Уинстън Грум
Гъмп & син (5)

5.

Като се повозихме неизвестно време с влака, свещта на човека доизгаря, той кашля за малко и после май задряма. Пътувахме в тъмното, колелата потракват, товарният вагон се поклаща и накрая Уанда си сложи главата на скута ми и заспа. Обаче аз не можах и все се чудех как, по дяволите, става така, че все се набутвам в някоя каша. Изглежда, че всичко, което докосна, моментално се превръща в лайно, буквално казано.

На другата сутрин през вратите на товарния вагон прониква слаба светлинка и човекът в ъгъла се размърдва, пак почва да кашля, после ми вика:

— Хей, защо не отвориш малко вратите, че да глътнем чист въздух?

Станах и дръпнах плъзгащата се врата на около половин метър. Минаваме покрай къщи и някакви скапани стари сгради и всичко наоколо има вид на сиво и студено, с изключение на коледната разкраса по вратите на някои хора.

— Накъде пътуваме? — питам го.

— Доколкото мога да преценя, към Вашингтон, окръг Колумбия — вика ми оня.

— Хей, та аз съм бил там!

— Не думай.

— Аха, преди сума време. Отидох да видя президента.

— На какво?

— На Съединените щати.

— Да не би да е имало парад или нещо подобно?

— Ами, никакъв парад. Отидох в къщата му.

— О, да, а пък твойто прасе прелетя над нея, нали?

— А? Уанда не може да лети.

— То се знае — отвръща тоя заядливец.

Обърнах се да го поразгледам и да пукна, ама очите му са ми адски познати, макар че лицето му е покрито с черна брада, а на главата му е нахлупена скитническа канела.

— Я кажи — викам му, — как се казваш все пак?

— Кво ти дреме?

— Просто ми приличаш на един, дето го познавах отдавна, това е всичко.

— Тъй ли? И на кого?

— На един човек от войната във Виетнам.

— Ами ти как се казваш бе, приятел?

— Гъмп.

— Нима? Познавах един Гъмп някога. Как ти е малкото име?

— Форест.

— Мамка му! — вика човекът и си захлупва лицето с ръце. — Трябваше да се досетя!

— Слушай, кой, по дяволите, си ти?

— Божичко, Форест, нима не ме позна?

Пропълзях по сламата и отблизо огледах лицето му.

— Ами че ти си…

— Няма начин да отгатнем, приятел. Пък и хич не ми е чудно — напоследък доста изпаднах — продумва той помежду кашлиците си.

— Лейтенант Дан! — изкрещях и го сграпчих за раменете. Обаче като го поглеждам в очите, те са ужасяващи, млечнобели, като че той е сляп или нещо подобно.

— Лейтенант Дан, какво е станало с тебе? Очите ти…

— Аз съм полусляп, Форест.

— Ама по каква причина?

— О, причини колкото щеш — отвръща той.

Като го оглеждам по-добре, направо се ужасявам. Той е слаб като скелет и е облечен в дрипи. Остатъците от краката му са жалка гледка, всичките му зъби са развалени. Той опечалено изявява:

— Предполагам, че всичко е в резултат от преживяното във Виетнам. Нали се сещаш — бях ранен не само в краката, но и в гърдите и в корема. Сигурно с течение на времето това е дало своето отражение върху организма ми. Хей, Форест, каква е тази воня? Смърдиш като лайно!

— Да, знам. Обаче това е дълга история.

Лейтенант Дан пак се закашля толкова силно, че го сложих да си легне и се усамотих в другия край на вагона, щото може би миризмата ми го кара да кашля. Направо не мога да повярвам на очите си. Лейтенантът досущ мяза на приведение и се чудя как се е оказал в такова отчаяно състояние, особено имайки предвид, че беше станал адски богат от шкаридения бизнес, ама си мисля, че сега не е моментът да го изпитвам по този въпрос. След малко той спря да кашля и пак задряма, а пък аз си седя до Уанда и се чудя какво ли ще стане с всички нас.

 

 

Час-два по-късно влакът пак забавя скорост, а пък лейтенантът пак почва да кашля, значи е буден.

— Слушай, Форест — вика ми той, — трябва да слезем преди влакът съвсем да е спрял, иначе ще повикат полицията и ще ни тикнат в затвора.

Надниквам през цепката между вратите и що да видя? Навлизаме в голямо депо, където се виждат няколко ръждясали товарни вагона, фургони и разни отпадъци, понесени от ледения вятър.

— Това е гарата „Юнион“ — изяснява ми Дан. — Ремонтирали са я специално за нас.

В точно тоя момент влакът спира, после бавно дава на заден ход.

— Форест, сега е единственият ни шанс — виква Дан. — Отвори вратата и да ни няма!

Плъзнах вратите и подскочих навън. Милата Уанда си стои кротко, а зурлата й наднича от вагона, а пък аз се затичах покрай влака, сграпчих я за ушите и я дръпнах. Тя яко изквича и тупна на земята. После хуквам към където стои лейтенант Дан, точно зад Уанда, хванал се за вратата на конския вагон, гепвам го за рамената и го пускам долу колкото е възможно по-нежно. Той си носи изскуствените крака, ама те са страшно очукани и мръсни.

— Давай да пропълзим под хей онзи товарен вагон, докато не са ни видели — вика ми Дан.

Това и направихме. Май сме пристигнали в столицата на нашата нация.

Наоколо е кучешки студ, вятърът се вее в дрехите ни, във въздуха подхвръкват снежинки.

— Форест, съжалявам, че се налага да ти го кажа, но трябва да се поизчистиш, преди да излезем да разгледаме забележителностите — обажда се лейтенант Дан. — Ей там видях доста голяма локва, ако се сещаш какво имам предвид.

И докато Дан си закачва изскуствените крака, отидох при гьола, съблякох се и се опитах да изплакна колкото е възможно повече лайна от себе си. Да ви кажа честно, хич не беше лесно, щото повечето от тях вече бяха изсъхнали, особено тези в косата ми, обаче все някак си се справям и после си изпрах дрехите и си ги навлякох. Не беше най-приятното преживяване в моята кариера. Като свърших, Уанда също се изкъпа, за да не остане по-назад от мене.

— Хайде да влезем в чакалнята на гарата — предположи Дан. — Там поне е топло и ще можеш да поизсъхнеш.

— Ами Уанда? — викам му аз.

— Помислил съм и за нея. Виж сега какво ще направим.

Докато се къпех, Дан бе изнамерил едно въже и като Уанда приключи с банята си, й го върза около врата като каишка. Взел е освен това и една дълга пръчка и щом хваща свинята за каишката, тръгва след нея, като почуква с пръчката по тротвара, и да пукна, ама много прилича на слепец по улицата! Е, не изглежда досущ сляп, ама почти.

— А сега да проверим дали ще мине номерът — вика ми той. — Ако ни попитат нещо, ти си трай и остави говоренето на мен.

И така намъкваме се ние в очаквалнята на гара „Юнион“, която е препълнена с луксозно облечени хора, повече от които ни съблюдават.

Поглеждам към една празна скамейка и не щеш ли, виждам един смачкан „Уошингтън Поуст“, който, неизвестно как, е разгърнат на страница, където пише: „ИДИОТ ПРИЧИНЯВА ПАГУБНА ЕКСПЛОЗИЯ В ЗАПАДНА ВИРДЖИНИЯ“. Не мога да се удържа и се зачитам.

Сенатор Робърт Брайърд от Западна Вирджиния заяви: „през живота си съм виждал бая лайна“, но нищо не можело да се сравни с унизителното му преживяване вчера в миньорското градче Коулвил.

Брайърд, непоколебим поддръжник на малките и големите предприятия в родния си щат, стоеше на трибуната, редом с други известни личности, между които представители на армията и на федералните власти, когато градът бе разтърсен от страхотна експлозия, вследствие на която всичко наоколо — включително хората — бе покрито с пласт свински тор.

Взривът очевидно е предизвикан от освидетелстван идиот, чието име, както по-късно научихме, е Форест Гъмп. Този човек без постоянно местожителство проявил престъпна небрежност при манипулиране с предпазен клапан в електроцентралата, построена с държавни субсидии, където се произвежда електричество от свински тор.

Шефът на полицията Харли Смадърс описва сцената по следния начин: „Всъщност просто не мога да опиша какво точно стана. Мисълта ми е, че на трибуната стояха все важни клечки. И като избухна експлозията, никой не продума за миг-два. Според мен бяха прекалено изплашени. После дамите взеха да пискат и да проклинат, а пък мъжете… те търчаха насам-натам и ругаеха — абе все едно сцена от филмите за чудовища. След малко обаче, изглежда, се усетиха кой е виновникът — оня тип Гъмп — и организираха нещо като лов, за да го хванат. Преследвахме го известно време, след което той нагази в блатото. Очевидно е имал съучастник — някакъв дебелак, маскиран като прасе или нещо такова. Така или иначе изгубихме следите им, когато се стъмни. Местните хора твърдят, че нощем никога не трябва да се влиза в блатото“.

— Имаш ли някакви пари? — разпитва ме Дан.

— Около десет-петнайсет долара. Ами ти?

— Двайсет и осем цента.

— Ами дай да закусим — предполагам аз.

— По дяволите — вика лейтенантът, — съжалявам, че нямаме достатъчно пари, че да закусим със стриди. Ах, приятелю, какво ли не бих дал за дузина стриди, поднесени върху натрошен лед, в допълнение с кристални купички с лимон, табаско и хрян.

— Слушай, хайде да го направим — предлагам му. Всъщност знам, че всичките ми пари ще хвръкнат за такава луксозна закуска, ама хич не ми пука. Спомням си как още във Виетнам Дан все разправяше колко си пада по сурови стриди. Викам си на ума, че и без това е доста западнал, защо да не му доставя малко удоволствие?

Милият Дан е толкова възбуден, та чак ще се пръсне по шевовете, и затупурква с дървените си крака по коридорите.

— Няма значение дали стридите са от Асатега или Чинкотега — мърмори си той. — Бих хапнал дори стридички от залива Чесапийк, макар че предпочитам онези, дето се въдят около тихоокеанския бряг — пикантните стриди от залива Пъджит или от отглежданите в щата Орегон. Ако няма такива, тогава може и стриди от Бон Секур или залива Херон, които се намират около твоя роден град, или от Апалачикола, Флорида, където едно време имаше великолепни молюски…

Имам предчувствието, че Дан почва леко да откача и че устата му се пълни с лиги. И вървим значи по големия мраморен коридор към където пише „Ресторант“ и „Бар за стриди“. Обаче точно преди да се вмъкнем вътре, идва един полицай и ни вика „Стой!“.

— Абе, циркаджии, накъде сте се запътили? — питва ни той.

— Да закусим — отвръща Дан.

— Нима? А какво търси тук тази свиня?

— Това е лицензирана свиня-водач — поучава го лейтенантът. — Не виждаш ли, че съм сляп?

Ченгето го разглежда в лицето и накрая изявява:

— Абе вярно, че изглеждаш сляп, но не мога да допусна прасе в чакалнята на гарата, щото противоречи на правилника.

— Нали ти обясних, че това е свиня-водач и че всичко е напълно законно — отстоява Дан.

— Слушай, чувал съм за кучета-водачи, ама не и за прасета — чеше се по главата ченгето.

— Така ли? — сопва му се лейтенантът. — Погледни ме — аз съм живото доказателство, нали, Уанда? — Той се приведе и потупа свинята по главата, а пък тя гръмко изгрухтя.

— Така твърдиш ти — отвръща полицаят, — но аз никога не съм чувал за такова нещо. Я по-добре ми покажете шофьорските си книжки! И двамата ми изглеждате доста съмнителни.

— Шофьорски книжки? — възмутено кресва Дан. — Че кой ще даде книжка на слепец?

В продължение на цяла минута ченгето затъва в дълбок размисъл, после ме посочва с палеца си и вика:

— Е, може би имаш право, но какво ще кажеш за приятелчето ти?

— Тоя ли! — виква лейтенантът. — Ами той има удостоверение, че е идиот. Да не би да искаш да се движи с кола из вашия град?

— Добре де, добре, а защо е мокър като кокошка?

— Защото падна в огромната локва пред гарата. Питам се каква ви е управата, дето разрешава наличието на подобни гьолове! Чудя се дали да не заведа дело за морални щети!

Полицаят пак взе да се чеше по главата. Сигурно търсеше вдъхновение как да се справи с положението, без да излезе глупак.

— Да речем, че всичко, което ми каза, е вярно — обръща се той към лейтенанта, — но ако приятелят ти е идиот, то какво прави тук? Не трябва ли да е в лудницата или на друго такова място?

— Свинята е негова — търпеливо изяснява Дан. — Той е най-добрият треньор на свине-водачи на света. Може да не е от най-умните, но в занаята страшно го бива. Свинете са по-умни от кучетата, повечето от тях са дори по-интелигентни от хората. Ала им е необходим добър треньор.

Като чу тези му думи, Уанда пак изгрухтя гърмовито и се изпика на хубавия мраморен под.

— Е това вече минава всички граници! — изкрещя полицаят. — Хич не ми пука дали си сляп. Хайде, циркаджии, марш навън!

Награби ни с Дан за яките и ни повлече към вратите. В суматохата лейтенантът по случайност изпусна каишката на Уанда и когато ченгето се обръща да я види къде е, неидейно лицето му добива странно изражение. Свинята е изостанала десетина метра, визира се в ченгето с премрежените си жълти очички, рие с копита мрамора и така грухти и квичи, че пушек се вдига. После без никакво предупреждение се втурва право към нас, ама ние с Дан знаем кого има предвид, знае го и полицаят.

— Боже мой! Боже мой! — изкрещя той и си заплю на петите.

Оставих Уанда да го погони минута-две, после я повиках. Когато за последен път сезираме полицая, той тича право към паметника на Вашингтон. Дан пак хваща Уанда за каишката и излязохме от гара „Юнион“ на улицата, като Дан все тупка по земята с пръчката си.

— Понякога човек трябва да отстоява правата си — изявява той.

 

 

Питвам го Дан какво ще правим сега, а той отвръща, че трябва да идем в парка „Лафайет“, намиращ се отсреща на Белия дом, щото това била най-хубавата общинска собственост в града и освен това главното място, дето позволяват на хора от нашата черга да лагеруват и да си гледат работата.

— Трябва само да набараме отнякъде плакат — поучва ме лейтенантът. — Тогава ставаме официални демонстранти и никой няма право да ни пипне. Можем да си живеем там колкото си искаме.

— Какъв палакат?

— Няма никакво значение, стига да е против онова, което се подкрепя от президента.

— И какво е то? — недоумявам.

— Все ще измислим нещо.

Така и направихме. Изнамерих голямо парче картон, изръсихме се двайсет и пет цента за червен молив и Дан ме подучи да напиша на палаката „Ветерани от Виетнам протестират против войната“.

— Ама нали войната свърши?

— Не и за нас.

— Добре де, само че оттогава минаха десет години…

— Млъквай бе, Форест! Ще им кажем, че сме били тука през всичките тези години.

Речено — сторено. Отидохме в парка „Лафайет“ точно срещу Белия дом. Там е пълно с протестанти, както и със скитници и просяци. Всичките си имат палакати, някои крещят към отсрещния тротоар и мнозина си имат малки палатки и картонени къщички за живеене. По средата на парка има фонтан, откъдето се снабдяват с вода, а два-три пъти ежедневно се събират заедно и си обединяват парите, за да си купят евтини самбвичи и супа.

Ние с Дан се разполагаме в един ъгъл на парка и някой ни осведомлява, че наблизо има магазин, откъдето днес следобед да вземем кашони от хладилници, които ще бъдат нашите домове. Един от тукашните хора вика, че сега, през зимата, в парка е много по-гот, щото като се позатопли, пазачите пускат нарочно водопръскачките с цел да прогонят „квартирантите“. Паркът „Лафайет“ е някак си по-различен от последния път, като бях тук, или поне къщата на президента се различава. Сега наоколо й има висока железна ограда и бетонови кули на всеки няколко метра, а отпреде й маршируват въоръжени пазачи, като че ли президентът не иска никой да му отива на гости.

Ние с Дан отпочнахме да просим от минувачите, ама на тях май хич не им пука за нас. Идва краят на деня, а ние сме изкарали едвам около три долара. Почвам да се безспокоя за Дан по причина на неговата кашлица, слабостта му и така нататък, и си припомних, че като се прибрахме от Виетнам Дан беше настъпил в болницата „Уолтър Рийд“, където го закърпиха.

— Не искам дори да чуя за това място, Форест! — сопва ми се лейтенантът. — Едно време там ми помогнаха да остана жив и виж го резултата.

— Дан, няма смисъл да страдаш. Още си млад.

— Дрън-дрън! Аз съм просто един жив труп, нима не разбираш, идиот такъв?

Опипвах как ли не, ама Дан се заинати, че няма да стъпи в болницата „Уолтър Рийд“. Тази нощ за първи път спахме в нашите кашони и всичко е тъмно и тихо в парка. Възнамерявахме да вземем кашон и за Уанда, обаче реших, че е по-добре да спи при Дан, че да го топли.

— Форест — обажда се лейтенантът от неговата си къщичка, — сигурно си мислиш, че съм откраднал парите от скаридения бизнес?

— Не знам, Дан. Обаче някои други хора казват, че си ги откраднал.

— Обаче не е вярно. Когато си тръгнах, вече нямаше какво да се открадне.

— Тогава как така си отпътувал с голяма кола и едно момиче? — не можах да се въздържа да го попитам.

— Много просто — използвах последните си спестявания в банката. Знаеш ли… тогава си казах: „Щом съм разорен, поне да си тръгна така, че да ме запомнят“.

— Тогава как се е получило, Дан? Нали имахме много пари от шкаридения бизнес? Къде са отишли?

— Трибъл — отвръща той.

— Господин Трибъл?

— Ами да, кучият му син е избягал с тях. Почти съм сигурен, тъй като единствен е могъл да го стори. Всички банкови сметки бяха на негово име и след смъртта на майка ти той ръководеше цялото предприятие. Един ден вика на всички, че няма достатъчно пари за заплати тази седмица, но да останем по работните си места и да чакаме търпеливо, а следващата седмица вече се бе изпарил.

— Не мога да повярвам. Господин Трибъл беше безкрайно почетен човек.

— Да си виждал почтен шахматист? Слушай, Форест, може и да вярваш в честността му, но според мен той е мошеник. Знаеш ли, имаш някои хубави страни на характера, но най-големият ти проблем е, че си прекалено доверчив. Не искаш да повярваш, че има хора, готови да те прекарат при всяка предоставила им се възможност. Хвърлят ти един поглед и веднага те причисляват към леваците. А ти, дебел тъпанарино, не можеш да проумееш разликата. Отнасяш се с всички като с приятели. Ала действителността е съвсем различна, Форест. Много хора само се преструват на твои приятели. Гледат на тебе както банкерът гледа човек, дошъл да поиска заем, и си мислят: „Как да оскубя тоя тъпак?“. Така е устроен светът, Гъмп.

После пак отпочна да кашля и накрая заспа. Подадох си главата извън хладилниковия кашон; небето се е изчистило, наоколо е студено и притихнало и звездите греят. Точно да заспя, когато ме загръща нещо като топла мъгла и най-неидейно пред мене е Джени, която леко ми се усмихва и ме гледа.

— Този път здравата се оплеска, нали?

— Аха, така излиза.

— Богатството и славата ти бяха в кърпа вързани, а ти толкова се притесни от церемонията, че забрави за клапана за налягането — и виж какво се случи!

— Знам, знам…

— Помислил ли си за малкия Форест? Как ли ще приеме последните ти подвизи?

— Хабер си нямам.

— А пък аз съм сигурна, че ще бъде много, много разочарован. В края на краищата първоначалната идея беше негова.

— Аха.

— Не мислиш ли, че трябва да му обясниш всичко? Та нали той се готвеше да прекара Коледа заедно с тебе?

— Ще го направя още утре. Напоследък все съм много зает.

— Вярвам ти, но смятам, че трябва да го направиш.

Разбирам, че ми е много ядосана, пък и аз самият напоследък нещо не се харесвам.

— Май пак се изложих, а?

— Право да ти кажа, щях да пукна от смях, като те гледах как търчиш из ливадите, целият покрит със свински лайна, а след тебе цяла тълпа хора и прасета.

— На тебе ти е било смешно, ама на мене — хич. Все си мислех, че би могла малко да ме подпомогнеш — нали се сещаш за какво говоря?

— Форест — отвръща Джени, — тогава не беше моят ред да бдя над тебе.

После мъглата се разсейва и пак виждам небето, а някакъв голям сребърен облак изплува пред звездите и последното, дето си го спомням, е как Уанда изгрухтява откъм кашона на Дан.

 

 

На другата сутрин се излюпвам рано, откривам телефонен автомат и се обадих на номера на госпожа Къран. Малкият Форест вече е отишъл на училище, обаче разказвам на майката на Джени какво се е случило. Тя май е объркана от всичко, дето й го наговорих, затуй й викам, че ще се обадя пак довечера.

Връщам се аз в парка и заварвам лейтенант Дан да се джавка с някакъв мъж в морска униформа. Не чувам какво си говорят, ама е ясно като бял ден, че се карат, щото Дан показва на човека среден пръст и оня му отвръща със същото. Като се изближавам до нашите кашони, лейтенантът ме сезира и вика на човека:

— И ако не ти харесва, моят приятел Форест, който идва в момента, ще ти скъса задника от бой.

Морякът се повръща и ме оглежда нагоре и надолу и неидейно на лицето му цъфва мазна усмивка, а пък аз отбелязвам, че предните му зъби са редки като часови, поставени на разстояние, че е офицер и че носи дипломатско куфарче.

— Аз съм полковник Оливър Норт — предоставя ми се той, — а кой си ти, дето ще ми скъсаш задника?

— Казвам се Форест Гъмп и не разбирам много от задници, но щом лейтенантът го казва, значи е вярно.

Полковник Норт ме премерва с поглед и после лицето му светва досущ като че в главата му се е запалила електрическа крушка. Целият е излъскан — от обувките до фуражката — а върху униформата си е подредил цяла изложба от лентички на ордени.

— Гъмп ли? Слушай, да не би да си онзи Гъмп, който получи Почетния медал на Конгреса заради героизма си във Виетнам?

— Същият е — обажда се Дан, а пък Уанда изгрухтява от кашона.

— По дяволите, това пък какво беше? — питва полковникът.

— Уанда — изяснявам аз.

— Хей, момчета, да не би да сте скрили момиче в кашона?

— Уанда е свиня — викам му.

— О, не се и съмнявам, щом се занимава с мърди като вас двамата. Я ми обяснете защо протестирате срещу войната?

— Щото е много по-лесно да се бунтуваш срещу нещо, което не съществува, тъпако — любезно отговаря Дан.

Полковник Норт си чеше брадичката за секунда, след което климва.

— Предполагам, че донякъде имаш право. Ами ти, Гъмп? Нали си награден с почетен медал? Какво правиш тук със скитниците?

Исках да му разкажа за свинеразвъдната ферма и всичко друго, обаче си мисля, че няма да ми повярва, затуй отвръщам:

— Залових се с предприятие, дето фалира.

— Трябваше да си останеш в армията — поучава ме той. — Та нали си прочут герой от войната! Би трябвало да проявиш малко разум.

Изведнъж погледът му става адски особен, той свива очи и цяла минута се визира в далечината, към Белия дом, после се извръща и ми вика:

— Слушай, Гъмп, трябва ми точно човек като тебе. Занимавам се с нещо, където способностите ти могат да се окажат много полезни. Имаш ли време да отидем хей там, отсреща, и да ме изслушаш?

Поглеждам към Дан, обаче той само ми климва. Тъй че така и направихме с полковника.