Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (18)

Жертвени ритуали

Обсебен от мисълта за скорошното пристигане на И.Д. в „Перихелий“, Джейсън пропусна да ми каже, че очакваме още един гост — Престън Ломакс.

На портала бяха затегнали охраната, а на площадката върху централната сграда се мъдреше хеликоптер. Пазачът на главния вход, който все се обръщаше към мен с „докторе“ и чието ниво на холестерол проверявах веднъж месечно, ми каза, че този път ни е навестил Ломакс.

Тъкмо влязох в клиниката (Моли не беше там, в приемната временно я заместваше жена на име Лусинда) и получих съобщение в пейджъра да отида незабавно в кабинета на Джейсън. Минах през четири кордона охрана и накрая се озовах при него. Опасявах се да не поиска още лекарства. Снощните дози обаче го бяха закрепили в правдоподобна, макар и кратка ремисия. Стана и прекоси стаята, протегнал нетрепващи ръце към мен.

— Тай, искам да ти благодаря за това.

— Няма за какво, но съм длъжен да повторя — нищо не е сигурно.

— Ще го имам предвид. Стига ми да съм добре днес. И.Д. ще се появи към обяд.

— А и вицепрезидентът ни се изтърси.

— Да, тук е от седем часа сутринта. Явно е ранобуден. Два часа си приказваха с нашия марсиански гост, скоро ще го водя на парадна обиколка. Впрочем, Ун иска да те види, ако успееш да му отделиш няколко минути.

— Стига да не му запълнят времето с държавни дела.

Ломакс щеше да спечели с лекота изборите, ако трябваше да вярваме на социологическите проучвания. Джейсън отдавна правеше необходимото да му влезе под кожата, а и Ломакс беше очарован от Ун.

— И баща ти ли ще обикаля с вас?

— Само ако не измисля учтив начин да го държа настрана.

— Проблеми ли очакваш?

— И то много.

— Но физически си добре, нали?

— Чувствам се прекрасно. Ти си лекарят. Имам нужда от два-три часа, Тайлър. Ще издържа, нали?

Не се учудих на ускорения му пулс. Симптомите на атипичната склероза бяха потиснати засега. Не личеше лекарствата да го изнервят или объркват. Джейсън дори изглеждаше лъчезарно спокоен, затворил се в някаква светла и хладна стая насред ума си.

Отидох при Ун Нго Уен. Упътиха ме да го търся в малката трапезария на началството, около която се тълпяха високи мъже с мънички слушалки в ушите. Ун ме зърна и отпрати с жест неразличимите един от друг копои, които ме пресрещнаха.

Седнах срещу него. Той си боцна с вилицата от бялото филе от сьомга и се усмихна благо. Свлякох се на седалката, за да се изравня с него. Май щеше да е по-добре, ако му подлагаха възглавница на стола.

Храната обаче му понасяше. Дори наддаде малко, откакто се премести в „Перихелий“. И бузите му бяха позакръглени, макар че си оставаха сбръчкани и набраздени.

— Чух, че си имал посетител.

Той кимна.

— Не за пръв път. Срещнах се няколко пъти с президента Гарлънд във Вашингтон, два пъти съм говорил и с Ломакс. Казват, че след тези избори той ще бъде на власт.

— Не защото е всеобщ любимец.

— Не е редно аз да обсъждам достойнствата му като кандидат за поста. Но Ломакс задава интересни въпроси.

За миг влязох в ролята на наставник на Ун.

— Не се съмнявам, че ако поиска, се държи много дружелюбно. И си върши работата сравнително добре. Но през по-голямата част от кариерата си беше най-мразеният човек в Конгреса.

— Тайлър, за наивник ли ме смяташ? — ухили се марсианецът. — Да не се боиш, че ще позволя Ломакс да ме използва за своите цели?

— Не точно за наивник, но…

— Да, признавам — новак съм на Земята. И съм далеч от тънкостите в политиката. Но аз съм с няколко години по-възрастен от Престън Ломакс и също съм заемал изборни длъжности.

— Така ли?

— Три години — заяви той с нескрита гордост. — Бях администратор по селското стопанство в кантона Леден вятър.

— Аха…

— Този съвет управлява почти цялата делта на Кириолодж. Да, не е като да съм бил президент на Съединените американски щати и администрацията по селското стопанство не разполагаше с ядрени оръжия. И все пак разобличих покварен местен чиновник, който подправяше отчетите за реколтата и продаваше за своя сметка излишъка.

— Значи и в Петте републики има корупция?

Ун примига и извивките по лицето му се промениха за секунда.

— А как да няма? Защо ли мнозина земяни си въобразяват, че може да е така? Ако бях дошъл от Франция или Китай, никой нямаше да слуша с изумление, когато говоря за рушвети, двуличие или кражби.

— Е, не е същото.

— Убеден ли си? Ти работиш в „Перихелий“ и сигурно си се запознал с някои хора от поколението на нашите основатели, колкото и странно да е това за мен. Онези мъже и жени, чиито далечни потомци са днешните марсианци. Толкова съвършени ли бяха, че очакваш наследниците им да са безгрешни?

— Разбирам. И вие сте обикновени хора, а Марс не е рай. Всичко това не би попречило на Ломакс поне да опита да се възползва от теб.

— А аз се опитвах да те уверя, че не пренебрегвам тази вероятност. Дори съм убеден, че ще опита. Очевидно е, че ще ме използват за политически облаги, но в това е и силата ми — да давам или да отнемам одобрението си, да бъда сговорчив или да се инатя. Силата да кажа тежката си дума. — Ун пак се засмя. Равните му зъби блестяха. — Или да премълча.

— Самият ти към какво се стремиш?

Разпери ръце с дланите към мен — общ жест за земяните и марсианците.

— Към нищо. Нали съм светецът от Марс. Но ще бъда доволен да видя изстрелването на репликаторите.

— От чиста любов към знанието ли?

— Признавам си, ако ще тази подбуда да изглежда прекалено праведна. Да научим поне нещичко за Ускорението…

— И да отправим предизвикателство към Хипотетичните?

Отново примигване.

— Надявам се с цялата си душа Хипотетичните, каквито и да са те, да не приемат нашите действия като предизвикателство.

— И ако си го помислят…

— Защо?

— … те ще сметнат, че предизвикателството им е отправено от Земята, не от Марс.

Този път Ун Нго Уен примигна няколко пъти. И в търпеливата му усмивка се промъкна одобрение.

— И ти си учудващо циничен днес, доктор Дюпри.

— Което е напълно неприсъщо за марсианците?

— Именно.

— Престън Ломакс дали те възприема като безгрешен ангел?

— Само той може да ти отговори. Последното, което чух днес от него… — Ун смени оксфордското си произношение с идеална имитация на Ломакс, гласът му стана рязък и хладен като вятъра по зимен бряг. — „За мен е чест да разговарям с вас, посланик Уен. Вие сте извънредно прям, а това е много приятно за ветеран на столичната политика като мен.“

Слушах слисано — та той говореше английски от една година. Признах, че съм смаян.

— Аз съм учен — напомни Ун. — И чета на английски от дете. Не е същото като говоренето, но имам дарба за езици. Една от многото причини да съм тук. Тайлър, може ли да те помоля за услуга? Ще ми донесеш ли още романи?

— Уви, не се сещам за други, в които да е описан Марс.

— Всякакви романи. Всичко, което според теб е важно или те е зарадвало.

— Безброй преподаватели по литература ще бъдат щастливи да ти съставят списъче с четива.

— Сигурно. Но моля теб.

— Не съм специалист. Обичам да чета, но хаотично, предимно съвременни книги.

— Още по-добре. Чувствам се самотен по-често, отколкото си мислиш. Настанен съм удобно, но за да изляза, се съставят сложни планове. Не мога да се отбия да хапна някъде, да отида на кино или да стана член на някой клуб. Дори да помоля за книги, не бих искал да ми ги подбира цяла комисия. Честно написаната книга е почти като приятел.

В този момент Ун стигна най-близо до оплакване от положението си в „Перихелий“. И на Земята. Сподели, че се радвал на будните часове, защото бил прекалено зает да го мъчи носталгията и не секвало вълнението от странния, всъщност чужд за него свят. А нощем, когато се унасял, той си представял, че е на брега на марсианско езеро, гледал птичите ята да кръжат над водата. Във въображението си винаги виждал късен следобед, когато светлината избледнява и ивиците древен прахоляк се издигат над пустинята Ноачис, променяйки оттенъците на небето. В този сън или видение бил сам, но знаел, че други го чакат зад следващата издатина на скалистия бряг. Приятели или непознати, може би дори семейството, което загубил. Само долавял, че ще го приветстват, ще го докоснат и прегърнат. Всичко си оставаше мечта.

— А когато чета, чувам ехо от тези гласове.

Обещах да му донеса книги, но сега имахме работа. Охраната при входа на трапезарията се раздвижи. Един от мъжете с костюми дойде при нас.

— Молят да се качите горе.

Ун остави недоядената порция и се смъкна от стола. Подхвърлих, че ще се видим по-късно. Онзи с костюма се вгледа в мен.

— Елате и вие. Искат да говорят и с двама ви.

 

 

Охраната ни съпроводи към заседателната зала до кабинета на Джейсън. Той и неколцина началници на отдели в „Перихелий“ седяха срещу групата, в която бяха И. Д. Лоутън и вероятният бъдещ президент Ломакс. Никой не изглеждаше доволен от живота.

Настаних се с лице към И.Д., когото не бях виждал след погребението на майка ми. Сега ми се стори болезнено слаб. Колосани бели маншети, от които се подаваха костеливи загорели на слънце китки. Оредялата коса бе сресана небрежно. Но погледът му беше жив. Очите на И.Д. винаги искряха, когато се разгневи.

А Престън Ломакс просто се поддаваше на досадата. Изглежда бе дошъл в „Перихелий“ да се снима с Ун (за да бъдат разпространени снимките веднага след официалното изявление на Белия дом) и да обсъди стратегията за репликаторите, която възнамеряваше да одобри. И.Д. присъстваше тук, възползвал се от старата си слава и положение.

По време на едночасовата обиколка из „Перихелий“ И.Д. оспорвал, подлагал на съмнение, осмивал или посрещал с тревога практически всяко изречение, казано от началниците на отдели, особено когато свитата на Ломакс минала край новата лаборатория инкубатор. (Позовавам се на чутото по-късно от Джена Уайли, която ръководеше групата по криогенни технологии.) Джейсън посрещал всеки несдържан изблик от устата на баща си с невъзмутим и вероятно добре обмислен отпор. А това разпалвало още повече възмущението на И.Д. и според Джена накрая заприличал на „някакъв побъркан крал Лир, който бръщолеви за вероломни марсианци“.

Битката беше в разгара си, когато влязохме ние с Ун. И.Д. опря лакти в дългата маса и заяви:

— Важното е, че това не е правено досега, не е проверено и се опира на технология, която нито разбираме, нито контролираме.

Усмивката на Джейсън подсказваше, че е прекалено добре възпитан, за да посрами открито един уважаван, но опърничав старец.

— Очевидно е, че никога не можем да избегнем рисковете напълно, но…

Вече се бяхме намесили с присъствието си. Неколцина от хората в залата не бяха виждали Ун досега и се издадоха с погледи на подплашени овце. Ломакс се прокашля.

— Моля да ме извините, но в момента бих искал да обсъдя нещо накратко с Джейсън и новодошлите… насаме, ако не възразявате. Само за минута-две.

Тълпата се изниза послушно, включително и И.Д. Но тържествуващият му вид не подхождаше на изгонен човек.

Затвориха вратата. Тишината между тапицираните стени се спусна върху нас като сняг. Ломакс още не поглеждаше към мен и Ун, а заговори на Джейсън.

— Ти ме предупреди, че малко ще ни се зъбят, обаче…

— Разбирам, че ви създавам големи затруднения.

— Не ми харесва И.Д. да стои до палатката и да пикае навътре през входа. Непристойно е. Все пак не може да ни навреди много, ако допуснем…

— … че няма нищо вярно в казаното от него. Уверявам ви, че е така.

— Според теб той е изкуфял.

— Не бих употребил толкова силна дума. Уверен съм обаче, че възгледите му са твърде спорни напоследък.

— Наясно си, че тези обвинения са взаимни.

За пръв и последен път се озовах толкова близо до действащ президент. Само една формалност — изборите — делеше Ломакс от поста. Като вицепрезидент той прекаляваше малко с вкиснатия умислен вид. За предизборната кампания полагаше усилия да се усмихва по-често, макар и не съвсем убедително. Карикатуристите все пресилваха мръщенето му и вледеняващия поглед.

— Взаимни, да. Говорите за злонамерените намеци, които И.Д. прави за моето здраве.

Ломакс въздъхна.

— Откровено казано, мнението на баща ти дали проектът с репликаторите е осъществим няма голяма тежест. Гледната точка на малцинството несъгласни. И такава ще си остане. Но трябва да призная, че упреците, които отправи днес към теб, ме безпокоят. — Той изви глава към мен. — Затова сте тук, доктор Дюпри.

И Джейсън насочи вниманието си към мен. Говореше предпазливо, стараеше се гласът му да остане безстрастен.

— Както чувам, И.Д. се е изсилил с приказките. Говорил, че страдам от… какво беше… тежко мозъчно заболяване.

— Неизлечима болест на нервната система — уточни Ломакс, — която не би позволила на Джейсън да ръководи и занапред „Перихелий“. Вие какво ще кажете, доктор Дюпри?

— Мисля, че Джейсън е способен сам да обясни състоянието си.

— Вече го направих. Казах на вицепрезидента Ломакс всичко за моята множествена склероза.

Макар че страдаше от друга болест… Намекът беше недвусмислен. И аз се прокашлях.

— Множествената склероза не е напълно излечима, но може изцяло да бъде контролирана, дори нещо повече. Днес пациент с тази болест може да се надява на дълъг и пълноценен живот като всеки друг човек. Ако Джейсън е предпочел да не разгласява състоянието си, това е негово право, но няма никакви причини да се срамува от множествената склероза.

Джейс ме прониза с поглед, който не разбрах.

— Благодаря за информацията — доста сухо изрече Ломакс. — Между другото, познавате ли някой си доктор Малмстийн? Дейвид Малмстийн?

Мълчанието зейна като стоманените челюсти на капан.

— Да — забавих отговора си с частица от секундата.

— И този доктор Малмстийн е невролог, така ли?

— Да.

— Консултирахте ли се с него?

— Консултирам се с мнозина специалисти, това е част от задълженията ми на лекар.

— Питам, защото според И.Д. вие сте привлякъл Малмстийн за лечението на… хм… тежкото неврологично заболяване на Джейсън.

Схванах защо Джейсън ме гледаше толкова мразовито. Някой се бе разприказвал пред И.Д. Някой от тесен кръг хора. Но не бях аз.

Опитвах се да не мисля кой може да ни е издал.

— Бих направил същото за всеки друг пациент, ако предполагам, че е болен от множествена склероза. Поддържам нашата клиника в „Перихелий“ в добро състояние, но нямаме диагностичната апаратура, с която разполага Малмстийн в болницата.

Ломакс като че усети как се изплъзвам, но реши да прехвърли топката към Джейс:

— Истината ли казва доктор Дюпри?

— Разбира се.

— И ти му се доверяваш?

— Той е личният ми лекар. Естествено е да му се доверявам.

— Не се обиждай, но макар да ти желая доброто, пукната пара не давам за медицинските ти проблеми. За мен е важно можем ли да разчитаме на теб за изпълнението на проекта. Ще се справиш ли?

— Ако разполагаме с финансиране — да, ще направя каквото се иска от мен.

— А вие, посланик Уен? Виждате ли някакви причини за безпокойство? Имате ли притеснения или въпроси за бъдещето на „Перихелий“?

Ун изви устни в непълна версия на марсианска усмивка.

— Нищо не буди загриженост у мен. Имам пълно доверие в Джейсън Лоутън. Доверявам се и на доктор Дюпри, който е и мой личен лекар.

Аз и Джейсън прикрихме някак изумлението си от думите, които окончателно убедиха Ломакс. Той сви рамене.

— Ами добре. Моля да ме извините, че поисках да изясним това. Джейсън, надявам се да останеш в добро здраве и да не си се засегнал от въпросите ми. Но с оглед на влиянието, което И.Д. има, бях длъжен да те попитам.

— Разбирам. И като стана дума за него…

— Не мисли за баща си.

— Ще ми бъде много неприятно да го видя унижен.

— Ще го избутаме тихомълком в девета глуха. Но ако упорства и говори публично… — Ломакс пак сви рамене. — Боя се, че в такъв случай ще зададем въпроси за неговото психическо състояние.

— Разбира се — вметна Джейсън, — всички се надяваме да не се стигне дотам.

 

 

През следващия час бях в клиниката. Моли не се вясна и Лусинда вършеше цялата канцеларска работа. Благодарих й и я освободих за този ден. Хрумна ми да се обадя по телефона на едно-две места, но нямах желание разговорите ми да минат през централата на „Перихелий“.

Изчаках хеликоптерът на Ломакс да излети, а кортежът със свитата му да излезе през портала. Разчистих бюрото и поумувах какво ми се иска да направя. Открих, че ръцете ми леко треперят. Не от множествена склероза. От гняв, да речем. От бяс. От болка. Опитвах да поставя диагноза на състоянието си, не да го преживявам.

Тъкмо минавах през приемната и влезе Джейсън.

— Благодарен съм ти, че ме подкрепи. Явно не си ти човекът, който е казал на И.Д. за Малмстийн.

— Не бих постъпил така, Джейс.

— Вярвам ти. Но някой го е направил. И възниква проблем — колко души знаят, че ходя на прегледи при невролог?

— Аз, ти, Малмстийн и който работи в кабинета му…

— Малмстийн дори не е подозирал, че И.Д. търси с какво да ме изпързаля. Същото важи и за подчинените му. Човекът, който осведомява И.Д., е по-наблизо. Щом не сме ние двамата…

Значи е Моли. Нямаше нужда да произнася името й.

— Не можем да я обвиняваме без доказателства.

— Ти го казваш. И пак ти спиш с нея. Пазиш ли някакви бележки за прегледите ми при Малмстийн?

— Не тук.

— Вкъщи ли?

— Да.

— Да не си й ги показал?

— Не съм, разбира се.

— Но тя може и да се е добрала до тях, без да се усетиш.

— Предполагам.

Всъщност знаех.

— А тя не е тук, за да отговори на въпросите ни. Болничен ли е взела?

Вдигнах рамене.

— Изобщо не се обади. Лусинда опитваше да се свърже с нея, но никой не отговаря.

Джейсън въздъхна.

— Не че те обвинявам, Тайлър, но трябва да признаеш, че си постъпвал твърде необмислено.

— Аз ще се оправя с това.

— Знам, че си ядосан. Оскърбен и ядосан. Не искам да излезеш оттук и да направиш нещо, което само ще влоши положението. Затова пък искам да помислиш добре за отношението си към този проект. Да решиш кого подкрепяш.

— Знам кого подкрепям — натъртих аз.

 

 

Набрах номера на Моли и от колата, но тя не се обади. Карах към нейния апартамент. В топлия ден ниските блокчета на комплекса бяха обгърнати във водна мъглица от пръскачките по моравите. Надушвах дъх на мокра пръст.

Щях да завия към паркинга за гости, но зърнах Моли — подреждаше вещите си в очукано бяло ремарке, закачено за нейния „Форд“, купен преди три години. Спрях пред нея. Щом ме видя, тя промърмори нещо от рода на „Ама че гадост!“.

Въпреки това стоеше изпъчено, когато излязох от колата.

— Не може да паркираш тук, запречваш алеята.

— Ще пътуваш ли нанякъде?

Моли остави кашона с надпис „Съдове“ на ламаринения под на ремаркето.

— А ти как мислиш?

Беше с кафяв летен панталон, дънкова риза и кърпа на главата. Доближих и тя отстъпи три крачки. Страхуваше се.

— Няма да ти сторя зло.

— Какво искаш?

— Искам да знам кой ти плати.

— Изобщо не те разбирам.

— Със самия И.Д. ли сключи сделката или чрез посредник?

— Ех, че говна… — Тя премери с поглед разстоянието до нейната кола. — Тайлър, остави ме на мира. Какво си се заял с мен? Какъв е смисълът?

— Ти ли отиде да му направиш предложение, или той те потърси? Кога започна това, Мол? Чукаше ме, за да изкопчиш сведения, или ме продаде по-късно?

— Я върви по дяволите!

— Колко ти платиха? Ще ми се да науча колко струвам.

— Върви по дяволите! Не е ли все едно? Не беше каквото…

— Само не ми разправяй, че не е било за пари. Да не кажеш, че си го направила заради принципи?

— В парите са ми принципите.

Тя изтри длани в панталона си, вече не толкова уплашена. По-нагла.

— Мол, какво искаш да си купиш с тях?

— Какво искам да си купя ли?! Единственото важно нещо, което човек може да си осигури с пари. По-хубава смърт. И по-чиста. Някоя сутрин съвсем скоро слънцето ще изгрее, но няма да спре да набъбва, докато цялото небе не пламне. Искам да съм на приятно място, докато това се случи. Сама. И да ми е толкова уютно, колкото мога да си позволя. А когато настъпи последното утро, искам да имам скъпите вещества, с които да прекрача прага безболезнено. Искам да заспя преди да чуя писъците. Ей това искам, Тайлър, единственото ми истинско желание и съм ти много благодарна, че то бе изпълнено чрез теб. — Мръщеше се сърдито, но по бузата й се плъзна сълза. — Моля те, премести колата си.

— Хубава къща и шишенце хапчета? — промърморих. — Такава ли ти е цената?

— На никого не му дреме за мен, сама се оправям.

— Дори да ти звучи жалко, мислех, че държим един на друг.

— Значи да разчитам на теб? Не се засягай, но… я се погледни. Хлъзгаш се през живота, все едно чакаш да ти кажат отговорите или пък да дойде някакъв спасител.

— Мол, опитвам се да бъда разумен.

— О, не се съмнявам. Горкичкият разумен Тайлър! Но аз те разгадах. Отмъщаваш си, нали? С цялата си мила безгрешност, която навличаш като дрешка, ти отмъщаваш на света, че е излъгал надеждите ти. Не ти е дал каквото си искал и ти също не даваш нищо, освен съчувствие и аспирин.

— Моли…

— Не смей да казваш, че ме обичаш. Знам, че не е вярно. Дори не знаеш, че е едно да обичаш, а съвсем друго да се държиш като човек, който обича. Много мило, че ме избра, но всяка друга можеше да е на мое място. Повярвай ми, Тайлър, щеше да е все същото разочарование.

Обърнах се и прекрачих към моята кола. Малко залитах, потресен не от подлостта, а от пълната безвъзвратност — близостта бе изхвърлена като обезценени акции след борсов крах. Изведнъж извих глава към Моли.

— Ами ти? Знам, че са ти платили за сведенията, но само заради това ли се чукаше с мен?

— Чуках се с теб — натърти тя, — защото бях самотна.

— А сега самотна ли си?

— Винаги съм била.

Качих се в колата и потеглих.