Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (2)

Голямата къща

Аз бях на дванадесет, а близнаците — на тринадесет, когато звездите изчезнаха от небето.

Октомври, две седмици преди Деня на вси светии. Заповядаха на трима ни да си седим в мазето на къщата, където живееше семейство Лоутън (наричахме я Голямата къща), защото горе имаше светска вечер само за възрастни.

Не че това беше някакво наказание, поне не за Даян и Джейсън, които по свое желание се свираха там задълго. И аз не го приемах така. Баща им бе очертал строга граница между зоните за възрастни и за деца в дома, но си имахме мощна геймърска конзола, филми на дискове, дори маса за билярд… и не ни надзираваше никой, ако не броим една жена от фирмата за кетъринг, която винаги обслужваше тези сборища в къщата — госпожа Трюъл. Тя слизаше през час да се отърве за малко от размотаването с поднос в ръка и да сподели поредната клюка какво става горе. (Някакъв от „Хюлет-Пакард“ се изложил с жената на журналист от „Вашингтон Поуст“, а в кабинета се въргалял пиян сенатор.) Джейсън подхвърли, че единственото, което ни липсва, е тишина — аудиосистемата горе тресеше тавана с танцови ритми като сърцето на незнайно чудовище — и изглед към небето.

Тишина и изглед. Както си му беше присъщо, Джейс реши, че иска и двете.

Макар и родени с няколко минути разлика, Даян и Джейсън очевидно бяха двуяйчни близнаци. Никой освен майка им не ги наричаше „близнаците“. Джейсън неведнъж подмяташе, че те били продукт на „диполярна сперма, проникнала в яйцеклетки с противоположен заряд“. Коефициентът за интелигентност на Даян беше потискащ почти колкото неговия, но тя не даваше чак толкова воля на езика си. Затова казваше, че били „различни затворници, избягали от една и съща килия“.

Аз обаче изпитвах страхопочитание и към двамата.

На тринадесет Джейсън не само стряскаше с ума си, но беше и много жилав, често побеждаваше в състезания по лека атлетика. Още тогава се източи към метър и осемдесет, а слабоватото му лице се осветяваше от малко крива, искрена усмивка. В онези дни косата му беше руса и вълниста.

Даян беше с около педя по-ниска от него и можеше да бъде наречена закръглена само в сравнение с брат й. Имаше по-мургава, хубава и чиста кожа, ако не броим кръгчетата от лунички около очите й. И у нея харесвах най-много усмивката й, а бях стигнал до възрастта, когато тези дреболии придобиваха неясно за самия мен, но неоспоримо значение. Тя се усмихваше рядко, гледката обаче си струваше. Даян си бе втълпила, че зъбите й стърчат (заблуждаваше се), и затова свикна да закрива устата си с ръка, когато се засмее. Харесваше ми, когато я карах да се разкикоти, но тайничко копнеех да видя усмивката й.

Предишната седмица баща им бе подарил на Джейсън скъп биноктар за любители астрономи. Джейсън цяла вечер не го остави и накрая натърти:

— Най-добре да излезем, за да погледаме небето.

— Не — тутакси отвърна Даян. — Навън е студено.

— Но няма облаци. Първата ясна нощ тази седмица. И е само хладничко.

— Сутринта имаше лед по моравата.

— Слана — поправи я той.

— Минава полунощ.

— Нали е петък?

— Не бива да излизаме от мазето.

— Не бива да пречим на купона. Никой не ни е забранил да излизаме. Ако толкова те е страх, че ще ни хванат, ще се измъкнем тихичко.

— Не ме е страх, че ще ни хванат.

— Тогава от какво те е страх?

— Да ти слушам дърдоренето, докато ми мръзнат пръстите на краката.

Джейсън изви глава към мен.

— Ами ти, Тайлър? Имаш ли желание да позяпаме небето?

Близнаците често искаха да бъда арбитър в споровете им, а това много ме притесняваше. Все изпадах в неловко положение. Застанех ли на страната на Джейсън, Даян щеше да ми се сърди, ако пък винаги я подкрепях, щеше да е прекалено… очевидно.

— Де да знам, Джейс, доста е студено навън…

Този път Даян ми се притече на помощ. Докосна рамото ми и каза:

— Не се стягай. Май е по-добре да подишаме чист въздух, отколкото да го слушам как ми мърмори.

Взехме си якетата от коридора и излязохме през задната врата.

Голямата къща не беше чак толкова просторна, както подсказваше прозвището й, макар и да превъзхождаше околните домове в този квартал на доста заможни хора, пък и дворът й беше по-обширен. Усърдно косената морава преминаваше зад къщата в горичка от борове, стигаща до поток с леко замърсена вода. Джейсън избра място по средата между къщата и дърветата.

До предишния ден октомврийското време беше приятно, но нахлу студен въздух и видя сметката на „сиромашкото лято“. Даян пресилено увиваше ръце около тялото си и трепереше, за да накара Джейсън да се засрами. Нощният въздух не беше неприятно студен. Небето беше кристално ясно, тревата — поносимо суха, но сутринта сигурно щеше да падне слана. Въпреки ярките светлини зад нас знаехме, че застанем ли в сянката на дърво, губим се от поглед, все едно сме хлътнали в черна дупка.

Джейсън легна по гръб и насочи биноктара към звездите.

Аз седнах със скръстени крака до Даян и видях как вади от джоба си цигара — вероятно я бе измъкнала от кутията на майка си. (Керъл Лоутън беше кардиолог и уж вече не пушеше, но криеше цигари в тоалетната си масичка, в бюрото си, в едно кухненско чекмедже. Научих това от моята майка.) Забеляза, че я гледам.

— Искаш ли да си дръпнеш?

— Той е на дванайсет — скастри я Джейсън. — Има си достатъчно проблеми, не му е нужен и рак на белите дробове.

— Искам — веднага заявих аз.

Вече беше въпрос на чест. Развеселената Даян ми подаде цигарата. Аз смукнах предпазливо дима и успях да не се задавя. Даян си взе цигарата.

— Не се увличай.

— Тайлър — обади се Джейсън, — знаеш ли нещо за звездите?

Аз първо вдишах с пълни гърди хладен чист въздух.

— Знам, разбира се.

— Не те питам за онова, което знаеш от твоите книжлета. Можеш ли да назовеш някоя звезда?

Изчервих се, но се надявах да не ми личи в тъмнината.

— Арктур, Алфа Кентавър, Сириус, Полярната…

— И до коя от тях е планетата на клингоните?

— Я не изгладнявай! — намеси се Даян.

Близнаците бяха твърде умни за годините си. Не че аз бях тъпчо, но изобщо не можех да се меря с тях, което и тримата знаехме твърде добре. Само една от няколкото набиващи се на очи разлики между нас. Те бяха записани в училище за надарени деца, аз се качвах в автобуса, който ме караше към държавното. Те живееха в Голямата къща, а аз — с майка си в малката къща при източния край на имота. Техните родители си имаха професионална кариера, майка ми пък се грижеше за дома им. Ние някак успявахме да не си затваряме очите за тези разлики, без да им обръщаме особено внимание.

— Добре де — каза Джейсън, — можеш ли да ми посочиш Полярната звезда?

Различих подобната на черпак Голяма мечка, чиято дръжка сочи към Полярната звезда, и махнах с ръка натам.

— Е, видя ли? — сопна се Даян, все едно бях потвърдил правотата й в спор, който близнаците не си направиха труда да споделят с мен.

— Не е зле — призна той. — Знаеш ли какво е комета?

— Да.

— Искаш ли да видиш една?

Кимнах и легнах по гръб до него. В устата ми още нагарчаше от цигарата на Даян. Джейсън ми показа как да опра лакти в земята, даде ми биноктара и аз нагласих фокуса. Отначало звездите се превърнаха в мъгляви кръгчета, после в отчетливи точици — много повече, отколкото можех да видя с очите си. Завъртях насам-натам прибора и накрая май намерих онова, което ми сочеше Джейсън: мъничко блещукащо ядро сред безмилостно черното небе.

— Кометата е… — подхвана той.

— Знам. Кометата е нещо като прашна снежна топка, която пада към Слънцето.

— Може и така да се каже — снизходително рече той. — Тайлър, знаеш ли откъде идват кометите? От външните предели на Слънчевата система, един вид леден ореол около светилото, който се простира от орбитата на Плутон чак до половината път към най-близката звезда. И там е по-студено, отколкото можеш да си представиш.

Кимнах малко притеснен. Изчетох достатъчно фантастика, за да проумея невъобразимата безмерност на нощното небе. Понякога с удоволствие си мислех за това, но друг път, в притихналата къща преди утрото, тази представа ме потискаше.

— Даян, ти искаш ли да погледнеш? — попита Джейсън.

— Задължително ли е?

— Не, разбира се. Щом предпочиташ, седи си, пълни си дробовете с дим и се лигави.

— На голям умник се правиш.

Тя угаси цигарата в тревата и протегна ръка да вземе биноктара от мен.

— Само внимавай.

Джейсън се бе прехласнал по подаръка, който още миришеше на стиропор от опаковката.

Даян нагласи фокуса и се загледа нагоре. Помълча, после каза:

— Знаете ли какво виждам, докато гледам звездите през това нещо?

— Какво?

— Все същите прастари звезди.

— Ами напрегни си въображението — с несдържано раздразнение отвърна брат й.

— Ако ще си използвам въображението, за какво ми е твоят биноктар?

— Исках да кажа… помисли за това, което виждаш.

— Аха… Оо… Охо! Джейсън, виждам…

— Какво?!

— Струва ми се… да… това е Бог! Има дълга бяла брада! И държи табела! На нея е написано… „ДЖЕЙСЪН Е СКАПА-НЯК“!

— Много смешно! Дай ми го, щом не знаеш за какво служи.

Той протегна ръка, но Даян се подпря да седне и завъртя лещите към Голямата къща.

Купонът беше започнал още в късния следобед. Майка ми спомена веднъж, че тези светски вечеринки при семейство Лоутън били „скъпи сбирки за перчене на корпоративни тежкари“, тя обаче обичаше умерените преувеличения. Джейсън ми обясни, че повечето гости били издигащи се светила от авиокосмическата индустрия или политикани. Не от стария столичен елит, а забогатели новаци от западните щати с дебели връзки във военната промишленост. И. Д. Лоутън, бащата на близнаците, беше домакин на такива срещи веднъж на всеки три-четири месеца.

— Обичайната история — започна да ни осведомява Даян, долепила окулярите до очите си. — На първия етаж танцуват и пият. Пиенето вече надделява над танците. Но като гледам, в кухнята приключват. Хората от фирмата за кетъринг май се канят да си тръгнат. В кабинета завесите са пуснати. И.Д. е в библиотеката с двама костюмари. Пфу! Единият пуши пура.

— Погнусата ти е зле изиграна, госпожице Марлборо — ухапа я Джейсън.

Тя продължи да изброява достъпните гледки, а той се примъкна до мен.

— Показваш й вселената — прошепна на ухото ми, — а тя предпочита да шпионира купона.

Не знаех как да му отговоря. Като много от подмятанията на Джейсън и това ми се стори твърде духовито, за да измисля нещо подобаващо.

— Моята спалня… празна е, слава Богу — изреждаше Даян. — И спалнята на Джейсън е празна, ако си затворим очите за броя на „Пентхаус“ под дюшека…

— Биноктарът е силен, но не чак толкова — вметна той.

— В спалнята на Керъл и И.Д. също няма никой… в спалнята за гости…

— Хайде де!

Даян обаче мълчеше. Седеше сковано, без да отделя оптиката от очите си.

— Даян?… — обадих се и аз.

Тя остана притихнала още няколко секунди. После потръпна, извърна се и подхвърли… не, метна биноктара към Джейсън. Той се възмути, явно не проумяваше, че е видяла нещо, което я е разстроило. Тъкмо щях да я попитам добре ли е и…

Тогава звездите изчезнаха.

 

Не беше нищо особено.

Казват го мнозина, които са видели с очите си. Нищо особено. И аз потвърждавам като очевидец: зазяпах се в небето, докато Даян и Джейсън се дърлеха. Имаше само миг на чудат проблясък, от който в ретината на очите ми се запечата зеленикав послеобраз на звездите. Примигах.

— Това пък какво беше? — сепна се Джейсън. — Светкавица ли?

— Джейсън… — смънках, докато още мигах.

— А? Даян, заклевам се, че ако си спукала някоя леща…

— Млъкни! — прекъсна го тя.

— Стига — помолих и аз. — Погледнете. Какво се случи със звездите?

И двамата обърнаха лица към небето.

 

 

Само Даян беше готова да повярва, че звездите наистина ги „няма“, че са били угасени като свещи от порив на вятъра. Невъзможно, настояваше Джейсън — светлината от тези звезди е пътувала петдесет или сто, или сто милиона години според разстоянието. Как тъй са престанали да светят в немислимо сложна поредност, за да изглежда угасването им едновременно за обитателите на Земята? А аз напомних, че и Слънцето е звезда, но то още осветява поне другата половина на нашата планета… нали?

Естествено, потвърди Джейсън. Иначе до сутринта всички ще сме ледени статуи.

Логиката подсказваше, че звездите си светят, но ние не можем да ги видим. Не бяха изчезнали, просто нещо ги закриваше. Да, небето изведнъж се превърна в абаносовочерна пустота, но за нас това беше загадка, а не катастрофа.

Само че думите на Джейсън се загнездиха в ума ми. Ами ако и Слънцето е изчезнало? Въображението ми показваше как снежните талази се сипят във вечния мрак, ясно ми беше и че накрая самият въздух ще замръзне и ще падне като друг вид сняг, докато човешката цивилизация не бъде погребана от онова, което сме дишали. Предпочитах, и то силно, да си втълпя, че звездите са били „закрити“. Но от какво?

— От нещо голямо, то се знае. И бързо. Тайлър, ти видя как се случи. Мигновено ли стана, или някак се плъзна по небето?

Обясних, че звездите са блеснали по-ярко, а после са се скрили изведнъж.

— Майната им на тъпите звезди! — изфуча Даян.

(Сепнах се — тя рядко ръсеше грубости, макар че ние с Джейсън на воля ги вмъквахме в приказките си. Още една от промените през онова лято.)

Брат й долови уплахата в гласа й.

— Не мисля, че има причина да се страхуваме — успокои я, колкото и смутен да беше самият той.

Даян само му се озъби.

— Студено ми е.

Решихме да се върнем в Голямата къща и да видим стигнала ли е новината до Си Ен Ен. Докато прекосявахме моравата, небето беше потискащо с чернотата си, с безплътната си тежест, по-тъмно от когато и да било.

 

 

— Трябва да кажем на И.Д. — промълви Джейсън.

— Ти му кажи — подкани го Даян.

Джейс и Даян наричаха родителите си по име, защото Керъл Лоутън си въобразяваше, че е привърженичка на прогресивното възпитание. Истината беше малко по-оплетена. Керъл глезеше близнаците, но не се намесваше кой знае колко в живота им. И.Д. усърдно си отглеждаше наследник. Джейсън, разбира се. Джейсън обожаваше баща си. Даян се боеше от него.

Аз пък си знаех, че не бива да се мяркам край възрастните тъкмо насред пиянския завършек на тузарски купон у семейство Лоутън. Затова двамата с Даян се навъртахме в „неутралната зона“ зад вратата на стаята, където Джейсън откри баща си. Не чувахме какво си говореха, обаче лесно долавяхме тона на И.Д. — ядосан, нетърпелив и сприхав. Джейсън слезе в мазето зачервен, почти готов да се разплаче. Аз им казах, че излизам, и тръгнах към задния изход.

Даян ме настигна в коридора. Хвана ме за китката.

— Тайлър, нали ще изгрее? За Слънцето говоря. Сутринта. Знам, че въпросът е тъп. Но то ще изгрее, нали?

По гласа й личеше колко е съкрушена. Понечих да отвърна лековато с нещо като „ако не изгрее, с всички ни е свършено“, но безпокойството й пробуди съмнения и у мен. Всъщност какво видяхме, какво означаваше всичко това? Джейсън явно не успя да убеди баща си, че в нощното небе се е случило нещо важно. Дали не разпалвахме страховете си заради дреболия? Но ако наближаваше краят на света и само ние тримата знаехме…

— Всичко ще е наред — уверих я аз.

Тя се вторачи в мен иззад кичурите, закрили лицето й.

— Убеден ли си?

Усмихнах се насила.

— Деветдесет на сто.

— Но ще будуваш до сутринта, нали?

— Може би. Вероятно.

Знаех си, че изобщо не ми е до сън.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

— Когато поискаш.

— Аз май няма да мигна. Но… дори да е глупаво… ако заспя, ще ми се обадиш ли, щом изгрее Слънцето?

Потвърдих, че ще се обадя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Настръхнах от вълнение, че тя ме помоли за нещо.

 

 

Двамата с майка ми живеехме в спретнато дървено бунгало към края на имота. Пред стъпалата имаше градинка с рози, оградена с чамови летви. В тази безлунна и беззвездна нощ лампата над вратата сияеше като морски фар.

Влязох безшумно. Майка ми си бе легнала отдавна. В малкия хол беше разтребено, само на масичката до стената бе оставена малка празна чаша. Майка ми не близваше алкохол в работните дни, само в края на седмицата си позволяваше по един-два пръста уиски. Казваше, че имала само два порока и пиенето в събота било единият. (Веднъж я попитах за другия, тя ме изгледа втренчено и отсече: „Баща ти.“ Повече не заговорих за това.)

Тръшнах се на дивана с книга и четох, докато Даян се обади след по-малко от час.

— Включи ли телевизора?

— Трябва ли?

— Не си губи времето. Няма нищо.

— Два сутринта е, ако не си забелязала.

— Не, наистина няма нищо. По местната кабеларка вървят реклами и толкова. Тайлър, какво означава това?

Означаваше, че всички спътници в орбита бяха изчезнали заедно със звездите. Комуникационни, метеорологични, военни, GPS системата — спряха да работят в един миг. Но тогава изобщо не знаех и, разбира се, нямаше как да го обясня на Даян.

— Би могло да означава какво ли не.

— Малко е плашещо.

— Едва ли има за какво да се тревожим.

— Дано. Радвам се, че още си буден.

Пак я чух след около час с още новини. Интернет също нямало, ама никакъв. А местната телевизия започнала да пуска списъци с отменени полети от „Рейгън“ и близките летища. Предупреждавали пътниците първо да проверят по телефона, преди да тръгнат към летището.

— Но цяла нощ бучаха реактивни самолети. — Виждах светлините им през прозореца на стаята като прелитащи фалшиви звезди. — Май бяха военни. Може би заради страх от терористични нападения.

— Джейсън не се отлепя от радиото в неговата стая. Хваща станции в Бостън и Ню Йорк. Говорели за военни акции и затваряне на летища, само че нищо не споменавали за тероризъм… и за звездите.

— Все някой е забелязал.

— И да са забелязали, не казват. Или пък има заповед да не казват. Впрочем не споменават нищо и за изгрева.

— Че защо да го правят? Слънцето ще си изгрее след час, нали? Значи се е показало над хоризонта по атлантическото крайбрежие. Видели са го и от корабите в океана. Скоро и ние ще го видим.

— Надявам се. — Гласът й звучеше хем уплашено, хем смутено. — Надявам се, че си прав.

— Ще се убедиш.

— Приятно ми е да те слушам, Тайлър. Казвала ли съм ти? Имаш глас, от който човек се успокоява.

Дори казаното от мен да е пълна глупост?…

Но не бих й признал колко важни са нейните думи за мен. Поблъсках си главата над това, след като връзката прекъсна. Повтарях си чутото, защото ми сгряваше душата. И се питах защо е така. Даян беше с една година по-голяма от мен и тройно по-пораснала. Но защо изведнъж се почувствах неин закрилник и ми се прииска да е до мен, за да докосна лицето й, да обещая, че всичко ще се оправи? Тази загадка ме объркваше и тревожеше едва ли не колкото случилото се с небето.

 

 

Тя ме потърси отново в пет без десет, когато почти се унасях неволно, както се бях излегнал облечен. Извадих опипом мобилния телефон от джоба на ризата си.

— Пак съм аз. Тайлър, още е тъмно.

Погледнах към прозореца, после и към часовника до леглото.

— Даян, още е рано за изгрева.

— Ти спеше ли?

— Не.

— Ами, спеше! Късметлия. Все си е тъмно. И студено. Проверих термометъра до прозореца в кухнята. Два градуса над нулата. Нормално ли е?

— Беше си студено и вчера сутринта. Има ли други будни у вас?

— Джейсън се е затворил в стаята си с радиото. А моите родители са… е, отспиват си след купона. Майка ти будна ли е?

— Не става толкова рано в почивните дни.

Озърнах се нервно към прозореца. Не трябваше ли небето да е просветляло? Дори от първите признаци за зазоряване би ми олекнало.

— Ти не я ли събуди?

— Даян, какво може да стори тя? Да накара звездите да светнат отново ли?

— Е, не. — Тя помълча. — Тайлър…

— Слушам те.

— Кой е първият ти спомен?

— От днес ли?

— Не. Първият спомен в живота ти. Знам, че е тъпо да питам, но ще ми е по-добре да си бърборим пет-десет минути за нещо друго, освен за небето.

— Първият ли?… — Замислих се. — Още бяхме в Лос Анджелис, преди да се преместим на изток. — Баща ми беше жив и работеше във фирмата на И. Д. Лоутън в Сакраменто.

— В спалнята на нашия апартамент имаше дълги бели пердета. Първият ми истински спомен е как вятърът ги издува. Навън грееше слънце, прозорецът беше отворен и имаше ветрец. — Споменът се оказа неочаквано тъжен като последен поглед към изчезващ зад хоризонта бряг. — Какъв е твоят най-ранен спомен?

И нейният бил от Сакраменто, но съвсем различен от моя.

И. Д. Лоутън завел децата си в завода, още тогава показвал на всички, че Джейсън ще бъде неговият наследник. Даян се втрещила от грамадните опорни рейки, наредени по пода, от макарите със свръхтънко алуминиево фолио, големи колкото къща, от несекващия шум. Всичко било толкова огромно, че нямало да се учуди, ако види и приказен великан, пленен от баща й и окован до стената.

Не й беше приятно да си спомня това. Призна, че се чувствала пренебрегната, сякаш се е загубила сред тези необятни и ужасни машини.

— Виж небето — изведнъж ме подкани тя.

Вторачих се през прозореца. Имаше достатъчно светлина, за да се разреди чернилката по западния хоризонт до мастилено синьо.

Не бих си признал облекчението, което ме обзе.

— Да, ти беше прав — внезапно се ободри Даян. — Все пак слънцето изгрява.

Разбира се, не беше истинското светило, а измамен заместител, хитроумно творение. Но ние още не знаехме.