Уинстън Грум
Гъмп & син (8)

8.

След този инцидент с безподобния Бакър беше свършено. Получи се нещо като верижена реакция и накрая самият той се отзова в пандиза, където сега ще има възможност изцяло да се просвети на рехабилитирането не само на затворниците, ами на собствения си набожен задник.

А пък аз смятах, че връщането в панделата ми е в кърпа вързано, ама това не се сбъдна.

Националните медии надушиха за размирниците в „Божи гроб“ и бог знае как снимката ми попадна във вестниците, даваха я и по телевизора. Тъкмо очаквам автобусът да ни откара обратно в затвора, не щеш ли, появява се един човек с документ в ръка и вика, че това е моето „освобождаване“. Издокаран е адски гиздаво в костюм и с тиранти, зъбите му са големи и лъснати като обувките му и изглежда малко нещо като борсов агент.

— Гъмп — извръща се той към мене, — аз съм твоят ангел спасител. Казвам се Иван Бозовски.

Та тоя Иван Бозовски разправя, че опипвал да ме открие още откакто съм се явил пред комисията на Капитолийския хълм.

— Видя ли днешните вестници, Гъмп? — питва ме той.

— Не, сър.

— В такъв случай може би ще представляват интерес за тебе.

Подаде ми брой от „Уолстрийт Джърнал“, на чиято главна страница пише: „НЕНОРМАЛЕН СТАВА ПРИЧИНА ЗА ЗАТВАРЯНЕТО НА УВЕСЕЛИТЕЛЕН ПАРК, ДОПРИНАСЯЩ ЗА УКРЕПВАНЕТО НА РОДНАТА ИКОНОМИКА“.

Човек, наскоро освободен от вашингтонската болница за криминално проявени лица с психични увреждания, вилня вчера в градче в щата Каролина и лиши хиляди трудолюбиви американски граждани от подобряване на икономическото им състояние, предизвиквайки поредица от събития, довели до провала на един от най-благочестивите и уважавани жители на Каролина.

Имаме сведения, че виновникът се казва Форест Гъмп, човек с неимоверно ниски умствени способности, който е участвал в подобни размирици в Атланта, в Западна Вирджиния и другаде.

Гъмп, излежаващ присъда заради нанесено оскърбление на Конгреса на Съединените щати, бил включен в програмата „Трудът освобождава“ и работел в библейския парк, основан от преподобния Джим Бакър, благочестив и горещ привърженик на американския начин на живот.

Вчера, изпълнявайки ролята на гиганта Голиат, Гъмп, за когото се твърди, че е огромен мъж, очевидно започнал да се държи „неприлично“, според думите на властите, като в един момент запратил другия библейски герой, Давид, отвъд горичката и право в езерото, обитавано от механичен кит, който, както твърдят от администрацията на „Божи гроб“, „бил ужасен от неканения гост“ и започнал да изхвърля водни фонтани, след което се нахвърлил срещу гостите и посетителите.

По време на настъпилата суматоха преподобният Бакър и неговата секретарка Джесика Хан, се заплели в библейските тръстики, които разкъсали дрехите им, и впоследствие били задържани от полицията, което, според говорителя на полицията, било „неприятно недоразумение“.

И така нататък — все подобни тъпотии. После Иван Бозовски си взе вестника и ми вика:

— Харесвам стила ти, Гъмп. Преди да се забъркаш в тази каша, имаше възможност да наклепаш полковник Норт и президента, но не го стори. Не издаде никого и пое вината върху собствените си плещи. Ето това наричам чувство за отговорност! Сигурен съм, че в моето предприятие ще се намери място за човек като теб.

— Какво е това предприятие?

— Накратко казано, продаваме и купуваме разни неща — разбира се, само на хартия. Бонове, акции, предприятия — каквото се случи. Всъщност на практика не купуваме и не продаваме нищо, но като приключим с телефонните разговори и с преразпределението на разни книжа, джобовете ни са претъпкани с мангизи.

— И как го правите?

— О, това е направо фасулска работа. Чрез подлости, мръсни номера, шпиониране и обиране на хората. Гъмп, този свят е истинска джунгла и аз съм големият тигър.

— А какво ще трябва да правя?

Иван слага ръце на раменете ми.

— Гъмп, откривам в Ню Йорк клон на моята компания, наречен „Поверителна търговия“, и искам да бъдеш негов президент.

— Аз ли? Че защо?

— Защото си почтен. Само един честен човек би могъл да излъже Конгреса и да спаси този тъпанар Норт. Гъмп, трябва ми точно човек като тебе.

— Каква е заплатата?

— Няма горна граница, приятел. Нима ти трябват пари?

— А на кого не му трябват?

— Имах предвид истински пари. Суми с половин дузина нули отзад.

— Ами, трябва да изкарам нещичко за училищните такси на малкия Форест, да спестя някой и друг долар, за да го изпратя в колеж и така нататък.

— Кой е малкият Форест? Твоят син?

— Ъъъ, нещо такова. Поверили са го на моите грижи.

— Боже господи, Гъмп — възклицава Иван Бозовски, — с парите, които ще получаваш, спокойно можеш да го запишеш едновременно в Чоут, Андовър, „Сейнт Пол“ и в Епископалната гимназия и като приключи с образованието си, ще бъде толкова богат, че ще изпраща мръсните си ризи да ги перат в Париж.

Ето как започнах кариерата си на служител в гигантска корпорация.

 

 

Никога не бях ходил в Ню Йорк и честно да си призная, гледката ме замая.

Хабер си нямах, че на света има толкова много хора, дето обикалят по улиците и по тротварите, влизат и излизат от небостъргачите и магазините. А шумът е направо нечовешки — свирят клаксони, трещят пнематични чукове, вият сирени, и какво ли още не. Първото ми впечатление беше, че се намирам в мравуняк, където всички мравки са полуоткачили.

Иван Бозовски първо ме заведе в офисите на своята компания. Те се помещават в огромен небостъргач близо до Уолстрийт и са пълни със стотици хора, дето работят на компютърите, и всички носят ризи, вратозавръзки и тиранти, а повечето имат кръгли очилца с рогови рамки и косите им са олизани назад. Всички до един разговарят по техните си телефони и така са задимили с пурите си, че поначало си помислих: „има пожар!“.

— Виж сега в какво се състои работата, Гъмп — поучва ме Иван. — Задачата на хората, които виждаш тук, е да се сприятеляват с шефовете на големи компании и когато се разбере, че последните дават големи дивиденти, отчитат добри приходи, искат да продадат компаниите си, да открият нови клонове или изобщо да направят нещо, което ще повиши цената на акциите им, ние започваме да купуваме въпросните акции преди вестниците да надушат новината и да позволят на всеки тъпанар от Уолстрийт да натрупа солидна печалба.

— А как става сприятеляването с онез хора? — интересувам се аз.

— Много просто. Кибичиш по клубовете, където се събират важните клечки, завършили Харвард или Йейл, или на други места, които тези олигофрени обичат да посещават. Черпиш ги няколко питиета и се правиш на тъпак, водиш ги на вечеря, намираш им момичета, целуваш им задниците и всичко, каквото се наложи. Понякога ги изпращаме със самолет на ски в Аспен или в Палм Бийч, или на друго място. Обаче ти няма да се занимаваш с това, Гъмп, моите хора умеят да се справят с всичко. От теб се иска само да бъдеш президент и да докладваш лично на мен да речем… веднъж на шест месеца.

— Какво да докладвам?

— Ще измислим, когато му дойде времето. А сега ми позволи да ти покажа кабинета ти.

Повежда ме по един коридор към огромен кабинет с махигоново бюро, кожени кресла и дивани и с персийски килим на пода. Всичките порзорци гледат към града и към реката, по която се разхождат напред-назад лодки и пароходи, а в далечината сезирам Статуята на свободата, проблескаща под вечерното слънце.

— Е, Гъмп, какво ще кажеш?

— Хубав изглед — отвръщам.

— Кой ти гледа изгледа, глупчо! Това тук струва четиристотин долара квадратния метър — великолепна недвижима собственост, приятелю! Лична секретарка ще ти бъде госпожица Хъджинс. Жестока мадама! От тебе искам само да си седиш на бюрото и когато тя ти донесе някакви документи за подпис, да си слагаш парафа. Изобщо не е необходимо да ги четеш — и без това са пълни с досадни подробности. Винаги съм поддържал тезата, че администраторите не бива да знаят прекалено много за онова, което става в предприятията им — нали се сещаш какво имам предвид.

— Право да ви кажа, не знам — отвръщам. — Знаете ли, досега все се забърквах в големи каши, щото вършех неща, от които хабер си нямах.

— Не се притеснявай за това, Гъмп. Очакват ни само успехи. Подобен шанс едва ли отново ще се предостави на теб… и на твоя син. — Иван ме прегърна през раменете и ми се озъби с чаровната си усмивка. — Имаш ли други въпроси?

— Да. Къде е тоалетната?

— Тоалетна? Твоята тоалетна? Ето я, зад онази врата. Питаш ме дали ще разполагаш с лична тоалетна, нали?

— Тц. Просто ми се пикае.

При тия ми думи Иван леко подскокна.

— О, бих казал, че се изразяваш много откровено. Но моля, господин Гъмп, заповядай в личната си тоалетна.

Така и направих, ама все още се чудех дали постъпвам правилно като приемам предложението на тоя Иван Бозовски. Все ми се струваше, че и преди бях чувал хубави приказки като неговите.

 

 

Накрая Иван си отиде и ме изостави в моя нов кабинет. Върху бюрото ми се перчи голяма медена табела, на която пише „Форест Гъмп, президент“. Тъкмо се бях насадил в коженото кресло и си качих краката на бюрото, вратата се отваря и при мен влезе красива млада жена. Мисля си наум, че това сигурно е госпожица Хъджинс.

— О, господин Гъмп — вика ми тя, — добре дошли в отдел „Поверителна търговия“ на Корпорацията.

Тая госпожица Хъджинс е жестоко гадже — като я гледаш, чак зъбите ти тракат. Тя е висока, синеока брюнетка с разкошна усмивка, зад която се показват хубавите й зъби, а полата й е толкова къса, че се страхувам да не й видя пликчетата, когато се наведе.

— Ще желаете ли кафе или нещо друго? — пипа ме тя.

— Не, но все пак благодаря.

— И все пак да ви донеса нещо? Например кока-кола или уиски с лимонов сок?

— Благодаря, обаче наистина не искам нищо.

— В такъв случай може би ще пожелаете да разгледате новия си апартамент?

— Какво?

— Апартамент. Господин Бозовски ви взе апартамент, тъй като сте президент на местния клон.

— Мислех, че ще спя на канапето… нали тук има баня и прочие…

— За бога, не, господин Гъмп. Шефът ми нареди да ви осигуря подобаващо жилище в района на Пето авеню, където да устройвате приеми, когато се наложи.

— Че кого ще приемам?

— Когото и да било — отвръща госпожица Хъджинс. — Ще бъдете ли готов да речем… след половин час?

— Да тръгваме още сега. А как ще стигнем дотам?

— С вашата лимузина, разбира се.

 

 

За нула време се отзоваваме на улицата и се възкачваме на голяма черна лимозина. Толкова е огромна, че се страхувам да не би да не успее да завие покрай ъгъла, ама шофьорът, който се казва Еди, е толкова печен, че даже задминава и такситата, като кара направо по тротвара. И ето че след не много минути пристигаме в моя нов апартамент, след като сме разпилели пешеходците из цялото Медисън авеню. Госпойца Хъджинс ми изяснява, че вече се намираме в жилищната част на Ню Йорк.

Зданието, дето спираме, е голямо и от бял мрамор, над вратата му има балдахин, а пред нея — портиери, облечени като в старовремските филми. На табелката отпред пише „Хелмсли Палас“. Докато влизаме, отвътре се появява жена с кожено палто, повела да разхожда някакъв пудел. Тя ме съблюдава адски подозрително и ме премерва от глава до пети, сигурно щото още съм облечен с работните си дрехи от развеселителния парк.

Слязохме на осемнайсти етаж и моята лична секретарка отключи една врата. Брей да му се не види, като че ли влязох в истински дворец или нещо такова. От тавана висят кристаловидни полюлеи, стените са окичени с големи огледала с позлатени рамки и с много живопис. Сезирам камини, шикозни мебели и разни маси, по които има книги с картинки. Има и книготека, цялата в дърво, с елегантни килими по пода. Барът е в ъгъла.

— Желаете ли да видите спалнята?

Бях останал без думи, затуй само климнах.

Влизаме ние в спалнята и тогава вече напълно се шашнах: такова чудо никъде не бях виждал. Двойно легло, камина и телевизор, заграден в стената. Госпойцата ми каза, че хващал сто канала. Банята е още по-жестока — подът е мраморен, има душ със златни кранчета и устройства, дето пръскат струи във всички посоки. Има даже две тоалетни чинии, ама едната изглежда особена. Посочих я и попипах:

— Какво е това?

— Биде — отговаря госпойцата.

— Това пък за какво е? Защо няма тоалетна дъска отгоре?

— Ъъъ… засега използвайте другата — зачервява се госпойца Хъджинс. — По-късно ще поговорим за бидето.

„Абе истински дворец“ — мисля си аз, а секретарката Хъджинс ми прекъсва мисленето, понеже вика:

— Рано или късно ще се запознаете и със симпатичната собственичка на апартамента. Тя е приятелка на господин Бозовски и се каза Лиона.

 

 

После госпойцата настоява да излезем и да купим за мене нови дрехи, които да са „подхождащи за президент на един от клоновете на компанията на господин Бозовски“. Отидохме в някакъв магазин, наречен „При господин Скуиджи“, и там ни посреща самият господин. Той е плешив, нисък шишко с хитлеровски мустачки. И щом ме вижда, възклицава:

— А, господин Гъмп, очаквах ви!

После взе да ми показва дузини костюми, сака и панталони, и кройки и платове, и вратозавръзки и даже чорапи и долни гащи. Всеки път като си избера нещо, госпойцата Хъджинс протестирва:

— Не, не, не е подходящо.

А после ми пробутва друго. Накрая господин Скуиджи ме изтъпанчи пред огледалото и взе да ме измерва и да се възхищава:

— Ама че прекрасен екземпляр сте.

— Абсолютно сте прав — изчуруликва госпойцата.

— Между другото, господин Гъмп, как точно го слагате?

— Ами отпред, като всички — викам.

— Не ме разбрахте, господин Гъмп. Отляво или отдясно?

— А? — зяпнах аз. — Май няма особено значение. Обувам си гащите и туйто.

— Ами… ъъъ… господин Гъмп…

— Ушийте ги така, че да може да си го слага и отляво, и отдясно — намеси се секретарката Хъджинс. — С човек като господин Гъмп никога не се знае на коя страна ще му хрумне да си го премести.

— Права сте — отговаря господин Скуиджи.

 

 

На другия ден Еди ме взе с лимозината и точно като влязох в кабинета си, ето ти го идва Иван Бозовски и ми вика:

— След малко отиваме на обяд. Искам да се срещнеш с един човек.

През цялата останала сутрин подписвах докиментите, дето ми ги носи госпойца Хъджинс. Сигурно парафирах двайсет или трийсет броя и макар да надникнах в някои от тях, бъкел не разбрах. След час-два стомахът ми взе да ръмжи и почнах да си мисля за специалитета на мама „шкариди по креолски“. Добрата ми стара майка!

Хубаво, че Иван дойде и изяви, че е време за обяд. Друга лимозина ни поведе в ресторант на име „Четирите сезона“ и ни водят на маса, където седи висок, кльощав и костюмиран човек, който в лицето досущ мяза на лошия вълк от приказките.

Иван Бозовски ни представя един на другиму:

— Господин Гъмп, запознайте се с един мой приятел.

Дългучът става и се ръкостиска с мене.

Казва се Майк Мълиган.

 

 

Майк Мълиган очевидно е борсов посредник, с когото господин Бозовски върши сделки. Този Майк търгува с нещо, което нарича рискови бонове, макар да се питам що му е изтрябвало да рискува. Все мак получавам впечатлението, че е някаква важна клечка.

Иван и Майк си поговорват за това-онова и стигат до същността на въпроса, която касае мене.

— Виж, господин Гъмп — вика ми господин Бозовски, — моят приятел Майк ще ти телефонира от време на време. Ще ти съобщава името на някоя компания, а ти ще го записваш. Майк ще ти го произнася буква по буква, така че да не сбъркаш. След като го запишеш, незабавно го съобщаваш на госпожица Хъджинс. Тя знае как да действа по-нататък.

— Така ли? — питвам го. — И за какво е всичко това?

— В твой интерес е да знаеш колкото е възможно по-малко, Гъмп — поучва ме Иван. — От време на време с господин Мълиган си правим взаимни услуги. Разменяме си тайни, нали се сещаш? — И той яко ми намига. Цялата тая работа нещо ми понамирисва и аха да го изкажа на глас, господин Бозовски „хвърля бомбата“:

— Гъмп, смятам, че трябва да получаваш прилична заплата, за да заплащаш училищните такси на сина си и да си осигуриш стабилно финансово положение. Предлагам ти около… ами, да кажем, двеста и петдесет хиляди годишно. Как ти се струва?

Седя и му се пуля като ударен от гръм. Навремето изкарвах доста добри пари, ама това, което ми се предлага, са адски много мангизи за идиот като мене. Помислих в течение на няколко секунди и климнах безмълвено.

— Значи се споразумяхме — стиска ми ръката Иван Бозовски. А оня Мълиган се хили като пача.

 

 

С минаване на времето ставам все по-натоварен. Подписвам документи като смахнат, та чак ръката ме заболява: документи за сливане на предприятия, за покупки, за продажби и за какво ли още не. Един ден връхлитам в коридора на Иван Бозовски, който се подсмива под мустак и ми вика:

— Гъмп, луд съм по дни като днешния. Купихме четири авиокомпании. Промених имената на две, а другите три моментално закрих. Ония тъпанари, пътниците, дори не подозират какво им се случва. Натоварили са ги в стоманен цилиндър с дължината на жилищен блок и са ги изстреляли във въздуха със скорост хиляда километра в час, а като се приземят, се оказва, че са в самолет на друга авиокомпания.

— Ами сигурно ще са изненадани — обаждам се аз.

— О, не и наполовина, колкото кретените, дето пътуват със закритите аерокомпании! — кикоти се Иван. — Свързахме се по радиото с пилотите и им наредихме незабавно да кацнат на най-близкото летище и да свалят тъпите копелета. Представи си само, някой педераст си въобразява, че лети за Париж, а го изритват в Гренландия. А пък пасажерите за Лос Анджелис могат да се озоват в Монтана, в Уисконсин или някъде другаде!

— Няма ли да се разсърдят?

— Майната им! — вика Иван и размахва ръце. — Точно в това е същността на въпроса, Гъмп. Майната му на капитализма! Трябва да се обединим, да уволняваме наляво и надясно, да подплашим хората, а после, без да ни забележат, да бръкнем в джобовете им. Това е целта ни, моето момче!

И така си я караме, аз подписвам докименти та пушек се вдига, а Иван и Майк Мълиган купуват и продават. Междунавременно се включих в хайлайфния кръг на Ню Йорк. Посвещавах бродуейски премиери, частни клубове и благоволителни мероприятия. Абе, изглежда, че в тоя град хората не си готвят вкъщи, ами всяка вечер обикалят ресторантите и се тъпчат с тайнствена на вид храна, дето струва колкото един костюм. Обаче си правя сметка, че мога да издържа на скъпотията, понеже изкарвам купища пари. Госпойца Хъджинс ме съпровожда на тези места. Казва, че Иван Бозовски е наредил да правя така, че да ме забележат, и вярно, че става така. Всяка седмица ме упоменават в клюкарските колони и много пъти ми показват и снимката. Секретарката Хъджинс твърди, че в Ню Йорк има три вестника: вестник за умни хора, вестник за тъпанари и вестник за глупаци. Ама тя вика, че всички, дето що-годе са важни клечки, четат и трите, та да не пропуснат, ако пише нещо за тях.

Една вечер, след като изтърпяхме голям благоволителен бал, госпойца Хъджинс трябва да ме остави в моя си дворец преди Еди да я закара у дома. Обаче тоя път ми вика, че иска да се качи в апартамента ми „за една чашка преди лягане“. „Това пък какво е?“ — бъхтам си мозъка, ама не е прилично да се отказва на дама, затуй се качихме.

Щом като влизаме, тя пуска стероуредбата, отива до бара и си налива питие. Чист скоч. После си изритва обущата и се пльосва на дивана в лежаща поза, а после питва:

— Защо не ме целунеш?

Доближих я и леко я мляснах по бузата, ама оная ми ти госпойца ме награби и ме завлече върху себе си.

— Ето, Форест, смръкни това. — И изтърсва малко бял прашец от една стъкленица върху нокътя на палеца си.

— Защо? — пипам я.

— Защото ще те накара да се чувстваш прекрасно. Да се почувстваш могъщ!

— Ама защо да се чувствам така?

— Не питай, ами го направи. Само този път. Ако не ти хареса, няма да те принуждавам да повториш.

Хич не ми се щеше, но това нещо имаше вид на необидно — просто бял прашец. Затуй го шмръкнах и кихнах.

— Откога жадувам за този момент, Форест — пръхти секретарката ми. — Желая те!

— Госпожице Хъджинс — смотолевям аз, — мислех, че отношенията ни са служебни.

— Крайно време е да се хванеш на служба — задъхва се тя, взе да развързва вратозавръзката ми и да ме опипва навсякъде.

Мамка му, ами сега какво да правя? Бях чувал, че е грешка да вършиш любов с колежка („Не сери, където ядеш“ — викаше лейтенант Дан), но в настоящия момент съм в тотално невидение. Секретарката ми е много красива, а пък и аз от сума ти време не съм бил с жена — красива или напротив… в края на краищата не бива да се отказва на дама… и още куп оправдания, дето си ги помислих наум за краткото време, с което се разполагах, и после, докато се усетя какво става, се отзовах в леглото с госпойца Хъджинс.

 

 

Като свършихме, тя изпафка една цигара, набързо се облече и си отиде, оставяйки ме насаме. Беше подпалила огъня в камината, цепениците хвърляха оранжеви искри и аз не се чувствах добре, както би трябвало да се изчаква, а някак си самотен и изплашен и непрекъснато се чудех какво ще ми погоди животът в Ню Йорк. Докато лежа и се визирам в огъня, не щеш ли, виждам лицето на Джени сред пламъците.

— Е, глупако, сигурно се гордееш със себе си — промълвя тя.

— О, не, не, всъщност съжалявам. Поначало никога не съм искал да си лягам с госпойца Хъджинс.

— Не затова става въпрос, Форест. Не съм и очаквала никога повече да не спиш с жена. Та нали си човек, имаш потребности.

— Тогава защо ми се сърдиш?

— Заради живота, който водиш, дебелак такъв! Какво търсиш тук? Кога за последен път си бил заедно с малкия Форест?

— Ами… обадих му се преди няколко седмици. Изпратих му пари и…

— И смяташ, че си отбил номера, а? Просто изпращаш пари и няколко пъти телефонираш?

— Не… обаче какво друго да направя? Откъде да намеря пари? Кой друг ще ми даде работа? Иван ми плаща царски.

— Нима? И за какво? Имаш ли представа какви са тези документи, които подписваш всеки ден?

— Господин Бозовски каза, че не трябва да се интересувам.

— О, да. Не се съмнявам, че скоро ще откриеш, и то на свой гръб. Мисля, че нямаш абсолютно никаква представа в каква каша си се забъркал, нали?

— Всъщност не.

— Ама пак си се накиснал, както винаги. Знаеш ли, Форест, винаги съм твърдяла, че може да не си най-умният човек на света, но все пак не си тъп, колкото изглеждаш и както действаш понякога. Познаваме се кажи-речи цял живот и ще ти кажа едно — най-големият ти проблем е в това, че не мислиш. Нали разбираш?

— Джени, все се надявах, че малко ще ме подпомогнеш.

— Вече ти казах, нямам възможност непрекъснато да бдя над тебе, Форест. Крайно време е да започнеш сам да се пазиш от неприятности, а междувременно няма да е зле да обърнеш внимание на малкия Форест. Мама започва да остарява и не може да се справи с всичко. Момчето има нужда от баща.

— Къде да го отглеждам? — разперих ръце. — Тука? Искаш да го доведа в тоя бардак? Може да съм глупав, но не съм толкова тъп и разбирам, че това не е подходящо място за възпитаване на едно момче — всички са или бедни, или богати, няма по средата. Тези хора се интересуват само от пари и дали пишат за тях във вестниците.

— Да, а ти си един от тях. Онова, което описваш, е едното лице на този град, и ти виждаш само него. Може би съществува друго. Хората навсякъде са еднакви, запомни това.

— Правя каквото ми нареждат — оправдавам се аз.

— Какво се случи с онзи Форест, който винаги искаше да бъде почтен и да постъпва по съвест?

На този въпрос нямах отговор и най-неидейно лицето на Джени почва да избледнява и да изчезва сред пламъците.

— Хей, почакай — викнах й, — тъкмо почнахме да се изясняваме… Не си отивай… Та нали дойде само преди няколко минути…

— Чао, Мао — прошепва Джени и вече я няма.

Седнах в леглото и от очите ми заструиха сълзи. Никой не разбира какво ми е, даже Джени. Идваше ми да се завия презглава и повече никога да не стана от леглото, обаче след малко взех, че се облякох и отидох в кантората. Върху бюрото си заварих куп писма за подписване.

 

 

Знам, че Джени е права за едно нещо: трябва да бъда повече време с малкия Форест, затуй уредих да дойде за неколцина дни в Ню Йорк. Малкият пристигна един петък и Еди го прибра от летището с моята лимозина, което си мислех, че ще впечатли дребния. Да, ама не.

Влиза той в кабинета, облечен в дочения си гащеризон и по тениска, разглежда се и отсича:

— Бих предпочел да съм в свинефермата.

— Защо?

— Какво му е хубавото на всичко това? Имаш чудесен изглед. И какво от това?

— Тук си изкарвам прехраната.

— И какво работиш?

— Подписвам докименти.

— Това ли мислиш да правиш до края на живота си?

— Де да знам. Все пак нали плащам сметките…

Той разклаща глава и се доближава при порзореца, после ме пита:

— Какво е онова ей там? Статуята на свободата?

— Да — отговарям. — Точно тя. — Направо не ми се повярва колко е пораснал. Сигурно е над метър и шейсет и със сигурност е красив младеж, щото има русата коса и сините очи на Джени. — Искаш ли да я видиш?

— Коя?

— Статуята на свободата.

— Защо не?

— Добре, щото съм наредил да направим ескурзия из града през следващите няколко дни. Ще видим всички отбележителности.

Така и направихме. Отидохме на Пето авеню да прегледаме магазините, качихме се на Статуята на свободата и на Емпайър Стейт Билдинг, където малкият Форест изяви, че иска да хвърли нещо, за да провери за колко време ще стигне до земята. Ама не му позволих. Посветихме гроба на Грант и Бродуей, където един мъж се разхождаше, извадил навън оная си работа, също и Сентръл Парк, обаче за малко, щото присъстваха апаши. Взехме метрото и слязохме близо до хотел „Плаза“, където изпихме по една кокакола. Сметката дойде и беше двайсет и пет долара.

— Това е пладнешки обир — изявлява Форесчо.

— Не се притеснявай, мога да си го позволя — викам му. Ама той клима с глава и отиде да се качи на колата. Ясно е като бял ден, че не се забавлява, но съм безпомощен. Не иска да идем на театър, а в магазините за играчки му е скучно. Закарах го в музея на изкуствата „Метрополитен“ и отначало дребният май се заинтригува от нещо, дето досущ е като гробницата на цар Тут, обаче след малко вика, че това тук са куп вехтории и ето, пак трамбоваме по улиците.

Оставих го в апартамента и се върнах в кантората. Когато госпойца Хъджинс ми донася нова пратка докименти за разписване, я питам какво да правя.

— Знаеш ли, може би ще му бъде интересно да види някои прочути хора.

— Къде да му ги намеря?

— Има само едно място в града за тази цел — ресторантът на Илейн.

— Това пък какво е?

— Трябва да го видиш, за да разбереш — каза секретарката Хъджинс.

 

 

Послушах я и отидохме в ресторанта на Илейн.

Отзовахме се там точно в пет часа, щото си направих сметка, че по това време повечето хора вечерят, обаче заведението беше напълно обезлюдено. Не беше това, което очаквах, и ми се видя, меко казано, съвсем обикновено. Из залата тук-таме щъкаха сервитьори, а в края на бара седи една якичка симпатична дама и пише в някакви сметководни книги. Реших, че това е лично Илейн.

Докато Форесчо се престраши да влезе, отидох при жената, представих й се и изясних защо сме дошли.

— Много хубаво — вика Илейн, — но малко сте подранили. Повечето наши клиенти ще започнат да се появяват след четири-пет часа.

— Какво? Ядат някъде другаде и после идват тук?

— Не, глупчо. Те са на коктейли, на премиери или на нещо от този род. Посетителите на моето заведение са нощни птици.

— Ще имате ли нещо против ние да вечеряме?

— Моля, заповядайте.

— Имате ли представа какви знаменитости ще дойдат по-късно?

— Обичайните ни посетители, предполагам. Барбара Стрейзънд, Ууди Алън, Кърт Вонегът, Джордж Плимтън, Лорън Бакал — кой знае, възможно е Пол Нюман или Джек Никълсън да са в града.

— И всички те идват тук?

— Понякога. Но слушай, имаме един закон и не трябва да го нарушаваш — в никакъв случай не бива да се доближаваш до знаменитостите и да ги безпокоиш. Всякакви снимки и интервюта са строго забранени. А сега седнете двамата на онази голяма кръгла маса. Наричаме я „семейна“ и ако се появят прочути личности, които нямат други уговорени срещи, ще ги настаня при вас и ще си поговорите.

Така и направихме с Форесчо. Изядохме си вечерята и десерта, после по още един десерт, но до този момент бяха пристигнали само шепа хора. Виждам, че малкият е отегчен, но си викам, че това е последният ми шанс да го впечатля с Ню Йорк, и точно като го виждам как се кани да си тръгне, вратата се отваря и кой, мислите, влиза? Самата Елизабет Тейлър!

От този момент ресторантът взе бързо да се напълва. Ето ги Брус Уилис и Доналд Тръмп и Шер, филмовата звезда. След туй се проявяват Джордж Плимтън с приятеля си, някой си господин Спинели, както и писателят Уилям Стайрън.

Ууди Алън пристига с целия си антураж, идват и писателите Кърт Вонегът, Норман Мейлър и Робърт Лъдлъм. Наоколо се напълни с красиви хора, облечени в скъпи дрехи и кожени палта. Бях чел за някои от тях по вестниците и се опипвах да обясня на Форесчо кои са.

За съжаление всички бяха с компании и си седят един с друг, не с нас. След малко дойде Илейн и се настани на нашата маса, сигурно за да не се чувстваме толкова усамотени.

— Май днес сме посетени само от знаменитости ергени — вика ни тя.

— Аха, така изглежда. Но като не може да контактуваме с тях, ще ни разкажете ли за какво си говорят, за да добие малкият Форест представа какви теми ги интересуват?

— Филмовите звезди говорят предимно за себе си — отвръща Илейн.

— Ами писателите?

— Писателите? Все едни и същи ги дрънкат — бейзбол, пари и фусти.

По това време вратата се отваря, влиза един човек и Илейн му махва да се доближи и да седне при нас.

— Господин Гъмп, запознайте се с Том Ханкс.

— Приятно ми е — викам му и го представлявам на малкия Форест, който му казва:

— Виждал съм ви по телевизията.

— Артист ли сте? — питвам го.

— Да — отговаря Том Ханкс. — А вие?

Разправям му аз откъси от разнообразната си кариера, а той, като ме послуша неизвестно време, ми вика:

— Господин Гъмп, вие сте интересна личност. Някой би трябвало да заснеме филм по автобиографията ви.

— Ами! Кой ще интересува от толкова тъпа история?

— Не се знае — отвръща Том Ханкс. — Животът е като кутия шоколадови бонбони. Между другото, тъкмо ми се намират няколко кутии. С пълнеж. Искате ли да си купите?

— Не, съжалявам, не си падам по шоколада, но благодаря все пак.

Том Ханкс ме попоглежда особено и промълвява:

— Винаги съм твърдял, че глупостта няма граници. — След което става и се измества на друга маса.

 

 

На другата сутрин в кантората на Иван Бозовски цари истинска паника.

— О, господи! О, господи! — пищи госпойца Хъджинс. — Арестуваха господин Бозовски!

— Кой? — питвам я.

— Полицията, олигофрен такъв. Кой друг арестува хората? Закараха го в затвора!

— Какво е направил?

— Издавал е и се е възползвал от поверителна информация — изкрещява тя.

— Но нали аз съм президент на този отдел? Защо не арестуват мен?

— Никога не е късно за това, господин президент — чувам в този момент. Гласът принадлежи на един страховит наглед детектив, застанал на вратата. Зад него се мержелеят две униформени ченгета. — А сега тръгваш с нас мирно и кротко, за да си нямаш неприятности.

Направих както той ми каза, ама последното му изречение се оказа пълна лъжа.

 

 

И ето ме пак в затвора. Трябваше да се досетя, че много хубаво не е на хубаво, ама не предразполагах, че ще се вдигне толкова голяма патардия. Арестували са не само Иван Бозовски. В панделата са натикани Майк Мълиган и разни други хора от кантората. Госпожица Хъджинс също е затворена като важна свидетелка по делото.

Позволиха ми само един телефон, затуй се обадих на малкия Форест в „Хелмсли“ и му казах, че няма да се прибера за вечеря. Нямах сърце да го известя, че баща му пак е в пандиза.

Като ме завеждат в килията, постановявам, че Иван ми е съсед и за безкрайно мое учудване има вид на бодряга. Като ме сезира, ми вика:

— Е, Гъмп, дойде моментът да покажеш колко добре дресиран мечок си.

— И какво трябва да направя?

— Същото, което направи за полковник Норт — да лъжеш, да прикриваш, да поемеш вината върху себе си.

— Чия вина?

— Моята, тъпако! Защо, мислиш, те направих президент на филиала? За да поемеш вината, ако се случи нещо подобно, затова!

— О, така ли? — викам му. — Трябваше да предположа, че тая работа не е чиста.

 

 

През следващите няколко дни ме изпитваха поне сто ченгета, адвокати и изследователи от най-различни финансови агенции. Ама аз не им казах нищичко. Държах си голямата уста затворена, което адски ги вбеси, обаче са безпомощни. Боже мили, толкова са много, че хабер си нямам кой представлява мен, господин Бозовски и Майк Мълиган и кой е против нас. Ама това е без никакво значение, щото и без това мълча като риба.

Един ден идва затворническият пазач и ми съобщава, че имам посветител. Като отивам в стаята за посветители, що да видя — там е малкият Форест.

— Откъде разбра? — питвам го.

— Как да не разбера? Вестниците и телевизията не се занимават с нищо друго. Хората казват, че това е най-големият скандал след аферата „Уотъргейт“.

— След кое?

— Няма значение — промълвява малкият. — Между другото най-сетне се запознах с госпожа Хелмсли, за която ти твърдеше, че е много симпатична.

— Така ли? Надявам се, че добре се грижи за тебе.

— И още как — изхвърли ме!

— Какво?

— Изхвърли и мен, и багажа ми на улицата. Рече, че не позволява разни долни мошеници да живеят в хотела й.

— Ами ти как се оправяш?

— Намерих си работа като мияч на чинии.

— Слушай, имам малко пари в банката. Някъде из вещите ми има чекова книга. Изтегли пари, за да си намериш жилище, докато си заминеш обратно. Виж дали не е останал някой и друг долар повече, че да ми платиш гарантирането.

— Добре. Май този път здравата си се накиснал.

Относно това Форесчо изглежда апсолютно прав.

 

 

След като гаранцията беше платена, бях свободен временно, но ми забраниха да се отдалечавам от града.

С малкия Форест взехме назаем апартаментче в квартал, пълен с престъпници, просяци и проститутки.

Форесчо се интересува как ще постъпвам когато делото почне, ама право да си кажа и аз не знам. Викам си, че все пак са ме наели, за да взема вината, и почетният човек винаги изпълнява поетите издължения. От друга страна ми се струва, че хич не е почетно да прекарам останките от живота си в панделата, а пък Иван Бозовски и Майк Мълиган да продължат да си живеят царски.

Един ден Форесчо ми казва:

— Слушай, защо не отидем още веднъж до Статуята на свободата? Миналия път беше много интересно.

Така и направихме.

Качихме се на екскурзивното корабче, а статуята се издигаше пред нас, красива и блестяща под следобедното слънце. Като слязохме, прочетохме надписа за „потиснатите маси, жадуващи да дишат свободно“, после се изкачихме най-отгоре на факлата и погледнахме отвъд пристанището към Ню Йорк, към всичките му там високи сгради, дето сякаш се забиват право в облаците.

— Ще ги наквасиш ли? — пипа ме малкият Форест.

— Кого да наквасвам бе, момче?

— Иван Бозовски и Майк Мълиган.

— Де да знам. Защо се интересуваш?

— Защото трябва добре да помислиш и да вземеш решение.

— Мислих и още как, ама просто не знам как да постъпя.

— Портенето е гадна работа — разсъждава дребният. — Не изпорти полковник Норт и…

— … и виж докъде ме докара това — до затвора.

— В училище адски ми се подиграваха заради тебе, но сигурно щяха да бъдат още по-злобни, ако го беше издал.

В това може би е прав. Стоях си на върха на Статуята на свободата, размишлявах (което хич не го мога) и се притеснявах (виж, по това много ме бива), накрая разклатих глава и изявих:

— Понякога се налага човек да прави онова, дето го смята за правилно.

 

 

Най-после дойде време за нашия процес. Подкарват ни като говеда в съдебната зала, където прокурор е някой си господин Гугулианти, дето изглежда като да е кмет или нещо подобно. Той е начумерен, неучтив и се обръща към нас като че сме убили майките си с брадви, или даже нещо по-лошо.

— Ваше Благородие, дами и господа съдебни заседатели — отпочва той, — тези трима мъже са най-изпечени престъпници! Обвинени са в кражба на пари… на вашите пари!

И от този момент нататък стана тя каквато стана!

Прокурорът продължи да ни вика мошеници, крадци, лъжци, фалшификатори и със сигурност щеше да ни нарече и педерасти, ако не бяхме на официално място.

Накрая, като свърши да ни очерня, дойде нашият ред да се отбраняваме. Пръв заема свидетелското място Иван Бозовски.

— Господин Бозовски — пипа го адвокатът, — признавате ли се за виновен в търговия с поверителна информация?

Между другото нас ни представлява голямата и прочута нюйоркска адвокатска фирма „Дюи, Скруъм и Ноци“.

— Аз съм абсолютно стопроцентово невинен — запъва се господин Бозовски.

— Ако вие не сте извършили престъпното деяние, кой тогава? — интересува се защитникът.

— Господин Гъмп, който седи ей там. Назначих го за началник на отдела по продажба на информация с изричната заповед да сложи край на каквато и да е подобна дейност и да подобри реномето на компанията ми, а той какво направи? Моментално става измамник…

Продължава още неизвестно време в този дух и ме изкарва по-черен от бобърски задник. Бил съм „изцяло отговорен“ за всичките сделки и всъщност на практика съм ги пазел в тайна от него, за да се обогатя. Все повтаря, че не му е известно за нелегални деяния. Накрая изявява по адрес на моя милост:

— Дано Бог се смили над гузната му душа.

После е наред Майк Мълиган, който свидетелства, че съм му се обаждал и съм му помагал с информация, но нямал представа, че го правя незаконно, и така нататък и така нататък. Когато се изредиха всички, загрявам, че ми е спукана работата, а господин Гугулианти ме гледа злобно откъм масата си.

Най-накрая дойде и моят ред да взема свидетелското място.

— Господин Гъмп — интересува се прокурорът, — с какво се занимавахте преди Иван Бозовски да ви назначи за президент на филиала на компанията си?

— Бях Голиат — викам му.

— Какво?

— Голиат — нали се сещате, гигантът от Библията.

— Държа да ви напомня, господин Гъмп, че се намирате в съдебна зала. Не се подигравайте със закона, защото може да ви струва скъпо, бъдете абсолютно сигурен.

— Не се шегувам — изясних му. — Работех в „Божи гроб“.

— Господин Гъмп, да не сте побъркан?

В този момент нашият защитник скочи:

— Протестирам, Ваше Благородие, свидетелят е подложен на обиди!

А пък съдията тежко-тежко изявява:

— Ммм, даа, свидетелят действително изглежда малко ненормален, като твърди, че е бил Голиат и прочие. Ще наредя да му бъде направен психиатричен преглед.

Така и стана.

Откараха ме в нещо като болница за луди, пък като надойдоха доктори и взеха да ме фраскат по колената с гумените си чукчета, аз си помислих наум, че и преди ми се е случвало. После ми дадоха да монтирам някакви пъзъли, питаха ме сума въпроси, дадоха ми да се мъча с един тест и накрая, за капак, пак ме шибнаха няколко пъти с чукчетата си. След всичко това ме върнаха на свидетелското място.

— Господин Гъмп — извръща се към мен съдията, — психиатричната експертиза потвърди подозренията ми. Вие сте душевноболен и подлежите на освидетелстване. Отхвърлям възражението на защитата. Господин прокурор, продължете разпита на свидетеля.

И пак взеха да ме питат и разпитват каква е била ролята ми в организацията. От отсрещната страна на нашата маса Иван Бозовски и Майк Мълиган се хилят предоволно.

Дадох признания, че съм парафирал всички документи и че от време на време съм си беседвал по телефона с Майк Мълиган, ама не съм му издавал никакви тайни, само малко съм му подсказвал. Накрая господин Гугулианти казва:

— По всичко личи, господин Гъмп, че сте готов изцяло да поемете вината и да спестите на съда необходимостта да я докаже — прав ли съм?

Седях като пън минута-две и се разглеждах из съдебната зала. Съдията ме зяпа изчаквателно, господата Бозовски и Мълиган се облягат по столовете с ръце, кръстени на гърдите, и се подхилкват гадно, а нашите защитници ми климат да изплюя камъчето и веднъж завинаги да приключим тая история.

Издигнах поглед към галерията и ето го моя Форесчо, седи и ме съблюдава с огорчено изражение. Сигурно знае какво ще направя и по каква причина. Затуй издъхвам и викам:

— Може да сте прав — виновен съм. Виновен съм, че съм разписвал докименти, но това е всичко.

— Възразявам! — изцепва се нашият адвокат.

— На какво основание?

— Ъъъ, нали току-що установихме, че този човек безсъмнено е идиот. В такъв случай в състояние ли е да прецени дали е виновен, или не?

— Възражението се отхвърля — обявява съдията. — Искам да изслушам обясненията му.

И аз им обясних.

Изказах им цялата история — как бях Голиат, и за безредиците в развеселителния парк, и как господин Бозовски ме спаси да не ме вкарат повторно в пандиза, и че ми даде конструкции да разписвам книжата, без да ги гледам, и че все пак съм само един беден идиот, който е абсолютно безхаберен какво става около него.

Изкратко казано, натопих господата Бозовски и Мълиган.

Като свърших, в залата избухна невъображаема врява. Всички адвокати са на крака и се надвикват да дават възражения. Вестникарските репортери презглава хукнаха към телефоните. Иван Бозовски и Майк Мълиган подскачат нагоре-надолу и колкото им глас държи крещят, че съм некадърен, долен, двуличен, неблагодарен, лъжлив доносчик. Съдията удря ли, удря с чукчето си да възвари ред, ама никой пет пари не дава. Хвърлих око към малкия Форест и тутакси разбрах, че съм взел правилното решение. Освен това си обещах на себе си, че каквото и друго да стане, никога повече няма да се наемам с чужда вина и туйто!

Както вече казах, понякога човек трябва да постъпва правилно.