Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

111

Вика прави кафе, и даже Неудачника се оживява. Сядаме на масата, прясната сметана е налята в малка каничка, захарницата е пълна с бял пясък, пълна бутилка „Ахтамара“ чака своя ред. Впрочем, коняка Вика сипва в чашите веднага.

— За твоя успех, Льоня — казва тя.

— Тези успехи не струват много — отговарям аз.

— Защо?

— Общомрежово издирване.

— И какво от това?

— Ще трябва да изчезна. Този образ е засечен, а Стрелеца е бил видян тук.

— Кой го е виждал? — Вика като че ли не разбира цялата сложност на положението. — Моите момичета?

— Например.

— Те на никого няма да кажат. Или си мислиш, че виртуалните проститутки съчувстват на силните на този свят? Знаеш ли, всичките сме ги виждали без гащи… директори на корпорации и президенти на фирми. Хора, на които им харесва да бият жената с камшик преди да легнат с нея, не предизвикват съчувствие.

— Ти говориш така, като че ли те всичките са извратени.

— Не, разбира се — Вика се усмихва. — Но се запомнят именно такива гости. Нито едно от моите момичета няма да изпее нищо за Стрелеца. Още повече, че ти не си правил оргии и не се гнусеше да седиш с нас на една маса.

— Сигурно ли е?

— Льоня, целият ни персонал е от Русия, Украйна, Беларус, Казахстан. Как мислиш, в тези страни развита ли е любовта към правителството и едрия капитал?

— Не съм забелязал такива извращения.

— За това става дума. За твоя успех.

Пием коняк, Неудачника също се присъединява към нас. Лицето му е невъзмутимо, като че ли пие чай.

— А Кепето? — сещам се аз. — Той ме е запомнил!

— Не е такъв тип. Ярко изразен асоциал… той няма да тръгне да те порти.

— На мен ми се видя способен.

Вика почуква с пръсти по масата.

— Льоня… Кепето винаги избира от червения албум. Това е особена група, в която е разрешено всичко. Не просто вериги, камшици и дребни садистични удоволствия, а всякакви зверства. Убийства, разчленяване на тела… може ли да не продължавам?

— Направи ми тази услуга.

— Та значи, Кепето не се занимава с това. Той идва при нас да общува… да си говори.

— И с това е подлудил всички сътруднички?

— Льоня, когато солиден чичко поръчва от червения албум, води момичето в подземие и с вик „Аз съм вампир!“ я захапва за гърлото, това е противно, гнусно, но разбираемо. Това е просто болест. Когато някакъв никакъв момък сяда пред момичето и започва да й говори задушевно… когато харчи пари за това да й докаже за един-два часа, че тя е гадина и мръсна твар, недостойна да живее на Земята… Това е по-страшно, повярвай.

— Защо? — неочаквано влиза в разговора Неудачника.

— Защото това е проклятие. Право да съдиш и право да владееш. Право върху истината. Лесно е да се оправиш с глупак или звяр. Много по-трудно е с някой, който счита себе си за свръхчовек. Умен, чист и непорочен. Генерали, които се борят за мир, управници, заклеймяващи корупцията, извратеняци, които осъждат порнографията — господи, малко ли сме ги виждали? Може би някакво проклятие виси над хората? Когато ти обещават ред, очаквай хаос, когато защитават живота, идва смъртта, когато защитават морала — хората се превръщат в зверове. Достатъчно е само да кажеш — аз съм над, аз съм по-чист, аз съм по-добър, и идва разплатата. Само онези, които не обещават чудеса и не застават на пиедестал, носят на света добро.

Усещам, че ще спорят сериозно. Бързо се вклинявам:

— Стоп! Вика, давай без диспути за доброто и злото! Така може да се обявят за праведници убийци и крадци!

— Ти самият си крадец — отбелязва Вика.

— Аз помагам да се разпространява информацията.

— А джебчията учи хората на бдителност. Само че нужен ли е този урок на една многодетна майка, на която й крадат портмонето със заплатата?

Имам милион възражения. Мога да обясня, че в работата на дайвъра кражбата на чужди файлове не е най-важното. Един хакер без да влиза във виртуалността ще го направи с по-голям успех. И има разлика между кражба и копиране информацията — аз не оставям след себе си празни компютри. Каква е разликата за човечеството, кой пръв ще пусне нов сорт шампоан или лекарство от простуда?

Но не ми се спори с Вика.

— Извинявай — тя докосва ръката ми. — Не съм права.

— Защо. Така ми се пада…

— Извинявай… Разбираш ли, Неудачник, ние изпаднахме в свят на чиста информация. Свят на всепозволеност. Може да воюваш, да се развращаваш, да хулиганстваш. Не са готови законите, а най-главното е, че не е готова човешката психика. Наказания в дълбочината практически няма — даже ако те екскомуникират от мрежата, ти можеш да влезеш под друго име. Можеш да се натъкнеш на неприятности, като крадеш информация, но и тук сдържащите норми са мизерни. Опитай да докажеш на дванадесет съдебни заседатели, че именно мистър Джон Смит е гепил новата играчка от сървъра „Микропроза“, предал я е на Ваня Петров, а той с помощта на Ван Хо пиратски я е пуснал в продажба. Свят на недоказуеми престъпления и неистински смърти. Само болката в душата остава истинска — но кой ще измери тази болка, която се е плъзнала по жиците и е стиснала сърцето? Не ни е останало нищо освен морала. Смешния стар морал. И се оказа, че да бъдеш негодник или праведник е много по-удобно, отколкото човек… просто човек, истински човек.

— А какво е това човек? — казва Неудачника. — Просто човек, истински човек?

— Бих ти обяснил — отговарям аз. — Ако бях Бог. Стига, а?

— Но на мен наистина ми е интересно. — Неудачника пак говори със спокоен, даже равнодушен глас, но в очите му блести огънчето на хазарта.

— Ти си човек.

— Защо?

Наистина, защо? Че аз бях готов да го считам за хитра програма. Обърквам се, но Вика също ме гледа и чака отговор, и аз казвам:

— Не знам. Ти не стреляше по хора в „Лабиринта“, спаси несъществуващо дете. Но всъщност това е абсолютна глупост… Ти цитираш Карол в оригинал, но човекът не е назубрен запас от знания… Ти трето денонощие си в дълбочината, и нищо ти няма, държиш се…

Вика учудено гледа Неудачника.

— И как си влязъл във виртуалността, не е ясно… само че това не е показател за човек, а напротив…

Той търпеливо чака.

— Знаеш ли, сигурно това е в самите нас — казвам аз неочаквано за самия себе си. — За мен ти си човек… защото бих искал да съм ти приятел.

Май Неудачника се обърка.

— Тук, в дълбочината, ние всички сме с маски. Може би това е по-добро, по-истинско. Не знам. Когато излезеш в реалния свят, то можеш да се окажеш много неприятен тип. Но тук и сега аз те считам за човек. Това не мога да го обясня.

— Може би тогава е по-добре, че не мога да изляза в реалността? — пита Неудачника. Той гледа Вика, и смутено се усмихва. — Аз не съм човек.

Доплувахме.

Безумие, част втора.

Вика се усмихва, разглежда Неудачника, а аз усещам студенина в гърдите.

— Вика… той не лъже. Той никога не лъже — казвам аз и ставам. — Ако не иска да отговаря, то просто си мълчи… Хващам ръката й, отдръпвам я от масата. Неудачника ни наблюдава печално и спокойно.

— Шегуваш ли се? — Вика въпросително кима към Неудачника.

— Не.

— Той не умее да се шегува — потвърждавам аз. — Ти не можеш да излезеш от дълбочината?

— Не.

— Човек ли си?

— Не.

— Кой си?

Мълчание.

— Виждаш ли? — почти крещя аз. — Той не отговаря!

— Преди минута ти ме нарече човек — казва Неудачника. — Даже добави, че би искал да бъдеш мой приятел. Това истина ли беше?

Сега е мой ред да мълча.

— Ти каза, че истината е тук и сега — продължава той. — В дълбочината всеки може да бъде самия себе си, без грим. Само душа… ако се вярва в душата.

— Да — казвам аз. — Да. Не съм излъгал!

— Тогава какво те плаши? Моето признание?

Кимам. Вика се притиска към мен, и аз усещам как трепери тялото й.

Не очаквах, че тя така ще се изплаши.

— Защо не каза по-рано? — викам аз.

— Аз говорих достатъчно, Леонид.

В този момент Вика започва да се смее. Силно.

— Вие сте се побъркали, и двамата! Ти не си човек? — тя се изтръгва от мен и отива при Неудачника, хваща го за ръка. — Отговори!

— Какво влагаш в понятието човек?

— Двуного, лишено от пера!

— Аз не съм човек.

Кошмарът продължава. Неудачника играе своите игри, Вика се обърка, а аз вече не знам как да разкъсам веригата от недомлъвки и загадки.

Компютърният разум е невъзможен! Не е време, още не е време да се появи на бял свят. Но аз не мога да считам думите на Неудачника за лъжа!

Писукането, разкъсващо тишината, е като избавление.

Вика отстъпва от Неудачника, отваря вратичката на бюфета, протяга ръка. Там, между бурканчета, пакетчета и кутийки се търкаля радиотелефон.

— Да? — не откъсвайки поглед от Неудачника, произнася тя.

Гласът в слушалката е силен, уверен, той достига до мен и аз го разпознавам мигновено.

— Повикайте Стрелеца.

— Кого? — много натурално се учудва Вика.

— Стрелеца. Кажете му, че човекът без лице иска да поговори с него.

Правя крачка и взимам слушалката от ръката й.

— Казвай.

— Първо искам да ви поздравя, Стрелецо. И второ, предлагам ви да излезете.

— Хич — кратко отговарям аз.

— Стрелецо, няма време за игри. Стоя пред главния вход. Но този път съм само няколко минути пред конкурентите. „Ал-Кабар“ успя да проследи маршрута ви. Излизайте.

— И какво после?

— Вие ще си получите обещаната награда. А аз ще получа Неудачника.

Силен, много силен телефон. Гледам светлокосото момче, което не счита себе си човек. Намръщената Вика.

— Струва ми се, че той не иска да отиде при вас — отговарям аз. — Извинете.

— Стрелецо, имахме договор…

— Не съм ви обещавал да ви дам момчето. От „Лабиринта“ го извадих, а останалото си е наша работа.

— Голям залък лапаш, дайвър.

— Все някой трябва да взема решения.

— Е, ти си решил.

Гласът изчезва. А след секунда подът потръпва и ни подхвърля към тавана, дървените стени хрущят и се огъват. Върху мен пада картината с изображението на водопад — и звукът на течаща вода над ухото ми ме свестява.

Ставам, пълзя по изправилия се под. Това не е земетресение. Рушат се стените на бордея. Чупят защитата, която наивно хвалеше Компютърния Маг.

Впрочем, щом като в хижата още не са нахълтали — значи, защитата не е лоша.

— Вика!

Помагам й да се изправи. Лицето й е в кръв, ръкавът на пуловера е скъсан.

— Гадове… — шепне тя.

Само Неудачника не е паднал — той стои, притиснал се до стената, разперил ръце за равновесие.

— Аз ще изляза от сгра… — започва той, но грохотът то следващия взрив заглушава думите му. — Това е неизбежно…

— Искаш да се предадеш?

— Не, но…

— Тогава стой мирно! — аз леко разтърсвам Вика. — Има ли въжета в стаята?

Тя объркано клати глава.

— Трябва въже!

Вика поглежда прозореца. Разбрала ме е.

— Може да скочим…

— Седем метра и половина, ще се пребием!

За щастие Вика не обръща внимание на точността на цифрата, иначе със сигурно щеше да има ненавременен скандал. Жените — те са направени от друга глина.

— На третия етаж… — започва тя, и в този момент вратата се отваря. Изтръгвам колана си и той с шум се превръща в камшик. Но на вратата не е Човекът Без Лице и неговите наемници. Там, балансирайки с крилатите си чехли, се мандахерца Компютърния Маг. Коридорът зад гърба му е обвит в разноцветни проблясъци, огньове, и като поглеждам тази карнавална пушилка, нещо ми става — движенията ми се забавят, губят точност…

— О, Warlock девет хиляди! — радостно вика Мага като вижда камшика в ръката ми. Вплува в стаята, затваря вратата след себе си, и моята неочаквана затормозеност минава. — Вика, къде е Мадам?

— Аз съм вместо нея!

— Бордейчето го атакуват! — продължава да се весели Мага. — Първия етаж го размазаха! Включи се спирачката, обаче те пак се движат!

Той долита до мен, хваща ме за ръкава и възбудено ме пита:

— Скиваш ли каква илюминация? Сега на модемите им отива толкова ненужна информация, че всеки комп ще увисне! Е, освен хубавия… Вика, къде е Мадам?

— Ще удържим ли? — пита Вика.

— Ами, не, разбира се! Професионалисти са! Но нищо де, всичко се записва, такъв протест ще направим — яка им душа! Мадам къде е, аз без нейно нареждане активните системи няма да пусна!

По тялото на Вика преминава вълна, тя се разширява в гърдите и бедрата, лицето й се деформира като восъчно. Ето как изглежда отстрани дайвър, изплувал от дълбочината и сменящ тялото си…

— Включвай всичко, което имаме — командва Мадам.

— Уау! Ау! — Мага с театрално удивление разтваря очи. Интересно, той може ли да не играе? — Знаех си аз, знаех!

Впрочем, ръцете му са заети с нещо важно — вадят от джоба му мъничка клавиатура и започват да набират някакви команди.

— Само че пак няма да удържим, Мадам Вика!

— Трябва да се махнем, Маг.

— Мадам! — Мага притиска ръце до сърцето си. — Така веднага не мога да помогна! Тук трябва дайвър!

— Дайвърите тука нямат нищо общо — аз махам с ръка по посока на прозореца. — Въже трябва!

— За бесене? — хили се Мага. Сгъва си краката, пада на пода и започва да си сваля чехлите, без да спира да дърдори: — На третия етаж, голяма смешка, оня дебил, дето обича секс в тройка, е, оня, дето за себе си нищо не казва, от страх скочи през прозореца! Падна в басейна, дави се там, вика, че не умее да плува, и че е депутат на Думата и трябва да го спасят…

Той ми хвърля гуменките си.

— Дръж! Ограничения за мощност няма, и тримата ще се спуснете! Мадам, а ти защо не си ми казвала, че Вика е твоя маска, аз не съм дрънкало, на никого нямаше да кажа!

Обувам гуменките. Крилцата възбудено потрепват и ме удрят по пръстите. Смешно: за Мага Вика е маска на Мадам. За мене е обратното.

— Ама че скандали ще има сега! Момче, а ти кой си, а?

Неудачника не отговаря. Може би, на него, като и на мен, му се вие свят? Компютърния Маг прилича на многозадачна операционна система, която едновременно се занимава и с шутовщина, и със сериозна работа.

Аз така не умея.

— Благодаря — опитвайки се да се изправя на крака, казвам аз. Мага ме подбутва под лакът, държи ме, докато балансирам във въздуха, усвоявам движението. Усещането е абсолютно диво, това не е реактивната раница, която се използва на някои нива на „Лабиринта“, а именно ходене по въздуха.

— Като по стълби — шепне Мага. — Все едно че слизаш и се качваш по стълби.

— Маг, колко време имаме? — Мадам делово оглежда хижата, окача на рамо чантичката на Вика, после вади от бюфета буркани и пакети и с движения на баскетболистка ги мята през прозореца. Съмнително е, че ще имаме време да ги съберем, но аз не споря.

— Само за прощална целувчица!

— Тогава да я отложим до следващата среща. Маг, моля те, задръж ги колкото можеш. Ако щеш… забаламосай ги с приказки!

— Аз… ще опитам… — неочаквано се сдухва Мага. — Ами… не знам, аз не умея…

— Вика, върни се в предишното тяло — оглеждайки мощните габарити на Мадам, моля аз. Отивам при Неудачника — той все още стои долепен до стената.

— Момче, не ми пука, кой си. Човек или програма. Съгласен съм и с едното и с другото!

Той мълчаливо ме гледа в очите.

— Не искам да те давам на тези изроди. Ще се опитам да те спася. Вярваш ли ми?

Неудачника мълчи.

— Аз искам да бъда твой приятел — казвам аз. — Който и да си.

Той прави крачка към мен. Аз добавям:

— Моля те… нека не доставяме на тия гадове удоволствието да ни хванат!

Май казах нещо, което не трябваше.

— Добро въпреки злото? — интересува се Неудачника.

— А как иначе? — неочаквано встъпва в разговора Мага. Той се е настанил в креслото, кръстосал крака и става неочаквано сериозен. — Ако няма отправна точка, то всичко губи смисъл.

Неудачника млъква и послушно отива с мен до прозореца. Вика — не Мадам, а именно Вика — вече се е качила на перваза и с непонятно изражение на лицето гледа надолу.

— Ти какво, от височината ли се страхуваш? — със закъснение се досещам аз.

— Айде по-бързо! — вика зад гърба ми Мага. Обръщам се — пръстите му удрят по клавиатурата и зад стената се чува рев, подобен на турбините на излитащ „Боинг“. Ревът почти заглушава нечий вик. По дървената врата пробягват пламъчета.

— Маг, а ти?

Компютърния Маг се усмихва и вади от джоба нещо, което най-много напомня на яйце.

— Аз си имам ето това.

— Какво е това?

— Ще видите — обещава Мага.

Вика и Неудачника увисват на раменете ми така синхронно, че няма нужда от команда. Прекрачвам през перваза и стъпвам във въздуха.

Въздухът държи.

Вятърът ме удря отстрани, реката шуми на стотина метра под мен. Вие ми се свят. Трябва да изляза, да изляза от дълбочината.

Само че… не искам да виждам лицето на Вика с квадратчета от разноцветни пикселчета.

Отначало мислех да се спусна на билото, но сега разбирам, че това е безсмислено. Пътечката е затрупана от камъни… проклетото земетресение!

Вървя напред и надолу. Над склона, над билото, над ревящата планинска река — към противоположния склон, гъсто обрасъл с дървета.

— Аз дори със самолет да летя се страхувам… — шепне Вика. Аз с мъка откъсвам поглед от бездната под краката ми и я гледам.

— Дръж се, малката…

— Ти… изплува ли?

— Не!

Тя затваря очи за миг, после вдига глава:

— Льоня, излизай! Не се мъчи!

Аха. Ще има да почакаш.

Аз съм от друга глина!

— Успех, момчета! — вика след нас Мага. Сигурно се е показал през прозореца.

— Момчета… — възмутено шепне Вика. — Всички вие, мъжете, сте еднакви!

— Викочка, а за тебе хиляда и половина целувки! — продължава Мага.

Сега се радвам на неговата разговорливост.

Предстои ми да мина още стотина метра.

Хвърлям поглед наляво — лицето на Неудачника е абсолютно спокойно. Той гледа пропастта под нас с радостно детско любопитство. Ето кой трябваше да обуе крилатите гуменки.

… Не знам защо Вика се подценява и възхвалява Сигсгорд. Нейното пространство изобщо не е по-лошо.

Може би дори е по-истинско.

Боровите клонки ме удрят по лицето, пред очите ми преминава виолетова шишарка. Колкото и да е странно, сега съм уверен, че такива има.

По спирала заобикалям висок бор, като се спускам все по-надолу. Скалата, на която е кацнала малката хижа, остава от другата страна на пропастта. Мага вече го няма на прозореца.

— Льонка… — шепне Вика, когато до земята остават около два метра, и се пуска. Напразно. Тя скача нормално, но ние с Неудачника се оказваме в кофти положение. Накланям се наляво, гуменките ми млатят въздуха, но не могат да ни удържат.

Меле.

Не са ли прекалено много паданията за днешния ден? Още повече с китайския виртуален костюм с неговите слаби ограничения за силата на удара?

Хвърлям гуменките, те увисват пред мен, вдигам се, жадно гълтам въздух и потривам ударения си хълбок. Неудачника със стон прикляква.

Вика смутено ни гледа.

— Боли ли, момчета?

— Не, всичко е наред! — мърморя аз, помагайки на Неудачника да стане.

Над нас има гъста зелена завеса, пропастта е на около пет метра. Бученето на водата заглушава шепота на игличките под краката ни. Колко е приятно да се стои на твърда почва.

— Льоня…

— Минахме — отрязвам аз. В края на краищата, аз разбирам какво е страх от височината. И аз не можах да мина по моста на „Ал-Кабар“.

Избягахме от бордея, това е най-важното. Вече не сме в онова пространство, което атакуват хората на Човека Без Лице. Около нас са планини, създадени от Вика за лично ползване. Планини, където никога не е имало хора. Пространство в пространството, таен свят, който живее по свои закони. Само хижата над пропастта е единствената врата към него…

От прозореца на хижата се извива гъст оранжево-черен пламък, дървените стени се запалват мигновено.

„Ще видите“ — каза Мага. И той е прав, трудно е да не се види действието на файл бомба. Единственият проход към нормалната дълбочина догаря пред очите ни.

— Надявам се, че си там… Човека Без Лице — казвам аз.

— Какво ти обеща той заради Неудачника? — пита Вика.

Поглеждам към несъстоялия се предмет на търг и признавам:

— Медала на Всепозволеността.

— Какво?

— Ти какво, не знаеш ли за него? Такъв е получил Дибенко за създаването на дълбочината. Право на всякакви действия във виртуалния свят.

Вика се усмихва.

— Това е повече от пари — казвам аз. — Индулгенция за всички грехове…

— Излъгали са те, Льоня.

— Защо?

— Льоня, Медалът на Всепозволеността е уникален именно затова, че съществува в единствен екземпляр. Всяко създадено копие автоматично се счита за фалшификат и се унищожава. Аз знам, аз… познавах едно момче, което искаше да направи копие.

Най-смешното е, че не изпитвам грам удивление. Намигвам на Неудачника и казвам:

— Ти наистина си важна птица. Щом като Димка Дибенко е готов да даде за твоята кожа главното си съкровище.

Неудачника върти глава:

— Не. Аз съм още по-важен.