Уинстън Грум
Гъмп & син (11)

11.

На сутринта двамата с Гретхен взехме обратния влак за градчето, дето живеехме, и като рапортувах в гарнизона, там ме изчакваше изненада. Командирът ме понижил в чин и сега от чегъртач на танкови вериги преминавам на длъжност „постоянен чистач на кенефи“, също като във филма „Няма време за сержанти“.

Той е бесен, щото според него съм го лишил от работа и ми крещи като луд:

— Ах, ти, олигофрен такъв! Осъзнаваш ли какъв е резултатът от безкрайните ти тъпотии? Германците събориха тяхната стена и сега навред се тръби, че е настъпил краят на комунизма! Само погледни какво пише „Ню Йорк Таймс“ по този въпрос — изгърмява той и ми връчва вестника. Заглавието на статията е следното: „МАЛОУМЕН СЛАГА КРАЙ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА“.

Една случайна грешка на футболист доведе до онова, което според някои експерти е краят на близо петдесетгодишната вражда между Изтока и Запада.

Осведомени източници съобщиха на „Таймс“, че редник от армията на Съединените щати, на име Форест Гъмп, навярно ритнал в погрешна посока топката по време на мач реванш, играл се вчера в Берлин. Топката прелетяла над Берлинската стена и се озовала на източногерманска територия и по-конкретно, на стадиона, където изтичали последните секунди на финалния мач за Световната купа по футбол между отборите на Източна Германия и Съветския съюз.

Очевидци твърдят, че господин Гъмп се прехвърлил през стената, за да вземе топката, която вече била предизвикала объркване сред немските и съветските футболисти. В резултат разгневени запалянковци, наброяващи между осемдесет и пет и сто хиляди души, подгонили господин Гъмп с очевидното намерение да му нанесат телесни повреди.

Редник Гъмп, за когото се говори, че е умствено изостанал, изтичал обратно до Стената и започнал да се катери по нея, за да се прехвърли на западногерманска територия. Очевидци разказват, че в старанието си да спрат господин Гъмп футболните запалянковци не се поколебали пред Стената и започнали да разрушават бариерата, която десетилетия наред бе символ на комунистическото потисничество.

Сетне ликуващи берлинчани с различни политически убеждения се обединили за събарянето на Стената, а накрая устроили „най-голямото улично увеселение в света“, както го определиха някои присъствали на него.

Благодарение на всеобщата суматоха редник Гъмп успял да се изплъзне невредим.

Мачът между отборите на Източна Германия и Съветския съюз завърши при резултат 3:3. За съжаление нямаме сведение какъв е бил резултатът на терена в Западен Берлин до прекъсването на срещата.

— Гъмп, тъпанарино — тръшна се командирът, — щом вече няма комунизъм, няма причина да оставаме тук! Дори проклетите руснаци се канят да се отказват от комунизма! По дяволите, ако ги няма комунистите, тогава срещу кого ще воюваме? Благодарение на теб нашето присъствие тук вече не е необходимо! Сега ще ни изпратят в някое забравено от бога място и ще загубим райската си служба в това китно градче в германските Алпи! Гъмп, ти унищожи мечтата на всеки войник! Започвам да мисля, че не си с всичкия си!

Продължава в същия дух още дълго време, блъска по бюрото си и беснее из щаба, ама все пак загрявам гледната му точка и си мисля, че няма смисъл да го оспорвам. Тъй или иначе отидох в клозета и се заех с новата си служба, която се състои непрекъснато да изчиствам всяка плочка с четка за зъби и почиствателен препарат. Поради съмнителните си връзки с мен, на сержант Кранц е заповядано да бърше след мен с друг препарат и право да ви кажа, той все мрънка и вика, че чегъртането на танковите гъсеници било „цвете“ в сравнение със сегашната ни работа.

Един път на седмица, в неделя, получавам градски отпуск и отивам в града, обаче командирът е наредил на двамина военни полицаи да ме преследват неразлъчно и да не ме пускат от очи. Разбира се, това ме затруднява да имам нормални сношения с Гретхен, но я караме както можем. Сега вече е, общо взето, кофти за пикници по планините, по причина че през зимата в Алпите е много студено. Повечето пъти с нея отиваме в бирарията, сядаме на маса и си държим ръцете, докато полицаите неприветливо ни съблюдават.

Гретхен наистина е много свястно момиче и не иска да прекара целия си живот в сервиране на бири, обаче не знае да прави нищо друго. Много е красива, ама казва, че е пренебрегната от живота. Вика ми още:

— Прекалено стара съм за манекенка und прекалено млада, за да се откажа от всичко друго. Може би ще се запиша в университета. Искам да се издигна в живота.

— О, това ще бъде разкрасно — възклицавам. — И аз едно време бях студент.

— Ja, Форест? Und какво следваше?

— Футбол.

— Ach so!

 

 

„Много хубаво не е на хубаво“ — често казваше мама Гъмп и за последен път се убедих, че е била апсолютно права.

Не след дълго командирът ни построи на плаца и съобщи:

— Момчета, има една добра и една лоша новина.

От редиците ни се понесе глухо мърморене.

— Лошата новина — удължи той — се отнася за онези страхливци измежду вас, които само получават заплата и не изпълняват воинските си задължения.

Ново мърморене.

— Добрата новина ще зарадва онези, които искат да започнат да убиват и да умират, което, ако досега не сте знаели, е ваше задължение. Тази възможност ви се предоставя благодарение на един мръсник на име Саддам Хюсеин, арапин, който управлява Ирак и който в момента воюва с нашия главнокомандващ, президента на Съединените щати Джордж Хърбърт Уокър Буш.

В този момент заплашителното мърморене се заменя от радостни възгласи, а командирът заключава:

— И всички ние отиваме в Ирак, за да съдерем задника на тоя простак!

Така и направихме.

 

 

В нощта преди да заминем ме пуснаха в отпуска да се видя с Гретхен за последен път. Тя е съхранила достатъчно пари, че да постъпи в унивирситета и вече посвещава първите си лекции. Почаках я пред класната й стая, докато излезе. Като ме видя, се провикна:

— О, Форест, много съм щастлива! Уча английски!

Подържахме се за ръце и се поразговорихме, и после й казах новината. Тя не се разпищя и не вдигна нито джангър, нито нищо, само се впи още по-силно в ръката ми и рече, че е предчувствала как нещо безподобно ще се случи някой ден.

— Животът ме научи — вика ми — да не вярвам, че ще ми се случи нещо хубаво, но все пак се надявам това да стане. Един ден сигурно ще се върнеш, ja?

— Ja — отвръщам й, ама не съм много сигурен. И моят живот не е бил много розов.

— Когато се върнеш, ще говоря английски не по-зле от тебе — продължи Гретхен.

— Ja — викам й.

 

 

На другата сутрин изоставихме Германия.

Отначало си натоварихме всичките неща — разните му там танкове и оръжия, и полетяхме за Саудитска Арапия. Като стигнахме там, дивизията ни изчисляваше осемнайсет хиляди души. Прибавени към другата наша армия, ние сме общо милион срещу два пъти по толкова арапи, което, както настоява нашият гладнокомандващ генерал Норман Шайскопф^[1] означава, че силите ни са равни.

Саддам и неговите арапи са окупирали малката страна Кувейт, известна преди само поради нефтените си кладенци. Всъщност в тоя Кувейт има толкова много нефт, че да стигне за десет години на всичките Съединени американски щати, по която причина сигурно сме тук. Ще изхвърлим нашесвениците от Ирак, за да си запазим нефта за нас си.

В ума ми са подпечатани две неща за Саудитска Арапия: пясъкът и прахът. Накъдето и да се обърнеш, все пясък и прах. Влизат в очите ти, в ушите и в дрехите ти и тъкмо щом се изкъпеш, хайде пак пясък и прах. Един човек каза, че мозъците от армията сигурно нарочно са стоварили тук цели планини пясък и прах, че да не се размекнем преди битката със Саддам Хюсеин.

По причина, че тук няма клозети, а само дупки в земята, на нас със сержанта Кранц пак ни натресоха разчистването на танковите вериги, само че тоя път от пясък и прах, не от кал. Всекидневно двамата с него ги изтръскваме и естествено след десет минути те са мръсни както преди.

Един ден ни пускат в отпуска и отидохме в града.

Момчетата са нещастни, щото в Саудитска Арапия на практика няма ни уиски, ни жени. Всъщност тия две неща са забранени със закон — по-точно уискито, ама същото може спокойно да важи и за жените, понеже те се движат увити в пелерини и носят забуло, от което се подават само очите им. Мъжете арапи също носят мантии и от ония обувки, дето са извити отпред на пръстите. Един от нашите разправяше, че като арапите искат да се изкензат посред пустинята, като клекнат, се хващат за предниците на обущата си и така не падат по задник. Шантава работа, а?

Като се отзовах на пазара ми хрумна на ума, че щом тъй и тъй съм тука, да взема да изпратя още един подарък на малкия Форест, та да не си помисли, че съм умрял. Влизам в един магазин и се заоглеждах по стоката, а търговецът ме пита какво искам. Викам му, че търся подарък за сина ми, и той целият грейва. Скри се зад една завеса в дъното на магазина и се прояви с прашна дървесна кутия и я положи на тезгяха. Като я отвори, вътре сезирам голям, лъскав нож. После много предпазно прокара пръсти по дръжката му, която е от някакво черно дърво с вградени скъпоценни камъни. Острието е извито и дебело и по него е написано нещо на арапски.

— Това е камата на нашия прочут освободител Саладин Великолепни, която е носил по време на успешните си походи през дванайсети век срещу европейските кръстоносци — поучава ме търговецът. — Тя е безценна!

— Така ли? — викам му. — Тогава как да разбера колко струва?

— За вас — само деветнайсет и деветдесет и девет — бързо отвръща той.

Взех че я купих тая кама и непрекъснато си мисля, че тук има някакъв номер, щом ми я дават толкова евтино — може би бележката, дето ще я пратя с нея, ще ми струва хилядарка, ама се излъгах. Човекът даже обеща да я изпрати безплатно до Съединените щати. Мислех си, че никога не съм изпращал на малкия Форест толкова жесток подарък, затуй му написах в бележката историята на ножа, дето ми я разправи търговецът, и му писах още да внимава да не се пореже, че ножът е наточен като бръснач. Знаех, че страшно ще се изкефи, когато го получи.

 

 

И така вървим си ние с момчетата по улиците и, общо взето, скучаем, щото няма какво да се прави, освен да се купуват сувенири и да се пие кафе. Забутахме се по едни тъмни алеи, където се продава всичко — от банани до лейкопласт, и изведнъж сезирам нещо, дето ме накарва да спра като ударен от гръм. В земята са забити четири пръта с навес отгоре, а отдолу седи някакъв си човек, надига голяма бутилка и свири на латерна. Откъдето стоя, не виждам лицето му, ама на връвчицата, която държи, е завързал огромен орангутанг, дето май го познавам отнякъде. Маймуната танцува, а човекът е сложил едно тенекиено канче пред себе си и излиза, че основната му професия е просяк.

Взех че отидох по-наблизо и орангутангът ме гледа особено за секунда, после рипна в ръцете ми. Беше толкова тежък, че се пльоснах на земята, а като повдигнах очи, що да видя? — визирам се в лицето на Сю, мой познат от добрите стари времена, когато бях космонавт в Нова Гвинея. Сю трака със зъби и целия ме олигавя с целувки, и непрекъснато бърбори и скимти.

— Я не пипай маймуната! — скарва се някой и знаете ли какво? Прониквам под малкия навес и там седи не друг, ами лейтенант Дан.

Толкова бях почуден, че направо щях да падна.

— Божичко! — откликва лейтенант Дан. — Ти ли си, Гъмп?

— Тъй вярно — викам му. — Поне така смятам.

— По дяволите, какво правиш тук?

— Мисля, че мога да ви попитам същия въпрос — рекох. — И двамата.

Лейтенант Дан изглежда много по-здравословен, отколкото последния път, когато го видях, след като полковник Норт го вкара в болницата. Някак си бяха успели да му премахнат кашлицата, беше сложил някое и друго кило, очите му вече не бяха мътни.

— Е, Гъмп, четох във вестниците за подвизите ти. Май не си си губил времето — измамил си аятолаха, попаднал си в затвора заради нанесена обида на Конгреса, предизвикал си избухване на безредици в увеселителен парк, бил си арестуван и съден за крупни финансови измами, причинил си най-голямата екологична катастрофа в света и кой знае как си успял да сложиш край на комунизма в Европа. Може да се каже, че добре си се позабавлявал.

— Аха — викам му. — Прав си.

Откакто не сме се виждали, лейтенантът малко се е позавзел. Като постъпил в болницата „Уолтър Рийд“, бил почти загубил надеждата си, обаче докторите все пак успели да го набедят, че му остават още дълги години живот. Оправил си проблема с армейската пенсия и вече не трябвало да потъва в мизерия. Неизвестно време пътувал, главно с военни самолети, както му се полага по закон, и така се отзовал в Саудитска Арапия.

Един път, преди много време, прескочил до Ню Орлийнс просто да си спомни времето, когато живеехме там, и да си хапне пресни сурови стриди. Вика ми, че за разлика от други места, това не се било изменило много. Един ден си седял на Джексън Скуеър, дето аз се правех на човека-оркестър, и не щеш ли — срещу него идва маймуна, в която той разпознава Сю. А пък орангутангът си заработвал прехраната като се влачел подир хората, дето пеят и танцуват за пари по улиците, и от тях се понаучил да танцува. После, като всички свършели да хвърлят пари в тенекиеното канче, Сю си взимал неговия пай и изчезвал.

Като се срещнали, двамата се обединили и Сю го возел в малка количка за зеленчуци, понеже изскуствените крака много го мъчат лейтенанта. Носи си ги, ама не си ги слага. А на мен изяснява:

— Ако ми потрябват, ще си ги сложа, но честно казано, много по-лесно е само да си седя.

— Пак не разбрах защо си тук? — питвам го.

— Защото тук има война, Гъмп. От девет поколения семейството ми не е пропускало нито една война и не искам да правя изключение.

Обяснява ми, че технически е негодяй за военна служба, но при все това стои тук и изчаква шанса си да извърши нещо полезно.

Щом откри, че съм в танкова рота, умря от радост.

— Точно това ми трябва — превозно средство! Със или без крака все още мога да изтрепвам арапи.

После отиваме в казбата или както там й викат, и купихме на Сю банан, а ние с лейтенанта ядохме супа от жабешки лаври.

— Знаеш ли — въздишва Дан. — Сигурен съм, че тия ми ти араби имат стриди, но се обзалагам, че не се намират в радиус от хиляда и петстотин километра.

— Какво не се намира? Арапи ли?

— Не бе, глупчо — стриди!

Във всеки случай до края на следобеда Дан успя да ме навие да го заведа в моята рота. Преди да го вкарам в лагера, взех от гладния интендант две униформи за Дан и за Сю. Мисля си, че не знам как да обясня присъствието на Сю, ама все пак ще опипам.

 

 

Излезе, че на никой не му пука, че лейтенант Дан се е съединил към нас. Всъщност няколко от момчетата се радват да го имат подръка, щото освен екссержант Кранц и мен, той единствен от нашата рота е участвал в истинска война. Сега на общинско място Дан си слага краката и стиска зъби, когато почнат да го убиват. Казва, че не е подходящо за един войник да пълзи или да го превозват като зеленчук. Освен това повечето момчета имат слабост към Сю, който се е преобърнал в изпечен крадец. Наложи ли се да свием нещо отнякъде, пращаме маймуна.

Ежевечерно седим пред нашата палатка и изучаваме ракетите „Скъд“, дето Саддам Хюсеин ги стреля по нас. Повечето пъти нашите си ракети ги взривяват още във въздуха и всичко прилича на фойерверки с тук-таме по някой нещастен случай.

Веднъж дойде батальонният командир и ни събра заедно на едно място, после ни вика:

— И така, момчета, утре атакуваме. Призори всички реактивни самолети, ракети, артилерия и прочие ще открият огън по арабите. После ще ги ударим с танковете така, че ще им се стори, че сам дъртият им Аллах е дошъл да ги прибере. Затова гледайте да се наспите, щото през следващите дни няма да мигнете.

Същата нощ се раздалечих от лагера и стигнах до ръба на пустинята. Никога не бях виждал толкова ясно небе — имах впечатлението, че всяка звезда свети по-жарко отпреди. После казах къса молитва да не ми се случи нищо в битката, по причина че за първи път в живота си имам за кого да се грижа.

Този ден бях получил писмо от госпожа Къран и тя ми пише, че вече е станала прекалено стара и болна, че да се грижи за малкия Форест. Пише още, че скоро ще трябва да отиде в старопиталище и ще си продаде къщата, щото нямало да я приемат там, ако не е напълно разорана. Малкият Форест „ще живее в някой държавен приют, докато измисля какво друго да направя — обяснява тя. — Вече почва да става тийнейджър и е много хубаво момче, но понякога е много непослушен“. Пише, че през уикендовете Форесчо си докарвал допълнителни средства, като отивал да стои до казината в Мисисипи и играел на блекджак, ама вече го изритали от повечето, понеже е толкова умен, че успява да ги изработи. „Много ми е мъчно, че се налага да го изоставя — продължава посланието си госпожа Къран, — но нямам друг изход. Сигурна съм, че скоро ще се завърнеш у дома, Форест, и всичко ще бъде наред.“

И на мене ми е много мъчно за Дженината майка. Знам, че е направила всичко невъзможно. Обаче се усещам адски кофти, задето не мога да помогна с нищо, даже ако се прибера невредим. Защо ли? Ами вижте какви съм ги вършил досега! Обсъждам умствено всичко това и съвсем непредвидено откъм пустинята към мен се понесе нещо като върхушка. Тя се върти в кръг и неочаквано пред мен застава Джени, трептяща под звездите и сред пясъците. Толкова бях щастлив, че ми се обажда след безкрайно дълго време, та ми идваше да се пръсна от радост.

— Е, Форест — вика ми тя, — по всичко личи, че пак си го направил.

— Какво?

— Здравата си се накиснал, такова! Ще се биеш ли с арабите утре?

— Аха, такива са заповедите.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Ще стане както ми е написано.

— А малкият Форест?

— Тъкмо си блъсках акъла по тоя въпрос.

— Да, знам. Но нямаш никакъв план, нали?

— Не още. Първо трябва да се измъкна от сегашната каша.

— И това знам. Няма да ти съобщя какво ще се случи, тъй като противоречи на правилата, но все мак ще те посъветвам нещо. Дръж се за лейтенант Дан. И го слушай. Слушай го много внимателно.

— Непременно. Той е най-добрият боец тук.

— Повтарям — слушай добре какво ти говори.

Клюмнах, а Джени взе да изчезва посред върхушката. Искаше ми се да я повикам обратно, обаче лицето й като че почна да се разтопява, тя вика още нещо, много тихо, обаче го чух.

— Онова момиче от Германия… харесва ми. — Гласът й почти не се чува. — Има силен характер и добро сърце…

Опипах се да кажа нещо, но думите ми преседнаха, върхушката продължи по пътя си, а аз останах самотен под пустинното небе.

 

 

Никога не съм виждал нищо като онова, дето стана призори на другия ден, и се надявам повече да не ми се случи.

Докъдето поглед достига, навътре в пустинята, от хоризонт до хоризонт са строени нашите танкове и бронетранспортьори. Всички мотори работят и звукът от половин милион хора и машини подсеща на непрекъснатото ръмжене на огромен тигър. На обезумял огромен тигър.

Преди изгрев дадоха заповед да атакуваме и да изритаме арапите на Саддам Хюсеин от Кувейт. Така и направихме.

Ние със сержант Кранц, който сега е извисен в ефрейтор, както и лейтенант Дан, сме екипажът на един танк. И Сю беше с нас като талисман, да ни носи късмет. Сеа, тия танкове хич не са като онези във Виетнам, които се управляваха фасулски като трактор. Ама оная война беше преди двайсет и пет години. А в модните танкове вътре е като в космически кораб, с разните му там компютъри, калкулатори и електрически уреди, дето все святкат и бибипкат. Имат си даже климатична инсталация.

Ние сме в първата линия на атаката и не след дълго отбелязваме пред нас войниците на Саддам, обаче те се връщат. За всеки случай екссержантът Кранц нададе няколко изстрела с голямото оръдие, а лейтенант Дан подкара танка с пълна пара. Все едно че летим над пустинята. Около нас всеки танк откри огън и скоро цялата земя се покрива с експлозии.

Джангърът е оглушаващ и старият Сю затъква ушите си с пръсти.

— Яхууу! — извиква се лейтенант Дан. — Тия копелета май бягат!

Така си и беше. Нашият танк пътува преди всички други. Войниците на Саддам летят като огромно ято яребици и оставят по дирята си автомобили, дрехи, откраднати мебели, дето ги влачат чак от Кувейт. По едно време подкарахме по един предълъг мост и преди да го минем, един от нашите реактивни самолети се спусна надолу и го взриви на две половини. Трябваше за нула време да стигнем до края му, преди целият да се стовари в пропастта.

Поглеждам през огледалото за обратно виждане и постановявам, че бая сме изпреварили всички други, и тъкмо да се обадя на радиото за инструкции, когато в пустинята избухна голяма пясъчна буря и за нула време бяхме погълнати от нея. После радиовръзката се скъса.

— Смяташ ли, че трябва да спрем и да чакаме някой да ни каже какво да правим? — питвам аз.

— Не, по дяволите! — виква Дан. — Накарахме тия гадове да побягнат, сега ще ги гоним до дупка.

Така и правиме. Бяхме в пясъчната буря цял ден и повечето от нощта. Не виждахме по-далече от половин метър във всички посоки, не знаехме дали е нощ или ден, обаче продължавахме напред. Няколко пъти минахме покрай изоставени Саддамхюсеинови танкове и източихме бензин от техните авоари.

— Да знаете, че според мен сме изминали близо петстотин километра — вика ни лейтенант Дан.

Сержант Кранц огледа картата и изяви:

— Ами че в такъв случай сигурно сме дяволски близо до Багдад.

Разбира се, точно в тоя момент пясъчната буря затихна и грейна ярко слънце. И ето ти на пътя табела с надпис „Багдад — 10 км“.

Спряхме за малко, отворихме танка и надникнахме навън. Ами да, ето го там Багдад в далечината — голям, наглед бял град със златни кули по сградите. Обаче наоколо е съвсем празно.

— Сигурно сме преминали фронтовата линия — обажда се сержант Кранц.

— Мисля, че трябва да изчакаме нашите — обявлява лейтенант Дан.

Неизчаквано старият Сю, на който очите са същински бинокъли, взе да бърбори, да маха с ръце и да посочва зад нас.

— Какво е това? — шашва се Кранц.

На хоризонта едва се отличават няколко танка, наредени в линия, които идват иззаде ни.

— Най-сетне нашите ни настигнаха — облекчено вика лейтенант Дан.

— Друг път са нашите! — изкрещява сержантът Кранц. Взел е дългоглед и се взира в доближаващите машини, след което се провиква: — Това е цялата проклета арапска армия — задминали сме и нея!

— Ама че беля! — пъшка лейтенант Дан. — Значи сме заклещени между пословичните чук и наковалня.

Викам си на акъла, че това е меко казано. Положението е следното — зад нас напредва цялата арапска армия, а пред нас е мястото, където живее лично Саддам Хюсеин.

— И без това ни трябва гориво — продължи Дан. — Най-добре да влезем в града и да намерим някоя бензиностанция.

— Какво? Да не си откачил? — крясва сержант Кранц.

— Какво друго предлагаш? — питва го Дан. — Щом свършим бензина, ще трябва да вървим пеша. Какво предпочиташ — да ходиш или да се возиш с танк?

Правя си сметка, че е прав. Във всеки случай едва ли има значение по какъв начин ще изгинем, така че по-добре да ни убият, докато си се возим на танка.

— Гъмп, ти какво ще кажеш? — питва ме сержант Кранц.

— Пет пари не давам — отвръщам, и това си е чистата истина.

— В такъв случай напред към Багдад! Поне ще разгледаме забележителностите му.

Така и направихме.