Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

010

Зад вратата има не стая, а градина. Нощна градина, тихо цвърчат щурците, въздухът е прохладен и свеж, под краката ми е жилава гъста трева.

А какво всъщност очаквах?

Хотелска стая с разбрицан креват и мокри от непрекъснато пране чаршафи? На виртуалността това й е хубавото, че вътрешното пространство на къщата може да се направи колкото си искаш голямо.

Вървя към светлината на фенера в тревата.

Движенията ми са бавни и вяли, сънят почти отстъпи, смирен, но нахлу оловна умора.

Къщичката е малка, това е нещо средно между хубава вила и скромен котидж. Няма никой. Фенерът свети самотно и тъжно. За миг ми се струва, че състрадателната Мадам реши да ме остави насаме. Не, едва ли. Съчувствието си е съчувствие, а бизнесът е на първо място.

Сядам пред фенера — това е старинна керосинова лампа в покрит с мрежа корпус. С такива се слиза в подземия. В дълбините.

Около лампата се вият мушички, удрят се в стъклото, безсилно се опитват да достигнат светлината. Хората са много по-глупави от мушичките. Те винаги намират огън, за да си обгорят крилата. Затова са хора.

Не чувам крачки, просто на раменете ми лягат ръце. Неуверено, плахо. Като че ли свикват.

— Тук винаги ли е толкова тихо? — питам аз.

— Не.

Потръпвам. Даже гласът й ми е познат.

— Всичко зависи от гостите.

— Харесвам тишината — казвам аз без да се обръщам.

— Аз също — съгласява се тя. Може би иска да се хареса. Може би искрено.

И аз се решавам да се обърна.

Тя е същата като на снимката. С къса пола — не сексапилно къса, а просто с удобна лятна дреха. С блузка от опушена коприна. Със сиви сандали, тъмната коса е стегната на челото с лента.

Момичето гледа сериозно, проучващо. Като че ли не съм клиент, който трябва да обслужи, а наистина гост, когото може да приеме, а може и да изгони в нощта.

— Днес цял ден ме наричаха Стрелец — казвам аз. — Но ти по-добре ме наричай Леонид.

Тя кима, съгласява се.

— И… ако може — добавям аз. — Ако може да те наричам Вика.

Момичето много дълго мълчи и аз решавам, че неволно съм я обидил. Но тя само пита:

— Защо? Напомням ли ти на някого?

— Да — признавам аз. — Все едно ще се забравя и ще те нарека така. Нека да го избегнем.

— Хайде — съгласява се тя, сяда до мен, протяга ръце, топли ги на фенера като на огън. — Аз лесно свиквам с имена.

— Аз също.

Седим и мълчим. Усещам как полека пропадам все по-дълбоко и по-дълбоко…

— Вика…

— Какво, Леонид?

— Голям глупак ли ще бъда ако заспя сега?

— Не знам — казва тя. — Тежък ден ли беше?

— Тежките предстоят.

— В къщата има легло… както се сещаш.

Кимам. Не ми се иска да ставам и да отивам от живата тишина в мъртвата.

— А пък ако искаш ще ти донеса одеяло — продължава Вика.

— Благодаря. Това ще бъде просто велико.

Тя става и аз събирам остатъка от сили.

Дълбочина, дълбочина, не съм твой… пусни ме, дълбочина…

Първо отидох до тоалетната. Слава богу, кабелите на костюма и шлема са достатъчно дълги. После се добрах до кушетката, паднах на леглото, изхвърляйки възглавницата. Във виртуалния шлем и без това главата е вдигната. До сутринта врата ми ще е схванат, но сега не ми се излиза.

— Вика, включи дийпа… — прошепвам на „Windows Home“. Цветна виелица, и аз отново съм в дълбочината.

— Какво каза? — Вика стои до мен. Онази Вика, която е жива… почти…

— Не, нищо.

Взимам одеялото, разстилам го на тревата, лягам. Момичето сяда до мен.

Гледам звездите. Те са толкова близо и са толкова примамливо ярки.

Липсват ми само прозрачни тънки крила — за да литна и да се разбия в невидимо стъкло…

— Вика, не си ли самотна тук, в това затънтено място?

— Защо реши, че е затънтено?

— Звездите са прекалено ярки.

— Не. Тук е хубаво…

Тя ляга до мен, и аз й правя място на одеялото.

— Обичаш ли небето? — пита Вика.

— Да. Обичам да гледам звездите. Само дето изобщо не знам как се наричат.

— А защо са им нашите имена… — Вика докосва ръката ми. — Виж, падна звезда. Право над нас.

— Можем да отидем да я потърсим — сериозно казвам аз. Вика не отговаря веднага и аз с ужас разбирам, че сега ще трябва да ставам.

— Не — решава тя. — Ти не си стоиш на краката, Стрелецо. Ще я потърсим сутринта. Звездата тъкмо ще изстине ще можем да я вземем в ръце.

— Сутринта е прекалено светло — отбелязвам аз. — По-добре утре вечерта.

— Ти си странен — тихо казва момичето. — Добре. Ще я потърсим утре.

— Намирала ли си някога паднала звезда?

Вика мълчи, но аз усещам, че тя поклаща глава.

— Виртуалността ни отне небето — шепна аз.

— И ти ли си го разбрал?

— Разбира се. Светът отива в дълбочината. В отражението на реалността. За какво да се лети до Луната или до Марс, ако тук са достъпни всички планети? Изчезна хазартът. Мина интересът.

— Затова пък се развиват електронните технологии.

— Нима? „Осмицата“ е просто много як „686“… — аз нарочно наричам „пентиум-про“ с неприетото име. — Нищо ново не се е родило през последните пет години. Тъпчем на място.

Вика тихо се смее.

— Господи… спор за развитието на технологиите… Леонид, ти си в бордей.

— Знам. Не ти ли е интересно?

— Интересно ми е. Аз… аз просто съм отвикнала от такива разговори.

Тя мълчи, после леко докосва бузата ми с устни.

— Спи. Езикът ти се оплита, Льоня.

Не споря. Не ми се иска да споря с нея.

Още повече, че е права.

Затварям очи и заспивам — мигновено.