Уинстън Грум
Гъмп & син (13)

13.

Беше заоблачен сив ден, когато се върнах в Мобайл. Отивам аз в къщата на госпожа Къран, а тя седи в клатещия се стол и плете покривчица или нещо такова. И се зарадва най-после да ме види. Вика ми:

— Добре че си дойде. Не знам колко още бих могла да издържа сама. Животът ми е много тежък.

— Да, сигурно.

— Форест — извръща се тя към мене, — както вече ти писах, налага се да продам къщата, за да постъпя в старческия приют „Сестричките на бедните“. След това те ще се грижат за мене до края на живота ми, тъй че парите от къщата не ще ми бъдат необходими и ще ти ги дам, за да ти помогна за отглеждането на малкия Форест.

— О, не, госпожо Къран — възразих й, — това са ваши пари. Не мога да ги възприема.

— Трябва да ги вземеш, Форест. Знаеш, че „Сестричките“ няма да ме вземат, ако не съм напълно разорена. А малкият Форест е единственият ми внук и единството „семейство“, което ми е останало. Освен това ще ти е необходим всеки долар — та ти дори нямаш работа!

— Да, тук сте права.

По това време входящата врата се отвори и в стаята връхлетя едър младеж и извика:

— Бабо, прибрах се.

Поначало изобщо не го разпознах. За последен път го бях виждал преди близо три години. Сега беше пораснал почти мъж, хубав и висок. Само ме притесни обицата на ухото му и взех да се пипам дали не носи и дамски бикини под панталоните.

— Върна се значи, а? — вика той.

— Така изглежда.

— Колко ще останеш тоя път?

— Ами… смятам да бъде завинаги.

— И какво ще правиш?

— Това още не съм го решил.

— Така си и мислех — казва той и се прибира в стаята си.

Няма нищо по-хубаво от радушното посрещане, нали?

 

 

На другата сутрин почвам да си търся работа. За съжаление не съм много учен, тъй че изборът ми е разграничен. Например мога да копая ями или нещо подобно. Ама даже и това е трудно. Изглежда, че в момента тая професия не е на мода, пък и един от шефовете ми изясни, че съм прекалено стар за такава работа. Вика ми:

— Необходими са ни перспективни млади хора, които искат да направят кариера в този занаят, не някакъв дърт пръдльо, дето иска да изкара някой и друг долар за бутилка евтино вино.

След три-четири дни станах доста обезведрен, а след три-четири седмици положението стана направо унизяващо. Накрая взех да ментосвам госпожа Къран и малкия Форест. Рекох им, че съм си открил работа, ама истината беше, че почнах да плащам сметките от военната си пенсия и по цели дни киснех по сладкарниците, наливах се с кокакола и се тъпчех с бонбонки — поне така правех през дните, когато не трамбовах улиците в търсене на работа.

Един ден ми хрумна на ума да отида в Ла Батр и да порверя има ли нещичко подхождащо за мене. Все пак нали едно време бях най-големият фабрикант в този град.

Онова, дето заварих там, беше потискащо. Фабриката за шкариди беше в опечалено състояние — сградите и кейовете отнемарени и рухващи, порзорците — изпотрошени, а паркингът израснал в плевели. Беше ясно като бял ден, че този откъс от живота ми е приключил.

Отидох на пристанището и вярно, че там стоят завързани няколко шкаридени корабчета, но никой не ги наема.

— Свършено е с този бизнес, Гъмп — жалва се един от капитаните. — Още преди години изловиха всички скариди. Сега трябва да имаш голям кораб, че да стигнеш чак до Мексико, ако искаш да спечелиш нещо.

Тъкмо се канех да се изкача на обратния автобус за Мобайл, когато неочаквано ми хрумна на акъла да посветя горкичкия татко на Буба. Не го бях виждал цели десет години. Отидох докъдето живееше и, разбира се, старата къща си е все там, а бащата на Буба седи на верандата и пие чай с лед.

— Проклет да съм! — извиква той, като ме огледа. — Чух, че си в затвора.

— Възможно е. Зависи кога си го чул — викам му, след което го попитах как му върви шкариденият бизнес. И неговата картина беше мрачна като на всички други.

— Никой не ги лови и никой не ги развъжда. Прекалено малко останаха за улов и е прекалено студено, за да се отглеждат. Когато твоята фабрика работеше, нашият край беше в разцвет. Оттогава настанаха трудни времена.

— Съжалявам, че е станало така — отвърнах, а таткото на Буба ми наля чай, после ме питва:

— Успя ли да заловиш хората, които те обраха?

— Кои хора?

— Онзи лейтенант Дан и стария господин Трибъл… и оная маймуна, как й беше името?

— Сю.

— Да. Те бяха виновни за всичко.

— Мисля, че Дан и Сю не са. Освен това сега това май няма значение, щото са мъртви.

— Нима? Какво се случи?

— Дълга история — отговорих, а таткото на Буба не ме изпитва повече, за което му бях благодарен.

— И какво смяташ да правиш сега? — питва ме най-накрая.

— Де да знам. Ама все пак трябва да се захвана с нещо.

— Защо не опиташ със стридите?

— Стриди?

— Да. Ловенето им не е доходно колкото това на скаридите, но все още се намират. Проблемът е в това, че напоследък хората се страхуват да ги ядат сурови — водите са прекалено замърсени и така нататък. Човек спокойно може да се натрови.

— Възможно ли е да си изкарваш прехраната с лов на стриди?

— И да, и не. Зависи от много неща. Ако замърсяването се увеличи, властите моментално забраняват улова им. Да не забравяме бурите, ураганите и, разбира се, конкурентите.

— Конкуренти? Какво е това?

— Всички други хора, занимаващи се с ловене на стриди — изяснява ми той. — Не приемат радушно новодошлите, които искат да им вземат хляба. Освен това с тях шега не бива, както навярно си спомняш.

— Да, май че бяха доста грубички — викам му.

Таткото на Буба има право — тези стридаджии не са лесни хора, поне не бяха едно време. После го попипах:

— Все пак как да почна?

— Фасулска работа. Взимаш малка лодка и щипци за стриди и си готов. Дори не е необходимо да купуваш извънбордов мотор — просто грабваш веслата и гребеш, както правеха в младостта ми.

— И това е всичко?

— Общо взето, да. Мога да ти покажа къде има повече стриди, но преди това ти е необходимо разрешително. Това май е най-скъпата принадлежност за този занаят.

— Знаеш ли откъде мога да си купя лодка?

— Всъщност имам една — завързана е зад къщата. Трябва само да си намериш гребла. Моите се счупиха преди десет-петнайсет години.

Така и направих.

 

 

Право да ви кажа, струва ми се много иронично да съм в стридения бизнес, след като старият лейтенант Дан все бълнуваше за сурови миди. Господи, колко съжалявам, че сега не е тук. Щеше да бъде на седмото небе.

Почнах рано на следващата сутрин. Предишния ден похарчих остатъка от военната си пенсия, за да се сдобия с весла и със стридено разрешително. Купих си и гащен комбенизон и няколко кошници за събиране на стридите. Слънцето тъкмо се появяваше над пролива Мисисипи, когато натиснах греблата по посока на мястото, където бащата на Буба ми каза, че се въдели най-много от тия животинки. Каза ми още да греба докъдето шамандура 6 се изравнява с водната кула на брега и южния край на остров Пти Боа. Там били най-повечето стриди.

Около час се лутах, докато разкрия шамандура 6, но след това за нула време — до обяд, бях заловил четири големи кошници стриди, колкото се събираха в лодката ми, поради което загребах обратно към брега.

В Ла Батр има фабрика за изработка на стриди и занесох моите там, и там ги преброиха и ми ги платиха. Дадоха ми всичко на всичко четирийсет и два долара и шестнайсет цента, което ми се видя доста мизерно за над 400 стриди, дето ги продават в ресторантите по един долар парчето. Ама за съжаление не бях в положение да споря.

Вървя си аз по улицата да хвана автобуса за Мобайл, четирийсетте и два долара и шестнайсетте цента още парят в джоба ми, и изведнъж иззад ъгъла подскочиха шестима души и ми запречиха пътя по тротоара.

— Май си отскоро по нашите места? — питва ме един дебелак.

— Горе-долу. Защо?

— Защото ловиш нашите стриди — обажда се друг.

— Откога пък са станали ваши? Мислех, че щом са в езерото, значи са на всички.

— Брей колко си умен! Да, прав си — те са на всекиго, стига да е роден тук. Мразим пришълците, които се опитват да ни отнемат хляба.

— Казвам се Форест Гъмп и едно време имах компания за шкариди „Гъмп“, значи съм нещо като изместен жител.

— О, така ли? Аз пък се казвам Милър, Смити Милър. Много добре си я спомням твоята компания. Измъкна от морето всичките ни скариди и остави всички ни безработни.

— Вижте, господин Милър, не искам неприятности. Трябва да изхранвам семейството си, затуй искам да си наловя малко стриди и да си отида по живо, по здраво.

— Слушай ме внимателно, Гъмп. Ще те държим под око. Говори се, че дружиш с оня дърт мошеник, дето сина му го убиха във Виетнам.

— Той се казваше Буба и ми беше приятел.

— Нима? Един съвет от мен, Гъмп — не се занимавай с такива хора. Ако искаш да поостанеш в този град, първо трябва да научиш правилата.

— Кой ги е измислил тез правила?

— Ние.

Казвам ви право, така си беше. Смити не ми забрани директно да ловя стриди, обаче имах чувствието, че ме очакват неприятности. Все пак като се върнах вкъщи, известих госпожа Къран и малкия Форест, че съм си намерил истинска работа, и те изглеждаха доволни. Мисля си, че даже мога да изкарам достатъчно, че да не се наложи госпожа Къран да си продава къщата и да отива в беден приют. Вярно, че парите не са много, обаче все пак е някакво начало.

 

 

Стриденият бизнес се отказа моето спасение поне засега. Всяка сутрин отивам с автобуса до Ла Батр и налавям достатъчно стриди, че да имам пари за един ден, ама какво ще стане, ако забранят лова заради омърсяването и когато дойде зима? Много съм пристеснен.

На втория ден отидох на кея, където ми е лодката, обаче нея я няма. Не щеш ли, погледнах във водата, а лодката ми седи на дъното. Докато я измъкна, мина цял час, после видях, че някой е пробил дупка в дъното. Цели три часа си играх да я запушвам и тоя ден излових стриди само за двайсет долара. Мисля си, че това е нещо като предубеждение от Смити и приятелчетата му, но нямам доказателство.

Другия път са зачезнали веслата ми и трябваше да купувам нови. След няколко дни счупили кошниците ми, обаче въпреки това се опипвам да се справя с всички проблеми.

Не с всички, щото най-големите си ги имам с малкия Форест, който се занимава с типични за тийнейджърите неща, например непрекъснато да се забърква в някоя каша. Първо, една вечер се прибра пиян. Разбрах го щото на два пъти падна, докато се опипваше да се изкачи по стълбите. Ама на другата сутрин не му казах нито дума — истината е там, че не съм сигурен какво ще последва, и още, дали ме смята за негов баща или напротив. Попипах госпожа Къран, а тя разклати глава и вика, че също не е сигурна. Вика още, че Форесчо не е лошо момче, обаче е много непослушен.

После го залових да пуши цигари в тоалетната. Този път реагирах и му съобщих колко неблагоприятен е този навик. Той слуша, слуша намусено и като си свърших лекцията, не обеща да престане, а измарширува навън.

Ами проблемът с комара? Тъй като имаше брилянтен мозък, малкият Форест можеше да победи когото си иска на карти и на други игри и редовно го практикуваше. По този случай получихме строга бележка от директора на училището, че с комарджийските си уклонности Форесчо обира всички деца в училището.

Накрая една вечер изобщо не се прибра у дома. Госпожа Къран стоя будна до среднощ, ама накрая все пак си легна. Аз обаче стоях чак до призори, когато той се опипа да се вмъкне през порзореца на спалнята. Реших, че е дошло време да го сложа на мястото му и да си поговорим на сериозно.

— Слушай — викам му, — трябва да престанеш с тия щуротии. Знам, че си млад и ти се живее, ама взе да прекаляваш!

— Нима? И в какво, ако не е тайна?

— Например в това, че ми се прибираш посред нощ и пафкаш цигари в клозета.

— Кво ти пука? Шпионирал си ме, а?

— Не съм, просто забелязвам.

— Не ми излизай с този номер. „Забелязвам“ е друга дума за „шпионирам“.

— Слушай — викам му, — не е там въпросът, а за моите отговорности. Предполага се, че трябва да се загрижа за тебе.

— Не се притеснявай, сам мога да се грижа за себе си.

— Очевидно. Сигурно заради това си скътал шест бири в клозетното казанче, а?

— Значи все пак си ме шпионирал!

— Не съм. Водата в клозета не щеше да спре и като отидох да порверя, видях, че една кутия бира се е изтърколила на дупката. Как да не го забележа?

— Можеше да си траеш.

— Бре, да му се не види! Ако не можеш да пазиш поведение, мое задължение е да те усмирявам и точно това ще направя.

— Ти ли, дето даже не можеш да говориш като хората, нито да си намериш прилична работа? Откъде ти хрумна, че имаш някаква власт над мен? Кой си ти, че да ми заповядваш какво да правя? Сигурно заради евтините боклуци, които ми изпращаше от всички краища на света? Някакъв фалшив тотемен стълб от Аляска! Или оная смотана хорна, дето, ако я надуя, ще приличам на пълен глупак? А върхът беше прекрасният античен кинжал от Саудитска Арабия — когато го получих, стъкълцата, за които ми пишеше, че били скъпоценни камъни, бяха изпопадали. Освен това с него не можеш да мажеш и масло, камо ли да нарежеш нещо! Да знаеш, че ги изхвърлих всичките! Много ми е любопитно да науча каква власт имаш над мене и онова, което правя?

Е това вече беше върхът и взех, че го научих. Награбих го, метнах го на скута си и преди да повдигна ръка, казах единственото, дето ми дойде на ума:

— От това ще ме заболи много повече, отколкото ще заболи тебе.

И яко го натупах. Не съм самоуверен, че онова, дето току-що казах, е истина, ама всеки път, когато го удрях, като че удрях мене си. Обаче не знаех какво друго да направя. Форесчо е толкова умен, че не мога да споря с него, щото много не ме бива по мисленето. Но все пак някой трябваше да упражни някаква власт в тая къща и да вкара нещата по релси.

През всичкото време малкият Форест не продума и не се развика, нито зациври, а щом свърших, се изправи, с лице, зачервено като домат, и си отиде в стаята. Не си показа носа навън цял ден, а на вечеря не говореше много, освен неща като „Ако обичаш, подай ми соса“.

Обаче през последвалите дни и седмици отбелязах значително подобрение в поведението му. И се надявам да е разбрал, че съм го отбелязал.

 

 

Много пъти, когато не съм на улов на стриди и не се занимавам с нещо друго, на ум ми идва Гретхен. Обаче съм непосилен да направя нещо по въпроса. Ами че аз живея почти като просяк, а пък тя един ден ще бъде вишиска. Често ми хрумва да й пратя писмо, ама не мога да измисля какво да й пиша. Шубе ме е да не оплескам нещата. Затуй съжителствах със спомените и си гледах работата.

Веднъж, като се прибра от даскалото, малкият Форест идва в кухнята, дето се опипвам да си почистя дрехите и да си измия ръцете след цял ден общуване със стридите. Порязал си бях пръста на една черупка и макар да не ме болеше кой знае колко, изтичаше бая кръв и това бе първото, дето Форесчо го отбеляза.

— Какво се е случило? — питва той.

Изясних му, а той вика:

— Искаш ли да ти сложа лейкопласт?

Отиде и го донесе, ама преди да го сложи на пръста ми, първо го подми с нещо като водородна вода, дето щипеше адски, и през цялото време ме поучава:

— Трябва да внимаваш с порязванията от стридени черупки. Знаеш ли, че може да получиш много сериозна инфекция?

— Защо?

— Защото най-подходящата среда за стридите са най-замърсените води. Нима не ти е известно?

— Тц. А ти откъде знаеш?

— Защото съм прочел доста литература по въпроса. Ако стридите можеха да говорят и ги попиташ къде искат да живеят, със сигурност ще отговорят: „В помийна яма“.

— По каква причина си чел тези книги?

— Защото си помислих, че е крайно време да бъда полезен. Ти всеки ден ходиш да ловиш стриди, а единственото, което правя аз, е да ходя на училище.

— Това е твоята работа. Трябва да се образуваш, за да не те настигне моята участ.

— Смятам, че вече съм научил достатъчно. Честно казано, само си клатя краката в училището. Толкова съм напреднал в сравнение с моите съученици, че даскалите ми разрешават да си стоя в библиотеката и да чета каквото ми падне.

— Вярно ли?

— Абсолютно. Така че си мисля, че не е необходимо да ходя на училище всеки ден, а може би понякога да идвам с теб в Ла Батр и да ти помагам при ловенето на стриди.

— Ами… много ще се радвам… обаче… ъъъ…

— Стига да искаш, разбира се. Може би си мислиш, че ще ти преча?

— Не, не е това, ами училището. Знам, че майка ти би искала…

— Е, нея я няма и значи няма думата. А пък аз съм сигурен, че ти трябва помощник. Знам, че събирането на стриди е трудна работа и мога да ти бъда полезен.

— О, разбира се. Само че…

— В такъв случай всичко е решено. Какво ще кажеш да започна от утре?

Не знам дали постъпих правилно, или не, но така и направихме.

 

 

На другата сутрин призори станах, спретнах закуска за двамата ни, после изникнах в стаята на Форест младши да видя дали е буден. Не беше, затуй престъпих на пръсти и го загледах как спи несъбудно в леглото на Джени. Донякъде толкова си прилича с нея, че чак ми се приплака, ама успях да се завладея, щото ни чака много работа. Наведох се да го събудя и кракът ми се закачи в нещо под леглото. Надникнах отдолу и да пукна, ако това не е главата върху тотемния стълб от Аляска. Наведох се още по-ниско и, разбира се, там са и другите подаръци — хорната и ножа, още в кутията му. Излиза, че въобще не ги е изхвърлил, ами ги крие под леглото. Може да не си играе с тях, обаче са му скъпи, и неидейно в този момент почнах да разбирам какво става в главите на децата. За секунда ми се поиска да целуна малкия Форест по бузата, ама не го направих, макар да изгарях от пожелание.

След закуската тръгнахме към Ла Батр. Най-сетне бях смогнал да платя първата вноска за един разбрицан камион, тъй че вече не възползвах автобуса, ама всеки ден треперя дали старата таратайка няма да се разложи по пътя натам и обратно. Кръстил я бях „Уанда“ в чест на… ами на всички Уанди, които съм познавал.

— Какво ли е станало с нея? — издиша малкият Форест.

— С коя? — питвам го.

Движехме се в мрака по стар, стеснен път, покрай порутени къщи и ниви, към океана. Зелените светлини на таблото на камиона — шевролет, модел 1954 — огряваха лицето на малкия Форест.

— С Уанда — отвръща той.

— Твоята свиня? Ами сигурно още живее в зооложката градина.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Защо пък да не е там?

— Не знам. Оттогава мина много време. Може би е умряла. Или пък са я продали.

— Искаш ли да проверя?

— Може би трябва да отидем заедно — вика той.

— Аха. Може.

— Виж — промълвя той след малко, — искам да ти кажа, че искрено съжалявам за случилото се със Сю и лейтенант Дан, повярвай ми.

— Благодаря.

— Бяха ти много верни приятели, нали?

— Аха.

— И все пак в името на какво загинаха?

— Де да знам. Сигурно защото изпълняваха каквото им бе наредено. Много отдавна таткото на Буба ме попипа същия въпрос. Може би са били в неподходящо време на неподходящо място.

— Чувал съм вече подобни обяснения, но все пак защо се водеше тази война?

— Изясниха ни, че е заради Саддам Хюсеин, щото приел агресия срещу народа на Кувейт.

— Вярно ли е?

— Така ни казаха.

— А ти какво мислиш?

— Много хора говореха, че е заради нафтата.

— Заради нефта — поправя ме той. — Аз също съм запознат с тези твърдения.

— Сигурно Дан и Сю са загинали по причина на нафтата — беше моят последен коментар.

 

 

Като стигнахме в Ла Батр, сложихме кошниците в лодката и аз я изгребах до леговището на стридите. Слънцето се надигаше от Мексиканския залив, а по утринното небе се лутаха розови пухести облачета. Океанът беше порзрачен и плосък като тепсия и единственият шум беше от веслата ни. Стигнахме до стридонаходищата и показах на малкия Форест как да забучи греблото в калта, за да задържи лодката на едно място, докато аз порових по дъното и след това извадих с щипките цял грозд стриди. През тази сутрин уловът беше добър и скоро Форесчо ми поиска щипките. Изглеждаше адски щастлив, все едно събира перли вместо миди, макар в някои наистина да се намираха бисери, които обаче не струваха нищо особено. Стридите, дето се въдят тук, не са бисерни.

Като напълнихме кошниците си до границите на лимита им, почнах да греба обратно към преработващата фабрика, ама някъде по средата на пътя малкият Форест поиска да ме замести. Отместих се и той налегна веслата и след половин час му хвана цаката на гребането. А после ме питва:

— Защо не купиш мотор за лодката?

— Де да знам. Някога ми харесва да греба. Толкова е успокоително и приятно и имам време за мислене.

— За какво мислиш?

— О, нищо особено. Нали знаеш, че хич не ме бива по тия работи.

— Моторът ще спести време и ще увеличи производителността — настоява той.

— Сигурно.

Доплувахме до кея пред завода за опакетирване на стриди и разтоварихме кошниците си. Днес цената е малко по-висока, щото според човека, дето мери мидите, властите затворили много стридонаходища заради полюциите, тъй че нашите били много по-ценни от вчера, което според мен е много хубаво. Казах му на малкия Форест да донесе сандвичите ни от камиона и да закусим на кея — нещо като крайбрежен пикник.

Тъкмо си уредих сметките с касиера, ето ти го Форесчо с нещастливо изражение на лицето.

— Познаваш ли някакъв Смити? — питва ме той.

— Ъхъ. Защо?

— Ами някой е разрязал и двете предни гуми на „Уанда“. А оня тип стоеше от другата страна на улицата и ми се хилеше гадно, а когато го попитах дали е видял кой е продупчил гумите, ми вика: „Не, обаче кажи на приятелчето ти, че Смити му изпраща много здраве“.

Като чух това, само успях да изпъшкам.

— Кой е този човек? — пита Форесчо.

— Един познат — викам.

— Знаеш ли, стори ми се, че му е много смешно задето гумите ни са спукани.

— Той и неговите приятели не ми позволяват да ловя стриди.

— Държеше остър нож. Смяташ ли, че той го е направил?

— Възможно е. Работата е там, че нямаме доказателства.

— Тогава отиди и го попитай.

— Мисля, че е по-безопасно да си нямаме работа с тия хора — промълвявам аз. — Така ще си икономисаме неприятности.

— Ей, да не би да се страхуваш?

— Не е там работата. Знаеш ли, всички те са местени жители. Бесни са, щото им ловя техните стриди.

— Техните ли! Мидите в океана принадлежат на всички.

— Абе, знам го това, ама те не са съгласни.

— Значи ще им позволиш да ни разиграват?

— Ще си гледам работата и няма да се занимавам с тях.

Малкият Форест се обърна кръгом, върна се при камиона и взе да се занимава с пукнатата гума. Откъм улицата го съблюдавам как ругае и си говори със себе си. Знаех как се чувства, ама сега не мога да си позволя провали, щото имам да се грижа за семейство.