Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (12)

00

Порталът, през който „Лабиринтът“ се свързва с останалата част от дълбочината, е красив. Това е гигантска, опираща в небето арка от черен мрамор. По нея преминават виолетови искри, а от камъка идва неприятен нисък тътен, който се редува с тежки нечовешки въздишки. Вътрешността на арката е запълнена с кълба алена мъгла.

И в тази мъгла бавно, като хипнотизирани, влизат хора. Безкраен поток. Може би не всички са истински, част от тях просто са създадени от сисоповете на „Лабиринта“ за по-голяма тържественост. Но пак е ефектно.

Вливам се в общия поток.

— Ей…

Вървящото до мен момче ме потупва по рамото.

— Как се казваш?

— Стрелец.

— Аз съм Алекс.

— Много ми е приятно… — обръщам глава. Но момчето не ме оставя на мира.

— За първо ниво ли си?

— Да.

— Искаш ли заедно? Много е по-лесно, честна дума!

Разглеждам го. Външността му явно е единична изработка, маниерът — леко нагъл, но уверен.

— Първите пет-шест етапа да ги минем в двойка — продължава момчето. — Те са прости, но ще ни е по-лесно да влезем в ритъм. А по-нататък, ако искаш, ще се разделим. Е?

— Добре.

Удряме се с длани, вървим един до друг. Кървавата мъгла ни обвива, вече нищо не се вижда. От небето се чува глас:

— Режим?

— Вход за двама! — казва Алекс. — Алекс и Стрелеца!

— Вход за двама — повтарям аз. — Стрелеца и Алекс!

Мъглата леко се разсейва. Ние стоим пред дрезината, поставена върху ръждивите релси. На дрезината се въргалят два маскировъчни костюма, шлем-маски, два пистолета. Всичките ни спътници изчезнаха някъде.

Проверяваме пълнителите, преобличаме се.

— До гарата ще има засада, това е сигурно — мърмори Алекс. — Не трябва да се отпускаме… Ти откъде си, Стрелецо?

— От мама и тате.

Повече въпроси не възникват. Заставаме на дрезината, започваме да помпаме ръчката. Развалината бързо набира скорост, минаваме през разсейващата се мъгла.

— Стрелецо, ти да не би да си фен на Кинг?

— Това пък защо?

— Ами името… или просто стреляш хубаво?

— Ще видиш.

Излизаме от мъглата. Пътят минава по разсипващ се насип. Пред нас е обгорялата, като райхстага след щурма, сграда на гарата. Приликата се усилва от развятото на купола червено знаме. Може би е елемент от антуража — много западняци и досега си уреждат сметките с комунизма, а може би напротив, някой болшевик е решил да отбележи годишнината от революцията. По-скоро последното, след три дни е седми ноември.

— Сега гледай внимателно, готви се — казва Алекс зад гърба ми. — Засада със сигурност ще има. Разбираш ли, още един пълнител на всеки му трябва…

— Разбирам — казвам аз и се обръщам. Стрелям два пъти и вдигнатият вече пистолет пада от ръката на моя съюзник за кратко. Навеждам се към него. Алекс гълта въздух с устата и безсмислено ме гледа. Програмата му дава още около пет секунди, за да осъзнае поражението си. — Впрочем, аз също обичам Кинг — съобщавам аз, като вдигам неговия пистолет.

Ето това е. Имах пистолет и осем патрона, станаха два пистолета и четиринадесет патрона.

Прехвърлям тялото през борда на дрезината, под насипа, върху купчината други тела. Там трябваше да се окажа аз според плана на Алекс.

— Аз „Deathmatch“ съм играл, когато ти още не си пипал клавиатура — без злоба казвам аз след него. Тялото ще изтлее бързо, за около шест часа. Така е направено. Иначе цялото пространство на „Лабиринта“ щеше да е заринато с кости.

Гарата наближава. Гледам я и се опитвам да разбера какви промени са станали от предишното ми идване. Май че я нямаше оная кула на дясното крило.

Дрезината минава покрай застинал влак, новичък и чист, със седящи до прозорците хора. Телата на хората са покрити със сивкав прах. Това е влак с бежанци, който пришълците са подпалили при опит за напускане на Сумрачния Град. Гледам чинно седящите покрай прозорците бежанци. Да. Ламери сте вие, драги създатели на „Лабиринта“. Не знаете какво е истинска евакуация и истински бежанци.

Прескачам борда, изтърколвам се под насипа. До гарата нека пътуват самоуверените новаци. Аз така с кракомобила… полека.

Така ще е по-сигурно.