Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

11

Когато разчистих компютъра от вируса-картичка и опаковах плячкосания файл — сега той ще изглежда във виртуалността като обикновена дискета — настъпи полунощ. Главата вече не ме болеше, за сън изобщо не можеше да става дума. Кой от обитателите на Дийптаун спи през нощта?

— Вика, рестарт — изкомандвах аз.

Замисленото женско лице на екрана се намръщи.

— Вярно?

— Разбира се.

Екранът леко помръкна, изображението се размаза. После компютърът замига с индикатора на харддиска, рестартирайки системата. Машината ми е несериозна, „пентиум“, но да я сменя с по-нова сърце не ми дава. Старата пушка няма да ти изневери.

— Добър вечер, Льоня — каза Вика. — Готова съм за работа.

— Благодаря. Включвай се към Дийптаун… по обикновения канал.

Модемът защрака, набирайки номера. Сложих си шлема, седнах.

— Конект на двайсет и осем и осемстотин, каналът е стабилен — казва Вика.

— Включвай дийпа.

— Изпълнявам.

Синева, бяло избухване в центъра на екрана, после — разноцветие.

Как си успял да създадеш дийп-програмата, Дима? С твоята разклатена психика, дилетантски познания по психология, най-елементарни знания в областта на неврофизиологията? Какво ти е помогнало?

Сега, когато си богат и знаменит, какво се опитваш да направиш? Да разбереш собственото си озарение или да измислиш нещо още по-потресаващо? Или просто се кефиш и си пушиш трева? Или бродиш по цели дни и нощи из уличките на Дийптаун, гледайки своето творение?

Бих искал да знам. Но — не да съм на твое място. Защото ти си редови жител на виртуалността с всичките си милиони и домашен компютър — прототип на 886. Дълбочината те държи също толкова здраво, както провинциалния програмист от руската периферия, по цели месеци спестяващ пари за визита в Дийптаун.

Ти не си дайвър, Дима. Затова съм по-добре от теб.

 

… Стаята е същата, но зад прозореца примигват реклами и шумолят коли.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Оглеждам се.

— Да. Ще ида да се поразходя, Вика.

Взимам от масата дискетата с плячкосания файл, слагам я в джоба. На рафта между десетината книги и купчина сидита се търкаля плеър. Напъхвам в него диск на „ЕЛО“, слагам слушалките, включвам. „Roll Over Beethoven“. Което и исках. Под звуците на бодрата музика излизам от апартамента, заключвам вратата.

Този път бръмбари няма. На тротоара вдигам ръка, спирам такси. Шофьорът този път е — възрастен, едър, много интелигентен мъж.

— Компанията „Дийп-превозвач“ се радва да ви приветства, Льоня!

Кимам, качвам се:

— Ресторант „Трите прасенца“.

Шофьорът кимва, този адрес му е познат. Пътуваме бързо, след два завоя пред нас е странна сграда — частично каменна, частично дървена, частично от сламени рогозки. Влизам в отдавна познатия ресторант, оглеждам се.

Помещението е разделено на три части — блюда от източната кухня се сервират в оная, която е от рогозки, европейска кухня може да се опита в каменната, руска, разбира се — в дървената.

Не ми се яде. Виртуалната храна субективно засища, и когато съм в пълна финансова криза, започвам да се храня в „Трите прасенца“. Но сега трябва просто да си изчакам партньора.

Отивам направо към бара, зад който стои набит млад мъж, в движение свалям слушалките.

— Здрасти, Андрей.

Понякога собственикът на ресторанта сам обслужва виртуалните си клиенти. Обаче днес явно не е такъв случая. Очите на бармана се оживяват, но това е чисто механична любезност:

— Здрасти! Какво ще пиеш?

— Джин-тоник, с лед, обикновен.

Гледам как барманът смесва напитките. Тоникът е истински „Швепс“, джинът — приличен „Бифитер“. Компаниите, произвеждащи спиртни напитки, разрешават да се използват във виртуалността образи на тяхната продукция срещу най-символично заплащане. Реклама…

„Пепси-колата“ изобщо е безплатна — това беше техният рекламен ход. Затова пък „Кока-кола“ струва точно толкова, колкото и в реалността.

И я купуват.

Взимам чашата, сядам на една свободна маса. Наблюдавам посетителите. Това винаги е интересно.

Мъжете и жените са горе-долу еднакъв брой. Жените, всичките като че нарочно подбрани, са хубавици. Най-различни, от блондинки скандинавски тип до негърки с антрацитна кожа. Мъжете повечето са уроди. Не, в действителност не е така. Просто моето подсъзнание отбелязва всички глупости във виртуалните маски на мъжете — и диспропорциите на прекалено мускулестите фигури, и прекалено узнаваемите физиономии на киноартисти, налепени върху тела на културисти.

За жените милостиво правя изключение. Те всичките са прекрасни.

Отпивам от джина, отпуснато се опирам на бара. Хубаво е.

Нито един истински бар или ресторант не може да се сравнява с виртуален. Тук винаги готвят вкусно. Тук не се налага да чакаш келнера. Конска доза алкохол няма да доведе до махмурлук.

Но да се напиеш е напълно възможно. Все пак имаш опит в тази област… и подсъзнанието радостно потъва в алкохолната мъгла. Може би в това време организмът започва да изработва естествени наркотици — ендорфини, не знам. Във всеки случай, след излизане от дълбочината опиянението не минава веднага.

— Може ли? — на моята маса сяда девойка. Светла коса, чиста, леко бледа, матова кожа, прост бял костюм. На гърдите й — медальон на златно синджирче — със сигурност някаква програма. Симпатична, и, слава Богу, неузнаваема. Или самата тя си е конструирала лицето, или го е взела от рядка картина, или е намерила в някой филм симпатична, но не натрапила се муцунка.

— Разбира се — обръщам се към нея. Барманът вече подава на момичето бокал бяло вино. Чилийско, „Император“. Девойката има добър вкус.

— Често ви виждам тук — съобщава ми момичето.

Дзън-дзън! — тревожно звънче в мозъка.

— Изненадващо — отбелязвам аз. — Не се появявам тук толкова често.

— Затова пък аз идвам редовно — казва девойката.

Лъже.

Мога да изляза от виртуалността и да проверя двадесетината контролни снимки, които съхранявам на компютъра. Посетителите на бара през последните два месеца, винаги е полезно да запомняш новите лица.

Но за какво, аз и без това помня, че никога не съм срещал това лице…

— Носих други лица. — Момичето като че ли отгатва мислите ми. — А вие винаги ходите с едно и също.

— Това е скъпо удоволствие, да си сменяш образа — започвам да правя на беден. — Да се правиш на Шварценегер и Сталоун е тъпо. А да наемам специалист не ми е по джоба.

— Дълбочината сама по себе си е скъпо удоволствие.

Момичето нарича виртуалността дълбочина, което ми харесва.

За разлика от всичко останало в поведението й.

Вдигам рамене. Странен разговор.

— Простете, нали сте руснак? — пита девойката.

Кимам. Във виртуалността има много руснаци — никъде по света контролът на машинното време не е толкова слаб, колкото у нас.

— Простете… — момичето хапе устни, явно е развълнувано. — Аз сигурно съм крайно нетактична, но… как е името ви?

Разбирам.

— Не съм Дмитрий Дибенко. Нали това ви интересува?

Девойката изпитателно ме гледа в лицето, после кима. На екс допива виното.

— Не лъжа — меко казвам аз. — Честна дума.

— Вярвам ви — девойката кима на бармана, след това ми протяга ръка. — Надя.

Стискам ръката й, представям се:

— Леонид.

Ето че се запознахме, вече може на „ти“. Дълбочината е демократична. Излишната учтивост тук е оскърбление.

Момичето отмята косите си назад, жестът й е естествен и красив. Протяга на бармана бокала, той чевръсто й го напълва отново. Тя обхожда с поглед залата.

— Как мислиш, той идва ли във виртуалността?

— Не знам. Сигурно. Ти журналистка ли си, Надя?

— Да — тя се колебае за секунда, след това вади от чантичката визитка и ми я дава: — Ето…

Визитката е пълна — не само интернетски адрес, но и гласов телефон, име и фамилия. Надежда Мещерская. Списание „Пари“. Репортер. „Windows Home“ мълчи — значи визитката е чиста, наистина е само адрес, без всякакви изненади. Слагам визитката в джоба, кимам:

— Благодаря.

Обратна любезност, уви, няма да има. Но Надя не разчита на това.

— Странно нещо е тая дълбочина — подхвърля тя, допивайки виното.

— Ето аз сега съм в Москва, ти си някъде в Самара, онова момче — в Пенза…

„Момчето“, което мяза на зализан мексиканец от телевизионен сериал, забелязва погледа й и гордо вдига брадичка. Да, не може да й се оспори, че е наблюдателна, май наистина е руснак…

— Ето там една тълпа америкоси — без най-малка почтителност продължава Надя, — а онзи чудак е очевиден японец… виждате ли го какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има свои комплекси… И ето ние се правим на идиоти в несъществуващ ресторант, на чаша въображаем алкохол, стотици компютри харчат енергия, процесорите им прегряват, телефонните линии прехвърлят мегабайти безсмислена информация…

— Информация не може да бъде безсмислена.

— Да, може би. — Надя ми хвърля бърз поглед. — Да кажем тогава — неактуална информация. И всичко това е нова ера на световната технология?

— А ти какво очакваш? Размяна на файлове и разговори за честотата на процесорите? Та ние сме хора.

Надя се мръщи.

— Ние сме хора на нова епоха. Виртуалността може да промени света, а ние предпочитаме да я гримираме в тон със старите догми. Нанотехнология, която се използва за имитация на пиячка — това е по-лошо, отколкото да се забиват пирони с микроскоп…

— Ти си „александровка“ — досещам се аз.

— Да! — леко предизвикателно отговаря Надя.

Александровците са последователи на един писател фантаст от Петербург. Те май бяха за сливане на човека и компютъра или очакваха от виртуалността някакви немислими блага.

— Та какво правиш в това безсмислено заведение? — питам аз.

— Търся Дибенко. Много искам да го попитам… така ли си е представял всичко това? Правилно ли е това, което става, от негова гледна точка.

— Разбирам. Но нима не ти харесва това място?

Надя вдига рамене.

Протягам ръка, докосвам лицето й.

— Топлината на ръката, тръпчивостта на виното, прохладата на вечерния бриз и ароматът на цветята, плясъкът на топлите вълни, луната в небето и боцкащият пясък под краката — нима не харесваш всичко това?

— За тези неща съществува реалността — тя ме гледа в очите.

— А често ли всичките тези неща ги има в реалността? Тук е достатъчно да отвориш вратата — аз кимам към невзрачната вратичка в „японската“ част на ресторанта, — и всичко ще се окаже на място. Никога ли не ти се е искало в студена есенна утрин да стоиш на края на гората над отвесен бряг на река, да пиещ горещ глинтвайн от тумбеста чаша… и наоколо няма жива душа…

— Собственикът на този ресторант е романтик — казва Надя.

— Разбира се.

— Леонид, всичко, за което говориш, е вярно. Но мястото на тези удоволствия е в реалността.

— Реалността не е толкова достъпна.

— Както и дълбочината, Льоня. Не знам откъде взимаш пари за постоянни визити, и не е моя работа. Но милиарди хора никога не са били в дълбочината.

— Милиони хора никога не са виждали телевизор.

— Виртуалността не трябва да бъде ерзац на реалността — убедено казва Надя.

— Да, разбира се. Да превърнем нищите и убогите в хранилища на информация, да станем импулси в електронната мрежа…

— Леонид, ти си запознат с учението на александровците индиректно — убедено казва Надя. — Посети някой път нашата църква.

Вдигам рамене. Може и да мина. Но в дълбочината има много интересни места. Да ги обиколиш всичките един живот не стига.

— Ще тръгвам. — Надя става. Хвърля на бара монета. — Имам още половин час днес… трябва да посетя някои места.

— В търсене на Дибенко? — кимам аз. — А може би все пак топъл пясък, хавайски плаж и червено чилийско?

Надя се усмихва.

— Льоня, това вече няма да е работа. Вечерен плаж и вино… ще ми се прииска продължение. А виртуалният секс е забавен, но само ако си си вкъщи, в заключена стая. Аз съм влязла от работата. Шест компютъра в една стая, всичките заети. Представяш ли си какво зрелище ще бъда за колегите си?

Тя е пределно откровена и умна. Свястно момиче. Дай боже и в реалността Надя да е толкова схватлива и открита.

— Тогава — успех — кимам аз.

— Благодаря ти, тайнствен конспираторе. — Надя се навежда и ме целува по бузата.

— Льоня, маркер! — шепнат иглите на раменете ми.

Вадя кърпичка-вирусофаг и изтривам червилото от бузата си. Размахвам на Надя пръст:

— Предпочитам да си остана тайнствен, девойко.

Тя май се панира. Обаче й стигна самообладание да вдигне ръце и да се омете с бавна походка.

Блях. Развали цялата работа, тъпачка!

Така хубаво си поговорихме…

На екс довършвам питието и щракам с пръсти, за да повикам бармана.

— Джин-тоник, едно към едно!

Барманът се мръщи, но сипва исканото питие. Блях. Ако поръчам текила с доматен сок — каква физиономия ще направи?

— Льоня?

Обръщам се.

Моят приятел върколак стои до мен. Бял костюм, лакирани обувки, леко старомодна вратовръзка. Лицето му е малко напрегнато.

— Привет, Ромка. Сядай.

— Каква беше тая мацка?

— Нищо интересно.

Ние, дайвърите, винаги сме малко параноици. Какво да се прави.

Прекалено много желаещи има да узнаят истинските ни имена.

Върколакът шумно помирисва въздуха, мръщи се:

— Тя се е опитвала да те бележи!

— Знам. Спокойно, беше просто журналистка.

Ромка сяда, кима на бармана. Той прави ужасна физиономия — но подава стъклена чаша, пълна с „Абсолют-пепър“. На мен ми е тежко да гледам как Роман пие. А той, леко намръщен, си изтрива устата и връща чашата.

Може би в реалността е алкохолик?

Не знам.

Ние се пазим един от друг точно по същия начин, по който се пазим от враговете. Ние сме прекалено ценна стока. Дълбоководни риби, светещи с магическа светлина уроди, които си мечтае да опита всяка акула.

— Донесе ли ябълката? — пита Роман.

— Всичко е наред — разтварям сакото, посочвам джоба на ризата, в който е дискетата. — Стоката е тук.

Върколакът леко се отпуска.

— А купувачът?

Гледам си часовника.

— След десет минути. Наблизо, до реката.

— Тръгваме ли? — Роман се взема чашата.

Аз взимам моята и ние излизаме през оная врата на ресторанта, която е изсечена в каменната стена. В малкото коридорче аз тихо казвам:

— Индивидуално пространство за нас двамата. Допуска се човекът, който каже кода „сиво-сиво-черно“.

— Прието — чува се откъм тавана. Сега колкото и посетители да поискат да се поразходят във виртуалното пространство на „Трите прасенци“, ние няма да ги видим. Само купувача, на когото казах кода предварително.

Зад втората врата е гора. Тъмна, първобитна, северна. Студеният вятър ме пронизва до кости, потръпвам. Моят спътник е абсолютно равнодушен към студа. Може би неговият шлем е по-прост, без климатик?

Бог знае…

Той изкарва не по-малко от мене, но може би има голямо семейство. Или Роман наистина е алкохолик, който прахосва хиляди в зелено за броени седмици?

Зад гърба ни има малка каменна къща, така изглеждат „Трите прасенца“ от тая страна. Вървим по пътечката, по малко отпиваме от чашите.

— Харесва ли ти перцовката? — между другото питам върколака.

— Да.

Сухо и без никакъв коментар. Бих искал да знам, Роман, кой си ти всъщност.

Но това е невъзможно. Виртуалността е жестока към невнимателните.

Излизаме на реката. Стръмен склон, хванат от здрав покров ниски храсти. Вятърът е много силен, аз присвивам очи. Небето е покрито с облаци. Реката не е точно планинска, но пълна с прагове и бърза. В далечината се вие ято някакви едри птици — не зная какви точно, те никога не се доближават. Над стръмнината е поставена масичка, на нея има бутилки джин, тоник и „Абсолют-пепър“. Има също никелиран термос, в него, знам, има глинтвайн. Вкусен, с канела, ванилия, мускатово орехче, пипер, кориандър. Около масичката — три плетени стола. Сядаме един до друг и гледаме реката.

Красиво е.

Бяла пяна на камъните, студен вятър, пълна чаша в ръката, сиви облаци, движещи се над главата ти. Утре сигурно ще вали сняг. Но във виртуалността няма „утре“.

— Бих искал да знам — отпивам глътка, — откъде е взета тая река.

— Място по-хубаво в своя живот не съм виждал… — със странен тон произнася върколакът.

Така е винаги. Всеки има свои асоциации и аналогии. За Роман явно този пейзаж означава нещо. За мен е просто красиво място.

— Идвал ли си тук?

— В някаква степен.

Интересно.

— Какви са тия птици, Роман?

— Харпии — без да гледа отговаря той. Прас — и чашата му е празна.

Но той изобщо не се напива.

Как мразя тайната, която ни обвива. Ние се страхуваме един от друг. Ние се страхуваме от всичко.

— А времето е приятно — подхвърлям наслуки.

— Снежно е тазгодишното лято… — казва върколакът. И ме поглежда с ирония. Той познава тази местност. Тя по някакъв начин събужда нещо в душата му.

Не ми е дадено да разбера какво именно.

Сипвам си глинтвайна в тежка керамична чаша. Вдишвам аромата. Снежно лято? Нека. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

— Льоня, пушиш ли трева? — Роман ми протяга калъф.

— Не.

Той сигурно наистина е алкохолик и наркоман…

— Казват, че е много по-безвредно от алкохола и тютюна.

— Казват, че в Москва кокошките дават мляко.

Роман се колебае, но пали цигара.

Блях. Аргументите на Надя започват да ми изглеждат не толкова безумни.

Пия си глинтвайна, Роман си пуши тревата. След две минути той изстрелва с пръсти недопушената цигара надолу и казва:

— Детска работа. Сипи ми вино.

— Това е глинтвайн.

— Каква, по дяволите, е разликата…

Сега вече и двамата пием горещо вино с подправки. Роман кима:

— Рулз!

Аз му кимам също. „Rulez“ — това е нещо хубаво. Студена бира, компютър от седмо поколение, млада хубавица, удачно обезвреден вирус… глинтвайн.

Седим си над пропастта и ни е хубаво.

— Какво имаше в оная ябълка?

— Ново лекарство срещу настинка. Много ефикасно.

Роман се мръщи.

— Това струва шест хиляди?

— Това струва сто.

— А… — изражението на лицето на Роман се променя.

— Предлагам да чакаме купувача.

Върколакът кима:

— Тая операция е твоя, ти решаваш.

Купувачът се появява след десетина минути, когато вече почвам да се притеснявам. Аз го познавам с името „Печения“, а той мен като „Стрелеца“. Купувачът е прибран и незабележим, прост костюм, незапомнящо се лице. Младо момче с дипломатическо куфарче.

— Добър вечер, Стрелецо! — казва ми той. Гласът му е прекалено равен — Печения общува с нас през програма-преводач.

— Добро утро — поглеждайки часовника си, отговарям аз. Това е взаимна игра. Да изясниш индивидуалното време на дайвъра, да определиш в коя часова зона живее вече не е малко.

— Много ценя вашия хумор… — Печения сяда на третия стол, въпросително ме гледа: — Узря ли реколтата?

— Тежички са вашите ябълки — вадя дискетата и я слагам на масата.

— Честно казано, очаквах по-голяма благодарност за подобен труд.

— Нали се уговорихме? Шест хиляди долара.

Вдигам ръце.

— По вашите думи, то не струва повече.

— Вие по друг начин ли мислите?

— Разбирате ли, господин Шелербах…

„Печения“ потръпва.

— Вие сте сбъркали поне с една нула. Простудата е дреболия, разбира се… но кой обича да се въргаля в леглото с температура и хрема?

— На мен не ми харесва — лицето на Шелербах-Печения се променя. Сега това е възрастен мъж с волева, но нервна физиономия. — Обаче аз предполагах, че думата на дайвъра е свята.

— Не отричам. Давам ви файла. — Изстрелвам дискетата към него по масата. — Но следващия път нито един дайвър няма да си помръдне пръста за вас. Вие нарушавате нашата етика, господин Шелербах. Трудът се заплаща според неговата сложност.

Шелербах взима дискетата и застива. Аз си пия глинтвайна, и го наблюдавам. Върколакът мълчи. Тази операция е моя.

Най-накрая Шелербах прехвърля файла и погледът му придобива смислено изражение.

— И така? — питам аз.

— Петдесет — казва Печения.

— За всеки?

Той мълчи — много, много дълго. Това са пари. Живи, пълнокръвни, необлагаеми с данъци, дошли отникъде и отиващи никъде.

— Сметката ви.

Подавам му хартийка, на нея — банкова сметка в Швейцария.

— Отрицателен процент… вие сте много предпазлив, господин дайвър…

— Нямам избор, Петер…

Той се предава. Аз знам истинското му име, той моето — не. Банката няма да ме издаде никога. Дори ако международният трибунал обяви, че съм човекоядец и съм виновен в геноцид.

Именно за това се плащат отрицателните проценти от сметката.

За пълна безопасност.

— Петдесет за всеки. Правя жест на добра воля, господин дайвър!

— Прекрасно.

Няколко секунди — и в моята сметка се прехвърлят сто хиляди долара. Това е много. Наистина много.

Години спокоен живот във виртуалността.

— Съгласен ли сте за по-нататъшно сътрудничество?

Вадя чековата си книжка, с удоволствие гледам цифрата. После пиша чек за петдесет хиляди и го давам на върколака.

— Напълно възможно.

— А за постоянен договор?

— Не.

— От какво толкова се страхувате, дайвър? — в погледа на Шелербах виждам любопитство.

От какво се страхувам?

— От името, Петер. Истинската свобода винаги е свързана с тайна.

— Разбирам — съгласява се Шелербах. Поглежда към Роман: — Вие също ли сте дайвър? Или просто подвижен набор вируси?

— Дайвър — казва Роман.

— Какво пък… късмет, господа… — Шелербах се отдалечава с една крачка. Спира: — Кажете… как е това — да бъдеш дайвър?

— Много е просто — отвръща Роман. — Трябва само да знаеш, че всичко около теб е игра. Фантазия.

Шелербах кима, вдига ръце.

— Не ми се получава, уви…

Той си отива по пътечката, ние гледаме как се отдалечава. После напъвам чашите.

— За късмета!

Роман явно още не е оценил мащаба на случилото се. Мълчи, върти чашата в ръце:

— Льоня, кажи, щастлив ли си?

— Разбира се.

— Сериозни пари… — той разглежда чека, после решително вдига чашата: — За късмета!

— За него — съгласявам се аз.

— Нали няма да изчезнеш от дълбочината?

— Не.

Роман кима с явно облекчение. Отпива от виното, казва:

— Знаеш ли, с теб е интересно да се работи. Ти… си необикновен.

За миг ми се струва, че достигаме онази немислима граница, когато дайвърите се разкриват един пред друг.

— Аналогично, Рома.

Върколакът става. Рязко, дръпнато.

— Време е… имам гости…

Той се стопява във въздуха, чашата му пада на земята, търкаля се, звъни и подскача.

— Успех, Роман — казвам аз в пустотата.

Самотата е обратната страна на свободата.

Аз не мога да имам приятел.

— Сметката! — злобно казвам в пустотата. — Сметката, бързо!