Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (30)

На север от всичко

Привечер, половин час преди минаването под арката, заварихме Ен в моряшката столова. Някой от екипажа му бе дал лист кафява хартия и няколко огризки от пастелчета, за да си запълва времето.

Май му олекна, когато ни видя. Призна, че се боял малко от преминаването. Побутна нагоре по носа очилата си и трепна, когато закачи отока на бузата си от шамара на Джала. Попита ме какво ще се случи.

— Не знам. И на мен ми е за пръв път.

— Ще усетим ли?

— От моряците чух, че небето става по-странно. И точно в момента на преминаването, когато сме между новия и стария свят, стрелката на компаса се завърта и вече сочи юг вместо север. На мостика включват сирената. Ще научиш.

— Дълъг път, изминат бързо — отсъди Ен.

Нямаше спор по това. Арката или поне нашата „страна“ от нея бе донесена през пространството, най-вероятно със скорост под светлинната, преди да бъде спусната към Земята. Но Хипотетичните бяха разполагали с време и биха могли да я довлекат от всяко разстояние под три милиарда светлинни години. Дори мъничка частица от него смразяваше въображението.

— Няма как да не си зададеш въпроса защо са направили такива усилия — промълви Даян.

— Според Джейсън…

— Знам. Хипотетичните ни закрилят да не измрем. За да се превърнем в нещо по-сложно. И пак остава въпросът защо го правят? Какво очакват от нас?

Ен не слушаше нашето философстване.

— След преминаването… — прекъсна ни той.

— След преминаването имаме един ден плаване до Порт Магелан.

Той се усмихна, а аз и Даян се спогледахме. Тя се запозна с момчето преди два дни, а вече бяха приятели. Четеше му разкази за деца от книга на английски, която намери в библиотечната на кораба. (Дори му рецитира стихчето на Хаусман: „Детето пък изобщо не разбра…“ Ен отсече: „Това не ми хареса.“)

Ен ни показа рисунката си. Сигурно бе видял съществата в някой видеорепортаж от равнините на Екватория — дълговрати животни с тигрова окраска.

— Красиви са — похвали го Даян.

Ен кимна, ние го оставихме да си рисува и се качихме на палубата.

Дъгата на Арката беше точно над нас в ясното нощно небе, отразяваше последната светлина на деня. Не личеше никаква извивка, виждаше се само права линия.

Отидохме по-близо до носа на кораба. Вятърът подръпваше косите и дрехите ни. Флаговете на кораба плющяха, а вълните връщаха мимолетни отражения на светлините му.

— Взе ли я? — попита Даян.

В малкия съд носехме част от пепелта на Джейсън. Измислихме този ритуал (ако можеше да се нарече така) дълго преди тръгването от Монреал. Джейсън не беше привърженик на възпоменателните церемонии, но се надявах, че поне тази би одобрил.

— Ето я.

Извадих малката керамична тръбичка от джоба на якето си и я стиснах в лявата си ръка.

— Липсва ми. — Тя се прислони до мен и аз я прегърнах през раменете. — Жалко, че не го познавах в Четвъртата му възраст. Но не вярвам да го е променила много…

— Не го промени.

— Може да се каже и че той винаги е бил в Четвъртата възраст.

Наближаваше мигът на преминаването и звездите над нас потъмняха, сякаш нещо ефирно обгърна кораба. Отворих тръбичката. Даян хвана китката ми.

Вятърът внезапно смени посоката си, въздухът изстина с един-два градуса.

— Понякога се замислям за Хипотетичните и се страхувам… — отрони Даян.

— От какво?

— Че сме тяхната червена юница. Или нещо като надеждите на Джейсън за марсианците. Че те очакват от нас да ги спасим от нещо. Нещо, от което те се страхуват.

Може би. Но и така да е, рекох си, ще сторим това, което е присъщо на живота — ще постъпим неочаквано.

Усетих тръпка, минала по тялото й. Над нас линията на Арката избледня. Над морето се спусна мъглица, която нямаше нищо общо с климата.

И последното искрящо отражение от Арката угасна, заедно с него изчезна хоризонтът. На мостика на „Кейптаун Мару“ компасът сигурно се завъртя и капитанът наду сирената — звук с груба сила, сякаш пространството ревеше сърдито. Вдигнах глава. Звездите шеметно се скупчиха в една точка.

— Сега! — извика Даян сред шумовете.

Протегнахме ръце над стоманения релинг и изсипахме тръбичката. Пепелта се понесе в малка вихрушка с вятъра, снежнобяла в светлините на кораба. Скри се от погледите ни преди да докосне черната вода. Иска ми се да вярвам, че се разпръсна в пустотата, която прекосихме неусетно, в съединеното пространство между звездите, където нямаше океани.

Даян се облегна на мен и звукът на сирената минаваше през телата ни като пулс. Най-сетне спря.

Тя погледна нагоре.

— Небето…

Звездите бяха нови и непознати.

Сутринта всички излязохме на палубата — Ен, родителите му, ибу Ина, другите пътници, дори Джала и неколцина моряци, които не бяха на вахта. Искахме да усетим ароматите и топлината на новия свят.

Цветът на небето и напичащото светило биха могли да ни заблудят, че още сме на Земята. Носът, където беше Порт Магелан, се появи като назъбена черта на хоризонта. Над скалистата суша се издигаха няколко тънки ивички блед дим, а по-нависоко вятърът ги отнасяше на запад.

Ибу Ина дойде при нас, следвана от Ен.

— Толкова познато изглежда — сподели тя, — но го усещам толкова различно.

Край кораба се носеха скупчени водорасли, отнесени навътре в морето от буря или отлив — огромни листа с осем разклонения, легнали вяло на водната повърхност. Сега Арката беше зад нас — не вход, а изход, съвсем друга врата.

— Сякаш една история е свършила и започва нова — промълви ибу Ина.

— Не — възрази Ен сериозно. — Историята няма да започне, докато не стъпим на земята.