Уинстън Грум
Гъмп & син (9)

9.

Тъкмо си рекох, че съм се отървал, ама скоро се оказа, че не съм.

Малко след свидетелските ми излияния откараха Иван Бозовски и Майк Мълиган в затвора — така отсъди съдията. Обаче още на другия ден някой чука на вратата ми. Там стоят двама военни полицаи с лъснати черни шлемове, палки и превръзки на ръкавите.

— Вие ли сте редник Форест Гъмп? — вика единият.

— Така се казвам.

— Налага се да дойдете с нас. Обвинен сте, че сте отсъствали от армията на Съединените щати, без да ви е разрешена отпуска.

— Ама как така? Бях в затвора!

— Да, знаем всичко по въпроса, но имате да служите още две години според документа, който сте подписал за полковник Норт. Търсихме ви под дърво и камък, докато видяхме снимката ви във вестниците, поместена във връзка с делото на Бозовски.

Военният полицай ми връчи „Ню Йорк Поуст“, където пише: „ТЪПАК НАКИСВА ВИДНИ ФИНАНСИСТИ“.

Човек, чийто коефициент на интелигентност е под 70, вчера натопи двама души, чиито имена много често присъстваха на страниците на нашия вестник, в резултат на което те получиха дългосрочни присъди.

Форест Гъмп, който според наши доверени източници бил „по-тъп от галош“, заяви под клетва пред федерален съдия в Манхатън, че в качеството си на президент на филиала на компанията на Бозовски нямал абсолютно никаква представа за същността на работата си.

Гъмп — една съмнителна личност с още по-съмнителна кариера (бил е продавач на енциклопедии, рационализатор, изобретател на апаратура за получаване на електрическа енергия от животински изпражнения) — не пожела да коментира случилото се. Той не беше осъден по време на процеса, който продължи няколко седмици.

— Какво ще ме правите? — пипам полицаите.

— Сигурно ще те бутнат в пандиза, докато измислят нещо — утеши ме полицаят. По това време малкият Форест се подаде иззад мене, опипвайки се да разбере какво става.

— Това твоят син ли е? — интересува се полицаят.

Не казах нито дума, също и малкият Форест, който само се чумери на военния полицай.

— Ще ми позволите ли една минута с него? — обърнах се към тях. — Няма да избягам или нещо такова.

— Мисля, че в това няма нищо лошо. Ще те чакаме отвън. Само да не ни погодиш някой номер.

Обаче в момента хич не ми беше до номера. Затворих вратата и разположих Форесчо на дивана, и му викам:

— Слушай, тия хора са дошли да ме върнат в армията, тъй че се налага да ида с тях. Затова от теб искам да се прибереш вкъщи с автобуса и да тръгнеш на училище, щом почне. Разбра ли?

Хлапакът се визира в обущата си, не в мене, обаче все пак разклаща глава, а пък аз пак подкарвам:

— Съжалявам за тая каша, ама на всекиго може да се случи.

Той пак климва.

— Виж какво — продължавам, — ще се опипам да уредя нещо. Ще говоря с полковник Норт. Няма да ме държат вечно в карцера, я! Като оправя положението, двамата с теб ще измислим план.

— О, да, ти си извор на гениални планове.

— Е, пропускал съм и грешки. Обаче съм сигурен, че все нещо ще измъдрим. Мисля си, че много лошо не е на лошо. Крайно време е късметът ми да се преобърне.

Малкият стана от дивана и отиде в стаята да си прибира багажа. На прага се извърна и за първи път ме погледна, пък рече:

— Е, ако изобщо някога излезеш от затвора, обади ми се. И не се притеснявай за мен. Всичко ще бъде наред.

И ето че тръгвам с армейските полицаи и ми е страшно тъпо и самотно. Малкият Форест е пораснал и вече е хубав, умен младеж, а пък аз пак го разочаровах.

 

 

Оня полицай излезе апсолютно прав, щото като се завърнахме във Вашингтон, моментално ме бутнаха в пандиза — ето че пак съм затворник. Обаче не след много време взеха, че ме пуснаха.

Като се отзовах зад решетките, изпратих бележка на полковник Норт, че не е честно това, дето го правят с мен. Минават няколко месеца и ето ти го полковника, дошъл е да ме посвети.

— Съжалявам, Гъмп — вика ми, — но не е по силите ми да ти помогна. Вече не съм в корпуса на морските пехотинци и напоследък главното ми занимание е да се пазя от приятелите на аятолаха, които са си наумили да ме убият. Освен това възнамерявам да се кандидатирам в Сената. Ще им покажа на ония мръсници какво е оскърбление!

— Господин полковник, всичко това е много хубаво, ама какво ще стане с мен?

— Това е наказанието за всички, които се подиграват с Конгреса. Скоро ще се видим в пандиза. — Той избухна от смях. — Загряваш ли за какво намеквам?

Живея няколко месеци само на хляб и вода, след което ме привикват в канцеларията на директора на заведението, който ми подрежда:

— Гъмп, мирно, докато прегледам досието ти. — След половин час ми вика „Свободно!“ и се обляга в стола си. — Прави ми впечатление, Гъмп, че характеристиката ти е много странна. Получаваш Почетния медал на Конгреса и дезертираш! Що за глупост е това?

— Не съм дезертирал, сър. Бях в затвора.

— Още по-лошо! Ако зависеше от мене, още днес бих те изритал за непристойно поведение. Но, изглежда, на началството не му допада идеята носител на Почетен медал да бъде изхвърлен от армията. Навярно ще изглежда зле в очите на цивилните. Ето защо се налага да измислим какво да правим с тебе. Имаш ли някакви предложения?

— Сър, ако ме пуснете от пандиза, може да ме назначите в кухнята.

— За нищо на света, Гъмп. В досието ти са описани всичките ти подвизи като готвач. Пише, че веднъж си взривил парен котел, докато си варял в него задушено. Унищожил си и столовата, което е струвало на армията майка си и баща си. Не, господинчо, докато командвам тук, няма да припариш до кухня! — Поразтърка брадичката си и продължи: — Струва ми се, че измислих разрешение на проблема, Гъмп. Не желая в моя затвор несигурни елементи, тъй че ето какво ще направя: ще разкарам дебелия ти задник колкото е възможно по-далече и по-скоро. Точка по въпроса!

 

 

И ето че съм преместен. Командирът хич не се майтапеше, като ме изплаши, че ще ме премести на най-далечното място, което намери. Докато загрея какво става, набързо ме причислиха към военна метереологична станция в Аляска и то, представете си, баш през януари. Ама поне пак взеха да ми плащат, та ще запратя някой и друг долар на Форесчо. Всъщност запращам вкъщи близо цялата си заплата, щото какво, по дяволите, може да си купи човек в Аляска? И то през януари.

— От досието ти личи, Гъмп, че имаш доста нечисто минало във войската — вика ми лейтенантът, дето е шеф на метереологичната инстанция. — Гледай да не си набуташ носа в нещо и всичко ще бъде наред.

Естествено се оказа, че греши.

В Аляска е такъв кучешки студ, че ако човек каже нещо навън, думите му замръзват във въздуха, а ако рече да пикае, от оная му работа увисва ледена шушулка.

Работата ми беше да разчитам метореологични карти и други такива, ама след няколко седмици чатнаха, че съм тъп като галош, и ме назначиха да мия помещенията, да излъсквам клозетите и така нататък. В почивните дни ходя да ловя риба в дупки в леда и веднъж ме погна една полюсна мечка, а друг път един як тюлен, който излапа всичката ми изловена риба.

Бяхме в градче до океана и всичките хора там не правеха друго, освен по цял ден да къркат, включително екскимосите. Екскимосите са адски готини пичове, освен когато се напият и почват да организират изтезание по хвърляне на харпуни по улицата. Тогава ставаше опасно да излизаш и да се навираш между шамарите.

Веднъж след няколко месеца една събота вечер отидох с другите момчета в града. Не че много ми се ходеше, ама досега хич не бях излизал и ги придружих да им правя кампания, тъй да се каже.

Стигнахме някаква кръчма на име „Треска за злато“ и влязохме. А вътре — какво ли не щеш: хора, дето пият и се бият, и играят на комар, а на бара се кълчи стриптизьорка, което ми спомни за Уанда от Ню Орлийнс и си рекох, че някога трябва да й пратя картичка. Размислих се и за свинята Уанда — любимката на малкия Форест — и какво ли прави сега. Ама тъй като много не ме бива по мисленето, реших да направя нещо и излязох на улицата да купя подарък на хлапето.

Часът е около седем вечерта, обаче слънцето свети, та се къса, както му е обичай тук, на Северния полюс, и всичко наоколо е отворено, ама предимно е кръчми. Не са направили универсален магазин, тъй че отидох в сувенирния, където пробутват главно буци самозародно злато и орлови перушини, ама все пак накрая видях нещо точно за малкия Форест. Истински тотемен стълб на индианците от Аляска!

Не беше от ония, триметровите, но все пак бе висок около деветдесет сантиметра, целият беше издялан с орлови човки и физиономии на строги индианци, с мечи лапи и други неща, и беше боядисан в много шарени цветове. Попипах продавача каква му е цената, а оня вика:

— За вас, мърморковците от войската, ще направя сезонно намаление — цената е хиляда двеста и шест долара.

— Мама му стара — викам му, — колко ли е струвал пустият му прът преди намалението?

— И аз не знам, остава ти да познаеш — беше отговорът.

Стърча си аз посред магазина и разсъждавам, че вече става късно и не знам кога пак ще дойда в града, а пък малкият Форест може би ще се зарадва да му пратя нещо, тъй че си претърсих джобовете за останки от заплатата ми и го купих тотемния стълб.

— Можете ли да го запратите в Мобайл, Алабама? — викам.

— Разбира се. Ръсиш се още четири стотачки и си готов.

По дяволите, кой съм аз, та да го оспорвам? В края на краищата се намираме на гъза на географията, тъй че пак си бръкнах в джоба и му снесох парите, като се утешавах, че тука и без това няма за какво да ги харча. Попипах го може ли да изпратя и бележка, а той:

— Няма проблеми, бележката ще ти струва петдесетачка.

Викам си: „Майната им на парите. Все пак това е оригинален индиански прът и го взимам с намаление“. Седнах и написах следващата бележка:

Драги малки Форест,

Сигурно се чудиш какво е станало с мене тук, в Аляска. Уведомлявам те, че работя много и вземам много важна служба в американската армия, поради които причини нямам много време за писма. Запращам ти един тотемен стълб да си играеш с него. Тукашните индийци викат, че тотемите са свещени, тъй че го сложи на важно за тебе място. Надявам се да си добър ученик и че слушаш твоята баба.

С обич…

Почнах да пиша „с обич, татко“, ама се сетих, че малкият никога не ме изрича така, затуй само си написах името. Той просто ще трябва да се досети за останалото.

 

 

Като се възвърнах в кръчмата, постанових, че моите хора са продължили да се напиват. Седя си аз на бара и си отпивам по малко от бирата, когато отбелязах някакъв човек почти легнал върху една от масите. Виждах само половината му лице, ама някак си ми се изглеждаше познато, затуй станах и го наобиколих няколко пъти и о, чудо! — това е господин Макгивър от свинеразвъдната ферма!

Повдигнах главата му и я разтърсих, че да го пробудя. Поначало той не ме позна, което си беше съвсем в реда на нещата, щото от почти празната бутилка на масата си личеше, че е изфиркал бая джин. Ама после в очите му се появи нещо като проблясък, той рипна от мястото си и ме сграпчи в мечешка прегръдка.

Мислех, че ще ми се сърди, задето взривих лайняната електростанция, обаче той не ми е ядосан и даже вика:

— Не се притеснявай, момчето ми. Всъщност може би беше за добро. Никога не бях подозирал, че бизнесът със свински фъшкии може да е толкова доходен, но когато се разрасна, бях под такова напрежение, че навярно ми е струвало години от живота. Може би дори си ми направил услуга.

Разбрах, че е загубил цялото си състояние. Когато лайняната юзина се взривила, хората от градчето и ония типове от околната среда затворили фабриката и го изгонили от Коулвил. После, по причина че бил взимал големи суми на заем за построяването на говняната флотилия, банките сложили имуществото му под напор и той вече нямал бизнес.

— Обаче това не ме тревожи, Форест — разяснява ми той. — И без това морето е първата ми любов и хич не ми трябваше да се правя на магнат. Знаеш ли, едва сега живея точно както съм мечтал.

Попипах го с какво се занимава, а господин Макгивър ми вика горделиво:

— Капитан съм. Корабът ми в момента е на пристанището. Искаш ли да го видиш?

— Ама нали няма да се забавим? След малко трябва да се връщам в метереологичната станция.

— Ще отнеме съвсем малко време, момчето ми.

Само че изобщо не позна.

Отплувахме до кораба му с моторница. Отначало я помислих за самия пароход, но като най-после стигнахме до него, не можех да вярвам на очите си. Корабът е толкова грамаден, че отдалеч може да го сбъркаш за планина. Дълъг е близо километър и е висок колкото двайсет етажа. Името му е „Ексон Валдес“.

— Качвай се на борда! — извика господин Макгивър.

Студът е кучешки, ама ние се изкатерваме горе и отиваме на мостика. Господин Макгивър вади голяма бутилка уиски и ми предлага да си глътна, ама му отказах, щото трябва да се връщам на работа. А пък той като зажули пиячката — чиста, без лед и вода — и взехме да преговаряме за старите времена.

— Знаеш ли, Форест — измърмори бившият ми началник от фермата, — бих дал куп пари (стига, разбира се, да ги имах), за да видя едно нещо.

— И какво е то?

— Изражението на всички ония дръвници, когато лайната са експлодирали.

— О, беше мила картинка.

— Между другото, какво стана със свинята, която подарих на малкия Форест — как я бяхте кръстили?

— Уанда.

— Да, беше прекрасна, интелигентна свиня.

— Сега е в националната зооградина във Вашингтон.

— Така ли? И какво прави там?

— Сложили са я в клетка и я показват на хората.

— Да му се не види и свинята! — възклицава той. — Паметник на всичките ни налудничави идеи!

След малко ми се изясни, че господин Макгивър пак се е натаралянкал. Всъщност се е натряскал до козирката и се движи неориентирано. В един момент залита към командното табло на кораба и взе да върти някакви си копчета и да натиска бутони. Неидейно „Ексон Валдес“ почва да се тресе и да трепери, щото господин Макгивър е пуснал мотора.

— Искаш ли да се повозиш? — вика той.

— Ъъъ… благодаря, но трябва да се завръщам в станцията. Смяната ми е след час.

— Дрън-дрън! — възклицава той. — Ще ни отнеме само няколко минути. Просто ще се поразходим до пролива.

После взе да се клатушка и препъва, докато се опипва да подкара кораба. Сграпчи волана и когато той се завъртя, господин Макгивър го последва и се пльосна на пода, след което взе да бълнува.

— Ту-тууу! — изсвирва като сирена той. — Май съм пиян като свиня! Ах, юначаги мои, сигурно сме на четирийсет левги от Портобело! Подгответе оръдията! Ти си едно малко животинче, млади Джим… казвам се Дългия Джон Силвър, а ти?…

И продължава да дрънка все такива щуротии. Все някак си успях да го надигна и в тоя момент дойде някакъв моряк — сигурно е чул топурдията на мостика.

— Мисля, че господин Макгивър е попрекалил с пиенето — викам му. — Май трябва да го занесем в кабината му.

— А, виждал съм го и по-фиркан — отвръща оня.

— Черният знак за теб, момченце! — изкрещява господин Макгивър. — Дъртият слепец Пю си знаеше работата. Вдигнете пиратското знаме! Всички ще ви хвърля в морето!

Ние с моряка го завлякохме до койката му и го сложихме да си легне. Последните му думи бяха:

— За наказание ще ви влача под кила!

— Слушай — питва ме морякът, — да знаеш защо капитанът е пуснал машините?

— Тц. Откъде да знам. Аз съм от метереологичната станция.

— Какво?!! — шашва се оня. — Не си ли лоцманът, дето ще ни преведе през плитчините?

— От къде на къде? Аз съм просто редник от войската.

— Божичко! — изкрещя морякът. — На борда ни има десет милиона галона суров нефт! — И се затичва през вратата.

По всичко си личеше, че не мога да направя нищо за господин Макгивър по причина, че е заспал — ако на това се вика спане. Затуй се завърнах на мостика. Никой не е там, а корабът си плава с пълна скорост и около нас се мяркат шамандури и други отличителни знаци. Като не знаех какво друго да направя, сграпчих волана и се опипах да накарам парохода да се движи в права посока. Не сме плували дълго и не щеш ли, блъснахме се в нещо и се раздрусахме. Зарадвах се, щото „Ексон Валдес“ най-после е спрял. Обаче се оказа, че не е.

Най-нечакано ми се привижда, че по мостика се надбягват около сто души, всичките викат и крещят, някои даже псуват. Не след дълго на борда се възкачиха хора от бреговата охрана и взеха да се оплакват, че сме излели десет милиона галона мръсен нефт в пролива Принц Уилям. Птички, тюлени, риби, полюсни мечки, китове и екскимоси ще бъдат унищожени от нашето злобно деяние. А разходите по отстраняването на нефтеното леке ще бъдат невъображаеми.

— Кой управляваше кораба? — разпитва един офицер от бреговата охрана.

— Ей тоя! — извиква всичко живо на мостика и ме сочи с пръст.

Веднага ми се изясни, че пак ме изчакват неприятности.

 

 

На главната страница на един вестник пише: „МАНИАК ОТ АРМИЯТА Е КОРМЧИЯ НА КОРАБ, ПРЕТЪРПЯЛ КРУШЕНИЕ“. „ДУШЕВНОБОЛЕН УПРАВЛЯВА МОРСКИ СЪД, ИЗЛЯЛ В МОРЕТО ОГРОМНО КОЛИЧЕСТВО СУРОВ ПЕТРОЛ“ — тръбят заглавията в друг. „ПРИРОДНО БЕДСТВИЕ, ПРИЧИНЕНО ОТ ОПАСЕН ЛУД“ — така определят подвизите ми в трети. Сигурно ви се изясни какви обиди трябваше да понеса.

Тоя път от Вашингтон изпратиха коскоджамити генерал, който да се занимае с мен и с проблемите от мен. Май имам късмет, щото на хората от армията хич няма да им се иска да вземат вината за стореното от „Ексон Валдес“ и единственото разрешение е да ме чупят оттук колкото се може по-бързо.

— Гъмп — вика ми генералът, — ако зависеше от мен, за тоя ти подвиг щях направо да те разстрелям, но след като нямам тази власт, единственото решение е да те преместя колкото е възможно по-далеч от Аляска, което в случая означава, че ще заминеш за Берлин в Германия. Ако имаме късмет, там може би никой не ще те открие, тъй че ще обвинят стария капитан Макгивър за тази екологическа катастрофа. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър — викам му, — ама как да стигна дотам?

— Самолетът вече е на пистата, Гъмп. Двигателите му работят. Имаш на разположение пет минути да си събереш партакешите.