Уинстън Грум
Гъмп & син (4)

4.

През следващите едва-две години научих за свинеотглеждането повече, отколкото човек има нужда или право да знае.

Господин Макгивър развъждаше различни марки свине: полско-китайска порода, чистокръвни хампшърки, бъркширки, чеширки и какви ли не още. Притежаваше даже и няколко мериносови овце, които бяха адски смешни, ама той ми вика, че ги държи, понеже били по-приятни за очите, отколкото свинете.

Много скоро загрях, че работата ми е да върша почти всичко. Сутрин и следобед хранех гуците. После грабвам лопатата и се опипвам да изрина колкото се може повече свински лайна, които шефът продава на земеделците за наторяване на нивите им. Поправях огради и се стараех да издържам хамбара чист. На всеки месец-два натоварвам на камиона прасетата за продан и ги извозвам до пазара в Уилинг или другаде.

Веднъж се връщам от свинска разпродажба и ме освенява велика идея. Докато карам покрай оная ми ти голяма армейска база, изневиделица ми идва на ума, че там се изхвърля сума храна, която може да ни бъде полезна. Не знам дали си спомняте, ама като едно време бях в армията, повечето служба си изкарах в кухнята, щото все се забърквах в някоя каша. И един от спомените ми е, че адски много храна се изхвърля на боклука, което пък ме довежда до мисълта, че можем да използваме тази храна за угояване на прасетата. Не бях го знаел дотогава, обаче свинската кльопачка е скъпа и според господин Макгивър това е главната причина, поради която той не може да разрасне фермата си както му се иска. Ето защо спрях камиона пред щаба и поисках среща с началника. Отвеждат ме в една канцеларийка и що да видя? Зад едно бюро се е настанил як чернокож мъж и като се обръща към мен, отбелязвам, че това е сержант Кранц от моя батальон във Виетнам. Той ми хвърля едно око и направо е вън от себе си от радост.

— Мили боже! Нима си ти, Гъмп? По дяволите, какво правиш тук?

Като му изяснявам, сержантът пръхва да се смее, докато ме става страх, че ще му се пръснат панталоните.

— Свиневъд! Мама му стара, Гъмп, с твоята биография — почетен медал на Конгреса и прочие — вече би трябвало да си генерал или поне старшина като мене. Да ти давам остатъците от храната за свинете ти — защо пък не? Хайде, Гъмп, върви при сержанта, дето отговаря за столовата. Кажи му да ти даде колкото боклук си поискаш.

Разговорихме се за някои от старите времена през войната, за Буба и за лейтенант Дан и за други момчета. Разказах му за турнира по пингпонг в Китай и как съм се разбъркал с ония типове от НАСА, и че съм имал фабрика за шкариди, и още, че съм играл футбол в отбора на „Светците“ от Ню Орлийнс. Кранц вика, че всичко това му звучи много откачено, обаче какво пък — всеки има право на собствен живот. За него си обяснява, че като изкара трийсет години в армията, ще се пенсионира и ще отвори кръчма, дето няма да пуска никакви цивилни, включително президентите на Съединените щати. Накрая ме тупва по рамото и ме отпраща по пътя ми, и като се връщам във фермата с цял камион помия за прасетата, господин Макгивър направо пощурява от кеф.

— Мамка му, Гъмп! — изкрещява той. — Не съм чувал за по-гениална идея! Да му се не видяло, как не съм се сетил досега? С цялата тази военна помия можем да удвоим — не, ами да учетворим броя на прасетата, и то само за няколко месеца!

Толкова е щастлив, че ми завиши заплатата с петдесет цента на час и ми позволи да почивам през неделите. Възползвах това време да се разхождам из града, ако Коулвил изобщо се брои за град. Тук живеят може би няколко хиляди души и повечето са без работа по причина, че мината, поради която се създал градът, се изчерпила. Сега входът й представя просто огромна дупка в хълма над града, а повечето от населението седи на площада пред съдилището и играе на дама. Има и една закусвалня, дето се казва „При Ета“, и там от време на време се забиват на чаша кафе старите миньори, и мене ми е кеф понякога да си пия кафето до тях и да ги слушам как разправят историите си за когато мината работела. Правичката да си кажа, това ми действаше малко натискащо, ама все пак беше за предпочитане, вместо през цялото време да вися в свинската ферма.

Своевременно ми стана задължение да организирам транспортирането на армейската помия до нашата ферма. После трудната работа беше да разделим храната от другите боклуци, например салафетки, книжни кесии, кутии и всички други. Ама сержантът Кранц и на това му намери цаката. Накара всички дежурни по кухня да разделят отпадъците в различни варели, на които пише: „Хранителни боклуци“ и „Нехранителни боклуци“. Системата бачкаше безотказно, докато дойде денят за виждане в армейската база и майките и татковците на някои войници се жалвали на генерала, че хранят синчетата им с нехранителни отпадъци. Наложи се да измислим нова парола за варелите, ама и тя вършеше добра работа. След неколцина месеци бизнесът ни така порасна, че господин Макгивър трябваше да купи нови камиони за превозването на помията до фермата, а след година вече притежавахме седем хиляди и осемдесет и една свини.

И ето ти един ден получавам писмо от госпожа Къран. Пише ми, че много скоро ще стане лято и според нея е хубаво малкият Форест да изкара неизвестно време заедно с мене. Не знам защо, ама оставам впечатлен, че малкият нещо е закъсал, макар майката на Джени да не ми го пише, само дето споменава, че „момчетата са си момчета“ и прибавя, че преценките му в училището не са високи, както преди. Пише още, че „може да му е от полза, ако прекара известно време при баща си“. Незабавно й отговорих да го изпрати по влака, щом свърши училището, и ето че след няколко седмици дребният цъфва на гарата в Коулвил.

Като го виждам за пръв път, не мога да вярвам на очите си. Продължил се е с около седемдесет сантиметра и е хубаво момче със светлокафява коса и ясни сини очи като на майка му. Обаче като ме сезира, той не се усмихва.

— Как си? — пипам го.

— Какво е това място? — пипа дребният и се разглежда наоколо, като че е пристигнал на градското сметище.

— Ами, тук живея сега — отвръщам.

— Така ли?

Получавам впечатлението, че малкият Форест има лошо становище към мен.

— Някога тук е имало мина — разяснявам му, — ама после въглищата се свършили.

— Баба казва, че си фермер, вярно ли е?

— Донякъде. Искаш ли да дойдеш с мен във фермата?

— Очевидно нямам друг избор — постановява малкият. — Не виждам причина да останем на гарата.

Подкарвам камиона към фермата на господин Макгивър и на километър преди да пристигнем, малкият Форест си запушва носа и си вее с ръка, после ме питва:

— Каква е тази воня?

— Свинска — викам му. — В нашата ферма разглеждаме свине.

— По дяволите! Нима очакваш да прекарам лятото в компанията на някакви си смрадливи прасета?

— Слушай, Форест — обръщам се към него, — знам, че не съм бил свестен баща, обаче се опипвам да изкарвам някой и друг долар за двамата ни и засега това е единствената работа, която успях да намеря. Освен това ще ти кажа още нещо — не бива да използваш думи като „по дяволите“, щото още си прекалено малък.

Дребният се смълчава и не продумва нито едно изречение през остатъка от пътя, а като се отзоваваме пред къщата на господин Макгивър, влиза направо в стаята си и затваря вратата. Не благоволи да се прояви чак до вечерята, когато само седеше на масата и ровеше храната в чинията си. Като отиде да си легне, господин Макгивър си запалва лулата и вика:

— На малкия май не му харесва тук, а?

— Като че ли не, ама смятам, че до ден-два ще се поправи. Все пак не ме е виждал от дълго време.

— Слушай, Гъмп, мисля си, че няма да е лошо синът ти да поработи във фермата. Може пък да поумнее.

— Да, невероятно си прав — викам. После си лягам, обаче се чувствах адски кофти. Затворих си очите и се опипвах да мисля за Джени, надявайки се, че ще се появи да ми помогне, ама тя не го направи. Тоя път трябва да се оправям сам.

 

 

На другата сутрин накарах малкия Форест да ми помогне да изхраним прасетата и през цялото време той се държи като отвратен. Този ден и през следващия не ми говори, освен когато е задължително, и даже тогава ми казва само една-две думи. Накрая измислям идея.

— Имаш ли си вкъщи куче иди друго животно?

— Тц.

— А искаш ли?

— Тц.

— Обзалагам се, че ще поискаш, ако ти го покажа.

— Така ли? Може ли да го видя?

— Преследвай ме — викам му.

Отведох го до малкото отделение в кочината, където се е разположила огромна свиня и кърми половин дузина прасенца. Те са накъм два месеца и от неизвестно време съм хвърлил око на едно. Вижда ми се най-елитното, тъй да се каже. Има хубави, откровени очи и идва, като го повикам, и е бяло на черни петна, и наостря уши, щом му говориш.

— Кръстил съм го Уанда — изяснявам, вдигам прасето и го връчвам на малкия Форест. Поначало хич не му се ще да го вземе, ама все пак го прави, а Уанда почна да грухти и да го лиже като кученце. Дребният размишлява и ме питва:

— Защо си я нарекъл Уанда?

— Ами… не знам. Взех, че я кръстих на името на една стара моя приятелка.

От този момент нататък малкият Форест изглежда по-щастлив. Пак не говори с мене, ама Уанда неразлъчно го следва навсякъде. Господин Макгивър не се сърди, щото и без това беше време да отбиваме прасетата от майка им, и вика, че няма нищо против, щом това доставя удоволствие на момчето.

 

 

Един ден е време да се закарат прасета на разпродажбата в Уилинг. Малкият Форест ми помогна да ги стоварим на камиона рано сутринта и после потеглихме. Докато стигнем дотам, мина половин ден, и ето че трябва да се връщаме за нова партида.

— Защо превозваш прасетата до Уилинг с този стар камион? — интересува се дребният и това май е най-дългото изречение, което ми е казал засега.

— Защото все някак трябва да ги закараме — отвръщам. — Господин Макгивър прави това години подред.

— Не знаете ли, че през центъра на града минава железопътна линия? Влакът отива чак до Уилинг — видях надпис на една табела, когато пътувах насам. Защо не натоварите прасетата на вагон и не оставите влакът да ги превозва?

— Де да знам — викам му. — Защо да го правим?

— Защото ще спестите време, за бога! — Той ме поглежда изнервено, очевидно загубил търпение.

— Свинете не се интересуват от времето — заявявам.

Малкият Форест само разклаща глава и вперва поглед в порозореца. Май вече е загрял, че баща му има мозък колкото една кокошка. Затуй бързам да кажа:

— Може би идеята ти си струва. Ще я съобщя на господин Макгивър утре сутринта.

Ама дребният очевидно не е впечатлен. Седи си с Уанда в скута и изглежда някак си изплашен и самотен.

 

 

— Великолепна идея! — възклицава господин Макгивър. — Да транспортираме свинете с влак! Ще спестим хиляди долари! Мама му стара, защо не съм се сетил досега?

Толкова е възбуден, че чак ще се пръсне от радост. Вдига малкия Форест и здраво го прегръща.

— Ти си гений, моето момче! Хей, всички ще станем богаташи!

В резултат на всичко той ни завиши заплатите и вече почиваме и в събота освен в неделя, и през тези дни водя хлапето в закусвалнята на Ета и се разговаряме със старите миньори и с другите хора там. Всички са адски мили към малкия Форест, а пък той непрекъснато им раздава най-разнообразни въпроси. Мисля си, че хич не е лошо да си изкараш така лятото, и с отминаване на седмиците усетих, че с дребния сме се посближили.

Междунавременно господин Макгивър си напряга мозъка да разреши един много гаден проблем, а именно — какво да правим със свинските упражнения, дето са се натрупали, откакто увеличихме бройката на животните. Имаме вече над десет хиляди прасета и броят им се увеличава всеки ден. Господин Макгивър вика, че до края на годината ще имаме повече от двайсет и пет хиляди животни и около килограм лайна на свиня дневно… сами си направете сметка какво ще се получи.

Досега шефът пласираше свинските упражнения за наторяване, ама като се увеличиха, вече няма на кого да ги продава, освен това хората от града все повече се оплакват от вонята, която създаваме.

— Да ги изгорим — предлагам.

— По дяволите, Гъмп, ония и без това мрънкат заради миризмата. Как мислиш ще реагират, ако ежедневно изгаряме по двайсет и пет тона свински говна?

През следващите дни намисляме още други идеи, ама все безпрактични, а после, докато вечеряме и разговорът на масата пак се насочва към лайната, малкият Форест се обажда с тъничкото си гласче:

— Доста мислих по въпроса. Какво ще кажете да ги използваме за производство на електроенергия?

— За какво? — зяпва го шефът.

— Вижте — обяснява хлапето, — под почвата на ранчото има каменовъглен пласт…

— Защо мислиш така? — прекъсва го господин Макгивър.

— Защото ми го каза един миньор. А сега погледнете тук. — Той измъкна една тетрадка и я сложи на масата. Отвори я и просто да не повярваш — беше пълна с най-шантавите рисунки, които съм виждал, обаче по всичко личи, че май дребният пак е измислил как да ни спаси задниците.

— Боже мили! — възклицава шефът, като разгледа рисунките. — Идеята е страхотна! Първокласна! Млади човече, заслужаваш Нобелова награда!

Значи малкият Форест е измислил следното: първо запушваме изхода на мината. После пробиваме дупки в каменовъгления пласт под нашето стопанство и всеки ден с булдозер изриваме в тях свинските спражнения. След неизвестно време лайната почват да ферментират и отделят метанов газ. Когато това се случи, го пускаме през клапан в някаква апаратура, а оттам газът се озовава в голям генератор, който ще възпроизвежда електричество не само за нашата ферма, ами за целия град.

— Само си представете! — възторжено се провиква господин Макгивър. — Целият град ще използва електроенергия, получена от лайна. Освен това апаратурата е толкова проста, че дори идиот може да борави с нея.

Мисля си, че не съм много сигурен в последното.

С една дума, това беше само началото. Чак в края на лятото идеята стана действаща. Наложи се господин Макгивър да разговаря с градските старейшини, които в края на краищата ни издействаха държавна субсидия. Скоро из фермата почват да щъкат всякакви енженери, сондаджии, шофьори, строители и какви ли не още. Инсталираха машинариите в голяма дървена къща — сами си я построиха. Малкият Форест е наименуван „почетен главен енженер“ и е толкова горд, че се е надул като пуяк.

Аз си я карам постарому — храня свинете и им чистя кочините и прочие — обаче един ден идва господин Макгивър и ми вика да се кача на булдозера, щото е дошло време да се изрият лайната в минната шахта. Занимавах се с тази работа седмица и нещо и като свърших, запечатаха дупките. Според малкия Форест сега не ни оставало друго, освен да седнем да чакаме. Този следобед, когато слънцето клони към залязване, съблюдавам как хлапето изчезва зад хълмчето, отвъд което се намира блатото, а Уанда подтичва край него. Вече е наедряла, малкият Форест също, и честно да ви кажа, никога през живота си не съм бил толкова горделив.

След седмица-две, когато е почти краят на лятото, дребният заявява, че е време да отпочнем да произвеждаме електричество от свински лайна. И преди да се стъмни ни отвежда с господин Макгивър в дървената къща, дето се мъдри някаква огромна машина с куп търби, цеферблати и уреди за измерения, и взе да ни обяснява как работи туй чудо.

— Отначало метановият газ излиза от шахтата през тази тръба и се запалва ето тук. — Той посочва нещо, дето досущ мяза на старовремски нагревател за вода. — После кондензаторът пропуска парата под налягане, а тя върти този генератор, който пък произвежда електричество и то минава по ей тези проводници. Това е цялата философия. — Той отстъпва крачка назад, захилен до уши.

— Гениално! — извиква господин Макгивър. — Едисон, Фултън, Уитни, Айнщайн — нито един от тях не би го измислил по-добре!

Неидейно хлапето почва да отваря разни клапи, да върти копчета и скоро стрелките на уредбите за замерване на налягането се завъртяват. Внезапно ламбите в дървената къща светват и ние подскачаме от радост. Шефът изскочи навън и се шашна — всички крушки в къщата и хамбарите са запалени и наоколо е светло като ден, а в далечината забелязваме как постепенно и в града почват да проблясват светлини.

— Еврика! — възклицава шефът. — Накарахме върбата да роди круши и сега ще обираме плодовете!

На другия ден малкият Форест ме отведе в дървената барака и взе да ми разяснява туй-онуй. Показа ми разните там клапани и замервателни уреди и след неизвестно време вече не ми се струват толкова трудни за разбиране. Просто трябва да ги наглеждам веднъж на ден и да проверявам дали един-два уреда не показват повече, отколкото трябва, и дали този или онзи клапан е затворен или отворен. Май господин Макгивър беше прав — даже идиот може да се справи с тая работа.

Същата вечер, докато сме на масата, малкият Форест вика:

— Има още нещо, което обмислям.

— И какво е то, мое гениално момче?

— Споменахте, че ще се наложи да ограничите размножаването, тъй като е невъзможно да продадете всички свине в Уилинг и в околните градове.

— Точно така.

— Поради това ми хрумна идея — защо да не експортирате прасета в чужбина? В Южна Америка, в Европа, дори в Китай?

— Браво, момчето ми — възхвалва го шефът. — Новата ти идея е прекрасна. Работата е там, че разходите по транспортирането, дори да е по море, са толкова големи, че цялата работа се обезсмисля. Докато закараш свинете до някое чуждоземско пристанище, таксите за кораба ти изяждат печалбата.

— Помислил съм и за това. — Малкият изважда тетрадчицата си и да пукна, ама пак е нарисувал сума скици.

— Фантастично! Невероятно! Страхотно! — провиква се господин Макгивър и рипва от стола. — Хей, момче, заслужаваш да бъдеш в Конгреса или в нещо подобно!

На Форесчо отново му е хрумнала блестяща мисъл. Нарисувал е модел на свински товарен кораб. Не разбирам всичките му там подробности, ама идеята е горе-долу следната: в кораба свинете се подреждат на етажи. Подът на всеки етаж представлява стоманена мрежа, тъй че когато прасетата от най-горния етаж кензат, упражненията им падат на следващия етаж, оттам на по-следващия и така нататък, докато най-накрая всички лайна се събират на дъното на кораба, където машина като нашата тук произвежда електричество за задвижването му.

— Тоест разходите за гориво са равни на нула! — изревава шефът. — Представете си какво означава това! Да се намалят наполовина разходите! Това е направо смайващо! Цели флотилии кораби, чиито двигатели работят с лайна! И не само кораби, ами влакове и самолети! Всичко! Дори перални и телевизори! По дяволите атомната енергия! Това откритие може да сложи началото на нова ера.

Толкова е разбуден и така махва ръце, че цяла минута се страхувам да не получи удар или нещо такова.

— Още утре сутрин ще предам проекта на един човек — обявлява шефът. — Но първо имам да ви съобщя нещо. Гъмп, ти се оказа толкова полезен за мен, че искам да изразя благодарността си като отсега нататък ти давам една трета от печалбата. Е, какво ще кажеш?

Правичката да си кажа, бях поизненадан, ама предложението ми се струва адски примамно и казах това на шефа.

— Благодаря — викам му най-накрая.

 

 

Накрая дойде времето малкият Форест да се върне в училището. Хич не ми беше радостно, ама няма как. Листата на чинарите тъкмо почваха да жълтеят, когато закарах хлапето до гарата. Уанда пътуваше отзад на камиона по причина, че вече не се побираше в кабината.

— Искам да те попитам нещо — вика ми дребният.

— Какво?

— Става дума за Уанда. Нали няма да я…

— О, не, в никакъв случай. Ще я запазим за разплод, нали разбираш. Нищо няма да й се случи.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Благодаря.

— А от теб искам да слушаш като се прибереш вкъщи, ясно? И да правиш каквото ти казва баба.

— Добре — вика малкият Форест, ама все гледа към порзореца и получавам усещането, че нещо не е наред.

— Слушай, Форест, какво те притеснява?

— Ами, питах се не може ли да остана тук и да ви помагам във фермата?

— Няма начин, щото си прекалено малък и трябва да ходиш на училище. Знаеш ли, след време пак ще разсъдим въпроса. Ама сега не е моментът, ясно? Може би ще ни посетиш по Коледа, а?

— О, много ще се радвам!

Стигнахме до гарата, Форесчо заобиколи камиона и свали Уанда. Заставаме ние на железопътния пирон, а той гушка свинята през врата и й говори нещо, поради което адски ми примъчня за него. Обаче знаех, че постъпвам правилно. И ето ти го влакът идва, хлапакът прегърна Уанда за последен път и се качи във вагона. Той и аз само си стиснахме ръцете и го съблюдавах през порзореца, докато влакът потегляше. Форесчо леко помаха на мен и на Уанда и после двамата с нея се върнахме във фермата.

 

 

Чакайте да ви кажа нещо: дните, които последваха, бяха пълна лудница, а горкичкият господин Макгивър беше зает като еднокрак човек в състезание по ритане на задници. Поначало удесети свинеразвъждането. Даже взе да купува прасета откъдето свари и през последвалите месеци вече имаме над петдесет или шейсет хиляди свини — толкова много, че им объркваме бройката. Ама това хич няма значение, щото повече свине означават повече произведен метанов газ и вече осветляваме не само цял Коулвил, ами още две градчета в околността. Хора от вашингтонското федерално правителство викат, че ще ни употребяват като пример за подражание и даже искат да ни застроят циремония по връчване на наградите.

Следващата работа на господин Макгивър е да се захване с проекта за построяването на флотилия кораби, чиито двигатели работят с лайна, и докато разбера какво става, вече му строяха три огромни кораба в Норфолк, Вирджиния. Сега изкарва там повечето от времето си и на практика почти сам въртя свинския бизнес. Освен това е назначил сто работници от градчето, което ги спасява от глад, щото повечето от тях са безработни миньори.

Нещо повече, шефът разшири събирането на помията от казармите и сега в нашата територия влизат военни бази в радиос от петстотин километра и притежаваме цяла флота камиони за извозване на боклуците, а каквото остане, го продаваме на други фермери.

— Превръщаме се в предприятие от национален мащаб — вика шефът, — обаче сме затънали до гуша.

Питвам го какво означава това, а той:

— Дългове, Гъмп, дългове. Налагаше се да взимаме в заем милиони долари, за да построим корабите и да купим още земя и камиони за „Операция «Боклук»“. Понякога нощем се притеснявам, че има опасност да се разорим, но вече сме затънали прекалено много, за да се откажем. Налага се да увеличим производството на метан, за да посрещнем разходите, и се страхувам, че ще трябва да повишим цените.

Попипах го с какво мога да помогна.

— Продължавай да ринеш лайната с възможно най-голяма скорост — отвръща той.

 

 

Така и направих.

В края на тази есен пресметнах, че в мината вече има някъде между четиристотин и петстотин хиляди тона свински упражнения и работата върви с пълна пара денем и нощем. Налага се да удвоим големината на юзината, за да продължи да действа.

Малкият Форест трябва да пристигне за Коледа, ама циремонията в чест на нашия принос към обществото ще се произведе две седмици преди това. Целият Коулвил е издокаран с коледна украса, с шарени лампички и други такива, които работят с електричеството от нашата станция. Господин Макгивър не може да се прибере по причина, че е много аранжиран с построяването на корабите, обаче ми казва да приема наградата от негово име.

В деня на циремонията си слагам костюм и вратозавръзка и отивам с камиона в града. Там има хора отвсякъде — не само от Коулвил, ами и от съседските градове — а освен това неколцина автобуси с хора от различни организации за защита на заобиколната среда, както и от граждански такива. От Уилинг са дошли губернаторът и прокурорът, а от Вашингтон е пристигнал сенатор, представител на Западна Вирджиния. Тука е и сержантът Кранц, а пък кметът на Коулвил вече провъзнася реч, когато пристигам.

— Дори в най-смелите си мечти — дере се той, — не сме предполагали, че нашето избавление е толкова близо. Може да се каже, че бяхме спасени от стадо свине и от изобретателността на господата Макгивър и Гъмп.

Циремонията се извършва на градския площад, в подножието на хълмчето, дето е входът на мината, а пък тирбуната е издокарана с червено-бяло-сини знамена и флагчета. Като ме сезират, че идвам, гимназийният оркестър прекъсна кмета посред речта и засвирва „Бог да благослови Америка“ и насъбралите се пет-шест хиляди души почват да крещят, да ръцепляскат и да ме поздравяват, когато се покачвам на тирбуната.

Всички там ми раздрусват ръката — кметът, губернаторът, прокурорът и сенаторът, както и жените им, а също и сержантът Кранц, накиприл се в парадна униформа. Кметът привършва речта си с думите, че съм прекрасен човек, и ми благодари за „съживяването на град Коулвил чрез вашето великолепно изобретение“. После подканва всички да станат за изпълнението на химна.

Точно преди оркестърът да засвири, земята леко се разтърсва, ама май само аз забелязвам това. През първия куплет пак се понася нещо като ръмжене изотдолу и тоя път някои хора почват изплашено да се оглеждат. Като стигат до върховия момент на песента, се разчува трети тътен, много по-силен от първия, и кара земята да се залюлее и витрината на отсрещния магазин падна. Горе-долу в тоя момент загрях, че ще стане нещо много лошо.

Сутринта бях толкова нервен, когато се опипвах да се напъхам в костюма и да сложа вратозавръзката, че направо ми изскочи от ума да освободя главния клапан за налягането в юзината. Малкият Форест все ми казваше, че това е най-важното нещо, дето трябва да го правя всеки ден, щото винаги има възможност да изникне някаква сериозна повреда. В момента повечето хора още пеят, ама някои си мърморят на един друг и се озъртат да видят какво става. Сержантът Кранц се свежда към мене и вика:

— Мамка му, Гъмп, какво е това?

Таман да му обясня, ама той сам загря.

Насочих очи към хълмчето, където е затапеният вход на мината и най-неидейно се чува есплозия и нещо като огромна гъба се понася в небето. После блесва светлина, появяват се пламъци и след това — БУМ! — всичко отива на кино!

В следващия момент се възцарява пълен мрак и си мисля, че всички сме убити. Обаче скоро дочух нещо като стонове около мене, избърсах си очите и се озърнах — и що да видя? — грозна гледка. Всички на тирбуната все още са си там, май са попаднали в шок или нещо такова, и от петите до главата са покрити със свински лайна.

— О, господи! — изстенва губернаторската съпруга. — О, господи!

Озъртам се още малко и направо не мога да повярвам на очите си — целият град е залят с лайна, включително петте или шестте хиляди зрители. Омазано е всичко, ама всичко: сгради, автобуси, градинки, улици, дървета, потънали в десет-дванайсет сантиметрова говняна покривка. Най-шантавата гледка представлява музикантът с тубата. Когато гръмна есплозията сигурно е бил толкова изненадан, че е продължил да надува инструмента си, и той, запушен с лайна, приличаше на суфле, което се повдига във фурната.

Пак се огледах и ето ти го сержант Кранц, фиксира ме право в лицето, очите му са така опулени, че има опасност да изскочат, и е грозно озъбен. Кой знае как фуражката е останала на главата му.

— Гъмп! — изревава той. — Шибан идиот такъв! Какво означава това?

Преди да успея да отвърна, посяга да ме сграпчи за шията и като си представих какво ще последва, рипнах през перилото на тирбуната и си плюнах на петите. Сержантът Кранц и всички други — по-точно онези, които бяха в състояние — хукнаха след мене. Не знам защо, ама тая ситуация нещо ми е позната.

Опипвах се да се прибера във фермата, обаче изведнъж си правя сметка, че там няма къде да се скрия — поне не и от тълпа озверели хора, които току-що са бомбардирани с половин милион тонове свински говна и смятат, че аз съм виновен за това. Обаче търчах с все сила, която хич не е малка, и като стигнах до къщата, бях поизпреварил преследвачите. Исках да си стегна багажа и тъкмо да се захвана, ето ти ги ония идват по пътя и крещят и викат, поради което изскочих през задната врата, втурнах се в кочината да взема Уанда, която ме поглежда малко особено, ама все пак ме последва. Претичах покрай свинарниците, пресякох пасището и да пукна, ама всички прасета също ни погват, даже ония от свинарниците счупват преградите и се съединяват към тълпата.

Единственото, дето ми идва на ума, е да вляза в блатото, което и правя. Крих се там до вечерта, а около мене — псувни и клетви колкото щеш. Уанда излезе достатъчно разумна да си трае, ама като падна нощта, става студено и влажно, тук-там из блатото блесват фенерчета и от време на време сезирам човек, въоръжен с вила или коса, досущ като във филма за Франкенщайн. Докараха даже и хелиокоптери, които осветляват блатото с поржектори и викат през високоговорители да изляза и да се предам.

„Ще имат да вземат!“ — викам си и изневиделица идва спасението. Чувам как някакъв влак минава откъм отсрещната страна на блатото и си правя сметка, че това е последният ми шанс. Двамата с Уанда се покатерваме с мъка на някакво малко извишение и по чудо успяхме да скочим в един товарен вагон. Вътре гори свещичка и успявам да отбележа човек, седнал върху купчина слама.

— Кой, по дяволите, си ти? — пита ме той.

— Гъмп ми е името.

— А на спътника ти?

— Тя се казва Уанда.

— Значи си с момиче, а?

— Нещо такова — отвръщам.

— Какво значи „нещо такова“ — да не би да влачиш със себе си някой трансвестит?

— Тц. Уанда е расова свиня и един ден може да спечели много медали.

— Свиня ли? — възторгва се човекът. — Велики боже! Цяла седмица не съм слагал залък в устата си.

Почвам да си мисля, че това пътуване ще бъде бая дълго.