Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (15)

Четири снимки от делтата на Кириолодж

Трудно е да опишеш правдиво жестокото безумие на онова време.

В някои дни то изглеждаше едва ли не разкрепостяващо. Отвъд нашата нищожна илюзия за небе Слънцето продължаваше да се раздува, звезди догаряха или се раждаха, на мъртва планета бе вдъхнат живот и там се разви цивилизация, която беше равна на нашата или дори я превъзхождаше. А при нас правителства падаха и ги сменяха други, които по-късно също бяха лишавани от властта. Религии, философски учения и идеологии придобиваха друг облик, сливаха се и даваха изродено потомство. Старият подреден свят се разпадаше и от развалините поникваха нови неща. Вкусвахме плода на любовта още зелен и се наслаждавахме на тръпчивия аромат. Аз си казвах, че Моли Сийгръм ме обича просто защото съм й подръка. И защо не? Лятото отминаваше, а не знаехме ще има ли реколта.

Отдавна угасналото „Ново царство“ вече изглеждаше хем пророческо, хем безнадеждно старомодно. Плахият му бунт срещу старото църковно единодушие беше само бледа сянка на новите, по-настървени вярвания. Навсякъде в западния свят възникваха Дионисиеви култове, свлекли мантията на набожност и лицемерие, с която се прикриваше „Новото царство“ — клубове за чукане на воля, но със собствени знамена и свещени символи. Те изобщо не презираха ревността у хората, а я приемаха или направо й се радваха: изоставени любовници предпочитаха стрелба с 45-и калибър от упор и хвърляха червена роза върху трупа на жертвата. Изпитанието, изиграно като драма от епохата на кралица Елизабет.

Ако се бе родил десет години по-късно, Саймън Таунсенд можеше да се натъкне на тези видове духовност в стила на Куентин Тарантино. Но сгромолясването на „Новото царство“ го разочарова и той търсеше по-прости истини. Даян все още ми се обаждаше горе-долу веднъж месечно, ако моментът беше подходящ и Саймън го нямаше наблизо. Разказваше ми какво й се е случило или подклаждаше жаравата на спомените, за да се сгрее. Изглежда не й стигаше домашната топлина, макар че финансовата им тежест олекна малко. Саймън вече получаваше заплата в „Храма на Йордан“, тяхната малка независима църква. Даян ту си намираше временна работа, туй оставаше прекалено много време да се щура нервно из апартамента или да отскача потайно до библиотеката, за да чете книги, които Саймън не одобряваше — съвременни романи или публицистика. Тя ми обясни, че тяхната църква проповядвала „освобождаване“ и на паството се препоръчвало да не включва телевизорите и да отбягва книгите, вестниците и други творения на преходната култура. Иначе щели да дочакат Възнесението, без да са постигнали съвършенството.

Даян нито веднъж не защити тези идеи, не проповядваше пред мен, но ги почиташе и внимаваше да не изразява съмнение. Понякога се поддавах на досадата.

— Даян, наистина ли вярваш в тези неща?

— За какви „неща“ говориш?

— Ти си избери. Да нямате книги вкъщи. Хипотетичните са тук, за да ускорят Второто пришествие. И останалите идиотщини.

(Май онази вечер бях попрекалил с бирите.)

— Саймън вярва в това.

— Не попитах за Саймън.

— Той е по-ревностен от мен. Завиждам му. Знам как звучи — „Хвърли тези книги в боклука“, сякаш е нагло властен. Не е така. Той проявява смирение, покорство. Саймън може да се отдаде на Бог така, както аз не съм способна.

— Късметлията Саймън…

— Да, късметлия е. Ти не можеш да го видиш, но е намерил покой. Може да понесе Ускорението с усмивка, защото знае, че е спасил душата си.

— Ами ти? Не си ли спасила душата си?

Слушалката на телефона притихна за дълго.

— Как ми се иска да имах лесен отговор на този въпрос! Наистина. Все си мисля, че може би не всичко опира в моята вяра. Може би вярата на Саймън стига и за двама ни. Достатъчно силна е, за да носи и мен донякъде. Всъщност той е много търпелив към мен. Караме се само дали да имаме деца. Саймън иска да имаме. И църквата ни поощрява. Разбирам, но както не ни стигат парите и… сам знаеш… какъвто е светът…

— Не е решение, към което би трябвало да те тикат насила.

— Не исках да кажа, че ме изнудва. „Остави се в Божиите ръце и всичко ще бъде за добро.“ Това ми внушава.

— Но ти си достатъчно умна да не повярваш.

— Така ли? Надявам се да не е вярно.

 

 

А Моли изобщо не понасяше „всички тези щуротии за Господ“. Всяка жена да се оправя сама в живота — с това се изчерпваше веруюто й. Особено ако светът рухва пред очите ни, добавяше Моли, и никой от нас няма да преживее петдесетия си юбилей.

— Нямам намерение да прекарам коленичила оставащото време.

Тя си беше корава по душа. Родителите й отглеждали млечни крави. Десет години водили съдебни битки с фирма, която извличала петрол от битуминозни шисти в съседен на тяхната ферма терен. Земите им постепенно се отравяли. Накрая се отказали от фермата заради извънсъдебно споразумение — с парите си уредили живота на старини и дали добро образование на дъщеря си. Но от такива преживелици, подхвърляше Моли, и на ангелски задник биха излезли мазоли.

Почти нищо в променливата социална картина не я учудваше. Една вечер седяхме пред телевизора и гледахме репортажи за безредиците в Стокхолм. Тълпа от рибари и религиозни фанатици трошаха прозорци с тухли, палеха коли. Полицейски хеликоптери ръсеха по хората обездвижващ гел и накрая „Гамла Стан“ заприлича на място, където се е изхрачила болна от туберкулоза Годзила. Пуснах изтъркан лаф колко зле може да се държат хората, когато са наплашени.

— Стига бе, Тайлър — сопна ми се Моли, — ти наистина ли съчувстваш на тези боклуци?

— Мол, не казах такова нещо.

— Значи заради Ускорението им е простено да съсипят сградата на техния парламент? Защото били наплашени?

— Не е оправдание, а подбуда. Нямат бъдеще. Вярват, че са обречени.

— Обречени да умрат, а? Ами така си е открай време с хората. Те ще умрат, ти ще умреш, аз ще умра — кога е било друго?

— Всички сме смъртни, но преди имахме утехата, че човечеството като вид ще продължи и след нас.

— И видовете са смъртни. Единствената промяна е, че този край вече не е скрит в мъглявото бъдеще. Възможно е всички да загинем много зрелищно след броени години… но и това си остава само вероятност. Хипотетичните може и да ни опазят малко по-дълго. По някаква незнайна причина.

— И това не те плаши?

— Плаши ме, разбира се! Всичко наоколо ме плаши. Но не ме подбужда да изляза навън и да избивам хора. — Тя изпъна пръст към екрана, на който някой метна граната в сградата на Риксдага. — Каква безкрайна тъпотия… Нищо не постигат. Отприщват си хормоните. Маймунска работа!

— Не се преструвай, че изобщо не важи за тебе.

Смехът на Моли ме изненада.

— О, не… Ти си падаш по преструвките, не аз.

— Брей?

Тя се извърна, но след миг пак се вторачи в мен съвсем сериозно.

— Ти се преструваш, че приемаш хладнокръвно Ускорението. Както уж се отнасяш хладнокръвно към хората с фамилия Лоутън. Използват те, загърбват те, а ти се хилиш, все едно това е природен закон. — Тя се взираше в очакване да реагирам, но инатът не ми позволи. — Просто си мисля, че има и по-добри начини да живееш до края на света.

Не пожела да сподели с мен какви са те.

 

 

При постъпването си на работа в „Перихелий“ всеки от нас се бе задължил да не разгласява вътрешна информация. Проучваха миналото ни, а Управлението за национална безопасност отсяваше неподходящите. Не приказвахме излишно и разбирахме, че е задължително по-деликатните факти да не се изнасят навън. Защо да стряскаме комисии в Конгреса, да поставяме в неловко положение могъщите си покровители и да се лишаваме от финансиране?

Но сега в комплекса живееше марсианец — превърнаха по-голямата част от северното крило във временно жилище на Ун Нго Уен и грижещите се за него хора. А такава тайна се опазва трудно.

Впрочем тя и не можеше да бъде опазена дълго. Докато Ун се премести във Флорида, повечето видни особи в столицата и неколцина чуждестранни държавни ръководители бяха научили всичко за него. Държавният департамент му даде статут на пълномощен посланик и организираше представянето му пред света в подходящ момент. А работещата с него група го подготвяше за истеричните набези на медиите.

Появата му на Земята можеше — а и сигурно трябваше — да бъде съобщена по друг начин. Нищо не пречеше с него да се заеме ООН, а пристигането му да бъде разгласено тутакси. Администрацията на Гарлънд щеше непременно да понесе гневни укори, че го е скрила. Християнската консервативна партия вече намекваше, че „правителството знае повече, отколкото признава, за резултатите от проекта по тераформиране“. Надяваха се да предизвикат президента или да намерят повод за заяждане с Ломакс, който вероятно щеше да заеме поста му. Несъмнено щеше да има упреци, но Ун ясно заяви, че не желае да бъде намесван в предизборната кампания. Искаше да се покаже пред хората, но каза, че ще почака до ноември.

Съществуването на Ун Нго Уен беше само основната тайна, свързана с кацането му. Имаше и други. За „Перихелий“ настъпи странно лято.

Веднъж през август Джейсън ме повика в северното крило. Отидох в истинския му кабинет, не в обзаведените с вкус покои, където посрещаше официалните гости и журналистите. Влязох в лишеното от прозорец кубче пространство, където имаше бюро и диван. Кацнал на стола насред купчини научни списания, навлякъл дънки и мазна фланела, Джейсън сякаш бе поникнал от бъркотията наоколо. Препотяваше се, а при него това не беше добър признак.

— Пак губя контрол над краката си.

Разчистих местенце на дивана, седнах и зачаках подробности.

— От две седмици имам проблеми за кратко. Обичайните — боцкане и изтръпване сутрин. Понасяше се. Но не изчезва, напротив — влошава се. Като гледам, ще се наложи да променим малко лекарствата.

Току-виж се наложило. Изобщо не ми харесваше въздействието на тези лекарства върху Джейс, а отгоре на всичко пиеше и други, които да премахват страничните ефекти на първите. Не изключвах възможността да увеличим дозите, но над определен праг настъпваше отравяне на организма и ние вече се доближавахме тревожно до него. Джейсън отслабна, а загуби и нещо по-важно — емоционалното си равновесие. Говореше по-припряно, усмихваше се по-рядко. Преди изглеждаше, че напълно владее тялото си, сега се движеше като кукла на конци.

— Каквото и да решим, първо ще се допитаме до доктор Малмстийн — натъртих аз.

— Просто няма начин да се измъкна оттук за толкова време. Положението се промени, ако не си забравил. Не може ли да минем с консултация по телефона?

— Ще видим. Нека го попитам.

— Ще ми направиш ли още една услуга?

— Каква, Джейс?

— Обясни моите проблеми на Ун. Изрови два-три учебника, в които са описани.

— Учебници по медицина ли? Той да не е лекар?

— Не в буквалния смисъл, но е донесъл много информация. Биологическите науки на Марс са изпреварили далеч нашите — увери ме Джейсън с крива усмивчица, която не проумях. — Той предполага, че ще успее да ми помогне.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Не ме гледай с такъв потрес. Няма ли да обсъдиш това с него?

Човек от друга планета. Човек със сто хилядолетия марсианска история зад себе си.

— Е, да. За мен ще е удоволствие. Но…

— Аз ще се погрижа да се срещнете.

— Но щом разполага с медицински знания как се лекува атипичната множествена склероза, редно е да ги сподели с по-изтъкнати лекари от мен.

— Ун е донесъл цели енциклопедии. Някои хора вече ровят в части от този марсиански архив и търсят полезни сведения. Това ще бъде само странична дреболия.

— Изненадан съм, че може да отделя време и за дреболии.

— Скучае по-често, отколкото ти би очаквал. И му липсват приятели. Помислих си, че ще му хареса да прекарва известно време с човек, който не го смята за светец или за заплаха. Но първо ми се ще да се обадиш на Малмстийн.

— То се знае.

— И го потърси от твоя апартамент, бива ли? Вече не се доверявам на телефоните тук.

Този път се усмихна, като че ли е казал нещо много смешно.

 

 

В ония летни месеци понякога пресичах магистралата и слизах на общинския плаж. Не беше много привлекателно място. Дълъг запустял нос го пазеше от вълните, затова тук не се мяркаха сърфисти.

Сядах на сгорещената дъсчена пътека, повдигната над жилавите треволяци, гледах трупащите се над източния хоризонт облаци и си мислех за думите на Моли — как се преструвам на хладнокръвен пред Ускорението, но това самообладание е изиграно.

Исках да преценя трезво дали не е права. Може би само така умеех да проявя привързаността си към нея.

„Ускорение“ беше не много точно, но неизбежно наложило се название за онова, което сполетя Земята. Всъщност нашият свят почти замръзна във времето. Но не ни ли се струваше, че се е понесъл шеметно и неуправляемо нанякъде? Да, и то във всичко важно за нас. Човек трябваше да се вкопчи в нещо или да потъне в хаоса.

Може би аз се вкопчвах в семейство Лоутън, в целия им свят, в Голямата и малката къща, в изчезналите с детството връзки. Не ми се вярваше, че това непременно е недостатък. Ако Моли беше права, не намерехме ли опора, нямаше спасение. Даян се вкопчи във вярата. Джейсън се вкопчи в науката.

Аз пък се вкопчих в Джейсън и Даян.

Тръгвах си от плажа, щом надвиснеха облаци — поредният неизбежен порой в августовския следобед, криволичещи мълнии по източния небосклон, водни струи плющят по жалките балкончета на мотелите. До свечеряване бурята стихваше, но оставяше след себе си миризлив влажен задух.

Моли дойде вечерта, свалихме от мрежата съвременен филм — камерна драма от викторианската епоха, каквито тя обожаваше. След филма отиде в кухнята да сипе нещо за пиене, а аз се обадих на Дейвид Малмстийн от стаята за гости. Малмстийн настояваше да прегледа Джейсън „веднага щом той успее да отдели време“, но не възрази да увеличим леко дозировката на лекарствата, стига да внимаваме за нежелани реакции на организма.

Излязох от стаята и в коридора се натъкнах на Моли, понесла две чаши. Гледаше ме озадачено.

— Къде се дяна?

— Трябваше да се обадя.

— Проверяваш как е някой пациент ли?

— Нещо подобно.

 

 

След няколко дни Джейс уреди да говоря с Ун Нго Уен.

Пратеникът от Марс живееше в стая, която бе обзавел по свой вкус чрез поръчки по каталог. Леки ниски плетени мебели. Шарена черга на пода. Компютър на обикновено бюро от небоядисани чамови дъски. Библиотечни шкафове с цвета на бюрото. Казах си, че марсианците имат вкусовете на току-що оженили се студенти.

Дадох му текстовете, които бе поискал — две книги за етиологията и лечението на множествената склероза и разпечатки от списанието на Американското медицинско дружество по проблема с атипичната множествена склероза. Напоследък не отъждествяваха двете заболявания. Атипичната се дължеше на генетични увреждания, които предизвикваха подобни симптоми и същото разпадане на миелиновата обвивка, която предпазва човешките нервни тъкани. Различаваше се обаче по тежестта на състоянието, бързото му влошаване и устойчивостта срещу стандартни подходи в лечението. Ун призна, че не познава тази болест, но ще потърси информация в архивите си.

Благодарих му и зададох натрапващия се въпрос — той не е лекар, а физиологията на марсианците не е съвсем същата като нашата. Дори да изрови подходящо лечение, дали то ще помогне на Джейсън?

— Не сме чак толкова различни. Вашите хора почти веднага се заеха да съставят карта на моя геном. Няма никакво разминаване.

— Не исках да прозвучи като обида.

— Не се обидих. Сто хиляди години са твърде дълъг период, понякога стигат за възникването на нов вид. Оказва се обаче, че кръстоските помежду ни все още са напълно възможни. Набиващите се на очи различия се дължат на приспособяването към по-студена и суха околна среда.

Гласът му беше малко по-висок от привичното за ушите ми, но в него нямаше нищо детинско. Винаги говореше уверено, със самочувствие.

— Все пак може да възникнат правни проблеми — обясних му аз, — ако веществата не са били одобрени от Федералното управление по лекарствени средства.

— Сигурен съм, че Джейсън би искал да изчака официалното им одобрение. Но болестта му няма да прояви същото търпение. — Ун възпря с жест напиращите в устата ми възражения. — Нека да прочета всичко, което ми донесохте, и ще го обсъдим.

Свърших работата, за която дойдох, той обаче ме помоли да остана още малко, за да си поприказваме. Колкото и странно да изглеждаше, Ун вдъхваше спокойствие, предразполагаше. Седна в твърде голямото за него плетено кресло и се заслуша увлечен, докато набързо му разказвах живота си. Зададе два-три въпроса за Даян, като подхвърли, че Джейсън не обичал да говори за близките си, разпита ме по-подробно и за следването в медицинския институт. (Смути се видимо, докато описвах непознатата за него дисекция на трупове… както реагират повечето хора.)

Помолих го и той да ми разкаже нещо за себе си. Бръкна в малка сива чанта и извади разпечатани снимки, които бе донесъл с всичко останало във файловете си. Четири снимки от Марс.

— Само четири? — учудих се аз.

Той сви рамене.

— Колкото и да са много, няма да ми заместят спомените. Разбира се, има изобилие от визуални материали в официалния архив. Тези са мои. Искате ли да ги видите?

— Да, непременно.

Първата снимка. Къща, явно обитавана от хора въпреки чудатото смесване на авангардна и старовремска архитектура. Ниска и закръглена като порцеланов модел на колиба от клони и кал. Небето зад нея беше яркозелено като тюркоаз. Хоризонтът изглеждаше непривично близък, но плосък. Местността бе разделена на смаляващи се в далечината правоъгълници зеленина. Не познавах отглежданото на тях растение — твърде месесто, за да е житно, но и прекалено високо, за да е зеле. Пред обектива стояха двама възрастни — мъж и жена, с комично сурови изражения. Марсианска готика. Липсваше само вилата с дълги зъбци.

— Майка ми и баща ми — кратко ме осведоми Ун.

Втората снимка.

— Това съм аз в детството си.

Тази ме изненада. Той обясни, че кожата им се набраздява в пубертета. На възраст около седем земни години усмихнатият Ун имаше съвсем гладка кожа. Приличаше на кое да е дете от Земята, но произходът му не можеше да бъде определен — руса коса, шоколадов тен, тесен нос и пълни устни. На пръв поглед се заблудих, че стои насред твърде странен увеселителен парк. Това беше марсиански град. Пазар. Сергии и магазини, построени от същия подобен на порцелан материал и пъстро боядисани. Улицата зад него гъмжеше от леки механизми и пешеходци. Между най-високите здания се виждаха само късчета небе, но дори в тези пролуки бе уловено някакво въздушно возило.

— Изглеждате щастлив на снимката — промърморих аз.

— Името на града е Вой Воюд. Този ден бяхме отишли да пазаруваме. И понеже беше пролет, моите родители ми разрешиха да купя муркуди. Животинчета, приличат на жаби. Те са в торбичката, която държа.

Малкият Ун наистина стискаше бяла платнена торбичка със загадъчни издутини. Муркуди значи…

— Живеят само по няколко седмици — добави той. — Но яйцата им са много вкусни.

Третата снимка. Беше панорамен изглед. В близък план имаше марсианска къща, жена с пъстър кафтан (съпругата му), две хубави момиченца в торбести роклички с кехлибарен цвят (техните дъщери). Снимката бе направена отвисоко. Зад къщата се ширеха зелени, наглед мочурливи поля. Над нивите имаше пътища, по които се движеха няколко ъгловати возила, а сред посевите минаваха изящни черни машини за прибиране на реколтата. Пътищата се събираха към град на хоризонта — същия, където Ун купил своите муркуди. Вой Воюд, столица на областта Кириолодж. По-слабото притегляне позволяваше кулите му да се извисяват на сложни тераси.

— Тук се вижда почти цялата делта на Кириолодж.

Реката беше синя ивица, която пълнеше езеро с цвета на небето. Ун каза, че Вой Воюд бил построен върху ерозиралите склонове на прастар метеоритен кратер, макар да ми се стори, че това е верига от съвсем обикновени хълмове. Езерото беше осеяно с черни точици — лодки или яхти.

— Прекрасно място.

— Да.

— И семейството ви е чудесно.

— Да. — Той срещна погледа ми. — Мъртви са.

— О… Съжалявам.

— Загинаха при голямо наводнение преди няколко години. На последната снимка е същото място след бедствието.

Непредсказуема буря изсипала невиждани дъждове по склоновете на Самотните планини в края на продължителна суша. И водата се стекла в пресъхналите притоци на Кириолодж. Тераформираният Марс си оставал донякъде млад свят с колеблив хидроложки цикъл, а водният кръговрат променял бързо пейзажа, като местел древен прах и реголити. Заради внезапния проливен дъжд разкашканата червеникава кал нахлула в делтата на Кириолодж с устрема на товарен влак.

Четвъртата снимка. От къщата на Ун бяха останали само основата и една стена, подобни на строшена чаша сред бъркотията от кал, отломки и довлечени скали. Далечният град изглеждаше невредим, но плодородната равнина бе погребана. Ако не бяха кафеникавите отблясъци по езерото, щях да си помисля, че виждам Марс в първобитното му безжизнено състояние. В небето се носеха няколко въздушни машини, може би издирваха оцелели.

— Бях отишъл с приятели при подножието на хълмовете и когато се върнах, заварих това. Загубихме много хора, не само моето семейство. Пазя тези четири снимки, за да не забравя откъде идвам. И защо не мога да се върна там.

— Сигурно е било непоносимо.

— Научих се да го приемам, доколкото е по силите на човек. Преди да напусна Марс делтата бе възстановена. Не същата, разбира се, но плодородна и жива.

Не пожела да говори повече за това. Взирах се в първите три снимки и си напомних, че пред мен не са измишльотини на компютърната графика, а истински изображения. Снимки от друг свят. От Марс — планетата, която отдавна бяхме населявали с творенията на буйната си фантазия.

— Не е Бъроуз, нито пък Уелс, но малко прилича на Бредбъри…

Челото на Ун, бездруго набраздено, се набръчка още малко.

— Извинете… не знам тези думи.

— Тези хора са писали книги за вашата планета.

Успях да му обясня, че някои автори са си представяли какъв може да е живият Марс дълго преди тераформирането му, и той бе запленен.

— Възможно ли е да прочета тези книги?

— Сигурен ли сте, че имате време за тях? Убеден съм, че десетки държавни глави нямат търпение да говорят с вас.

— И аз съм убеден. Ще почакат.

По пътя към дома претършувах антикварна книжарница и занесох цял пакет книги на Ун… тоест на неприветливите мъже, които охраняваха покоите му. „Война на световете“, „Принцесата от Марс“, „Марсиански хроники“, „Странник в странна страна“, „Червеният Марс“.

През следващите две седмици нямах вест от Ун.

 

 

Строителството на новите съоръжения в „Перихелий“ продължаваше. До края на септември бяха излели яка бетонна основа на мястото на ниските борчета и проскубаните палми, вече градяха огромна рамка от стоманени греди и алуминиеви тръби.

Моли дочу, че следващата седмица щели да докарат цяла лаборатория, оборудвана по военни стандарти, заедно с хладилна инсталация.

— Тай, за какво са ни лабораторни джунджурии? „Перихелий“ се занимава с космоса и Ускорението. Не разбирам.

— Не знам. Всички си траят.

— Защо не попиташ Джейсън, когато отидеш някой следобед в северното крило?

Не й бях казал, че пратеникът от Марс ме е направил свой довереник.

— Нямам достъп до такова ниво на секретност.

Естествено и тя нямаше достъп.

— Започвам да си мисля, че не ми се доверяваш.

— Мол, само спазвам правилата.

— Ами да, какъвто си праведник…

 

 

Джейсън се отби в моя апартамент, без да предупреди. За късмет тази вечер Моли я нямаше. Искаше да решим нещо за неговите лекарства. Предадох му мнението на Малмстийн. Болестта не стоеше на място и си имаше реална граница, до която можехме да потискаме симптомите. Това не означаваше, че Джейсън е обречен, но рано или късно щеше по принуда да промени начина си на работа, да се приспособи към болестта, вместо да я отблъсква. (По-нататък следваше и друг праг, за чието преминаване не споменавахме. Отвъд него бяха пълната инвалидност и слабоумието.)

— Разбирам — промълви Джейсън. Седеше в креслото до прозореца и понякога се взираше в отражението си. — Имам нужда от няколко месеца, не повече.

— Какво ще се случи през тези месеци?

— Ще избия опората изпод краката на И. Д. Лоутън. — Ококорих се в очакване да е шега, но той не се усмихна. — Необходимо ли е да ти обяснявам?

— Ако искаш поне нещичко да проумея — да.

— Нашите представи за бъдещето на „Перихелий“ се раздалечават непрекъснато. За И.Д. „Перихелий“ съществува колкото да поддържа авиокосмическата индустрия. Това открай време е основната му цел. Нито за миг не е допускал, че можем да направим нещо с Ускорението. Е, трудно е да се усъмниш в правотата му, поне няма как да премахнем Ускорението. Но това не ни пречи да го разберем. Немислимо е да водим война срещу Хипотетичните, но защо да не се позанимаваме с малко „партизанска“ наука? Ето ти и целта на пристигането на Ун.

— Пак не схванах.

— Ун не е само междупланетен посланик на добра воля. Изтърси ни се тук с план, с предложение за съвместно начинание, което може да ни даде малко насоки към тайната на Хипотетичните — откъде са дошли, какво искат, какво правят и с двете планети. Отзивите за идеята са противоречиви. И. Д. се мъчи да я убие в зародиш — според него е безполезна, а и ще изложи на риск оскъдния политически капиталец, който ни е останал след проекта за тераформиране.

— И ти реши да го извадиш от играта?

Джейсън въздъхна.

— Дори да ти звучи жестоко, той не иска да разбере, че неговото време отмина. Светът преди двадесет години се нуждаеше тъкмо от човек като баща ми. Възхищавам му се. Той направи невероятни неща. Ако го нямаше И.Д. да подпалва задниците на политиците, не би имало и „Перихелий“. Поредната ирония на Ускорението — далечните последствия от неговата гениалност сега го удрят като бумеранг. Без И.Д. нямаше да съществува и Ун Нго Уен. Не ме тормози никакъв Едипов комплекс. Знам много добре какво представлява баща ми и какво постигна. Коридорите на властта са негова територия, двамата с Гарлънд играят заедно голф. Прекрасно. Но от друга страна той е затворник. Жертва на собствената си недалновидност. Настрои се враждебно към плана на Ун, защото не се доверява на заложените в основата технологии. Не му харесва, че марсианците са овладели методи, за които ние тепърва се досещаме смътно. Омразен му е и фактът, че Ун има на своя страна мен и — ако ми простиш нескромността — новото поколение силни на деня, включително Престън Ломакс, вероятния ни бъдещ президент. Изведнъж около И.Д. се напълни с хора, които не е в състояние да манипулира. По-млади хора, свикнали с Ускорението така, както е невъзможно за него и връстниците му. Хора като нас, Тай.

Малко се зарадвах, но и се обезпокоих, когато ме включи в това „нас“.

— Не се ли изхвърляш?

Джейсън пронизващо се вторачи в очите ми.

— Върша точно това, за което И.Д. ме подготвяше още от раждането ми. Той искаше не син, а наследник, чирак. Решил го е много години преди Ускорението. Известно му беше колко съм умен и знаеше как иска да се разпоредя със своя интелект. Аз се подчинявах дори след като проумях какво е намислил. Това е творението И. Д. Лоутън: симпатичния находчив безполов и дружелюбен с медиите обект пред очите ти. Образ, който се продава добре, чиято обвързаност започва и свършва с „Перихелий“. Но в уговорката ни открай време има уловка, за която И.Д. предпочита да не си спомня. Наследник означава, че някой ден ще го наследя. Значи в един момент моето мнение ще натежи над неговото. Моментът настъпи. Открива ни се прекалено важен шанс, за да позволя да се прецакаме.

Забелязвах как се свиваха юмруците му и потръпваха мускулите на краката му. Несдържани чувства или симптом? Впрочем доколко този монолог беше неподправен и доколко се дължеше на невростимулантите, с които го тъпчех?

— Виждаш ми се уплашен — подхвърли Джейсън.

— За какви марсиански технологии намекваше преди малко?

Той се засмя.

— Много са хитроумни. Квазибиологични. И в много малък мащаб. Общо взето, молекулярни автокаталитични вериги с обратна връзка и програми за нестандартни ситуации, вградени в протоколите за възпроизводство.

— Джейс, не може ли на човешки език?

— Миниатюрни изкуствени репликаторчета.

— Живи ли са?

— Да, в определен смисъл. Изкуствени същества, които можем да пуснем в космоса.

— И какво ще правят?

Вече се хилеше до ушите.

— Те плюскат лед и серат информация.