Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

Част пета. Неудачник

00

Отначало — тъмно.

Всички багри на света изведнъж изчезнаха.

Не забелязах кога е станало. Току-що около мен беше дийп-програмата, а сега няма изобщо нищо.

Може би така загиват дайвърите? Падат на самото дъно на виртуалното пространство. Изпепеляват мозъка си и вече нищо не възприемат?

Но тъмнината се раздробява на мрежа ситни квадратчета, променя яркостта си. И багрите се връщат.

Аз стоя, притиснал чело до стена. Нарисувана стена на нарисувана къща.

Странно. Като че ли съм влязъл във виртуалното пространство изобщо без да включвам дийп-програмата. Но аз не гледам екранчетата на шлема, аз май съм си наистина тук! Само дето светът престана да бъде реален, стана нарисуван, анимационен.

Отстъпвам от стената, квадратчетата се сливат, превръщат се в кафяви правоъгълници. Тухли. Гледам в небето — тъмна синева с редки звезди. Покрай улицата — къщи и дворци, подобни на детски рисунки: ясни контури, залети с боя. Тази къщичка е тухлена, тази ограда е от дърво, в градинката растат елхички… По улицата — железни тръби с жълти петна на острието. Фенери… Условност, навсякъде условност. По-приличните райони са нарисувани по-добре, но сега съм някъде в покрайнините. Светът около мен е създаден с прости програми и се поддържа от слаби машини.

А най-смешното е, че аз съм напълно истински. Скъсан в боя ръкав на ризата, изподрани ръце… Доближавам дланта си до лицето си — вижда се всеки косъм, мръсотията под ноктите и охлузената на кокалчетата на пръстите ми кожа.

Човек, попаднал в анимационен филм.

Побиват ме тръпки. Това е нещо ново, такова не ми се е случвало никога. Какво е направила с мен дийп-програмата, превъртяла се хиляда пъти?

Какво съм направил с нея аз, изплувал от безумието?

Откъм гърба ми идва звук. Обръщам се — по улицата се движи автобус. Огромно двуетажно съоръжение, почти цялото от стъкло. Нарисуван е доста щателно, даже му се въртят колелата. До прозорците са долепени карикатурни лица: възрастни, деца, старци. Отстрани на автобуса има емблема на „Дийп-превозвач“.

Стоя, гълтам въздух, разглеждам неподвижните лица. Разбира се, как ще бъдат други — мимиката предават само много добри, настроени, конфигурирани за постоянния потребител програми. А тези са туристи.

Автобусът спира, от него тромаво излизат хора. Отпред върви елегантен господин с яркочервен гащеризон, екскурзоводът. Мъжете, всички до един, са с костюми и вратовръзки, само единственият негър в групата е облечен с дънки и фланелка без ръкави. Лицата им са невъзмутимо правилни, като на второстепенни злодеи от детски анимационни сериали. Жените са с разкошни рокли, изработени доста по-добре от лицата им, с много бижута. Ято дечица с карикатурно огромни очи. Група старци и старици по къси гащи и с фотоапарати.

Последен се спуска с чужда помощ младеж в инвалидна количка.

— Хей! — подвиква ми екскурзоводът и ми маха с ръка. Устата му се отваря, но мимика няма и той.

— Привет… — насила се усмихвам аз. Служителят на „Дийп-превозвач“ доволен се обръща към своите подопечни:

— What attracts you most…

Слабо изсъскване — и гласът на екскурзовода става едва различим. Заглушава го безизразен, с нещо познат глас:

— Какво ви е най-интересно в този район на Дийптаун? Можем да разгледаме известния… — пауза, — забележителния, прославен център на книгата, където на вашето внимание ще бъде предложена всякаква литература… — пауза, — книги, списания, вестници, хартиени носители на информация, издадени във времето на…

Примигвам като дете, разпорило любимото си плюшено мече и намерило в него мръсни парцали, смачкани хартийки и някакъв мръсен чорап.

Аз толкова ценях програмата-преводач на „Windows Home“! Възхищавах се на това колко бързо и точно превежда тя от всичките пет езика на Дийптаун!

Бързо — вярно е. Но цялата точност на превода се дължи на собствения ми мозък, който избира от словесната каша адекватните думи.

— Също така тук има, разположени са, известните, популярните ресторанти „Мечът на Артур“ и „Четиридесет“. Ако продължим по четиридесет и трета улица още сто метра или малко повече, то ще доближим района за развлечения за възрастни, пълнолетни.

Лек шум сред туристите — сигурно се усмихват.

— Имате два часа свободно време — вещае екскурзоводът.

Май разбирам къде се намирам. Онзи безличен сив купол наблизо — това е „знаменитият, прославен“ център на книгата. Той носи името на някакъв американски президент, който е субсидирал изграждането му.

Ако съм на четиридесет и трета стрийт, значи ме е отнесло на противоположния край на града. Ама че разходка! Уплашено си гледам часовника и паниката ми минава.

От елфическите владения сме излезли само преди двадесет минути!

Туристите се разпръсват. Семейните двойки се насочват към ресторантите, самотниците в по-голямата си част — към увеселителните заведения за възрастни. Младежът в инвалидна количка, съпровождан от побеляла старица и негъра, се запътва към центъра на книгата. Екскурзоводът вади внушителна по размер пура, явно не от най-евтините, нарисувана по-добре от лицето му, отхапва края, пали. Идва към мен.

Нима вече винаги ще бъде така?

Искал ли съм такава победа над дълбочината?

Не.

Готов съм да се залъгвам и занапред. Да виждам град и хора, а не смес от детска рисунка и примитивна анимация. Не съм съдия за този свят, не съм равнодушен страничен наблюдател. Аз съм част от дълбочината, плът от плътта на Дийптаун…

Закривам лицето си с ръце, гледам в тъмнината. Не зная кого да моля, дълбочината или самия себе си. И все пак моля.

Бъди мен, дълбочина…

— Искаш ли пура, момче? — добродушно ме пита екскурзоводът.

Той се усмихва и ми протяга табакерата. Яката на червения му гащеризон е разкопчана, от джоба се подава капачка на химикалка и ъгълче на тефтерче. Хващам се на бас, че преди ги нямаше. Лицето му е открито, разполагащо, добродушно. Така и трябва да изглежда човек, развеждащ из дълбочината неопитни новаци.

— Благодаря, не пуша…

Всичко е наред. Както преди.

Даже по-добре.

Аз съм твой, дълбочина. Мога да бъда истински човек в истинския Дийптаун, или истински в нарисувания град. Може би мога да бъда и рисунка, която се разхожда сред истинските жители на Дийптаун.

Благодаря ти, Димочка Дибенко. Ти искаше да ме изхвърлиш от играта. Може би дори да ме убиеш.

Но нещо се обърка.

Дори се досещам какво. Неудачника все пак ми помогна. Даде ми част от силата, която владее.

На него му благодаря от сърце.

— Е, както искаш — екскурзоводът не се обижда от отказа ми. Прибира пурите в джоба. — А ти си старо куче, нали?

— Вярно е — признавам аз.

— Аз съм Кърк — представя се мъжът. — Приличам ли?

Сигурно има предвид някой герой от компютърна игра или комикс. Никога не съм се интересувал от простичката американска масова култура.

— Не много — отговарям напосоки.

— Ами да! — подхваща Кърк. — Приликата трябва да бъде вътрешна!

Той пуска в небето струя дим, ловко премества пурата от единия ъгъл на устата в другия.

— Аз съм от Сиатъл — решава той да продължи общуването, макар че аз не му се представих.

— А пък аз съм от Санкт-Петербург.

Кърк радостно ме удря по рамото.

— Да! Знам! Бил съм при вас!

Аз съм приятно изненадан, но продължението ме разочарова:

— Хубаво градче — споделя Кърк впечатленията си. — Имах едно гадже… много строго момиче! И така се случи, че ми се счупи карбуратора, когато надвечер минавахме през Санкт-Петербург. Наложи се да пренощуваме.

Той хитро ми намига.

Аз с удоволствие бих посетил родината на Том Сойер, но сега това самомнение ме вбесява.

— Аз съм от другия Санкт-Петербург. В Русия.

— Русия! — Кърк е приятно изненадан. — И вие ли имате Санкт-Петербург?

— Имаме. А Сиатъл — това къде е? В Канада или в Мексико? — интересувам се аз.

Кърк си дъвче пурата и не може да разбере, шегувам ли се, или наистина не съм чувал за този толкова забележителен град.

— В Америка!

— В Южна или в Латинска?

Не, той, разбира се, е типичен, пълноценен американец, но не е лошо момче. Смее се и ме удря в корема.

— Браво! Супер! Аз ще ви посетя. По-нататък. Планирам на четиридесет и пет години да обиколя Европа, ще намина и при вас!

— Заповядай.

Толкова съм изцеден от дийп-програмата, че сега с удоволствие стоя и водя този нелеп разговор.

— Аз пък развеждам туристите — продължава Кърк. — Този бизнес го наследих от баща ми. Весело е! Като се разкарвахме из града, едно момиче все искаше да й покажа дайвър. Аз посочих някакво момче, викам: „Дайвър!“ Щяха да обърнат автобуса, всички се хвърлиха да го гледат.

Смеем се заедно.

— Насам идваме рядко — Кърк мляска с пурата. — Но Сам много искаше да види центъра на книгата, решихме да спрем тук… и за него е близо, и ресторантчета има наоколо… и всичко останало… Сам е онзи високия, с дънките и фланелката…

— Негърът ли?

Кърк се задавя от моя директен расизъм. Как може да се нарича негъра негър!

— Е, аз ще тръгвам, имам работа — мърмори той и бързо, без да се сбогува, се насочва към автобуса. Вдигам рамене. Ако знаехте, граждани на великата държава, колко са смешни и глупави вашите комплекси…

Но на мен ми е време. Вдигам ръка, и иззад ъгъла с готовност излиза такси.

— Компанията „Дийп-превозвач“ се радва да ви приветства! — казва шофьорът. Като по поръчка той е чернокож, и аз тихо се смея, качвайки се в колата.