Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

110

На нивото духа вятър. Скърца, поклащайки се, желязната кабинка на „Американските планини“, полусвлякла се от релсите и надвиснала над главата на Неудачника.

Прекрасно, ето още един начин за умиране.

— Ей! — викам аз, доближавайки се. — Аз съм!

Неудачника вдига глава. Може би, това е добър знак.

— Скучаеш ли?

Сядам до него и Неудачника сам си смъква респиратора. Гледа ме уморено и безнадеждно.

— Ти програма ли си или човек? — директно питам аз. Неудачника поклаща глава. Разбирай това отрицание както искаш…

— Ти в час ли си, че ти викат Неудачника? — казвам аз. — Но знаеш ли, даже Иов е имал повече късмет от тебе! Твоята каръщина е нещо уникално!

Той най-накрая отговаря:

— Това не е само моя… каръщина.

— Искаш да кажеш, лошо са те спасявали?

Аз към разговорчив и оживен като след пийване. Трябва ми малко да размърдам Неудачника. И колкото и глупаво да звучи, да се убедя, че той не е програма.

— Добре ме спасяваха. Просто никой не мина отвъд бариерата.

— Каква бариера?

— На съзнанието.

Неудачника е търпелив в своите обяснения, но какво от това? От тях не става по-ясно.

— Хайде да се махнем изпод тоя боклук — соча с очи поклащащата се кабинка. — Нямаме много време.

— Ти все едно няма да можеш… — шепне Неудачника, но послушно става и сяда настрани.

— Ще видим, ще видим…

Чакам, и аз не знам какво. Обещаната от Урман акция, затваряне на нивото?

— Неудачник… може ли да те наричам така? Обичаш ли стихове?

Мълчание.

Една програма може да имитира беседа, черпейки отговорите от моите собствени думи.

Но програмите не умеят да творят.

Човек на честни, строги нрави… — декламирам аз. — Продължи! А? Неудачник?

Той ме гледа с такава ирония, че ми става кофти:

… щом вуйчо падна на легло…[1] Стрелецо, всички руски дайвъри само Пушкин ли знаят наизуст?

— Анатол?

— Да. Той си спомни „оня миг чудесен“[2].

Бих могъл да се посмея на глупостта си. Над ония клишета, които са набити в съзнанието ми. Но вместо това аз питам, и нещо в мен се пречупва, може би прословутата бариера, може би здравият разум:

— А какво чете Дик? Шекспир?

— Карол — отговаря ми някой зад гърба ми.

Дик стои до мен. Анатол е на около пет метра, с насочен „BFG“.

— Аз точно като тебе седнах до него — казва Дик. — Седнах…

Той сяда пред безучастния Неудачник и произнася:

Twas brillig, and the slithy toves,

Did gyre and gimble in the wabe:

Аз чакам като омагьосан. И Неудачника продължава:

All mimsy were the borogoves,

And the mome raths outgrabe.[3]

Някъде от много далече „Windows Home“ издава тревожен писък и шепне:

— Непреводимо! Няма го в основния речник. Непреводимо!

Дик вдига очи към мен и пита:

— Значи, според тебе Неудачника е руснак?

Я, Урман ми зададе тоя въпрос.

— Кой си ти? — питам Неудачника. Той се усмихва, става. — Кой си ти?! — крещя аз.

Та както си стоеше тъм,

из добната гора…

— казва Неудачника.

Анатол се смее и подхваща:

припламна Джабарока с гръм

и с клъоцък я раздра![4]

Лудница. И аз съм най-тъпият пациент в нея.

— Върви си, дайвър — заповядва Дик. — Играта на спасяване свърши. Всичко е къде-къде по-сериозно, отколкото си мислиш.

Като потвърждение за неговите думи над нивото се разнася басов механичен вой на сирена, толкова силен, че ушите ми заглъхват. После настъпва тишина — само бухат, пищят, свиркат разбудените монстери. Заглушавайки ги, от небето вещае женски глас:

— Attention! Внимание! До всички, намиращи се на тридесет и трето ниво на „Лабиринта на Смъртта“! Веднага напуснете игровата зона! Това е официално предупреждение. Тридесет секунди за изход от игровата зона! Можете да използвате своето оръжие за извършване на самоубийство и да се върнете в колонната зала на „Лабиринта“. Всички необходими обяснения ще ви бъдат дадени, компенсациите ще ви бъдат изплатени. Внимание! До всички…

— Да ти помогна ли? — пита Анатол, насочвайки към мен „BFG“-то. — Или сам ще се справиш?

— Ще закачиш Неудачника — казвам аз. Анатол кима, хвърля „BFG“-то и сваля от рамо гранатохвъргачката.

Но в този миг аз изтръгвам изпод защитния си гащеризон кожения колан на Стрелеца. Това е най-обикновен колан, докато е на моето тяло.

В ръката ми ивицата кожа с бучене се свива, удължава се, обвива се в сини искри. „Warlock-9000“ е направен от Маниака във формата на камшик.

Махам с ръка — камшикът се разтяга, алчно се изтръгва от ръцете ми. Краят му удря Анатол по бронираната жилетка.

Син огнен ручей струи по камшика, всмуквайки се в тялото на Анатол. Това е бойно оръжие, за него няма разлика между броня и гола плът. Дайвърът изчезва във вихър от виолетов пламък и се проваля вдън земя. Но вихърът не затихва, огнената фуния бучи и бавно се разширява.

— Ти! — крещи Дик. — Ти си внесъл вирус!

Лицата ни са обагрени в синьо сияние. Неудачника като омагьосан гледа разрастващия се вихър. Кимам. За какво са сега думите?

— Петнадесет секунди… — произнася гласът от небето.

— Ти удари Анатол! Ти наруши кодекса на дайвърите! — Дик не се опитва да вземе оръжие, и аз се радвам на това. Не ми се иска да го убивам.

— Всичко е прекалено сериозно — повтарям аз неговите думи.

Нов звук — звън от спукано стъкло, трещене на рушащи се стени, писък на смачкван метал.

От пурпурните облаци пада надолу сребрист пръстен. Зад него има тъмнина. Като че исполинска чаша захлупва тридесет и трето ниво. Бих помислил, че именно така изглежда капсулацията на „Лабиринта“, ако не беше ужасът и объркването на лицето на Дик.

В играта влезе „Ал-Кабар“.

Но Дик е склонен да обвинява за всичко мен. Той сваля пушката от рамо и аз реагирам без да мисля. Камшикът го удря по шията и го обезглавява с ентусиазъм на безработен палач.

— И раз, и два, и хряс, и прас, и — вжжжт! — глава хвърчи!…[5] — произнася Неудачника.

Аз го хващам за раменете и го побутвам към огнената фуния. Зад гърба ни нов вихър се разгаря на тялото на Крейзи Тосър.

— Защо? — успява да попита Неудачника.

Трябва да побързаме. Сега, когато хакерите на „Лабиринта“ и „Ал-Кабар“ са се хванали за гушите в битка за тридесет и трето ниво, е най-подходящото време да бягаме. „Warlock“ не е просто убиец. Това е също и тунел, пронизващ дълбочината.

— За да се върнем! — викам аз, натиквам Неудачника в синия пламък и скачам след него.

Огън.

Ние падаме.

Спирала от син огън е стената на тунела, виолетова мъгла е неговата плът.

Мъгливи огледала под краката ни ние ги чупим в падението си. Лица в огледалата — като сенки, пространства — като бледи акварели.

Разрушената гара на първо ниво… болницата на двадесет и първо… катедралата на петдесето! Аз дори различавам озъбената муцуна на Принца на Пришълците, огнения блясък на вградения му гранатомет — но ние вече го подминаваме.

Улица на Дийптаун — лица на минувачи, такси, рекламна табела „Само ако работите за…“

Книжарница — многоцветни корици, момиче с очила, разлистващо списание — шепотът на страниците е като гръм, момче на касата…

Сини мълнии пълзят по ръцете ми.

Неудачника е в облак от син пламък.

Супермаркет — точно пред очите ми изниква буркан портокалов конфитюр. Празен.

Зоомагазин. Бял заек в клетка…

Интересно, възможни ли са халюцинации в дълбочината?

„Warlock“ трябва да спре. В него е вграден брояч на преминати пространства, но Маниака не ми е обещавал, че ще работи както трябва. Той не е имал възможност да изпита вируса…

Равнина, някаква невъобразимо плоска, изгорена, четири коли пълзят по нея…

Облаци ли, море ли от бял пух, кристални дървета до хоризонта, побелял старец в бял хитон до петите ни изпраща с объркан поглед, пеене на арфи…

Пурпурночерни вихрушки, нисък бумтящ рев, воня на сяра и блясък на стомана в мрака…

Сините разряди преминават през нас, всеки косъм по кожата пращи и боде, като че прораствайки в тялото.

Зелена поляна, по която търчи, полудяло от възторг и енергия, малко кутре. Лае след нас…

Спри, „Warlock“, спри!

Бушуващо море, звезди в разривите на облаците, солен вкус на устните, мъничка яхта, носеща се надолу от вълната, на носа й, вкопчило се във въжетата, голо до кръста момче с харпун в ръце…

Полумрак, кръгла зала, стени от екрани, кресло като трон…

Това огледало не се чупи, то ни всмуква и ни изхвърля на студен мраморен под. Нямаме време да си опипваме костите.

Скачам на крака, вдигнал камшика за удар.

Но опасност като че ли няма. В креслото трон седи набит мъж на средна възраст с немислимо пищни и същевременно полувоенни дрехи. Гърдите му са окичени с ордени. Нас той като че ли не ни вижда — цялото му внимание е приковано от съществото на най-големия екран. Съществото прилича на огромна червена мравка.

— Трябва да обединим усилия! — вещае мъжът. — Заедно нашите раси…

Помагам на Неудачника да стане. Ние сме се натресли на сървъра на някаква игра. Не е зле.

— Хората показаха лъжливата си същност! — изревава мравката на екрана. — Ние ще развеем на пух и прах самата памет за вас!

Екранът изгасва, мъжът притиска длани до лицето си и застива, поклащайки се.

— Какво е това? — пита Неудачника.

— Игра — обяснявам аз, озъртайки се и търсейки изход. Врата има, но не ми прилича, че тя се отваря. Помещението прилича на команден бункер на ракетна база, както ги изобразяват в киното. Строгостта на обстановката се нарушава само от неравната дупка в тавана — от там още се носи виолетова мъгла, падат и се разсипват на прах огледални парчета. „Warlock“ още продължава да работи, по инерция захванат за няколко близки сървъра.

— Каква е играта?

— Междузвездни войни.

Доближавам се до мъжа. Стъпалата на трона са кристални. Това е хлъзгаво и адски неудобно.

— Ей, спасителю на човечеството! — потупвам го по рамото.

Мъжът се изправя в креслото. В очите му проблясват пестеливи мъжки сълзи.

— Денеб! — заповядва той. Екранът се включва, на него е офицер, по количество ордени конкуриращ нашия играч. — Полковник! Изведете ескадрата в орбитата на Сол!

— Но, императоре, нашата планета е беззащитна…

— Най-главното е да се съхрани родината на човечеството! — отсича императорът. Полковникът кима с мъка на лицето:

— Заповедта ви ще бъде изпълнена, императоре!

Закривам лицето на „императора“ с ръка. Може би сме невидими за него? Но мъжът отблъсква ръката ми и мърмори:

— Шумове… връзката е лоша…

Ой-ой! Как си намерих работа пак! Това е дийп-психоза в разгара си. Мъжът просто не иска да ни види — това не се побира в стереотипа на простичката стратегическа игра, в която той е потопен.

— Как се излиза? — викам аз. — Изход!

Той протяга ръка, натиска някакво копче. Съзнанието му не ни възприема, но подсъзнателно е готов да направи всичко, за да отстрани „шумовете“. Движенията му са вяли и неуверени. Той е поне от едно денонощие в дълбочината. Зад гърба ми с бучене се отваря врата.

— Какво му е? — Неудачника се доближава.

— Дийп-психоза.

Поглеждам към вратата. Трябва да побързаме. „Warlock“ е оставил следи, рано или късно ще ги открият. А нещастникът император със сигурност е с включен таймер…

— Тръгваме ли си? — пита Неудачника.

Да, аз наруших кодекса на дайвърите, приложих оръжие против Анатол и Дик. Но все пак съм си дайвър. Страж на дълбочината.

Ако не аз, тогава кой?

— Вика! — командвам аз.

— Льоня? — гласът на „Windows Home“ е глух и скучен. Машината е претоварена, програмата няма сили за красоти.

— Стандартен набор снаряжение.

Пауза. Много дълга. После джобовете ми натежават.

Хвърлям издраните — дали по време на падането през огледалата? — остатъци от защитния гащеризон. Оставам с дрехите на Стрелеца, грижливо свивам камшика — той отново се превръща в колан.

— Какво ще правиш?

Неудачника целият е любопитство.

— Ще го измъквам!

Сега трябва да прихвана канала за връзка, съединяващ играча с домашния му компютър. Ще трябва да счупя защитата — тя надали е много сложна, съдейки по всичко, пред мен е типичен „чайник“. После ще трябва да пусна дийп-програмата за изход или да зануля таймера.

Вадя от левия джоб тъми очила и ги слагам. Тъмнината е почти непрогледна, само в основата на трона свети и се вие оранжева нишка. Ето го канала. Оглеждам стаята. Виждам собствената си „пъпна връв“, на колелета размотана по пода и губеща се в прогризания от „Warlock“ тунел. Това е лошо, значи, ние не сме се включили към сървъра на играча, а сме влезли неизвестно откъде. Моят канал сега може да обикаля по континентите, да скача по спътници, да се плъзга по оптичните влакна на дъното на океана. Много бяха пространствата по пътя от „Лабиринта“… а и те са още тук. В тунела проблясват светлини, от време на време изпадат гаснещи скъсани нишки.

А от Неудачника наистина не излизат никакви сигнали. Или излизат, но са прекалено добре замаскирани за простичък скенер. Виждам само неподвижен тъмен силует, който ме гледа какво правя.

В десния джоб имам метална кутийка. Отварям я — на мека подложка мърда, рита с крачета блестящ изумруден бръмбар. Взимам го, той енергично се изтръгва, нацелен към моя собствен канал. А, не, приятелче! Не натам.

Поставям бръмбара в основата на трона, той замира, помръдвайки с глава. После се гмурка в оранжевата нишка.

Сега ще чакаме и ще се надяваме, че на компютъра на „императора“ има само стандартен антивирусен набор.

— Кой?

Отначало ми се струва, че това е гласът на Неудачника. Същият равен, без емоции. Но когато се обръщам, в залата сме вече четирима… разбира се, ако считаме „императора“ за пълноценен участник в събитията.

От дупката в тавана се надвесва проблясваща бяла нишка, в края й има дълга сгърчена фигура. Контурите й са размити, движенията й са резки и некоординирани. Човекът върти глава, но като че ли не вижда какво става. Боже мой, от каква майна е попаднал тука, как е издържал падението през тунела? Добре е поработил „Warlock“, нямам думи!

— Не е твоя работа! — колкото мога по-агресивно подхвърлям аз. Ако непознатият е прост юзър, то няма да може да ми попречи.

Но гостът не харесва моята реакция. Той протяга ръце, и към мен се извива гъвкав светещ шнур. По-точно не към мен, а към моя канал.

Весело. Нарочно такова нещо не можеш да измислиш — измъкваш неизвестно кого, на половината път се хвърляш да спасяваш идиот с дийп-психоза и отнякъде пада хакер с пълен набор служебни програми.

Хубавото е, че неговият канал е пределно тънък, едва жив. Вадя и си слагам „ръкавици“, хващам неговата нишка и я връзвам на възел. Съветвам го:

— Увяхвай! Аз съм дайвър.

Обикновено това действа безотказно. Но гостът или се смята за много яко копеле, или не ми вярва.

— Ако ще да си татко Карло! — отговаря той. Втората нишка е по-бърза и се опитва да ми бяга. В края й щракат малки щипки. Хващам и тая нишка почти до моя канал и с удоволствие я стискам. „Ръкавиците“ безотказно убиват програмата.

Ще ми се да направя същото и с госта, но с „ръкавиците“ не мога да го спра, а не ми се иска да използвам „Warlock“. Вирусът действа прекалено мощно, аз такъв ефект направо не очаквах.

Пък и Неудачника, загубил към мен всякакъв интерес, кръжи около хакера. Онзи не го вижда, сигурно също гледа през скенер и фиксира само каналите за връзка.

— Слушай, какво се заяждаш? — питам аз, влизайки в стила на неговата лексика. — Аз работя!

— Аз също.

Дървеният глас на събеседника ме дразни, но цяло чудо е, че изобщо го чувам. Нишката на канала му се е изтънила до предел, фигурата му започва да се гърчи, главата му се скосява, носът отива на бузата, затова пък ръцете му се удължават. Зрелището е комично, и аз преставам да се ядосвам.

— Слушай, изрод… и тебе някога ще се наложи да те измъкват! Откачай се! Тоя чайник ще даде фира!

Той най-после загрява, че работата е сериозна. Хакерът престава да протяга ръце към моя канал, затова пък вади нищо като фенерче и осветява „императора“. Това е някаква полуактивна сканираща програма. Нека гледа, нищо секретно в моите методи няма.

— Системата на клиента е под контрол — шепне „Windows Home“.

Никога предварително не се знае как ще изглежда вътрешността на чужд компютър, ако го гледаш през дълбочината. Затова предпочитам най-простия път. Избутвам „чайника“ — той пада от трона, тромаво сяда на пода. Заемам неговото място, свалям „ръкавиците“, хващам оранжевата нишка с голи ръце, дърпам.

— Вика, терминал!

Пред мен се разгръща екран. Аха. „Вирт-навигатор“. Нелоша операционна система, но разчетена за човек с инстинкт за самосъхранение, а не за чайник-експериментатор. Да се изключи таймера на тая програма е фасулска работа.

Явно тоя нереализиран повелител на галактиката е хапнал фасул… Той е във виртуалността от двадесет и осем часа!

Нямам желание да се занимавам с таймера. Намирам файла за авариен изход от дълбочината и го пускам. Дийп-програмата не тръгва веднага, пита за потвърждение. А се нарича „авариен изход“…

„Императорът“ тихо стене, хваща се за главата. Опитва се да върви към вратата.

Скачам от трона, с едно движение на ръката свивам терминала. Хващам мъжа за врата, блъскам го към трона. Нареждам:

— Сваляй шлема! Гаси машината.

— Аз… аз не исках… — мърмори „императорът“.

— Сметката за спасяването на тебе ще ти я изпратя — отрязвам аз. — Излизай, хайде!

Ръцете на мъжа се вдигат към главата, после неуверено удрят по въздуха. Фигурата му потъмнява, оранжевият шнур изгасва. Свалям очилата.

Хакерът под дупката на тунела е почти безплътен. Той бавно върти глава, оглежда се. Ето така се раждат легендите за дайвъри-чудотворци.

— Да вървим — казвам аз на Неудачника. Той все още обикаля около хакера, поглежда в дупката на тунела, откъдето се сипе всякакъв боклук. — Да вървим!

Налага се да го дърпам за ръка като дете. Хакерът остава в опустялата зала — той все още е изпълнен с любопитство. Дупката в тавана бавно се стеснява, и след десетина минути каналът му ще бъде прекъснат. Но да се оправя сам с тия дребни проблеми, като е толкова добър…

Вратата води към малка зала, в която има още седем такива врати и шахта на асансьор. Някъде в съседство сигурно мечтае на трона си предводителят на червените мравки, носи коварни замисли управникът на разумните медузи и прочие игромани…

— Защо така се залепи за оня хакер? — питам Неудачника в асансьора. Но той мълчи.

Да е жив и здрав. Писна ми да се замислям за неговите прищевки.

Важното е, че го измъкнах от „Лабиринта“! Под носа на две могъщи фирми!

Асансьорът ни спуска на улица на Дийптаун. Въртя глава, оглеждам се. Ето кулите на „Америка Онлайн“, дългите редици на хотелите, зеленината на парка — това са „Градините на Гилтониел“. Аха. Всичко не е чак толкова зле. Ние сме на границата на руския, европейския и американския сектор на града. Неудачника вдига глава и казва:

— Звезди и планети: Стопанинът на Сириус!

Проследявам погледа му. Над сградата, от която излязохме, се прелива шарена реклама: „Stars & Planets: Master of Sirius!“

Известна фирма. Струва си да им предложа дайвърските си услуги — работата не е трудна, а доходът е постоянен.

— Неудачник, кой ти е родният език? — интересувам се аз.

— Ти не го знаеш — отмахва се той.

Изказвам предположение:

— Може би Бейсик?

Смеем се и двамата.

— Добре де — съгласявам се аз. — Ти си жив. Не си рожба на компютърния разум.

— Благодаря.

— Но кой си ти?

Неудачника вдига рамене. Разглежда минувачите с любопитството на човек, за пръв път попаднал във виртуалността.

— Свали си маската — съветвам го аз, и му свалям респиратора. — Да не плашим народа.

— Още някъде ще ходим ли? — пита Неудачника.

Честно казано, и аз не знам. Страхувах се от бързо и енергично преследване, от което трябваше да бягаме с шум и кръв. Тогава веднага щяхме да дръпнем към „Разни забавления“.

— Да се поразходим — решавам аз. — Бил ли си в елфическите градини?

— Не.

— Хайде тогава. Това е хубава атракция… — започвам аз. Но явно днес не ми е съдено да се изявя като екскурзовод.

Във вечерното небе, закривайки звездите, заблестява дъга. Чува се кристален звън. Това е сигналът за общомрежова транслация. Аз съм го виждал пет-шест пъти.

Досещам се за какво ще става въпрос.

— Такси! — викам аз и протягам ръка. След миг пред нас спира кола, набутвам вътре Неудачника и се качвам. Шофьорът е млада къдрава негърка, тя с усмивка се обръща към нас.

Нямам револвер. Затова вадя ръкавиците и я удрям с юмрук. Неудачника не протестира, хората и програмите той различава безпогрешно.

— Към публичния дом „Разни забавления“! — нареждам аз. Момичето се подчинява.

Колата тръгва.

— Граждани на Дийптаун!

Гласът идва отвсякъде. От него не можеш да се скриеш в уютната вътрешност на колата или зад стените на къщата.

— Към вас се обръща Джордан Рейд, комисар от службата за безопасност на града…

Знам го Рейд. Свястно момче, макар че е американец. Един от онези, които са готови да контактуват с дайвъри и да търпят дребните престъпления в името на живота на самата мрежа.

— Предава се важно съобщение… моля обърнете внимание… — мърмори негърката.

Но аз и без това целият сам внимание.

— Преди около половин час на територията на „Лабиринта на Смъртта“ беше извършено престъпление, заплашващо съществуването на Дийптаун — казва Рейд.

Света Богородица! Това пък какво е?

— Двама души, един от които е дайвър, се обвиняват в използването на вирусно оръжие от тип, забранен от Московската Конвенция. Това е полиморфен вирус, съдържащ маркер „Warlock-9000“, с неограничена способност за разпространение…

Що за идиотщина? Маниака никога не би ми дал такъв вирус!

— Една от особеностите на действието му е прихващане на управлението на комуникационното оборудване. В числото на пострадалите са корпорацията „Ал-Кабар“ и „Лабиринтът на Смъртта“.

Сега всичко ми се изяснява. Когато сборилите се противници са разбрали, че дивечът се е изплъзнал, те са се обединили. И са ме обвинили във всичко, включително за разгрома на тридесет и трето ниво.

Да бе. Иди докажи, че „Warlock“ е направил за нас дупка и мирно е умрял, както е редно за приличен вирус от разрешените. Даже ако се предадат на полицията сорсовете на вируса, пак никой няма да рискува да ме оправдае. Кой знае как е могъл „Warlock“ да взаимодейства с виртуалния свят на „Лабиринта“?

— Дявол — шепна аз.

— Лошо ли става? — пита Неудачника.

— Не е това думата.

Пресягам се през рамото на негърката, взимам телефонната слушалка, набирам на клавиатурата адреса на Гилермо.

— Сега виждате външността, използвана от заподозрените в „Лабиринта“ — съобщава Джордан. — Предлагаме на тези лица доброволно да се явят в управлението по безопасността на Дийптаун. Всички, които познават тези хора, също бих помолил да се свържат с мен.

В небето се появяват нашите портрети. После мен и Неудачника ни демонстрират в цял ръст и в движение.

Впечатляващо е, особено когато с камшика отсичам главата на Дик.

— Козли… — мърморя аз, отлепвайки се от стъклото.

Връзката се установява след десетина секунди.

— Hello!

— Привет, Вили — бързо казвам аз. — Как да разбирам всичко това?

Пауза.

— А! Стрелеца? Къде сте?

— В кола.

Нищо не рискувам, ударената транспортна програма не се отчита за мястото.

— Стана недоразумение — бързо казва Гилермо. — Елате, ще оправим нещата.

— Първо свалете обвинението.

Вили въздъхва:

— Стрелецо, това не е в моята… ъ… власт.

— Много жалко. Ще се свържем пак — обещавам, поставям слушалката на прекъсвача.

Стигаме до бордея и ми се появява нов проблем — какво да правя с колата? Да унищожа програмата напълно не е лека задача. Да я отпратя — рано или късно „Дийп-превозвач“ ще възстанови връзката с нея и ще разбере маршрута.

Ще се наложи да прибягна до помощта на самия „Дийп-превозвач“…

Вадя от джоба кутийка с изумруден бръмбар, очила. Командвам:

— Неудачник, излез.

Излизам от колата след него, хвърлям тъпото насекомо в салона и затръшвам вратата. Резултатът е незабавен.

„Дийп-превозвач“ не охранява особено такситата, предпочита да се примири с пакости като моите безплатни и неконтролирани разходки. Но опитите за проникване на техните сървъри те пресичат безжалостно. С такива примитивни програмки като „бръмбара“ тяхната защита не може да се преодолее.

Таксито помътнява и се разтваря във въздуха — каналът за връзка е отсечен при първия опит на „бръмбара“ да влезе в компютъра им.

— Хайде — дърпам Неудачника и го хващам за ръка. Ако сега в хола има посетители, то сме загазили окончателно.

Но на нас ни върви — няма никой. Дори охрана.

— Това е публичен дом — за всеки случай съобщавам на Неудачника. — Можеш да разгледаш албумите.

Той клати глава.

— Защо ли не съм изненадан? Хайде…

По коридора почти тичаме. Аз очаквам, че мадамите пак ще почнат да надничат от вратите, но цари пълна тишина. Изобщо никой! Като че бордеят е измрял.

Бутам вратата на Викината стая, вече подготвен да видя, че и нея я няма. Неудачника тъпче зад гърба ми.

— Мога да те поздравя, нали, Леонид? — с леден глас пита Вика.

В хижата е чистичко, като че ли не е имало никакво земетресение. Не зная за другите, но аз подреждам така само когато съм разстроен до предел. На масата се е появил малък касетофон. Вика се е преоблякла, сега тя е със сиви дънки и пуловерче със същия цвят.

И освен това съдейки по тона, тя очаква обяснения.

— Чу ли комисаря?

— А кой не го е чул?

Вика става, и аз бързо отстъпвам. Когато жената се гневи, мъжът е по-добре да не се съпротивлява.

— Значи, спасил си… приятел. Той спаси ли те, момче?

Неудачника вдига рамене, усмихва се, и Вика леко намалява оборотите.

— Как се казваш?

— Неудачника.

— Аха. Така че, приятелю, не гневи съдбата, постой до прозореца тихичко!

Неудачника се подчинява, а Вика настъпва. Ех, не е избрала подходящата личност — това са маниери на Мадам.

— Значи, спасил си го. Значи, прецакал си и „Ал-Кабар“ и „Лабиринта“?

— Вика, те лъжат! — бързо казвам аз. — „Warlock-9000“ е локален вирус, той отговаря на изискванията на конвенцията!

— И за дайвъра също ли лъжат? — крещи Вика. И аз най-после разбирам какво я е изкарало извън нерви. — Лъжат ли? Или някой друг лъже… друг!

Нямам богат опит в получаването на шамари. Държа горящата си буза и стоя като стълб. Неудачника послушно гледа през прозореца, но не може да не чуе звука от удара.

— Дайвър? — продължава да кипи Вика. — Дайвър? А аз, глупачката, тъпа глупачка, ти предлагах помощ! Ти не можеше ли да ми кажеш, че самият ти си дайвър?

— Не… — шепна аз.

— Защо? Не ми вярваш?

Никога няма да повярвам, че бог е създал жената от реброто на Адам. Не, както и мъжа — от глина, само че от друг сорт.

Прекалено различни причини намираме за гняв.

— Страхувах се да не те загубя.

— Ами че… — започва Вика и млъква.

— Не можеш да обичаш човек, който вижда дълбочината без илюзии. Аз го знам, Вика, опитвал съм да се разкривам. Това винаги… винаги става. Ти щеше да ме намразиш. Незабелязано. Дори самата ти не би разбрала защо…

Аз говоря, вече разбирайки, че всичко е свършено. Ние можем да останем приятели, не повече от това. Нито една жена в света не може да обича човек, който вижда лицето й като мозайка от цветни квадратчета.

— Да, трябваше да кажа — шепна аз. — Веднага. Прости, не можах. А на теб щеше ли да ти е лесно да признаеш, че си дайвър?

Вика мълчи. В очите й има сълзи, които всъщност ги няма. Между нас има стена отсега и завинаги.

— Не — казва тя тихо. — И аз не можах. Аз… страхувах се, че ще те загубя.

Изглежда се побърквам.

Но какво от това, след като аз прегръщам Вика, и между нас няма стена…

— Моята работа… заради нея. Противно е, когато всичко е истинско. Не зная защо така се получи… беше прекалено гадно… уплаших се и изпаднах от дълбочината…

— Ние казваме — изплувах…

— Изплувах…

Неудачника гледа планините. Той е готин, готов е да стои така цял ден.

— Аз винаги изплувам. Затова взимам всички изроди, защото ми е все едно…

На устните ми спира един въпрос, който никога няма да задам. Но Вика отговаря сама:

— Там, край реката, не изплувах. За първи път. Наистина.

Вярвам й, както вярват всички мъже от началото на времената.

В този свят само нашата вяра става истина.

Бележки

[1] Началните стихове на романа в стихове „Евгений Онегин“: А. С. Пушкин. Евгений Онегин. Превод от руски: Димитър Хр. Петричев. С., изд. „Народна култура“, 1971. — Бел. NomaD.

[2] Цитат от стихотворението на Пушкин „На А. П. Керн“. — Бел. NomaD.

[3] Луис Карол. Алиса в Огледалния свят. — Бел. NomaD.

[4] Луис Карол — „Алиса в огледалния свят“, превод Светлана Комогорова, ИК „Дамян Яков“, София, 1996 г. — Бел. NomaD.

[5] Цитат от „Алиса в огледалния свят“, превод Светлана Комогорова, ИК „Дамян Яков“, София, 1996 г. — Бел. NomaD.