Сергей Лукяненко
Лабиринт от отражения (34)

11

Скалите наистина не са на място в тази долина. Ледникът може да дотъркаля морени, но не такива исполински канари.

— Изглежда, че това наистина е изход към друго пространство — съгласява се Вика, като се обръща да ме погледне. — Умори ли се?

Поклащам глава. Ръцете ми се умориха да държат Неудачника. Но сега не ни е до дреболии.

— Ако в това място програмата е проникнала на нечий сървър — разсъждава Вика, — то каналът ще бъде еднопосочен. Че ще излезем, ще излезем, ама да избягаме, ако се наложи…

— В краен случай имаме „Warlock“ — казвам аз. Но убеденост в гласа си не чувам. Не ми се ще да падам през сини тунели. Прекалено странни картинки ми се привиждаха по пътя.

— Добре, да вървим. Може би тук няма нищо — Вика с въздишка крачи напред. Аз се мъкна след нея. Неудачника мълчи. Или се чувства виновен, което е правилно, или не иска да пречи. Също правилно поведение.

Вървим по стесняващия се каньон. В някакъв миг вдигам глава, за да преценя височината на скалите. Те явно са по-високи, отколкото ни изглеждаха от долината.

Обнадеждаващо зрелище.

Проходът става все по-тесен, двама не могат да минат. Започвам да се движа странично, така е по-малък рискът да докосна със счупения крак на Неудачника скалата. Може би си заслужаваше да обуя крилатите чехли. Но тази мисъл е закъсняла, сега няма да успея да се извъртя. Вика отпред тихо ругае, и на нея й е трудно. Злорадо си мисля, че Мадам с внушителните й габарити вече щеше да заседне.

Става все по-студено. Отнякъде през скален процеп се просмуква леден вятър. Това е хубаво, много хубаво!

— Льончик! — задавено казва Вика. — Има!

Отпред има светлина, пресечена от силуета й. Вика се измества настрани, аз се оказвам на нейното място. При последните крачки все пак допирам тялото на Неудачника до камъка и той тихо стене.

Проломът ни извежда в странна местност.

Също планини, но различни. Те са не просто безлюдни, те са диви. Като че ли някога тук е имало живот… а после нещо го е убило. Сумрак. Сигурно все пак е ден, но небето е обложено с плътни оловни облаци. Вали ленив мокър сняг. Всичко е обхванато от запустение и глуха мъка. Надолу по склона, между черните зъби на скалите, се вие пътечка.

— Какво е това? — тихо пита Вика. — А, Льоня?

Озъртам се. Не, със сигурност сме излезли в друго пространство. И май че то ми е познато.

— Елфи — казвам аз. — Това е някакъв сървър на ролевите играчи. Те си играят тук.

— Като в „Лабиринта“ ли? — надава глас Неудачника.

— Не, по друг начин.

— Тука далече няма да стигнем — мрачно казва Вика. — Или ще замръзнем, или елфите ще ни застрелят помежду другото.

— Първо ще замръзнем — казвам аз. — Ризата ми стана на превръзки, сакото лекомислено го захвърлих.

— Нищо, затова пък голото ти тяло прави незабравимо впечатление — иронизира Вика. Лесно й е, тя е с пуловер. И Неудачника е с маскировъчен гащеризон — той е доста топъл.

— Ако имаше и кого да впечатлявам — протягам ръка. — Вика, пред нас има пътека. Трябва да излезем на нея и да търсим хора.

— Елфи.

— Хора, елфи, джуджета. Когото намерим.

Снегът е почти до коляно, влачим се бавно. Неудачника виновно шепне:

— Все пак не разбирам…

— Чувал ли си за Толкин?

— Това е авторът…

— Само не ми цитирай „Властелина на Пръстените“ наизуст. Та това тук е виртуално пространство, създадено от негови поклонници, ролеви играчи. Те се събират тук, обличат тела на герои от книгите му и разиграват разни сценки. По Толкин, или по други автори.

— Театър — решава Неудачника.

— Е… в някаква степен.

Неудачника млъква, напълно удовлетворен от обяснението. Аз обаче съм далече от пълната яснота.

Кой е този сървър?

Какви са законите на този свят?

Къде са законните изходи, през които можем да измъкнем Неудачника?

За това какво ще правим после, ме е страх дори да си помисля.

Пътечката е добре утъпкана, като че ли скоро тук е марширувала армия. Снегът се топи, едва докосвайки пътеката. Сигурно е омагьосана.

Светът на ролевите игри живее по свои закони, тук съществува магия.

— Накъде сега? — с този въпрос Вика ми възлага командването. Много ми е приятно такова доверие… остава да го оправдая. Опитвам се да си спомня карти на ролеви пространства, но веднага се отказвам. Рисува ги всеки, който не го мързи.

В този момент чувам слабо потракване иззад близката скала. Прилича на побъркан кон с кастанети на краката, или на великан с тракащи от студ зъби.

Нямам време за размисъл.

— Насам! — шепна аз, като се гмуркам в хилавия елак. Слагам Неудачника на снега и допирам пръст до устните си: — Т-с!

От пътечката Вика и Неудачника не се виждат. Заставам широко разкрачен, смъквам колана. „Warlock“ със свистене се разгъва в огнен камшик.

Видът ми трябва да е доста заплашителен. Гол до кръста мъжага, със сняг по раменете. Тялото на Стрелеца съм го моделирал жилаво и яко, от пръв поглед се вижда, че е могъщ воин. И с тоя сияещ камшик в ръка… всеки трол би се изплашил.

Почукването е все по-близо.

Изкривявам лице в кръвожадна усмивка и чакам.

Иззад скалата се показва малка, едва до гърдите ми, фигурка.

Ама че великан с тракащи челюсти!

По лице и телосложение пътникът прилича на дете. Само дето с хормоните нещо не е наред — голите му до колене крака са обрасли с гъста козина. Да, с такива лапи и бос на снега се чувстваш уютно. На гърдите на пътника виси малък барабан, по който той удря с пръчици.

Хобит.

Това е добре.

Като ме вижда, хобитът застива като замразен. Даже едната му барабанна пръчица пада на снега.

— Гъ-гъ! — зловещо казвам аз.

Хобитът вече не удря по барабана, затова пък наистина започва да трака със зъби.

— Кой? — изпитвам го аз, протягайки към него „Warlock“. Камшикът започва хазартно да се извива и се налага да го отдръпна.

— Хардинг, с-сър! — шепне хобитът.

— Кой? — уточнявам вече с нормален глас. Но горкият хобит е изпаднал в пълна паника, той даже не се опитва да извади малкия си кинжал, небрежно затъкнат в пояса му.

— Х-хардинг, добри ми сър. С-сам родил Фродо, Фродо родил Холфаст, Холфаст родил Хардинг…

— Тебе ли бе?

— Мене, добри ми сър!

— Напразно!

— Да, добри ми сър — покорно се съгласява Хардинг.

— Не съм ти никакъв сър! — крещя аз. — И със сигурност не съм добър! Аз… — идва ми вдъхновението. — Аз съм Конан! Храбрият кимериец Конан!

За Конан хобитът е чувал, той започва бързо да кима, без да пита, как персонаж на Хауърд е попаднал в света на Толкин. Впрочем, ролевите играчи са увличащи се хора, такива дреболии не ги ограничават. Бих могъл да се нарека дори Кошчей Безсмъртни, само че телосложението ми не е подходящо.

— Накъде си тръгнал? — продължавам разпита, обикаляйки около хобита. Той се върти, като се старае да не сваля поглед от мен.

— Да настигна а-армията.

— Каква армия?

— Елфическата. Ние сме тръгнали да бием орките и джуджетата!

— Защо?

— Ами те са лошите!

Все повече ми се струва, че в тялото на хобита се крие дете. Един възрастен би намерил по-сериозни аргументи, освен това сигурно щеше да ми налети на бой.

— Армия… — замислено казвам аз. — А! Спомням си. Имаше…

В очите на хобита се чете ужас. Той поглежда огнения камшик, не се съмнявайки в печалната съдба, постигнала елфическата войска.

— Чувал съм, че вие, хобитите, сте торбести — съобщавам аз. — А?

Хобитът объркано клати глава и притиска ръце към корема си.

— Кльопачка имаш ли?

Смелият Хардинг ми дава мешката си. Аз откривам в нея две хлебчета, манерка, парче пушено месо и ставам по-добър.

— Предвидлив си ти, хобит… А това какво е?

От дъното на мешката извличам „Сникерс“.

Хобитът веднага се разревава. Да. Със сигурност е дете.

Разкъсвам със зъби обвивката на вафлата, отхапвам половината, остатъка давам на хобита. Той престава да реве.

— Е и какво, ще ги биете ли джуджетата? — питам аз. Не може просто да ограбиш човека и да го отпратиш. Трябва и малко разговор да се завърже.

— Ще ги бием! — кима хобитът. — Те правят стрели от тис, а от тис стрелите са лоши! И се построяват на хирд^[1], а това строяване е лошо.

Нямам ни най-малко желание да вниквам в детайлите на разногласията на елфите и джуджетата.

— Градът далече ли е?

— Лориен е на пет мили…

Нещо те им е наред географията тука… Впрочем, глупости. Сега ако можех да разбера и името на сървъра.

— А кой управлява тази страна?

— Светлият елф Леголас!

Добре. Тази информация е достатъчна.

— Върви — мятайки мешката на хобита през рамо, казвам аз.

Хардинг не протестира заради грабежа. Нещо повече, смутено пита:

— Може ли да тръгна с вас, Конан? Джуджетата и без мен ще ги бият.

Само това ми липсваше. Отново правя зверска физиономия и шепна:

— А ти знаеш ли, че хобитът не е само ценна козина? А също и тридесет-четиридесет килограма вкусно, лесно смилаемо месо!

Книгите не лъжат, хобитите наистина умеят да бягат бързо. В снежния прах се видяха за малко само мъхнатите пети.

Връщам се при Вика и Неудачника в прекрасно разположение на духа. Разговора ни те го чуха, няма нужда да го преразказвам.

— Ето храна — връчвам на Неудачника мешката. — Сега ще ти направим постелка и ще излезем от дълбочината. Ще се върнем честно, през Лориен, с нормално снаряжение. И ще те измъкнем оттук. Съгласен ли си?

Неудачника кима.

— Ще изчакаш три-четири часа… — размишлявам аз. — Става ли?

Впрочем ние така или иначе нямаме друг изход. Полуоблечен, в снега, не бих могъл да го мъкна пет мили.

Двамата с Вика правим под старата ела постелка от клонки, слагаме Неудачника, връчваме му мешката с плячката. В манерката има някакъв лек алкохол. В истински студ това не става за сгряване, но във виртуалността — защо не?

— Излизаме ли? — питам Вика. — Ще се срещнем след три часа… да речем, на входа на Леголасовия сървър.

Тя кима. След миг фигурата й се топи във въздуха.

— До скоро, Неудачник — казвам аз.

Дълбочина-дълбочина, не съм твой…