Уинстън Грум
Гъмп & син (2)

2.

И така, на другата сутрин госпожа Къран се изявява на верандата с чаша кафе и с поничка. Дъждът е поотслабнал, ама небето е тъмнооловно и отнякъде се разнася ръмжене на гърмотевици, като че ли Господ ми е разсърден.

— Сигурно ще искаш да отидеш на гробището? — питва ме тя.

— Май да — викам й, щото не съм съвсем сигурен дали искам точно това. Нещо ми казва, че трябва, обаче на практика хич не ми се ходи в проклетото гробище.

— Приготвих малкия Форест — продължава тя. — Не е ходил там, откакто… Мисля си, че е добре да те придружи. Нали трябва да свиква с…

Погледнах иззад нея и ето го дребния, застанал зад мрежестата врата някак си тъжен и озадачен. После надниква навън и ми вика:

— Ти кой си?

— Форест. Не помниш ли, когато се запознахме едно време? В Савана.

— А, ти си оня със смешната маймуна.

— Да. Сю. Обаче не е маймуна, а чистопороден орангутанг.

— А той къде е сега? Тук ли е?

— Не, не е тук — отвръщам. — Доколкото ми е неизвестно, бил служебно зает другаде.

— Отиваме при мама — тихо казва малчуганът, а на мен в тоя момент ми иде да ревна, ама вместо това викам:

— Да, знам.

Госпожа Къран ни натоварва в колата си и отиваме на гробището. През цялото време седя като на тръни и се притеснявам. А дребният просто си зяпа през прозореца с ония ми ти големи тъжни очи и аз се чудя и се мая какво, по дяволите, ще стане с всички нас.

Гробището беше много хубаво, както са си всички гробища по принцип. Бъкано е с магнолии и стари дъбове и ние завивахме и завивахме, докато стигаме до едно голямо дърво и госпожа Къран спря автомобила. Беше неделя сутринта и отнякъде излиташе звънене на камбани. Като слязохме, малкият Форест ме наближава, поглежда ме, а аз го хванах за ръката и се отправихме към гроба на Джени. Земята е още мокра от дъжда, от вятъра са нападали много листа — толкова са красиви, боядисани в червено и златно, като истински звезди.

— Там ли е мама? — нашепва малкият Форест.

— Да, скъпи — отговаря госпожа Къран.

— Мога ли да я видя?

— Не, обаче тя наистина е там — вика му майката на Джени.

Ама и хлапето е истински смелчага и не плаче или нещо подобно, както бих направил вместо него. След няколко минути си открива една пръчка, с която да си играе, и се издалечава от нас.

— Още не мога да повярвам! — простенва госпожа Къран.

— Аз също — викам. — Не е честно.

— Връщам се в колата, Форест. Сигурно искаш да останеш за малко сам.

Стоях до гроба като пън, някак си без чувства, и си кършех ръцете. Мислех си, че всички, дето истински ги обичам, са умрели или нещо подобно. Така стана с Буба и с мама, а сега и с горката Джени. Дъждът заръми и госпожа Къран повика малкия и го качи в колата. Понечих да се издалеча, когато чух някакъв глас:

— Форест, всичко е наред.

Извръщам се, обаче наоколо няма никой.

— Казах, че всичко е наред, Форест — пак повтаря гласът.

Беше… не, не е възможно… Беше Джени!

Само че все още няма никой.

— Джени — викам аз.

— Да, Форест. Просто исках да знаеш, че всичко ще бъде наред.

Идва ми през ум, че сигурно откачам. Но после най-неидейно, като че я сезирам, сигурно е само в изображението ми, ама все пак ето я Джени, красива както винаги, и тя промълвява:

— Трябва да вземеш със себе си малкия Форест и да го отгледаш така, че да стане силен, умен и добър. Убедена съм, че можеш да го направиш, Форест. Имаш златно сърце.

— Ама как така? — възклицавам. — Та нали съм идиот?

— Не, не си — поправя ме Джени. — Може да не си най-умният човек на света, но имаш повече разум от повечето хора, които познавам. Имаш още дълги години пред себе си, Форест, затова ги изживей колкото е възможно по-пълноценно. Казвала съм ти го поне сто пъти досега.

— Знам, обаче…

— Всеки път, когато действително загазиш, ще ти идвам на помощ. Ясно ли ти е?

— Не.

— Знай, че ще го правя. Така че си напрегни мозъка и се опитай да измислиш какво да правиш оттук насетне.

— Ама, Джени, просто не мога да повярвам, че си ти!

— Разбира се, че съм аз — кой друг да бъде. А сега си върви, Форест. Понякога се държиш така, сякаш не ти сече пипето да се скриеш от дъжда.

Послушах я и се качих в колата, щото съм мокър до кости.

— Стори ми се, че разговаряш с някого — обажда се майката на Джени.

— Има нещо такова. Май си говорех с мене си.

Следобеда с малкия Форест седяхме в дневната на госпожа Къран и съблюдавахме по телевизора как „Светците“ играят с даласките „Каубои“ — ако тази кланица можеше да бъде наречена игра. „Каубоите“ взеха, че още през първия период отбелязаха четири тъчдауна, а ние — нито един. Опипах се да иззвъня на стадиона и да обясня къде съм, ама никой не вдигаше слушалката в облекалнята. Сигурно докато се наканя да им се обадя, всички са излезли на игрището.

През втория период положението стана още по-трагично, точно преди почивката пустите кравари ни водеха с четирийсет и два на нула, а спортните ментатори до един говореха, че ме няма и никой не знае къде съм. Най-после успях да се свържа с облекалнята и най-неидейно терньорът Хърли сграпчва слушалката и закрещява:

— Ах, ти, кретен такъв! Мама му стара, къде си?

Изяснявам му, че Джени е умряла, ама той май изобщо не вдява за какво му говоря, щото крясва:

— По дяволите, коя е пък тази Джени?

Хич не е лесно да му изясня всичко, така че просто му казвам, че това е една моя приятелка. После собственикът на отбора докопва слушалката и вика:

— Гъмп, предупредих те, че ако не играеш в този мач, лично ще те изхвърля. И точно това ще направя — ще те изритам като мръсно коте. Смятай се за уволнен!

— Ама недейте така — викам му, — Джени наистина е умряла. Научих едва вчера и…

— Я не ме баламосвай, Гъмп! Знам всичко за тебе и за недоносения ти агент Бътърфлай! Това е пореден евтин трик да изврънкате повече пари. Обаче номерата ви няма да минат. Да не си посмял да припариш до моя отбор! Чуваш ли — да не си посмял!

— Обясни ли им? — интересува се госпожа Къран, като влиза при мене.

— Да — отвръщам. — Може и така да се каже.

 

 

Така приключи кариерата ми като футболен професионалист.

Сега трябваше да си открия някаква работа, за да поддържам малкия Форест. Джени беше поставила в банка повечето от парите, дето й ги бях изпратил, и с онези трийсет хиляди, изпратени ми обратно от майка й, ставаше добра сума, от която да се спечели малка лихва. Обаче тя нямаше да достигне за всичко необходимо и поради тази причина се налагаше да си потърся работа.

На другата сутрин разгледах обявленията във вестниците. Нищо, ама нищичко интересно. Най-много се търсеха секретарки, продавачи на употребявани коли и тем подобни, а пък аз си изобразявах, че ми е нужно нещо… ами нещо по-достолепно. Сетне отбелязах обява в колоната „други“, която гласи: „Търсят се рекламни агенти. Не се изисква опит! Огромни печалби за съвестните служители!“. Следваше адресът на местен мотел, а накрая пишеше: „Интервютата ще започват точно в 10 сутринта. От кандидатите се изисква умение да общуват с хора“.

Обръщам се към госпожа Къран:

— Какво е това „рекламен агент“?

— Не знам съвсем точно, Форест. Мисля, че… Нали се сещаш за онзи човек, дето е облечен като фъстък и дето се разхожда пред магазина в центъра на града и раздава на минувачите пликчета с безплатни фъстъци? Мисля, че на това му казват „рекламен агент“.

— О, така ли? — Правичката да си кажа, очаквах да бъде нещо по-началническо, ама в акъла ми се въртят все ония ми ти „огромни печалби“, дето ги обещава рекламата. Пък и даже да съм човекът-фъстък или нещо подобно, нали хората няма да знаят, че аз съм вътре, в тъпия костюм?

Обаче се разбра, че съм си правил сметките без кръчмаря. Никой не искаше от мене да се преструвам на фъстък. Работата се оказа много по-сложна.

 

 

— Познанието! — провиква се непознатият. — Този свят се крепи на познанието!

Бяхме десетина души, всички все по обявата за „рекламни агенти“. Като отидохме в оня скапан мотел, от рецептата ни изпратиха в стая с куп сгъващи се столове и телефон, поставен на пода. След двайсетина минути вратата наведнъж се отваря и в стаята нахлува някакъв висок, кльощав, изгорял от слънцето човек, издокаран в бял костюм и бели кожени обуща. Не си каза нито името, нито нищо, ами измарширува в стаята и взе да ни изнася лекции. Косата му е сресана назад и наплескана с брилянтин, има и тънки като молив мустачки.

— Познанието! — провиква се пак. — Ето го и него!

Разгърна някаква шарена хартия, голяма колкото плакат, и взе да ни сочи различните форми на познанието, напечатани върху нея. На картинките има динозаври, пароходи, полски засаждения и големи градове. Даже има и картини на Космоса и на ракети, на телевизори, на радия и на автонобили и на не знам още какво.

— Подобна възможност едва ли ще ви се предостави друг път! — дере се той. — Да пренесете цялото това познание в домовете на хората!

— Почакайте! — прекъсва го един. — Да не би да става дума за продажба на енциклопедии?

— Разбира се, че не — обидено му вика непознатият.

— Абе, мен на това ми прилича — пак се обажда оня. — Мама му стара, ако не е продажба на енциклопедии, то какво е тогава?

— Ние не продаваме енциклопедии — отвръща мъжът в бяло. — Ние ги доставяме в домовете на хората.

— Значи все пак става дума за търговия с енциклопедии — провиква се заядливият.

— Струва ми се, че на човек с вашето отношение мястото му не е тук — язвително отбелязва костюмираният. — Напуснете, за да мога да дам разяснения на останалите.

— Ще напусна и още как! — Човекът се отправи към вратата. — Веднъж се гепих да продавам енциклопедии и това си е пълна минавка.

Костюмираният се изцепва след него:

— Има да съжаляваш, когато тези хора тук станат богати и прочути!

И така затръшва вратата, че стаята се олюлява и се страхувам, че дръжката ще се отлети и ще се забие право в задника на оня недоволник.

 

 

Отне ни около седмица да изминем „тернировъчния“ период. Той се състоеше в изучаване наизуст на дълга реч, където се казваше колко прекрасни са циклопедиите, дето ги продаваме. Викаха им „Световен информационен справочник“. Наш терньор беше човекът с белия костюм, който беше още и областен търговски представител на циклопедийната компания. Името му бе господин Тръсуел, ама той ни каза да му викаме просто Слим.

Та тоя Слим ни светна, че задачата ни не е да продаваме, а да доставяме циклопедиите по домовете.

Всъщност далаверата беше следната: даваме книгите безплатно, при условие че хората подпишат договор, според който се задължават докато са живи, всяка година, да се изръсват по двеста и петдесет долара за новоизлезлия ежегодник. Така балъците получават безплатно комплекта от циклопедии, а компанията — десет бона от продажбите на ежегодниците, чието отпечатване излиза някъде по пет долара на бройка. Аз щях да взимам петнайсет процента от всеки заключен договор. А пък Слим — пет. Сеа, кажете ми как би могъл човек да се мине в подобна далавера?

Следващия понеделник ни разпрашиха по обектите. Слим ни заръча да носим сако и вратозавръзка, да бъдем избръснати и да нямаме черно под ноктите. Освен това пиенето през работно време беше апсолютно забранено. Като отидохме в мотела, отпред заварихме огромен камион. Слим ни натовари като стадо овце и ето че потеглихме. После той ни вика:

— Внимание! Всеки от вас ще бъде оставен в определен квартал. От вас искам да си отваряте очите на четири за разни детски играчки — люлки, пясък за игра, велосипедчета с три колела и тем подобни. Стремежът ни е да продадем нашите книги на млади семейства, като по този начин те ще плащат по-дълго за ежегодниците. Не видите ли деца или играчки пред някой дом, хич не си губете времето.

Така и направихме. Всички, включително аз, ни разхвърлиха в различни квартали. При това не в шикозните, ама Слим вика, че така е по-добре, щото хората в луксозните квартали вероятно са прекалено умни, че да се хванат на номера. Вървя си аз по улицата и щом мернах къща с детска люлка отпред, тутакси изтичах по стълбата и бързам да почукам. Изяви се някаква жена и открехна мрежестата врата. Незабавно си пъхнах крака вътре, както ме бяха учили да правя.

— Госпожо — викам, — имате ли свободна минута?

— Имам ли вид на жена, дето има време за празни приказки? — сопва се тя. Косата й е завита на ролки, още е по нощница, а отвътре се носят крясъците на куп дечурлига.

— Искам да поговоря с вас за бъдещето на децата ви — почвам аз добре изрепетирната си реч.

— Кво те е грижа за децата ми? — интересува се тя подозрително.

— Необходими са им познания, без които не могат да живеят.

— Ти да не си от онези религиозни откачалки? — кресва жената.

— О, не, госпожо. Тук съм, за да даря дома ви с най-хубавите циклопедии на света.

— Дрън-дрън, та пляс! Изглеждам ли като човек, дето може да си позволи да купи енциклопедии?

Сеа, ако питате мен, тя си е апсолютно права, ама все пак продължавам речта си:

— Госпожо, както вече ви споменах, не ви карам да купувате циклопедии. Аз ще ги оставя в дома ви.

— Кво искаш да кажеш? Да ми ги дадеш под наем(?

— Не съвсем. Ако ми позволите да вляза за минутка…

Така че тя ме пуска вътре и ме слага да седна в дневната. Слим ни е учил, че ако стигнем дотам да ни поканят в къщата, работата е почти в кърпа вързана. Отворих си чантата и взех да й изяснявам всичко, точно според инструкциите на Слим. Изказването ми е дълго около петнайсет минути и през всичкото време жената ме съблюдава и слуша. Появиха се и три хлапета на годините на малкия Форест и почват да пълзят по нея и да я прегръщат. Като свърших, тя избликна в сълзи.

— О, господин Гъмп, ще ми се да имам тези енциклопедии. Обаче е невъзможно. — И ми заразправя опечалената си история. Мъжът й взел, че побягнал с по-млада жена и я оставил без пукнат цент. Загубила службата си като готвачка в закусвалня, понеже от преумора заспала, докато пържела яйца, и изгорила тигана. Лектрическата компания й спряла тока и телефонната се заканвала да направи същото. Освен това й се налагало да се оперира, обаче не можела да си го позволи, отгоре на всичко децата й гладували. Довечера щял да дойде и хазяинът за наема, а тя нямала петдесет долара и като нищо щели да ги изхвърлят на улицата. Наприказва ми още куп други работи, ама мисля, че загрявате какво й е положението.

В края на краищата й дадох под наем петдесетачка и се ометох. Стана ми истински мъчно за нея.

Целия този ден тропах по разни врати. Повечето хора даже не ме допускаха вътре. Около половината вече били прецакани от други продавачи на циклопедии и те се оказаха най-злите. Четирима-петима ми треснаха вратата във физиономията, друг изсъска по мене един огромен злобен пес.

В късния следобед, когато камионът на Слим почна да ни прибира, бях уморен като куче и обезсръчен.

— Слушайте, не бива да се притеснявате от неуспехите през първия ден — поучава ни Слим. — Първият ден винаги е най-труден. Само си помислете — ако някой от вас беше успял да сключи договор, щеше да получи хилядарка. Представете си — един-едничък договор ви носи толкова пари! Освен това ви гарантирам, че тук бъка от будали.

После се извръща към мене:

— Гъмп, наблюдавах те как действаш. В тебе има много енергия, момче. Освен това си чаровен. Необходима ти е само малко практика и ще станеш специалист! А аз съм човекът, дето ще ти помогне да се изпедепцаш. Утре сутрин идваш с мен.

Вечерта, като се прибрах у госпожа Къран, даже не ми се слагаше залък в устата. Ето ме, великия „рекламен агент“, дето вместо да изкара нещичко, е с петдесет долара вътре, с изтъркани подметки и с дупка в гащите от зъбите на злобния пес.

Малкият Форест си играе на пода на дневната и ме питва къде съм бил.

— Да продавам циклопедии — обяснявам му.

— Какви енциклопедии?

Взех, че му ги показах, точно както ме учеше Слим. Произнесох си цялата лекция, отворих папката с всичките му там картинки и демонстрирах мостри от циклопедиите и ежегодишниците. Като се изчерпах, дребният надникна в една от книгите и обяви:

— Това са пълни лайна!

— Какво? — стреснах се. — Кой те е учил да приказваш такива думи?

— Чувал съм ги понякога от мама.

— Да знаеш, че едно седемгодишно хлапе не бива да говори така — поучавам го. — Освен това, защо викаш на книгите ми лай… боклуци?

— Защото са такива. Ето, погледни тук. Половината факти са неверни. — Той ми посочва отворената циклопедия и една картинка, под която пише „Буик, модел 1956“. — Това е модел 55-а. Автомобилите, произведени през 56-а не са имали такива перки. Виж и тази илюстрация — това е бомбардировач F85, не F100!

Дребният продължава и ми показва още куп неща, дето не са верни, после вика:

— Всеки тъпак ще разбере, че всички данни са погрешни.

„Е, не всеки“ — мисля си. Не съм сигурен дали Форесчо е прав, но във всеки случай още на другата сутрин ще попипам Слим.

 

 

— Трябва да уцелиш най-подходящото време — поучва ни Слим. — Точно след като съпругът е отишъл на работа и преди жените да заведат дечурлигата на училище. Ако видиш по двора играчки за малки хлапета, дето още не учат, тази къща можеш да я оставиш и за по-късно през деня.

Камионът ни хвърли в някакъв квартал, ние със Слим вървим по улицата и той ми подава тънкостите на занаята.

— Следващият най-подходящ момент е веднага след свършването на сапунените опери, преди булките да са хукнали да прибират децата и съпрузите им да са се прибрали от работа…

— Слушай — прекъсвам го, — искам да те питам един въпрос. Един човек ми каза, че много от нещата в циклопедиите не са правилни.

— Брей да му се не видяло, и кой беше тоя умник?

— Предпочитам да не му казвам името. Е, вярно ли е?

— Мама му стара, откъде да знам? — възклицава Слим. — Да не би да ги чета тия пущини? Работата ми е да накарам хората да ги купуват.

— Ами като ги купят? Май хич не е честно да ги караме да се изръсват за разни лъжливи книги.

— На кой му пука? — вика ми Слим. — Нито един от тия леваци няма да забележи грешката, пък и нали не си въобразяваме, че използват енциклопедиите? Взимат ги най-вече, за да си ги подредят на полиците, и най-вероятно изобщо не ги отварят.

И докато вървим и си приказваме, Слим бързо отбелязва къщата, дето плачат за нашите книги. Боята й е малко поизлющена и общо изглежда онемарена, обаче от един клон виси на въже стара автомобилна гума и на верандата има няколко велоспедчета.

— Точно това ни трябва! — разтрива ръце той. — Знам аз. Дечурлигата сигурно са тъкмо на училищна възраст. Обзалагам се, че в този момент мама вече си отваря портмонето, за да ми приготви паричките.

После чуква на вратата и скоро се появява една дама, дето има вид на много уморена, а очите й са някак си опечални. Слим тутакси се развихри. Докато бърбореше, успя да се намъкне в къщата, и докато жената се усети, вече сме се положили на канапето в дневната й.

— Слушайте, действително не са ми необходими повече енциклопедии — обяснява ни тя. — Вече купих британската и американската и ще ги изплащам в продължение на десет години.

— Именно! — възклицава Слим. — И няма да ги използувате междувременно. Нали разбирате, онези енциклопедии са за по-големи деца — които учат в последните класове на гимназията или в колеж. Обаче вие имате страхотна необходимост от справочник сега, докато дечицата ви са малки, имате нужда от нещо, което да им е интересно. И ето че аз ви го предлагам.

После взе да връчва на дамата всичките си мостри и да натъква колко много картинки и разни други работи има вътре и как текстовете били опростени и много повече разбираеми, отколкото в другите циклопедии, с които госпожата вече се е снабдила. Когато Слим свърши заявлението си, жената толкова беше омекнала, че чак ни поднесе лимонада, а накрая си сложи парафа на договора. Слим взе да ми се дуе:

— Е, Гъмп, видя ли колко е лесно? Какво ще кажеш, само за двайсет минути изкарах хилядарка — фасулска работа, все едно да вземеш шоколадчето на някое детенце.

И беше напълно прав, само дето аз се чувствах адски кофти от цялата далавера. Чудя се какво ли ще прави горката жена с всичките тези циклопедии. Ама според Слим тя била точно клиентка по негов вкус.

— Знаеш ли, Гъмп — разяснява ми той, — тия жени вярват във всички глупости, дето ще им ги надрънкаш. Повечето от тях направо са щастливи, че има с кого да си поговорят.

А после ме отпраща сам да пласирам циклопедиите и вика, че до края на деня изчаквал да имам една-две продажби, след като вече ми бил светнал как да го правя.

И аз го правех, честна дума. Обаче до късния следобед бях почукал поне на двайсет и пет врати и нито един път не ме поканиха вътре. Четири-пет пъти хората даже не ми отваряха, ами през пощенския процеп ми викаха да се махам. Една госпожа си копаеше алеята и като разбра за какво съм дошъл, ме погна с мотиката.

Точно се завръщах към мястото, откъдето ни взимаше автобусът, когато се натъкнах на улица, дето беше различна от онези, където работех. Тази ми ти улица беше екстра, с наистински хубави къщи с градини и със скъпи коли пред тях. А пък най-накрая й, покатерена на малък хълм, се намираше най-голямата от всички къщи — цял дворец, би могло да се каже. Викам си на ума, че няма какво да изгубя. Вярно, че Слим ни обясни как такива баровци не купуват циклопедии, ама все пак трябва да опипам нещо, поради което се изкачвам до двореца и позвънявам. За пръв път през този ден стоях пред врата, дето е със звънец. Поначало не стана нищо. Решавам, че няма никой вкъщи. Позвъних още два-три пъти и таман да си хвана пътя, вратата неидейно се отвори и пред мен застана дама, с червена копринена рокля и цигаре. Беше по-възрастна от мене, обаче все още много красива, с дълга кафява коса и адски много грим. Като ме видя, ме изгледа от пети до глава два-три пътя, после широко ми се усмихна. И преди да имам възможността да кажа нещо, отвори вратата и ме покани в къщата.

Казваше се госпожа Хоупуел, ама ми каза да й викам Алис.

 

 

Госпожа Хоупуел — пардон, Алис — ме поведе в страшно голяма стая с висок таван и с баровски мебели и ме питва дали искам нещо за пиене. Климнах, а тя:

— Какво да бъде? Бърбън, джин, скоч?

Обаче през ум ми минава, че пиенето е забранено през работно време, затуй отвръщам, че искам само една кокакола. Дамата се завръща с питието ми, а аз почвам лекцията си. Още не съм я изкарал и до половината и госпожа Хоупуел ме пресеква:

— Благодаря, Форест. Това е достатъчно. Ще ги купя.

— Кво? — сепвам се. Направо съм шашнат от късмета си.

— Енциклопедиите. Ще купя един комплект.

После ме питва за каква сума да подпълни чек, а пък аз се захващам да й изяснявам, че всъщност не плаща нищо, че само подписва договор да купува ежегодишника до края на живота си, обаче тя ми означава да млъкна и ми вика:

— Само ми покажи къде да подпиша.

Точно това и направих.

Своевременно отпих от кокаколата. Пфу! Беше отвратителна. Поначало реших, че госпожата ми е изляла още нещо в чашата, ама не беше, щото видях кутията от колата върху съседната масичка.

— А сега, Форест, ще се преоблека в нещо по-удобно — обявява госпожа Хоупуел.

Мисля си, че и така изглежда доста удобно, обаче това въобще не ми влиза в работата.

— Да, госпожо — отвръщам й.

— Наричай ме Алис — промълвява тя и зачезва от стаята, а роклята й шумоли подире й.

Седях си, визирах се в кокаколата и ставах все повече жаден. Обаче после реших, че госпожата ще липсва най-малко няколко минути, затуй отидох в кухнята. Майчице, никога не бях виждал такава кухня! Честна дума, по-голяма от цялата къща на Джени, цялата в плочки и в дърво и в алпака, а осветлението ремонтирано вътре в тавана. Надникнах в хладилника да проверя има ли друга кокакола, щото тая сигурно беше нещо развалена. За моя изненада вътре бяха разположени поне петдесет кутии, поради което отворих една и отпих голям гълток. Бррр! Пикня!

Всъщност не приличаше съвсем на пикня, макар да не знам точно какъв е вкусът й. По-скоро беше нещо като коктейл от терпентин и смазка, с добавка от малко захар и газирана вода. Дойде ми на ума, че някой е погодил мръсен номер на госпожа Хоупуел.

Обаче в тоя момент лично госпожата влиза през вратата и възклицава:

— О, Форест, виждам, че си открил колата! Нямах представа, че си толкова жадничък, горкичкото ми момче! Чакай да ти налея в чаша.

Беше облякла къса розова нощничка, дето разкриваше всичките й прелести, които хич не бяха за пренебрегване, и носеше рошави розови чехлички, поради което си намислих, че сигурно се кани да си легне.

„Сега я втасахме“ — викам си, а госпожата взе чиста чаша, проблясваща като дъга, пусна кубчета лед и ми наля кокаколата. Чух я как пращи в чашата и тъкмо се чудех как ще я изпия, госпожа Хоупуел ми вика, че ей сега ще се върне, отивала малко да се поосвежи. Тъкмо да изхвърля пак кокаколата, когато ми идва идея. Може би ще успея да я направя за пиене. Спомних си за едно време в унивирситета, когато толкова ми се пиеше лимонада, че чак я усещах в устата си, ама нямах пукнат лимон, а мама ми беше изпратила праскови, поради което си изготвих прасковада, като ги изстисках през чорапа си.

Тая кокакола беше адски противна, обаче си мислех, че все нещо може да я подобри, щото езикът ми е засъхнал като подметка и даже може би вече умирам от жажда. Освен това така се бях настървил на колата, че акълът ми — все в нея.

Позавъртях се из грамаданския килер и какво да видя — стотици бурканчета и шишенца във всякакви форми и размери. На някои пише „кимион“, на други — „табаско“, а на още други — „естрагонов оцет“. Имаше още бутилчици, бурканчета и кутийки с други неща. Открих зехтин и реших, че може да премахне донякъде вкуса на смазка, после се натъкнах на стъкленица с шоколадов сос, който сто процента щеше да замаскира вонята на терпентина. Сипах двайсет-трийсет различни неща в купата, дето стоеше на плота, побърках ги с пръсти, после сипах няколко лъжици в чашата с кокакола. За момент сместа взе да ври и да съска като че ли всеки миг ще избухне, ама като я забърках по-дълговременно с леда, придоби по-хубав вид и след неизвестно време почна пак да си прилича на кокакола.

Правичката да ви кажа, вече се усещах като онези ми ти златотърсачи в пустинята, дето слънцето ги е препекло като филийки, тъй че вдигнах чашата и я изсуших на един дъх. Този път ми се видя по-свястна и макар да не беше съвсем като колата, поне нямаше вкус на пикня. Всъщност беше толкова хубава, че даже си налях още една чаша.

Точно тогава госпожа Хоупуел се завърна в кухнята и се поинтересува:

— Форест, как ти се струва тази кола?

— Нищо й няма. Всъщност ще си налея още. Да сипя ли и на вас?

— Благодаря, Форест, не искам.

— Защо? Не сте ли жадна?

— Жадна съм и то доста, но предпочитам… ами други питиета.

Тя си наля половин чаша джин, а отгоре — портокалов сок, а после ми вика:

— Знаеш ли, непрекъснато се удивлявам как някой може да пие тази гадост. Да си призная, това е изобретение на съпруга ми. Питие, което искат да нарекат „Нова кока-кола“.

— Така ли? Вярно, че не прилича точно на старата.

— Добре че ми го каза, глупако! Никога в живота си не съм вкусвала по-голяма гадория. Смърди на… мама му стара, не знам точно… на терпентин или нещо подобно.

— Да — викам, — усетих.

— Това е най-идиотската идея, която е хрумвала на шефовете на мъжа ми от компанията в Атланта. „Нова кола“ — дрън-дрън-ярина! — възклицава жената. — Все прецакват разни продукти, пък после се чудят как да ги продадат. Мен ако питаш, тая нова кока-кола ще бъде пълен провал.

— Така ли?

— Абсолютно. Всъщност ти си първият, който изпи цяла чаша, без да повърне. Знаеш ли, съпругът ми е вицепрезидент и е шеф на отдела за изследвания и рационализации. Страхотна рационализация, няма що!

— Абе не е чак толкова лоша, ако сложиш разни други работи в нея — обаждам се аз. — Нищо й няма, като я пооправиш.

— Нима? Е, това не е мой проблем. Слушай, не съм те довела тук да обсъждаме безмозъчните идеи на мъжа ми. Купих проклетите ти енциклопедии или както там им викат, а сега искам една услуга. Днес следобед трябваше да дойде масажист, но изобщо не се появи. Умееш ли да разтриваш гърбове?

— А?

— Разтриване на гръб — нали разбираш. Лягам по корем, а ти ме масажираш. Щом толкова разбираш от познавателни книги, сигурно знаеш как се разтрива. Дори идиот ще се досети как да го направи.

— Да… ама…

— Слушай, глупендер — просъсква госпожата, — вземи си проклетата кока-кола и ела с мене.

Отведе ме в стая с огледала по всичките стени и със страхотно легло на поставка по средата. От говорителните, изградени в тавана, се изнасяше музика, а до леглото стоеше огромен китайски гонг.

Госпожа Хоупуел се мята на кревата, захвърля чехличките и нощничката си, слага си голям пешкир върху долната половина и се просва по корем. Опипах се да не я гледам, докато се случваше всичко това, ама хич не ми беше лесно, по причина, че цялата стая е от огледала.

— Хайде — покани ме тя. — Почвай да масажираш.

Възездих я и заразтривах раменете й. Госпожата взе тихичко да охка и да ахка. Колкото по-яко разтривам, толкова по-силно охка тя. А после ми вика: „По-надолу! По-надолу!“. Послушвам я, ама положението почва да става адски кофти, щото вече съм седнал почти върху пешкира. Накрая госпожа Хоупуел се запъхтява, пресегва се и удря китайския гонг. Майчице, цялата стая се разтресе и огледалата като че всеки момент ще паднат от стената.

— Вземи ме, Форест — изстенва тя.

— Къде да ви взема?

— Просто ме вземи! — изкрещява жената. — Сега!

Най-неидейно се сещам за Джени и за куп други неща, а оная ми ти госпожа ме напипва, гърчи се и се тръшка по леглото и тъкмо си мисля, че положението става безконтролируемо, когато без предубеждение вратата на огледалната стая се отваря с трясък и на прага се изтъпанчва някакъв дребосък, издокаран с костюм и вратозавръзка и с очила с телени рамки, който досущ мяза на нацист.

— Алис! — изкрещява човекът. — Хрумна ми гениална идея! Ако прибавим стоманени стружки към колата, те ще премахнат вкуса на терпентин!

— Боже мой, Алфред! — сопва се госпожа Хоупуел. — Какво нравиш вкъщи по това време? — После бързо сяда на кревата и се мъчи да придърпа кърпата нагоре, че да се закрие донякъде.

— Хората от моя отдел разрешиха проблема. — Човекът си говори и комай не му прави впечатление, че жена му е гола.

— Какъв проблем, Алфред?

— За новата кока-кола. — Той влиза в стаята и се държи така, като че ли мен изобщо ме няма. — Мисля, че открихме начин да накараме хората да я пият.

— О, за бога, Алфред! Кой ще я пие тази пикня? — Госпожата има вид, че всеки момент ще се разридае. Горкичката, има само един пешкир, пък се мъчи да се покрие хем долу, хем горе, което изобщо не се получава, поради което тя все се опипва да си вземе нощницата от пода, ама всеки път, щом посегне към нея, пешкирът пада. Пак правя опити да гледам настрани, обаче всичко се вижда в огледалата.

Някъде по това време Алфред ме отбелязва и ме питва:

— Вие ли сте масажистът?

— Нещо подобно — отвръщам.

— Това вашата кола ли е?

— Ъхъ.

— И я пиете?

— Ами да.

— Без майтап?

Климнах. Просто не знаех какво да кажа, за да не обидя изобретението му.

— И не ви се струва отвратителна? — Очите му стават големи като палачинки.

— Вече не — отговарям, — щото я оправих.

— Оправил сте я? Но как?

— Сложих разни неща от килера.

— Чакайте да погледна. — Той взима чашата и я поднася под светлината и я изучава, както човек изучава гадинка в лабораторен буркан. После взе че отпи малко от нея и очите му някак си се замрежиха. Поглежда към мен, към госпожа Хоупуел и отпива мощен гълток. Сетне възклицава: — Боже мой! Това чудо хич не е лошо!

Пи още малко и по лицето му се появява смаяно изображение, сякаш е видял призрак или нещо такова.

— Оправил си я! — изкрещява той. — По дяволите, как успя?

— Прибавих някои неща, дето ги взех от килера — разяснявам.

— Ти? Един масажист?

— Той не е точно масажист — намества се госпожа Хоупуел.

— Нима? Тогава какъв е?

— Продавач на циклопедии — викам му.

— А? Тогава какво правиш тука с жена ми?

— Това е дълга история — отвръщам.

— Всъщност няма значение — промърморва дребосъкът. — Ще поговорим за това по-късно. В момента много повече ме интересува да разбера какво си направил с тази кока-кола. Кажи ми! За бога, кажи ми!

— Не знам с точност. Отначало ми се стори като пик… Отначало вкусът не ми хареса и си казах, че не е зле да я подправя.

— Не му харесал вкусът! Абе, олигофрен такъв, признай, че приличаше на пикня. Да не мислиш, че не го знаех? А пък ти поне си успял да я направиш горе-долу годна за пиене. Имаш ли представа колко струва подобно изобретение? Милиони! Милиарди! Хайде, опитай се да си спомниш. Какво сложи вътре, ъъъ… между другото, как се казваш?

— Гъмп — викам му. — Форест Гъмп.

— Да, Гъмп. Хайде сега, Гъмп, напъни си мозъка и бавно ми обясни какво си направил с напитката. Покажи ми какво сложи в нея.

Така и направих, само дето не можех да си напомня всичко. Наизвадих шишенца, бурканчета и други неща и се опипах да повторя експеримента, ама все не можех да го докарам като първия път. Опипвахме се отново и пак, може би петдесет пъти, докато полунощ отдавна мина, обаче всякога Алфред изплюва колата в мивката и вика, че изобщо не е като първата партида. Своевременно госпожа Хоупуел е вече на двайсетия си джин с портокалов сок и по едно време ни казва:

— Абе, тъпанари, няма начин да направите от тая помия нещо свястно. Хайде да си легнем тримката и да проверим какво ще се случи.

— Млъкни, Алис — смъмря я Алфред. — Не разбираш ли, че това е най-големият шанс в живота ми?

— Ами и аз ти предлагах точно такъв шанс — промълвява госпожата, изтегля се в огледалната стая и почва да блъска по гонга. Мъчим се с Алфред още неизвестно време, накрая той се обляга на хладилника и си стиска главата, а после ми вика:

— Гъмп, това е невероятно. Изтръгна ме от челюстите на поражението само за да ме запратиш отново там. Обаче аз не се предавам лесно. Ще повикам полицията да запечата тази кухня. А утре ще доведа тук цял екип, за да опакова всички предполагаеми съставки, които си добавил към колата, и да ги изпратят в Атланта.

— В Атланта ли? — чудя се аз.

— Точно така, Гъмп. А най-ценното, което ще вземат, е твоя милост.

— Мене ли?

— Абсолютно! Вдигаш си дебелия задник и идваш в лабораторията ни в Атланта да оправиш кока-колата. Само си помисли, Гъмп. Днес те очаква Атланта! Утре целият свят!

Като тръгваме сезирам на прозореца усмихнатото лице на госпожа Хоупуел и като правя сметка на всичко, случило се досега, имам чувствието, че неприятностите ми тепърва почват.