Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (31)

00

От продуктите, които Вика хвърли през прозореца, като насмешка над законите на физиката, оцеля само стъклен буркан със сладко и пакет крекери. Останалото изчезна в пропастта или се разби на камъните. От моя гледна точка нямаше смисъл да се запасяваме с храна, но буркана все пак го взехме.

Сигурно това е инерция на съзнанието. Паническа алчност на разума, който вижда около себе си дива природа.

— Имаш ли някакъв план? — питам аз Вика.

— Защо аз? Ти предложи да избягаме през прозореца — резонно възразява тя.

— Нямаше изход.

— Имаше. Ти си дайвър.

Кимам към Неудачника.

— А той кой е?

Вика се умори от този въпрос за един-единствен час. Сядаме на меката трева, в сянката на дърветата. Над останките на хижата още се вие бял дим.

Мълчаливо гледаме Неудачника — той броди по склона, докосва боровете, вдига от земята борови иглички и камъчета. Гражданин, за пръв път излязъл сред природата. Заточеник, изплъзнал се от подземията на замъка Иф.

— Леонид, аз сигурно твърде се увлякох, като говорих за компютърно съзнание… — започва Вика. — Той е човек. Обикновен човек, който те баламосва.

— Той вече три денонощия е в дълбочината.

— Стимулатори. Или също е дайвър.

— Не се проследява канал за връзка.

— Добра маскировка.

— Търсят го две крупни фирми и Дибенко.

— Глупаци много.

Прекрасно нещо е бръсначът на Окам. Всяка мистика бива срязана до корен. С все месото.

— Вика, ти си психолог… съществуват ли тестове за установяване на човек?

Тя тихо се смее.

— Не, разбира се. Засега не е имало нужда от такива.

— Срещал съм в някаква фантастична книга метод за проверка…

— И ти мислиш, че една измислена от писател на кафе схема реално ще работи?

— Все пак трябва да се пробва — упорствам аз. — Има институти, които се занимават с проблемите на изкуствения интелект. Те трябва да имат някакви разработки. Има фенове, които измислят абстрактни тестове… да има. Аз ще изляза от дълбочината и ще потичам из Интернет.

— А как ще се върнеш? В това пространство няма повече вход. — Вика горчиво се смее. — Страхувам се, че то изобщо е изолирано, завинаги. Затворена система, тя ще си живее на компютъра сама в себе си.

— Добър хакер ще отвори проход.

— Това ще бъде вече друг свят. Планините ще се съпротивляват докрай. Ако някой мине през тях, те ще загубят свободата си.

Аз я разбирам, много добре я разбирам, но ненавиждам този предвидлив песимизъм.

— Ще нарисуваш нови.

Вика не се обижда.

— Следващия път ще измисля море. Море, небе и острови.

— И не забравяй резервния изход.

— Пространствата живеят по свои закони… — Вика става. — Изход може и да има, Льоня. Когато се правеха тези планини, програмата търсеше други ландшафти по всички открити сървъри. Крадях си от там парченца… — тя смутено се усмихва. — И оставях дупчици. Съвсем мънички. Ако намерим една от тях, ще можем да излезем.

— Вече е по-добре.

За най-краен случай имам „Warlock“. Но да го употребявам е рисковано — враговете ни ще видят следа от вируса.

— Трябва да се махаме оттук — решава Вика. — Преди да се стъмни, имаме около пет часа. Ако нападателите успеят да възстановят хижата, то е по-добре да сме по-далече.