Уинстън Грум
Гъмп & син (7)

7.

Не след дълго избухна големият скандал и пак се насадих на пачи яйца.

Изглежда, че хората от Капитола не са погледнали с добри очи на нашия бизнес с иранския поп и са постановили, че размяната на оръжия срещу заложници е тъпа идея, особено след като получените пари са връчени за подпомагане на горилите от Никарагуа. Онез ми ти конгресмени си наумили, че лично президентът е укрепил този план, тъй че ще направят всичко възможно да го докажат.

Първия път показанията на полковник Норт били толкова правилни, че пак го привикали в Конгреса и тоя път довели цяла шайка печени филаделфийски адвокати с цел да му подложат крак. Ама и полковникът не е вчерашен и когато използва такт и дипломатичност, никой не може да му направи „марка“.

— Господин полковник — интересува се един от адвокатите, — как бихте постъпили, ако президентът на Съединените щати ви заповяда да извършите престъпление?

— Аз съм морски офицер, сър. А моряците се подчиняват безпрекословно на своя главнокомандващ. Тъй че дори президентът да ми нареди да извърша престъпление, само ще козирувам и ще щурмувам хълма.

— Хълма ли? Какъв хълм? Върху който се намира Белият дом?

— Не, тъпако, който и да било хълм. Изразих се образно. Ние сме морски пехотинци! Работата ни е да превземаме хълмове.

— Добре, но ще обясните ли защо ви наричат празноглавци?

— Ей сега ще те утрепам, мръснико — ще ти откъсна главата и ще ти плюя в мозъка!

— Моля ви, полковник, спестете си вулгарните изрази. Това няма да ви помогне. Да се върнем на въпроса. Господин полковник, да разбирам ли, че сделката не е била предложена от президента?

— Нали точно това ти обяснявам, педераст такъв!

— В такъв случай чия е била идеята. Може би ваша?

— Разбира се, че не, чекиджия долен!

„Е, на това се вика истински такт и дипломатичност“ — мисля си аз.

— Тогава на кого?

— На много хора. После бе доразвита.

— Доразвита? Но все пак е имало инициатор, полковник. Подобни грандиозни операции не се „доразвиват“.

— Сър, всъщност имаше едно лице, което навярно е обмислило най-подробно плана.

— Следователно можем да го наречем инициатор на незаконните действия?

— Предполагам.

— И това лице е бил адмирал Пойндекстър, съветникът на президента по въпросите на сигурността?

— Тоя гъз, дето само си пуши лулата? Не, разбира се. Той не може да си намери оная работа като пикае, камо ли да бъде инициатор.

— Все пак знаете ли кое е било това лице?

— Тъй вярно, сър. Редник Форест Гъмп.

— Кой?

— Гъмп, сър. Редник Гъмп, който беше специален съветник на президента по тайните операции.

При тези му думи всичките адвокати и сенатори се скупчват, почват да шепнат, да махат с ръце и да климат с глави.

Ето как ме забъркаха в тази каша.

Докато загрея какво ще стане, двама охранващи, облечени с шлифери, се доближават посред нощ до кашона ми в парка и почват да блъскат отгоре. Изпълзявам да порверя какво става, а единият ми натиква някаква хартийка в ръката, и там пише, че на сутринта трябва да се явя пред „специалната сенатска комисия, разследваща скандала с Иран и с контрареволюционерите“.

— И те съветвам преди това да си поизгладиш униформата — обажда се другият охранващ, — щото здравата си я загазил.

Ами сега какво да правя? Беше прекалено късно, че да телефонирам на полковник Норт, който сигурно ще ми помогне със своята тактичност и дипломатичност, тъй че забродих из града и най-накрая се отзовах пред паметника на Линкълн. Порожекторите го осветляват — висок човек, целият направен от мрамор, и изглежда някак си тъжен. Мъглата приижда от река Потомак и задъждява леко. Стана ми страшно мъчно за мене си и изведнъж, що да видя? От мъглата излиза Джени и като че тръгва към мене, после най-неидейно ми казва:

— Изглежда, че пак си оплескал работата, Форест.

— Май че си права.

— Не ли ти стигаха неприятностите от последния път, когато беше в армията?

— Аха.

— Тогава защо го направи? Може би заради малкия Форест?

— Аха.

Тя приглади косата си назад и тръсна глава точно както правеше едно време, а пък аз стоях там и си кършех ръцете.

— Самосъжаляваш се, а?

— Аха.

— Май не ти се иска да застанеш пред комисията и да кажеш истината?

— Тц.

— Все пак те съветвам да го направиш, тъй като търговията с оръжия е сериозно обвинение, поне според онези клоуни.

— И аз така разбрах.

— Какво смяташ да правиш?

— Хабер си нямам.

— На твое място бих казала цялата истина. И не се опитвай да прикриваш никого. Разбра ли?

— Да — отвръщам, след което откъм реката доплува още едно кълбо мъгла и Джени изчезна сред него. За момент ми се прииска да хукна след нея, някак си да я хвана и да я върна, ама даже идиот като мене знае, че това е невъзможно. Затуй само се обърнах и се упътих обратно към кашона. Ето че пак ме оставиха да се оправям сам. Оказа се, че това беше последният път, когато не послушах Джениния съвет да кажа истината.

 

 

— Моля ви, редник Гъмп, кажете ни кога за пръв път ви хрумна идеята за размяна на заложниците?

Седя си аз на една голяма маса в залата на Конгреса, лицево към всичките там сенатори, адвокати и прочие гадняри, телевизорните камери бръмчат и порожекторите светят право в лицето ми.

Един дребен младолиц и русокос адвокат ме пита разни работи.

— Кой казва, че ми е хрумнала?

— Тук аз задавам въпросите, редник Гъмп, а вие само отговаряте.

— Правичката да ви кажа, хабер си нямам как да ви отговоря. Ами че вие изобщо не ме питате дали ми е хрумнало, а кога…

— Точно така, редник Гъмп! И кога беше това?

Поглеждам към полковник Норт, който е целият покрит с медали, а той ме фиксира със страшен поглед и бавно климва с глава, като че очаква да отговоря.

— Ами сигурно е било когато за пръв път се опознах с президента — викам аз.

— Прекрасно. А не споменахте ли пред президента за плана си за размяна на заложниците?

— Не, сър.

— В такъв случай за какво разговаряхте?

— Казах му, че последния път, когато гостувах на един президент, той искаше да гледа „Честно казано“ по телевизора.

— Нима? И какво ви отговори той?

— Че предпочита „Да сключим сделка“.

— Редник Гъмп, напомням ви, че се заклехте да казвате истината.

— Ами всъщност той гледаше „Съсредоточи се“, обаче заяви, че предаването му пречело на съсредоточването.

— Редник Гъмп! Заобикаляте въпроса ми. Нима се опитвате да се подигравате със Сената на Съединените щати? Ще ви обвиня в неуважение към комисията!

— Комай вече го правите — отвръщам.

— По дяволите, сигурен съм, че прикривате всички — президента, полковник Норт, Пойндекстър и бог знае още кого! Но ви обещавам, че ще стигнем до дъното на историята, дори това да ни отнеме цяла година!

— Тъй вярно, сър.

— И така, Гъмп, полковник Норт ни съобщи, че вие сте измислили престъпния план да продадете на аятолаха оръжие в замяна на освобождаването на нашите заложници, след което да отклоните получените суми в полза на контрите от Централна Америка, вярно ли е това?

— Не знам нищо за тия контри. Мислех, че парите са за някакви горили.

— О, най-сетне признахте, че действително сте знаели за този ужасяващ план!

— Тъй вярно, сър. Разбрах, че на горилите им трябват пари. Поне така ми беше казано.

— Ха! Мисля, че лъжете, редник Гъмп! Мисля, че вие сте замислили цялата операция, а президентът е ваш съучастник. Не се преструвайте на глупак!

— Ама аз изобщо не се преструвам, сър.

— Господин председател — вика адвокатът, — очевидно е, че редник Гъмп, наричан още „специален съветник на президента на Съединените щати по секретните операции“, е измамник и мошеник и че напълно съзнателно се подиграва с членовете на Конгреса. Би трябвало да бъде наказан за обида на служебно лице!

Председателят се поизправя на стола си и ме поглежда отвисоко, като че съм някоя буболечка.

— Да, изглежда, че имате право. Ъъ… редник Гъмп, знаете ли какво е наказанието за гавра с Конгреса на Съединените щати?

— Не, сър.

— Да затворим дебелия ти задник в пандиза — извинете за израза, господа конгресмени.

— О, нямам нищо против — викам му, имитирайки тактическата и дипломатическата стратегия на полковник Норт. — Затваряйте го.

 

 

И ето ме пак в затвора.

На другия ден на първата страница на „Уошингтън Поуст“ пише: „ОЛИГОФРЕН АРЕСТУВАН ЗАРАДИ ОСКЪРБЛЕНИЕ НА КОНГРЕСА“.

Един човек от Алабама, за когото наши сигурни източници твърдят, че е освидетелстван идиот, бе обвинен в оскърбяване на Конгреса по време на скандалния процес за Иран и контрите, който ние отразявахме с най-малки подробности.

Форест Гъмп, човек без постоянен адрес, вчера бе осъден да излежи неопределен срок, след като започна да се подиграва с членовете на сенатската комисия, занимаваща се с разследване на обвиненията, че ключови фигури от администрацията на Рейгън са планирали да измъкнат пари от аятолаха на Иран, като му предложили оръжие в замяна на освобождаването на американските заложници.

Гъмп, който очевидно е замесен в много нечисти сделки, подпомагани от правителството на Съединените щати, включително в програмата за изследване на космоса, според нашия източник е „един от ненормалните, използвани от американското разузнаване“. „Той е от хората, които винаги се замесват в мръсни сделки“ — допълва същият източник.

Сенатор, член на въпросната комисия и пожелал да остане анонимен, заяви пред наш репортер, че Гъмп „ще гние в затвора, докато се разкае, задето се е опитал да направи за смях Конгреса на Съединените щати. Единствено конгресмените, не някакъв товарач на фъшкии от Алабама, имат право на това“ — цитираме дословно думите на сенатора.

Раздадоха ми дрехи на черни и бели затворнически чертички и ме натикаха в една килия заедно с един фалшификатор на пари, един детски изнасилвач, един динамитен бомбаджия и някакъв откачен на име Хинкли, който непрекъснато бърбореше за арктрисата Джоди Фостър. Фалшификаторът беше най-готиният от цялата шайка.

След като ме разпитаха какво съм работил, ме сложиха на една машина, дето прави табелки с номера за автомобили, и животът ми започна да изтича в скука и единообразие.

Беше някъде по Коледа или по-точно — около Бъдни вечер, и навън снежеше, когато охранителят идва при килията и ми вика, че имам посветител. Питвам го кой е, обаче той ме отрязва:

— Слушай, Гъмп, радвай се, че изобщо ти се разрешават посещения, като се има предвид сериозността на престъплението ти. Хора, които се подиграват с Конгреса, заслужават да бъдат затворени в карцера, така че вземи си размърдай дебелия задник.

Опътвам се с него към стаята за посветители. Отвън коледен хор от Армията на спасението изпълнява „В яслата“ и чувам как Дядо Коледа бие звънеца си и моли за подаяния. Като се настанявам в зарешетената кабинка, направо изгубвам ума и дума. Срещу мене седи малкият Форест. Той мълчи, после изведнъж изтърсва:

— Сигурно трябва да ти кажа „честита Коледа“?

Хабер си нямам какво да отговоря, тъй че викам само едно „благодаря“.

Цяла минута седим и се гледаме с него. Всъщност Форесчо предимно гледа надолу, щото сигурно го е срам, задето татко му е в панделата.

— Е, как се сети да дойдеш? — питам го най-накрая.

— Баба ме накара. Всички вестници писаха за тебе, даваха те и по телевизията. Баба каза, че посещението ми може би ще те разведри.

— Ами да! Много съм ти благодарен.

— Идеята не беше моя — заявява дребният и си мисля, че този коментар е напълно излишен. Все пак се мъча да съм любезен.

— Слушай, знам, че оплесках работата и точно сега не съм някой, с когото да се гордееш. Ама да знаеш, че опипвах.

— Какво си опитвал?

— Да не прецакам всичко.

Той удължава да се визира в ръцете си и след около минута-две вика:

— Днес ходих в зоологическата градина да видя Уанда.

— Как е тя?

— Отне ми два часа, докато я намеря. Стори ми се, че й е студено. Опитах се да й дам якето си, обаче се появи някакъв огромен пазач и ми се разкрещя.

— Да не се е държал грубо с тебе?

— Не. Обясних му, че това е моето прасе, а той ми каза: „Същото твърдеше и един друг откачен“, и си отиде.

— Как е училището?

— Горе-долу. Момчетата ми се подиграват, задето са те прибрали на топло.

— Не им обръщай внимание. Вината не е твоя.

— Не съм толкова сигурен… Навярно ако непрекъснато ти набивах в главата да проверяваш клапаните и измервателните уреди в свинефермата, нямаше да последват всички тези нещастия.

— Не бива да гледаш в миналото — съветвам го. — Било каквото било.

Това беше отчаян опит да му подскажа, че посрещам мъжки положението.

— Какво ще правиш на Коледа?

— О, сигурно ще ни направят голямо празнуване — лъжа аз. — Може да има Дядо Коледа, подаръци, голяма пуйка и други подробности. Знаеш как е в затворите — управата иска квартирантите й да се забавляват. А ти какво смяташ да правиш?

— Сигурно ще взема автобуса за Мобайл. Май видях всичко, което си заслужава. След посещението на зоопарка минах покрай Белия дом, изкачих се по хълма на Капитолия, сетне разгледах паметника на Линкълн.

— Е, как ти се стори?

— Имах странно преживяване. Започна да вали сняг, наоколо падна мъгла и… и… — Той започна да разклаща глава и по гласа му си личи, че ей сега ще се разплаче.

— И какво?

— Просто ми е мъчно за мама, това е всичко…

— А тя беше ли… Да не би да си я видял?

— Не съвсем.

— Но почти?

— Да, почти, само за секунди. Ала това е било само сън, сигурен съм. Не съм толкова тъп, че да го помисля за истина.

— Майка ти каза ли нещо?

— Да, заръча ми да се грижа за тебе. Че имам само теб, освен баба, разбира се, и че в момента се нуждаеш от помощта ми.

— Не думай!

— Слушай, вече ти казах, че беше само сън. Сънищата не са действителност.

— Човек никога не знае — викам му. — Кога ти е автобусът?

— След около час. Май е време да тръгвам.

— Приятно пътуване, Форест. Мъчно ми е, че ме видя в това опечалено състояние, но може би наскоро ще изляза оттук.

— Ще те освободят ли?

— Възможно е. Тук идва един човек за благодетелна работа със затворниците. Той е изповедник и вика, че се опипва да ни рехабилитира и че след няколко месеца ще ме измъкне от пандиза въз основа на правителствена програма, наречена „Работата освобождава“ или нещо такова. Вика още, че има свой развлекателен парк на религиозна тема в Каролина и че му трябват помощници.

— Как се казва?

— Безподобният Джим Бакър.

 

 

Ето как почнах работа при безподобния Джим Бакър.

Тоя безподобен беше някакъв изповедник и притежаваше развеселителен парк в Каролина и го беше кръстил „Божи гроб“. Най-големият тематичен парк, за който бях чувал. Джим Бакър притежаваше и съпруга на име Тами Фей, дето досущ мязаше на кукла, щото миглите й бяха дълги като криле на водно конче, а бузите й — целите в руж. Имаше и една по-млада жена, Джесика Хан, безподобният Бакър каза, че му била секретарка.

— Слушай, Гъмп — вика ми той, — щом оня неграмотник Уолт Дисни е успял да го направи, значи и аз мога. Това е най-грандиозният замисъл на всички времена. Ще привлечем любители на Библейските чудеса от целия шибан свят! Петдесет хиляди посетители дневно, дори повече! Всяка сцена от Библията, всяка притча, ще се разиграват на живо. При входна такса двайсет долара на човек скоро ще бъдем милиардери!

В това отношение беше прав.

В парка му вече имаше повече от петдесет маршрута и атракции и той планираше да ги увеличи. Например групите си вървят през някаква гора и там има един човек, облечен като Мойсей, и като групата го доближи, той натиска един бутон, освобождава един клапан и във въздуха се вдигат десетметрови пламъци — това е „Мойсей и горящата къпина“.

А щом газовият огън избухва, всички посетители отскачат и почват да охкат и да ахкат, щото са подплашени до смърт.

Има и един поток, където малкото бебе Мойсей, увито в пешкир, плува през тръстиките в пластмасова кошница.

Имаше и атракция, наречена „Червено море се разделя на две“. Безподобният Бакър бе измислил как с един бутон цяло езеро да се пресушава от двете страни и хората да минават по дъното му, също като израилтяните. Нещо повече, когато посетителите стигнеха до отсрещния бряг, господин Бакър им е приготвил цяла шайка бивши затворници, преоблечени като армията на фараона, които моментално ги погваха, ама щом разбойниците влезеха в езерото, помпите повръщаха водата и цялата фараонска армия се издавяше.

Беше помислил за всичко.

Имаше притчата за „Йосиф с шарената дреха“, както и цялата история на Йов, който ежедневно имаше страхотни изпитания. След като първата партида посветители минеше през разделеното Червено море, при езерото идваше втора група да съблюдава как Исус превръща самуни хляб в риби — безподобният се беше изхитрил да оставя рибите да изяждат хляба, докато се угоят, след което ги сервираха на посветителите в павилиона за пържена риба, по петнайсет долара порцията.

Имаше още „Даниил в рова на лъвовете“ и „Йона в търбуха на кита“. В понеделниците, когато „Божи гроб“ не работеше, безподобният даваше лъва и неговия укротител на заем на един местен бар срещу петдесетачка на вечер. Собственикът му устройваше облози, че никой не може да победи лъва на борба. Китът пък беше механизиран и всичко вървеше по ноти, докато безподобният не откри, че Йона си е скрил бутилка с уиски зад сливиците на млекопикаещото. Всеки път, когато китът го глътнеше, Йона надигал бутилката, а ние се чудим как така в края на деня е пиян-залян. Настъпи моментът, когато той взе да показва среден пръст на публиката точно преди да изчезне в отробата на кита. Безподобният беше принуден да се откаже от тая атракция по причина на оплакванията на няколко мами, че децата им също показвали среден пръст.

Обаче най-забележително беше инсценирането на възвисяването на Исус в рая.

Приличаше на ония скокове с ластичните въжета, само че в посока отдолу нагоре, и един човек с костюм на Исус го закачват на една кука и го вдигат на височина от двайсет и пет метра, сред облак от изскуствена мъгла — и право да ви кажа, изглеждаше много истински. Посетителите можеха да преживеят същото срещу десет долара.

— Гъмп — вика ми безподобният, — измислил съм чисто нова атракция и искам да участваш в нея. Наречена е „Битката между Давид и Голиат“.

Не бе необходимо да съм гений, за да се сетя чия роля ще играя.

 

 

Мислех си, че да играеш в „Давид и Голиат“ е фасулска работа, но естествено не беше.

Първо ме облякоха в голяма туника от леопардова кожа, връчиха ми щит и копие и ми залепиха гъста черна брада. От мен се искаше да се зъбя и да ръмжа и във всеобщи линии да се държа като пълен глупак. И тъкмо изглеждам най-освирепял, се появява оня тип Давид, облечен само в памперси, и почва да мята по мене камъни с прашка.

Ролята на Давид се играе от смахнатия Хинкли, който успя да се набута в програмата на безподобния поради твърденията си, че наистина е луд и мястото му не е в затвора. Когато не ме замерва с камъни, непрекъснато съчинява писма до Джоди Фостър, с която твърди, че си кореспондирва.

Проблемът е там, че камъните, дето ги мята, са истински и непрекъснато ме цапардосват и правичката да ви кажа, много ме боли. Изпълняваме си номера пет-шест пъти ежедневно и докато дойде време да затваряме панаира, сигурно съм халосан поне десет-петнайсет пъти с пустите му камъни. Цялата тая работа адски го кефи Хинкли, ама след една-две седмици взех, че се изплаках на шефа, че хич не е честно да съм целият покрит с рани и буци и двата ми предни зъби да са строшени от онова дребно копеле, след като никога не мога да му го върна.

Обаче безподобният вика, че точно така трябва да бъде, щото в Библията пише така, а хората нямат право да променят Светото писание. Мисля си, че бих го променил и още как, стига да ми се престави възможност, ама, разбира се, не го казвам на глас, щото безподобният все ме изплашва, че ако нещо тук не ми харесва, ще ме върне в панделата. Адски ми липсва малкият Форест, и Джени също, и тоя път се чувствам апсолютно изоставен.

Обаче полека-лека взе да ми писва. И един ден значи паркът беше пълен с посетители. Когато тълпите се отзовават пред моята атракция, почнах да ръмжа, да гледам свирепо и да замахвам към Давид с копието. Той завъртя прашката и един камък ме фрасна по ръката, та си изпуснах щита. Като се наведох да го вдигна, оня ми ти дребен мръсник метна нов камък и ме уцели по задника. Е това вече не го очаквах! И на най-търпеливия търпението свършва!

Хвърлям се към Давид, който седи и ми се хили като кретен, а пък аз го гепвам за памперсите, завъртях го няколко пъти и го запратих към хоризонта. Той прелетя над дърветата и се приводни посред езерото, където фалшивият Исус правеше номерата с хлябовете и рибите.

Навярно пришествието на Давид е повредило главното табло, щото най-неидейно помпите се задействат и Червено море почва да се разделя. Без никакво предупреждение газовият гейзер в „Горящата къпина“ изригва и Мойсей, който се намира прекалено близо до огъня, се подпалва.

Горе-долу по същото време механичният кит изскача на брега и почва да хапе зрителите като бясно куче. Настъпва истинска паника: жените крещят, децата реват, мъжете си плюят на петите, за да си спасят живота. Всичко това обезпокоява лъва в рова на Даниил, той се измъква на свобода и се разбеснява. В тоя момент на сцената се появих аз, което май увеличи суматохата. Човекът, дето играеше извисяващия се Исус, си стоеше кротко, пиеше си кокаколата и чакаше номерът му да почне, когато най-неидейно ластичното въже го награби и го изпрати в небето. Тъй като не беше завързан за него, Исус се приземи в павилиона за пържена риба, точно в казана с нагорещено олио.

Някой беше повикал полицаите, които, щом се проявиха, незабавно взеха да налагат всички по главите с палките си. Междунавременно лъвът се шмугва в тръстиката и изненадва благочестивия Бакър и Джесика Хан, които имат някакви взаимоотношения и са без дрехи. Двамата изскачат като попарени и попадат сред най-голямото меле, а лъвът ги преследва по петите. Щом полицаите ги отбелязаха, първата им работа бе да арестуват безподобния Бакър за непристойно поведение и да го откарат в затвора. Последните му думи, преди да го хвърлят във фургона, бяха: „Гъмп, скапан идиот такъв, скъпо ще ми платиш за това!“.