Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (20)

4.10⁹ г. н.е.

Малко преди Паданг се прехвърлихме от линейката на Ниджон в личния автомобил на друг мъж от минангкабау, който остави мен, ибу Ина и Ен пред складов комплекс на крайбрежната магистрала. Пет огромни сгради с ламаринени покриви се издигаха сред площадка с черен чакъл, а между тях стърчаха купчини цимент, покрити с насмолени платнища. Канцеларията се помещаваше в ниска дървена постройка с табела „Спедиция Баюр“ на английски.

Ина ми обясни, че това е една от фирмите на Джала. Тъкмо той ни чакаше в приемната — пълен човек с розовеещи бузи в жълт като канарче делови костюм. Двамата с Ина се прегърнаха, както подобава на разделили се с добро бивши съпрузи, после Джала се здрависа с мен, стисна и ръката на Ен. Представи ме на служителката си като „вносител на палмово масло от Съфолк“. Може би очакваше да я разпитват ченгетата на „новите реформатори“. Поведе ни към своето седемгодишно Бе Ем Ве с горивни клетки и потеглихме на юг към Телук Баюр.

В това дълбоководно пристанище, разположено южно от Паданг, Джала бе натрупал цялото си богатство. Той ми разказа, че преди трийсетина години Телук Баюр бил сънлива кална локва, каквито имало много в Суматра. Пристанището било скромничко и естествено тук товарели въглища, необработено палмово масло и торове. Но благодарение на икономическия възход и взривния ръст на населението в годините на Арката Телук Баюр можеше да се похвали с кейове и съоръжения от световна класа, както и с огромен складов комплекс.

— Джала се гордее с пристанището — вметна Ина. — Трудно е да се намери някой от шефовете, когото да не е подкупил.

— Не съм стигнал до никого над генералния директор — поправи я той.

— Твърде скромен си днес.

— Че какво лошо има да правя пари? Да не съм прекалил? Да не е престъпление, че преуспявам?

Ина го изгледа косо и натърти:

— Това са реторични въпроси, разбира се.

Попитах дали направо ще се качим на кораб в Телук Баюр.

— Няма да е направо — завъртя глава Джала. — Ще те заведа на сигурно място в доковете. Не можем просто да стъпим на някоя палуба и да се настаним удобно в кораба.

— Няма ли кораб?

— О, има — „Кейптаун Мару“, хубав малък товарен съд. В момента товарят кафе и подправки. Щом трюмовете се напълнят, дължимото бъде платено, а разрешенията — подписани, чак тогава идва ред и човешкият товар да си намери мястото. И то тихомълком, както се надяваме.

— Ами Даян? И тя ли е в Телук Баюр?

— Скоро ще бъде — обеща Ина и се вторачи заплашително в Джала.

— Да, скоро — потвърди той.

 

 

Телук Баюр може и да е бил доскоро сънливо провинциално кътче, но като всяко съвременно пристанище беше станал град в града. Не за хора, а за товари. Самият пристанищен район беше ограден и се охраняваше, но наоколо се бяха разраснали допълнения към него, досущ като публични домове около военна база — второстепенни спедиторски фирми и доставчици, транспортни кооперации, които предлагаха услуги с огромни камиони втора употреба. Профучахме набързо през струпаните сгради. Джала искаше да ни скрие преди залез.

Спряхме на един портал в оградата и Джала подаде нещо на човека от охраната през прозореца на колата — някакъв документ или рушвет, а може би и двете. Пазачът кимна, Джала му помаха с ръка приятелски и подкара шеметно край наредени цистерни.

— Ще преспиш в канцеларията ми в един от складовете на кей Е. Там няма нищо, освен насипен цимент, не биха те безпокоили. Сутринта ще доведа и Даян Лоутън.

— И тръгваме, така ли?

— Бъди търпелив. И други потеглят на рантау, но вие най-много се набивате на очи. Може да си имаме неприятности.

— Какви?

— Ясно какви — с „новите реформатори“. Полицията претърсва доковете от време на време. Търсят незаконно пребиваващи и бегълци под Арката. Обикновено намират неколцина. Или повече от неколцина, зависи кой на кого е платил. В момента от Джакарта ги притискат да се стараят и нищо не се знае. Говори се и че профсъюзите готвят нещо. Синдикатът на докерите е много войнствено настроен. Ако сме късметлии, ще отплаваме преди сблъсъците. За жалост ще спиш на пода. Аз ще заведа Ина и Ен при другите от селото.

— Не — отсече непреклонно Ина. — Аз ще остана с Тайлър.

Джала помълча и каза нещо на минангкабау.

— Не е смешно — скастри го тя. — И не е вярно.

— Но защо? Нямаш ми доверие, че ще го опазя ли?

— Какво съм спечелила, когато ти се доверявах?

Той показа зъбите си, жълти, от тютюна.

— Приключения.

— Да, в изобилие — кимна Ина.

 

 

Накрая двамата с нея се озовахме в северния край на множество складове до доковете и се свряхме в мрачна стая. Едната стена беше само от армирано стъкло. Огледах подобното на пещера празно помещение, посивяло от циментов прах. Стоманени колони стърчаха от локвите под протеклия покрив.

Светеха ни само лампи, пръснати нарядко покрай стените на склада. Ина се пребори и с лампата на бюрото. В единия ъгъл бяха струпани празни кашони. Разстлах най-сухите в грубо подобие на два матрака. Нямахме завивки, но нощта беше гореща. Наближаваше сезонът на мусоните.

— Ще можеш ли да заспиш? — попита Ина.

— Не е като в „Хилтън“, но нищо друго не ми остава.

— Питам те, защото е шумно. Ще го изтърпиш ли?

Телук Баюр не притихваше нощем. Тук товареха и разтоварваха по двадесет и четири часа в денонощието. Непрекъснато се чуваше боботене на тежки двигатели, скрибуцане на претоварен метал, понякога и грохот на невнимателно спуснати стоманени контейнери.

— Спал съм и на по-лоши места.

— Съмнявам се — поклати глава Ина, — но е любезно, че го казваш.

Седяхме още часове до лампата и си приказвахме на пресекулки. Ина ми задаваше въпроси за Джейсън.

Дадох й да прочете някои от дългите ми писания. Тя каза, че преходът на Джейсън към Четвъртата възраст й се сторил по-лек от моя. Отвърнах, че просто не съм споменавал дреболии като подлогите.

— А паметта му? Загуби ли спомени? Или не се безпокоеше?

— Не говореше много за това. Сигурно е бил загрижен.

— Но не го е обземала графомания.

— Не. Тя е само един от възможните симптоми. Звуците, които издаваше, може и да бяха друга специфична проява.

— От Ун Нго Уен ли научи?

И от него, и от медицинските му архиви, с които се запознах по-късно. Ина не можеше да се откъсне от мислите си за марсианеца.

— Обсъждал ли е някога с теб онова предупреждение към Обединените нации за пренаселването и изчерпването на ресурсите? В дните преди да…

— Разбирам. Да, но съвсем бегло.

— Какво ти каза?

Случи се веднъж, когато умувахме заедно за крайната цел на Хипотетичните. Ун начерта графика, която повторих за Ина на прашния паркет — вертикалната ос обозначаваше населението, хоризонталната — времето. Леко назъбена линия минаваше през диаграмата горе-долу успоредно на хоризонталната ос.

— Изменения в населението с времето — кимна Ина. — Разбирам, но какво измерваме всъщност?

— Всяка животинска популация в относително устойчива екосистема. Ако искаш, нека са лисици в Аляска или маймуни в Белиз. Популацията се влияе от външни фактори като по-студени зими или нарастване броя на хищниците, но поне за кратко е устойчива.

А после Ун бе задал въпроса какво става, ако се вгледаме в съществуването на разумен, използващ оръдия на труда вид през по-дълъг период? Надрасках нова графика — линията на популацията непрекъснато се стреми към успоредност с вертикалната ос.

— Ето какво става — популацията, или да кажем направо — хората, се учат да обединяват уменията си. Не просто знаят как да издялат кремъка, но и как да предадат това умение на други хора и как да си разпределят труда. С общи усилия се отглежда повече храна. Населението расте. Повече хора обединяват усилията си по-резултатно и развиват нови умения. Земеделие. Животновъдство. Четене и писане, а така уменията могат да бъдат предадени по-успешно на живите и да бъдат наследявани от отдавна мъртвите поколения.

— И линията се изкачва все по-стръмно, докато не се удавим в самите себе си — промълви Ина.

— А, не е така. Има и други сили, които отклоняват линията към хоризонталната ос. Нарастващото благоденствие и овладяването на технологиите работят в наша полза. Нахранените, уверени в бъдещето си хора обикновено ограничават възпроизводството си. Технологиите и приспособимата култура им дават средствата за това. И накрая — поне според Ун — линията ще се върне към хоризонтала.

Ибу Ина се обърка.

— Значи няма проблем? Нито пренаселване, нито масов глад?

— Уви, линията на земното население е много далеч от хоризонталната ос. И се сблъскваме с ограничителни условия.

— Какви?

Още една графика. На нея линията приличаше на разтеглена по хоризонтала буква S, която се изравнява в горния си край. Драснах хоризонтална линия далеч над нея и я белязах с А. Втората — линия Б — пресичаше графиката на населението в извитата нагоре част.

— И двете показват възможността за поддържане на живота на планетата. Количеството на обработваемите земи за селското стопанство, на горивата и суровините за технологиите, на чистия въздух и водата. На тази графика е разликата между успешно и неуспешно развилите се разумни видове. Вид, чиято популация достига връхната си точка под границата, има възможност да оцелее дълго. И да продължи с всичко, което футуролозите си представят — разселване в Слънчевата система или дори из цялата галактика, контрол над пространството и времето.

— Величаво — отрони Ина.

— Но видът, който се натъква на ограниченията преди да е стабилизирал популацията си, вероятно ще бъде обречен. Всеобщ глад, технологични провали и планета, толкова изчерпана от първото избуяване на цивилизацията, че на нея липсват средствата за възстановяване.

— Разбирам. — Тя потръпна. — Ние от кои сме? Случай А или случай Б? Ун каза ли ти?

— Той е убеден, че и Земята, и Марс вече са доближавали ограниченията. А Хипотетичните са се намесили преди това да се случи.

— Но защо са се намесили? Какво очакват от нас?

Народът на Ун не знаеше отговора. Ние също.

Не, малко се отклоних от истината. Джейсън Лоутън намери някакъв отговор.

Още не бях готов да говоря за него.

 

 

Ина се прозя и аз изтрих драсканиците по пода. Тя угаси лампата. В стаята се процеждаше мъждукане от редките лампи в склада. Някъде отвън през около пет секунди се разнасяше звук като удари по огромна, но приглушена камбана.

— Тик-так — промърмори Ина, докато се наместваше върху лъхащите на мухъл кашони. — Тайлър, помня старите тиктакащи часовници. А ти?

— Имаше такъв в кухнята на майка ми.

— Съществуват толкова видове време. Времето, с което мерим живота си. Месеците и годините. Или голямото време, през което се издигат планини и се раждат звезди. Или всичко, което се случва между два удара на сърцето. Трудно е да се живее в тези различни времена. А е лесно да забравиш, че живееш във всичките.

Равномерното блъскане продължаваше.

— Говориш като човек от Четвъртата възраст.

Едва различих в немощната светлина нейната уморена усмивка.

— На мен май ми стига и един живот.

Сутринта се събудихме от стържене на сгъваема врата. Нахлу дневно сияние и гласът на Джала отекна в склада.

Слязох припряно по стълбата. Джала вече беше по средата на халето, Даян вървеше бавно зад него.

Доближих я и изрекох името й. Тя опита да се усмихне, но стискаше зъби, а лицето й беше пребледняло. Видях, че притиска сгънато парче плат над хълбока си. И то, и памучната блуза аленееха от просмукалата се кръв.