Уинстън Грум
Гъмп & син (12)

12.

Ще ви открехна нещо: появяването ни в Багдад бе равностойно на появяването на един куп незаконородени копелета на семейно тържество.

Като ни видяха, хората търтиха да бягат, крещяха и пищяха, и някои почнаха да ни замерват с камъни. Изминахме по няколко улици в търсене на бензинова станция, обаче в един момент Дан вика, че най-добре да спрем и да измислим как да се замаскираме, иначе здравата ще загазим. Излизаме от танка и се разгледахме наоколо. Машината ни е толкова запрашена, че не можеш да разбереш точно какво представлява, но малко се вижда само американският флаг, нарисуван встрани. Сержантът Кранц мъдро забелязва, че за съжаление сега нямаме кал по веригите, та да покрием пустия му флаг. Дан моментално вика, че идеята е разкрасна и ме прати до една канавка на улицата за вода, та да си направим собствена кал. Излиза обаче, че това не е канавка, а отходен канал, което прави задачата ми съвсем не толкова приятна.

Като се върнах с кофата, двамата си запушват носовете и махат с ръце във въздуха, ама все пак забъркахме малко земя с лайняната вода и я наплескахме върху американското знаме, а пък Дан забелязва, че ако ни изловят, може би ще ни помислят за шпиони и ще ни застрелят. После се качихме на танка и сержантът даде на Сю кофата, дето пак я напълних с лайняна вода, за в случай че калта се изтрие и трябва да повторим процедурата.

И ето че тръгваме пак. Покарахме из улиците още неизвестно време и маскировката ни май действа. Като минаваме, хората ни поглеждат, ама общо взето, не ни обръщат внимание. Най-накрая открихме бензинова станция, обаче изглежда, че няма никой вкъщи. Дан ме изкомандва мен и сержанта Кранц да проверим дали имат дизелов бензин. Излизаме ние и още не сме направили три крачки, почва страшна тупурдия. Непредвидено по улицата заръмжават джипове и бронетранспортьори, които идват от всичките насоки и рязко бият спирачки точно срещу нас. Ние със сержанта Кранц залегнахме зад една боклукчийска кофа и заочаквахме какво ще стане.

След малко от една бронирана кола излиза човек с рунтави мустаци, зелена маскарадна униформа и червена баретка. Всички му се запокланяха до земята.

— Мамка му и късмет! — нашепва Кранц. — Това е самият Саддам Хюсеин!

Загледах се по-подробно — и вярно, че човекът е като на всички снимки, дето съм ги виждал.

Поначало той май не отбеляза нищо и се запъти да влезе в някаква сграда, обаче после изневиделица се преобръща кръгом и се опулва към нашия танк. Всичките арапи около него взеха да размахват автоматичните си оръжия и окръжават танка. Един от тях се покатери отгоре и почука по лука. Сигурно Сю и Дан си помислиха, че сме ние, щото му отвориха и какво да видят — две дузини дула, насочени към тях.

После арапите ги измъкнаха от танка и ги накараха да застанат до една стена с ръцете нагоре. Тъй като Дан си е свалил изскуствените крака, той, разбира се, трябва да седне.

Саддам Хюсеин се изтъпанчи пред тях с ръце на кръста, захили се и подвикна на охранителите си:

— Виждате ли? Казах ви, че не бива да се страхувате от американските войници. Ето какъв е екипажът на един от най-добрите им танкове! Единият от тях е сакат, а другият е толкова грозен, че прилича на маймуна!

При тия му думи лицето на Сю се изкриви от мъка.

А Саддам се обръща към моите хора:

— Танкът ви е без опознавателни знаци, следователно сте шпиони. Хей, момчета — вика той на неговите си арапи, — дайте им по една цигара и да кажат последното си желание.

Положението почва да ми се струва трагично и ние със сержанта Кранц хабер си нямаме какво да правим нататък. Безмисловно е да се опипваме да нападнем охранителите, щото са толкова много, че тутакси ще ни застрелят. Ама не можем да се вмъкнем обратно в танка по причина, че те охраняват и него. Нито пък можем да побегнем, понеже ще се покажем страхливци, освен това къде ли може да избягаме?

В този момент Дан пуши последната си цигара, а Сю взе да къса неговата цигара и да я яде. Сигурно си мисли, че това е последният му обяд. Обаче Саддам нечакано прави кръгом, отива до нашия танк и влиза вътре. Минават минути, след които той си подава главата през лука и крещи на хората си да му доведат Дан и Сю. Докато се усетим какво става, тримата се шмугват в танка.

Излезе, че Саддам никога досега не е припарвал до моден танк и се чуди и се мае как работят тия чудеса вътре, затуй е решил временно да помилва Сю и Дан, поне докато му светнат как да го кара.

Слязоха те вътре и никакви ги няма. После изведнъж моторът на танка проработва, куличката почна да се върти, а дулото на голямото оръдие да се снишава, докато се насочва право в лицата на охранителите, които се сдобиват с особени изображения и почват да си говорят сами. В този момент гласът на Саддам прозвучава по танковите високоговорители и изповядва на стражите да хвърлят оръжията си и да вдигнат ръце. Те се покоряват и веднага след това старият Сю изскача до половината от лука и ни махва със сержанта да се качваме. Щом се озовахме на сигурно място, маймунът грабва кофата и лисва всичките лайна във физиономиите на охраната, след което потегляме с най-голяма скорост, вдигайки облак прах. Сред пушилката виждаме как охранителите драйфат, размахват ръце или си стискат носовете.

Дан шофира танка с една ръка, а с другата държи пистолет, натиснат до главата на Саддам Хюсеин. После ми дава пистолета и ми вика:

— Форест, дръж това и дръж на мушка тоя мръсник. Застреляй го, ако реши да хитрее.

Горкият Саддам Хюсеин, много е нещастлив, ругае, плаче и вика неговия Аллах.

— Трябва непременно да заредим с гориво, иначе целият план ще пропадне! — тръшка се Дан.

— Какъв план? — интересувам се.

— Да предадем това копеле на генерал Шайскопф, та да го опандизи или, още по-добре, да го изправи до стената, както направи той с нас.

Саддам Хюсеин си сграпчва двете си ръце и се опипва да падне по колене на пода, и бърбори молитви, моли ни за милост и други такива.

— Накарай го да млъкне — нарежда ми Дан. — Пречи ми да мисля. Освен това мръсното копеле е адски стиснато. Помолих за последния ми обяд да ми донесат малко пържени стриди, а тоя черньо ми вика, че нямат. Да си чувал за човек, който да управлява цяла страна и да не може да си набави малко стриди, когато поиска? — После неидейно удря спирачки. — Ето я проклетата бензиностанция!

Като даде на заден ход към една от колонките, отвътре изскочи някакъв арап да провери какво става, а сержант Кранц наднича от лука и му прави знак да напълни танка. Човекът бурно си разклаща главата, бърбори нещо и се опипва да ни изгони, ама аз гепвам Саддам Хюсеин и подавам главата му през лука, с пистолета, насочен към нея.

Арапинът зяпва и по лицето му се написва смаяно изображение. Сега държавният глава хем се хили, хем моли за милост, и този път арапинът бърза да ни зареди, щом сержант Кранц втори път му означава да изпълни резервоара.

По едно време лейтенантът Дан вика, че трябва да измислим по-добра маска за танка, щото се налага на връщане да минем през цялата арапска армия, тръгнала насам. Предложи да си намерим иракско знаме и да го вържем на антената, което си е фасулска работа по причина, че из Багдад висят най-малко няколко милиона национални флагове.

Така и направихме. Всички ние — аз, лейтенант Дан, Сю, сержант Кранц и Саддам Хюсеин, скътани в танка, потеглихме обратно към дома, така да се каже.

 

 

Хубавото на пустинята е това, че е плоска. Но също е гореща и когато в танка са наблъскани цели пет души, жегата е нетърпима, което пък ни кара да мрънкаме. Обаче съвсем скоро имаме истински повод за оплакване, а именно, че целокупната арапска армия цъфна на хоризонта, устремила се към нас.

— Какво ще правим сега? — питва сержант Кранц.

— Ще симулираме.

— Ама как? — поинтересувах се.

— Само гледай и се възхищавай — отговаря лейтенант Дан.

После насочи танка право към шибаната арапска армия, докато се шубелисах, че иска да се блъсне в нея и да ни убие. Ама не това е планът му. Точно когато вече ще се сблъскаме с враждебните танкове, лейтенантът удря спирачки и обръща нашата машина, като че ли да се съедини с арапите на Хюсеин. Тия типове са така шубелисани от онова, дето им е направил генерал Шайскопф, че хич не ни обръщат внимание. Щом се равнихме с тях, Дан снижи скоростта, така че те ни отминават и най-после сме сами сред пустинята. После той насочи пръст към Саддам и вика:

— А сега е време да закараме този кувейтски окупатор в щаба.

Оттук нататък пътувахме безпроблемно, поне докато се доближихме до нашите линии. Тогава Дан рече, че е време „да се разбулим“. Спря танка и нареди на мене и на сержанта Кранц да излезем навън, да махнем иракското знаме и да изчегъртаме калта от нашето, нарисувано отстрани на танка. Така и направихме. И да ви кажа, след като бях изчегъртал тонове кал, сега за първи път усещах, че съм постигнал нещо. Оказа се, че е и за последен.

 

 

И така, благодарение на американското знаме, блеснало отстрани на танка ни, безаварийно преминахме нашата линия. По пътя срещахме огромни черни облаци от дим откъм местата, където Саддам беше изповядал на хората си да гръмнат всички петролови кладенци на Кувейт. Може да съм тъп, ама си помислих, че гроздето му се е видяло кисело.

Като се отзовахме на безопасност, попитахме един военен полицай как да стигнем до щаба на генерал Шайскопф. Намерихме го едва след петчасово изобикаляне в кръг, при което сержантът Кранц отбеляза, че полицаите хич не ги бива по даване на пътни указания, за сметка на което са факири, когато им се налага да арестуват някого, на което Дан отвърна, че аз, Гъмп, съм бил живото доказателство за това.

Със сержанта Кранц влизаме в гладната квартира на генерала, та да го зарадваме с подаръка, който сме му докарали с танка. Обаче той дава голяма преференция за бойните действия през деня, наоколо бръмчат камери и лъскат фотосветкавици. Генералът показва на рапортерите видеоматериал, на който един изтребител се гмурка към един мост и пуска бомба, за да го взриви. Точно пред мястото, дето избухва бомбата, се вижда как един танк минава по моста и на косъм се отзовава на другия бряг преди всичко под него да се стовари в пропастта.

— Както виждате — генералът посочва танка с линията си, — този човек, който наблюдава огледалото за обратно виждане, е най-големият щастливец в цялата шибана арабска армия!

При тези му излияния всички налични хора избухнаха в смях, с изключение на мен и сержанта, които сме ужасени, щото на филма показват нас, когато минаваме по моста.

Ама не го поверихме на никой, с цел да не провалиме преференцията на генерала, поради което го почакахме да свърши, после сержант Кранц го доближи и му зашепна в ухото. Генерал Шайскопф, който е един едър симпатяга, доби озадачено изображение, сержантът пак му прошепна нещо, при което генералът се опули, стисна Кранц за ръката и го изведе навънка, а пък аз ги последвах.

Като стигнахме до танка, гладнокомандващият се покатери горе и провря глава през лука. След минута я измъкна, извика „Мили боже!“ и скочи на земята.

Своевременно с помощта на ръцете си Дан се изтласка през лука и седна върху предницата на танка, Сю също се показа. Докато ние сме били в гладната квартира, двамата овързали Саддам като салам и да не им дрънка на главите, запушили устата му с парцал.

Генералът ни се озъби:

— Не знам какво се е случило, момчета, но сте направили страхотен гаф.

— А? — питва сержант Кранц, за миг забравяйки благовъзпитанието.

— Нима не разбирате, че нямам заповед за залавянето на Саддам Хюсеин?

— Какво искате да кажете, сър? — обажда се лейтенант Дан. — Та това е най-големият ни враг. Той е причината за сегашната война, нали?

— Хмм… да. Но аз получавам заповедите си директно от президента на Съединените щати Джордж Хърбърт Уокър Буш.

— Ама, сър… — понечва да каже нещо сержант Кранц.

— Изрично ми бе заповядано — продължава генералът и се озвърта да провери дали не ни съблюдават, — да не пленявам тоя гъз, дето ми го водите. Знаете ли какво сте направили? Знаете ли, че заради вас президентът ще ми разкатае фамилията?

Дан се намеси:

— Съжаляваме, господин генерал. Не сме знаели. Обаче вече сме го хванали. Въпросът ми е какво ще го нравим?

— Ще го върнете! — отсича генералът.

— ДА ГО ВЪРНЕМ! — провикваме се хорово и четиримата.

Генерал Шайскопф започва да ни шътка и ни прави знаци с ръце да не викаме толкова силно.

— Но, сър — осмелява се сержантът, — разберете, че за малко щяхме да загубим животите си, за да го доведем тук. Никак не е лесно да си единственият американски танк в Багдад в разгара на войната.

— Да — допълва Дан. — И което е още по-лошо, в момента цялата иракска армия е в Багдад и само чака да се върнем.

— Няма как, момчета — вика гладнокомандващият. — Разбирам как се чувствате, но заповедите трябва да се изпълняват, тъй че ви заповядам да го откарате обратно в Багдад.

Реших и аз да кажа нещо.

— Сър, не е ли по-добре да го изоставим в пустинята и той сам да си се прибере у дома?

— Повярвайте, че и на мен ми се иска същото, но ще бъде нечовешко — благочестиво изявява генерал Шайскопф. — Но съм готов на компромис — разрешавам ви да го оставите на пет-шест километра от Багдад, тъй че да му е в полезрението.

— ПЕТ-ШЕСТ КИЛОМЕТРА! — с ужас се провикнахме ние. Обаче както каза човекът, заповедите са затова, че да се изпълняват.

 

 

Напълнихме резервоара с дизелов бензин, а коремите си — с храна, после яхнахме танка и потеглихме обратно. По това време вече спадаше нощ, ама си викахме, че поне няма да е толкова жежко. Сержант Кранц донесе на Саддам Хюсеин голяма чиния с тлъсти свински пържоли, обаче оня му отказа, тъй че гладен или не, потеглихме.

Пустинята представяше страхотна гледка — беше осветлена като стадион от горящите огньове. Напредвахме с прилична скорост, като се има изпредвид, че се налагаше да изобикаляме всички неща, зарязани от проклетите иракци. Изглежда, че като окупирали Кувейт, окупирали и някои от вещите на местните хора — например техните мебелировки и техните мерцедеси и други подобни — обаче като си плюли на петите да бягат, не си направили труда да ги вземат.

Обратното пътуване до Багдад всъщност беше доста скучно и за разнообразие измъкнах парцала от устата на Саддам да проверя какво е мнението му по въпроса. Когато го навестих, че го връщаме у дома, той пак взе да циври, да крещи и да чете молитви, щото сигурно си изобразява, че го лъжа и ще го очистим. Най-изкрая го накарахме да миряса и той почна да ни вярва, макар да не му е ясно защо го правим. Лейтенант Дан му каза, че било „жест на добра неволя“.

Да не остана по-назад, осведомих Саддам, че съм другарче на аятолах Хомейни и навремето съм имал делови сношения с него.

А пък Саддам избухва:

— Тоя дърт пръдльо ми е причинил куп неприятности. Дано вечно да се пече в ада и да го хранят само с карантии и свинска пача!

— Прави ми впечатление, че в теб е добре изразено християнското милосърдие — обажда се лейтенант Дан, на които му думи Саддам не благоволи да отговори.

Прекалено скоро отбелязахме багдадските светлини в далечината. Дан забави скоростта, че да не вдига танкът толкова джангър, после вика:

— Според мен оттук до града са около осем километра.

— Друг път! — озъбва му се Саддам. — Сигурно са повече от десет.

— Такъв ти е късметът, простако. Имаме си и друга работа, тъй че те стоварваме тук и туйто.

Като чухме това, ние със сержант Кранц изритахме Саддам от танка, после сержантът го изнуди да свали всичките си дрехи освен ботушите и баретката и го обърна по посока Багдад. Изрита го по задника и му вика:

— Марш оттук, дегенератско лайно такова!

Когато за последен път видяхме иракския гладнокомандващ, той препускаше през пустинята, опипвайки да си прикрие срамотите отпред и отзад.

И ето че се возим обратно към Кувейт и горе-долу всичко върви без засечки. Малкият Форест ми липсва, но поне съм пак заедно с лейтенант Дан и със Сю, освен това си правя аритметика, че почти съм си отбил номера в армията и скоро ще ме уволняват.

Във вътрешността на танка е тъмно като в негърски задник, не се чува друго освен шума на двигателя, червените светлинки на таблото светят като очи.

— Е, Форест, мисля, че това е последната ни война — вика ми Дан.

— Дано.

— Войната е голямо зло — продължава той, — но когато избухне, ние сме хората, които остават да се бият. Ние сме професионални бойци. В мирно време ставаме само да рием лайна, но после бързат да ни изпеят: „Томи, грабвай пушката, щом гръмнат барабаните“… Наричат ни „спасители на Отечеството“ и още какви ли не тъпотии.

— Може вие със сержанта да сте професионални войни, ама ние със Сю сме миролюбиви хора — викам му.

— Да, но когато бозата започне, ти винаги си на първа линия. И не мисли, че не се възхищавам от това.

— Много ще се радвам, когато се приберем у дома.

— Ъъъ… ооо — казва Дан.

— Какво?

— Казах „ъъъ-ооо“. — Той се визира в екрана на команденото табло.

— Какво става? — тревожно питва сержант Кранц.

— Хванаха ни в радара.

— Какво?! Кой?

— Мисля, че е самолет. Сигурно е от нашите.

— От нашите?

— Ами от кои? Нали унищожихме цялата военновъздушна флота на Ирак.

— Ама защо? — питвам.

Дан пак измучава нещо нечленесторазделно.

— Какво?

— Изстреляха ракета!

— По нас?

— По кого другиго? — вика Дан и се мъчи да обърне танка, обаче в тоя момент избухва силна експлозия и буквално взривява машината. Ние се разхвърчаваме по всички посоки, а кабината се пълни с дим и огън.

— Бягайте навън! — крещи Дан и аз се измъкнах през лука и посегнах да извадя сержанта, който е след мене. Той излиза и искам да помогна на Сю, но маймунът лежи в дъното на кабината, ранен и притиснат от нещо. Затуй се наведнах да сграпча Дан, обаче лейтенантът не може да достигне ръката ми. За секунда се вгледахме в очите си и Дан промълви:

— По дяволите, Форест, за малко да успеем…

— Хайде, Дан! — извиках като ненормален. Пламъците вече са загърнали цялата кабина и димът става все по-гъст. Все се пресягам надолу да хвана ръката на Дан, обаче напразно. Той се поусмихна и вдигна поглед към мене.

— Е, Форест, страхотна война беше, нали?

— Бързо, Дан, хвани се за ръката ми! — изкрещях истерично.

Лейтенантът отвръща само „До скоро, приятел“, след което резервоарът избухва.

Изхвърчах във въздуха бая поопърлен, обаче иначе ми нямаше нищо. Не можех да повярвам, че това се е случило. Изправих се и застанах неподвижен, докато танкът гореше пред очите ми. Исках да се върна и да опипам да спася приятелите си, обаче знаех, че няма смисъл.

Със сержанта почакахме малко, докато танкът догоря съвсем, после той ми вика:

— Да вървим, Гъмп. Очаква ни дълъг поход до дома.

По целия обратен път през пустинната нощ се чувствах толкова ужасно, че даже не можех да заплача. Имах двама приятели, каквито рядко се срещат, а сега вече ги няма и тях. Самотата ми е толкова печална, че е трудна за вярване.

 

 

Устроиха скромна погребална церемония за лейтенант Дан и за Сю във въздухната база, където са нашите изтребители. Все си мислех, че някой от тия пилоти е виновен за случилото се, ама че сигурно и на него не му е много хубаво. Все пак нямахме работа в оная ми ти пустиня, обаче никой не знаеше, че са ни пратили да върнем Саддам в Багдад.

На полигона бяха сложили два ковчега, покрити със знамена, и те като че ли проблясваха в утринната мараня. Само че вътре нямаше нищо. С онова, дето бе останало от Дан и Сю, не можеше да се изпълни и консервирана кутия.

Сред малката група бяхме заедно със сержант Кранц и по едно време той се обърна към мене:

— Знаеш ли, Гъмп, тези двамата бяха добри войници. Дори маймунът не се страхуваше от нищо.

— Може да е бил прекалено тъп и да не е загрявал какво става — промърморих.

— Може би. Като тебе, а?

— Нещо такова.

— Да знаеш, че ще ми липсват. Забавлявахме се чудесно.

— Ъхъ — викам му.

Един свещеник каза къса молитва, оркестърът засвири сигнала за вечерна проверка, а строената рота изстреля салют. После всичко свърши.

След церемонията генерал Шайскопф ме доближи и ме прегръща през рамо. Сигурно е отбелязал, че в очите ми почват да избиват сълзи.

— Съжалявам за случилото се, редник Гъмп — вика ми.

— Всички съжаляват — отговарям.

— Разбирам, че двамата загинали са били твои приятели. Не можахме да открием имената им в нашите списъци.

— Бяха доброволци.

— Все пак може би ще искаш да вземеш това. — Един от идьотантите му се доближава с две кутийки като от консерви с лепнати на капаците пластмасови американски флагчета.

— Хората от нашата погребална служба сметнаха, че е редно ти да ги получиш — обяснява генералът.

Взех кутиите и му благодарих, без да знам за какво, после отидох да си търся снаряжението. Като се върнах, писарят на ротата ме търси под дърво и камък.

— Къде беше, Гъмп? Имам важни новини за тебе.

— Какво да ти обяснявам… дълга история.

— Хей, познай каква е новината. Вече не си в армията.

— Така ли?

— Абсолютно сигурно. Някой се досетил, че имаш досие в полицията. По дяволите, дори не би трябвало да те допускат в тази армия!

— И какво трябва да направя?

— Да си събираш партакешите и дим да те няма — вика той.

Така и направих. Осведомиха ме, че още тази нощ трябва да се кача на самолета за Щатите. Даже нямах време да си променя дрехите. Сложих в раницата си кутийките с праховете на Дан и Сю и си сложих парафа за последен път върху армейски докимент. Като взех самолета, видях, че е само до половината пълен. Сгуших се на по-задна седалка, като огледах да съм сам поради дрехите ми — към тях бе прилепнала вонята на смъртта и се усещах неудобно от миризмата. Летяхме високо над пустинята, луната беше пълна, а облаците по хоризонта — истински сребърни. Вътре в самолета беше тъмно и взех да се чувствам адски сам и разрушен, когато непредвидено погледнах към седалката отвъд пътеката и там седи Джени и ме съблюдава. Лицето й е тъжно и тоя път не ми казва нищо, само седи и се взира в мене и се усмихва.

Не можах да й устоя и посегнах с ръка към нея, ама тя ми направи знак да не се доближавам. Обаче остана на оная седалка през цялото пътуване, сигурно за да ми прави компания.