Уинстън Грум
Гъмп & син (6)

6.

Когато се издалечаваме така, че Дан да не ни чува, първите думи на полковник Норт са:

— Дрехите ти са отвратителни, трябва да те спретнем. — И ме отвежда в някаква казарма и нарежда да ми дадат чисто нова редническа униформа, после ме заведе на баня и при бръснаря за подстригване и обръсване. Като приключиха с мене, бях като нов и се чувствах като да съм обратно в армията, което си беше направо шантаво.

— Е, Гъмп, човек просто не може да те познае, повярвай ми — вика полковникът. — Слушай, от днес нататък искам да се поддържаш в изрядна чистота. Ако се наложи, ще си излъскваш дори задника, ясно?

— Тъй вярно, полковник.

— А сега те удостоявам със званието „специален помощник за секретни операции“. Обаче за нищо на света не бива да го споделяш с никого, ясно?

— Тъй вярно, полковник.

Като влизаме в Белия дом, полковник Норт ме инструктира:

— Ще се видим с президента на Съединените щати, тъй че искам да се държиш безупречно.

— Ама аз вече съм го виждал.

— Кога? Може би по телевизията?

— Точно тук. Беше преди осем или десет години.

— О, ясно… сега имаме нов президент. Този още не го познаваш… освен това не чува много добре, така че трябва да говориш по-високо, ако ти каже нещо. Освен това — добавя Норт, — той не умее и да слуша.

Влязохме в кръглата стаичка и вярно, че това не е нито един от старите президенти, с които съм се познавал, а някакъв нов. Старичък любезен господин с розови бузки, който изглеждаше като да е бил някога каубой или филмов артист.

— Господин Гъмп, горд съм да се запозная с вас — вика ми той. — Полковник Норт ме информира, че сте носител на Почетния медал на Конгреса.

— Тъй вярно, сър.

— А за какво сте го получили?

— Ами… бягах.

— Моля?

— Каза, че бягал, сър — прекъсва ме полковникът, — но пропусна да спомене, че на гърба си носел петима-шестима ранени другари, за да ги спаси от вражеските куршуми.

— Полковник, ето че отново започвате да подсказвате на хората какво да говорят!

— Моля за извинение, сър. Просто се опитвах да внеса известна яснота по въпроса.

— Оставете това на мен — скастря го президентът. — Не е ваша работа, а моя. Между другото, полковник Норт, познаваме ли се отпреди?

Така или иначе най-после стигнахме до целта на посвещението. В ъгъла на стаята има телевизор и когато одеве влязохме, президентът гледаше „Съсредоточаване“.

— Защо не изгасите тая глупост, полковник? — възклицава след малко президентът. — Пречи ми да се съсредоточа.

— Разбира се, сър. Лично аз предпочитам „Познай цената“.

— Последния път като бях тук — викам аз, опипвайки да се включа в разговора, — президентът понякога гледаше „Честно казано“. Обаче беше много отдавна.

— Не си падам по това предаване — намесва се Норт.

— Слушайте — строго изявява президентът, — не сме се събрали тука да коментираме телевизионни състезания. Кажи какво си намислил, Оли.

— Става дума за онзи мръсник, аятолаха на Иран — изяснява полковникът. — Планираме да го направим за посмешище и да си върнем заложниците, и докато изпълняваме тази задача, ще се справим с комунистическите чекиджии от Централна Америка. Подобна възможност се предоставя веднъж в живота, господин президент.

— И как смяташ да постигнеш всичко това, Оли?

— Необходими са само малко такт и дипломатичност. Ето плана ми…

През последвалите няколко часа полковникът изяснява своя план. Веднъж-дваж президентът задряма и се наложи Норт да прекъсва изясненията си и да го събужда, като го гъделичка по носа с перце, което държи в джоба на униформата си за тази цел. Честно да си призная, хич нищо не загрях от обясненията на полковника, щото, изглежда, че всичко зависи от нещо друго, и освен това се споменаваха сума имена, дето не мога да си изкълча езика да ги произнеса. Когато свърши, хабер си нямах какво ще правим, обаче си помислих, че президентът е наясно.

— Слушай, Оли, струва ми се доста умно това, дето го разправяше — всъщност за какво говореше? Но имам един въпрос — каква е ролята на аятолаха на Иран?

— А? — шашва се полковникът. — Нали ви обясних, той е в основата на всичко, той е самият план. Нима не разбирате — оръжия за заложници! А сетне използваме парите от продажбата на оръжия, за да финансираме герилите^[1], които се сражават в Никарагуа. Ювелирна операция, господин президент.

Аз пък се чудя защо им е притрябвало на горилите в Никарагуа да се сражават, което пък ми напомня за Сю.

Бедният Сю.

— Право да ти кажа, цялата тази работа ми изглежда малко съмнителна — обявява президентът, — но все пак съм готов да те подкрепя, Оли. Обаче запомни, никаква размяна на заложници срещу оръжие per se^[2] — нали ме разбираш?

Тази операция ще ви превърне в национален герой, сър — вика му в отговор полковникът.

— Има още нещо, което не ми е ясно — продължава президентът. — Каква е ролята на господин Гъмп в твоя план?

— Сър, смятам, че най-страшните врагове на всички американци са тъпотията и безразличието, а редник Гъмп е живото доказателство, че те могат да бъдат превъзмогнати. Той ще ни бъде от голяма полза.

Президентът изглежда като смаян и се обръща към мене:

— Какво каза той? Май говореше нещо за тъпотия и безразличие, а?

— Не знам и хич не ми пука — отвърнах.

При тия ми думи старчокът с червените бузки се почесва по главата и пак пуска телевизията и заявява:

— Прави каквото искаш, Оли, обаче за нищо на света не искам да пропусна „Да сключим сделка“.

— Чудесно предаване, сър.

— Всъщност най-много ми харесваше „Кралица за един ден“, но вече не го дават — печално отбелязва президентът.

— Оставете всичко на мен и на редник Гъмп, сър. Уверявам ви, че няма да ви изложим.

Обаче президентът май изобщо не го слуша, щото се е зазяпал в „Да сключим сделка“.

 

 

Както и да е, след всичко това се връщаме с полковник Норт в парка и по пътя все се питвам какво ще правя с лейтенант Дан и с Уанда, щото не мога да ги изоставя сами. Норт е измислил план за Дан — ще го вкара в болницата „Уолтър Рийд“ за „наблюдение“. Докато се усетя какво става, ето че пристига една линейка и откарва лейтенанта.

За Уанда полковникът е уредил временен дом в националния зоопарк.

— Ще бъде в крило „Б“ в случай че ни арестуват — обяснява той.

— За какво да ни арестуват?

— Е, Гъмп, човек никога не знае.

Междунавременно му викам, че искам да посветя малкия Форест преди да хукна по света. И той ми урежда да се възползвам от президентския самолет, щото, както се изразява, „това копеле и без това напоследък не пътува никъде“.

 

 

Пристигането в Мобайл на президентски самолет не е като да пристигнеш с обикновен полет. Приготвили са оркестър духачи да ме посрещне и лимозина да ме вози насам-натам, а като стигам до къщата на госпожа Къран, дворът й е напълнен с хора. Тя излиза да ме посрещне, обаче отбелязвам как малкият Форест се крие зад мрежестата врата, като че не иска да ме види. Като влязох в къщата, установих, че съм бил прав. Първите думи на дребния са:

— Нали ти казах, че поне два пъти дневно трябва да проверяваш предпазния клапан!

— Аха. И беше апсолютно прав.

— Така е, но ти провали всичко. Щяхме да станем милионери, а сега сигурно сме без пукната пара.

— Има нещо такова, синко.

— Да не си посмял да ме наричаш така! Не съм твой син.

— Исках само да кажа, че…

— Изобщо не ме интересува какво ще ми кажеш. Важното е, че не провери оня клапан, макар че беше най-лесното нещо на света. И виж какво се случи!

— Форесчо, адски съжалявам, но нищо не може да се поправи. Станалото — станало. Сега се занимавам с други работи.

— Какви например? Да не си постъпил в армията? Иначе откъде ще имаш тази униформа?

— Отнякъде си прав. Знаеш ли, едно време пак служех във войската.

— Вече си ми го казвал.

— А сега трябва да направя още нещо за полковник Норт. Човекът ме помоли и няма начин да му откажа.

— О, сигурно защото прецака всичко друго.

Дребният се обръща, а пък аз сезирам как свива юмрук и го поднася към очите си, като че ги бърше от сълзи. Изгледът беше много мъчителен, щото бях сигурен, че Форесчо се срамува от мен. Обаче смятам, че има право, по причина че този път беше върхът на оплескването ми.

— Ами Уанда? — обажда се той. — Сигурно си я продал на касапите.

— Не е вярно. Тя е в Националната зоологическа градина във Вашингтон.

— Искаш да кажеш, че ще я тикнат в клетка и всеки ще може да се гаври с нея?

— Не, не. Полковникът е подготвил нещо специално за нея.

— Имах си хас — вика малкият.

И така продължи през цялото ми пребиваване в Мобайл. Меко казано, на Форесчо не му беше приятно да бъде с мен и когато си тръгнах, се чувствах страшно натиснат. — Единственото, което ме поукуражи, стана точно когато вече бях на прага на вратата. Форесчо извиква подир мене:

— Между другото, можеш ли да ми опишеш какво се случи, след като лайната експлодираха?

— Беше страхотна гледка.

— О, да, сигурно.

Престори ми се, че в тоя момент по лицето му заиграва лека усмивка, но може и да съм се заблудил.

 

 

И така, отидохме в Иран.

Това беше голям град с някакви неща като лектрически крушки или като обърнати репи по покривите на повечето сгради, а всичките му там жители са издокарани с черни роби и носят на главите си шапки във вид на преобърнати кошници, и се мъчат да изглеждат свирепи.

Най-свирепият обаче е аятолахът. Като ни гледа, само се чумери, и не е точно човекът, с когото изгарям от желание да се опозная.

Полковник Норт ми прошепва:

— Помни едно, Гъмп, такт и дипломация — това му е цаката. — После си изтяга ръката и се опитва да се ръкостиска с аятолаха, ама оня само си седи с кръстосани ръце, мръщи се на полковника и си трае.

Норт ме изглежда и вика:

— Тоя кучи син нещо не е наред, Форест. Досега всеки, с когото съм се запознавал, умира от радост, щом му подам ръка — нали се сещаш за какво говоря?

Зад аятолаха стоят двама типа, обути в нещо като смъкнати памперси, а в поясите им са натъкнати големи мечове, и единият се озъбва:

— Не наричай аятолаха „кучи син“. Може да се сети какво означава и ще се наложи да ви отсечем главите.

Сигурен съм, че е апсолютно прав.

Все пак искам да разчупя леда, тъй да се каже, и затуй питам аятолаха защо винаги е толкова начумерен и ядосан.

А той ми отвръща:

— Защото цели трийсет години се опитвам да стана председател на Световния църковен събор, а пък ония езически педерасти не ми дават да припаря до него. Та има ли на света по-религиозен човек от аятолаха?

— Що ти пука? — викам му, а той:

— Как да не ми пука, като съм човек с достойнство и не търпя обиди от никого, пък и в края на краищата кои са тия лайна, дето не ме допускат в Световния църковен събор? Нали все пак съм аятолахът на Иран, а не лукова глава, тъпак такъв!

— Хей, хей, почакайте — измесва се полковник Норт. — Моят човек Форест може да не е най-големият умник, но не бива да го обиждате.

— Аятолахът прави всичко, каквото си поиска. Ако не ти харесва, цуни ме по гъза!

— Ама… ама аз съм полковник от военноморския флот и не целувам задници.

Като чу това, аятолахът отпочна да се пляска по бедрата и прихна в смях.

— Браво, полковник, браво! Мисля, че ще успеем да се сработим.

Полковникът се залови да му изяснява смисъла на предлаганата сделка:

— Вижте, вашите хора в Ливан са взели част от нашите хора като заложници и това поставя в изключително неудобно положение президента на Съединените щати.

— Ами щом е така, защо не отидете там и не ги освободите?

— Не е толкова лесно — отговаря Норт.

Аятолахът се подхилва под мустак и вика:

— Не думай! Все пак ми обясни по-подробно. И аз имам известен опит в тази област. Нали си спомняш какво се случи, когато предишният ви тъп президент се опита да провали нашата инициатива за взимане на заложници. Между другото, как му беше името на тоя олигофрен?

— Няма значение, той вече не е в Белия дом — смотолевя полковникът.

— О, известно ми е! — Аятолахът пак се засмива и пак заплясква по бедрата си.

— Всичко това е много хубаво, но нека да се върнем към деловите въпроси — обажда се полковникът. — Нали знаете, времето е пари.

— Времето няма никакво значение за един аятолах — вика онзи и вдига длани във въздуха и точно по това време единият тип с торбестите гащи и с меча удря два пъти по огромен гонг, безподобен на онзи, който госпожа Хоупуел от кокаколата имаше в масажистката си стая.

— И като стана дума за време — продължава аятолахът, — вече е време за обяд. Вие, момчета, обядвали ли сте?

— Не, сър — бързам да го успокоя, а полковник Норт ме гледа мръсно.

— В такъв случай нека пиршеството започне — провиква се аятолахът.

Като го чуват, в стаята нахлуват поне сто арапи, които носят подноси и блюда, пълни с най-мистериозната храна, дето някога съм виждал. Има огромни купища от нещо, изглеждащо като салам, обвит в зеле, маслини, плодове и май някакво прясно сирене, поне на това приличаше, и не знам още какво. Сложиха всичко пред нас върху голям персийски килим и се отдръпнаха назад с ръце, кръстосани на гърдите.

— Е, господин Гъмп, какво ще обичате?

— Може би сандвич с шунка.

— О, Аллах! — изкрещява иранският поп. — Никога повече не споменавай тази дума тук! Нашият народ не е ял отвратителното свинско месо от цели три хиляди години! — И пак се смръщва и размахва ръце.

Полковник Норт ми хвърля злокобни погледи, а с края на окото си отбелязвам, че ония типове с торбестите гащи почват да изваждат мечовете си. Мама му стара, май пак сгазих лука. Затуй бързам да кажа:

— Ами тогава няколко маслини или нещо друго.

Един човек се захваща да ми пълни чинията, а пък аз си мисля, че нямам нищо против маслинена диета, понеже в свинската ферма съм изял толкова шунка, че да ми държи влага за цял живот.

Като сервираха храната на полковник Норт, той взе да я яде с пръсти и да охка и ахка от възторг, а пък аз взех една-две маслинки и ги лапнах. Аятолахът извади от джоба си вилица и почна да се храни с нея, като учудено вдигна вежди към мене и Норт. Когато свършихме, арапите отнесоха кльопачката и полковникът реши да се върне към деловите въпроси.

— Слушайте — вика той, — притежаваме толкова самонаправляващи се ракети, че сме в състояние да взривим половината свят. Ако искате да получите и вие няколко, трябва да обещаете, че ще накарате ония кретени в Ливан да освободят нашите хора. Съгласен ли сте?

— Аятолахът не сключва сделки с Големия Сатана — отвръща той.

— Нима? Тогава защо не си конструирате собствени ракети?

— Нямаме време. Прекалено сме заети с молитвите си.

— О, разбирам — гадно се подхилва полковникът. — В такъв случай защо не помолите Всевишния да ви изпрати няколко ракети?

Аятолахът се начумерва все по-застрашително и за мен е повече от ясно, че тактът и дипломатичността на полковника със сигурност ще ни забъркат в голяма каша. Затуй опитвам да разсея напрежението с един виц.

— Извинете, господин аятолах, знаете ли анекдота за пияния, дето го хванали да шофира по еднопосочена улица?

— Тц.

— Полицаят му вика: „Слушай, не видя ли стрелките?“. А пък мотаният отвръща: „Кви стрели, бе? Дори не видях индианци!“.

— За бога, Гъмп — просъсква полковникът, ама в тоя момент аятолахът пак избухва в смях, заплясква се по бедрата и затропва с крака.

— Не мога да отрека, че имате чувство за хумор, господин Гъмп. Какво ще кажете двамата с вас да се поразходим в градината?

Така и направихме. Като излизахме през вратата, се обърнах и Норт стоеше като ударен от гръм, а ченето му бе увиснало чак до пъпа.

— Слушайте, господин Гъмп — подема иранският поп, когато вече сме навън, — вашият полковник Норт не ми е симпатичен. Дипломатичността му е престорена и имам чувството, че се опитва да ми погоди някакъв номер.

— О, едва ли — отвръщам. — На мен ми се струва съкровен човек.

— Както и да е, обаче не разполагам с цял ден да му слушам глупостите. Време е отново да се отдам на молитвите си. Кажете ми откровено: какво мислите за неговото предложение?

— Не съм много наясно по въпроса, ама смятам, че ако е честна размяна, всичко е окей. Според президента това е така. Обаче както вече споменах, това е вън от моята атмосфера на влияние.

— А каква точно е вашата сфера, господин Гъмп?

— Ами преди тая работа бях свинеразглеждач…

— Пресвети Боже! — промърморва аятолахът, стисва си сам ръцете и повдига очи към небето. — Аллах ми е изпратил търговец на свине!

— … обаче главно съм войник — запълвам аз.

— А, това е малко по-добре. Та от гледна точка на армията, как смятате, че тези ракети ще помогнат на един беден, стар аятолах във войната му срещу неверниците от Ирак?

— Да пукна, ако знам.

— Точно такива отговори ми допадат, а не тия дрънканици на вашия полковник Норт, който е мазен като търговец на автомобили. Връщайте се у дома и съобщете на началниците си, че приемам предложението им.

— Значи ще измъкнете заложниците ни?

— Естествено, това не мога да обещая. Ония типове в Ливан са напълно откачени. Единственото, което аятолахът може да направи, е да опита. А пък от вас искам да подсигурите незабавната доставка на онез ракети.

 

 

Та така се развиха събитията. Като приключи да ме обругава задето съм му провалил дипломацията, полковникът беше щастлив като жаба в гьол, тъй да се каже.

— Боже мой, Гъмп — заявлява той, докато летим обратно към дома, — такава сделка човек сключва веднъж в живота си! Най-сетне кандърдисахме оня дърт кретен да ни върне заложниците в замяна на няколко стари скапани ракети, дето не са изтрябвали дори на норвежците! Ах, какъв удар!

През целия път, чак докато се приземихме, полковникът се самопотупва по гърба и се фука колко е умен. А пък аз си мисля, че може да има хляб в тая работа и да изпратя малко пари на Форесчо. Ама уви, и тоя път не било писано да се обогатя.

 

 

Долитаме значи във Вашингтон и се вдига адска патардия.

Междунавременно опитах да си уредя несвършените работи. Отивам в болницата „Уолтър Рийд“ и ето ти го лейтенант Дан, разтегнал се в болничния креват — значи полковникът не е излъгал. Приятелят ми изглежда адски по-добре откогато го видях за последен път.

— Къде изчезна бе, тлъст задник такъв? — интересува се Дан.

— Бях на свърхсекретна мисия.

— Ами! И къде?

— В Иран.

— С каква цел?

— Да се срещна с аятолаха.

— За какво ти е притрябвало да се срещаш с този мръсник?

— Бяхме там, за да уредим размяната на заложници срещу оръжие.

— Нима?

— Апсолютно.

— Какви оръжия?

— Няколко стари ръждиви ракети.

— Срещу какви заложници?

— Ония от Ливан.

— Е, успяхте ли?

— Горе-долу.

— Какво искаш да кажеш?

— Че дадохме ракетите на аятолаха.

— А върнаха ли ви заложниците?

— Не още.

— И никога няма да ги върнат, тъпако! Ти не само че разкри пред мене, един цивилен, цялата свръхсекретна информация (която бих нарекъл по-скоро „дезинформация“) — престъпление, наказващо се с разстрел — ами по всичко личи, че отново са те извозили. Форест, почвам да се убеждавам, че вместо мозък в главата ти има лайна.

След като си обменихме любезности, закарах стария Дан с инвалидната му количка до кафенето и го почерпих със сладолед. Тъй като в болниците не сервират сурови стриди, лейтенантът се беше встрастил към сладоледа. Твърди, че може да го дъвче лесно като стридите. Обаче думите му ме накараха да си припомня как когато бях малък, седях на задната веранда в съботните следобеди, а мама прави къщен сладолед и после ми дава да оближа лъжицата, когато сладоледът е още мек и прекрасен.

— Дан, какво смяташ, че ще стане с нас?

— По дяволите, що за въпрос?

— Де да знам. Просто ми хрумна.

— Хрумнало му било! Пак си се опитвал да мислиш, което, общо взето, не ти се удава много добре.

— Май че си прав. Мислех си, че всичко, което докосна, се превръща в лайно. Щом се хвана на работа, моментално се провалям и даже когато всичко върви по мед и масло, пак успявам да сгафя. И все ми е мъчно за моята мама, за Джени, за Буба и за всички. А пък сега трябва да се грижа и за малкия Форест. Виж, знам, че не съм най-големият умник, обаче хората непрекъснато се отнасят с мене като с някой съвсем откачен. Струва ми се, че успявам в живота само в сънищата си. Питам се кога ще свърши всичко това?

— Може би никога — отговаря Дан. — Такава е съдбата понякога. Ние сме неудачници и нищо не може да ни помогне. Ако питаш мен, изобщо не ми пука какво ще стане с нас, тъй като още малко ще бъда на този свят и след това — много ми здраве.

— Не говори такива лоши работи, Дан. Ти си горе-долу единственият приятел, който ми е останал.

— Стига да искам, винаги казвам истината. Може да съм допуснал много грешки в живота си, но не могат да ме обвинят, че съм лъжец.

— Прав си, обаче сега грешиш. Никой не знае колко ще живее.

— Форест — вика ми лейтенантът, — имаш акъл колкото една кокошка.

 

 

Предполагам, че това ще ви създаде представа за настроението на Дан. Самият аз се усещам доста кофти. Почвам да съзнавам, че оня ирански поп ни е прекарал двамата с полковника, и сега си има ракети, а от нашите заложници — ни вести, ни кости! Норт беше доста зает с изпращането на парите от ракетите на горилите в Централна Америка, тъй че не е имал време да се отдава на писимистични размишления като мен. Една сутрин ми вика:

— След един-два дни трябва да се явя пред Конгреса и да докладвам за дейността си пред някаква комисия. Не съм сигурен дали ще повикат и теб, но във всеки случай не знаеш за никаква размяна на заложници срещу оръжие, нали?

— А, за оръжието знам туй-онуй, ама още не съм видял да върнат заложниците.

— Не това имах предвид, овен такъв! Не разбираш ли, че извършеното от нас е незаконно? Има опасност и двамата да ни тикнат в затвора! Затова по-добре си дръж голямата уста затворена и прави каквото ти кажа, чуваш ли?

— Тъй вярно — отвръщам.

Във всеки случай си имах още куп неприятности, а именно, че полковникът Норт ме е разквартирувал в казармата на морските пехотинци и там се чувствам страшно зле. Морските войници са различни от другите войници. Непрекъснато крещят на всички, заяждат се и те карат да чистиш всичко до отблясък. Това, дето най го мразят, е някой прост армейски редник да им се мотае в казармата и, съкровено казано, така ми отровиха живота, че накрая се изнесох. Тъй като нямаше къде да отида, се връщам в парка „Лафайет“ да си потърся кашона, но се оказа, че някой вече живее в него, затуй отидох да се снабдя с нов. Като се устроих, взех автобуса за Националния зоопарк да потърся Уанда.

И наистина я разкрих. Беше точно до тюлените и до тигъра.

Сложили я в малка клетка с оскъдна слама по пода и Уанда изглежда доста опечална. На табелата, закачена върху клетката, пише „Swinus Americanus“.

Щом ме сезря, тя веднага ме опозна, а аз се пресегнах през оградата и я потупах по зурлата. Тя загрухтя тъжно, а на мене толкова ми домъчня за нея, че не знаех какво да направя. Стига да можех, бих счупил проклетата клетка, че да пусна Уанда на свобода. Ама вместо това отидох до павильона, купих пуканки и едно шоколадче и се върнах при нея. Хрумна ми да я почерпя с хотдог, обаче размислих и се отказах. Дадох й шоколадчето и тъкмо я храня с пуканките, някой зад гърба ми вика:

— Хей, ти, какво правиш?

Извръщам се лице в лице с огромен зоологически пазач.

— Храня Уанда.

— Така ли? Не видя ли табелата, на която пише „Строго забранено е да се дава храна на животните“!

— Бас държа, че не животните са я поставили.

— О, ама ти си бил голям умник! — възхищава се той и ме сграпчва за яката. — Я ела да проверим дали ще ти бъде толкова смешно в ареста!

Честно казано, в този момент чашата му се преля. Чувствам се по-нисък от тревата и всичко върви наопаки, и сега не съм направил нищо лошо, само дето се опитвам да изхраня прасето на Форесчо, а тая горила ми създава неприятности… и взе, че ми кипна!

Сграпчих го охранителя и го дигнах във въздуха. После го развъртам няколко пъти, както едно време с Професора и Лайното в мачовете по кеч, и го пускам. Пазачът прелетя над оградата като фризби и цопна точно посред тюленското езеро. Всички тюлени наскачаха във водата и го зашамаросваха с перките си, а той вика, псува и си размахва юмрука. Излязох от зооградината и взех автобуса за центъра на града. Понякога човек трябва да се държи мъжки.

А оня мръсник да се благодари, че не го метнах в клетката на тигъра.