Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

11

— Терминалът е включен — израпортува Вика. Аз щракнах с курсора по иконката на съединението и след няколко секунди бях на сървъра „Русия Онлайн“.

Адреса, който ми остави Човекът Без Лице, го помнех наизуст. Някакъв полски сървър, което абсолютно нищо не означава. Това е просто ретранслатор, със сигурност по пътя към тайнствения непознат моят сигнал ще профучи през две-три страни.

Видеоподдръжка на тоя сървър няма. Никакви рисувани муцунки или анимирани снимки. Строго меню на полски, английски, възможност за поддръжка на още десетина езика — включително румънски и корейски… руски няма. Уви, не ни тачи особено братският народ. Отговорих на поздрава на оператора и помолих да ми установи връзка с „Man without face“. След половин минута операторът превключи на руския драйвър на клавиатурата и помоли да назова абоната на моя роден език.

„Човекът Без Лице“ — набрах аз.

Започнаха да ме прехвърлят от сървър на сървър. Първите два бяха открити, за трите следващи нищо не можах да разбера. После на екрана се появи надпис „Изчакайте“. На руски, между другото.

Изчаквах около четвърт час.

Първите пет минути чаках тихо и скромно, после извадих от хладилника бира и пъхнах в сидито стария албум на „Наутилус“.

Събуждам се облян със студена пот,

събуждам се от кошмарен сън…

— пее Бутусов. Добър певец. Докато не започна сам да пише текстове.

Като че ли домът ни е наводнен,

и няма друг жив, освен теб и мен…

Спомних си моя сън с певеца на сцената и нещастника Алекс. Пророчески сън в известна степен. Само дето защо си представих Неудачника като певец? В живота нямам познати музиканти, а самият аз рискувам да си тананикам само в пълна самота.

И че над нас са километри вода,

и китове плуват над мойта глава,

и кислородът е малко за двама — лежа в тъмнината

и слушам как дишаме…

Слушам как двамата дишаме…

Харесвам тази песен. Тя като че ли е за моята дълбочина, за виртуалния свят, който още не съществуваше преди пет години, когато е писана песента. Аз се опитвам да престана да дишам, да не вярвам в красотата на киберпространството.

„Кой?“

Навеждам се към екрана и, без да се замисля, набирам:

„Аз.“

„Как се успехите, дайвър?“

„Предполагам, че това Ви е известно.“

Много бих дал, за да разбера кой е той — Човекът Без Лице.

„Да.“

„Не се справям.“

„Това е твой проблем.“

„Не само.“

Забавяне — или Човекът Без Лице мисли, или някъде по линиите има задръстване.

„Какво искаш?“

„Помощ.“

„Нямам с какво да ти помогна. Всичко, от което имаш нужда, е в теб самия.“

Ако той беше до мен — реален човек, от плът и кръв, бих произнесъл това, което си струва да се казва само устно, а още по-добре е изобщо да не се казва. И аз се изказах на глас. Но в мрежата има свои норми на общуване и моите пръсти натракаха на клавиатурата:

„Кой е той?“

„Вече са ти казали.“

Паяци. Протегнали тънки нишки в чуждите леговища. Урман следи „Лабиринта“, а Човекът Без Лице контролира „Ал-Кабар“.

„Истина ли е?“

„Възможно е.“

„НЕ СЕ СПРАВЯМ!“ — с главни букви написах аз.

„Жалко.“

И почти мигновено в долната част на екрана възникна ред: „Връзката е прекъсната по желание на абоната“.

— Връзката е прекъсната! — потвърди Вика. — Повторно свързване?

— Не — отговорих аз. Не знам защо нямах капка съмнение, че полският сървър повече няма да ме свърже с Човека Без Лице.

Може би той е обиден, че разказах за него на Урман. Може би се е разочаровал от мен.

Резултатът е един.

— Вика, умен ли съм? — попитах аз.

Във „Windows Home“ са набутани около хиляда ключови думи. Понякога с компютъра могат да се водят много забавни беседи… почти разумни.

— А какъв отговор ти би искал да чуеш? — измъкна се Вика. Както винаги, когато моите думи нямат формата на команда, но са й непонятни.

— Истински.

— Не зная, Льоня. Много бих искала да ти отговоря, но не зная.

— Тъпачка си ти, Вика.

— А ти си грубиян.

Аз се захилих. Ако ми чуе някой, който не си е имал работа със съвременни операционни системи — със сигурност би помислил, че моят „пентиум“ е разумен.

— Извинявай, Вика.

— Нищо. Не се сърдя.

Разум — имитация на разум… Къде е границата между тях? Ние вече разговаряме с компютрите си, те ни поздравяват и ни желаят приятни сънища. Много хора — например аз — по-голямата част от живота си прекарват във виртуалното пространство. Но това не е победа на човешкия разум, това е само имитация на победа. Ярки знамена и фойерверки над пустотата. По-голяма честота на процесора, повечко памет — и машината заприличва на човек. Но не повече…

Ами Неудачника — той също може да е програма. Също такава хитра, като вируса на Маниака. Пропълзяла през филтъра във вид на човек, пуснала корени на сървъра на тридесет и трето ниво. Способна да поддържа беседа и да унищожава чудовищата.

— Блях! — извиках аз.

Та това е толкова просто! Стотина фрази, които се произнасят понякога на място, а понякога не. Програма, която се обучава от твоите думи, която ти връща твоите мисли. Послушно вървяща след наивните спасители… Разбира се, на нея не й трябват никакви канали за връзка.

Какво съм говорил аз на Неудачника, какво ми отговаряше той? Аз напрегнах паметта си.

Не знам. Може би е програма. Тогава „Ал-Кабар“ и Човекът Без Лице са уцелили небето.

Колко хубаво, ако съм отгатнал. Колко просто се решава загадката!

Тишината, Стрелецо…

Побиха ме тръпки. Спомних си оная пустота, която ме обхвана след неговите думи.

Програма?

Неудачника, внимателно носещ нарисувано хлапе…

Програма?

— Нищо не разбирам, Вика — казах аз. — Съвсем нищо. И ти не можеш да ми помогнеш.

— Мога ли да помогна? — неудачно отговори Вика.

— Не!

— А кой може?

Помълчах преди да отговоря.

— Истинската Вика. Дълбочина!

— Включване на дийп-програмата?

Вместо отговор нахлупих шлема и сложих ръце на клавиатурата.

deep

Ентър.

 

 

Тъмнината на екраните се разчупи от падащи звезди, разноцветната спирала се завъртя пред очите ми. Изтривайки реалността, водейки ме при небостъргачите на Дийптаун.

Първият миг е най-труден. Стаята е същата, но аз знам — това е омара, мираж.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Въртя глава.

Стаята е наред. Аз не съм този.

— Личност номер седем, „Стрелеца“.

— Изпълнявам…

Този път външността ми се променя тягостно дълго. Какво да се прави, неизбежна разплата за оръжието.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Ставам, гледам се в огледалото.

— Да. Благодаря, Вика.

Отивам до хладилника, търся лимонада. „Спрайт“ вече няма, останала е само „Кока-кола“. Става.

— Късмет, Льоня.

— Благодаря.

Жадно пия най-популярната в света напитка, замислена — ама че история! — като средство против разстройство. Урман считаше, че имам на разположение около пет часа. Сега останаха четири. Почти чувствам, как някъде далече, на други континенти, скърцат мозъците на чиновници от всички породи, които започват да осмислят феномена на Неудачника. Скоро тридесет и трето ниво на „Лабиринта“ ще бъде затворено. Скоро ще има лов за Неудачника. Няма значение кой е той, човек или програма. Ще го измъкна.

— Извикай ми такси — казвам аз и излизам от апартамента. Спускам се с чистичкия светъл асансьор, отварям вратата на входа.

Очаква ме стар „Форд“. Шофьорът е зализан юноша с бяла риза. Копие на онзи, дето го убих преди два дена, когато проникнах в „Ал-Кабар“. Направо ме хваща срам, като виждам доброжелателната му усмивка.

— Публичен дом „Всякакви забавления“! — ръмжа аз.