Уинстън Грум
Гъмп & син (14)

14.

После един ден всичко отиде на кино. Забраниха улова.

Отиваме сутринта с малкия Форест на кея, а там на всяка крачка са поставени надписи: „ПОРАДИ СИЛНО ЗАМЪРСЯВАНЕ НА ВОДАТА ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ СТРОГО СЕ ЗАБРАНЯВА ЛОВЪТ НА СТРИДИ“.

Това наистина беше голям удар, щото и без това работата ни виси на косъм, ама какво да се прави — тръгнахме си обратно. Изкарах адска нощ и на сутринта бях кисел като лимон. Седях на масата и пиех кафе и в този момент малкият Форест влезе в кухнята и ми вика, че имал идея.

— Какво си измислил?

— Начин отново да ловим стриди.

— И какъв е той?

— Както вече ти споменах, изчел съм доста литература по въпроса. Ще убедим щатските инспектори, че нашите стриди не са засегнати от замърсяването?

— Но как?

— Ще ги преместим.

— Кого ще преметнем?

— Стридите. Разбираш ли, те процъфтяват в мръсните води, но не стават за ядене, тъй като предизвикват повръщане. Но според извършените от мен проучвания стридата сама се пречиства на всеки двайсет и четири часа.

— И какво от това?

— Представи си, че ловим стридите в замърсени води, после ги пренасяме в залива, където е съвсем чисто. Необходимо е само ден-два да ги покиснем там и ще станат чисти и свежи като краставички.

— Ще можем ли да го направим?

— Да, абсолютно съм сигурен. Само трябва да привържем още една лодка към нашата, да отплуваме до някой от островите, където водата е чиста, и да накиснем стридите за около двайсет и четири часа. Те изцяло ще се пречистят от всякакви отрови и се обзалагам, че ще бъдат по-вкусни, тъй като ще попият солта от водите на залива.

— Слушай, вижда ми се, че планът ти може да проработи — възклицавам аз.

— Разбира се. Вярно, че ще имаме малко повече работа, защото ще се наложи да разхождаме стридите напред-назад, но все пак е по-добре от нищо.

Така и направихме.

 

 

Някак успяхме да агитираме щатските инспектори, че нашите стриди не представляват уплаха за никого. Почнахме да ги преместваме с лодката от леговищата им до залива, ама скоро работата толкова се възвеличи, че се наложи да си купим шлеп. Също и цената на нашите стриди хвръкна до небето, щото бяхме единствените в града.

С изтичане на седмиците и месеците добавяхме все нови и нови шлепове, освен това се наложи да вземем повече хора да ни помагат в стридения бизнес.

На малкия Форест пак му скимна генийска идея и всъщност тя ни направи богати.

— Слушай — вика ми един ден, след като пренесохме огромен товар стриди, — мислех си… къде най-добре се развъждат стриди?

— В лайна — отвръщам.

— Точно така. А къде в целия залив има най-много лайна?

— Сигурно покрай инстанцията за пречистване на отходните води.

— Абсолютно си прав. Значи ето какво ще направим — отиваме там и „зарибяваме“ със стриди! С хиляди, милиони стриди! Може да използваме планктон за храна на новоизлюпените стриди, да организираме работата така, че с лодки да се ловят стридите и да се прехвърлят на шлеповете ни в залива. Имам дори идея за шлеп-подводница, така че го потопяваме със замърсените миди, сетне след ден-два изпомпваме водата и ето ти голяма партида чисти, пресни стриди!

Така че направихме и това.

След година почнахме да ловим безбожно много стриди покрай пречиствателната инстанция, затуй се сдобихме със стридоразработвателна фабрика, с цяла флота кораби и шлепове, както и с отдел по маркетинк.

Сега се наричаме „Гъмп и син“ и снабдяваме с първокласни стриди всичките Съединени щати.

Всичко това така разбодри майката на Джени, че се съгласи да ни стане секретарка. Вика, че се чувствала напълно подмладена и вече и дума не обелва за бедняшкия приют. Даже си купи нов кадилак с гюрук, който почти никога не вдига, и го кара по улиците, издокарана с плажна рокля и шапка.

С течение на месеците бизнесът толкова се разрасна, че за нула време трябваше да назнача сума хора. Открих Иван Бозовски и Майк Мълиган и ги направих шефове на сметководния отдел, като си викам, че сигурно са понаучили нещичко от пребиваването си в затвора.

Старият Слим от циклопедичните ми дни назначих за началник на търговията и той възвеличи продажбите с петстотин процента! Къртис и Снейк, чиято футболна кариера беше пресъхнала, станаха шефове на охраната.

Издирих и Алфред Хоупуел, дето ме караше да правя нова кокакола, и му подарих научноследователската работа. Съпругата му, госпожа Хоупуел, била доста натясно след размириците в Атланта, обаче в момента е директорка на отдела за връзки с правителството и ще ви кажа честно, че откакто тя е на тази служба, не сме си имали ядове с инспекторите. Всеки път, щом има среща с тях в кабинета си, я чувам да удря китайския гонг и знам, че всичко е вред.

След катастрофата с „Ексон Валдес“ господин Макгивър от свинеразвъдната ферма брал много ядове, докато изобщо си намери работа, а пък аз го направих командир на шлеповата флота. Отказал е пиенето и откакто е при мене, по шлеповете ни няма и драскотина. Ама още обича да бърбори като пират и според мен това му помага да държи хората си в подчинение.

Старият полковник Норт също си имал свои трудности. Назначих го за командващ нашите секретни операции и работата му, общо взето, се състои в това да осигури стридите да бъдат пресни и неопетнени. А той все ми вика:

— Гъмп, един ден ще се кандидатирам за Сената и ще покажа на ония копелета какво означава елементарна почтеност.

— Добре, полковник — отвръщам му, — но междунавременно гледай нашите стриди да не се оплескат — сещаш ли се какво намеквам?

Сетих се и за аятолаха — беше идеален за нашия отдел по морални и духовни връзки, ама той взе, че умря, затуй го заместих с безподобния Джим Бакър. Той се справя доста добре и ръси благословии наляво и надясно, ама жена му Тами Фей нещо не се спогоди с госпожа Хоупуел и с китайския й гонг, та съм се видял в чудо с тях двете.

За улова и преработката на стридите отговаря целият персонал от развеселителния парк на безподобния Бакър: Мойсей от горящата къпина, Йона от сцената с кита, Йосиф с шарената дреха и всички войници на фараона са заангажирани с отваряне на черупките. Човекът, дето играеше Исус, и Даниил с лъва му хвърлят хайвера в нашата морска стридена ферма. Лъвът, който вече е стар и доста досаден, лежи пред вратата на кабинета ми и чат-пат надава по някой рев. Повечето му зъби са изпопадали, ама за сметка на това се е встрастил към суровите стриди, така че всяко зло за добро.

Госпойца Хъджинс, която ми беше секретарка, когато бях служител на Иван Бозовски, сега е главна корабна диспечерка, а Илейн от ресторанта в Ню Йорк — постоянна наша клиентка. Многоуважаваната и многопочтена адвокатска фирма „Дюи, Скруъм и Хоу“ ни представят легално, а прокурорът Гугулианти, който вече си е намерил по-подходяща работа, понякога е наш съветник по криминалните проблеми — разбира се, ако възникнат такива.

Осигурих работа и на всичките военни футболисти от Германия. А Еди, лимозиновият ми шофьор от времето, когато бях голям нюйоркски магнит, направих началник на транспорта. Не пропуснах да предложа работа на Саддам Хюсеин и на генерал Шайскопф, ама двамата ми изпратиха учтиви писма, че сега си имали по-важна работа. Обаче Саддам допълва, че ще има предвид предложението ми и може би по-нататък ще се свърже с мен.

Накрая назначих сержант Кранц за директор на фабриката — приятно ми е да го видя пак и да слушам как ме полива с поток от ругатни.

Ама все пак най-хубавото го оставих за накрая. След като станахме успешни бизнесмени, събрах кураж и писах на Гретхен. И не щеш ли, след седмица получавам от нея разкрасно писмо, в което ми разказва за себе си и как върви ученето в унивирситета, и пустото му писмо е на толкова правилен английски, че чак не го разбирам.

„Скъпи Форест (пише ми тя), страдам за теб всеки ден, откакто замина да воюваш, и много се боях да не ти се е случило нещо. Стигнах дотам, че проверих за теб във вашето посолство и след известно проучване ми отговориха, че си се уволнил от армията и че си жив и здрав. Това ми стигаше…“

Пише и още, че освен да учи английски, кара и бизнес курс, тъй като един ден се надявала да открие ресторант, но много искала да ме види. Желанието й се изпълни. След две седмици вече седи във фабриката ни в Ла Батр и завежда отдела за международна търговия. Вечер продължително се разхождаме по брега и се държим за ръцете като едно време и едва сега почвам полека-лека да се чувствам щастлив. Вече имам цел в живота, ама не бързам да я настигна.

Бащата на Буба също си търсеше работа, тъй че го направих надзирател на преработката и ще ви кажа, че той управлява с желязна ръка отварялите на стриди.

И ето че развъждаме, ловим, превозваме, отваряме, преработваме, консервираме и експортираме стриди. И парите текат като река. Над бюрото ми виси цитат, изработен от малкия Форест лично за мен. Върху черно кадифе с букви от чисто злато е написал изречение от един стар писател на име Джонатан Суифт, казал навремето: „Храбрец е бил онзи, който за пръв път е вкусил стрида“. И това си е апсолютно вярно.

Единственият проблем е там, че Смити и другарчетата му хич не са щастливи от нашите успехи. И на тях им предложих служби, ама оня Смити вика, че хората му не работели за такива като мене, тъй че сега сме във враждебно примирие. От време на време нощем някой изрязва въжетата, с които корабите се привързани към кея, сипва захар в резервоарите ни или ни прави други левашки номера, но аз се опипвам да не им обръщам внимание. Така или иначе бизнесът ни процветява, тъй че не искам да разваля всичко, пускайки се в лични вражди.

 

 

До един момент месеците си минават сравнително кротко, обаче една вечер Форест ме питва какво ли прави старата Уанда. Викам му, че със сигурност в зооложката градина се отнасят с уважение към нея, ама той някак си е недоволен от отговора ми и предполага:

— Хайде да им пишем и да проверим дали няма да ни я изпратят.

Така и направихме.

След няколко месеца идва отговор: „Националният зоопарк не връща животни, които по право му принадлежат“ — общо взето, това бе съдържанието.

— Не е честно — отбелязва малкият Форест. — Все пак ние я отгледахме от прасенце и направихме от нея свиня.

— Така си е — отвръщам. — Просто я дадохме на заем на зоопарка, докато бях при аятолаха.

Отидохме при полковник Норт, който ръководеше тайния си отдел от къщичката на мазача, и му изяснихме ситуацията.

— Мръсници такива! — изяви той, проявявайки обичайните си такт и дипломация. — Очевидно се налага да проведем секретна операция за освобождаването на Уанда.

И го направихме.

Полковник Норт прекара цели месеци в подготовка на тайнствената операция. Купи разни замаскиращи дрехи, гримове за лицата ни, въжена стълба, резачка за метал, ножове, компаси и други неща. Когато го попипах какъв му е планът, той отвръща, че ще го намислим като отидем там.

Ето че дойде денят да пристигнем във Вашингтон, след което се доближихме до зооложката градина и се прикрихме в парка, докато се стъмни. В полунощ от зоологоградината се чува само ръмженето на мечки, лъвове и тигри, от време на време изревава по някой и друг слон.

— Време е да започваме — обявява полковникът и тримата взехме да се прокрадваме в зоопарка. Точно сме се хвърлили през стената, когато най-неочаквано апсолютно всички светлини се запалват, почват да вият сирени и да дрънчат звънци и за нула време сме наобиколени от петдесет полицаи.

— Мислех, че си спец по потайните операции — поршепнах на полковника.

— И аз така си мислех — поршепва в отговор той. — Може би просто съм позабравил как ставаха тия работи.

После той се опипа да ни измъкне от кашата: обясни на полицията, че сме шпиони, терниращи за строго секретна потайна операция в иракската зооложка градина с цел излавянето на животните на Саддам Хюсеин за заложници, надрънка им още куп глупости и главният полицай и останалите се попикаха от смях, което даде възможност на малкия Форест да се измъкне в суматохата. Тъкмо почнаха да ни натоварват в полицейския фургон, вик продра нощта, последван от квичене.

Бяха на малкия Форест и на Уанда, която той бе измъкнал от клетката й, срязвайки с ножовка решетките. Те пробягаха покрай нас толкова мълниеносно, че полицаите зарязаха всичко и ги погнаха, което пък даде на мен и полковника шанс да се спасим. Ченгетата май не знаят, че едно от малкото неща, дето Форесчо е наследил от мене, е моята скорост, и сега търчи с пълна пара. Ние с полковника хукваме в обратни посоки и накрая се срещаме в потайното си скривалище в парка, както се бяхме наговорили. Малкият Форесчо и Уанда вече ни чакат там.

— Мама му стара, Гъмп! — провиква се полковникът. — Наистина успяхме! Проведох ювелирна тайна операция, нали?

— Да, полковник, всичко беше като по часовник — отвръщам аз.

Някъде около призори се промъкнахме извън парка и се отзовахме на железнопътната линия и не щеш ли, там стои товарен вагон, пълен със свине.

— Жестоко съвпадение — откликва старият Норт. — Какво по-добро прикритие от това?

А пък аз му викам:

— Добро за Уанда, ама не съм сигурен, че и за нас.

— Нямаме друг избор, Гъмп. Хайде, качвай се.

Така и направихме и, честно да ви кажа, това беше най-дългото и гадно пътуване до дома — особено след като се изясни, че вагонът отива чак в Орегон — ама все пак го издържахме, а полковникът се самохвалства през целия път.

Важното е, че сме успели да освободим от плен Уанда и няма по-щастливо момче от малкия Форест, чиято любимка вече е при него. Всеки ден тя се разполага пред вратата на кабинета ми, срещу лъва, който, за нейно щастие, вече няма зъби. Обаче през цялото време я съблюдава с копнеж, като че иска да се ожени за нея или нещо такова.

Един ден малкият Форест идва и ми вика, че трябва да поговорим. Отиваме на кея и той изказва каквото му е на ума.

— Слушай, напоследък здравата поработихме, нали?

— Аха.

— Ето защо си мислех… може би е време да отидем на почивка?

— Какво имаш наум?

— Например временно да заминем оттук. Може да се изкачим в планината или да се спуснем със сал по някоя река, или пък нещо друго, а?

— Съгласен — викам му. — Има ли някое специално място, дето да ти се ходи?

— Четох доста брошури и ми се струва, че открих нещо подходящо в Арканзас.

— Какво?

— Нарича се река Уайтуош.

Така и направихме — отидохме там.

 

 

Преди да тръгнем, дръпнах настрана стария сержант Кранц и му дадох инструтции какво да прави като директор на завода.

— Занимавай се само с работата си, придвижвай нещата и не се забърквай в скандали с оня Смити и приятелчетата му. Не забравяй, че си имаме други отговорности.

— Разбира се, Гъмп — отвръща той. — Знаеш ли, отдавна се каня да ти го кажа: много съм ти задължен, че ме взе при себе си. Искам да кажа, че просто не знаех какво ще правя след трийсетгодишна служба в армията. Ти ми даде първата ми истинска работа. Да знаеш, че съм ти много благодарен.

— Няма нищо, сержант. Оправяш се чудесно. Освен това се радвам да си до мен. Та нали сме заедно повече или по-малко от онези дни във Виетнам, с Буба и момчетата, а пък това беше преди повече от половината ми живот.

— Тук като че имаш право. Независимо дали е война или мир, май никога не мога да се отърва от тебе, а, Гъмп?

— Да се надяваме, че няма да участваме в повече войни, сержант — викам му. Но всъщност ни предстоеше още една, макар че тогава още не я подозирахме.

Във всеки случай с малкия Форест си събрахме багажа и отидохме в Арказас при река Уайтуош. Откак сме в стридения бизнес, двамата с Форесчо сме в неловко примирие. Той се държи безупречно и гледа да ме спасява от собствената ми глупост. Води се вицепрезидент и главен изпълнителен директор на „Гъмп и син“, ама на практика управлява целия бизнес, щото аз със сигурност нямам достатъчно акъл за целта.

 

 

Беше прохладен пролетен ден когато ние с малкия Форест стигнахме до река Уайтуош. Взехме назаем кану и го екипирахме с консерви със свинско и фасул, с наденички, сирена, салами и хляб за сандвичи, и потеглихме по реката.

Тя е много красива и докато плуваме надолу по нея, Форесчо ми обяснява геологическата история на терена, който от време на време се спуска по бреговете на Уайтуош. Според него цялата история може да бъде проследена по изкопаемите — такива като мен например. Казва, че наближаваме прочутото образование Смакоувър, откъдето идва всичката нафта за югоизточните Съединени щати.

Вечерите лагеруваме по бреговете на реката, правим си малък огън от изхвърлени от водата клони, сядаме край него и си готвим вечерята от консерви, и си мисля, че това е първата почивка в живота ми. Малкият Форест е в сравнително добро настроение и се надявам, че с течение на времето с него ще се разбираме по-добре. Много съм горделив, че е станал толкова хубаво момче и че е поел ръководството на толкова отговорно нещо като нашия стриден завод, ама едновременно се притеснявам, че е порасъл прекалено бързо. Чудя се дали някога е имал истинско детство, през което да играе на футбол и на други неща, както правех аз като дете. Попипах го за това, ама той вика, че нямало значение.

Една вечер здравата ме изненада. Порови из раницата си и измъкна една хармоника, която всъщност е същата, дето съм си я запазил отпреди години, когато свирех във Виетнам и в „Спукани яйца“, оркестрата на Джени. За огромно мое неудивление той подхвана някои стари мелодии и ги изпълваше много по-хубаво, отколкото някога съм можел. Питвам го кога се е учил да свири на туй чудо, а той отвръща:

— Не съм се учил, сигурно е по наследство.

Почти сме свършили пътуването по реката, когато сезирам на брега някакъв човек, който крещи и ни маха да се доближим. Така и направихме. Паркирахме до брега, а човекът се приведе и притегли по-близо кануто, след което ни вика:

— Здрасти, момчета! Май не сте тукашни?

Изяснихме му, че сме от Мобайл, щат Алабама, и че случайно минаваме оттук, ама той настоява да прегледаме някакъв неподвижен имот близо до реката. Вика още, че това е най-хубавият парцал в цял Арканзас и че щял да ни го даде евтино.

Казах му, че още не се занимаваме с неподвижно имущество, обаче той е нахален като конска муха и реших, че няма да ни стане нищо, ако разгледаме стопанството му, за да не накърним чувствата му. Да ви кажа честно, като стигнахме дотам, бях малко нещо неочарован. Не че природата беше грозна, напротив, ама парцалът бе построен с мизерни бели къщички с мъниатюрни дворове, където вместо люлки бяха окачени стари автогуми. Досущ мязаше на предградие, където съвсем спокойно бих могъл да живея аз — поне допреди година-две.

Човекът казва да му викаме просто Бил и да не се стесняваме от вида на „тези бараки“, понеже след една-две седмици те ще бъдат сринати и заменени от къщи, струващи милиони, тъй че ако сега подпишем договора за покупка, най-много ще намажем от сделката.

— Позволете да ви доверя една тайна, приятели — продължава той. — По професия съм политик, ама от това не се изкарват много пари, тъй че инвестирах огромни суми в проекта „Уайтуош ривър“ и ви гарантирам, че той ще донесе на всички ни само удовлетворение и успехи. Надявам се, разбирате намека ми.

Да ви кажа, тоя Бил беше симпатяга. Идеята ми е, че изглеждаше афтентичен, имаше дрезгав, откровен глас, а побелялата му къдрава коса и големият червен нос го правеха досущ като Дядо Коледа. Освен това се смееше заразно и даже ни опозна със съпругата си Хилари, която излезе от един фургон, облечена с бабишкерска рокля и с прическа като на Битълсите, и ни донесе разхлаждащи питиета.

— Слушайте — поршепва той, — не бива да казвам това на никого, но този парцел се намира точно над петролонаходището и даже да не построите тук нищо, докато другите се усетят, ще бъдете милиардери.

Точно като се е разпалил, на сцената се проявява друг, по-възрастен човек и като го видях, направо щях да припадна.

— Приятели — вика Бил, — запознайте се с моя партньор.

Партньорът беше господин Трибъл, моят някогашен учител по шах, за когото всички казваха, че е свил парите от шкаридения бизнес.

Когато ме съгледа, господин Трибъл подскочи назад като ужилен и сякаш му идваше да побегне, ама после се завладя, доближи се и ми стисна ръката, после вика:

— Много се радвам отново да те видя, Форест.

— Ъъъ — заеквам аз. — Какво правиш тук?

— Това е дълга история. Но след като твоето предприятие се разори, трябваше да си търся работа. Чух, че тук присъстващият господин губернатор си търси съветник, кандидатирах се и той ме назначи.

— Губернатор ли? — питвам го аз.

— Ами да, Бил е губернатор на този щат.

— Тогава защо се занимавате с неподвижни имоти?

— Защото си е истинска далавера — примесва се Бил. — Само се подписвате ей тук и сделката е сключена. Господин Трибъл си получава комисионата плюс печалбата и всички ставаме богати.

— Ние вече сме — обажда се някой.

Беше малкият Форест, най-после престрашил се да отвори уста.

— Тогава ще станете още по-богати — обявява Бил. — Та нали богаташите управляват света! Обичам богатите хора. Те са мои приятели.

Дрънкаше така, сякаш ще се кандидатира за президент, ама може и да не съм прав, нали в края на краищата съм си идиот.

— Виж, Форест — смесва се господин Трибъл, — сигурно се питаш какво е станало с всичките ти пари от скаридения бизнес?

— Ами, от време на време този въпрос ми се мярка през ума.

— Признавам, че аз ги взех. Докато ти се правеше на шут в Ню Орлийнс, скаридите започнаха да се свършват и си казах, че е по-добре да вложа парите ти на сигурно място.

— Така ли? И къде?

— Купих този прекрасен парцел край река Уайтуош. Това е инвестиция, която ще те осигури за цял живот.

— Дрън-дрън — примесва се малкият Форест. — Тази земя не струва пукната пара.

— Мога ли да попитам кой си ти, синко?

— Казвам се Форест и не съм ви никакъв син.

— О, разбирам. Е…

— Излиза, че сме собственици на този бардак, така ли?

— Не съвсем. Разбирате ли, парите от фабриката за скариди стигнаха само за първоначалната вноска. Бях похарчил част от тях, защото човек все пак трябва да се изхранва. Тъй че вие притежавате всеки квадратен сантиметър от тази земя с уговорката, че ще възстановите на банката заема от милион и седемстотин хиляди долара, който съм изтеглил.

— Обаче не се притеснявайте заради дълга — включва се и Бил. — Знаете как стои въпросът с федералните служби — хич не им пука дали ще се издължите, или не.

— Така ли? — питвам.

— Ако ме изберат за президент, никога не ще се наложи да връщате кредитите — изявява Бил.

 

 

След това се сбогувахме с Бил и с господин Трибъл, а малкият Форест място не може да си намери от яд.

— Трябва да дадеш под съд тези мръсници — вика ми.

— Защо?

— Защото са откраднали парите ти и са ги вложили в този коптор, по дяволите! Нима не разбираш, че „великият проект“ е една от мошеническите им сделки с недвижимо имущество? Дявол да го вземе, кой би пожелал да живее тук?

— Мислех, че тук ти допада. Можеш всяка вечер да си устройваш лагер на брега на реката.

— Вече не ми харесва — отговаря той.

И докато през останалия ден гребяхме надолу по реката, почти не ми проговори. Май пак съм в немилост.

 

 

Както си му е редът пролетта прерасна в лято, лятото — в есен и нашата компания все още работи с пълна пара. По всичко изглежда, че няма начин да сгрешим някъде и понякога си казвам, че много хубаво не е на хубаво. Обаче с Гретхен нещата вървят много добре, а малкият Форест ми изглежда даже щастлив. Един ден ги попипах двамата дали искат да отидем на футболен мач. Честно казано, поначало си мислех да поканя само малкия Форест, щото си спомням, че едно време, като станеше дума за футбол, Гретхен викаше само „ach“. Ама тоя път не каза нищо такова, ами изрече на нейния хубав английски:

— Четох доста за американския футбол, Форест, и ще ми бъде много интересно да присъствам на някой мач.

Онова, на което ги заведох, не беше точно мач, а истинско събитие. Точно на Нова година унивирситетът на Алабама играеше в Ню Орлийнс срещу маямския унивирситет за купата на страната.

Преди отпочването на мача маямците нахлуха в града и се фукаха наляво и надясно, че ще спукат гьона на нашия „Пурпурен прилив“ и че ще ни накарат да се заврем в миша дупка от срам. Тия хвалби ме подсетиха за чекиджиите-мамалигари от Небраска, срещу които едно време играх на „Ориндж Боул“.

Но това беше в далечното минало, което всеки ден става по-далечно.

Та отиваме ние на мача и да ви кажа честно — заслужаваше си. Сега мачовете са на закрито и върху фалшива трева, обаче в самата игра нямаше нищо фалшиво. Всъщност напомняше война. Бях в частна ложа, затуй поканих всичките си стари приятелчета, включително Уанда стриптизьорката. Двете с Гретхен много си съвпаднаха, особено след като Гретхен й съобщи, че е била сервитьорка едно време в Германия. Тя взе да поучава по-младата си „колежка“:

— Всички мъже искат едно и също, миличка, ама това не е чак толкова лошо.

С една дума, за да не ви досаждам, ще ви кажа, че алабамският „Пурпурен прилив“ смачка маямските „Урагани“ толкова жестоко, че те напуснаха Ню Орлийнс с подвити опашки. Най-сетне доживях бившата ми Алма Матер да спечели националната купа!

Малкият Форест не беше на себе си от горделивост (особено когато в голямата почивка по високия говорител известиха името ми сред присъстващите бивши прочути играчи), ама Гретхен направо откачи.

— Защита! Защита! Защита! — само това крещи и не щеш ли, нашите бранители станаха толкова добри, че направо измъкваха топката от ръцете на „Ураганите“.

Когато мачът свърши, ние се изпрегръщахме взаимно и разбрах, че каквото и да се случи, ние тримата завинаги ще си останем приятели. Което е хубаво, щото винаги съм мечтал да имам приятели.

 

 

Един ден върху залива е спаднала мъгла и ми хрумна през ума, че сега е моментът да изпълня дълга си към лейтенант Дан и към Сю. Горкичкият Сю!

Така че взех малките кутии с техния прах, които ми бе дал генерал Шайскопф през онзи страшен ден в Кувейт, качих се в старата си лодка, отвързах я от кея и загребах извън залива. Бях известил Гретхен и Форесчо какво възнамерявам и те предложиха да дойдат с мене, ама им отвърнах, че това е нещо, дето трябва да го свърша сам.

— Хей, господин Гъмп — провикна се някой откъм брега. — Защо не вземете от новите моторници? Вече никой не използва весла.

— Приятно ми е понякога да греба — извиках в отговор. — Просто да си припомня добрите стари времена.

Така и направих.

Докато плувах по канала към залива, чувах сирените на корабите и звънците на шамандурите и други звукове, а слънцето залязва сред мъглата като голяма червена бисквита. Изгребах лодката до новите ни находища на стриди до пречиствателната инстанция. По това време всички са си отишли вкъщи, тъй че съм апсолютно насаме.

За малко оставих вятърът да ме носи, после посочих лодката към мястото, дето според мен се въдят най-едрите и тлъсти стриди. Отворих кутиите, прочетох молитва с пожелание Дан и Сю да са добре на другия свят, после ги хвърлих в тъмната вода и макар че трябваше да ми е тъжно, кой знае защо, не ми беше. Мислех си, че за приятелите ми пътешествието е свършило. Всъщност бих предпочел да оставя Сю в някоя джунгла, ама тъй като по нашия край няма джунгли, реших, че и стридените находища ще свършат работа. Все пак Сю ще бъде заедно с Дан, който бе негов приятел. Съблюдавах как кутиите с въртене се спускат към дъното и за миг ми се видя, че проблясват като звезди, после потънаха.

Обръщам лодката и се каня да загреба обратно, когато дочувам гонг откъм една от ония големи шамандури и като вдигнах очи, какво да видя? Джени седи върху нея, бавно се полюшва напред-назад и е по-красива от всякога. Милата Джени. Изглежда, че идва винаги, когато имам нужда от нея.

— Е, Форест — вика ми тя, — най-сетне се вслуша в думите ми, а?

— За какво говориш?

— Не си ли спомняш как те съветвах да слушаш Дан?

— О, това ли? Излиза, че май наистина съм го чул.

— Точно така. Необходимо бе някой непрекъснато да ти повтаря думата „стриди“ и ти най-сетне се досети какво трябва да правиш.

— Надявам се сега да не проваля всичко — измърморих аз.

— Мисля, че няма. Не и този път.

— Виждаш ми се малко тъжна — викам й. — Какво има?

— Нищо. Знаеш ли, може би се виждаме за последен път. Мисля, че най-сетне си влязъл в правия път — ако се сещаш за какво намеквам.

— Ами малкия Форест? Мислех, че правиш всичко това заради него.

— Всъщност не. Винаги съм помагала на теб. Малкият Форест е умен и способен младеж и умее да се грижи за себе си. Ти си този, който досега имаше нужда някой да се грижи за тебе.

— Не съм сигурен, че той ме харесва.

— А пък аз съм сигурна. Децата са си деца. Спомняш ли си какви бяхме на неговата възраст?

— Това беше много отдавна.

— Какво става с Гретхен? — променя темата Джени. — Как вървят работите ти с нея? Още преди време ти казах, че я харесвам. Тя е… тя е земен човек.

— Ъъъ… не знам. Притеснявам се като ме питваш такива работи.

— Не бива. Та нали двамата с тебе ходихме доста време.

— Да, но не стигнахме до края на пътя. Искам да кажа, че разходката ни беше прекъсната.

— Случват се и такива работи. Но запомни едно, Форест: в този живот най-важното нещо са спомените; когато всичко друго си отиде, те остават.

— Ама ако това, дето го говориш, е вярно, повече няма да те ви…

— Може би. Но запомни, че ти остават още дълги години живот. Сега съм спокойна, тъй като смятам, че вече ще можеш да се справиш сам. Не знам как ще го направиш, но моля те, сбогувай се вместо мен с мама и с малкия Форест — все ще измислиш начин.

— Разбира се, но…

— Искам да знаеш, че те обичах и… Форест, ти си много добър човек.

— Ей, не си отивай — извиках, но като погледнах отново, съгледах само голямата шамандура да се поклаща в мъглата.

Нищо повече. Затова загребах обратно към брега.

 

 

Същия следобед отидох в консервената фабрика. Почти всеки друг вече се е прибрал у дома и аз се разхождам по коридорите, усещайки се малко самотен. В неколцина канцеларии още светеше — някои хора работят до късно, за да имаме успешен бизнес.

Във фабриката си имах една любима стаичка, където охранявахме перлите. Беше не по-голяма от гардероб, обаче вътре, заедно с инструменти и други неща, държахме кофа, а в нея — перлите.

Не че бяха нещо особено. Хубавите перли се получават от японски стриди, ама от време на време момчетата, дето отварят черупките, намират по някоя. Обикновено са със странна форма или с отвратителен цвят, обаче в края на годината сме събрали достатъчно, че да ги продадем и да купим някоя и друга каса бира за персонала.

Обаче когато се доближих до бисерния гардероб, дочух отвътре особени звукове, отворих вратата и какво да видя? Сержантът Кранц седи на един стол под двайсетватовата крушка и като го огледах по-внимателно, отбелязах, че очите му са зачервени.

— Какво се е случило, сержант? — питвам го.

А той не си казва друго, освен едно „нищо!“.

— Сержант Кранц, познавам те от дълги години и досега не съм те виждал да плачеш.

— И никога повече няма да ме видиш. Освен това не плача.

— Да бе, да! Слушай, аз съм главният тук и се интересувам от проблемите на моите хора.

— Откога пък съм „твой човек“, Гъмп?

— От деня, когато се запознахме, сержант. — За момент двамата се визираме един в друг, после по лицето му се затъркаляха едри сълзи и той ми вика:

— По дяволите, Гъмп. Май съм прекалено стар за такива работи.

— За какво говориш, сержант Кранц?

— Беше оня Смити и неговата паплач.

— Какво стана?

— Отидох да нагледам нашите корабчета, а той и бандата му ме проследили. Тъкмо проверявах здраво ли са завързани лодките, Смити взе да пикае върху една от тях, а като му се сопнах, всички се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме налагат с умрели кефали…

— Какво?!

— А пък оня Смити ми викаше „мръсно негро“. За пръв път ми го казват в лицето.

— Не думай!

— Точно така, Гъмп! Не можех да им попреча — по дяволите, вече съм на петдесет и девет! Как да се съпротивлявам на десетина белокожи бабаити, и то два пъти по-млади от мене?

— Слушай, сержант…

— Хич няма да те слушам! Никога не съм си мислил, че ще доживея деня, когато няма да мога да отвръщам на ударите. Но беше безсмислено. Да ме бяха само пребили, нямаше толкова да ми пука… Ама тия думи за „мръсното негро“… Все пак щях да си го върна по някакъв начин, ама нали ми заръча да не се занимавам със Смити и бандата му?

— Слушай, сержант Кранц, сега това няма значение. Оставаш тук, докато се завърна, чуваш ли? Това е заповед!

— Не се подчинявам на заповеди от редници!

— Но тая ще изпълниш! — сопнах му се аз.

После отидох да си уредя сметките със Смити. През целия си живот съм се опипвал да постъпвам справедливо — смятах, че няма друг начин. А мама ме е учила, че не е справедливо да се бия с хората, най-вече защото съм толкова едър и тъп. Ама понякога не бива да позволиш справедливостта да ти попречи да извършиш справедливо дело.

 

 

Улицата към кея в Ла Батр е доста дълга и сигурно хората на Смити са ме отбелязали, щото като стигнах дотам, всички са се строили в една линия, а главатарят им се е изтъпанчил най-отпред.

Чак сега съгледах, че много от работниците от стридената фабрика са ме преследвали, а ония от консервения цех гледат на кръв, очигледно са настроени за тупаник.

Доближих се до Смити и го попипах какво е станало със сержант Кранц.

— Не е твоя работа, Гъмп. Просто се забавлявахме.

— Хубаво забавление — да пребиете с умрели риби един възрастен човек!

— Мамка му, Гъмп, той е само един дърт черньо. Кво ти пука за него?

А аз взех, че му показах.

Първо го сграпчих за якето и го повдигнах над земята, после го метнах в куп лайна от чайки на кея. И му набутах лицето в тях.

Сетне го преобърнах и го заритах до една от неговите лодки. А когато се пльосна по гръб в нея, разкопчах панталоните си и отвисоко се изпиках върху него.

— Само да си посмял още веднъж да пипнеш някой от мойте хора — креснах му, — ще съжалиш, че не си се родил зеленчук или нещо подобно! — Знам, че това не бе най-хитрото нещо, дето можех да му го кажа, ама в тоя момент хич не ми беше до хитрости.

Точно тогава нещо ме цапардоса по рамото. Един от разбойниците ме бе фраснал с дъска със забити в нея пирони и правичката да си кажа, адски болеше! Ама тоя път не бях в настроение да ме работят. Награбих го оня ми ти бандит и гледам — наблизо една машина за лед, та го натъпках в нея с главата надолу. Друг ме нападна с автомобилна щанга; него пък го гепих за косата и взех да го въртя, после го изпратих като диск или нещо подобно и когато за последен път го съгледах, той летеше към Куба или може би към Ямайка. Като видяха случилото се с него, другите горили заотстъпваха. А пък аз им казах единствено следното:

— Помнете какво видяхте сега. Нали не искате да ви налети и вас?

И с това въпросът се приключи.

Вече се стъмваше и всички хора от моята компания надават радостни викове и също освиркват Смити и неговата колекция от лайнари. В мрачините съгледах как сержантът Кранц стои наблизо и клима с глава. Намигнах му, а той вдигна палец. Отдавна сме приятели с него и мисля, че се разбираме и без думи.

По това време усетих дърпане за ръкава. Това е малкият Форест, който е отбелязал кръвта по ръката ми, където оная горила ме цапардоса с пироновата дъска.

— Как си, татко? — питва ме той.

— А?

— Питах те как си, татко — виждам, че ти тече кръв.

— Как ме нарече?

— Обичам те, татко! — промълви малкият Форест и млъкна, ама и това ми беше достатъчно. Тъй вярно, господа.

Тъй вярно!

 

 

Горе-долу така свърши всичко. След като тълпата се разпръсна, отидох на зарязания в океана нос, който гледа към залива и към пролива Мисисипи, а в хубаво време оттук се вижда чак до Мексико или до Южна Америка. Но тази вечер мъглата още не се беше повдигнала, затуй седнах на една скъмбейка, а малкият Форест се настани до мене. Не говорехме нищо, щото, според мен, вече всичко беше казано, обаче ми хрумна през ум какъв щастливец съм. Имам си работа, прекрасен син, с който да се възгордея, а едно време имах и приятели. Не можех да не си ги спомня всичките. Старият Буба, и Джени, и мама, и Дан и Сю вече са си отишли, но не вярвам да са далече, щото всеки път, щом чуя корабна сирена в мъглата или звънец на шамандура, си мисля за тях и съм сигурен, че са до мен. А малкият Форест и майката на Джени, и сержантът Кранц и останалите все още са тук. Не съм забравил и онова, дето Джени ме посъветва за Гретхен. Ето защо би могло да се каже, че съм най-щастливият човек на света.

 

 

Остана само още едно нещо да ви разкажа и то е за когато решиха да правят филм по автогеографията ми. Даже и на мен това ми се струва нередовно.

Някой надушил, че съм идиот, преуспял в бизнеса, а нали в днешно време хората си падат по истории от сорта на „един човек ухапва куче“.

Тъй че идват онез ми ти холивудски продукценти и ме имформирват, че ще ме дават на кино. Повечето от вас знаят какво се случи после. Направиха го филма и хората по целия свят отидоха да го гледат. Господин Том Ханкс, дето се опознах с него онази нощ в Ню Йорк, играе моята роля и трябва да ви кажа, че се справя доста добре.

И така, най-после пристъпи нощта за раздаването на „Оскарите“ в Калифорния и аз отведох там всичките си приятели и седнахме в публиката — моето място беше до родителя на Буба. Пустият му филм взе че обра повечето награди на Академията, а накрая, като приключиха да изказват признателности на всички, решиха да благодарят и на мене.

Конферансие беше някой си господин Летърман, симпатяга с редки зъби, и като последно „блюдо от менюто“, тъй да се каже, той обявлява, че осъждат специална награда на Форест Гъмп, задето е „най-обичаният освидетелстван идиот в цяла Америка“, и ме изваждат на сцената.

А след като ми връчват наградата, господин Летърман ме попипа дали искам да кажа нещо пред телевизорните камери. Искам, разбира се, ама си го пазя за накрая. Изтъпанчвам се аз пред ония ми ти прелестни жени с разкрасни рокли и скъпи дрънкулки, и пред хубавите мъже, и изтърсвам първото нещо, дето ми идва на ума, и то, разбира се, е „Пикае ми се“.

Право да ви кажа, вначало никой не ме амплодира, всички мълчат втрещено. Сигурно са се смутили, щото ги дават по националната телевизия. Обаче след неколцина мига хората от публиката почнаха да мърморят и да си шепнат взаимно.

А пък господин Летърман, който чувства, че трябва да направи нещо, обаче не знае точно какво, махва на работниците зад кулоарите да докарат сценографски кран и да извлекат дебелия ми задник от сцената. Тъкмо куката ме подхваща за яката, най-неидейно откъм публиката се понася самоуправляваща се ракета. Очевидно малкият Форест толкова се развълнувал, че сдъвкал цялата си програма, щото по време на Оскарите не разрешават да се продават пуканки, тъй че е въоръжен с най-голямото книжно топче на света. И докато се опипват да ме извлекат от сцената, той го запраща право между очите на господин Летърман.

Естествено Гретхен е ужасена и извиква: „О, господи!“. Ама ще ви кажа едно — беше страхотен цирк! Най-неочаквано настана голяма суматоха. Дами и господа подскачат като бесни, надвикват се и ме посочват, а симпатичният господин Летърман се препъва зад катедрата, опипвайки се да махне топчето от лицето си.

В този момент откъм публиката прелетя един вик, който оглуши всички други:

— Браво, татко! Браво, татко!

И знаете ли — това ми напълни душата и не исках нищо повече.

Затуй навярно може да се каже, че бяхме там, а сетне представлението свърши.

Чат ли сте за какво намеквам?