Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (32)

01

Ние се спираме едва когато слънцето изчезва зад острите планински върхове и гасне оранжевият отблясък в облаците. Успяхме да минем десетина километра, и това е много, твърде много. А по нощите из планините бродят само самоубийците.

Последните петнадесетина минути употребяваме за събиране на съчки. За щастие ги има много, ние се намираме на границата на горите и алпийските пасища. Двамата с Неудачника домъкваме повалено от вятъра борче, аз си одирам ръцете, като му оскубвам дребните клони и ги подреждам на купчинка.

— Стига, момчета — решава Вика. Запалва цигара и бързо, сръчно запалва огъня.

Вечерята е символична — сладко от малини и сухи бисквити. На Неудачника му е все тая — той дъвче с апетит на електрическа месомелачка. На мен храната ми пресяда. Яде ми се здраво парче печено месо с остър сос и грах, с една-две бутилки студена бира. И на всичкото отгоре всичко това е наблизо! Само трябва да изляза от дълбочината, да вляза отново и да ида в „Стария Хакер“ или „Трите Прасенца“…

Ние с Вика без думи се споглеждаме.

Не знам тя дали си мечтае за свинско и бира или за пъстърва с бяло вино. Но със сигурност не за бисквити със сладко. Ние с нея не сме Карлсоновци.

— Неудачник, вкусно ли е? — интересува се Вика.

— Ъхъ.

— А какво обикновено ядеш?

— Разни гадости.

Търпението й изведнъж се изчерпва.

— Момче, я ме чуй…

Неудачника отдръпва ръка от бисквитите и въпросително гледа Вика. Ние с нея сме от едната страна на огъня, той — от другата. Противостояние.

— Имаме проблем — започва Вика. — И този проблем си ти. Възможно е да не си съвсем наясно с възникналата ситуация… какво пък, ще се опитам да я конкретизирам. Ако някъде сбъркам, поправи ме, става ли?

Неудачника кима. Най-важното, когато натискаш човека, е да му дадеш възможност да възразява. Като че ли да му дадеш възможност…

— Ти си се оказал в „Лабиринта“ и не си могъл да излезеш самостоятелно. Така ли е? Леонид е потрошил сума ти време и пари, за да те измъкне. Той го е направил. Така ли е?

Не е съвсем така — нали „Лабиринта“ първо ми плащаше за работата… Но аз мълча, а Неудачника послушно кима.

— Льоня те е спасил и те доведе при мен. Очакваше го награда, много голяма, ако те беше предал, но той не го направи. В резултат на това той е обявен за престъпник, търсят го из цялата мрежа. Така ли е? После моето заведение беше изцяло разрушено при опит да те хванат. Да се възстановят програмите не е трудно, но репутацията си „Забавленията“ загубиха завинаги. Ще трябва да започвам отначало.

— Много съжалявам… — тихо казва Неудачника. — Аз… аз не исках да ви създавам такива проблеми…

— Чакай. Сега сме бегълци. Ако това още не си го разбрал, обяснявам — от това пространство е невъзможно да се излезе с обичайните методи. Може би изходи съществуват. Но дали ще ги намерим в близките години е неизвестно. Ние с Льоня сме дайвъри. Във всеки момент сме способни да излезем оттук. Но вече няма да можем да се върнем, и ти ще останеш сам. Вероятно завинаги. Ето такава е ситуацията… от морално-етична гледна точка.

— Много съжалявам — повтаря Неудачника.

— Да поговорим сега за тебе? Ти все пак си причина за всичките гореизложени събития.

Неудачника се свива, но мълчи.

— Ти или си човек, или рожба на компютърен разум. Но второто е много съмнително. Ако си човек, то, вероятно, си способен самостоятелно да влизаш и излизаш от дълбочината. Като дайвърите, даже по-яко. Така ли е? Иначе нямаше да си толкова свеж през четвъртото денонощие във виртуалността. Можеш ли да възразиш?

Тишина.

— Момче, допускам такава възможност — казва Вика. — В края на краищата, кило и половина мозък е доста по-голяма загадка от един грам силиций в микросхема. Мога да си представя човек, който е успял да влезе във виртуалността без да ползва шлем, модем, дийп-програма… И даже си представям неговия възторг… известен шок от такова събитие. Защо да не баламосва околните, да не се обвие в тайна? Всичко е напълно обяснимо… Но разбери, сега ти вече не се шегуваш — ти ни каращ да страдаме. С всяка минута ти усложняваш разрешаването на конфликта. Разбери, ние не можем да се занимаваме само с теб!

— Аз… аз съм уморен… просто уморен… — Неудачника ме гледа, като че ли очаква подкрепа.

Няма да стане.

— И последно — как може да се разреши ситуацията — натъртва Вика. — Да се продължава в този дух е нелепо. Протакането на конфликта няма да доведе до нищо хубаво. Ако не искаш да се разкриеш, не ни се доверяваш, или не искаш да разваляш тази красива легенда — кажи, и ние ще си отидем. После чайниците ще разказват приказки за загубилия се в дълбочината… Ако считаш, че ние заслужаваме доверие, то обясни ни кой си и за какво става дума. Два изхода не са толкова малко.

Тя замлъква, аз лекичко хващам и стискам ръката й. На мен никога не ми достига твърдост да доведа ситуацията до такава яснота, до положение „или-или“.

— Аз… — Неудачника млъква, гледа огъня. Пращят дървата, скачат в тъмното небе искри. — Аз съм виновен. Аз се уморих, уморих се от тишината… Не трябваше да го правя…

— За какво говориш? — пита Вика. Прекалено рязко, сигурно. Но Неудачника сега е разстроен и деморализиран.

— Прекалено тихо… — мърмори той. — Това предварително не можеш да го разбереш, никога. Звуците станаха мъртви, цветовете избледняха. Секундите — като векове. Милиарди векове. Предупреждаваха ме, но аз не вярвах.

Той гълта въздух и протяга ръка към огъня. Пламъкът докосва пръстите му.

— Нищо, нито болка, нито радост. Велика тишина. Навсякъде. Вечното Нищо. А Нищото няма граници. Аз… не се удържах.

Ръката му нежно гали пламъка.

— Нищо не мога да ви обясня. Тръгвайте.

Гледам Вика — тя сега ще му даде да се разбере. Но в очите на Вика виждам само отблясък от огъня, черна нощ и червен пламък. Докоснала я е Тишината, за която говори Неудачника. Както и мен, първия път.

Ставам, дърпам Неудачника от огъня. Самовнушението е мощно нещо. Изгаряш се в дълбочината, а ще имаш истински мехури по кожата. Карам го да клекне над поточето и да си потопи ръката в студената вода.

— Значи така — решавам аз. — Сега ще спим. Просто ще спим, без да се баламосваме. Ние с Вика ще изплуваме, трябва да хапнем нормално. А ти… както си знаеш. Сутринта ще решиш какво в крайна сметка искаш.

Неудачника мълчи, плакне си ръцете във водата.

Отивам при Вика. Тя вече е в норма, но настъпателността й се е изпарила.

— Податлива ли си на хипноза? — интересувам се аз. Вика презрително хъмка. Въпросът е реторичен, сред дайвърите няма хипнобилни^[1]. Щом като преодоляваме опиата на дийп-програмите, с думи изобщо не можем да бъдем омаяни. — За това става дума — казвам аз. — Да се правим на интересни всички можем. А как сме на тема да потопим събеседника в тишината?

— Аз също съм уморена — шепне Вика. — Знаеш ли, още час, и аз ще заговоря с такива загадки, че Неудачника ще ми завижда…

— Сега ще спим. После ще изплуваме, без да прекъсваме канала. Ще хапнем. Ти вкъщи имаш ли нещо за ядене?

— Разбира се.

— Чудесно. Хапни и си лягай. Сутринта ще се върнем и всичко ще решим.

Така и правим. Аз карам Неудачника да ми помогне, заедно начупваме три наръча елхови клонки и ги слагаме до огъня.

Леглото се оказва толкова удобно, че едвам се преборвам с желанието да пренебрегна вечерята.

Дълбочина… дълбочина… не съм твой…

Клепачите ми бяха оловни, едва ги разлепих. На екранчетата танцуваше огъня, в слушалките шумоляха елховите клонки — Вика се въртеше, устройвайки се по-удобно.

— Льоня, прекъсваш ли потапянето? — попита „Windows Home“.

— Не.

Свалих шлема, погледнах часовника.

Късна вечер. Но не дотолкова, че да е неудобно да навестя съседите. Бирата малко ще почака.

Изтръгнах шнура на виртуалния костюм, успокоих побъркалия се компютър и се погледнах в огледалото.

Клоун. С щепсел на кръста. Ще изплашим ли бабичките?

Анцугът ми се търкаляше в легена за пране. Облякох го върху виртуалния костюм, жицата увих и затъкнах в колана, като я покрих отгоре и с якето. Станах по-нормален човек, само дето малко подпухнал.

Във входа тихо подрънкваше китара. Погледнах през шпионката и отключих бравите.

Компания тийнейджъри се гъчкаше на площадката между етажите. Един от тях терзаеше струните и тананикаше:

— Самотна птица, ти летиш високо…

Като ме видяха, тийнейджърите неизвестно защо се смутиха. Само съседчето отгоре бързо ме попита:

— Льоня, да ви се намира една цигара?

Поклатих глава. Видях, че момчето гледа издутото на хълбока ми трико. Точно като че ли имам кутия цигари отдолу. Едва ли той се досеща, че някои живеят с щепсел под колана.

Позвъних на вратата на съседния апартамент и изчаках тътрещите се стъпки и недоверчивото „Кой е?“ На шпионката и на собствените си очи бабката не вярва.

— Людмила Борисовна, извинете ме за Бога — казах аз през вратата. — Може ли да се обадя по телефона? Моят телефон се повреди.

След кратко колебание защракаха ключалки и резета.

Промъкнах се в тесния процеп и вратата незабавно беше затръшната.

— Младежите пак ли седят? — поинтересува се Людмила Борисовна. Бабата е прехвърлила седемдесетте и не рискува да се заяжда с младите нехранимайковци.

— Седят.

— Ти поне да им беше казал, Льоня! Никакъв покой няма от тях!

В апартамента звуците от стълбището не се чуват, вратата на бабушкерата е здрава, но аз не споря:

— Непременно ще им кажа, Людмила Борисовна.

— А телефонът ти какво се е повредил? Не си го платил навреме, изключили са ти го?

Аз покорно кимнах, възхитен от нейната проницателност.

— Много дрънкаш по телефона — мърмори бабата. Някога с нея бяхме дуплекс, но така не мажеше да се живее. Аз платих за разделяне на номерата, освен това субсидирах бабата — все пак дуплексният телефон й излизаше малко по-евтино. Според мен тя ме сметна за идиот. Затова пък отношенията ни се подобриха.

— Хайде, обаждай се, че става късно… — Людмила Борисовна кимна към телефона. Да ме остави сам тя явно не възнамерява.

Любопитството не е порок…

Набрах номера на Маниака, като се стараех да не обръщам внимание на мръсната шайба на телефона и лепкавата слушалка.

— Ало?

— Шура, добър вечер.

— Ага… — с доволен глас произнесе Маниака. — Обади се… престъпника.

— Шура, те…

— Споко, оправям се. Лиценз за производство на локални вируси имам, не могат да ме пипнат.

— А ти регистрирал ли си „Warlock“?

— Разбира се. При самия Лозински. Всички сорсове отговарят на Московската Конвенция, така че ще гризнат дръвчето.

Става ми по-леко. Ако вирусът не беше регистриран при някого от създателите на антивирусните програми, Маниака щеше да има големи неприятности. Разбира се, мен могат да ме обвинят в невнимателно използване на оръжието, в нанасяне на щети… но за да го направят, трябва първо да ме намерят.

— Питаха ли те кой е купил вируса?

— Естествено. Дадох им твоя адрес. Оня, най-умрелия.

Още преди две години, когато започнах да балансирам на границата на закона, някой от дайвърите ме посъветва да си купя два-три адреса и никога да не ги ползвам. Тези несъществуващи другари бяха купувачите на всички вируси, които взимах от Маниака.

— Аз им казах, че вирусът ти е струвал един бон — продължава Шурка.

— Знаеш ли, ще бъде правилно, ако наистина…

— Успокой се. Вече имам пет заявки за покупка на „Warlock“ на тая цена. — Маниака доволно се захили. — Яко! За такава реклама съм готов и Джордан да го почерпя бира. Целият „Дийптаун“ шуми.

— А продажбата не е ли забранена?

— Засега не. Ровят по сорсовете. Ти по-добре ми кажи къде беше преди час-час и половина?

— Ами… както обикновено.

Людмила Борисовна леко се изкашля. Любопитството се бори у нея със старческата алчност. Заплащането на време е най-гнусният враг на компютърджиите и дрънкачите.

— Ясно, в дълбочината. А аз идвах. Исках да пием по една бира.

Тонът на Маниака става неуверен.

— Ти… погледни отвън.

— Защо?

— Аз ти звънях на вратата, поседях на пейката, пийнах си биричка. Пак се качих, пак звънях. После ти оставих пред вратата две бутилки „Холстън“. Светло. Погледни, там ли са?

Издадох звук като скърцане на старо флопи.

— Шура, да не би от тая сутрин да са въвели комунизъм? Ти добре ли си?

— Виж де, може да са там… — измърмори Маниака.

— Не, не са! Аз ти се обаждам от съседката.

— Еми… много важно — каза Шурка.

Все пак понякога моят пасува при общуване с истински компютърджии. Може би Шурка е объркал реалния свят и дълбочината, където цената на бирата е символична?

— Никой не би ми повярвал…

— Е, ония дето са я изпили, ще повярват — мрачно отбеляза Маниака.

— Мини утре към десет — помолих го аз. — Трябва да поговорим.

— Само да не забравиш да изплуваш. Ще мина.

— Айде, Шурка.

Затворих телефона и смутено погледнах Людмила Борисовна.

— Дълго ли говорих?

— Нищо де — бабката махна с ръка. — Бизнес, нали разбирам! Какво продаваш?

— Бира — казах първото, което ми дойде.

— И аз си падам по бирата. Ама с пенсията как да си купя?

— Людмила Борисовна, хайде да ви почерпя? — радостно предложих аз. — Нали имам образци вкъщи!

Това е най-добрият изход от ситуацията. Иначе бабката със сигурност ще иска да дойде да звъни от моя телефон… за компенсация на нанесените й щети. А в моя апартамент хора със слаби нерви е по-добре да не влизат.

— Ами може една бутилка… — оживи се бабата.

Когато й носих през площадката бутилка „Ораниенбаум“, Младежите ме изпроводиха с жадни погледи. Какво да кажа, две бутилки лека бира за четирима здравеняци си е несериозно.