате? — попита тя.

Обясних й, че съм длъжен.

— Доктор Дюпри може би отива да прегледа пациент — благо вметна бащата.

— Така е — потвърдих аз.

 

 

Поколебах се дали да не предложа доброволно помощта си в някоя местна болница — „Пало Верде“ в Блид или „Ла Пас“ в Паркър. Но какво можех да сторя? За това, което предстоеше, нямаше лекарства. Само заместители — морфин, хероин или избора на Моли… ако някой вече не е опустошил аптечните шкафове.

А и Фултън позна. Отивах да прегледам пациент.

Жест. И то вече напразен, разбира се. От каквото и да страдаше Даян, нямаше да я избавя. Защо да довършвам пътуването? Някак беше свързано с края на света — заетите ръце не треперят, заетият ум не се ужасява. Но това не обясняваше неудържимото желание да я видя, което ме запрати напред по пътя още с проблясъците, а сега дори се засилваше.

Блид остана зад мен след неспокойното минаване покрай тъмни магазини и юмручни схватки, разгарящи се в обсадените от шофьори бензиностанции. Пътувах на открито, небето още по-тъмно, звездите искрящи. Мислех си за това, когато телефонът изцвърча.

Малко оставаше колата да изскочи от асфалта, докато ровех в джоба си. Натиснах рязко спирачки и пикапът след мен профуча на косъм.

— Тайлър… — чух гласа на Саймън.

Не го изслушах, а избълвах:

— Преди да затвориш или връзката да прекъсне кажи ми на този номер ли да те търся?

— Не бива да правя това. Аз…

— От свой апарат ли се обаждаш или от къщата?

— Мобилен, използваме го само за връзка с местни номера. Сега е у мен, но понякога го носи Арън, затова…

— Няма да го набирам, освен при крайна нужда.

— Ами… Като гледам, вече е все едно. Не видя ли небето? Видял си го, щом си буден. Последната нощ на света, нали?

„Защо питаш мен?“ — мярна се в ума ми. От трийсетина години Саймън живееше все в последните дни на света. Би трябвало да е наясно.

— Кажи ми как е Даян.

— Искам да ти се извиня за предишното обаждане. Защото… сещаш се… като знаем какво ще се случи.

— Как е тя?

— Нали това казвам — няма значение.

— Да не е мъртва?!

Той се запъна и в гласа му се промъкна покруса.

— Не. Не е мъртва. Но не това е важно.

— Нима се рее във въздуха в очакване на Възнесението?

— Няма защо да оскърбяваш моята вяра.

(Не можех да не забележа, че каза „моята вяра“, не „нашата“.)

— Щом не се рее, може би все пак се нуждае от медицински грижи. Саймън, още ли е болна?

— Да, обаче…

— От какво е болна? Какви са симптомите?

— Тайлър, до изгрева остава само около час. Убеден съм, че разбираш какво означава това.

— Изобщо нямам представа какво означава. Пътувам към вас, мога да се добера до ранчото и преди зазоряване.

— Ооо… не е добре… не, аз…

— Защо не? Като ще настъпва краят на света, защо да не съм при вас?

— Не разбираш. Не опира само до свършена на света. Ражда се нов свят.

— Колко е тежко състоянието й? Може ли да говоря с нея?

Гласът му се накъсваше. Човекът се клатушкаше на ръба.

Като всички останали.

— Тя само шепне. Не й стига въздух. Много е слаба.

— Откога е така?

— Не знам. Започна постепенно…

— Кога пролича, че е болна?

— Преди седмици. Или… като се замисля… ами… от месеци.

— Тя ходи ли на някакви прегледи или изследвания? — Мълчание. — Саймън?

— Не.

— Защо?

— Смятахме, че не е необходимо.

— Не е необходимо ли?

— Пастор Дан не разрешаваше.

„А ти каза ли на пастор Дан да си го набута отзад?“

— Дано си е променил мнението.

— Не е…

— Защото в противен случай ще се нуждая от помощта ти, за да ме допусне до Даян.

— Недей, Тайлър. За никого няма да е добре.

Аз вече се оглеждах за отклонението — помнех го смътно, макар че го имаше отбелязано на картата.

— Тя помоли ли те да се свържеш с мен?

Пак мълчание.

— Саймън?

— Да.

— Кажи й, че идвам колкото се може по-скоро.

— Недей, Тайлър… Тук стават неприятни неща. Няма как просто да нахълташ.

Неприятни ли?

— Нали уж се раждал нов свят?

— Ражда се в кръв.

Утрото и вечерта

Стигнах до ниския рид над ранчото на Кондън и спрях така, че колата да не се вижда отдолу. Изключих фаровете и се загледах в осветеното небе на изток преди изгрева — новите звезди се губеха в зловещата му яркост.

Тогава се разтреперих.

Не можех да се овладея. Отворих вратата, тупнах странично и се изправих с огромно усилие. Това си беше страх: не потиснатите опасения на ума, с които живяхме още от началото на Ускорението, а животинска паника, поразила като болест и мускулите, и вътрешностите. Свърши чакането в килията за смъртници. Денят, когато ще изпълнят присъдата.

Питах се дали и Даян е толкова уплашена. Не знаех дали ще мога да я утеша.

Вятърът пак се засили, размята песъчинки и прах надолу по сухия път. Не беше ли предвестник на издутото Слънце, повей от сгорещената половина на планетата?

Приклекнах с надеждата, че не ме виждат, и набрах номера, от който звъня Саймън.

Той се обади след няколко сигнала. Притиснах телефона към ухото си, за да не се чува толкова шумът на вятъра.

— Не бива да го правиш — оплака се Саймън.

— Да не прекъсвам Възнесението?

— Не мога да говоря сега.

— Къде е тя, Саймън? В коя част на къщата?

— Ти къде си?

— На хълма до вас.

Небето изсветляваше с всяка секунда, моравата червенина се простираше до западния хоризонт. Виждах добре къщата. Беше се променило много през годините. Но оборът май беше постегнат и белосан.

Много повече ме смути изкопът успоредно на сградата, който бе затрупан с прясно изкопана пръст.

Нова септична яма? Или масов гроб?

— Идвам да я видя — натъртих.

— Просто не е възможно.

— Предполагам, че тя е в къщата. В някоя от стаите на горния етаж. Прав ли съм?

— Дори да я видиш…

— Саймън, кажи й, че идвам.

Между къщата и обора се мярна силует. Не беше Саймън, нито брат Арън, освен ако не бе отслабнал с петдесетина килограма. Вероятно пастор Дан Кондън. Мъкнеше пълни кофи с вода. И ми се стори, че бързаше. Правеха нещо в обора.

— Тук животът ти е в опасност — предупреди ме Саймън.

Засмях се, нямаше как да се въздържа.

— Ти в обора ли си или в къщата? Кондън сега е в обора, нали познах? Ами Сорли и Макайзък? Как да се промъкна покрай тях?

На тила ми сякаш се лепна топла ръка и аз извих глава.

Усещах натиска на слънчевата светлина. Горният ръб на светилото се показа над хоризонта. Колата, оградата, камъните хвърляха дълги виолетови сенки.

— Тайлър? Няма да се промъкнеш. Трябва да…

Гласът му потъна в гръмко пращене. Мощното излъчване на Слънцето явно бе стигнало до аеростата, който поддържаше връзката. По инстинкт натиснах бутона за повторно набиране, но от мобилния ми телефон вече нямаше полза.

Останах присвит, докато три четвърти от светилото не се издигнаха под хоризонта, ту поглеждах, ту се извръщах вцепенен и боязлив. Огромният диск преливаше в оранжево с яркочервени оттенъци. По него бяха плъзнали черни петна подобно на гноясали циреи.

После станах. Може и да бях мъртъв. Не знаех дали не съм получил смъртоносни доза радиация. Поне засега жегата се понасяше, но на клетъчно равнище вероятно се случваха какви ли не поразии от рентгенови лъчи, пронизващи въздуха като невидими куршуми. Тръгнах надолу по черния път към къщата, откъдето щяха да видят, че не нося оръжие. Никой не ми посегна чак докато пристъпих към дървената веранда. В този миг стокилограмовото тяло на брат Арън Сорли изскочи отвътре и стовари приклад на пушка в слепоочието ми.

 

 

Не ме уби, може би защото не искаше да си цапа ръцете преди Възнесението. Само ме захвърли в празна спалня на горния етаж и заключи вратата.

Минаха два-три часа преди да седна, без да ми се гади.

Щом преодолях световъртежа, отидох до прозореца и вдигнах жълтата хартия, закрила стъклото. Сега Слънцето беше зад къщата и обливаше земята и обора с яростно оранжево сияние. Въздухът беше нажежен, но нищо не гореше. Котка пиеше застояла вода от локва в сенките. Допуснах, че котката ще доживее до залеза. Както и аз.

Опитах се да помръдна вехтата рамка. (Не че бях в състояние да скоча невредим.) Не беше залостена, а по-лошо — обездвижена с клинове и клеясала от боята, нанесена преди много години.

В стаята нямаше нищо, освен леглото и ненужния мобилен телефон.

Съмнявах се, че имам сили да изкъртя дебелата дървена врата. Даян може и да беше в съседната стая, на метри от мен, но нямаше как да науча.

Дори опитите да разсъждавам за това ми навлякоха силна замайваща болка там, където прикладът окървави главата ми, и легнах по неволя.

 

 

До средата на следобеда вятърът стихна. Завлякох се отново до прозореца и зърнах крайчето на слънчевия диск над обора — толкова грамаден, че създаваше илюзията за непрекъснато пропадане, за възможността да протегна ръка и да го докосна.

Стаята се нагорещяваше от сутринта. Нямаше с какво да меря температурата, обаче сигурно стигна четирийсетина градуса. Жега, която не убива веднага. Жалко, че го нямаше Джейсън да ми обясни термодинамиката на масовата гибел. Може би щеше и да ми нарисува диаграма, да ми покаже къде линията минава през точката на смъртта.

Дан Кондън отиде в обора и се върна още два пъти. Имаше нещо от деветнадесети век у него с тази поддържана брада и грозновато лице — дългокрако подобие на Линкълн в сини дънки, крачещо решително. Не ме погледна и когато потропах с юмрук по стъклото.

Удрях и по стените с надеждата, че Даян ще се отзове. Никой не отвърна с нищо.

Пак ми се виеше свят, проснах се на леглото, затворената стая ме задушаваше и потта попиваше в чаршафите.

Заспах или загубих съзнание.

 

 

Събудих се от заблудата, че в стаята е пламнал пожар, но ме бе подвело съчетанието от горещия застоял въздух и немислимо яркия залез.

Пак застанах пред прозореца.

Слънцето се спускаше зад хоризонта. Високи разпокъсани облаци се простираха в притъмнялото небе — оскъдна влага, изтръгната насила от препечената земя. Видях, че някой е преместил моята кола вляво от обора. Ясно ми беше, че са взели ключовете. Бездруго в резервоара не бе останал много бензин.

Но аз преживях деня. И двамата с Даян още бяхме живи. Както и милиони други. Значи ни предстоеше бавен Апокалипсис. Щеше да ни убие градус по градус или като изтърбуши глобалната екосистема.

Подпухналото светило най-сетне се скри и въздухът като че веднага изстина с пет градуса.

Забелязах няколко пръснати над облаците звезди.

Не бях ял нищо, жаждата ме измъчваше. Питах се дали Кондън е намислил да ме убие, като ме лиши от вода… или ме е забравил. Дори не понечих да умувам как пастор Дан Кондън намества събитията в съзнанието си, дали тържествува или се ужасява, или са го обзели и двете чувства.

В стаята притъмня. Нямаше лампа, но чух слабичкото боботене на дизелов генератор, прозорците на първия етаж и оборът се осветиха.

А аз имах само телефона. Извадих го от джоба и го включих разсеяно, колкото да видя блещукането на екранчето.

И ми хрумна още нещо.

 

 

— Саймън?

Тишина.

— Саймън, ти ли си? Чуваш ли ме?

Мълчание, последвано от писклив глас, синтезиран от цифрови импулси.

— Така ме стресна, че щях да пукна на място. Мислех, че това чудо се е повредило.

— Не работи само денем.

Сега Земята ни пазеше от намесата на Слънцето. Дори аеростатите да бяха пострадали (сигналът беше накъсан от смущения), засега препредаваха поносимо.

— Съжалявам, че пострада, но аз те предупредих.

— Къде си? В къщата или в обора?

— В къщата.

— Цял ден не видях жените на Кондън и Сорли, нито децата. И семейство Макайзък не се мяркат. Какво им се случи?

— Заминаха.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Не само Даян се разболя. Първо беше най-малкото момиченце на Теди Макайзък. После синът му, накрая и самият Теди. И когато се видя, че… да де, че са много болни и не оздравяват, ами… натовари ги на пикапа си и си отиде. Жената на пастор Дан се махна заедно с тях.

— Кога беше това?

— Преди два месеца. Жената и хлапетата на Арън също си отидоха малко по-късно. Загубиха вярата си. И се страхуваха да не прихванат нещо.

— Ти видя ли ги да тръгват? Сигурен ли си?

— Защо питаш?

— В онзи изкоп до обора май е погребан някой.

— А, това ли било… Прав си — там заровихме заразения добитък.

— Моля?!

— Един човек… Бозуел Гелър имаше ранчо в Сиера Бонита. Приятел на „Храма на Йордан“ отпреди раздорите. Приятел на пастор Дан. Отглеждаше червени юници, но от Министерството на земеделието започнаха разследване към края на миналата година. Тъкмо щеше да успее! Бозуел и пастор Дан искаха да слеят в една порода всички видове червени юници, каквито ги има по света, защото това символизира покръстването на неверниците. Жертвоприношението също трябва да бъде и истинско, и символично. В края на света Слънцето ще погълне червената юница, а пепелта й ще бъде разпръсната по четирите посоки на света, за да го прочисти от смъртта. Ето какво се случва сега.

— Тук ли държахте тези крави?

— Само малка част от тях. Петнайсетте, които отведохме скришом, за да не ги конфискува Министерството на земеделието.

— Тогава ли се разболяха хората?

— Не само хората. И добитъкът. Изкопахме дългата яма при обора, за да ги заровим там — от кравите за разплод останаха само три.

— И преди смъртта си губеха сили, преплитаха крака и слабееха?

— Да, повечето… Как позна?

— Симптомите на СССС. Кравите са пренесли заразата. От това е болна Даян.

След тежко мълчание Саймън изломоти:

— Не бива да говоря с теб.

— Аз съм в задната стая горе…

— Знам.

— Тогава ела и ми отключи.

— Не мога.

— Защо? Дебне ли те някой?

— Не мога да те пусна просто така. Лошо е и че говорим. Зает съм, Тайлър. Приготвям вечерята на Даян.

— Нима още може да яде?

— Малко… ако й помагам.

— Пусни ме. Няма защо и другите да знаят.

— Не мога.

— Тя се нуждае от лекар.

— И да искам, няма как да ти отворя. Ключовете са у брат Арън.

Помислих и предложих:

— Когато занесеш вечерята на Даян, остави й телефона. Нали е искала да говори с мен?

— Често казва неща, които не мисли.

— И това ли е една от прищевките й?

— Не мога да говоря повече.

— Саймън, само й остави телефона. Саймън?

Нито звук.

 

 

Чаках до прозореца. Пастор Дан се върна в къщата с празни кофи и след малко ги понесе към обора, пълни с гореща вода. Няколко минути по-късно Арън отиде при него.

В къщата останаха Саймън и Даян. Може би той я хранеше.

Осветените цифри на часовника ми отброиха един час.

Чух приглушен шум от затварянето на врата и миг по-късно Саймън отиде в обора.

Не се огледа към прозореца.

Той беше при Сорли и Кондън и ако му стигаше слабоумието да остави мобилния телефон на звуков сигнал, можех да го изложа на голяма опасност. Е, не ме засягаше чак толкова дали ще го сполети зло.

Ако бе оставил телефона на Даян, сега беше моментът.

Набрах номера.

— Да… — Гласът на Даян. — Кой е? — попита малко по-силно.

Задъхваше се немощно. И тези три срички стигаха всеки лекар да се замисли от какво е болна.

— Даян, аз съм — Тайлър.

— Тай… Саймън каза, че може да се обадиш.

Вслушвах се напрегнато, за да доловя думите. Произнасяше ги с гърлото, езика и устните, почти без да напряга белите дробове. Синдромът на сърдечно-съдовата слабост поразява първо тях, а след това и сърцето в опустошение като атака на безмилостна армия.

— Аз съм наблизо, Даян.

— Наблизо. Може ли да те видя?

Идеше ми да издълбая с нокти дупка в стената.

— Скоро ще дойда. Обещавам. Трябва да те измъкнем оттук, за да потърсим помощ. Ще те излекуваме.

Слушах измъченото дишане и не знаех дали още е в съзнание. Тя промълви:

— Аз май видях Слънцето…

— Това не е краят на света. Засега.

— Не е ли?

— Не е.

— Саймън… ще е много разочарован.

— Даян, болна си от „четирите С“. И почти няма съмнение, че семейство Макайзък също са се заразили. Умно са постъпили, че са потърсили помощ. Болестта може да се лекува. — Не добавих: „До определен етап или ако състоянието не е безнадеждно.“ — Но първо трябва да те отведем.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Разбра ли какво ти казах досега?

— Да.

— Готова ли си да тръгнеш?

— Ако е време…

— Крайно време е. Дотогава събирай сили. Но може би ще тръгнем внезапно. Разбираш ли ме?

— Саймън… — чух слабичко. — Разочарован…

Нямаше време за друго.

Заскрибуца ключ. Затворих телефона и го пъхнах в джоба. Вратата се отвори и Арън Сорли запълни рамката с пушка в ръка. Задъхваше се, сякаш бе тичал нагоре по стъпалата. Дръпнах се и раменете ми опряха в стената.

— На твойта шофьорска книжка пише, че си доктор. Вярно ли е?

Кимнах.

— Идваш с мене.

 

 

Сорли ме избута надолу по стълбата и ме подкара към обора.

Ниско на изток луната, оцветена в кехлибарено от раздулото се слънце, беше по-малка и с повече белези. Нощният въздух опияняваше със своя хлад. Вдишвах го с пълни гърди. Облекчението продължи само докато Сорли отвори със замах вратата на обора и ме връхлетя наситена кланична воня на изпражнения и кръв.

— Хайде, влизай — бутна ме той със свободната си ръка.

Над отворена ниша бе закачена халогенна лампа с дебел кабел, проточил се към генератора в дъното, който гъргореше като мотоциклет на високи обороти.

Дан Кондън потапяше ръцете си в кофа с гореща вода. Обърна се, когато влязохме. Не изглеждаше толкова страховит. Всъщност ми се стори смален и измършавял, може би дори в начален стадий на СССС.

— Я затворете тази врата!

Саймън стоеше на няколко крачки от него и ме поглеждаше изнервено.

— Ела тук — заповяда ми Кондън. — Имаме нужда от помощта ти, а май и от знанията ти по медицина.

В нишата кльощава крава лежеше на замърсена слама и се напъваше да роди.

Опашката й бе вързана с връв за врата, да не пречи. Околоплодната ципа се издуваше навън, по сламата имаше петна кървава слуз.

— Не съм ветеринар.

— Знам.

В очите на Кондън напираше едва сдържана истерия — поглед на човек, който е поканил хора на празненство, но всичко е потръгнало накриво, гостите са озверели, съседите се оплакват, от прозорците хвърчат бутилки като снаряди.

— Имаме нужда от още един чифт ръце.

Каквото знаех за разплоден добитък и фермерство, бях го чул от Моли Сийгръм в разказите за стопанството на нейните родители. Никоя от историите не звучеше приятно. Кондън поне си бе набавил най-елементарните неща при раждане на теле — гореща вода, дезинфектиращ препарат, вериги, голямо шише с минерално масло, по което личаха кървави отпечатъци.

— В нея са смесени много породи — заговори той. — Но брат Гелър предупреждаваше, че това увеличава риска от трудно раждане. Често се случвало при кръстоските. Тя ражда от почти четири часа. Трябва да извадим плода.

Редеше думите равно и безизразно, сякаш поучаваше слабоумни. Не го засягаше кой съм и как съм попаднал тук, щом можех да му послужа.

— Искам вода — обадих се аз.

— Ето ти кофа да си измиеш ръцете.

— Не за миене. Не съм пил глътка от снощи.

Кондън замря, сякаш трябваше да обмисли чутото. Накрая кимна.

— Саймън, погрижи се.

Явно Саймън беше момчето за всичко сред тримата. Той наведе глава.

— Ей сега, Тайлър, не се тревожи.

Внимаваше да не срещне погледа ми, докато Сорли му отваряше вратата.

Кондън пак се обърна към изтощената крава. Мухите полепваха нагъсто по хълбоците й. Кондън сипа масло на ръцете си и приклекна да разтвори родилния канал. Лицето му се кривеше от жадно очакване и погнуса. Тъкмо започваше и главата на плода се показа съвсем малко в поредния изблик на кръв и течности въпреки силните контракции на майката. Телето беше прекалено едро. Моли ми бе разказала и за такива случаи. Нямаше да ни е леко.

Никак не ни улесняваше и очевидното заболяване на кравата — от устата й капеше зеленикава слуз, трудно си поемаше дъх и след отслабването на контракциите. Двоумях се дали да спомена на Кондън, че и божествената му юница е заразена.

Пастор Дан или не знаеше, или нехаеше, останал с паство от двама — Сорли и Саймън. Представях си колко могъща трябва да е вярата му, щом не го е изоставила чак до края на света. Изгъгна със същия сподавен истеричен глас:

— Телето… Арън, телето е червено, виж го!

Сорли дойде да надникне в нишата. Телето наистина беше червено, обляно в кръв. И провисваше безсилно.

— Диша ли? — попита той.

— Ще диша — отвърна разсеяно Кондън, наслаждаваше се на искрената си вяра в мига, когато светът ще се понесе във вечността. — Увийте веригите над копитцата, по-скоро!

Сорли ме изгледа красноречиво — „една шибана думичка да не съм чул от тебе!“ — и двамата изпълнихме заповедта, като се оплескахме с кръв до лактите. Израждането на едро теле е и жестоко, и грозно занимание — нелепо сливане на биологията с грубата сила. Нужни са поне двама доста силни мъже. Трябваше да дърпаме веригите в такт с контракциите на кравата, иначе щяхме да я изкормим.

Но това животно беше изтощено до смърт. И нямаше съмнение, че телето също се ражда мъртво.

Двамата със Сорли се спогледахме безмълвно.

— Първата ни работа е да извадим теличката — настояваше Кондън. — После ще я съживим.

Хладен повей откъм вратата. Саймън носеше бутилка изворна вода, зяпаше изцъклено нас и полуизваденото мъртво теле, а лицето му побеляваше смайващо.

— Донесох ти вода — успя да смънка.

Кравата се сгърчи в слаба безполезна контракция. Пуснах веригата.

Кондън промълви:

— Ти си пийни, чадо, за да продължим.

— Трябва да се почистя. Поне да си измия ръцете.

— Чиста гореща вода има в кофите при балите сено. Ама побързай.

Той стискаше клепачи, може би унесен в битката между здравия си разум и вярата.

Измих си ръцете и ги дезинфектирах. Сорли не откъсваше поглед от мен. Държеше веригата, но пушката му беше подръка, подпряна на стената.

Саймън ми подаде шишето и аз се наведох към него.

— Безсилен съм да помогна на Даян, ако не я измъкнем оттук. Разбираш ли? И няма да успея без твоята помощ. Имаме нужда от здрава кола с пълен резервоар, а Даян трябва да е вътре преди Кондън да се убеди, че телето е мъртво.

Саймън ахна:

— Наистина ли е мъртво?!

За щастие Кондън и Сорли не се заслушаха.

— Не диша, а и в кравата животът едва мъждука.

— Но то червено ли е? Цялото? Без бели и черни петънца? Чисто червено?

— Саймън, ако ще да е червено като шибана пожарникарска кола, с нищо няма да помогне на Даян.

Пулеше се в мен, като че ли му съобщих, че любимото кученце е било прегазено на улицата. Питах се кога ли преливащото му самочувствие се е сменило с това тъпо недоумение — изведнъж или радостта от вярата се е процеждала от него като от пясъчен часовник.

— Ако предпочиташ, говори с нея — увещавах го. — Попитай я какво е нейното желание.

Ако тя още беше в съзнание, за да му отговори. Ако помнеше, че й се обадих по телефона.

— Обичам я повече от живота — отрони Саймън.

— Нужен си ни тук! — подвикна ми Кондън.

Изпих наведнъж половината вода от шишето, а очите на Саймън се наливаха със сълзи. Водата беше чиста, свежа и вкусна.

А след малко двамата със Сорли дърпахме веригите, за да помогнем на умиращата крава да роди.

 

 

Най-сетне извадихме телето около полунощ и то се отпусна с подвити предни крака под неподвижното тяло, с безжизнени кървясали очи.

Кондън постоя над телцето. Изви глава към мен.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Не мога да го възкреся, ако за това ме питаш.

Сорли ме изгледа начумерено — „Недей да се гавриш, и без това му е тежко.“

Преместих се тихомълком към вратата. Саймън се изсули час по-рано, докато още се борехме с изобилното кървене, оплескало сламата, дрехите и ръцете ни. През открехнатата врата виждах суетене около колата — моята кола. Мярна се карираната риза на Саймън.

Правеше нещо там и аз се надявах, че знам с какво е зает.

Сорли се взираше ту в мъртвото теле, ту в пастор Кондън. Поглаждаше си брадата, без да забелязва как я цапа с кръв.

— Ако я изгорим…

Кондън го опари с мътен поглед.

— Може би… — упорстваше Сорли.

Саймън отвори докрай вратата и нахлу хлад. Обърнахме се към него.

— Тя е в колата. Готови сме за тръгване.

Говореше на мен, но предизвикателно впи поглед в Кондън и Сорли. Пастор Дан само сви рамене, сякаш земните дела вече не го засягаха.

Аз пък гледах брат Арън, който прекрачи към пушката си.

— Не мога да ти попреча, но излизам оттук — казах му.

Ръката му застина и той се намръщи. Изглеждаше, че се мъчи да подреди в ума си последователността на случките, които го бяха превели до този миг — всяка следваше неизбежно и логично от предишната, а въпреки това…

Отпусна ръката си и рече на пастор Дан:

— Аз пък мисля, че и така може да я изгорим.

Тръгнах към вратата със Саймън, без да се оглеждам. Сорли имаше време да грабне пушката и да се прицели, но не ме беше грижа за това.

— Може да я изгорим преди утрото — чух гласа му. — Преди Слънцето да се покаже отново.

 

 

— Ти карай — помоли Саймън щом доближихме колата. — В резервоара има бензин, има и туби в багажника. Малко храна и още бутилирана вода. Ти карай, а аз ще седя отзад да я придържам.

Включих двигателя и бавно поехме нагоре по склона, край оградата и нататък към магистралата.

Ускорение

Щом се отдалечихме на безопасно разстояние от ранчото на Кондън, аз отбих от пътя, спрях и казах на Саймън да излезе.

— Тук?!

— Трябва да прегледам Даян. Ти извади фенерчето от багажника, за да ми светиш.

Той кимна. Даян не бе продумала, откакто потеглихме. Лежеше на задната седалка, опряла глава в скута му, а дишането й беше най-силният звук в колата.

Саймън включи фенерчето, аз смъкнах окървавените си дрехи и се измих колкото се може по-усърдно — бутилка минерална вода с малко бензин, за да махна мръсотията, още една бутилка да се изплакна. Облякох чисти дрехи от сака и си сложих ръкавици от медицинската чанта. После показах на Саймън как да насочи лъча на фенерчето към Даян.

Тя донякъде осъзнаваше какво става, но беше прекалено омаломощена, за да навърже думи в цяло изречение. Толкова слаба не я бях виждал. Температурата й беше опасно повишена, както и кръвното налягане, пулсът — ускорен. Когато преслушах белите й дробове, сякаш чух дете, което смуче млечен шейк през сламка.

Накарах я да глътне малко вода и един аспирин, после разкъсах опаковката на стерилна спринцовка.

— Какво ще й биеш?

— Широкоспектърен антибиотик. — Почистих ръката й със спирт и едва напипах вена. — Ти също имаш нужда.

И на мен нямаше да ми се размине. Кръвта на кравата сигурно гъмжеше от бактерии на СССС.

— Това ще я излекува ли?

— Уви, няма. Преди месец може би щеше да е достатъчно. Сега тя се нуждае от по-сериозно лечение.

— Нали си лекар?

— Но не съм подвижна болница.

— Тогава да я закараме ли във Финикс?

Прецених шансовете. От наученото през периодите на проблясъци можех да си представя, че всяка градска болница в най-добрия случай ще е претъпкана с пациенти, а в най-лошия ще е димяща развалина.

Извадих телефона и потърсих в паметта смътно познат номер. Името на колегата беше Колин Хинц, бяхме съквартиранти в Стоуни Брук. Понякога се чувахме. Последния път научих, че е директор на болницата „Сейнт Джоузеф“ във Финикс. Струваше си да опитам преди Слънцето да изгрее и да ми отнеме тази възможност до края на деня.

Чаках дълго, но накрая чух гласа му.

— Дано имате сериозна причина да ме безпокоите.

Представих се и обясних, че съм на час път от града с моя близка, която се нуждае от незабавно лечение.

— Тайлър, не знам какво да ти кажа — въздъхна Колин. — Тук в „Сейнт Джо“ работим, доколкото знам и „Мейо“ в Скотсдейл още е отворена, но персоналът доста оредя. За другите болници чувам какво ли не. Никъде няма да ти обърнат внимание веднага, особено при нас. Има струпани хора и пред вратите — огнестрелни рани, опити за самоубийство, катастрофи, сърдечни пристъпи, каквото още се сетиш. На входовете пазят полицаи, за да не бъдем прегазени в интензивното. В какво състояние е твоята пациентка?

Казах му, че Даян е в късен стадий на СССС и вероятно скоро ще има нужда от обдишване.

— Мамка му, къде пък се е заразила точно със СССС?! Е, все тая. Честно, щях да ти помогна, ако беше възможно, но нашите сестри обикалят пациенти и по паркинга. Не обещавам да се заемат веднага с твоята позната, дори да ги помоля. Всъщност се обзалагам, че лекар трудно ще стигне до нея през следващото денонощие. Ако някой от нас живее толкова дълго…

— И аз съм лекар, забрави ли? Искам само някои дреболии — Рингеров разтвор, кислородна маска и бутилки…

— Дано не прозвучи бездушно, но тук газим в кръв… И ти си задай въпроса дали си заслужава да поддържаш живота на безнадеждно болна от СССС, като знаеш какво се случва наоколо. Ако имаш каквото е нужно, за да не страда…

— Искам не да й спестя страданията, а да й спася живота.

— Добре… но по описанието ти съдя, че леталният изход е сигурен, ако не съм се заблудил.

Чувах в слушалката и други гласове, които настояваха Колин да им отдели време, чувах и общата гълчава на човешката мъка.

— Искам да я откарам жива на едно място — добавих. — Тези неща са ми по-необходими от болнично легло за нея.

— Нищо не можем да отделим. Кажи, ако мога да съм ти полезен с друго, защото ме чака работа.

Мислех трескаво.

— Добре, но ми кажи откъде да взема Рингеров разтвор, само за това те моля.

— Ами… Не би трябвало да те осведомявам, но болницата има споразумение с градската управа за действия при извънредни ситуации. На север от града е складът на „Новапрод“, те са ни доставчици. — Продиктува ми адреса и обясни набързо как да стигна дотам. — Властите разположиха част на Националната гвардия да охранява склада. Оттам получаваме повечето лекарства и оборудване.

— Ще ме пуснат ли вътре?

— Ако ги предупредя, че ще отидеш, и ако имаш документи.

— Колин, моля те, направи това за мен.

— Ще им се обадя, стига да работят телефоните. Не може да се разчита на тях. — Някой около него извика името му. — Трябва да прекъсвам.

Благодарих му и затворих телефона.

Имахме няколко часа до зазоряване.

Саймън стоеше през цялото време на няколко метра от мен и се преструваше, че не подслушва. Махнах му да дойде.

— Трябва да тръгваме.

Той кимна покорно.

— Намери ли помощ за Даян?

— Общо взето.

Прие отговора, без да разпитва за подробности. Но преди да се наведе, за да влезе отзад, подръпна ръкава ми.

— Ей там… Тайлър, какво е това според теб?

Сочеше западния хоризонт, където плавно извита сребриста линия описваше дъга през пет градуса от нощното небе. Сякаш някой бе надраскал огромна и разтеглена буква С в чернилката.

— Може да е следа от военен самолет.

— Нощем не се вижда.

— Значи не знам какво е, Саймън. Влез в колата, нямаме време за губене.

 

 

Загубихме по-малко време, отколкото очаквах. Намерихме номерирания склад сред подобни безлични сгради в индустриален парк още преди да се разсъмне. Показах личната си карта на настръхнал мъж от Националната гвардия пред входа. Той ме повери на друг войник и служител от склада, които ме преведоха по проходите между широките рафтове. Намерих необходимото и трети гвардеец ми помогна да го отнеса до колата и отстъпи назад припряно, щом видя задъхващата се Даян на задната седалка.

— Късмет на всички ви — леко трепна гласът му.

Отделих време да наглася венозна система за Даян — закрепих бутилката на закачалката за дрехи в колата, показах на Саймън как да следи притока и му заръчах да внимава, за да не оплете тръбичката, докато Даян спи. (Тя не се събуди дори когато забих игла във вената й.)

Саймън изчака да излезем на магистралата и чак тогава попита:

— Тя умира ли?

Стиснах волана малко по-силно.

— Не, доколкото зависи от мен.

— Къде я водим?

— В дома й.

— Какво?! През цялата страна ли ще караме? До къщата на Керъл и И.Д.?

— Правилно.

— Но защо точно там?

— Защото там ще успея да й помогна.

— Дълъг път, като си помислиш какво става…

— Да, може и да се окаже дълъг.

— Не заслужавам да бъда до нея… — промърмори Саймън. — Знам, че аз съм виновен. Можех да напусна ранчото заедно с Теди. Можех да потърся помощ.

„Да, можеше. И си бил длъжен.“

— Но аз вярвах в това, което правехме там. Не очаквам да разбереш. Не беше само заради червената юница. Бях убеден, че ще се възнесем нетленни. И че накрая ще бъдем възнаградени.

— За какво?

— За вярата. За постоянството. Защото още първия път, когато зърнах Даян, ме изпълни увереност, че ние ще бъдем част от нещо величаво, дори да не го проумявах напълно. И че някой ден двамата заедно ще застанем пред Божия престол… На сбирките на „Новото царство“ имаше и срамни неща, сега съм готов да го призная. Пиянство, разврат, лъжи. Загърбихме това и постъпихме добре. Но все ми се струваше, че светът се е смалил, защото не сме сред хора, които се опитват да градят земния рай, макар и несъвършен. Сякаш загубихме семейството си. И си рекох, че трябва да потърся най-правия и най-чистия път във вярната посока.

— „Храмът на Йордан“ — изсумтях аз. — Как е дишането й?

Защо ли питах… Чувах всяко нейно усилие да вдиша, но исках да прекъсна Саймън.

— Сега не се мъчи — отвърна той. — Моля те, Тайлър… Спри и ме остави да си вървя.

Пътувахме на изток заедно с учудващо малко коли по междущатската магистрала. Често обаче подминавахме изоставени коли край пътя.

— Лоша идея ти щукна — уверих го.

В огледалцето над предното стъкло виждах как си трие сълзите. Изглеждаше уязвим и залутан като десетгодишно хлапе на погребение.

— Само две опори имах в живота си — промълви Саймън. — Бог и Даян. Предадох и двамата. Чаках твърде дълго. Макар и да ми спестяваш истината по милост, Даян умира.

— Не е неизбежно.

— Не искам да я гледам как си отива и да знам, че можех да не допусна това. Предпочитам да умра сам в пустинята. Говоря сериозно, Тайлър. Искам да сляза.

Небето пак просветляваше в гнусно виолетово зарево като от развалена флуоресцентна лампа, в което нямаше нищо естествено.

— Не ми пука! — отсякох аз.

Саймън се стъписа.

— Какво?!

— Не ми пука какво чувстваш. Трябва да останеш с Даян, защото ни предстои трудно пътуване, а аз не мога хем да карам, хем да се грижа за нуждите й. Рано или късно ще се наложи да поспя. Ако и ти сядаш зад волана понякога, ще спираме само да си набавим храна и гориво. — „Ако намерим някъде…“ — Офейкаш ли, ще се движим двойно по-бавно.

— Не е ли все едно?

— Саймън, дори да не е на прага на смъртта, тя наистина е тежко болна, както си мислиш. И накрая ще умре, ако не й помогна. Единственото средство да й помогна е на три хиляди километра от нас.

— Небето и земята се сгромолясват. Всички ще загинем.

— За небето и земята нищо не мога да кажа. Но отказвам да се примиря със смъртта на Даян, докато имам някакъв избор.

— Завиждам ти — тихо каза Саймън.

— Брей! За какво има да ми завиждаш?

— За вярата ти.

 

 

Все още имаше място за своеобразен оптимизъм, но само нощем. Дневната светлина го попарваше.

Карах срещу светилото, изгряващо като взрива над Хирошима. Не се плашех, че светлината ще ме убие, но и не вярвах, че ми се отразява добре. Самото ни оцеляване през първия ден беше загадка… или чудо, както би казал Саймън. И налагаше поне елементарна практичност. Извадих тъмни очила от жабката и се опитвах да гледам пътя, а не полукълбото от оранжев огън, което се рееше зад хоризонта.

Сгорещяваше се и навън, и в колата въпреки изтормозения климатик. (Засилих го докрай с надеждата да регулирам поне малко температурата на Даян.) Някъде между Албукерк и Тукумкари ме заля тежка вълна от изтощение. Клепачите ми се спуснаха и щях да ударя колата в километричен знак. Веднага отбих и угасих двигателя. Казах на Саймън да сипе бензин от тубите и да се настрои за каране. Той кимна неохотно.

Движехме се по-бързо, отколкото се надявах. Почти нямаше коли на пътя. Обърнах се към Саймън:

— Каква храна си взел?

— Само каквото успях да грабна набързо от кухнята. Виж в багажника.

Между старите туби, медицинските пакети и шишетата с минерална вода изрових картонена кутия. Три опаковки зърнени люспици, две консерви телешко и бутилка диетично „Пепси“.

— Саймън, за Бога!…

Той се намръщи сепнато и аз се сетих, че за него този израз е богохулство.

— Това намерих.

Нито паници, нито лъжици… Но аз копнеех и за храна, както за сън. Обясних на Саймън, че е по-добре двигателят да се охлади малко. Седнахме в сянката на колата, вятърът носеше песъчинки от пустинята, а слънцето висеше над нас като по пладне на Меркурий. Отрязахме дъната от празни пластмасови бутилки и с тях загребвахме люспици, накиснати с малко вода. Имаха вкус на лепило.

Напомних на Саймън да включи климатика и заръчах да ме събуди, ако прецени, че се задават неприятности на пътя.

Погрижих се за Даян. Разтворът за поддържането на електролитния състав в кръвта и антибиотиците я бяха закрепили за малко. Помогнах й да пийне вода, тя отвори очи и смънка:

— Тайлър…

Успя да преглътне две-три лъжици зърнени люспици и извърна глава. Бузите й бяха хлътнали, погледът — мътен.

— Даян, потърпи още малко.

Подкрепих я да седне, опряла крака навън, и на асфалта изтече малко кафеникава урина. Изтрих я с влажна гъба и смених изцапаното й бельо с памучни шорти от моя сак.

Настаних я удобно и сложих одеяло в тясната пролука между предната и задната седалка, за да се пъхна там, без да преча на Даян.

Саймън гледаше всичко това от две-три крачки — с неприязън, а може би и с ревност. Когато го подканих да влезе в колата, той се зазяпа за миг в равната солена пустош.

Довлече се умърлушен и седна отпред. Аз се вмъкнах между седалките. Даян наглед беше в безсъзнание, но преди да заспя усетих пръстите й върху ръката си.

 

 

Събудих се по тъмно и Саймън спря да си разменим местата.

Главата ми още тежеше от удара, гръбнакът ми сякаш се бе изкривил завинаги като на старец, но бях по-свеж от него — той се свря отзад и заспа мигновено.

Знаех само, че сме някъде на Междущатска 40 и тук земята не е толкова пресъхнала — от двете страни под яркочервената луна се простираха напоявани ниви. Уверих се, че Даян диша спокойно, и отворих вратите да се изветри застоялата болнична миризма с дъх на кръв и бензин.

Не можех да разпозная смущаващо малкото звезди над мен. Дали Марс още беше обвит в мембрана на Ускорението, или са го освободили като Земята? Нямах представа накъде да погледна, а и се съмнявах, че ще го позная. Но се виждаше добре загадъчната сребриста линия, която Саймън ми посочи още в Аризона — изместена от западния хоризонт почти в зенита. Плоската дъга се бе превърнала в овал като сплескана буква О.

Гледах небе, по-старо с три милиарда години от онова, което зърнах за последен път от моравата пред Голямата къща. Казах си, че може да крие какви ли не тайни.

Щом подкарах, опитах дали работи радиото, което мълчеше предишната нощ. Най-сетне попаднах на местна УКВ-станция, каквито излъчват от малки градчета и можеш да чуеш само кънтри и християнски проповеди. Този път обаче не спираха да говорят и научих много преди сигналът да се изгуби в шума.

Разбрах, че сме постъпили благоразумно да заобикаляме големите градове. Те бяха в бедствено положение не заради изненадващо малкото грабежи и насилие, а заради катастрофалното рухване на всекидневните дейности. Изгревът на червеното слънце толкова приличал на предсказания край, че повечето хора останали у дома да умрат със семействата си. Почти нямало полицаи и пожарникари на работа, в болниците рядко се мяркал някой. Малцина посегнали на живота си, но неволно причинили големи неприятности на останалите — оставяли включени газови печки, забивали се с колите си в неподходящи места, изтървавали последните запалени цигари. Нямало кой да набере 911, а и почти винаги нямало кой да се отзове. Домашните пожари бързо обхващали цели квартали.

Над Оклахома Сити се издигали четири огромни стълба дим, а от телефонни разговори станало известно, че повечето южни райони на Чикаго вече са изпепелени. Във всеки град, за който се знаело нещо, имало големи необуздани пожари на едно-две места.

Но вместо да се влоши, положението се подобрявало. Щом проличало, че има шанс човечеството да избута поне още няколко дни, в жизненонеобходимите служби се явили на поста си далеч повече хора. (Това си имаше и обратната страна — мнозина се разтревожили за припасите си и започнали да грабят магазини.) По телевизията и радиото, където работеха, и на аварийните честоти приканваха онези, които не са заети с важна работа, да не пътуват. Сега разбрах защо толкова рядко се мяркат коли по междущатската магистрала. Военните и полицейските патрули не ме спираха, а Калифорния като повечето щати бе раздала специални стикери на лекарите още след първите проблясъци в небето.

Професионалната армия си беше почти непокътната, но запасняците и националните гвардейци се бяха стопили и не можеха да заместят местните комунални служби. Имаше чести прекъсвания и в електрозахранването.

Водещият на новините прочете списък с работещи магазини за храна и болници (заедно с предполагаемото забавяне преди да ви окажат първа помощ). Прочете и съобщение от Бюрото по метеорология — съветваха ни да не стоим дълго на слънце. Светлината му не се оказала смъртоносна, но повишеното ултравиолетово излъчване можело да навреди „след известно време“. Хем смешно, хем тъжно.

 

 

По зазоряване беше облачно. Не се наложи да карам срещу Слънцето, но и този изгрев изглеждаше потискащо странен. Цялата източна половина от небосклона се превърна в кипяща супа от червено сияние, хипнотизираше досущ като жаравата на гаснещ огън. Понякога между облаците се отваряха пролуки и кехлибарени пръсти опипваха земята. Малко след пладне заваля — горещ безжизнен дъжд, от който пътят лъсна и започна да отразява болнавата игра на цветове в небето.

Сутринта изсипах в резервоара и последната туба. Преди да стигна до Лексингтън, стрелката на датчика клонеше плашещо надолу. Събудих Саймън, показах му колко бензин имаме и казах, че ще спра на първата бензиностанция… и на всяка следваща, докато не намерим кой да ни продаде бензин.

Първата беше малка семейна бензиностанция с четири колонки и магазинче на половин километър встрани от магистралата. Вътре беше тъмно и помпите май не работеха, но аз спрях и излязох от колата.

Мъж с бейзболна шапка на главата и пушка в ръцете се показа иззад сградата.

— Няма да го бъде.

— Тока ли ви спряха?

— Точно така.

— Нямате ли генератор?

Той сви рамене уклончиво и ме доближи. Саймън понечи да излезе от колата, но аз му махнах с ръка да си седи. Собственикът на бензиностанцията, на около трийсет години, но вече понатежал, се вгледа във венозната система, после примижа към номера на колата. Яркият стикер се набиваше на очи.

— Лекар ли сте?

— Да. Името ми е Тайлър Дюпри.

— Да ме прощавате, ама няма да си стискаме ръцете. Жена ви ли е вътре?

За по-лесно потвърдих, вместо да се впускам в обяснения. Саймън се вторачи в мен за миг, но си замълча.

— Имате ли някакъв документ, че сте лекар? Не се сърдете, ама много станаха кражбите на коли.

Извадих портфейла си и го подхвърлих пред краката му. Той го вдигна, загледа се в личната ми карта, извади очила от джоба на ризата си и пак се зачете. Накрая ми върна портфейла и протегна ръка.

— Извинете, доктор Дюпри. Аз съм Чък Бернели. Ако имате нужда от бензин, ще включа помпите. Ако ви потрябва още нещо, ще отворя магазина за минутка.

— Първо бензин. Много хубаво ще е да се запасим и с храна, но не нося много налични пари.

— Майната им на банкнотите! За престъпници и пияндета е затворено, но обслужвам по всяко време военните и пътната полиция. И лекарите. Е, докато има и бензин. Дано жена ви не е много зле.

— Няма да е зле, ако стигна там, закъдето съм се запътил.

— Лексингтън ли? „Болницата на добрите самаряни?“

— Малко по-надалеч. Нуждае се от специални грижи.

Той се огледа към колата. Саймън бе свалил стъклата на прозорците. Бернели видя как Даян изви глава встрани, за да се изкашля, и сви вежди.

— Ей сега ще пусна помпата. Знам, че искате да продължите по-скоро.

Преди да тръгнем, той ни даде кесия с няколко консерви супа, кутия соленки и отварачка за консерви в пластмасова опаковка. Но не доближи колата.

 

 

Честата дълбока кашлица е типичен симптом на СССС. Бактериите сякаш опазват хитроумно жертвите си — не ги давят в пагубна пневмония, макар че накрая това е причината за смъртта, ако първо не спре сърцето. От склада бях взел бутилка кислород, регулатор и кислородна маска. Щом кашлицата на Даян започна да я души (тя се уплаши, задавяше се с храчките), прочистих дихателните й пътища, колкото можех, и държах маската на лицето й, а Саймън караше.

Даян се успокои, цветът на лицето й стана по-нормален и накрая тя заспа. Опираше горещата си глава на рамото ми. Дъждът навън се превърна в неспирен порой, който ни бавеше. Привечер светлината угасна до блещукането на въглени на запад.

Чуваха се само барабанните удари на едри капки по покрива на колата и аз ги слушах унесено, докато Саймън не ме попита:

— Тайлър, атеист ли си?

— Моля?

— Не искам да ти досаждам, но се чудех дали се смяташ за атеист.

Как да му отговоря? Саймън много ни помогна, направо беше незаменим, за да стигнем толкова далеч по пътя. Но той се бе отказал от интелекта си, за да се присламчи към достигнали границата на безумието фанатици, чието единствено недоволство от края на света беше разминаването му с техните подробни и конкретни представи. Не исках да го оскърбявам, защото още се нуждаех от него… И Даян също.

— Има ли значение за какъв се смятам?

— Само ми е любопитно.

— Е… не знам. Това мога да ти отговоря. Не твърдя, че знам дали Бог съществува или защо е навил пружината на мирозданието и го е накарал да се движи точно така. Съжалявам, Саймън, теологията не ми е силата.

Той мълча през следващите няколко километра.

— Може би за това си мислеше Даян… — изтърси накрая.

— За кое?

— Когато си говорехме. А напоследък не се е случвало. Не бяхме единодушни за пастор Дан и „Храма на Йордан“ още преди разкола. Според мен тя клонеше към цинизъм, а за мен твърдеше, че съм твърде лековерен. Може и да е права. Пастор Дан имаше дарбата да отвори Светото писание и да намери знание на всяка страница — знание като здрава къща, знание като яка колона. Същинска дарба, от която аз съм лишен. Колкото и да се старая, и до ден-днешен не мога да отворя Библията и тутакси да вникна в смисъла.

— Може би не това се иска от тебе.

— Аз обаче исках! Исках да бъда умен като пастор Дан, да съм стъпил на твърда опора. А Даян подмяташе, че това било сделка с дявола, че Дан Кондън се е отказал от смирението в името на увереността. Не знам дали точно това не ми липсваше. И дали тя не го откриваше у теб. Ето причината да не се откъсне от теб толкова години. Твоето смирение.

— Саймън, аз…

— Не е нещо, за което да се чувстваш виновен. Знам, че тя ти се обаждаше, когато мислеше, че съм заспал. Или когато ме нямаше вкъщи. Знам и че съм късметлия да остане толкова време с мен. — Той се озърна. — Ще те помоля за услуга. Кажи й колко съжалявам, че не се грижих добре за нея, когато се разболя.

— Ти й го кажи.

Саймън кимна умислен. Помолих го да провери за работещи радиостанции, защото притъмня. Може би щяхме да чуем нещо полезно. Исках да остана буден и да слушам, но главата ме болеше, всичко се раздвояваше пред очите ми и накрая беше най-лесно да се облегна и да заспя.

 

 

Спах дълго, а километрите оставаха зад колата.

Събудих се сутринта и пак валеше. Бяхме спрели на паркинг (западно от Манасас, както научих по-късно) и жена с прокъсан черен чадър тропаше по стъклото.

Замигах, отворих вратата и излязох, а тя се дръпна, вторачена в Даян.

— Мъжът рече да ви предам да не го чакате.

— Извинете, не разбрах.

— Каза, че се сбогува с вас и да не го чакате.

Саймън го нямаше отпред. Не се виждаше и сред кофите за боклук, при мокрите маси за пикник и паянтовата сграда на тоалетната. Имаше още няколко коли с включени двигатели — хората само отскачаха да се облекчат. Различих дървета, нататък парк и някакво подгизнало градче със заводи по ниските хълмове под огненочервеното небе.

— Слаб и рус ли беше? С мръсна тениска?

— Същият. Заръча да ви събудя, та да не се успите. После си тръгна.

— Пеша ли?

— Аха. Надолу към реката, не по пътя. — Жената пак погледна Даян, която дишаше тежко. — Вие двамата ще се оправите ли?

— Не ни остана много път, благодаря. Той не добави ли още нещо?

— Добави „Бог да ви благослови“. И оттук нататък щял сам да си намери пътя.

Погрижих се за нуждите на Даян, огледах още веднъж мокрия паркинг и изкарах колата на пътя.

 

 

Спирах няколко пъти да регулирам венозната система или да давам кислород на Даян. Тя не си отваряше очите, беше в несвяст. Не ми се мислеше какво означава това.

Напредвах бавно в неспирния дъжд и навсякъде виждах следи от хаоса през последните два дни. Десетки ударени или изгорели коли бяха избутани встрани от пътя. По някои маршрути допускаха само военни и аварийни коли — заобикалях ги. Заради жегата влагата ставаше нетърпима и макар че следобед задуха бурен вятър, не донесе облекчение.

Саймън поне ни изостави близо до целта и стигнах до Голямата къща, докато още имаше светлина в небето.

Вятърът бушуваше почти със силата на ураган и алеята бе обсипана с борови клони. Къщата тъмнееше в кехлибарения здрач.

Спрях пред стъпалата, оставих Даян в колата и заблъсках с юмрук по предната врата на къщата. Почаках и заудрях отново. Накрая вратата се открехна и надникна Керъл Лоутън.

В пролуката виждах само бледо синьо око и набръчкана буза. Тя ме позна.

— Тайлър Дюпри? Сам ли си?

Отвори вратата по-широко.

— Не. Даян е с мен. И май трябва да ми помогнеш да я внесем вътре.

Керъл излезе на широката веранда и се вгледа в колата. Щом видя Даян, дребната й фигура се скова, раменете се изопнаха и тя ахна.

— Мили Боже, и двете ми деца ли се прибраха у дома само за да умрат?

Пламтящата бездна

Цяла нощ горещият солен вятър блъскаше Голямата къща — повеи откъм Атлантическия океан, породени от трите дни неестествена слънчева светлина. Още тресеше прозорците, когато се облякох сутринта и потърсих Керъл Лоутън.

В къщата нямаше ток от дни. Дъбовите стъпала се спускаха към фоайето, където два прозореца пропускаха светлина с цвят на бледи рози. Керъл беше в дневната и местеше стрелките на прастар часовник върху лавицата над камината.

— Как е тя?

Изви глава да ме погледне.

— Все така. — Зае се да навива часовника с месингово ключе. — Бях при нея преди малко. Не я пренебрегвам, Тайлър.

— Не съм си го помислил. А какво е състоянието на Джейсън?

— Помогнах му да се облече. Денем е по-добре, не знам защо. Нощем му е трудно. Тази нощ беше… тежка.

— Ще видя как са и двамата. — Не я попитах дали е чула някакви новини. Вселената на Керъл стигаше до границата на имота. — Ти трябва да се наспиш.

— Аз съм на шестдесет и осем години. Не спя толкова много. Но ти си прав, уморена съм и трябва да полегна. Щом приключа с това. Часовникът изостава, ако човек не го наглежда. Майка ти го сверяваше всеки ден, знаеш ли? После и Мари го сверяваше, когато чистеше. Но Мари не идва от половин година. Часовникът бе спрял на четири без четвърт. И показваше точното време два пъти в денонощието. Имаше такъв стар виц.

— Трябва да поговорим за Джейсън.

Вечерта бях толкова преуморен, че изслушах съвсем сбит разказ — Джейсън пристигнал ненадейно седмица преди края на Ускорението и се разболял в нощта, когато се появили звездите. Симптомите били преходна частична парализа, нарушено зрение и висока температура. Керъл се опитала да потърси лекар, но било невъзможно. Не можела да му постави диагноза и да направи за него друго, освен най-необходимото.

Боеше се, че Джейсън умира. Но не се тревожеше за света — Джейсън я уверил, че няма от какво да се безпокои. „Всичко ще се нареди скоро.“

Тя му повярвала. Червеното слънце не вдъхваше ужас на Керъл. Нощем обаче ставало зле — Джейсън сякаш потъвал в кошмари.

 

 

Първо отидох при Даян.

Керъл я настани в някогашната й стая. Състоянието й беше стабилно, дишаше без затруднения, но това не обнадеждаваше. Болестта се развиваше на приливи и отливи, като всеки цикъл отнемаше по малко от издръжливостта и силите й.

Целунах я по сухото горещо чело и заръчах да си почива. Не показа с нищо, че ме е чула.

После отидох при Джейсън, за да го попитам нещо.

От Керъл знаех, че Джейс се прибрал заради някакви разногласия в „Перихелий“. Не запомнила обясненията му, но някак било свързано с баща му („И.Д. пак се държи противно“) и с „онзи черен сбръчкан дребосък, който умря“.

Марсианецът, който ни даде лекарството за дълголетие, превело Джейсън в Четвъртата възраст. Лекарството би трябвало да го опази и от онова, което го убиваше сега.

 

 

Той беше буден, когато почуках. Влязох в стаята, където живееше преди тридесет години. В детството ни, когато звездите си бяха на местата.

— По звука познах, че си ти, Тайлър.

Лежеше облечен в чист кафяв панталон и синя риза. Облягаше се на възглавници и ми се стори в пълно съзнание.

— Тук няма много светлина — сговорчиво отвърнах аз.

— Ако искаш, отвори щорите.

Отворих ги, но само нахлу повече кехлибарен сумрак.

— Нали не възразяваш да те прегледам?

— Не съм против, разбира се.

Гледаше не към мен, а към голата стена.

— Керъл ми каза, че имаш проблеми със зрението.

— В твоята професия състоянието на Керъл се нарича „отхвърляне на действителността“. Всъщност съм сляп. Не виждам нищо от вчера сутринта.

Седнах на леглото до него. Той обърна главата си към мен плавно, но твърде мудно. Извадих тънко фенерче от джоба на ризата си и насочих лъча към дясното му око, за да видя как ще се свие зеницата.

Тя не се сви.

Случи се нещо по-страшно.

Зеницата заискри, сякаш в нея бяха инжектирани мънички диаманти.

Джейсън сигурно усети как отметнах глава назад.

— Толкова ли е зле?

Но аз бях загубил дар слово. Той продължи по-настойчиво:

— Не мога да се видя в огледалото. Моля те, Тай. Ти трябва да ми опишеш какво виждаш.

— Това… не знам какво е, Джейс. Не съм чувал за такова състояние.

— Просто го опиши, моля те.

Опитах да си наложа клинично безстрастие.

— Както изглежда, в окото ти са се образували някакви кристали. Ирисът като че не е засегнат, но зеницата е напълно покрита с нещо, което прилича на парченца слюда. Не знам какво може да е това. Допреди малко бих казал, че е невъзможно. Не мога да те излекувам.

Станах от леглото, придърпах си стол и седнах. В стаята тиктакаше часовник — друга от непокътнатите антики на Керъл. Джейсън въздъхна и се помъчи да изобрази насърчаваща усмивка.

— Благодаря ти. Прав си. Това състояние не се лекува. И все пак ще се нуждая от помощта ти, докато… още два-три дни. Керъл се опитва, но съвсем се обърка.

— И аз съм объркан.

— Искам от тебе не само медицинска помощ.

— Ако можеш да ми обясниш…

— Мога. Отчасти.

— Тогава сподели знанията си с мен, защото започвам да се плаша.

Той килна глава встрани, заслушваше се в недостъпен за мен звук. Чудех се дали не е забравил за мен, когато Джейсън каза:

— Кратката версия гласи, че нервната ми система бе овладяна от нещо, което аз не контролирам. Състоянието на очите ми е само външна проява.

— Болест ли е?

— Не е, но ми въздейства като болест.

— Заразна ли е?

— Напротив. Мисля, че е единствена по рода си. Болест, която може да порази само мен… поне на тази планета.

— Значи има някаква връзка с процедурата за дълголетие.

— Донякъде, но аз…

— Не, Джейс, първо ми отговори, после кажи останалото. Твоето състояние, каквото и да представлява, дължи ли се пряко на лекарството, което аз вкарах в организма ти?

— Не е пряко следствие… и ти не носиш никаква вина.

— В момента вината е последната ми грижа. Керъл не ти ли каза, че Даян е болна?

— Спомена нещо за грип…

— Излъгала те е. Не е грип, а СССС в късен стадий. Карах три хиляди километра дотук, макар да си мислех, че е настъпил краят на света. Защото тя умира, Джейс, и се сещам само за едно възможно лечение. А ти току-що го постави под съмнение.

Той пак изви глава, може би неволно, сякаш се опитваше да прогони нещо невидимо за мен. Заговори преди да му напомня въпроса си.

— Има страни от марсианския живот, които Ун никога не е споменавал пред теб. Подозренията на И.Д. бяха напълно основателни… в някакъв смисъл. На Марс са усъвършенствали векове наред биотехнологиите. Преди много столетия Четвъртата възраст е била точно каквато ти я описваше Ун — средство за удължаване на живота и обществена институция. За поколението на Ун обаче се е превърнала по-скоро в основа, в биологична операционна система, чрез която да работят извънредно сложни приложни програми. Има не само версия 4.0, има и 4.1, 4.2… схващаш за какво намеквам, нали?

— А в инжекциите, които ти бих?

— Това беше традиционното лечение. Основната четвърта версия.

— Но?

— Но… аз я допълних по-късно.

— Ун и това ли е донесъл от Марс?

— Да. Искал е…

— Не ме интересува какво е искал. Абсолютно сигурен ли си, че не те разболя първоначалната процедура?

— Доколкото е възможно.

Аз се изправих. Джейсън ме чу да крача към вратата.

— Мога да ти обясня. И наистина ми е нужна твоята помощ. Непременно се погрижи за Даян. Дано й запазиш живота. Но не забравяй… моето време също изтича.

 

 

Кутията с марсианските препарати си беше на мястото зад спуканата изолационна плоча в мазето. Понесох я към Голямата къща под налитащия с вятъра кехлибарен дъжд.

Керъл беше в стаята при Даян и държеше кислородната маска на лицето й.

— Трябва да го използваме пестеливо — напомних, — освен ако не измислиш как да намерим друга бутилка.

Устните й бяха малко посинели.

— Нека да видя.

Керъл се дръпна, аз затворих вентила и свалих маската. С кислорода се борави предпазливо. Незаменим е при пациенти със затруднено дишане, но може и да влоши състоянието. Прекалиш ли, разкъсва алвеоли в белите дробове. Аз се опасявах, че когато състоянието на Даян се влоши, ще се наложи да получава по-големи дози, за да поддържаме равнището на кислород в кръвта. Само че не разполагахме с апарат за изкуствено дишане, за да регулира процеса.

Поне устните й бяха с нормален цвят, обаче дишаше плитко и забързано. Отвори очи веднъж, но остана вяла и не реагира.

Керъл гледаше недоверчиво как отварям прашната кутия и вадя една стъкленица и спринцовка.

— Това пък какво е?

— Май единственото нещо, което може да й спаси живота.

— Нима? Толкова ли си уверен?

Кимнах.

— Не, питам те наистина ли си уверен? Защото същото би преди време на Джейсън, нали? Когато беше болен от атипична множествена склероза.

Нямаше как да отрека.

— Права си.

— Не съм се занимавала с медицина от тридесет години, но не съм невежа. Когато заминахте, прочетох това-онова за атипичната склероза. Интересно — оказва се, че е неизлечима. Няма чудотворен лек. А дори да имаше, не ми се вярва да е подходящ и за лечение на СССС. Затова, Тайлър, ми хрумна, че ще й дадеш някакъв препарат, свързан с набръчканото човече, което загина във Флорида.

— Няма да споря с тебе. Виждам, че сама си стигнала до изводите.

— Не искам от тебе да спориш, а да ме успокоиш. Искам да ми кажеш, че лекарството няма да причини на Даян същото, което стори на Джейсън.

— Няма.

Знаех, че Керъл ще допълни мислено пропуснатото от мен „доколкото знам“.

Тя се взря в лицето ми.

— Още си привързан към нея.

— Да.

— Упорството на любовта винаги ме е изумявало.

Вкарах иглата във вената на Даян.

 

 

По пладне в къщата беше не само задушно, а и въздухът се насити с толкова влага, че си представях как от тавана ще провисне мъх. Седях при Даян, за да се уверя, че няма да настъпят незабавни усложнения от инжекцията. По едно време някой потропа решително на вратата долу. „Крадци — хрумна ми. — Грабители…“ Докато сляза, Керъл благодареше на тантурест мъж, който кимна и се обърна да си върви.

— Това беше Емил Харди — каза ми тя, щом затвори вратата. — Помниш ли семейство Харди? Онази малка къща в колониален стил до пътя към Бентъм Хил. Емил е напечатал вестниче.

— Вестниче ли?

Керъл ми показа два листа от принтер, съединени с телбод.

— Той си има генератор в гаража. Нощем слуша радиостанциите и си води бележки, сутрин печата резюме и го разнася на съседите. Това е вторият брой. Много сърдечен, дружелюбен човек. Но не виждам смисъл да чета тези неща.

— Може ли аз да погледна?

— Щом искаш.

Занесох вестника горе.

Емил заслужаваше похвала като репортер любител. Късите съобщения засягаха кризата предимно във федералния окръг Колумбия и щата Вирджиния — списък с официално забранени зони за външни лица, райони, от които хората са евакуирани заради пожари, опити за възстановяване на основните служби. Прегледах ги съвсем бегло.

Други две съобщения приковаха вниманието ми.

Първото гласеше, че слънчевото излъчване, измерено при земната повърхност, е повишено, но изобщо няма очакваната сила. „Според учени от държавни институции това е озадачаващо, но дава известни надежди за оцеляването на човечеството в дългосрочен план.“ Нямаше посочен източник, можеше да е измислица на коментатор или опит за потушаване на паниката, но съвпадаше с досегашните ми впечатления — новата слънчева светлина беше странна, без да убива бързо.

Не се споменаваше как може да се отрази на реколтата, климата или глобалната екология. Нито изнурителната жега, нито проливните дъждове ми се струваха особено нормални.

Отдолу имаше информация със заглавие „Светлини в небето, забелязани в целия свят“.

Същите линии като букви С или О, които Саймън зърна още в Аризона. Видели ги на север чак в Анкъридж и на юг в Мексико Сити. От Азия и Европа се получаваха откъслечни вести, най-вече за неотложните проблеми, но се промъкнали и няколко свидетелства на очевидци. („Интересно е — отбелязваше Емил Харди отдолу, — че кабелните мрежи работят с прекъсвания, но показаха скорошен репортаж от Индия с подобно явление в по-голям мащаб.“ Каквото и да означаваше това…)

 

 

Даян се събуди за малко, докато бях при нея.

— Тайлър… — Хванах прекалено топлата й ръка. — Съжалявам…

— Няма за какво да съжаляваш.

— Съжалявам, че ме виждаш такава.

— Оздравяваш. Може да се проточи малко, но накрая всичко ще е наред.

Гласът й беше като шумолене на падащо листо. Тя огледа стаята и я позна. Очите й се ошириха.

— Ето ме тук!

— Да, ето те тук…

— Кажи пак името ми.

— Даян. Даян…

 

 

Тя беше тежко болна, но Джейсън умираше. Сам ми го каза, когато отидох при него.

Керъл се оплака, че не е хапнал нищо този ден. Смучел ледена вода през сламка, отказвал други течности. Едва мърдаше. Помолих го да вдигне ръка и той се подчини, но толкова немощно, че веднага притиснах ръката му надолу. Само гласът му още беше звучен, но Джейсън не разчиташе и на него.

— Ако тази нощ не се различава от миналата, ще бръщолевя несвързано до зазоряване. А утре… не се знае. Искам да говоря, докато мога.

— Има ли причина състоянието ти да се влошава през нощта?

— Лесно се намира обяснение, поне според мен. Ще стигнем и до него. Първо направи нещо вместо мен. Моят куфар още ли е на шкафа?

— Да.

— Отвори го. Сложил съм и диктофон. Извади го.

Намерих матовосребристата правоъгълна кутийка колкото тесте карти до сноп жълти пликове с имена на хора, които не познавах.

— Отдолу има и пакет с празни модули памет.

— Ъхъ, взех ги.

— Сега ще си поприказваме. Докато притъмнее, може би и малко след това. Искам диктофонът да е включен, каквото ще да стане. Сменяй паметта, щом се запълни, или батерията, ако е нужно. Направи ми тази услуга.

— Стига Даян да е добре. Кога започваме?

Той завъртя глава. Зениците му блеснаха като диаманти в необичайната светлина.

— Може и веднага.

Изкуството на смъртта

Марсианците, заговори Джейсън, изобщо не са просто душните миролюбиви селяни, каквито Ун ги описа (или ни остави да си ги представим).

Вярно, не са и особено войнствени — Петте републики уредили политическите си разногласия още преди хилядолетие. И са селяни в смисъла, че влагат повечето си усилия в земеделие. Но не са нито простодушни, нито простовати. Джейсън напомни, че те са майстори на биологичния синтез. На това се крепи цивилизацията им. Ние им създадохме обитаема планета с биотехнологии и никога не е имало марсианско поколение, което да не разбира функциите и потенциала на ДНК.

По-мащабните им технологии са първобитни (като космическия кораб на Ун) само заради прекалено оскъдните природни ресурси. Марс е свят без петрол или въглища, който крепи крехка екосистема с твърде малко вода и азот. Първостепенната необходимост е производството на храна за строго ограничен брой жители. Биотехнологиите са възхитително подходящи за тази цел. Димящите заводски комини — не.

— Ун ли ти каза това?

— Да, разговаряше с мен откровено, но почти всичко можеш да отгатнеш и сам по информацията в архивите.

— Може да те е лъгал.

— Тайлър, нито веднъж не съм го хващал в лъжа. Само че беше пестелив с истината.

Микроскопичните репликатори, които Ун донесе на Земята, са най-авангардното постижение на биологичния синтез. Те наистина вършат всичко, което Ун ни обеща, но са по-съвършени, отколкото той би признал.

Сред премълчаните им функции е скрит втори канал за връзка помежду им и с точката, от която са разпръснати. Ун не обяснил дали изпращат насочени радиосигнали, или ползват по-екзотична технология. Джейсън предполагаше, че е вярно второто. Но имат нужда от толкова сложен приемник, че ние не бихме могли да го създадем. Биологичен приемник. Модифицирана човешка нервна система.

 

 

— И ти си предложил себе си като доброволец?!

— Щях да се предложа, ако някой ме бе попитал. Но Ун ми се довери само защото се страхуваше за живота си още от мига, в който стъпи на Земята. Нямаше никакви илюзии нито за човешката алчност, нито за политиката от позиция на силата. Търсеше човек, на когото да остави аптечката си, ако го сполети зло. Човек, който да разбира предназначението й. Никога не е предлагал аз да се превърна в приемник. Промяната е възможна само за човек в Четвъртата възраст. Нали помниш какво ти казах? Процедурата за дълголетие е софтуерната платформа, на която работят други приложения. Това е едно от тях.

— Ти сам си пожелал да си причиниш това?

— Инжектирах си препарата след смъртта на Ун. Нямаше нищо потресаващо, не подейства веднага. Тайлър, не забравяй, че сигналите на репликаторите не проникваха през пълноценната мембрана на Ускорението. Аз само си дадох заложби.

— И за какво ти бяха?

— Защото не исках да умра в незнание. Всички си представяхме, че след края на Ускорението ще измрем за броени дни или дори часове. Единственото ми предимство от модификацията щеше да бъде непрекъснатият контакт с репликаторите през тези дни или часове — връзка с база данни, необятна като галактиката. И доколкото е възможно за човек от Земята, аз бих могъл да науча кои са Хипотетичните и защо постъпиха така с нас.

„И сега знаеш ли?“ Нищо чудно да знаеше. Може би това се опитваше да ми предаде преди да е загубил и речта си. Затова искаше да остане запис.

— Ун знаеше ли, че ще стигнеш до такова решение?

— Не. Съмнявам се, че би одобрил… макар че същото приложение работеше и в него.

— Нима? Не му личеше.

— Не би и трябвало да личи. Запомни, че случващото се с мен, с моето тяло и мозък, не се дължи на приложението. — Той обърна слепите си очи към мен. — Това е повреда.

 

 

С времето репликаторите се разпрострели до най-близките звезди… и далеч отвъд тях. Нанесени в компютърна карта на звездната околност на Земята, те биха приличали на неспирно разширяващ се облак, невъобразимо бавен взрив на изкуствен живот.

Те не бяха безсмъртни. Отделните единици живееха, възпроизвеждаха се и накрая умираха. Но на мястото си оставяха мрежата, която градяха: коралов риф от свързани ядра, в които се натрупваше нова информация и се стичаше към изходната точка.

— Последния път по телефона ти ми каза, че имало проблем — припомних на Джейс. — Репликаторите измирали.

— Натъкнаха се на нещо, което никой не бе предвидил. Въобразявахме си, че даваме на вселената ново явление, напълно нов вид изкуствен живот. Колко наивно! Ние — хората от Земята или Марс — изобщо не сме първите разумни същества, възникнали и развили се в тази галактика. Напротив. Дори не сме необикновени. На практика всичко, което сме извършили в кратката си история, вече е правено някъде от някого.

— Тоест репликаторите са се натъкнали на други репликатори?

— На екология от репликатори. Звездите са джунгла, Тайлър. По-гъмжаща от живот, отколкото сме си представяли.

Опитвах се да нарисувам във въображението си процеса, който Джейсън ми описваше.

Толкова далеч в пространството, че Слънцето е само една от звездичките, гъсто осеяли небето, зародишно ядро на репликатор каца на прашен къс лед и започва да се размножава. Повтаря същия цикъл на растеж, специализация, наблюдения, изпращане на съобщения и възпроизводство, който са извършили безброй пъти предшествениците му. Може би достига зрелост, може би дори започва да излъчва микропакетите от сигнали. Но този път цикълът е прекъснат.

Нещо е усетило присъствието на репликатора. И това нещо е гладно.

Този хищник е друг вид полуорганична автокаталитична система с обратна връзка, друга колония от размножаващи се клетъчни механизми, колкото биологична, толкова и механична. Хищникът е включен в своя мрежа, по-стара и безмерно по-огромна от всичко, което нашите репликатори са имали време да изградят след разпръскването им от Земята. Хищникът е по-развит от жертвата, усъвършенствал е милиарди години подпрограмите за търсене на хранителни вещества и оползотворяване на ресурси. Земната колония, сляпа и безсилна да побегне, е изядена без никакво протакане.

Но „изядена“ в чудноват смисъл. На хищника не му стигат само сложните въглеродни съединения, от които се състои зрялата форма на репликатора, колкото и да са му полезни. Несравнимо по-интересен за него е смисълът, вложен в репликатора, функциите и стратегиите, закодирани в размножителните му матрици. Възприема от тях всичко, което може да се окаже ценно, после употребява колонията от репликатори за собствените си цели. Колонията не загива, тя е погълната, изядена в онтологичния смисъл, включена заедно със събратята си в по-обширна, по-сложна и безкрайно по-стара междузвездна йерархия.

Не е нито първата, нито последната, с която се случва това.

— Мрежите от репликатори — продължи Джейсън — са нещо, което разумните същества имат склонност да създават. Поначало им е трудно да изследват галактиката поради ограниченията, наложени от скоростта на светлината. И повечето технологично развити култури накрая се задоволяват с разширяваща се структура от Фон-Нойманови машини, каквито са репликаторите. Те не изискват разходи за поддръжка и изпращат научни данни, които стават все повече с времето.

— Добре, разбрах. Марсианските репликатори не са единствени. Сблъскали са се с екология…

— Фон-Нойманова екология.

(Наречена на математика от двадесети век Джон фон Нойман, който пръв обосновал възможността да бъдат създадени машини, възпроизвеждащи се самостоятелно.)

— Добре, Фон-Нойманова екология. Тя ги поглъща. Но това нищо не ни подсказва нито за Хипотетичните, нито за Ускорението.

Джейсън изкриви устни от нетърпение.

— Тайлър, ти не разбираш. Хипотетичните са именно онази Фон-Нойманова екология. Говорим за едно и също.

 

 

В този миг неволно се отдръпнах и се замислих с кого съм се озовал в една стая.

Приличаше си на Джейс. Но всичко казано от него ме накара да се усъмня.

— Ти общуваш ли с тази цялост? Сега, както си говорим двамата?

— Не знам дали е правилно да се нарече общуване. То би трябвало да е двупосочно. А не е така, поне не както ти го разбираш. И истинското общуване нямаше да е толкова смазващо. Особено нощем. През деня притокът на сигнали е по-умерен, вероятно защото слънчевата радиация ги заличава.

— Нощем сигналът по-силен ли става?

— Може би и думата „сигнал“ подвежда. Репликаторите бяха предназначени да изпращат сигнали. Това, което аз приемам, е на същата носеща вълна и наистина има информация, но активна, а не пасивна. Опитва се да направи с мен същото, което е направила с всяко друго ядро в мрежата. Най-точно казано, Тай, опитва се да си присвои и да препрограмира моята нервна система.

Значи имаше и трети в стаята. Аз, Джейс… и Хипотетичните, които го изяждаха жив.

— Могат ли да го направят?

— Не и успешно. За тях аз представлявам поредното ядро. Биотехнологията, която си инжектирах, е податлива на техните манипулации, само че не по очаквания от тях начин. И понеже не ме разглеждат като биологична единица, ще успеят единствено да ме убият.

— Има ли начин да бъде отразен или заглушен сигналът?

— Не знам такъв начин. Дори марсианците да разполагат с него, не са включили тази информация в архива.

— Значи те са в теб сега. И ти говорят.

— Те. То. Трябва да измислим по-подходящо местоимение. Фон-Ноймановата екология е единна цялост със свои бавни мисли и собствени планове. Но много от трилионите й части са също самостоятелни индивиди, които често се конкурират и действат по-бързо от мрежата като цяло, при това са безкрайно по-умни от всеки отделен човек. Например мембраната на Ускорението…

— Мембраната е индивид!

— Във всичко, което е съществено според нас. Крайните си цели получава от мрежата, но преценява събитията и прави самостоятелен избор. Не сме и сънували колко е сложна. Всички предполагахме, че или е включена, или е изключена като лампа, като двоичен код. Не е вярно. Тя има много състояния. И много степени на пропускливост, да речем. От години е известно, че може да пропусне космически апарат и да отблъсне астероид. Но има и по-изтънчени способности. Затова не ни унищожи слънчевата радиация през последните няколко дни. Мембраната все още ни осигурява някаква защита.

— Джейс, не знам броя на жертвите, но само в този град хиляди хора са загубили близки, откакто спря Ускорението. Никак не ми се иска да застана пред тях и да кажа, че им е осигурена „защита“.

— Но е така. Обща за всички, ако не и за всеки поотделно. Мембраната не е Бог — не може да види падналото на земята врабче. Може обаче да предотврати опичането му от смъртоносно ултравиолетово излъчване.

— С каква цел?

Той се смръщи.

— Не мога да схвана докрай или не успявам да преведа…

Керъл почука на вратата и влезе с купчина плат в ръцете.

Изключих диктофона. Керъл ме погледна мрачно.

— Чаршафите ли ще сменяш? — попитах я.

— С това го връзвам — сопнато отвърна тя. Платът бе нарязан на ивици. — Преди да започнат гърчовете.

Тя кимна към прозореца и удължаващите се сенки зад него.

— Благодаря ти — мило изрече Джейсън. — Тайлър, ако искаш да си отдъхнеш, това е моментът. Но не се бави много.

 

 

Даян нямаше пристъп и спеше дълбоко. Замислих се за марсианското лекарство в тялото й („основната програма на Четвъртата възраст“, както го нарече Джейсън). Полуинтелигентни молекули, готвещи се за битка с превзелите тялото орди бактерии на СССС. Микроскопичните отряди щяха да я възстановят и преобразят, ако организмът й не беше прекалено отпаднал, за да понесе и това натоварване. Излязох на моравата, за да се уединя за малко.

Дъждът най-сетне бе спрял, и то внезапно, въздухът беше по-свеж. В зенита небето беше тъмносиньо. Няколко раздърпани купести облака забулваха чудовищното светило, пресякло западния хоризонт. По всяко стръкче трева изпъкваха дъждовни капки като кехлибарени перлички.

Джейсън призна, че умира. Аз тепърва признавах този факт пред себе си.

Като лекар се бях нагледал на смърт в сравнение с повечето хора. Знаех как умира човек. И съзнавах, че изтърканата представа за срещата ни със смъртта — отричане, гняв, примирение — в най-добрия случай е само приближение към истината. Тези чувства можеха да избухнат за секунди или изобщо да не се породят. Смъртта можеше да ги заличи във всеки миг. Мнозина не успяваха да изпитат мъката на сблъсъка със смъртта, която ги застигаше ненадейно с разкъсана аорта на оживено кръстовище.

Но Джейс знаеше, че умира. Аз бях смутен, защото изглеждаше, че приема смъртта с неземна безметежност, но накрая прозрях, че за него тя е и осъществен стремеж. Джейс стигна до прага на яснотата за онова, което се опитваше да разбере цял живот — смисъла на Ускорението и мястото на човечеството в него… мястото на Джейс, защото той беше незаменим в изстрелването на репликаторите.

Все едно се пресегна и докосна звездите.

И те също го докоснаха. Звездите го убиваха. Но Джейс умираше блажен.

 

 

— Трябва да побързаме. Стъмва се, нали?

Керъл бе излязла да пали свещи из къщата.

— Почти.

— Дъждът е спрял или аз не го чувам.

— Температурата пада. Искаш ли да отворя прозореца?

— Да, моля те. Включи ли отново диктофона?

— Работи.

Вдигнах старата рамка десетина сантиметра и хладният въздух проветри стаята.

— Говорехме за Хипотетичните…

— Да. Джейс? В съзнание ли си?

— Чувам вятъра. Чувам гласа ти. Чувам…

— Джейс?

— Съжалявам… не ми обръщай внимание. Сега се разсейвам лесно… Уф!

Ръцете и краката му напънаха превръзките, с които Керъл ги бе притиснала към леглото. Главата му се изви назад. Приличаше на епилептичен припадък, но беше кратък — свърши преди да пристъпя към леглото. Джейс си пое дъх.

— Съжалявам, толкова съжалявам…

— Недей.

— Не мога да го овладея.

— Знам, че не можеш. Няма нищо, Джейс.

— Не ги обвинявай за това, което ми се случва.

— Кого… Хипотетичните ли?

Опита да се усмихне, колкото и да страдаше.

— Май е време да измислим ново име за тях, не мислиш ли? Не са хипотетични както преди. Но не ги обвинявай. Те не знаят какво преживявам. Аз съм под техния праг на внимание.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Той заговори припряно и разпалено, като че думите бяха желано освобождаване от телесната болка. Или друг симптом на изтезанието.

— Двамата с тебе, Тайлър, сме общности от живи клетки, нали? И ако увредиш достатъчен брой от моите клетки, ще умра, ти ще си ме убил. Но ако се здрависаме и аз загубя малко кожни клетки, никой от нас не би забелязал. За нас процесът е невидим. Живеем на определено равнище на вниманието, взаимодействаме като тела, не като колонии от клетки. Същото важи и за Хипотетичните. Те обитават по-голяма вселена от нашата.

— И значи няма нищо нередно да убиват хора?

— Говоря ти за техните възприятия, не за нравствеността им. Смъртта на всеки отделен човек — моята смърт — вероятно би означавала нещо за тях, ако можеха да я осмислят в правилния контекст. Но те не могат.

— Те обаче са го правили и преди, създавали са Ускорението около други светове — нали това бяха открили репликаторите преди Хипотетичните да ги изключат?

— Други светове на Ускорението. Да. Много. Мрежата на Хипотетичните се е разраснала и е обхванала почти цялата обитаема зона в галактиката. Точно това правят, когато стигнат до планета, обитавана от разумен вид, боравещ с инструменти и достигнал определена степен на съзряване — затварят го в мембрана на Ускорението.

Виждах във въображението си паяци, обвиващи в пашкул своите жертви.

— Защо, Джейс?

Вратата се отвори и Керъл влезе с чаена свещ на порцеланова чинийка. Остави я на нощното шкафче и я запали с кибрит. Пламъчето се разлюля от течението.

— За да запазят вида — отговори Джейсън.

— От какво?

— От собственото му стареене и неизбежната смърт. И технологичните култури са смъртни като всичко останало. Те процъфтяват, докато не изчерпят ресурсите си, после умират.

„Освен ако не продължат да избуяват, разрастват се в своите звездни системи и се пренасят към други звезди…“

Джейсън предвиди възраженията ми.

— Дори на близки разстояния космическите полети са бавни и неефективни за същества с човешка продължителност на живота. Може би щяхме да станем изключението от правилото. Но Хипотетичните ги има отдавна. Преди да измислят мембраната на Ускорението са наблюдавали безброй обитавани светове да се давят в собствените си отпадъци.

— И за какво е Ускорението, Джейс? То ни избутва в бъдещето, но не променя нищо.

— Напротив. Променя всичко.

 

 

Последната нощ на Джейсън беше парадоксална — речта му стана тромава и пресеклива, докато придобитото знание като че се разширяваше безкрайно. Убеден съм, че през тези последни часове той научи повече, отколкото някога би успял да сподели. А и това, което каза, беше потресаващо — всеобхватно като обяснение и предизвикващо размисъл за човешката участ.

Ако изчистя чутото от душевната рана, от мъчителното ровене за подходяща дума, ето какво каза:

— Опитай се да видиш всичко от тяхната гледна точка…

Хипотетичните, независимо дали ги смятаме за един организъм или за много, са се развили от първите Фон-Нойманови устройства, заселили галактиката. Произходът на първобитните самостоятелно възпроизвеждащи се машини не е ясен. Техните потомци нямат преки спомени, както ние не бихме могли да си спомним процеса на еволюция. Може да са били създадени от рано появила се биологична култура, от която не е останала никаква следа. Или пък са се прехвърлили от друга, по-стара галактика. Все едно. Днешните Хипотетични са с неимоверно древен произход.

Нямат брой случаите, когато са проследявали развитието и измирането на разумни биологични видове на планети като нашата. Може дори да са помагали за разпространението на биологичната еволюция чрез пасивно пренасяне на органичен материал от една звездна система в друга. Наблюдавали са и как биологичните култури създават груби Фон-Нойманови мрежи като страничен продукт на собствената си все по-бързо нарастваща (и накрая рухваща) сложност. За Хипотетичните всички приличаме на родилни домове за репликатори — странни, плодовити и чупливи.

От тяхната гледна точка това неспирно повтарящо се зараждане на прости Фон-Нойманови мрежи, следвано от бърза екологична катастрофа на планетата, било и загадка, и трагедия.

Загадка, защото трудно осмисляли или дори възприемали мимолетните случки във времевия мащаб на биологията.

Трагедия, защото започнали да си представят тези пораждащи култури като провалили се биологични мрежи, сродни на тяхната — растящи към истинска сложност, но пометени преждевременно от ограниченията на планетарните екосистеми.

И Хипотетичните решили да ни съхранят чрез Ускорението — и нас, и десетки подобни цивилизации, възникнали на други светове преди или след нас. Да ни съхранят в технологичния ни разцвет. Ние не бяхме музейни експонати, застинали във времето, за да ни разглеждат. Хипотетичните прекроявали съдбата ни. Те ни потопили в бавното време, докато изпилвали част по част гигантски експеримент, разработван милиарди години, който беше близо до крайната си цел: да изгради несравнимо по-обширна биологична територия, където тези иначе обречени култури да се разраснат, а накрая да се срещнат и смесят.

 

 

Не се сетих веднага за какво говореше.

— Разширена биологична среда? По-голяма от Земята ли?

Надпреварвахме се с мрака. Гърчове и неволно изтръгнали се звуци прекъсваха Джейсън. Често проверявах пулса му — ускоряваше се, а ударите на сърцето отслабваха.

— Хипотетичните могат да манипулират пространството и времето. И ние видяхме това. Но със създаването на времева мембрана техните възможности не свършват. Те са способни буквално да свържат нашата планета чрез изкривено пространство с други като нея… нови планети, някои изкуствено проектирани и отгледани… и ние ще пътуваме до тях мигновено и лесно… чрез връзки, мостове, структури… построени от Хипотетичните… построени от… ако не е немислимо… материята на мъртви звезди, неутронни звезди… структури, които те буквално влачат през пространството, търпеливо, много търпеливо, милиони години…

Керъл седеше от едната му страна, аз — от другата. Придържах раменете му, когато изпадаше в гърч, Керъл галеше челото му, когато не можеше да говори. Очите му искряха от пламъчето на свещта, напрегнато вторачени в нищото.

— Мембраната на Ускорението още е на мястото си, работи, мисли, но времевата й функция е изпълнена… това бяха проблясъците, последствие от пренастройването, а сега мембраната е пропусклива, за да влезе нещо в атмосферата през нея, нещо великанско…

По-късно стана очевидно за какво е говорил. В онази вечер недоумявах и подозирах, че изпада в слабоумие, в някакво метафорично претоварване, над което властваше думата „мрежа“.

Разбира се, заблуждавах се.

Ars moriendi ars vivendi est: изкуството на смъртта е изкуство на живота. Прочетох някъде сентенцията, след като завърших медицина и си я спомних, докато седях до Джейсън. Той умря, както живя, в героичен стремеж да разбере. И неговият дар за света бяха плодовете на това знание, не пазени като съкровище, а раздадени безплатно.

Но докато Хипотетичните преобразуваха и разграждаха структурата на нервната му система, изплува и друг спомен. Онзи отдавнашен следобед, когато караше моя раздрънкан велосипед по склона на Бентъм Хил. Мислех си колко ловко, дори с изяществото на балетист Джейсън овладяваше тази разпадаща се машина, докато от нея останаха само балистичната й траектория и скоростта — неизбежното рухване на реда в хаоса.

Неговото тяло (на човек в Четвъртата възраст, не забравяйте) беше като фино настроена машина. Не умираше лесно. Малко преди полунощ Джейсън загуби способността да говори. Чак тогава си казах, че е уплашен и не прилича напълно на човек. Керъл държеше ръката му и повтаряше, че е в безопасност, че си е у дома. Не знам дали утехата стигаше до него в странните и разкривени пространства, където се бе пренесъл умът му. Надявам се, че стигаше.

Скоро след това очите му се подбелиха, а мускулите се отпуснаха. Тялото още се бореше, вдишваше конвулсивно почти до сутринта.

После го оставих в ръцете на Керъл, която галеше челото му с безкрайна нежност и му шепнеше, сякаш той още я чуваше. Изобщо не забелязах, че изгрялото слънце не е издуто и червено, а ярко и съвършено както преди края на Ускорението.

4.10⁹ г. н.е. / Всички стъпваме някъде

Останах на палубата, когато „Кейптаун Мару“ се отдалечи от кея към открито море.

Поне десетина контейнеровоза напускаха Телук Баюр, докато цистерните горяха, и се надпреварваха кой ще излезе по-скоро от залива. Повечето бяха малки търговски кораби със съмнителна регистрация, вероятно отправили се към Порт Магелан, както сигурно бе написано в митническите им декларации. Съдове, чиито собственици и капитани биха загубили твърде много при придирчив обиск и разследване.

Стоях до Джала, двамата се държахме здраво за релинга и гледахме как осеян с ръждиви петна товарач за крайбрежно плаване заобикаля гъст облак дим стъписващо близо до кърмата на „Кейптаун Мару“. И двата кораба надуха сирените, а нашият екипаж се озърташе неспокойно. Товарачът се отклони преди сблъсъка.

После излязохме от спокойните води на пристанището сред вълните и аз слязох при Ина, Даян и другите преселници в кубрика на екипажа. Ен седеше до дървена маса с ибу Ина и родителите си, четиримата явно не се чувстваха много добре. Пострадалата Даян бе получила единствения тапициран стол. Но раната вече не кървеше и Даян бе успяла да се преоблече в сухи дрехи.

Джала влезе час по-късно. Развика се, за да го слушат, и дръпна слово, което Ина ми превеждаше.

— Ако пропуснем надутото му самохвалство, Джала казва, — че се качил на мостика и говорил с капитана. Огънят по палубата е потушен и сме на път към безопасността. Капитанът моли да го извиним за тежкото плаване в бурно море. Според прогнозите ще излезем от бурята довечера или рано сутринта. Но през следващите няколко часа…

В този миг седящият до нея Ен повърна в скута й и стана безпредметно да довършва изречението.

Вечерта на третия ден с Даян излязохме на палубата да погледаме звездите.

На главната палуба беше по-спокойно по тъмно. Намерихме си закътано местенце между дванадесетметровите контейнери и кърмовата надстройка, където да говорим, без да ни подслушат. Морето се бе укротило, въздухът беше приятно топъл, а звездите се събираха над комините и радарите на „Кейптаун Мару“, сякаш се оплитаха в тях.

— Още ли пишеш спомените си?

Даян бе видяла модулите памет, които натъпках в багажа си при дигиталната и лекарствената контрабанда, донесена чак от Монреал, заедно с бележниците, отделните листове и надрасканите бележки на късчета хартия.

— Не толкова често. Вече не изпитвам същата потребност да записвам всичко…

— Нито се страхуваш, че ще забравиш.

— Да.

— И чувстваш ли се различен? — усмихна се тя.

Бях в Четвъртата възраст отскоро, а Даян — отдавна. Раната й се бе затворила, оставаше само ивица подута плът, следваща извивката на хълбока. Способността на тялото й да се възстановява все още ме смайваше, макар че уж вече я притежавах и аз.

Във въпроса й имаше закачка. Много пъти аз бях питал Даян чувства ли се различна в Четвъртата възраст. Разбира се, по-същественият въпрос беше дали тя изглежда различна в моите очи?

Тъй и не стигнах до задоволителен отговор. Очевидно беше, че се е променила след разминаването на косъм със смъртта и възкресението си в Голямата къща. Кой нямаше да се промени от това? Тя загуби съпруга си и вярата си и се събуди за нов живот в свят, където и Буда би се почесал по темето озадачен.

— Преходът не е нищо повече от врата — обясни ми Даян. — И води към стая, където никога не си бил, ако ще да си надзъртал понякога. Сега живееш в тази стая, тя ти принадлежи. И има някои свойства, които не можеш да промениш — няма да я направиш нито по-голяма, нито по-малка. Но от тебе зависи как ще я обзаведеш.

— Това по-скоро е поговорка, а не отговор.

— Извинявай, нямам по-добър. — Тя се загледа в звездите.

— Тайлър, погледни — можеш да видиш Арката.

Наричаме я „арка“, защото сме склонни да не съзираме истината. Всъщност е пръстен, кръг с диаметър около хиляда и петстотин километра, но само половината се издига над морската повърхност. Останалото е под водата или е вдълбано в земния масив. Някои предполагат, че използва магмата като източник на енергия. Но от нашата мравешка гледна точка си оставаше арка, чиято връхна точка е високо над атмосферата.

Дори тази половина можеше да се види цялата само на снимки от космоса, обработени допълнително за по-отчетливо изображение. Ако някой би успял да направи разрез на самия пръстен, тоест да покаже тънката тел, от която се състоеше този обръч, правоъгълникът щеше да е широк само петстотин метра и дълъг километър и половина. Затова невинаги беше лесно да се види от по-голямо разстояние.

„Кейптаун Мару“ плаваше южно от Арката и щеше да мине почти точно под върха й.

Даян опря глава в рамото ми.

— Ако Джейсън можеше да види това…

— Вярвам, че го е видял, но не от тази гледна точка.

 

 

След смъртта на Джейсън трябваше да се справим с три неотложни проблема в Голямата къща.

Най-тежкият беше Даян, чието състояние остана без промяна в първите дни, след като й инжектирах марсианското лекарство. Винаги беше близо до изпадането в кома, често с висока температура, а пулсът й туптеше на гърлото като крилцата на насекомо. Едва я карах да пие по малко вода. Единственото подобрение се усещаше в звука на нейното дишане, по-спокойно и без толкова хрипове — поне белите й дробове оздравяваха.

Вторият проблем беше неприятен, същият като в твърде много домове из цялата страна: човек от семейството умря и трябваше да бъде погребан.

Истинска вълна от смърт заля света за няколко дни — произшествия, самоубийства, убийства. Никой на Земята не беше подготвен да се справи, освен по възможно най-грубия начин, и Щатите не бяха изключение. По радиото започнаха да обявяват пунктове, където покойниците да бъдат положени в масови гробове. Мобилизираха хладилни камиони от заводи за преработка на месо. Имаше номер, на който да се обадим след възстановяването на връзката, но Керъл не искаше и да чуе. Щом заговорих за това, тя се изпъчи в поза на гневно достойнство.

— Няма да го направя, Тайлър. Няма да позволя Джейсън да бъде захвърлен в яма като средновековен просяк.

— Керъл, не можем…

— Тихо. Още имам стари познати. Остави ме да се обадя на някои от тях.

Някога може да е била уважаван специалист, но след трийсетина години алкохолна самота кого ли би могла да намери? Все пак тя не се отдели от телефона цяла сутрин, издирваше новите номера на хора, напомняше им коя е, обясняваше, увещаваше, молеше се. Казвах си, че е безнадеждно. Но само след шест часа на алеята спря катафалка и двама очевидно изтощени, но непреклонно благи и професионално вещи мъже влязоха в къщата, изкараха тялото на Джейсън на носилка и го отнесоха за последен път от Голямата къща.

До края на деня Керъл остана при Даян, хванала ръката й. Вечерта изпи първата си чаша след утрото, в което изгря червеното Слънце. Това била „дозата за поддръжка“.

Третият ни голям проблем беше И. Д. Лоутън.

 

 

Трябваше да научи, че синът му е умрял. Керъл събра воля да изпълни и този дълг. Призна, че от две години разговарят само чрез адвокатите си, а когато е трезва, се страхува от И.Д. Но нейната скръб недоловимо променяше привичните им отношения.

Минаха часове, докато го издири във Вашингтон и му каже за Джейсън. Описа уклончиво причината за смъртта. Джейсън се прибрал вкъщи с пневмония и състоянието му станало критично след спирането на тока и пощуряването на света — нямало телефон, нямало линейки, нямало и надежда.

Попитах я как И.Д. е приел новината. Тя сви рамене.

— Отначало не продума. И.Д. изразява мъката си с мълчание. Умря синът му, Тайлър. Дори да не се е изненадал, като знае какво се случи напоследък, това го покруси. Толкова, че не можа да намери думи.

— Каза ли му, че Даян е тук?

— Прецених, че не е разумно. — Керъл се взря в мен. — Не му споменах и за тебе. Знам, че Джейсън и И.Д. бяха противници. Джейсън избяга тук от нещо, което се случило в „Перихелий“. Сигурно пак е било свързано с марсианското лекарство. Не, Тайлър, не ми обяснявай — не искам да слушам, а и нищо чудно да не те разбера. Но реших, че е по-добре И.Д. да не дойде да ни тормози и пак да налага волята си.

— Не попита ли за Даян?

— Не. Но каза нещо странно. Помоли ме да се погрижа тялото на Джейсън да бъде запазено. И задаваше какви ли не въпроси. Казах му, че всичко съм уредила и ще има погребална служба, за която ще го уведомя. Но той не мирясваше. Настояваше за аутопсия. Аз пък се заинатих. — Тя ме гледаше хладно. — Тайлър, защо И.Д. толкова иска тази аутопсия?

— Не знам.

Реших обаче да открия. Отидох в стаята на Джейсън, отворих прозореца и седнах до шкафа, за да видя какво е оставил след себе си.

Джейсън ме бе помолил да добавя копие от записа на последните му думи във всеки от дебелите омекотени пликове. Очевидно не бе очаквал да запише такъв монолог, когато е пристигнал в къщата няколко дни преди края на Ускорението. Тогава е имал друга криза, с която да се справя.

Прегледах пликовете. Джейсън бе написал на ръка адресите на хора, които не познавах. Всъщност познах едно име — своето.

„Скъпи Тайлър,

Съзнавам, че се е случвало да ти вгорчавам живота безсъвестно. Опасявам се, че сега се каня да те обременя с нов товар, а този път залогът е несравнимо по-висок. Нека ти обясня. Жалко, ако ти се стори, че съм неучтив, но причини, които ще разбереш, ме принуждават да бързам.

Скорошното явление, което медиите нарекоха «проблясъци», вдигна по тревога правителството на Ломакс. Както и някои не толкова известни случки. Ще ти посоча един пример: след смъртта на Ун Нго Уен изследваха проби от тъканите му в същия център, където е бил под карантина след кацането си на Земята. Колкото и да е изтънчена марсианската технология, съвременната криминалистика рови упорито. Неотдавна бе изяснено, че физиологията на Ун, особено на нервната му система, е била променена още по-цялостно, отколкото се подразбира от описанието на Четвъртата възраст, съдържащо се в архивите. Това беше само една от причините Ломакс и хората му да надушат нещо гнило. Поканиха И.Д. пак да се включи в играта и сега обръщат по-сериозно внимание на подозренията му за подбудите на Ун. И.Д. се възползва от шанса да си върне властта над «Перихелий» (и да възстанови накърнената си чест), изобщо не пропуска да трупа капитал от параноята, обзела наново Белия дом.

Как решиха да действат властите? Грубо. На Ломакс или съветниците му им хрумна да сложат ръка на остатъците от «Перихелий» и да конфискуват всичко, което запазихме от вещите и документите на Ун, а също и нашите архиви и записки.

И.Д. още не е напипал връзката между моето оздравяване от атипичната склероза и лекарствата на Ун или си мълчи, ако се е досетил. Защото докопат ли ме тайните служби, първата им работа ще бъде да вземат кръвни проби, а после тутакси ще ме затворят за научни експерименти, може би на Плъм Айлънд, както постъпиха с Ун. Не ми се вярва, че И.Д. би искал това да ме сполети. Колкото и да ме е намразил, че му «отмъкнах» «Перихелий» или помагах на Ун Нго Уен, той си остава мой баща.

Ти не се безпокой. Дори И. Д. пак да се вмъкне в Белия дом, аз не съм безпомощен. Отдавна си създавам връзки. Повечето от тези хора не са на власт, макар че имат влияние, затова пък са умни и почтени.

Те предпочитат да мислят и за по-далечното бъдеще на човечеството, благодарение на тях бях предупреден навреме за акцията в «Перихелий». И сега съм беглец.

А ти, Тайлър, си само заподозрян съучастник, макар че в края на краищата може и да няма никаква разлика.

Съжалявам. Знам, че отчасти съм отговорен за изпадането ти в подобно положение. Някой ден ще ти се извиня лично. Засега мога само да ти предложа съветите си.

Вече си наясно, че дигиталните записи, които ти дадох при напускането на «Перихелий», са строго поверителни извлечения от архивите на Ун Нго Уен. Не знам дали не си ги изгорил или захвърлил в Тихия океан. Няма значение. Годините, през които се занимавах с космически апарати, ме научиха да търся винаги резервни варианти. Разпратих части от тези забранени знания на десетки хора в страната и по света. Нищо не се е появило в интернет, защото никой от тях не е толкова лекомислен, но са съхранени. Няма съмнение, че постъпих крайно непатриотично и дори съм престъпник. Хванат ли ме, ще ме обвинят в държавна измяна.

Но аз не смятам, че такива знания (включително процедури за изменения на човешкия организъм, които лекуват тежки болести — аз ли не знам!) трябва да бъдат присвоявани за ползата само на една държава, дори ако разгласяването им породи нови проблеми.

Ломакс и послушният му Конгрес явно са на противоположното мнение. Затова ще разпратя последните остатъци от архива и ще се покрия някъде. Помисли дали да не постъпиш като мен. Всъщност може би ще си принуден. Всеки от стария «Перихелий», всеки от близките ми хора рано или късно ще попадне в обсега на федералното разследване.

А може би ще избереш да наминеш в най-близкото поделение на ФБР и да им оставиш съдържанието на този плик. Ако така е най-добре според теб, вслушай се само в собствената си съвест. Не бих те обвинявал, макар че не знам какво може да ти се случи. Моят опит с правителството на Ломакс ме подтиква да се съмнявам, че в този случай истината ще те направи свободен.

Както и да е, не ми е приятно да ти навличам такива затруднения. Не е честно и е прекалено да искам това от един приятел. А аз винаги с гордост съм те наричал свой приятел.

Може би И.Д. е прав в едно — нашето поколение се бореше тридесет години да си върне онова, което Ускорението ни открадна през една октомврийска нощ.

Но не можахме. Няма за какво да се хванем в тази променлива вселена и нищо няма да спечелим, ако се опитваме. Поне това научих от своята Четвърта възраст.

Ние сме преходни, падаме и все някъде стъпваме на земята.

Използвай документите в плика, ако се наложи. Струваха скъпо, но можеш да разчиташ напълно на тях. (Добре е да имаш високопоставени приятели!)“

Имаше няколко комплекта документи с други имена и самоличност за мен — паспорти, лични карти, издадени от Националната сигурност, шофьорски книжки, свидетелства за раждане, регистрационни номера за социални осигуровки, дори дипломи от медицински институти.

 

 

Даян се възстановяваше. Пулсът й ставаше равномерен и силен, белите й дробове се прочистваха, макар че температурата не спадаше. Марсианското лекарство си вършеше работата, изграждаше я наново отвътре, поправяше и преправяше леко нейната ДНК.

Щом усети, че оздравява, тя започна да задава предпазливи въпроси за слънцето, за пастор Дан и за пътуването от Аризона до Голямата къща. Заради пристъпите на треска отговорите ми понякога се различаваха. Тя неведнъж попита какво става със Саймън. Ако беше с будно съзнание, казвах й за червената юница и новото звездно небе. Ако пък беше замаяна, само подхвърлях, че Саймън е „другаде“ и засега аз се грижа за нея. Нито цялата истина, нито половинчатите отговори я удовлетворяваха.

Някои дни беше вяла, облягаше се на възглавниците с лице към прозореца и гледаше плъзгането на слънчевите лъчи по неравностите на завивките. Друг път беше неестествено оживена. Веднъж поиска хартия и химикалка… но повтаряше само изречението „Не съм ли пазител на брат си?“, докато ръката й не се схвана.

— Казах й за Джейсън — призна Керъл, когато й показах изписаните листове.

— Убедена ли си, че е било разумно?

— Трябваше все някога да научи. Ще го понесе, Тайлър. Не се безпокой. Даян ще се оправи. Тя винаги е била силна.

 

 

Сутринта в деня, когато щеше да се състои погребалната служба за Джейсън, аз сложих копие от последния запис във всеки плик, залепих ги и ги пуснах в случайно избрана пощенска кутия по пътя. Може би щяха да ги приберат чак след няколко дни — пощенските служби тепърва се връщаха към нормалната си работа, но там щяха да са на по-сигурно място, отколкото в Голямата къща.

Керъл бе избрала погребален дом, който не принадлежеше към никое изповедание, на една от главните улици в предградията. Джейс изпитваше презрението на разсъдливия човек към пищните погребения, но чувството за приличие на Керъл изискваше да има церемония, ако ще да е невзрачна и формална. Събра малко хора, повечето съседи, които помнеха Джейсън като дете и следяха кариерата му по случайно видени телевизионни новини и биографични бележки във всекидневниците. Скамейките се напълниха тъкмо заради позабравената му слава.

Излязох отпред за кратко прощално слово. (Даян щеше да говори по-добре, но тя още беше болна.) Казах, че Джейсън посвети живота си на стремежа към знание — не със самонадеяност, а със смирение. Той разбираше, че знанието не се създава, а се открива, то не може да бъде притежавано, а само споделяно от човек на човек, от поколение на поколение. Джейсън се включи в това споделяне и оставаше част от него. Той се вплете в мрежата на знанието.

И.Д. влезе в залата, докато още бях на подиума.

Стигна до половината на пътеката между скамейките, без да ме познае. Вторачи се за цяла минута в мен и чак тогава седна на най-близкото свободно място.

И.Д. беше още по-кльощав, обръснал бе до голо остатъците от бялата си коса. Но продължаваше да се държи като човек с власт. Костюмът идеално прилягаше на фигурата му. Скръсти ръце и царствено огледа присъстващите. Погледът му се закова в Керъл.

След края на службата Керъл стана и стоически прие съболезнованията на съседите, които се изнизваха един по един. Плака много през тези дни, но сега очите й упорито оставаха сухи в почти отчуждената сдържаност. И.Д. отиде при нея, когато всички други излязоха. Тя се наежи като котка, усетила наоколо по-едър хищник.

— Керъл… Тайлър… — обърна се към мен по-кисело.

— Синът ни е мъртъв — промълви тя. — Джейсън го няма.

— Затова съм тук.

— Дано си дошъл да изразиш скръбта си…

— Естествено.

— … а не с други подбуди. Защото той се прибра вкъщи, за да е далеч от теб. Предполагам, че знаеш.

— Знам повече, отколкото можеш да си представиш. Джейсън беше объркан…

— Джейсън изобщо не беше объркан. Аз бях с него, когато умря.

— Така ли? Интересно. Защото аз бях с него, когато беше жив.

Тя рязко отметна глава, сякаш я бе зашлевил.

— Престани, Керъл — сгълча я И.Д. — Аз отгледах Джейсън. Може да не ти харесва животът, който му дадох, но е така — аз му дадох живота и смисъла, който да търси в него.

— Аз пък го родих.

— Това е физиология, а не морален избор. Всичко, което Джейсън имаше, го получи от мен. И всичко, което знаеше, научи от мен.

— За добро или за зло…

— А сега ти си решила да ме оплюеш, защото искам да се погрижа за някои неща…

— Какви?

— Ясно ти е, че говоря за аутопсията.

— Да. Вече спомена по телефона. Но това е недостойно, а и невъзможно, откровено казано.

— Надявах се, че ще се отнесеш сериозно към моята загриженост. Очевидно не си способна на това. Аз обаче не се нуждая от твоето разрешение. Пред сградата чакат хора, които ще приберат тялото. Могат да ти представят заповед, издадена въз основа на Закона за извънредните мерки за сигурност.

Тя се отдръпна.

— Чак такава власт ли имаш?

— Нито на теб, нито на мен е оставена възможността за избор. Ще се случи независимо дали ни харесва. И е обикновена формалност. Никой няма да пострада от това. За Бога, нека запазим достойнството си и поне малко взаимно уважение. Остави ме да взема тялото на сина си.

— Не мога.

— Керъл…

— Не мога да ти предам тялото му.

— Ти не ме слушаш. Нямаш избор.

— Съжалявам, но ти не ме слушаш. Не мога да ти предам тялото му.

Той отвори уста и веднага стисна устни. Зениците му се разшириха.

— Керъл… Какво си направила?

— Няма тяло. — Нейните устни се извиха в лукава горчива усмивка. — Но не съм против да вземеш пепелта. Щом толкова настояваш.

 

 

Откарах я в Голямата къща, където съседът Емил Харди (отказал се от вестничето си, щом възстановиха електрозахранването) наглеждаше Даян.

— Поприказвахме си за доброто старо време в квартала — похвали се Харди на тръгване. — В онези години гледах как хлапетата фучат с велосипедите си. Толкова отдавна беше… А това по кожата й…

— Не е заразно, успокой се — каза му Керъл.

— Доста странно изглежда.

— Да, странно е. Благодаря ти, Емил.

Тя затвори вратата и ме погледна.

— Имам нужда от нещо за пиене. Но първо по-важните неща. И.Д. вече знае, че си тук. Трябва да заминеш и да отведеш Даян. Можеш ли да я скриеш на сигурно място, където И.Д. да не я намери?

— Мога, разбира се. Ами ти?

— За мен няма опасност. Ако иска, И.Д. нека прати хора да тършуват за съкровищата, които според него Джейсън му е отнел. Няма да намери нищо… ако ти си внимавал, Тайлър. Няма и да ми отнеме дома. С И.Д. отдавна сме сключили примирието си. Но той е способен да навреди и на тебе, и на Даян, дори ако това не влиза в намеренията му.

— Няма да му позволя.

— Тогава си събирай багажа. Може би не ти остава много време.

 

 

В деня преди „Кейптаун Мару“ да мине под Арката излязох на палубата да гледам изгрева. Самата Арка се забелязваше трудно, нейните спускащи се към морето колони се скриваха зад източния и западния хоризонт, но през този половин час преди зазоряване връхната й част очертаваше линия над нас, рязко откроена от мекото си сияние.

Перести облаци я замъглиха до средата на утрото, но всички знаехме, че още е там.

Наближаването на прехода лишаваше всекиго от спокойствие — не само пътниците, но и опитния екипаж. Занимаваха се с всекидневната си работа по поддръжката на кораба, поправяха механизми, остъргваха стара боя и нанасяха нова, но в движенията им имаше припряност, която липсваше предишния ден. Джала си изнесе пластмасов стол на палубата и седна близо до мен на завет при контейнерите, но с лице към тясната ивица море, която му се откриваше.

— Това ми е последното пътуване до другата страна — сподели той.

Заради топлото време бе облякъл развяваща се жълта риза и дънки. Разкопча ризата си, за да се напече. Извади кутийка бира от охладителя и я отвори. С всеки жест подчертаваше, че е светски човек и бизнесмен, който се отнася с еднакво пренебрежение и към шериата, и към адата на минангкабау.

— Този път няма да се върна.

Джала бе изгорил мостовете зад себе си и в буквалния смисъл, ако бе замесен в безредиците при тръгването ни от Телук Баюр. (Взривовете подозрително улесниха измъкването ни, макар че едва не пострадахме от тях.) От години прекарваше под Арката нелегални преселници и печелеше значително повече, отколкото от законния внос-износ. Казваше, че хората били по-изгоден товар от палмовото масло. Но индийците и виетнамците бяха силни конкуренти, а политическата обстановка се затягаше. По-добре било да се оттегли в Порт Магелан сега, вместо да прекара остатъка от живота си в затворническа килия на „новите реформатори“.

— Пътувал си дотам и преди?

— Два пъти.

— Трудно ли беше?

Джала вдигна рамене.

— Не вярвай на всичко, което чуеш.

До обяд мнозина от спътниците ни излязоха на палубата. Освен минангкабау корабът превозваше хора от народностите аче, тай и малая, общо се събирахме към стотина души. Каютите не стигаха и три алуминиеви контейнера в трюма бяха превърнати в спални и непрекъснато проветрявани.

Тази контрабанда на хора нямаше нищо общо с ужасите на нелегалната емиграция към Европа или Северна Америка. Хората, минаващи всеки ден под Арката, допълваха немощните преселнически програми на ООН и най-често имаха пари. Екипажът се отнасяше с уважение към нас, а и моряците бяха прекарали общо по няколко месеца в Порт Магелан, познаваха добре и съблазните, и капаните му.

Някой от тях бе очертал с мрежи малко футболно игрище и сега там имаше деца. Понякога топката падаше зад мрежите, неведнъж тупна в скута на Джала, който този ден бе настроен сприхаво.

Попитах го кога корабът ще премине от другата страна.

— Според нашия капитан, ако не променяме скоростта, ще преминем след дванадесет часа.

— Последният ни ден на Земята…

— Не пускай такива шеги.

— Казвам го в буквалния смисъл.

— И говори по-тихо. Моряците са суеверни.

— Какво ще правиш в Порт Магелан?

Джала изви вежди.

— Какво ще правя ли? Ще чукам хубави жени. А може и доста от грозните. Какво друго да правя?

Топката пак прелетя над мрежите. Този път Джала я грабна и я задържа до корема си.

— По дяволите, предупредих ви! Край на играта!

Десетина деца се притиснаха към мрежите и се разпищяха сърдито, но само Ен събра смелост, заобиколи и се изпречи пред Джала. От момчето течеше пот, гръдният му кош се свиваше и разширяваше като ковашки мях. Неговият отбор водеше с пет гола.

— Моля те, върни ни топката.

— Искаш си това ли? — Джала стана изпъчен, без да пусне топката, незнайно защо разгневен. — Искаш си я, а? Върви да си я вземеш.

Изрита я нависоко и тя цопна в синьо-зеления безкрай на Индийския океан.

Ен се вцепени смаяно, но тутакси се ядоса. Тихо и зло каза нещо на минангкабау.

Джала почервеня и шамароса хлапето толкова силно, че очилата с дебели рамки отхвръкнаха на палубата.

— Извини ми се! — каза натъртено.

Ен опря коляно в метала, стиснал клепачи. Пое си дъх хлипащо. След малко се изправи, провлече крака по палубата и намери очилата си. Намести ги на носа с изумително за мен достойнство. И отново застана пред Джала.

— Няма — каза с отслабнал глас. — Ти ми се извини.

Джала се опули и изпсува, Ен се присви. И Джала замахна повторно.

Хванах китката му във въздуха. Той ме зяпна.

— Какво правиш?! Я ме пусни.

Дърпаше си ръката, но аз не пусках.

— Не го удряй отново.

— Ще правя каквото си искам!

— Твоя воля. Само не го удряй.

— Ти… след всичко, което направих за тебе…

Тогава той ме погледна.

Не знам какво откри в изражението ми. Не знам и точно какво чувствах в този момент. Каквото и да беше, Джала се смути. Свитият му юмрук се отпусна и той посърна.

— Шибан побъркан американец — смънка под носа си. — Отивам в бюфета. — И добави натъртено за малката тълпа от деца и моряци, която се събра около нас. — Където мога да се надявам на спокойствие и уважение!

Ен още ме гледаше, отворил уста.

— Съжалявам, че стана така — казах му.

Той кимна.

— Не мога да ти върна топката.

Ен докосна ударената си буза.

— Няма нищо.

На вечеря в моряшката столова, когато оставаха няколко часа до преминаването, разказах на Даян за дребното произшествие.

— Не помислих какво правя. Просто ми се стори… очевидно. Като рефлекс. От Четвъртата възраст ли е?

— Може би. Подтик да защитиш жертва, особено дете, и то на мига. И аз съм го чувствала. Предполагам, че марсианците са го вложили в прекрояването на нервната система… ако наистина умеят да насочват толкова сложни чувства. Жалко, че Ун Нго Уен не е тук да ни обясни. Или Джейсън. Ти като принуда ли го преживя?

— Не.

— Изглеждаше ли неправилно или неуместно?

— Не… Смятах, че постъпвам както е редно.

— Но не би го направил преди процедурата?

— Може би щях да го направя. Или поне да поискам. Най-вероятно щях да се двоумя, докато вече стане късно.

— Значи не си недоволен.

Бях по-скоро изненадан. Даян ми казваше, че реакцията е колкото моя, толкова и на марсианските биотехнологии, и май беше вярно… но тепърва трябваше да свиквам. Като при всеки друг преход (от детството в юношеството, от юношеството в зрелостта) имах да осмислям нови необходимости, нови възможности и клопки, нови съмнения.

За пръв път от много години отново бях непознат за самия себе си.

 

 

Привършвах с изнасянето на багажа, когато Керъл слезе леко пийнала, с халтави движения. Носеше картонена кутия с надпис „Спомени (училище)“.

— Трябва да вземеш и това. То беше на майка ти.

— Керъл, ако е ценно за тебе, задръж го.

— Благодаря, но вече си взех каквото исках.

Вдигнах капака и надникнах вътре.

— Писмата.

Анонимните писма до Белинда Сътън, девическото име на майка ми.

— Да. Значи си ги виждал. Прочете ли ги?

— Всъщност не. Само колкото да се уверя, че са любовни писма.

— О, Господи, колко сладникаво звучи! Предпочитам да ги наричам „обожание“. Ако ги прочетеш внимателно, ще се убедиш, че са доста целомъдрени. По онова време майка ти се срещаше с баща ти и не би могла да ги покаже на него — та той също й пращаше писма. Затова сподели тайната с мен.

— Тя никога ли не научи кой ги е писал?

— Никога.

— Сигурно й е било любопитно.

— То се знае. Но тогава вече беше сгодена за Маркъс. Започнаха да се срещат, когато Маркъс и И.Д. подхващаха първия си бизнес — произвеждаха стратосферни балони. Аеростатите още бяха за тях малко налудничава измишльотина. Белинда наричаше Маркъс и И.Д. „братя Цепелин“. Е, ние с нея пък станахме „сестри Цепелин“. Точно тогава и аз започнах да флиртувам с И.Д. И поне донякъде, Тайлър, целият ми брак не беше нищо повече от опит да запазя приятелството на майка ти.

— А писмата…

— Интересно, нали? Пазила ги е толкова години. Накрая я попитах защо не ги е изхвърлила отдавна. „Защото са искрени“ — отговори ми тя. Получи последното седмица преди сватбата си. А година по-късно аз се омъжих за И.Д. Дори като семейни двойки бяхме неразделни, не ти ли е казвала? Отивахме на почивка заедно, ходехме на кино заедно. Белинда дойде в болницата, когато се раждаха близнаците, а аз я чаках пред вратата, когато донесе теб от болницата. И всичко свърши след катастрофата на Маркъс. Твоят баща, Тайлър, беше чудесен човек — земен, забавен… единственият, който успяваше да разсмее И.Д. Но твърде безразсъден. Белинда беше смазана от смъртта му. И не само емоционално. Маркъс беше профукал почти всичките им спестени пари, а Белинда трябваше да изплаща ипотеката на къщата в Пасадина. Затова щом И.Д. се премести на изток и купихме това място, беше съвсем естествено да я поканя в малката къща.

— Като икономка на Голямата — вметнах аз.

— Тази идея беше на И.Д. Аз само исках Белинда да е наблизо. Моят брак не потръгна толкова добре, даже обратното. По онова време Белинда беше единствената ми приятелка. Споделях с нея почти всичко. — Керъл се засмя. — Почти…

— И защо искаш тези писма? Като част от годините ви заедно ли?

Тя ми се хилеше като на дебил.

— Не, Тайлър, вече ти казах. Те са мои. — Усмивката й стана по-студена. — Не ме гледай толкова втрещено. Не съм срещала по-крайна хетеросексуална жена от майка ти. Просто имах лошия късмет да се влюбя в нея. И то толкова безнадеждно, че бях готова на всичко, дори да се омъжа за човек, който от самото начало ми беше малко противен, само и само да остана до нея. И през цялото това време, Тайлър, за толкова години не й казах какво чувствам. Радвах се, че пазеше писмата, макар и да си мислех, че е малко опасно, все едно да държиш експлозив пред очите на всички. Доказателството колко съм глупава. В деня, когато майка ти умря, малко се уплаших и се опитах да скрия кутията. Не ми стигна воля да унищожа писмата. А след развода с И.Д. вече нямаше кого да лъжа и си ги взех. Защото винаги са си били мои.

Не знаех какво да кажа. Керъл печално поклати глава и хвана раменете ми с крехките си ръце.

— Не се разстройвай. Светът е пълен с изненади. Всички се раждаме непознати и за самите себе си, и за останалите, рядко се случва някой да ни запознае.

 

 

Четири седмици аз и Даян бяхме в мотел във Върмонт, за да се грижа за нея, докато оздравее напълно.

Поне телесно. Душевната травма от ранчото на Кондън и случилото се след това я лишаваше от сили и я караше да се затвори в себе си. Даян затвори очи в свят, който наглед отиваше към края си, и ги отвори отново в свят, където не си намираше мястото. Аз не можех да го направя вместо нея.

Опитвах се да я подкрепям ненатрапчиво. Обяснявах, ако беше нужно, не исках нищо и отрано я уверих, че не очаквам да бъда възнаграден.

Интересът й към променения свят се събуждаше постепенно. Питаше за слънцето, на което бе върната кротостта, и аз й преразказах наученото от Джейсън: мембраната на Ускорението си остава, макар че затварянето ни във времето е свършило. Тя продължава да пази Земята, като свежда смъртоносното излъчване до имитация на слънчевата светлина, необходима за глобалната екология.

— Но защо я бяха изключили за седем дни?

— Само намалиха защитата, не я премахнаха. За да мине нещо през мембраната.

— Онова в Индийския океан?

— Да.

Тя ме помоли да пусна записа от последните часове на Джейсън и плака, докато слушаше. Попита за пепелта му — И.Д. ли е взел урната или Керъл я е задържала? (Нито едното, нито другото. Керъл сложи урната в ръцете ми и поиска да постъпя с нея както аз реша. „Тайлър, ужасната истина е, че ти го познаваше по-добре. За мен Джейсън беше като шифър. Син на баща си. Ти обаче беше негов приятел.“)

Гледахме как светът се преоткрива. Най-сетне масовите погребения приключиха, а съкрушените и наплашени оцелели започнаха да се убеждават, че планетата отново има бъдеще, колкото и необичайно да се окаже то. За нашето поколение обратът беше зашеметяващ. Бремето на неизбежната гибел се смъкна от раменете ни и какво щяхме да правим без него? Сега, когато не бяхме обречени, а само смъртни?

Видеозапис от Индийския океан ни показа гигантската структура, която се бе загнездила в планетата, а морската вода още се изпаряваше, щом докоснеше чудовищните опори. Хората започнаха да я наричат Арката не само заради формата — от морето се завръщаха кораби с истории за изгубени навигационни фарове, странен климат, лудешки въртящи се стрелки на компаси и диви брегове, където не би трябвало да има никакъв континент. Различни държави веднага изпратиха бойни флоти. Изповедта на Джейсън намекваше за истината, но я бяхме чули само аз, Даян и още десетина посветени, които я получиха по пощата.

Даян започна да се упражнява по малко всеки ден. Тичаше по отъпкана пътека зад мотела, щом времето захладнееше, и се връщаше с дъх на паднали листа и горящи дърва. Апетитът й се възвръщаше едновременно с подобряването на менюто в закусвалнята. Отново доставяха хранителни продукти и икономиката на страната се размърда със скрибуцане.

Научихме, че и Марс е бил освободен от Ускорението. Двете планети си разменяха съобщения. Когато произнасяше реч от рода на „да бъдем единни под флага“, президентът Ломакс дори намекна, че е възможно възобновяването на програмата за пилотирани кораби. Първата крачка към постоянна връзка с нашата „сродна планета“, както я нарече с подозрително въодушевление.

Разговаряхме за миналото. Разговаряхме и за бъдещето.

Но никой не се хвърли в прегръдката на другия.

Познавахме се или твърде добре, или съвсем слабо. Имахме минало, не достигаше настояще. А Даян се измъчваше от опасенията си за Саймън, изчезнал край Манасас.

— Той едва не те остави да умреш — напомних аз.

— Не беше нарочно. Той не е лош човек. Знаеш това.

— Значи е опасно наивен.

Даян притвори клепачи в размисъл.

— Когато бяхме в „Храма на Йордан“, пастор Боб Кобъл обичаше да повтаря един израз: „Душата му възклицаваше към Бог.“ Това най-точно описва Саймън. Но можем да съкратим изречението — „Душата му възклицаваше“. И тогава важи за всички ни. За мен и теб, Саймън и Джейсън. Дори за Керъл. Дори за И.Д. Когато хората започнат да осъзнават колко е необятна вселената и колко кратък е човешкият живот, душите им възклицават. Понякога е вопъл на радост. Мисля, че такъв беше Джейсън — ето това не разбирах у него. Той имаше дарбата да благоговее. Но за повечето от нас вопълът е на ужас. Ужасът от безследната гибел, от безсмислието. Душите ни възклицават — може би към Бог или само за да нарушат тишината. Мисля, че вопълът, който се изтръгваше от душата на Саймън, беше най-чистият човешки звук. Но той не умее да преценява хората и наистина е наивен. Затова мина през толкова разновидности на вярата — „Новото царство“, „Храма на Йордан“, ранчото на Кондън… Каквото и да е, само словата да са прости и откровени, да придават значимост на човешкото битие.

— Дори ако така те погуби?

— Не съм казала, че е мъдър. Твърдя обаче, че не е зъл.

След време се научих да разпознавам тези разсъждения на човек в Четвъртата възраст. С поглед отстрани, но и съпричастие. С близост и безпристрастие. Не ми беше неприятно, но понякога косъмчетата по тила ми настръхваха.

 

 

Скоро след като уверих Даян, че е напълно оздравяла, тя пожела да замине. Попитах я накъде ще тръгне.

Била длъжна да намери Саймън. И да си „уредят отношенията“ по един или друг начин. Все пак още бяха женени. За нея не беше безразлично дали е жив или мъртъв.

Напомних й, че няма пари, нито къде да живее. Даян отвърна, че все някак ще се справи. Накрая й дадох една от кредитните карти, които ми остави Джейсън, но предупредих, че нищо не мога да гарантирам — нямах представа кой покрива направените разходи, какъв е кредитният лимит, нито дали някой ще успее да проследи Даян по плащанията.

Тя попита как да се свърже с мен.

— Просто се обади.

Знаеше номера, който поддържах от толкова години, и носех телефона навсякъде, колкото и рядко да звънеше.

Откарах я до местната автогара и тя се скри в тълпата туристи, които още не можеха да си тръгнат след края на Ускорението.

 

 

Телефонът звънна шест месеца по-късно, когато по първите страници на вестниците още имаше грамадни заглавия за „новия свят“, а по кабелните мрежи показваха кадри от каменист и див голям нос в морето „някъде отвъд Арката“.

Дотогава стотици големи и малки кораби бяха преминавали под Арката. Някои возеха добре оборудвани научни експедиции, одобрени от ООН, ескортирани от американски военен флот и с неизменните журналистически екипи на борда. Други бяха наети от частни организации. Имаше и траулери, които се връщаха в пристанищата си с пълни трюмове, а на тъмно уловът им можеше да мине и за треска. Естествено това беше абсолютно забранено, но преди някой да наложи контрол, азиатските пазари се напълниха с „аркова треска“. Оказа се и годна за ядене, и много хранителна. Джейсън би казал, че фактите са пред очите ни — щом направиха ДНК анализ на рибата, откриха в генома белези за далечни земни предшественици в произхода й. Новият свят не само беше гостоприемен, но изглеждаше и населен с живот, който е напълно съвместим с човечеството.

— Открих Саймън — съобщи ми Даян.

— И какво?

— Живее в селище от каравани до Уилмингтън. Изкарва по малко пари с поправки на велосипеди, тостери и други домашни дреболии. Иначе разчита на социални помощи и ходи в малка църква на петдесетници.

— Зарадва ли ти се?

— Не спря да ми се извинява за онова, което се случи в ранчото на Кондън. Каза, че искал да поправи стореното. Попита с какво би могъл да ми улесни живота.

Стиснах малкия телефон с излишна сила.

— Ти какво отговори?

— Че искам развод. Той се съгласи. И каза още нещо — променила съм се, имало нещо ново в мен. Не можел да го определи, но май не му хареса.

Дали Саймън не бе надушил повей от адските огньове?

— Тайлър… — промълви Даян. — Толкова ли съм се променила?

— Всичко се променя.

 

 

Изниза се още година до следващия ни важен разговор. Живеех в Монреал, отчасти и благодарение на фалшивите документи, с които ме снабди Джейсън. Чаках да потвърдят статута ми на емигрант и помагах в една поликлиника в Утремон.

Дотогава бяха изяснени основните факти за Арката. Те смущаваха умовете на всички, които я възприемаха като статична машина или обикновена „врата“. Ако човек я видеше с очите на Джейсън — като сложна осъзната цялост, способна да осмисля и направлява събитията в своя обсег, — всичко ставаше далеч по-ясно.

Арката съединяваше два свята, но само за кораби, които минаваха под нея от юг.

За вятъра, океанското течение, прелетната птица Арката не беше нищо повече от две опори между Индийския океан и Бенгалския залив. Всички те минаваха безпрепятствено, както и корабите, плаващи от север на юг.

Но когато корабът пресичаше екватора от юг на деветдесет градуса източна дължина, накрая хората на палубите му се озъртаха към Арката от незнайно море под непознато небе на неизчислими светлинни години от Земята.

Даян ми каза, че делото за развода е приключило. Нямала работа и не знаела какво да прави.

— Мислех си да дойда при теб… — подхвърли с неприсъща за Четвъртата възраст плахост, поне в моите представи. — Ако си съгласен. Честно казано, ще имам нужда от малко помощ да си намеря жилище и да се заема отново с живота си.

Аз й намерих работа в поликлиниката и подадох от нейно име молба за постоянно жителство.

 

 

Това беше особено, бавно, старомодно (или наполовина марсианско) ухажване — Даян и аз се преоткривахме като съвсем други хора. Нито се задушавахме в хватката на Ускорението, нито бяхме деца, сляпо търсещи утеха. И най-сетне, в зрелостта си се влюбихме.

В онези години населението на Земята надхвърли осем милиарда души. И от този прираст набъбваха предимно свръхградовете като Шанхай, Джакарта, Манила, Лагос, Киншаса, Найроби, Малуту, Каракас, Ла Пас, Тегусигалпа — всички осветени от огньове и обвити в смог развъдници на човечеството, И десет Арки нямаше да стигнат, за да поемат този прираст, но пренаселването тласкаше неспирен поток от преселници, бегълци и „първопроходци“, мнозина от тях натъпкани в трюмовете на незаконно промъкващи се кораби. Често се случваше някои да стигнат до Порт Магелан мъртви или умиращи.

Порт Магелан беше първото селище с име в новия свят. Дотогава имаше грубовати карти на голяма част от планетата, съставени по снимки от самолети. Порт Магелан бе разположен в източния край на континент, който някои наричаха Екватория. Вторият, още по-обширен, заемаше северния полюс и се спускаше до умерената зона. Южните морета гъмжаха от отделни острови и цели архипелази.

Климатът беше мек, въздухът — чист, притеглянето — 95,5 процента от земното. И двата континента бяха рогове на изобилието, очакващи някой да ги изсипе. Моретата и реките бяха пълни с риба. В бордеите на Дуала и Кабул се носеха легенди, че човек можеше да си набере вечерята от великанските дървета на Екватория и да се приюти през нощта между корените им.

Само че не можеше. Порт Магелан беше територия под управлението на ООН и редът се поддържаше от войници. В никнещите около него схлупени квартали цареше опасен хаос. Но на стотици километри в двете посоки брегът беше осеян с благоденстващи рибарски села, а около лагуните на Рийч Бей и Оси Харбър вече се строяха хотели. Надеждата за безплатна плодородна земя караше заселници да проникват все по-навътре в долините на Бялата река и Нова Иравади.

Но най-разтърсващата новина от новия свят беше намирането на втората Арка, разположена от другата страна на планетата, недалеч от южните краища на сушата. През нея се стигаше до още един свят — според първите съобщения мъничко по-неприветлив, а може просто да не бе свършил дъждовният сезон.

 

 

— Сигурно има и други като мен — рече ми Даян пет години след края на Ускорението. — Иска ми се да се срещна с тях.

Аз й бях дал моето копие от марсианския архив — необработен превод, съхранен в модули памет. Тя ги прерови със същото усърдие, което някога влагаше във викторианската поезия и писанията на „Новото царство“.

Ако Джейсън бе успял, значи на Земята имаше и други хора в Четвъртата възраст. Но да издадат присъствието си би означавало да си купят билет първа класа за някой федерален затвор. Правителството на Ломакс покри със строга секретност всичко свързано с Марс, а службите му за сигурност получиха безгранични полицейски правомощия по време на икономическите кризи, редуващи се след края на Ускорението.

— Ти обмисляш ли го понякога? — попита тя предпазливо.

Искаше да знае решил ли съм да премина в Четвъртата възраст. Да си инжектирам доза прозрачна течност от стъклениците, които съхранявахме в стоманен сейф, скрит зад гардероба в нашата спалня. Разбира се, мислех за това. Така щяха да намалеят разликите помежду ни.

Дали исках? Осъзнавах невидимото пространство между нас, но не се боях от него. Понякога нощем се взирах в сериозните й очи и го ценях още повече. То беше клисурата, подтикнала ни да прокараме мост над нея, а ние бяхме съградили хубав и здрав мост.

Гладките й пръсти се плъзнаха по моята загрубяваща кожа — едва доловимо напомняне, че времето не спира и някой ден ще се нуждая от лечението, дори ако не съм зажаднял за него.

— Засега не — казах на Даян.

— А кога?

— Когато съм готов.

 

 

След Ломакс за президент бе избран Хюз, а после — Чайкин. Все ветерани на политиката от годините на Ускорението. За тях марсианските биотехнологии бяха новото подобие на атомна бомба, което засега оставаше изцяло във властта им и го пазеха като собственици. Първото дипломатическо послание на Ломакс към Петте републики на Марс беше молба да не включват такава информация в некодираните си предавания за Земята. Обоснова се с убедителни доводи за въздействието, което тези технологии могат да имат в един политически разделен и често обхванат от насилие свят (посочи като пример и гибелта на Ун Нго Уен). Марсианците бяха готови да му угодят поне временно.

Но дори този ограничен контакт с Марс пораждаше раздори. Петте републики с тяхната икономика на равенството превърнаха посмъртно Ун Нго Уен в нещо като символ на новото профсъюзно движение, надигнало се из целия свят.

 

 

Даян отиде в Щатите за погребението на И.Д. почти единадесет години след като я спасих от ранчото на Кондън.

Научихме за смъртта му от новинарските емисии. В некролозите се споменаваше мимоходом, че бившата му съпруга Керъл е починала шест месеца по-рано — още една печална вест. Керъл бе престанала да говори с нас по телефона от десетина години. Смяташе, че е прекалено опасно. Стигало й да знае, че сме живи и здрави. А и нямало за какво да си бъбрим.

На възпоменателната служба Даян внимавала да не издаде коя е. Присъствали мнозина от съратниците му в коридорите на властта, сред тях и министърът на правосъдието, и вицепрезидентът. Но вниманието й привлякла непозната жена на задните редове, която също я стрелкала с поглед.

— Знаех, че е в Четвъртата възраст, но не разбирам как познах. Изражението й, външността, по която не личеше на колко години е… но имаше и друго, като размяна на безмълвни сигнали между нас.

След края на церемонията Даян отишла при нея и попитала откъде е познавала И.Д. „Всъщност не го познавах лично — отговорила жената. — Бях изследовател в «Перихелий» по времето на Джейсън Лоутън. Името ми е Силвия Тъкър.“

За мен звучеше познато. Силвия Тъкър беше в групата антрополози, които работеха с Ун Нго Уен в комплекса във Флорида. Тя се държеше по-приветливо от повечето наети в проекта учени и допусках, че е възможно Джейсън да й се е доверил.

— Разменихме си адреси в електронната поща — добави Даян. — Не казахме нито дума за Четвъртата възраст. Но и двете знаехме. Изобщо не се съмнявам.

Не си пишеха, но понякога Даян получаваше подбрани новини от адреса на Силвия Тъкър.

Химик от фирма в Денвър арестуван от службите за сигурност и задържан за неопределено време.

Гериатрична клиника в Мексико Сити закрита по заповед на федералното правителство.

Професор по социология от Калифорнийския университет загинал в пожар, „за който има подозрения, че е причинен умишлено“.

И така нататък.

Не проявих небрежността да запазя списък с имената и адресите на хората, на които разпратих пликовете след смъртта на Джейсън, и се бях постарал да не ги запомня. Но ми се струваше, че някои от имената са ми известни.

— Тя ни казва, че са ги подгонили — промълви веднъж Даян. — Правителството е тръгнало на лов за хората в Четвъртата възраст.

Цял месец обсъждахме какво да правим, ако и ние станем прицел на подобно внимание. Ломакс и наследниците му разпростряха пипалата на полицейщината си из целия свят. Къде да бягаме?

Хрумваше ни само един убедителен отговор. Едно-единствено място, където службите за сигурност нямаха такава власт, а мрежата за проследяване не действаше. Обмислихме плановете си, получихме международни паспорти, открихме банковата сметка, съставихме маршрут през Европа до Азия и отложихме всичко.

Даян получи последно съобщение от Силвия Тъкър, състоящо се от една дума: „Тръгвай.“

И ние тръгнахме.

 

 

По време на полета до Суматра Даян попита:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Взех решението няколко дни по-рано, докато се бяхме притаили в Амстердам — още се опасявахме, че са ни проследили, че паспортите са белязани и ще ни конфискуват марсианските препарати.

— Да. Сега. Преди да преминем отвъд.

— Сигурен ли си?

— Повече няма накъде.

Не бях сигурен, но го исках. Най-после имах желанието да загубя каквото може да се изгуби и да приема онова, което мога да придобия.

Пристигнахме в Паданг и наехме стая на третия етаж в хотел, построен в колониален стил, където нямаше да се набиваме на очи поне за малко. Казах си, че всеки пада и все някъде стъпва на земята.

На север от всичко

Привечер, половин час преди минаването под арката, заварихме Ен в моряшката столова. Някой от екипажа му бе дал лист кафява хартия и няколко огризки от пастелчета, за да си запълва времето.

Май му олекна, когато ни видя. Призна, че се боял малко от преминаването. Побутна нагоре по носа очилата си и трепна, когато закачи отока на бузата си от шамара на Джала. Попита ме какво ще се случи.

— Не знам. И на мен ми е за пръв път.

— Ще усетим ли?

— От моряците чух, че небето става по-странно. И точно в момента на преминаването, когато сме между новия и стария свят, стрелката на компаса се завърта и вече сочи юг вместо север. На мостика включват сирената. Ще научиш.

— Дълъг път, изминат бързо — отсъди Ен.

Нямаше спор по това. Арката или поне нашата „страна“ от нея бе донесена през пространството, най-вероятно със скорост под светлинната, преди да бъде спусната към Земята. Но Хипотетичните бяха разполагали с време и биха могли да я довлекат от всяко разстояние под три милиарда светлинни години. Дори мъничка частица от него смразяваше въображението.

— Няма как да не си зададеш въпроса защо са направили такива усилия — промълви Даян.

— Според Джейсън…

— Знам. Хипотетичните ни закрилят да не измрем. За да се превърнем в нещо по-сложно. И пак остава въпросът защо го правят? Какво очакват от нас?

Ен не слушаше нашето философстване.

— След преминаването… — прекъсна ни той.

— След преминаването имаме един ден плаване до Порт Магелан.

Той се усмихна, а аз и Даян се спогледахме. Тя се запозна с момчето преди два дни, а вече бяха приятели. Четеше му разкази за деца от книга на английски, която намери в библиотечната на кораба. (Дори му рецитира стихчето на Хаусман: „Детето пък изобщо не разбра…“ Ен отсече: „Това не ми хареса.“)

Ен ни показа рисунката си. Сигурно бе видял съществата в някой видеорепортаж от равнините на Екватория — дълговрати животни с тигрова окраска.

— Красиви са — похвали го Даян.

Ен кимна, ние го оставихме да си рисува и се качихме на палубата.

 

 

Дъгата на Арката беше точно над нас в ясното нощно небе, отразяваше последната светлина на деня. Не личеше никаква извивка, виждаше се само права линия.

Отидохме по-близо до носа на кораба. Вятърът подръпваше косите и дрехите ни. Флаговете на кораба плющяха, а вълните връщаха мимолетни отражения на светлините му.

— Взе ли я? — попита Даян.

В малкия съд носехме част от пепелта на Джейсън. Измислихме този ритуал (ако можеше да се нарече така) дълго преди тръгването от Монреал. Джейсън не беше привърженик на възпоменателните церемонии, но се надявах, че поне тази би одобрил.

— Ето я.

Извадих малката керамична тръбичка от джоба на якето си и я стиснах в лявата си ръка.

— Липсва ми. — Тя се прислони до мен и аз я прегърнах през раменете. — Жалко, че не го познавах в Четвъртата му възраст. Но не вярвам да го е променила много…

— Не го промени.

— Може да се каже и че той винаги е бил в Четвъртата възраст.

Наближаваше мигът на преминаването и звездите над нас потъмняха, сякаш нещо ефирно обгърна кораба. Отворих тръбичката. Даян хвана китката ми.

Вятърът внезапно смени посоката си, въздухът изстина с един-два градуса.

— Понякога се замислям за Хипотетичните и се страхувам… — отрони Даян.

— От какво?

— Че сме тяхната червена юница. Или нещо като надеждите на Джейсън за марсианците. Че те очакват от нас да ги спасим от нещо. Нещо, от което те се страхуват.

Може би. Но и така да е, рекох си, ще сторим това, което е присъщо на живота — ще постъпим неочаквано.

Усетих тръпка, минала по тялото й. Над нас линията на Арката избледня. Над морето се спусна мъглица, която нямаше нищо общо с климата.

И последното искрящо отражение от Арката угасна, заедно с него изчезна хоризонтът. На мостика на „Кейптаун Мару“ компасът сигурно се завъртя и капитанът наду сирената — звук с груба сила, сякаш пространството ревеше сърдито. Вдигнах глава. Звездите шеметно се скупчиха в една точка.

— Сега! — извика Даян сред шумовете.

Протегнахме ръце над стоманения релинг и изсипахме тръбичката. Пепелта се понесе в малка вихрушка с вятъра, снежнобяла в светлините на кораба. Скри се от погледите ни преди да докосне черната вода. Иска ми се да вярвам, че се разпръсна в пустотата, която прекосихме неусетно, в съединеното пространство между звездите, където нямаше океани.

Даян се облегна на мен и звукът на сирената минаваше през телата ни като пулс. Най-сетне спря.

Тя погледна нагоре.

— Небето…

Звездите бяха нови и непознати.

 

 

Сутринта всички излязохме на палубата — Ен, родителите му, ибу Ина, другите пътници, дори Джала и неколцина моряци, които не бяха на вахта. Искахме да усетим ароматите и топлината на новия свят.

Цветът на небето и напичащото светило биха могли да ни заблудят, че още сме на Земята. Носът, където беше Порт Магелан, се появи като назъбена черта на хоризонта. Над скалистата суша се издигаха няколко тънки ивички блед дим, а по-нависоко вятърът ги отнасяше на запад.

Ибу Ина дойде при нас, следвана от Ен.

— Толкова познато изглежда — сподели тя, — но го усещам толкова различно.

Край кораба се носеха скупчени водорасли, отнесени навътре в морето от буря или отлив — огромни листа с осем разклонения, легнали вяло на водната повърхност. Сега Арката беше зад нас — не вход, а изход, съвсем друга врата.

— Сякаш една история е свършила и започва нова — промълви ибу Ина.

— Не — възрази Ен сериозно. — Историята няма да започне, докато не стъпим на земята.

Бележка на автора

В „Ускорение“ съм измислил с художествена цел две болести. Синдромът на сърдечно-съдовата слабост е въображаема зараза, разнасяна от едрия добитък, която няма никакво съответствие в действителността. Атипичната множествена склероза също е изцяло измислена, но с подобна симптоматика на множествената склероза, която за съжаление е съвсем реална болест. Макар че все още не се поддава напълно на лечение, вече се прилагат или разработват немалко обнадеждаващи нови терапевтични методи. Но не бива да бъркаме научната фантастика с медицинската литература. Ако читателите се интересуват от множествената склероза, един от най-добрите източници на информация е сайтът www.nationalmssociety.org.

Описаното от мен бъдеще на остров Суматра и народността минангкабау също са изцяло измислени. Културата на минангкабау, основаваща се на потеклото по майчина линия, и съчетаването й със съвременния ислям са привлекли вниманието на немалко антрополози. (Виж Peggy Reeves Sanday, Women at the Center: Life in a Modern Matriarchy.)

Читателите, които се интересуват от съвременните научни възгледи за бъдещето на Слънчевата система, могат да потърсят информация, която не е пречупена през погледа на научната фантастика, в следните книги: Peter D. Ward, Donald Brownlee, The Life and Death of Planet Earth; Armand Delsemme, Our Cosmic Origins.

Сред всички хора, които ми помогнаха, за да успея да напиша тази книга, наградата за главна роля получава моята съпруга Шари.