Уинстън Грум
Гъмп & син (1)

1.

Да го знаете от мен: всеки човек греши, поради която причина поставят гумени застелки около плювалниците. Предупреждавам ви — никога не позволявайте да направят филм по автогеографията ви. Хич не е важно дали правилно ще схванат фатките. Проблемът е там, че разни хора непрекъснато ще ви заграждат, ще питат въпроси, ще тикат телевизорни камери във физиономиите ви, ще искат парафа ви и ще ви четкат, че сте адски готин тип. Щур майтап, няма що! Ако хорската глупост се продаваше на варели, тутакси ще се захвана с варелджийство и ще се обогатя повече от господата Доналд Тръми, Майкъл Мълиган и Иван Бозовски, взети накуп. След малко ще се разспростра по тази тема, но отначало искам да ви осведомя за тъжната си история. Първо, сега съм десетина години по-стар, което хич не е толкова гот, както някои хора си го представляват. В косата ми се отбелязват бели нишки и не съм бърз както едно време, което моментално ми направи впечатление, щом се опипах отново да изкарам някой долар като футболист.

Туй стана в Ню Орлийнс, дето се отзовах след всичко друго случило се и дето бях сам-самичък. Намерих си работа като метач на заведение за стриптийз, казваше се „При Уанда“, което работеше до три през нощта, и по тази причина денем, общо взето, бях освободен. Една вечер си кротувам в ъгъла и съблюдавам как приятелката ми Уанда се съблича на сцената, и не щеш ли в центъра на заведението се отпочна луд тупаник. Ония ми ти хора крещяха, псуваха, мятаха столове, маси, бирени бутилки и си разменяха юмруци по кратуните, а жените врещяха. Поначало това не ме впечатли, щото по принцип се случва около два-три пъти вечерно, обаче после ми се престори, че разпознавам един от учасниците.

Беше як тип и размахваше бирената бутилка по начин, какъвто не бях виждал от времето, когато изследвах в Алабамския унивирситет.

И, о, чудо! — това е старият Снейк, куотърбекът, дето някога на третия опит изхвърли топката от терена с цел да спечели време, когато преди двайсет години играхме на „Ориндж Боул“ с ония мамалигари от Небраска. И тая му постъпка причини да загубим мача и ме запрати във Виетнам — е, било каквото било, тури му пепел.

Все пак го доближавам и сграбчих бирената бутилка от ръката му, а Снейк толкова се изкефи като ме видя, че ме шибва по китарата, което си беше апсолютна грешка, по причина че той си изкълчи китката; после взе да крещи и да псува и някъде по туй време пристигнаха ченгетата и ни замъкнаха до един в затвора. Сеа, пандизът ми е адски добре познат, щото съм го посвещавал многократно. На сутринта, щом всички други изтрезвяха, затворничарят ни донесе пържен салам и корав хляб и взе да ни питва дали искаме да телефонираме на някого, че да ни освободи. Снейк направо беснее и ми вика:

— Форест, всеки път като налетя на дебелия ти гъз, се забърквам в жестока каша. Не съм те виждал от години и виж какво стана! Набутаха ни в пандиза!

Само климнах, по причина, че човекът си беше апсолютно прав.

Не знам как стана, обаче някой дойде и плати гаранция за всички — и за Снейк, и за приятелчетата му, и за мен също — ама този някой хич не е доволен от случилото се. А пък Снейк ме питва:

— Какво, по дяволите, правеше в таз дупка?

Изясних му, че съм почиствачът, а приятелят ми се сдобива със странно изображение на лицето и вика:

— Мама му стара, Гъмп, мислех си, че още си собственик на голямата компания за шкариди в Ла Батр. Какво се е случило? Нали беше милионер?

Наложи се да му изкажа тъжната си история, че шкаридената компания е фалирала.

След като поработих неизвестно време, зарязах и бизнес, и всичко и отпочнах да пътувам, щото ми писна от тъпотиите, дето придружават управлението на голямо предприятие. Оставих всичко в ръцете на мама и на приятелите ми лейтенант Дан от Виетнам и господин Трибъл — гросмайсторът, дето ме светна как да играя шах. Поначало мама почина, обаче не ми се говори на тази тема. После, не щеш ли, лейтенант Дан ми се обажда и вика, че напуска, щото и без това е изкарал доста мангизи. Накрая един хубав ден получавам честитка от данъчната служба, дето пише, че не съм изплатил разни такси и че възнамеряват да затворят фабриката и да превземат всички лодки, сгради и прочие. А когато отидох да порверя какво става, що да видя? Нищо не става! Всички сгради са горе-долу празни, навсякъде се въдят плевели, телефоните са изтръгнати, лектричеството — изключено, а шерифът ковнал на вратата хартийка и написал, че сме „под възбрана“.

Отбих се при таткото на Буба да открия какво се е случило. Не знам дали си спомняте, че Буба ми беше приятел от войната във Виетнам, където и го убиха, обаче татко му ми помагаше и си викам, че положително ще ми разкаже истината.

Като се приближавам до къщата му, отбелязах, че седи на стъпалата и изглежда опечален. Взех да го разпитвам:

— Какво става с шкаридения бизнес?

Старецът разклаща глава и отвръща:

— Печална история, Форест. Разорен си.

— Но защо?

— По причина на предателство — отговори ми таткото на Буба, сетне ми обясни цялата история. Докато съм се правел на баровец в Ню Орлийнс, моят приятел лейтенант Дан взел приятеля ми Сю, който е маймун (по-точно орангутанг) и се върнал в Ла Батр да реши някои проблеми около бизнеса. Работата била в това, че шкаридите почнали да се свършват. Сякаш всички по целия свят си падали по шкаридите. Даже в градове като Индианаполис, където допреди няколко години хората въобще не били чували за тия животинки, сега искали денонощно да им се поднасят в закусвалните и то в гигантски количества. Моите хора ловят шкариди като бесни, обаче след няколко години гадинките понамаляват и вече не са колкото когато почнахме. Всъщност цялата шкаридена индустрия попаднала в паника.

Таткото на Буба не знаеше точно какво станало после, ама нещата тръгнали още по-зле. Първо, лейтенант Дан напуснал. Старецът разясни как го огледал да заминава в голяма лимозина, а в нея — мадама с токчета, остри като пирони, накипрена с руса перука като на Бийтълс. Дан размахвал две големи бутилки шампанско през порозореца. После взел, че напуснал и господин Трибъл. Просто един ден си грабнал шапката, след което същото направили и всички други, по причина, че не си били получили заплатите, и накрая останал само старият Сю да отговаря на телефоните. Когато телефонната компания ги откачила, маймунът също си тръгнал. Сигурно си е рекъл, че повече не може да бъде полезен.

— Мисля, че са взели всичките ти пари, Форест — издиша таткото на Буба.

— Кой ги е взел?

— Ами всички. Дан, господин Трибъл, секретарките, работниците и канцеларският персонал. Всички до един грабеха разни неща. Даже Сю. Когато го видях за последен път, надничаше иззад ъгъла на зданието, награбил под мишница компютър.

Мама му стара, ама че лоши новини! Просто не вярвах на ушите си. Дан! И господин Трибъл! И Сю!

Таткото на Буба продължава:

— С една дума, Форест, ти си напълно унищожен.

— Аха — викам му. — Не ми е за пръв път.

 

 

Какво да се тръшкам, като е неоправимо. Да я взимат фабриката и туйто! Като падна нощта, седнах на един от нашите докове. Иззад мисисипския пролив цъфва огромен лунен сърп и като че увисва над водата. Мисля си, че това нямаше да се случи, ако мама беше жива. Мисля си още и за Джени Къран — или както там сега й е фамбилията — заедно с малкия Форест, който на практика ми е син. Нали й бях обещал моя дял от шкаридения бизнес, та Форест младши да има някой долар, ако му потрябва. И какво да правя сега?

Аз съм разоран! Безпаричен! И туй не е толкова страшно, когато си млад и нямаш отговорности. Мама му стара, обаче аз вече не съм на трийсет и исках да направя нещо хубаво за малкия Форест. А то какво стана? Пак оплесках работата. Все на мен се случва.

Изправих се и отивам до ръба на кея. Оная ми ти луна още виси над водата. Неидейно ми се доплака и се облегнах над една от големите греди, дето задържа кея. Не щеш ли, тя била изгнила, така че се пльосна във водата, а аз — след нея. По дяволите! Ето ме отново, глупецът, щръкнал посред водата, дето ми стига до кръста. Хич не бих се противопоставил, ако в този момент доплуваше акула или нещо подобно и ме изкльопаше на един дъх. Обаче не доплува нищо, поради което изцапурках на брега и хванах първия автомбус за Ню Орлийнс. Стигнах там тъкмо навреме, за да помета стриптизьорницата.

 

 

След един-два дни Снейк се отбива в заведението тъкмо когато ще затваряме. Ръката му е цялата в бинтове и в шина, щото си я е изкълчил от главата ми, ама не това е причина за посвещението му.

— Гъмп — вика ми той, — искам да си изясня нещо. След като през целия си живот все си се оплесквал, как стана така, че си чистач в този бардак? Да не си откачил? Отговори ми честно — още ли тичаш така бързо, както в колежа?

— Хабер си нямам, Снейк — отвръщам. — Отдавна не съм тернирал.

— Слушай, ще ти открехна нещо. Не знам дали знаеш, обаче аз съм куотърбек на нюорлийнските „Светци“. Възможно е да си чул, че напоследък нещо не ни върви. Засега губим с нула на осем и всички взеха да ни викат „нульовците“. Следващата седмица ще играем срещу проклетите „Гиганти“ от Ню Йорк и както сме я подкарали, резултатът ще стане нула на девет, а мен ще ме изхвърлят като мръсно коте.

— Без майтап? — питвам го. — Още ли се занимаваш с футбол?

— Ами с какво друго да се занимавам бе, идиот такъв, може би да свиря на тромбон? Слушай, приятелче, в неделя трябва да погодим някакъв номер на „Гигантите“. Мисля, че ти си нашето спасение. Няма много да се узориш — ще потренираш само един-два дни. Ако се справиш успешно, може да направиш кариера.

— Хич не знам, Снейк. Имам впредвид, че не съм играл футбол от мача, дето ти изхвърли топката от игрището уж на третия опит с цел да спечелиш време и загубихме от ония ми ти чекиджии от…

— Мамка му, Гъмп, не ми го напомняй — та това беше преди двайсет години! Всички са го забравили вече — очевидно с изключение на теб. За бога, виж се, човече. Миеш пода на някакъв бардак в два през нощта, обаче отхвърляш най-голямата възможност в живота си. Ти да не си малоумен?

Таман да му отговоря положително, Снейк ме прекъсна и взе да драска нещо върху една подложка за бира.

— Слушай, това е адресът на игрището, дето тренираме. Да си там утре точно в един. Покажи на вратата тази бележка и кажи да те доведат при мен.

Снейк си отиде, а аз тикнах салфетката в джоба си и продължих с чистенето, обаче като си отидох вкъщи, не намигнах до сутринта, щото си мислех върху думите на приятеля ми. Май беше прав. Пък и няма да ми стане нищо, ако опипам. Спомних си онези страхотни времена в алабамския унивирситет преди толкова много години, и още си спомних за терньора Брайънт, за Къртис, Буба и за момчетата. И ето че се насълзих, щото никога в живота не ми е било така гот, както когато оная ми ти публика крещи и реве, а ние почти всеки път печелехме мачовете. Във всеки случай станах, облякох се и отидох да закуся, а в един пристигнах с колелото пред игрището на „Светците“.

— Та как ти беше името? — питва ме пазачът, като му показвам салфетката на Снейк. После взе да ме оглежда съмнително от главата до петите.

— Форест Гъмп. Едно време играех заедно със Снейк.

— О, вярвам ти. Всички така казват.

— Обаче аз не лъжа.

— Чакай малко. — Той ме оглежда с отвращение и изчезва зад някаква врата. След няколко минути се повърна и заразклаща глава.

— Заповядайте, господин Гъмп. Следвайте ме. — И ме отвежда в облекалнята.

Сеа, навремето съм виждал едри момчета. Помня ония мамалигари от Небраска и те си бяха бая ячки. Обаче тия ми ти момчета не са едри, ами направо огромни. В случай че не съм ви го казал, аз съм два метра на височина и тежа близо сто и двайсет кила, ама всяко от тия копелета изглежда дълго два и десет и е най-малко двеста килца! Някакъв чичка, издокаран официално, ме наближава и питва:

— Търсиш ли някого, приятел?

— Аха — викам му. — Снейк.

— Днес го няма. Треньорът го изпрати при доктор, щото си изкълчил ръката, когато шибнал някакъв идиот по кратуната в един скапан бар.

— Известно ми е — съобщавам му.

— Е, с какво друго мога да ти помогна?

— Хабер си нямам. Снейк ми заръча да дойда и да проверя дали искате да играя футбол за вас.

— Да играеш в нашия отбор? — Единият му клепач почва смешно да подрипва.

— Ъхъ. Разбирате ли, със Снейк бяхме в един отбор в Алабама. Снощи ми каза да…

— Хей, почакай! — възкликва човекът. — Ти да не се казваш Форест Гъмп?

— Апсолютно!

— Брей да му се не видяло — вика онзи. — Чувал съм за тебе, Гъмп. Снейк разправя, че тичаш като фурия.

— Не е съвсем сигурно дали го мога още. Не съм тичал отдавна.

— Слушай какво ще ти кажа, Гъмп. Снейк каза да те опитаме. Влез тук и се преоблечи. Между другото, аз се казвам Хърли и тренирам рисивърите.

Отвежда ме в стаята за униформи и там ме обзавеждат с костюм и други подробности. Божичко, колко се е променило всичко, откакто бях в унивирситета! И футболните костюми са се променили. Имат два пъти повече подложки и гумени изолатори, тъй че като те издокарат всецяло, мязаш на типичен марсианец, а изправиш ли се, все ти се струва, че ще се прекатуриш. Когато най-после се натиквам в униформата, всички други вече са на терена и подгряват. Терньорът Хърли ми означава да се приближа към неговата група, която тернира пасове, и ми вика да застана в редицата. Тоя номер си го спомням от едно време: изтичвам десетина метра напред, извръщам се и ти мятам топката. Като ми дойде редът, изтичах, обърнах се и топката ме фрасна право във физиономията, и така се шашнах, че се спънах и тупнах на земята. Терньорът Хърли си разклати главата и аз хукнах към края на редицата. След четири-пет опита още не съм пипнал топка и всички други играчи взеха да ме отбягват, като че ли смърдя или нещо такова.

След неизвестно време терньорът почва да вика и да крещи и става едно меле, да не ти е работа. Ония се бяха разделили на два отбора и след няколко игри Хърли ми означава да отида при него и ми вика:

— Слушай, Гъмп, не знам защо го правя, но ще играеш като рисивър. И гледай да хванеш все някоя топка, тъй че като си дойде Снейк, да не стане за смях — нито пък моя милост.

Набутах се посред мелето и изкрещях: „Ето ме и мен!“. Куотърбекът ме зяпна, като че съм смахнат, обаче вика:

— Заеми позиция осемстотин и три в ъгъла, Гъмп. После тичаш право напред двайсетина метра, оглеждаш се и се обръщаш.

Всички си заемат местата. Хабер си нямам коя е моята позиция, така че заставам където намеря за добре, обаче куотърбекът ме отбелязва и ми махва да го доближа. После отброява и топката е хвърлена и аз пробягвам двайсет метра (по мое изчисление), правя подскок на място, после се извръщам и ето че топката хвърчи право към мен. Докато се усетя, тя е в ръцете ми и я сграпчвам и затърчавам колкото ми краката държат. Да пукна, ако не съм пробягал още двайсет метра, когато двама юначаги се блъсват в мен и ме просват на земята.

После стана една патардия, не ти е работа.

— По дяволите, това пък какво беше? — възкликва един от играчите.

— Хей, това не е по правилата! Какво прави тоя? — крещи друг.

Още двама-трима се изближават, псуват и замахват ръце към терньора Хърли. Рипнах и попитах куотърбека:

— Какво им става?

— Мамка му, Гъмп, тия копелета са толкова тъпи, че не знаят какво да правят, когато видят нещо невиждано. Очакваха от тебе да спазиш инструкциите ми — да изтичаш двайсет метра напред, да подскочиш и да заемеш ъгловия пост. А ти изпълни само половината указания и то отзад напред. Това го няма в учебниците по футбол. Добре че забелязах какви ги вършиш. Все пак прихващането ти беше чудесно.

През останалия следобед хванах още пет-шест паса и всички бяха доволни, с изключение на защитата. Старият Снейк се бе върнал от доктора, стоеше на страничната линия, хилеше се като ряпа и подскачаше.

Щом тернировката свърши, той ми вика:

— Форест, здравата ще се позабавляваме следващата неделя срещу ония ми ти „Гиганти“. Истински късмет е, че онази нощ се отбих в твоя бардак!

Обаче аз не съм толкова сигурен в това.

 

 

Така или иначе, тернирах през целия остатък от тази седмица, чак до неделя, когато сам почнах да се харесвам. Махнаха шината от ръката на Снейк, той зае поста на куотърбек и през първите два периода игра като бог, тъй че като се изтеглихме в облекалнята, губехме само с двайсет и два на нула.

— Е, Гъмп — вика ми Хърли, — дойде моментът да им покажем това-онова. Мисля, че вече сме ги залъгали тия „Гиганти“ и те се чувстват адски сигурни. Мислят си, че лесно ще ни победят. Обаче ти ще им попречиш.

После той и другите терньори ни надрънкаха още куп тъпотии и ние се върнахме на терена.

При първото разиграване някой от нашите оплита конците и ето че сме обратно на нашата линия. Точно както каза Хърли — измамили сме „Гигантите“ и те се чувстват адски сигурни. Той ме тупва по задника и влизам в играта.

Неидейно публиката се смълчава, после се разчу тихо мърморене — сигурно щото не са имали време да напишат името ми в програмата.

Снейк ме изглежда с блеснали очи и вика:

— Давай, Форест. Сега е моментът. Дай им да разберат!

По негов сигнал тръгвам към страничната линия. После се затърчавам към средата на игрището, ама топката изобщо не е там. Петима-шестима „Гиганти“ са погнали Снейк в нашата крайна зона — той тича напред-назад и може би е спечелил сто метра, но не както трябва.

— Съжалявам — казва ми, когато отново сме в редицата. Бръкна в панталоните си, измъкна пластмасово шишенце и жадно отпи от него.

— Какво е това? — интересувам се.

— Стопроцентов портокалов сок, кретен такъв — сопва ми се Снейк. — Да не мислиш, че на моята възраст ще взема да се наливам с уиски?

Абе хората казват, че някои неща вечно си остават същите, ама има и друга поговорка, че чудесата никога не свършват, така че съм доволен задето старият Снейк постъпва правилно.

Той отново ми дава знак и аз пак хуквам. Сега публиката почва да ни подсвирква и да мята по игрището хартиени чаши, програми и недоядени санмбичи. Като се обърнах този път, в лицето ме фрасна изгнил домат, който някой от публиката май бе хвърлил, за да изрази недоволствието си. Както можете да си представите, това ме пообърка. Вдигнах ръце към лицето си и не щеш ли — ето я топката, метната от Снейк, която така ме перна, че ме събори на земята, ама най-сетне направихме нещо свястно.

Снейк пак означава същата тактика и като вижда, че се мъча да изчистя физиономутрата си от домата, бърза да ме утеши:

— Ти внимавай какво хвърлят от трибуните. Не че го правят с лошо чувство. Просто такъв им е обичаят.

Иска ми се да имаха друг обичай, ама какво да се прави…

Докато тоя път се подреждаме, чувам адски вулгарни псувни по адрес на моя милост, поглеждам отсреща и да пукна, ако това не е Къртис, сквартирантът ми от студентските дни, който сега е накипрен с униформата на „Гигантите“.

С тоя Къртис бяхме неизвестно време в една стая, когато следвах в унивирситета, или по-точно бяхме заедно, докато той пусна през прозореца право върху колата на ченгетата един огромен извънбордов мотор, което му довлече куп неприятности. А по-късно го назначих на работа в шкаридената компания в Ла Батр.

Откакто го знам, Къртис винаги почва всяка своя мисъл с минимум десет най-гадни псувни, поради която причина понякога е трудно да загрееш какво всъщност иска да каже — особено когато имаш само пет секунди преди почването на играта — какъвто сега беше случаят. Размахах му с ръка дружелюбно и това май така го шашна, че опули очи в един свой колега по отбор, а за нас това бе повратен момент. Стрелнах се покрай него като куршум, макар че той се опита да ме спъне, втурнах се към средата на игрището и — просто да не повярваш — топката, хвърлена от Снейк, вече лети към мен. А пък аз не губя нито секунда и запрепусквам към крайната зона. Тъчдаун, ура!

Всеки подскача около мен и ме прегръща и прочие, а като се издалечавам, Къртис идва при мен и ми вика: „Добре се справи, задник такъв“, което е горе-долу най-голямата четка, дето ми я е правил.

Обаче точно тогава някой го замерва него с домат и доматът се разплесква върху физиономията му. За първи път, откакто съм жив, виждам Къртис да остане без думи и взе, че ми стана мъчно за него, затуй се обадих:

— Не го правят с лошо чувство, Къртис. Просто си имат такъв обичай тук, в Ню Орлийнс. Ами че те мятат разни работи дори от подвижните платформи по време на техния си карнавал.

Обаче Къртис това не го грее, тъй че се втурва към трибуните, крещи, псува и показва среден пръст наляво и надясно. Много е готин тоя Къртис!

С една дума, получи се интересен следобед. По време на четвъртия период вече водехме с 28 на 22 и аз принесох за победата, като залових топка, хвърлена от куотърбека, влязъл в игра вместо Снейк, който пък от своя страна лежеше край страничната линия, докато му ушиваха крака, понеже един от противниците ни му отхапа бая парче. През целия четвърти период нашите привързници непрекъснато пееха: „Гъмп! Гъмп! Гъмп!“, а след мача поне стотина снимкаджии и вестникарски репортери нахлуха на игрището и ме изобиколиха, като все ме питваха кой съм.

След това събитие животът ми категорично се промени. За тоя мач срещу „Гигантите“ шефовете на „Светците“ ми връчиха чек за десет хиляди долара. Другата седмица играхме срещу „Мечките“ от Чикаго и успях да хвана още три паса, довели до тъчдаун. Ония хора от „Светците“ намислиха начин да ме наградят финансово — обясниха, че ми плащат за „инициатива“, което означаваше, че получавам хилядарка за всеки уловен пас и премия от десет бона за всеки тъчдаун. Ами, както сами се сещате, след още четири мача имах близо шейсет хилядарки в банката, а общият резултат на „Светците“ е 6 на 8 и се придвижваме нагоре в класифицирането. През седмицата преди следващия мач, който е срещу „Лъвовете“ от Детройт, изпратих на Джени Къран чек за трийсет хиляди долара, назначени за малкия Форест. След като отупахме детройтските „Лъвове“, а после „Червенокожите“, „Колтовете“ и „Патриотите“ в този порядък, взех, че й пратих още трийсет бона и си викам, че до плейофите ще бъда вече състоятелен човек.

Да, ама не ми било писано!

Не е за вярване, обаче спечелихме шампионската титла в нашата дивизия и като следващо ни се пада да играем против даласките „Каубои“ на техен терен. Бъдещето ни изглежда розово. Нашите момчета са адски уверени и се пошляпват с пешкири по задниците в облекалнята. А пък Снейк даже е спрял да пие и е в първокласно здраве.

Един ден един колега по отбор ме изближава и ми вика:

— Слушай, Гъмп, трябва да си намериш агент.

— Какво? — шашвам се аз.

— Агент, дебил такъв. Човек, който да те представлява и да ти осигури мангизите, които искаш. Тук не получаваш достатъчно. Никой от нас не е добре платен. Обаче поне си имаме агенти да се разправят с ония мръсници — шефовете. Повярвай ми, приятелче, би трябвало да изкарваш тройно повече от това, което получаваш в момента.

Изслушах съвета му и си взех агент. Името му беше господин Бътърфийлд.

Първата работа на тоя господин е да се заяде яко с шефовете на „Светците“. Скоро ме извикват и всички до един са побеснели.

— Гъмп — крещят ми, — нали подписа договор за хиляда долара за пас и десет хиляди — за тъчдаун. Сега пък се отказваш от него. Какви са тия маймунджилъци?

— Хич не знам — отвръщам кротко. — Взех си агент просто за да…

— Бътърфийлд е агент колкото аз съм президент! Този тип е мошеник! Не си ли го разбрал досега?

Като им казах, че не съм, те ми обясняват как господин Бътърфийлд ги уплашил, че няма да ме пусне в игра за плейофа, ако не ми дадат тройно повече от сега.

— Слушай какво ще ти кажа, Гъмп — изсъсква собственикът. — Ако пропуснем само един мач поради този абсурден опит за пладнешки обир, не само лично ще те изритам от отбора, но ще се погрижа никога повече да не играеш футбол, поне не за пари. Ясно ли ти е?

Отвръщам, че ми е ясно, и отидох да тернирам.

 

 

През тази седмица най-после напуснах службата си като метач на стриптизьорника. Работата в късните нощни часове пречеше на спортната ми кариера. Уанда рече, че ми влиза в положението, пък и без това щяла да ме уволни по причина, че не било „достойнствено“ някой да играе в отбора на „Светците“ и същевременно да бъде неин портиер. Освен това тя допълни още нещо:

— Хората вече не идват, за да гледат мен, а да зяпат тебе, овен такъв!

Та в деня преди онзи, когато трябваше да заминем за Далас, отидох на пощата и ето ти изненада — писмо от Мобайл, Алабама. Пише ми майката на Джени. Ще ви кажа, че винаги пощурявам от радост, щом получа известие от Джени или от някой, свързан с нея, ама не знам защо, тоя път се усетих някак особено. Отварям плика, а вътре — друго писмо, неразпечатано, писмото, дето го пратих на Джени с последните трийсет хилядарки. Почнах да чета каквото госпожа Къран се опипваше да ми обясни, но още преди да свърша, съжалих, че не съм, мъртвец.

„Скъпи Форест, (пишеше тя)

Просто не знам как да ти го съобщя.

Преди месец Джени се разболя много сериозно, също и Доналд, съпругът й. Той умря миналата седмица, а на следващия ден и Джени ни напусна.“

Пишеше и други неща, ама изобщо не си ги спомням. Все се визирах в онези първи редове и ръцете ми се разтрепериха и сърцето ми се раздумка толкова силно, че си ми хрумна: „Сега ще припадна!“. Не е вярно! Невъзможно е да бъде вярно! Не и Джени. Как така ще е умряла, след като съм я познавал всичките тези години, откакто бяхме в отделенията, а пък и я обичах — единствената жена освен мама, която наистински съм обичал. Седях като ударен, а едрите ми сълзи падат върху писмото и замазват мастилото и вече не се чете нищо, освен последните редове, където пише: „Малкият Форест е при мен и може да остане, докато успявам да се грижа за него, но самата аз не се чувствам добре, Форест, и ако между футболните мачове намериш време да ни посетиш, бих искала да си поговорим“.

Правичката да си кажа, не съм сигурен какво съм направил след това, ама все някак си съм се върнал вкъщи, хвърлих малко багаж в една чанта и следобеда взех рейса за Мобайл. Това пътуване ми се видя най-продължителното в живота ми. В главата ми непрестанно се въртяха всички ония години, прекарани с Джени. Как още в училището тя винаги ми помагаше да се измъквам от кашите, дето все ги забърквах (даже дори след като по случайност й разкъсах роклята в киното), как в колежа пееше с оня оркестър, а аз си напъхах гагата в нейните й работи като измъкнах банджовиста от колата, дето двамата с Джени се чукаха, а после в Бостън — там тя пееше със „Спуканите яйца“, а моя милост постъпи в Харвардския унивирситет и в една Шекспирова пиеса; спомних си и за по-късно, когато Джени работеше в гумената компания в Индианаполис, а аз станах кечаджия и на нея й се наложи да ми обяснява на какъв глупак се правя…

Все си мислех: „Просто не може да е вярно, не, не може!“, обаче мисленето не помагаше да стане обратното. Издълбоко в душевността си знаех, че Джени е мъртва.

Когато се проявих в къщата на госпожа Къран, беше девет вечерта.

— О, Форест! — възклицава тя, хвърли ръце около мене и почна да плаче, при което не можах да се удържа и се разциврих и аз. След неизвестно време влязохме вътре, тя ми даде чаша мляко и сладки и опита да ми изкаже случилото се.

— Така и никой не разбра от какво умряха — отпочна тя. — Двамата се разболяха горе-долу по едно и също време. Болестта се разви светкавично и Джени и мъжът й издъхнаха. Тя не изпитваше болки или нещо подобно. Всъщност беше по-красива от всякога. Само си лежеше в леглото като по времето, когато беше мъничка. Да, в собственото си легло. Косата й беше дълга и прекрасна, а лицето й — досущ както винаги — лицето на ангел. А после, онази сутрин, тя…

Госпожа Къран спря за малко. Повече не плачеше, а гледаше през порозореца към уличната ламба.

— Когато отидох да я видя, беше си отишла, макар да изглеждаше като заспала. Малкият Форест си играеше на верандата и, честно казано, не знаех дали е редно, но го повиках да дойде и да целуне майка си. И малкото ангелче го направи, то не подозираше нищо. Не му позволих да остане дълго при нея. На другия ден я погребахме в гробището „Магнолия“ в семейния гроб, при баща й и при баба й. Под големия клен. Не съм сигурна доколко малкият Форест е разбрал какво се е случило. Със сигурност не знае за баща си, който умря в Савана, при родителите си. Казах му, че майка му си е отишла, но не мисля, че разбира какво се е случило в действителност.

— Мога ли да видя?

— Какво? — интересува се госпожа Къран.

— Ами където е била. Където е била, когато…

— О, разбира се. Ето, оттук. Сега в леглото й спи малкият Форест, защото имам само две…

— Не искам да го разбуждам — викам й.

— Защо не, може би ще го утеши.

И така, отидох в спалнята на Джени и ето го дребния Форест, спинка в леглото й, без хабер да си има какво става с него. Гушнал е мечето си, а на челото му се е зализала една голяма руса къдрица. Госпожа Къран почна да го събужда, ама аз я помолих да го остави на мира. Струваше ми се, че виждам Джени в леглото — спокойна и заспала. Обаче само ми се струваше.

— Може би е по-добре да го оставим да поспи тази вечер — извръщам се към госпожа Къран. — На сутринта ще има изобилно време да ме види.

— Хубаво, Форест — съгласява се тя, после тръгна да излиза.

Докоснах лицето на малкия, а той се преобърна и леко въздъхна.

— О, Форест — проплака госпожа Къран, — направо не мога да повярвам. Всичко се случи толкова бързо. А те изглеждаха така щастливи… Понякога всичко тръгва на лошо, нали?

— Апсолютно — отвръщам, после излизаме от спалнята.

— Е, Форест, сигурно си уморен. Ще ти постеля дивана във всекидневната.

— А ще може ли да спя на люлката на верандата? Знаете ли, винаги съм си падал по тая люлка. С Джени сядахме на нея и…

— Разбира се, Форест. Ще ти донеса възглавница и няколко одеяла.

Настаних се аз на люлката, а цялата тази нощ духаше вятър и някъде преди зазоряване заваля дъжд. Не че беше студено или нещо подобно. Просто нормална есенна нощ за тия ми ти тук места, дето съм израснал. И честно да ви кажа, не спах особено много. Обмислях за Джени, за дребния Форест и за моя си живот, който, като му направех обзор, не беше нещо за хвалене. Направил бях сума ти неща, обаче невинаги се справях добре. Освен това все се забърквам в някоя голяма каша, щом работите ми потръгнат. Което, предполагам, е цената, която трябва да заплатиш за това, че си идиот.