Уинстън Грум
Гъмп & син (3)

3.

Като се прибрах при госпожа Къран вечерта, позвъних по телефона на Слим в неговия мотел да го пердупредя, че вече няма да оставям циклопедии по къщите на хората.

А пък той издъхва:

— Браво, Гъмп, хубаво ми се отплащаш за любезността. Забиваш ми нож в гърба, а? Трябваше да се досетя що за човек си. — И после ми изговори още куп неща, дето хич не са хубави, след което ми тресна слушалката в ухото. Е, поне приключих с него.

Докато се справям с всички тия неприятности, малкият Форест отдавна е заспал, а пък госпожа Къран се интересува какво се случва. Изясних й, че зарязвам циклопедичния бизнес и отпътувам за Атланта да помогна на Алфред да си направи новата кокакола и че съм взел това решение по причина, че трябва да осигурим на Форесчо извънреден доход. Тя се съгласява с мене, само че вика да поговоря с дребния, преди да замина, и да му изясня точно кой съм, тъй като и двамата му родители сега са мъртви. Питвам я дали не я бива повече по изясненията, ама тя твърдо отказва.

— Мисля, че в живота на всеки човек настъпва един момент, когато се налага да поеме отговорността, и този момент е сега, Форест. Навярно няма да ти е лесно, но трябва да го направиш. И то както трябва, тъй като ще се запечати завинаги в паметта на детето.

В това е апсолютно права, ама направо ме втриса, като си помисля какво ще стане.

На другата сутрин се излюпвам рано-рано, а госпожа Къран ми прави овесена каша и ми помогна да си пакетирам багажа. Алфред обеща да ме изземе точно в девет, така че май сега е моментът да се оправя с малкия Форест. Като си изяжда закуската, го виквам на верандата и почвам:

— Налага се да ме няма за малко и има някои неща, дето трябва да ги научиш, преди да замина.

— За какво става дума? — интересува се той.

— Ами… първо, хабер си нямам колко ще отсъствам и искам да се държиш много добре с госпожа Къран, докато ме няма.

— Тя ми е баба и никога не я ядосвам — отвръща дребният.

— Искам още да се изучаваш добре и да не се забъркваш в никакви неприятности.

Той се понамръщва и ме изглежда особено.

— Хей, ти нали не си ми баща? Защо ми ги говориш тези работи?

— Абе всъщност там е въпросът. Разбираш ли, аз наистина съм твой баща.

— Не, не си! — врясва той. — Татко си е вкъщи и е болен, но ще дойде да ме вземе веднага, щом оздравее.

— Това е другото, дето трябваше да ти го кажа. Татко ти няма да заздравее, Форест. Сега той е при майка ти, нали разбираш?

— Не е! Не е! — виква малкият. — Баба ми обясни, че той много скоро ще дойде да ме вземе!

— Баба е сбъркала — изяснявам му. — Татко ти се е разболял като твоята мама и не можал да се оправи, така че сега аз ще се грижа за тебе.

— Ти?! Не е вярно! Татко ще дойде!

— Форест — викам му, — трябва да ме послушаш. Хич не ми се искаше да ти го казвам, ама няма как. Разбираш ли, аз съм действителният ти баща. Твоята майка ми го каза преди много време. Обаче ти живееше при тях, а пък аз бях… просто един скитник или нещо такова и си беше по-добре да останеш при тях. Обаче сега вече са си отишли и си имаш само мен да се грижа за тебе.

— Лъжеш! — крясва той, почва да ме налага с малките си юмруци, а после заплаква. Знаех си, че ще го направи, и за първи път го виждам да плаче, ама си викам, че сигурно ще му бъде полезно, макар да смятам, че все още не е схванал действителността. Мама му стара, бих дал мило и драго само да не трябва да произвеждам този разговор.

— Форест казва истината, синко — обажда се госпожа Къран изкъм вратата, дето е стояла по време на целия заговор. Излезе на верандата, взе малчугана и го положи на скута си, а после му вика: — Не можех да ти обясня всичко това, поради което помолих Форест да го стори вместо мене. Знам, че трябваше да ти го кажа лично, но нямах сили.

— Не е вярно! Не е вярно! — крясва той и почва да рита и да реве. — Лъжете! И двамата сте лъжци!

По това време една гигантска черна лимонзина спира пред къщата, Алфред слиза и ми означава да се приближа. От задната седалка ми се хили госпожа Хоупуел.

Сграпчвам си аз чантата и тръгвам по тротвара към колата, а в ушите ми кънтят виковете на малкия Форест: „Лъжец! Лъжец! Лъжец!“. Ако е вярно това, дето ми го каза госпожа Къран, че истината ще се запечати завинаги в паметта му, силно се надявам да не е права.

 

 

И така, отпътуваме си ние към Атланта и през цялото време госпожа Хоупуел ми опипва бедрото и на разни други места, а Алфред се пули в разни документи и книги и непрекъснато си говори сам. Като пристигаме в сградата, дето е главна квартира на кокаколата, там ни пресреща цяла тълпа и като влизам вътре, всички ми раздрусват ръката и ме тупат по гърба.

После ме заведоха по дълъг коридор до една врата, дето отгоре й пише: „Експериментална изследователска лаборатория. Строго секретно. Влизането забранено!“. Обаче ние влизаме и в тоя момент щях направо да си припадна.

Произвели са с апсолютна точност кухнята на госпожа Хоупуел, чак до полупълните чаши, от които бях пил кокакола.

— Всичко е тук, Гъмп, точно както си го оставил в Мобайл — обажда се Алфред. — От тебе се иска да направиш точно това, което си направил, докато си оправял вкуса на онази кока-кола. Припомни си всяко свое действие и си напъни мозъка до крайност, тъй като от това може би зависи съдбата на цялата ни компания.

Струва ми се адски несправедливо да поставя така въпроса и да стоварва на раменете ми безсилен товар. Все пак не съм направил престъпление, просто се опипах да си приготвя нещо за пийване. Така или иначе ми навличат бяла престилка, като че ли съм доктор Килдър или нещо подобно, и почвам експиримента. Първо взимам кутия от „Новата кокакола“ и я сипвам в чаша, пълна с ледени кубчета. Опипвам я, както направих при госпожа Хоупуел, ама пак има вкус на пикня или нещо такова.

Така че отивам в килера и той е пълен с всички неща по полиците. Работата е там, че не си припомням точно какво съм сложил в колата, че да й сдобря вкуса. Ама няма как, влизам в килера и почвам да смесвам това и онова. През цялото това време четири-пет души се въртят около мене и моментално си записват, щом направя нещо.

Първо взех по една щипка от индианско орехче и от корандър. После пуснах бирен екстракт и от онова нещо, от което месото става по-крехко, и сос със сирене за поливане на пуканки, плюс малко меласа и бульон от раци. Сетне отворих консерва с чили, обрах мазнината, дето плава отгоре, и я прибавих и нея. След това за всеки случай пуснах и малко сода.

Накрая забърках всичко с пръст, точно както бях сторил при госпожа Хоупуел, и ударих един як гълток. Всички стоят със спотаен дъх и ме съблюдават с ококорени очи. Подържах питието в устата си около секунда и после казах първото нещо, дето ми дойде на ума:

— Брррр!

— Какво има? — интересува се един от хората.

— Не виждаш ли, че не му харесва? — вика друг.

— Слушай, дай да опитам — предлага Алфред.

И значи отпива и плюе на пода.

— Господи, това е още по-отвратително от гадорията, която произвеждаме.

— Господин Хоупуел — намесва се един човек, — изплюхте течността на пода, а пък Гъмп плю в умивалника. Боя се, че губим контрол върху експеримента.

— Добре де, добре — мърморва Алфред, после застана на колене на пода и забърса кокаколата с носовата си кърпичка. — Все пак ми се струва, че проблемът не е в това, къде се е изплюл. Най-важното е, Гъмп, отново да се заловим за работа.

Така и направихме. През целия този ден, че и през повечето от нощта. Толкова се ошашавих, че в един момент случайно изсипах половината солница в кокаколата, вместо чесъна на прах, който си мислех, че ще замаскира вонята на терпентин. Като изпих чашата, за малко полуоткачих, както ставало с хората в спасяващи лодки, които пиели морска вода. Накрая на Алфред май му писна, щото вика:

— Добре, достатъчно за днес. Обаче още от зори се хващаме отново на работа. Нали, Гъмп?

— Щом казвате — викам му, ама си мисля на ума, че задачата ни е без надежда.

 

 

През целия следващ ден и през следващите седмици, и през следващите месеци се опипвах да оправя кокаколата, ама пуста да остане, не ще и туйто! Какво ли не й прибавях: лют червен пипер и испански шафран, и екстракт от ванилия, кимион, безвредни бои, бахар и какво ли още не. Хората, дето ме окръжават, са изпописали петстотин тетрадки и вече почваме заимно да си лазим по нервите. Междунавременно, като се прибера вечер в оня ми ти огромен хотелиерски апартамент, дето сме заседнали всички, пред мен цъфва госпожа Хоупуел, облечена почти с нищо. Един-два пъти ме помолва да й разтъркам гърба и го правя, обаче когато поиска да й направя преден масаж, твърдо отказах.

Почвам да си мисля, че цялата тая история е голяма минавка. Вярно, че ме хранят и има къде да спя, ама досега не съм видял нито долар, а пък нали затова съм тук, че да изкарам някоя пара за Форесчо. Една вечер, докато съм в леглото и се чудя какво да правя, почвам да размишлявам за Джени и за добрите стари времена и най-неидейно виждам лицето й пред мене, също както в гробището през онзи ден.

— Е, глупендер такъв — вика ми тя, — не можа ли сам да се сетиш?

— Какво имаш впредвид?

— Никога не ще успееш да подобриш вкуса на тая гадост. Това, което направи първия път, беше просто щастлива случайност.

— Ами тогава какво да правя?

— Откажи се! Напусни! Намери си истинска работа преди да си прекарал целия си живот, опитвайки се да направиш невъзможното.

— Не знам — издишам аз. — Тия хора разчитат на мене. Казват, че съм единичната им надежда да спасят компанията от разораване.

— Зарежи ги, Форест. Хич не им пука за тебе. Просто искат да си запазят службите и те използват.

— Много ти благодаря. Май си права. Както винаги.

А после Джени изчезва и отново съм сам.

 

 

На другата сутрин съм на крак още в зори и Алфред дойде да ме вземе. Като отиваме в експириментната кухня, се престорих, че работя за подобрението на кокаколата. Някъде по средата на деня забърках поредната пикня, ама тоя път, като отпих, вместо да кажа „Пфу!“ и да я заплюя, взех че се ухилих и викам „Аххх!“ и отпих още малко.

— Какво става? — провиква се един от хората. — Той я харесва?

— Струва ми се, че се получи — заявлявам аз.

— Слава богу! — изврещява Алфред и се плясва по челото.

— Дай ми чашата — вика ми един друг. Отпива и задържа течността в устата, после възклицава: — Май не е толкова лошо!

— Чакайте да опитам — обажда се Алфред. Глътва и по лицето му се появява странно изражение, като че той преживя нещо изключително. После въздиша: — Аххх! Великолепно е!

— Дай и на мен — обажда се трети човек.

— Не, по дяволите! — сопва му се Алфред. — Трябва да подложим течността на химически анализ. Съдържанието на тази чаша струва милиарди! Чувате ли, милиарди! — Втурва се навън и разпоредва на двама съоръжени мазачи да заключат чашата в сейфа и да я съхраняват с цената на живота си.

— Гъмп, ти успя — провиква се той и взе да се удря с юмрук по коляното и стана толкова червен в лицето, че замяза на домат. Ония, другите, се държат за ръцете и подскачат нагоре-надолу, и също крещят. Много скоро вратата на експириментената кухня с трясък се разтваря и на прага застава висок среброкосат мъж, който изглежда страхотно изискателен в тъмносиния си костюм.

— Какъв е този цирк? — питва той.

— Сър, извършихме чудо! — провиква се Алфред. — Гъмп, това е председателят на борда и главен изпълнителен директор на компанията, отиди да се здрависаш с него.

— И в какво се състои чудото? — интересува се човекът.

— Нашият Гъмп направи новата кола годна за пиене.

— Така ли? И как го постигнахте? — обръща се той към мен.

— Хабер си нямам — отговарям. — Предполагам, че съм извадил късмет.

 

 

Дотук добре, ама след няколко дни компанията организира голямо тържество за предварително опипване на новия продукт, което щеше да се състои в главната им квартира в Атланта. Поканени бяха около пет хиляди души, състоящи се от пресата, политици, светски дами, акционери и друг елитен народ, даже бяха повикали близо петстотин ученици от отделенията, събрани от целия град. Отвън огромни поржектори кръстосват небето, а ония, дето не са поканени, стоят зад въжетата и махат на тия с поканите. Предимно всички са с вечерни дрехи, хората се движат наоколо и разговарят за туй-онуй, когато изневиделица завесата се издига и ето ни на сцената мен, Алфред, госпожа Хоупуел и президентът.

— Дами и господа — вика им президентът, — искам да ви съобщя нещо много важно.

Всичките хора млъкват и ни зяпват.

— „Кока-кола“ има честта и удоволствието да ви представи новия си продукт, който ще възроди нашия бизнес. Както ви е известно, компанията съществува повече от седемдесет години, но нито веднъж не сме променяли първоначалната рецепта, тъй като бяхме убедени, че всички харесват нашата напитка. Ала в края на осемдесетте промените са нещо важно и необходимо. „Дженерал моторс“ се сменят на всеки три-четири години. Същото важи и за политиците. Хората сменят дрехите си веднъж, два пъти на година…

Последните му думи предизвикват недоволно мърморене от страна на публиката.

— … искам да кажа — продължава президентът, — че модните дизайнери много често и редовно променят продукта си и погледнете колко пари изкарват!

Оставя хората да схванат мъдрата му мисъл и пак подхваща:

— Ето че и ние в „Кока-кола“ решихме да се откажем от старата изпитана рецепта и да опитаме нещо различно. Нарекли сме го „Нова кола“ и го дължим на един гениален млад учен на име Форест Гъмп, който изобрети забележителния продукт. В момента нашите хора поставят пред всекиго от вас бутилки и кутии от „Новата кола“, която, надявам се, ще ви хареса, но преди това ми се струва редно да чуем няколко думи от нейния изобретател. Дами и господа, представям ви Форест Гъмп.

Отвежда ме до бюрото на говорителя, а пък аз изгубвам и ума, и дума. Ужасно ме е шубе и в главата ми се върти все това пусто „пикае ми се“, ама тоя път няма да го кажа. Затуй им викам само „Надявам се, че ще ви хареса“ и се изтеглям от микрофона.

— Прекрасна реч! — провиква се президентът, когато ръкоплясканията стихват. — А сега да опитаме новото питие.

По цялата зала се разнасят звукове от отваряне на кутии и бутилки, после виждам как хората почват да пият новата кокакола. Поначало се чуват възторжени ахкания и охкания, някои хора се съпоглеждат и клюмат с глави. Обаче после едно от поканените хлапета изкрещява: „Пфу! Ама че гадост!“, и заплюва питието си. След него и други дечурлига почват да правят същото и скоро изглежда като че ли всички присъстващи заплюват колата по пода и се давят и псуват. Някои хора дори плюят по други и това почва да причинява размирие сред публиката и най-неидейно избухва нещо като сражение. След миг посетителите почват да ни замерват с кутии и бутилки от новия продукт, замерват се и взаимно, размахват юмруци, раздават ритници, бъркат се в очите, преобръщат маси и още какво ли не. Телевизорните камери се въртят като пощурели, докато операторите се мъчат да снемат всичко на филм. Аз, президентът, Алфред и госпожа Хоупуел си стърчим на сцената, като се опипваме да се предпазим от хвърчащите бутилки и кутии, обаче общо взето сме онемели от учудване. Някой изкрещява:

— Повикайте полицията!

Ама аз съблюдавам тълпата и ми се струва, че полицията ще бъде напълно безпомощна.

След малко част от мелето се пренася на улицата, прозвучава вой на сирени и тъй нататък. Ние с президента, госпожата и Алфред опипваме да се изнижем тихом мълком, обаче попадаме в битката и не след дълго роклята на госпожа Хоупуел беше разкъсана. Целите сме овъргаляни в кола и други гадории, освен това с трохи от разните там сладкиши, дето компанията предвидливо бе сервирала заедно с новия си продукт. Някой се провикна, че кметът на Атланта е обявил извънредно положение по причина на граждански вълнувания, и преди напълно да се оттеглят, нашите гости изпотрошиха всички витрини по Пийчтри стрийт, заграбиха повечето от магазините, а в момента няколко хора подпалват сградите.

Стоим си ние под тентата пред щабквартирата на „Кокакола“, когато някой ме опознава и извиква:

— Ето го!

Докато загрея какво става, около хиляда души отпочват да ме преследват, в това число президентът на компанията и Алфред, и даже госпожа Хоупуел, която е само по бикини. Макар да не ме бива много по мисленето, веднага ми светва, че нямам време за губене. Плювам си на петите и пресичам магистралата, а оттам — по хълмове и черни пътища, докато около мен се прицеляват хвърлени камъни и бутилки. Мама му стара, май ми се е случвало и преди! В края на краищата успях да надтичам преследвачите, щото това ми е специалитетът, обаче да ви призная честно, направо се попиках от страх.

Не след дълго се отзовавам на някакво шосе само с две ленти, което води не знам накъде, ама ето че се появяват два фара и аз вдигнах палец. Фаровете спряха и чак не можах да повярвам на късмета си — принадлежаха на камион. Питвам шофьора накъде отива и той ми отвръща, че пътувал на север, към Западна Вирджиния, но ако искам да се кача, ще трябва да се возя отзад, тъй като имал пътник в кабината. Поглеждам го тоя пътник и що да видя — до шофьора се мъдри огромна свиня, тежка поне двеста кила. Грухти и диша тежко.

— Това е расова полско-китайска свиня — обяснява човекът. — Казва се Гуртруда. Един ден ще ме направи богат. Затова пътува в кабината. Обаче ти можеш да се разположиш отзад. Ония там са обикновени свине. Възможно е да те посмушкат със зурлите, ама не го правят с лошо чувство.

Метнах се аз на камиона и потеглихме. В каросерията имаше дванайсет прасета плюс мене и непрекъснато квичаха, пищяха и грухтяха, ама след неизвестно време мирясаха и ме оставиха на мира. Скоро заваля дъжд. Замислих се и си казвам, че в тоя живот са ми се случвали и хубави, и лоши неща.

 

 

Призори на другата сутрин спираме на един паркинг за камиони, шофьорът слезе и дойде при мене.

— Хей — вика ми, — спа ли добре?

— Екстра — отвръщам му. В момента лежах под един шопар два пъти по-едър от мене, но поне ми беше топло.

— Хайде да изпием по едно кафе и да хапнем нещо — предлага човекът. — Между другото, казвам се Макгивър.

Тръгвам аз, а пред ресторанта има весникарско табло, на което е закачен атлантският „Конститюшън“. Заглавие, написано с огромни букви, гласи: „ОЛИГОФРЕН, ПРЕДСТАВЯЩ СЕ ЗА РАЦИОНАЛИЗАТОР, ПРЕДИЗВИКВА РАЗМИРИЦИ В ГРАДА“. Съдържанието на статията е горе-долу следното:

Бивш търговец на енциклопедии от Алабама, обявил, че знае тайната на нова рецепта за производство на кока-кола, стана причина за избухването на един от най-кръвопролитните бунтове в историята на Атланта, след като вчера машинациите му бяха разобличени пред седем хиляди от най-видните граждани.

Инцидентът започнал в 10 часа, когато Форест Гъмп, пътуващ измамник и търговец на справочна литература без никаква познавателна стойност, бил представен от президента на „Кока-кола“ като изобретател на нов вид от най-любимото безалкохолно питие на цялата нация.

Свидетели твърдят, че когато новата напитка била поднесена на публиката, тя предизвикала силна и неочаквана реакция във всички присъстващи, между които били кметът на града и съпругата му, членове на градската управа и половинките им, както и видни личности от деловите среди.

Своевременно повиканите полицаи наричат схватката „неконтролируема“ и описват нечуваните унижения, причинени на най-видните люде в Атланта, включващи разкъсване на роклите на дамите, ръкопашни схватки и замерване с най-различни предмети.

Впоследствие битката се пренесла на улицата и прераснала в размирици, нанесли значителни материални щети на елегантните сгради в центъра на града. Един свидетел, принадлежащ към местното виеше общество и пожелал да остане анонимен, заяви: „Туй си беше най-скапаното нещо, дето съм го виждал, откак през шейсет и четвърта Лестър Мадокс започна да окачва разни топоришки в ресторанта си“.

Оскъдни са сведенията за виновника, господин Гъмп, който, по думите на свидетелите, офейкал веднага след започването на размириците. Осведомени източници твърдят, че Гъмп, за когото се предполага, че е прехвърлил четирийсетте, някога е бил футболист в отбора на Алабамския университет.

Помощник-треньор от Техническия университет в Джорджия, също пожелал анонимност, казва: „Да, спомням си го тоя тип Гъмп. Не беше от най-умните, но пък как умееше да бяга, кучият му син!“.

Полицията е разпространила заповед за издирване на Гъмп, а компанията „Кока-кола“, чието седалище е тук, предлага 1 000 000 долара за залавянето му, жив или мъртъв…

Правя опит да прикрия весника и като се настаняваме в ресторанта, господин Макгивър ми заразправя за фермата си в Западна Вирджиния.

— Още не е много голяма — вика ми, — обаче някой ден ще бъда най-големият свинеглеждач на света.

— Така ли? — правя се на интересен. — Колко хубаво!

— Хубаво ли? Хич не е хубаво! Това е мръсна и миризлива работа, но от нея могат да се изкарат доста пари. Нали знаеш оная реклама „Донеси вкъщи бекона“ и тъй нататък. Човек просто трябва да свикне с неудобствата. Свинете не са претенциозни животни и не изискват големи грижи, но има други проблеми.

— Например? — питвам го.

— Първо, хората от Коулвил, градчето, край което се намира фермата ми, непрекъснато се оплакват от миризмата. Признавам, че прасетата понамирисват, ама хич не ми пука. Бизнесът си е бизнес. Имам хиляда свине и те по цял ден не правят нищо друго, освен да ядат и да серат. Ами, разбира се, че ще мирише. Щом като аз съм свикнал с вонята, защо да не свикнат и те?

И така си бърбори още небезизвестно време за свинския бизнес, а после почва да се интересува за мене.

— Слушай — вика ми, — да не би да си участвал във вълненията в Атланта? Изглеждаше, като че е избухнал бунт.

— Не съвсем — отвръщам му, което си е чисто послъгване, ама точно сега не ми се говори по тоя въпрос.

— Накъде си тръгнал? — питва ме господин Макгивър.

— Не знам. Трябва да отида някъде и да си намеря работа.

— Каква ти е професията?

— О, може да се каже, че съм вършил много неща. Ама точно сега ми се иска да си стъпя на краката.

— Защо не дойдеш при мене? В една ферма винаги има много работа.

Така и направих.