Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (42)

11

Пием кафе. Не ми харесва рецептата на девойката от Ростов. Но е странно, че изобщо съм способен да забелязвам вкусови нюанси.

— Това е за любители — казва Неудачника, отмествайки чашата. — Сигурно е за любители.

— Ти усещаш ли вкуса? — интересува се Вика.

— Да.

— Как така? Вкусът във виртуалността е само спомен за това, което сме опитвали в реалния свят! Ако ти не си човек, то…

Усещам как нейната агресивност нараства, но нищо не мога да направя.

— Опитвам се да си представя дали такова количество сол би подобрило вкуса на кафето. Мисля, че не.

— Ти преди опитвал ли си нещо, аналогично на кафе?

— Само сега. Аз… — Неудачника ме гледа и се колебае. — Аз не мога дори да кажа, че изобщо се храня.

Като че ли това е прагът, след който Вика губи търпение.

— Лъжеш — казва тя убедено. — Просто лъжеш! Знаеш ли, защо не идеш на площад „Винер“, там е клубът на уфолозите! Те ще ти се радват! Ще ти повярват!

— Аз не искам никой да ми вярва — тихо отговаря Неудачника.

Скачам:

— Стоп! Стига вече! Вика, аз му вярвам!

— Льоня, ти сам се навиваш! — Вика подчертано игнорира Неудачника. — Ти все пак не си специалист по компютърни технологии! Не си успял да проследиш сигнала му и си му повярвал? Какво те прихваща? Той е човек, има човешки знания и постъпки! Той е човек! Ти можеш ли да ми докажеш обратното?

Неудачника гледа стената.

— Аз не. Той може. — Поглеждам Неудачника в лицето. — Кажи й, моля те. Докажи й.

— Не мога нищо да докажа.

— Ти ми помогна да изляза от капана — шепна аз. — Не знам как, но ти ми даде част от твоите способности, от твоята сила. Помниш ли? Направи това и за Вика!

Неудачника вдига очи.

— Леонид, нищо не съм ти давал. Нямам право да се бъркам във вашия живот.

— Но…

— Ти сам успя. Сам. Липсваше ти само вяра в това, че е възможно. Трябваше ти цел, за която да си струва да се бориш. Ти ме срещна и намери цел. Повярва, че всичко е още пред вас, че светът няма да се свие като картонена къщичка, няма да рухне в дълбочината. Аз ти помогнах да намериш вяра.

Поклащам глава. Не, не можех! Не съм могъл да направя това сам!

Неудачника не сваля очи.

— Нищо не съм ти дал, Леонид. Нищо, освен неприятности. Извинявай. Но нямам право да правя такива подаръци.

— Момче, моля те, не го баламосвай! — рязко казва Вика.

— Неудачник… Алиен… — слагам ръка на рамото му. — Но ти така или иначе ще трябва да доказваш кой си. Да обясняваш, не на нас, а на учени и политици…

Млъквам на средата. Неудачника клати глава.

— На никого нищо няма да обяснявам. Това е безсмислено и ненужно.

— Но контактът…

— Какво значи контакт? — той се усмихва. — Блестящ звездолет на полянката пред Белия Дом? Дългокрака блондинка поднася цветя на виолетов крокодил в скафандър? Пълни трюмове машини и уреди, галактическа енциклопедия, записана на хиляда и един синтетични диаманти? Лекарство против рак и средство за управление на времето? Или не… по-скоро друго. Летящи чинии изпепеляват градове, човечеството води партизанска война против разумни медузи? Вие по-скоро ще повярвате в това, Леонид! Спомни си онзи човек, който командваше междузвездни армии! Спомни си „Лабиринта“. Това контакти ли са? Ти повярва в мен. Ти реши, че съм пришелец. Че е дошъл момента на контакта…

— Но щом си дошъл при нас — крещя аз, — значи нещо има! Ти нещо искаш да ни кажеш!

— Не.

Това е. Разбирам. Безсмислено е да се говори повече.

— Аз просто живея тук. Ти не можеш дори да си представиш, Леонид, колко сме различни. Аз никога няма да стъпя на земята — нямам с какво да ходя по нея. Няма да мога да ти стисна ръката — нямам ръце.

— Но тук си човек! — казва Вика.

— Да. Ако искаш да узнаеш небето, стани небе. Ако искаш да опознаеш звезда, стани звезда… — Неудачника ме поглежда и се усмихва: — Ако искаш да разбереш дълбочината — стани дълбочина. Аз станах човек, доколкото това беше възможно.

— Това е твоят метод на познание? — иронично пита Вика.

— Да.

— За какво ти е, щом сме толкова различни? Щом не сме нужни едни на други?

— Уморих се. Прекалено дълго бях сам — Неудачника или се оправдава, или я убеждава. — Имах нужда от тази памет… град и хора, вкус на кафе и мирис на огън. Това ми беше чуждо, но сега ще остане завинаги. Твоето недоверие и вярата на Леонид. Онези, които ме убиваха, и онези, които ме спасяваха. Не исках да ви причинявам неприятности, не исках да преча. Това е норма… да не вредиш.

— Твоята норма… — казвам аз.

— Да. Вие живеете по други закони. Не мога да съдя, кои са по-добри.

— Тогава си намерил най-доброто място за появата си на Земята — кимам аз на Неудачника. — Свобода и невмешателство. Всички багри на живота, от бялото до черното.

— Разбира се.

— А на мен не знам защо ми се струваше иначе — казвам аз. — Че ти си способен не само да вземеш… аромати и вкусове, думи и багри. Че поне на нещо ще ни научиш… не, разбира се, не на това как се разгонват облаци или как се лекува грип… поне на доброта.

— Леонид, добротата е само дума. Аз не мога да убия живо същество. Но това не е морал. По-скоро е физиология.

Това наистина е краят.

Исках да намеря отговор, да намеря идеал. Да открия чудо, за което отдавна не остана място на Земята. Дошло от звездите или родено от мрежата — все едно. Сигурно Човекът Без Лице знаеше това, когато ми предложи да отида в „Лабиринта“.

А чудото не се интересува от нас. То е съвсем чуждо. Неговата доброта не е по-възвишена от оригване след ядене.

— Ако се опитам да обясня моята етика — казва Неудачника, — ще трябва да премина на езика на физическите закони и математически формули. Ако опитам да предам науката, ще трябва да редя поеми и да рисувам картини. Разбираш ли? Разликата не е в нивото на развитието. Разликата е в самата основа. Нямаме какво да дадем и нямаме какво да вземем едни от други. Това, което получих, е само памет. Емоции. Но нима мислиш, че те ще останат в човешкия им вид?

— Да, така мислех.

— Ти си сгрешил, Леонид. Скоро ще ви напусна и всичко ще се промени. Ще се променя аз самият, ще се промени паметта ми.

Отдалечавам се от масата, гледам през прозореца, където светят илюминациите на Дийптаун. Човекът Без Лице, може би, ти беше прав? Не може да се мери Неудачника с човешки мерки. Ето, аз се опитах — и какво стана?

— Да допуснем — казва зад гърба ми Вика, — че ти не лъжеш. Че наистина си чужд. Пришелец от звездите, например. Който няма нищо общо с хората. Кажи ми тогава…

Може би Вика започва да вярва. Сега, скрита зад думите „да допуснем“, тя ще го разпитва за неговата етика и култура, конструкцията на кораба му и принципа на междузвездното пътешествия.

Може и така…

— Ще ви изоставя за малко — казвам аз, без да се обръщам.

Вика не протестира, сигурно мисли, че ще изляза за малко от дълбочината.

Не…

Нарисувана стена, нарисуван прозорец — пробивам ги с ръка, правя крачка и се оказвам над града. Сгради, реклами, пешеходци, машини…

Мен вече ме няма, тялото изчезна. Аз просто се плъзгам по въздуха.

Като че ли са се въплътили хакерските мечти и фантазиите на холивудските режисьори. Виртуалността каквато трябва да бъде. Свобода на направления и форми.

По-нататък…

Описвам кръг над двореца на „Майкрософт“, огромна, чудовищно разплута сграда, обилно обсипана с прозорци. Слизам по-надолу, опитвам се да намеря посоката към елфическия сървър.

Ето по тази улица…

Със сигурност съм невидим за околните. Профучавам над главите на минувачите по-бързо от колите на „Дийп-превозвач“, превключвам от сървър на сървър.

Какво всъщност търся? Следи от битката, отшумяла преди няколко часа? Виртуалното време е сгъстено, вече няма да намеря нищо. Но все пак трябва да го направя.

Ето…

Елфическата къщурка, пустинна улица. Някъде далеч минава такси и изчезва.

Стъпвам на тротоара и се превръщам в човек.

Труповете на охранителите на Дибенко вече са изчезнали. Или са ги прибрали, или са се разпаднали сами. Но на мястото, където върколакът се би с Човека Без Лице, досега е разтопен и вдлъбнат асфалтът. Единственият знак.

И какво ми дава това?

Оглеждам вдлъбнатината, размисляйки дали си струва да тегля от къщи търсещи програми и да проверявам това пространство. Не, разбира се, това е безсмислено. Обикновени методи тук няма да помогнат.

От пресечката бавно излиза такси и се движи в моята посока. Прекалено бавно, за да е случайност, „Дийп-превозвач“ се слави със скорост.

Какво пък, трябваше да очаквам засада.

Толкова съм сигурен, че от спрялата кола ще се появи Дибенко, че не мога веднага да позная слезлия мъж.

— Стрелец? А? — жизнерадостно възкликва Гилермо, отправяйки се към мен. — Ти ли си?

Мълча. Началникът на службата за безопасност на „Лабиринта“ ми е все така симпатичен. Това е много обидно.

— Ти Стрелеца ли си? — пита Гилермо. — Искам да съм сигурен, кажи!

— Привет, Вили — казвам аз. Той разцъфва в усмивка:

— Привет! Знаех си… — Гилермо поглежда разтопения асфалт, цъка с език: — Яко. Сериозно е било. Нали?

— Да.

— Стрелецо… — Вили разперва ръце. — На мен ми е много-много неприятно, наистина! Аз бях дори против това да ви обвиняват за щети! Но там — обиден поглед нагоре, — решиха да ви уплашат. Това е неправилен метод!

— И какво сега?

Гилермо въздъхва и без да щади луксозния си костюма сяда на асфалта. Намествам се до него. Седим до остатъците от погребалния огън на Ромка, като две хипита от различни поколения, единият — осъзнал се, но все още демократичен, другият — в разцвета на протеста си.

— Подозирах, че тази случка е ваше дело — казва Вили. — Много необичайна и кръвопролитна схватка. Да… Чаках ви на своя… ъ… глава.

— За какво? — питам аз. — Ще се опитвате да ме задържите? Няма да стане. И преди нямаше да стане, а сега съвсем.

Гилермо се напрегнато се заслушва, но не се впуска във въпроси:

— Не, не, Стрелецо! Аз не съм сигурен, че вие сте виновен за нашите проблеми. Може би проблемът е в нашите недоразумения с „Ал-Кабар“? А?

Той заговорнически ми намигва. Нещо като тих бунт против ръководството на „Лабиринта“.

— Стрелецо, бих искал да възстановим нашето сътрудничество. В края на краищата вие пръв заподозряхте необичайността на Неудачника. И не бива да страдате заради това!

— Благодаря.

— Но и ние не можем да останем настрана! Проникването стена на наша територия! Юридически въпросът е много сложен, по-добре е да го решаваме с добро… по човешки. Нали сме хора!

 

 

Ако нещо не съм очаквал от „лабиринтовците“, то това е подобна схватливост. Бързичко са разбрали какво става!

— Вили — казвам аз. — Всичко това е безполезно. Знаете ли какъв е нашият общ проблем?

— „Ал-Кабар“? — бързо пита Гилермо. — Или мистър Хикс?

— Не. Вили, всички ние нещо искаме от Неудачника. Аз мечтаех за някакво благо за всички. Някакво общо, абстрактно щастие, което той би могъл да ни даде…

Гилермо кима с разбиране.

— Вие очевидно искате да получите слава, своя дял при разделянето на технологиите, които той би могъл да ни даде…

Протестен мах с ръце. Да бе, „Лабиринтът“ не е търговска организация, чували сме ги тия приказки…

— Вили, той не смята да общува с нас! Изобщо. Ние не сме му нужни.

Май успях да го шашна.

— Не сме му нужни? — възкликва Гилермо.

— Абсолютно. Той е спрял тук за почивка. И сега мисли да продължи пътя си сред звездите.

Гилермо предъвква нещо и пита:

— Път среди звездите?

— Да…

— Какви звезди?

Май че нещо не се разбираме…

— Вили, Неудачника е чужда форма на живот, според мен енергийна, разумът му е коренно различен…

Млъквам.

Нещо много нелепо звучи това сега.

Сега, когато Неудачника не е до мен, усещам почти същия скептицизъм като Вика.

— Енергийна форма на живот… — много учтиво, любезно, като че говорейки на болен, повтаря Гилермо. — Да. Интересно.

Кой от двама ни е по-голям идиот?

— Вили, хайде да обменим информация. Като начало на сътрудничеството.

— Аз май вече знам вашата информация — Вили хитро ми намига. — А?

— Затова пък аз мога във всеки един момент да се срещна с Неудачника, да пообщувам с него. А?

— Той при вас ли е? — бързо пита Гилермо.

Мълча.

— В знак на сътрудничество… — мърмори Вили. О, не по собствена инициатива е дошъл той! Или не само! Сега ръководството на „Лабиринта“ паникьосано решава — дали да му позволи да говори директно или нет…

— Мога да си вървя — отбелязвам аз.

— Добре! — Вили вдига ръце. — Предавам се! Вие победихте, Стрелецо! Както винаги!

Оставям комплимента без внимание, но Вили и не очаква някаква реакция. Потрива нос и тържествено произнася:

— Ние не оценихме веднага феномена на Неудачника. Това е наша голяма грешка. Обаче вниманието на „Лабиринта“ към клиентите изигра положителна роля… Когато вашите усилия и усилията на нашите дайвъри не дадоха ефект, започнахме да търсим входния канал на Неудачника. Търсихме го, търсихме… и не го открихме.

Чакам продължение. Гилермо хитро ми намигва и продължава:

— Запознат ли сте с теорията на паралелните светове, Стрелецо?

— По фантастичната литература.

— Това е напълно сериозна теория, Стрелецо. Паралелно с нашия свят могат да съществуват други светове. Незрими, недостижими… но напълно реални. Ние не можем — засега — да общуваме с тях нормално. Но виртуалността е друго нещо. Информационните потоци живеят по свои закони. Компютърната мрежа е най-мощната в историята на човечеството установка за намаляване на ентропията. Независимо от нашата воля, от нашето желание, тя влияе на физическите закони на света. Информационните потоци се движат по мрежата, натрупват се, създават центрове, в които самата природа на Вселената се трансформира.

— Информацията не може да променя природни закони — бързо казвам аз.

— Да? Когато в ограничен пространствен обем става усложняване на структурата, това се отразява на цялата Вселена. Много слабо, разбира се. И все пак мирозданието трепти. Всеки предмет, създаден от човешки ръце, носи в себе си както позитивен, така и негативен заряд. Палката, изрязана от дървесен ствол, не е била просто оръжие, не, не! Тя е била аномално явление, уредена структура в хаотичен свят. Но това е било компенсирано — например с купчината стружки и талаш. По-сложно явление е книгата. Обемът информация и хаосът при създаването й вече не са съвсем равнозначни. И все пак и това явление е било компенсирано — например с това, че повечето книги не струват дори колкото дърветата, отсечени за хартията им. За това са заплатили преди всичко ония книги, които са съдържали ненормално усложнена информация. Нямам предвид справочниците, отразяващи в по-голямата си част известни и ненужни знания, а книгите, които са пораждали нова етика и разбиране на света. Те са влияели върху живота на хората, довеждали са до ентропия, разрушение. Като проклятие — колкото по-информативна е била една книга, толкова по-силно тя е разтърсвала света. Човекът не е могъл да създава ред, без да внася в света хаос. Друго нещо са компютрите. Това е информация в чист вид. Тя се стича от различни посоки, натрупва се, увеличава се. Тя не изчезва безследно, да дадеш един файл съвсем не е същото, като да дадеш скъпоценен камък или любимата си книга. Тя разкъсва пространството на Вселената, нарушава равновесието на реда и хаоса.

Гилермо млъква, поема си дъх. Той е възбуден, явно е имал нужда да изкаже всичко това.

— И ето в такива точки, където човешките постъпки раждат ново разбиране за света, където се променя самия поглед на хората върху живота — там става необичайното. Там се къса границата между световете, там се ражда чудо. И същество от друг свят, може би човек, може би не, нали така?… е способно да влезе при нас. Да се сблъска с нашия морал, култура, нашите мечти… да поеме всички знания от мрежата… да се ужаси и да замре…

Какво мога да му отговоря?

Да му разкажа за падналата звезда?

— Доколкото разбирам, Неудачника ви е заявил, че е пришелец от друга планета? — пита Гилермо.

Кимам.

Макар че може би не съм съвсем прав. Той не ми го е казал, само не възрази на моите думи.

— Това е била неговата собствена версия или той е потвърдил ваше предположение?

— Потвърди… — мънкам аз.

— Нормална постъпка — решава Гилермо. — Признава своята чуждост, но дава невярно направление. Той има право да се страхува от нас. Неговата цивилизация вероятно е миролюбива, а ние не сме най-добрите същества…

Отдавна така не са ми навирали носа в лайната.

— Разглеждахме различни теории — казва Гилермо. — Взехме предвид версиите на „Ал-Кабар“ за възникването на машинен разум, за мутация, породила човек-компютър. Но… нашите специалисти са склонни да се усмихват. Мислехме и за пришълец от звездите. Това е красиво, да… прекалено красиво, за да е истина. Имаме добри психолози, те работят върху достъпните данни, имаме добри програмисти, те също работят. Но засега най-вероятна е теорията на паралелните светове. „Ал-Кабар“ малко е работил с хора. Подходът им е механистичен, а Урман е прекалено далеч от съвременните технологии. Не, не. Не компютърен разум, не човек, сраснал се с компютър. Може би… — снизходителна усмивка, — пришълец. Може би — лицето на Гилермо става сериозно, — същество от паралелен свят. Хайде да решим заедно. Никакво принуждаване. Никакви… битки… — Гилермо гнусливо сочи стопения асфалт. — Да седнем заедно и да поговорим. Да забравим грешките, обидите, претенциите. Да обясним, че не сме чак толкова лоши, че не трябва да се страхува от нас. Да протегнем ръка…

Ръката му се протяга към мен. А аз мълча, нямам сили да я стисна.

Който и да беше Неудачника, той се опитваше да ми помогне.

Той беше и е по-добър от много истински хора.

— Не мога да приема вашето предложение, Вили — казвам аз. — Извинете ме. Може би сте прав. Но аз нямам право да решавам.

— А кой има право, Стрелецо? — тихо пита Гилермо.

— Само той самият. Неудачника. Той не иска да говори. Той се нарече чужд, гост, уморен от самота — и сега иска да си отиде. Това е негово право. Това е негово решение. Той на никого не е причинил зло, просто се е загубил в нашия нелеп свят. Аз му помогнах да излезе. Показах му… надявам се… че дълбочината не се изчерпва с кървави схватки. Ако това е малко — какво пък. Да си върви. В своя паралелен свят или при далечните звезди. Той е свободен, също като нас.

Гилермо помръква. Гледа ме тъжно и уморено. Сигурно е казал истината. И едва ли той желае на Неудачника злото. Просто разлика в подхода.

— И вие ще му позволите да си тръгне, Стрелецо? — пита той. — Тайната ще изчезне задълго, или завинаги… никой няма да узнае кой е бил Неудачника?

— Свобода, Вили.

— Вие, руснаците, винаги сте поставяли държавата, обществото, над човека — казва Гилермо. — Това е неправилен подход, да, но нали сте руснак!

— Аз съм гражданин на Дийптаун. В дълбочината няма граници, Вили.

Гилермо кима, бавно, тромаво става. Поглежда към чакащото го такси. Там, със сигурност има няколко бойци от „Ал-Кабар“. Може би и моите приятели Анатол и Дик…

— Неудачника поне нещо даде ли ви на вас лично, Стрелецо? — пита Вили.

— Възможно е.

— Мога ли да разбера или да видя? — неочаквано плахо се интересува той.

Поглеждам го, после се навеждам над дупката в асфалта.

Преди два часа и нещо тук загина дайвър-върколак, нещастният ми партньор Ромка. Не съм видял как е станало, но мога да си го представя.

Пламъци обхващат вълчето тяло — това значи, че вирусът на Човека Без Лице е проникнал в Ромкиния компютър. Харддискът на машината му стърже, трие информация и разваля служебни програми, връзката се прекъсва, Ромка изпада от дълбочината, от своята отчаяна и безнадеждна схватка.

Аз усещам мириса на изгоряла козина, виждам бледия огън, тялото ми се схваща и се гърчи…

И аз изчезвам, провалям се вдън нарисувания асфалт, в отдавна разпадналия се канал за връзка.