Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лабиринт от отражения

Преводач: Светлана Нанчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: Руска

Редактор: Антонио Гинев

Коректор: Антонио Гинев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6058

История

  1. — Добавяне

10

Или не ме следят, или го правят прекалено изкусно, за да забележи Вика и да вдигне тревога. Качвам се на стената, изпращан с поглед от стражите, стъпвам на моста-нишка.

Интересно, колко метра мога да мина, без да излизам от дълбочината?

Крачка, втора — нишката трепери под краката ми, вие ми се свят. На стотина метра по-долу, сред нахвърляни скали, се вият сини лентички на реки и примигват с оранжева жар езера от лава.

— Ей, дайвър, клатиш се! — насмешливо викат зад гърба ми.

А аз вече не се клатя — падам.

Сигурно така падат грешниците мюсюлмани, като се опитват да влязат в своя рай, при ласкавите хурии и планините рахат локум…

Краката ми се хлъзгат, политам, хващам се за нишката — тя равнодушно ми срязва пръстите на ръцете. Въздухът ме удря в лицето, студено и стегнато, кани ме на кратко пътешествие, скалите кръжат долу, израстват и се озъбват с игли-върхове. Когато докосна камъните, сървърът на „Ал-Кабар“ ще докладва, че съм бил подложен на смъртоносни претоварвания и ще сработи дийп-програмата за изход.

Но на мен съвсем не ми е интересно с каква болка ще украси смъртта моето въображение.

Дълбочина, дълбочина, не съм твой…

На екраните — кръв. Обичайна картина.

Смъквам шлема, облягам се на масата, издърпвам телефонния кабел от куплунга.

— Прекъсване на връзката! — казва Вика. — Няма тонов сигнал в линията! Провери куплунга!

— Всичко е наред. — Втъквам кабела обратно и мърморя аз. — Рестарт.

— Сериозно?

— Да.

На монитора виждам небесносин фон и падащо човече. На душата ми е гадно.

Набутах се в много сериозна история. Ако „Ал-Кабар“, „Лабиринт“ и онези, които стоят зад Човека Без Лице, се сдърпат заради Неудачника… Вай-вай-вай… По-добре е на не попадам между такива мелнични камъни. Най-добре е сега за седмица-две да забравя за виртуалността. Да бича обикновени игри, да пия бира с Маниака, да си ъпгрейдна компютъра, да отида някъде до Анталия, където още е топло, да се изкъпя в морето.

Разбира се, ще трябва да забравя за Вика. За истинската Вика. Задълго.

Завинаги да се простя с мечтата за Медала на Всепозволеността.

И, разбира се, да зачеркна от паметта си Неудачника.

А кой е той всъщност, че да преживявам заради него? Хомо Компютърис? Човек компютърен, способен да влиза във виртуалното пространство без разни модеми-телефони? Е и какво? Не си струва да се надяваме, че неговата способност — ако тя наистина съществува — може лесно да се научи.

Специалисти от всички породи ще го изследват, ще снемат енцефалограми и ще измерват всички мислими и немислими параметри. Неудачника ще го слагат пред компютри от различен тип, ще му включват и изключват модеми, ще го водят при телефонни линии и ще го крият в подземни бункери. И ще искат — влез в дълбочината… разкажи какво чувстваш… какво усещане възниква в големия пръст на левия ти крак при влизане във виртуалността и как ти се променят изпражненията след три денонощия във виртуалността. Той ще прекара остатъка от дните си на някоя охранявана швейцарска вила или в пустините на Тексас, в някой научен център на ЦРУ. Като много ценно и уважаемо морско свинче.

Впрочем, той е руснак, сигурно е руски гражданин. Ако хвърля информация за Неудачника в откритата мрежа или на съответните органи…

Даже се засмях на собствената си наивност. Е и какво? Ще прати бабичка Русия самолетоносачи и танкови бригади за охрана на Неудачника? Малко ли талантливи програмисти бяха изнесени от страната — четиринадесетгодишното момче от Воронеж Саша Морозов например го откараха с чартърен полет. У нас няма нужда от мозъци. Освен разведката да събере остатъците от някогашната си смелост и да прихване Неудачника. Само за да го затвори в собствен изследователски център някъде в Сибир или на Урал…

Когато възникваше дълбочината, нейно знаме беше свободата.

Ние сме независими от продажните правителства, вехтите религии и пуританския морал. Ние сме свободни във всичко и завинаги. Информацията няма право да бъде засекретена и ние сме в правото си да говорим за всичко. Свободата на придвижването не може да се ограничи — и Дийптаун не познава границите. Ние ще отстоим правото си да имаме всички права. Ще изгоним от нашите редици само онези, които въстават срещу свободата.

Колко наивни и възторжени сме били!

Хора на новия, кибернетичен свят, свободно и безгранично пространство!

Опиващи се от свободата, играещи с нея като дете, вдигнало се от легло след дълга болест, радостни и горди със себе си. Интересите на дълбочината — всичко за нея, всичко в името й, вовеки веков… амин.

Но защо все пак вярвам в тези смешни лозунги със същата радост, както в детството си вярвах в комунизма?

Защо толкова ми се иска да вярвам — въпреки всичко?

Престъвайки закона, трошейки чужди компютри, крадейки чужда „интелектуална собственост“, не плащайки на мизерстващата родина данъци, не вярвайки на никого освен на шепа приятели — да вярвам в нещо топло, чисто и вечно? В свободата, добротата и любовта?

Сигурно просто съм от оная порода, която не умее да живее по друг начин.

И общо взето никой не ми пречи да си вярвам в свободата и занапред.

След като изчакам в реалността десетина дни, сменя каналите си за вход в дълбочината и мрежовия адрес.

Да вярваш е много просто.

Гледам триизмерната мрежа на нортъновата таблица, подредените редове на директории и поддиректории. Три гигабайта, всичките пълни до дупка. Служебни програми, вируси-антивируси, парченца от „съзнанието“ на Вика, музикални файлове и игри, крадена информация и нови книги, още не излезли от печатница. Ето „Сърца и мотори — отново на път“ от Василиев, ето пресничко криминале на плодовития като пираня Лев Курски, ето нашумелия роман на Олди. Колко му е да изляза, да си купя много-много бира, да си разпечатам на старичкия „Лазер-джет“ две-три книжки, да се излегна на кушетката. Да се наспя — до откат! А господин Урман, когото никога няма да видя наяве, и господин Без Лице, когото няма да видя хептен, могат да се сражават с Вили-Гилермо за Неудачника…

Никога не съм харесвал глупаците и камикадзетата.

Взех от кутията на моя комп телефонната слушалка, набрах номера на Маниака. Отново имам късмет — той не висеше във виртуалността и не спеше.

— Ало!

— Шура, аз съм.

— А… — Маниака смени тона.

— Да не си зает?

— Ами… малко.

— Програма ли пишеш?

— Нет, беля картофи. Галя готви вечеря.

— Поздравления.

— За какво? — наостри се Маниака.

— За сдобряването!

— А… да, глупости.

Да злоупотребявам с времето му, още повече в условията на неотдавнашното скарване със съпругата му не си струва.

— Шура, кажи, възможно ли е да се влезе в „Лабиринта на Смъртта“ с оръжие?

— С вирус ли? Малко ли ти е „BFG“? — Маниака се развеселява. — Шегуваш се. Това е пространство в пространството, създадено с твърдо зададени цели. По-просто е в Пентагона вирус да набуташ, отколкото през филтъра на „Лабиринта“ да го пренесеш.

— Да не си им правил ти филтъра?

— Не — със съжаление призна Маниака. — Не съм аз. Но знам кой и как го е правил.

— И как?

— Във входния портал твоят външен образ се копира. Ако по тебе има някакви програми, каквито и да е, те се отсичат. През сървъра на „Лабиринта“ минава точно твое копие.

— Никак ли не може да се заобиколи? — безпомощно се поинтересувах аз.

— Помисли.

— Нещо много често се налага… втръсна ми вече — сопнах се аз. — Шура! Кажи — може ли да се пробие филтъра?

— Пробиват се само стени с глава — наставнически каза Маниака. — Какво е станало?

— Много гадна история. Много.

— За кого гадна?

— За цялата дълбочина. И за един готин човек.

— А за теб? — директно попита Маниака, и аз неволно си спомних „Тримата мускетари“.

— Пълен провал. Можеш да ми повярваш.

Маниака не отговори веднага. Даже започна нещо да си подсвирква.

— Шурка!

— „Warlock — девет хиляди“ устройва ли те?

— А какво е това?

— Локален вирус. Както обикновено.

— И той ще мине през филтъра?

— Може би.

— Шура, нали не те отвличам много? От картофите? — обхванат от внезапно разкаяние, попитах аз.

— Нищо, аз почти ги обелих вече…

Аз не обичам радиотелефоните. Стига ми облъчването от родния компютър. Маниака, напротив, не може да живее без тях. Сигурно и сега стои, притиснал слушалката с рамо, и бели картофи.

— Сипи ми го.

— Направо така да ти го сипя?

— Да — набрал наглост помолих аз.

— Чакай, не е толкова просто. Какви програми ползваш за създаване на облик?

— Различни… „Биоконструктор“, „Морфолог“, „Маска“…

— Ясно. В коя личност ще ползваш вируса?

— Личност номер седем, „Стрелец“. „Ханслингер“…

— Разширението на файла какво е?

— А? Разширението? Май че…

— Пускай терминала — уморено нареди Маниака. — Дай пълен достъп с парола… да речем, „12345“.

— Едно-две-три-четири-пет — като идиот повторих аз.

— С цифри! — уточни Маниака. — Сам ще ти настроя всичко.

— Благодаря!

— Няма да се разминеш лесно… ще черпиш бира.

Маниака въздъхна, и преди да затвори, заплаши:

— Ще звънна след пет минути. Твоята старица вече да работи, да ме чака и да е послушна като гимназистка. Ясно ли е?

Хукнах към компютъра. След три минути Вика се съгласи да се покори на този, който позвъни с парола „12345“, и аз се запътих към кухнята да си приготвя вечеря. Още не бях напълнил чайника, а в стаята вече задрънча телефона, а после засвири свързващият се модем.

Все пак съм тъпанар. И камикадзе.

Впрочем, да си влюбен в себе си е тъпо. Мога и като глупак да преживявам известно време.

Успях да изпия чаша чай със сладко, залежало в шкафа, после напълних отново чашата и отидох в стаята. Маниака тъкмо се разкачваше от компютъра, като ми беше оставил по средата на екрана светеща червена бележка „Взех си това-онова от твоите боклуци за четене и игри вирусът е вкаран гласови инструкции след минута“.

Препинателните знаци Маниака безгрижно пренебрегваше.

Влязох в „Нортън“ и намерих файла с външността на Стрелеца (разширението му се оказа най-банално — .clt) и започнах да го сравнявам с други, непроменени образи. Не открих никаква промяна.

Както и трябваше да се очаква.

След пет минути Маниака се обади и бързо ми обясни какво и как трябва да правя. Аз само тръснах глава, като стоплих какво е сътворил той с моята външност „номер седем“.

Варлок девет хиляди явно е бил негова стара заготовка, пазена за особени случаи. Ако подобно нещо поне веднъж се използва, веднага ще се появят стотици плагиатори.

— Бира, бира и пак бира… — казах аз, като изключих телефона. Впрочем, дали ще имам възможност да почерпя с тая бира — не се знае.

Аз имах намерение да направя в дълбочината такава буря, каквато тя отдавна не беше виждала.

Буря, която тя си беше заслужила.