Александър Драганов
Сказания за ледената планина (8)

Глава VI

Алтира се събуди с главата надолу. Не помнеше кога точно бе изгубила съзнание — дали при вида на огромното същество, което я бе сграбчило, или малко по-късно, докато то я носеше небрежно към леговището си. Така или иначе бе потънала в мрак, а сега се събуди в мълчание. На устата й имаше сложена превръзка от груба, мръсна кожа.

Догади й се. Опита се да се извие настрана, за да види къде е майка й. Лерта бе до нея — в същото обидно положение. Двете бяха окачени с главата надолу, подобно на пилета за печене.

Намираха се в огромна, но плитка пещера, повече като вдлъбнатина в скала. В нея имаше нещо като гигантски дюшек от суха шума, но той бе празен. Всичко бе покрито с влажна, лепкава пръст, сякаш наскоро бе извадено изпод земята.

Великанът стоеше пред тях. Той бе грамадно създание, може би девет метра високо, покрито с гъста, кафеникава козина. Имаше човекоподобно тяло, облечено в груби, вълнени дрехи и изключително зверско лице, с кървясали очи, сплескан нос като на маймуна и грамадна уста, от която се подаваха дълги, остри зъби.

Великанът се бе привел над гигантски глинен съд, под който пукаше огън. Той го пълнеше със сняг и надаваше весели звуци, когато снегът се превръщаше във вода, която после започваше да бълбука. След това взе няколко изтръгнати храста и внимателно пусна листата им вътре.

То си приготвя супа, разбра Алтира. Ако не беше толкова страшно, щеше да е почти смешно.

Великанът взе огромна дървена лъжица, която според момичето можеше да се използва и като боздуган, след което започна да бърка водата с храсталаците в нея и да си тананика някаква мелодия. После вдиша от аромата над горещата вода и се усмихна, разкривайки гигантските си, покрити с налепи, жълти зъби.

А после се обърна към двете жени. Алтира се замята в напразен опит да се освободи, а после усети топлото докосване от магията на майка й. Лерта се опитваше да осъществи някакъв контакт с великана, да го убеди, че те са приятели, че не бива да ги яде. За жалост, съществото бе изключително примитивно и очевидно не възприе посланията. Щастливо усмихнато, то се протегна към въжето, на което висяха двете, и го откачи. След това се насочи към казана с очевидното намерение да ги пусне във водата.

Щеше да ги свари живи.

— Пусни ги! — чу Алтира познат глас и се извърна настрана. Видя баща си, Алтиарин. Изглеждаше напрегнат, но гласът му бе спокоен. В ръката си държеше меч, който се стори на дъщеря му съвсем недостатъчно оръжие срещу грамадното същество. Римиел бе зад черния елф. Зъбите му бяха издължени, а лицето му бе разтревожено. Погледът му я намери и той се опита да й се усмихне окуражително.

Не се получи много добре.

Великанът нададе боботещ звук, сякаш се мъчеше да осъществи някаква комуникация.

— Пусни ги — заплашително повтори Алтиарин — те не са за ядене.

Великанът сви рамене, все едно не разбира или не се интересува от това, което елфът се опитва да му каже. След това понечи да пусне Лерта и Алтира в глинения си съд.

Водата в него игриво бълбукаше, сякаш разбираше, че някой ще си прави бульон.

В този момент Римиел скочи напред, много по-бърз и много по-силен от кой да е нормален човек. Вампирът удари с рамо огромния глинен съд и го събори. Горещата вода се разля по краката на грамадното същество и то нададе писък на болка, отскачайки назад. Пръстите на ръцете му инстинктивно се разтвориха и двете жени полетяха към земята, заедно с голямата лъжица.

Римиел успя да хване и двете, бърз като светкавица, а Алтиарин дотича до него, размахвайки меча си.

— Назад, назад! — крещеше той на великана.

Косматото създание го погледна злобно и се опита да го настъпи с масивното си ходило. Черният елф обаче го убоде с острието си. Макар да не бе направен от звезден метал като рапирата, която някога бе носил в Иррхас-Аббат, този меч бе остър и здрав. От петата на великана рукна кръв и той отново отскочи назад, надавайки писък.

— Да се махаме! — каза Римиел.

Алтиарин кимна. Четиримата хукнаха към изхода на пещерата, но в следващия момент нещо огромно и тежко падна пред тях, препречвайки пътя им.

Дюшекът, на който великана спеше. Бе висок два метра и не можеше да бъде изкатерен, без да изгубят време.

Четиримата се обърнаха. Великанът се хилеше злобно, надигнал лъжицата от земята. Очевидно смяташе да ги смачка с нея — като някакъв зеленчук, който е по-вкусен смлян.

— Стойте зад мен и Римиел — каза Алтиарин и размаха меча си, — това малоумно създание не разбира от намеци.

Лерта бе пребледняла като платно, докато Римиел отвързваше нея и дъщеря и. Когато свърши, знахарката махна превръзката от устата си.

— Внимавай, Алти. Това създание е древно и могъщо. То не е обикновен горски звяр.

— Тук вече нищо не е обикновено — отговори черният елф и пристъпи напред с вдигнат меч.

Великанът го погледна с любопитство. Той не можеше да допусне, че дребното същество пред него ще се опита да го нападне. Затова нададе изключително изненадан писък, когато мечът на Алтиарин прободе пръста му.

А след това се разгневи. Чудовището се наведе и замахна с лъжицата си към Алтиарин. Черният елф отскочи и видя как дървеният прибор оставя широка бразда в пръстта. Ако бе останал на място, сега щеше да е на пюре. Той отново мушна с меча си и поряза ръката на великана.

Звярът се изправи рязко като ужилен и изрева гневно, сетне ритна пръст към черния елф. Елементарна атака, но успя да изненада Алтиарин, който и без това още не се бе възстановил напълно след битката с червеите и загубата на кръв, въпреки последвалата помощ на Римиел. Могъщият войн усети как целият се покрива с прахоляк, а един неголям камък го удари между очите. Елфът изпъшка и залитна назад, замаян.

Великанът се усмихна широко — като грижовен стопанин, успял да се справи с попаднал в къщата му кошер — и понечи да го стъпче с гигантския си крак.

Лерта изпищя, но в този момент Римиел се стрелна напред, скачайки като пума. Закачи се за кръста на огромното същество и се закатери по него, пъргав и гъвкав. Великанът започна да удря с лъжицата по тялото си, за да го отстрани от себе си все едно е бълха, но Римиел бе прекалено бърз. Той стигна рамото му, стъпи върху него и го захапа. Гъстата козина едва не го задави, но острите му зъби успяха да разкъсат кожата на великана.

Вампирът засмука, макар да осъзнаваше, че не причинява големи щети на съществото. Той не можеше да изпие цялата кръв на това създание, не и ако не искаше да се пръсне. Усети обаче да се изпълва със сила и доволство замая главата му.

Най-сетне враг, срещу който уменията му да са полезни.

Великанът изсумтя изненадано, когато осъзна, че е обект на атака и рязко тръгна назад. Римиел, унесен в пиршеството си, не усети накъде вървят нещата, докато не стана прекалено късно.

Очите на вампира се ококориха, когато многотонното тяло на великана го заби в дебелата каменна стена. Тя не бе като зиданите стени в замъка му, които можеше да разбие. Това бе масивно естествено образувание от камък, способно да удържи дори такъв чудовищен обитател, какъвто бе гигантският им противник.

Римиел усети как костите му изхрущяват и отвори уста, за да извика. Вместо това обаче от устата му рукна великанската кръв, която повърна от шока, а във въздуха се разнесе писъкът на Алтира:

— Рими!

Великанът се отдръпна отново напред и Римиел се стовари като чувал с картофи на земята. Имаше чувството, че всички кости в тялото му са натрошени, разбираше, че има тежки вътрешни наранявания и разкъсвания. Обикновен човек на негово място вече щеше да е мъртъв, но той бе вампир. С времето, щеше да преживее дори такъв удар.

Но време нямаше.

Великанът го погледна със злобна усмивка, като селянин, успял да улови пор в курника си, след което се обърна към останалите. Очевидно бе преценил, че вампирът вече не представлява заплаха за него.

На пътя на чудовищното същество обаче отново бе Алтиарин, стъпил здраво на крака и вдигнал меча си. Гняв блестеше в очите му, но и примесен с нотка страх.

Великанът бе опустошително силен. Черният елф никога не бе срещал такъв противник. Дори снежният човек Йети, издебнал го в планинския проход, не можеше да се сравнява по мощ с това странно и огромно същество.

Съмняваше се, че може да го победи, дори да бе във върхова форма и напълно здрав, какъвто в момента не беше.

И въпреки това не смяташе да отстъпва.

Великанът се намръщи и заканително вдигна лъжицата си, след което тръгна към него.

Алтира се шмугна покрай двамата и стигна Римиел. Вампирът бе целият в кръв, напълно разнебитен след изненадващата атака на учудващо лукавото същество. Той отвори уста да каже нещо, но нямаше сила да го направи. Можа само да простене.

— Не мърдай — каза Алтира, — не се движи.

Тя докосна с длани окървавеното лице на мъжа, когото обичаше и вля в тялото му лековитата магия, която бе наследила от майка си. Римиел изпъшка, щом заклинанието премина през израненото му тяло. Алтира усети как някои кости заздравяват, как някои рани зарастват.

Но прекалено бавно и недостатъчно. Вампирът бе понесъл жесток удар, бе прекъснат по време на храненето си и бе принуден да го повърне.

— Трябва да пиеш — разбра Алтира и оголи дланта си.

— Не — поклати глава Римиел, — не и от теб.

— Имаме нужда от помощта ти! — настоя Алтира, извади ножа, който баща й бе дал и поряза ръката си. Ароматът на още кръв влуди Римиел. Той простена, победен от жаждата си и захапа момичето.

— Не! — извика яростно Алтиарин, който избягваше поредния удар на огромната лъжица. Но великанът само чакаше мигновеното му разсейване. Свободната космата ръка се стрелна напред и сграбчи плаща на черния елф, след което го издигна във въздуха. Уродливото му лице се разкриви в ужасна гримаса, а устата се разтвори, за да го погълне.

Вече не смяташе да готви жертвите си.

Щеше да ги изяде сурови.

Алтиарин бясно размахваше меча си, но бе напълно безпомощен. Бе късно да се изхлузва от плаща си.

Щеше да падне в разтворената паст.

— Стига! — Лерта пристъпи напред. Предишният път, когато се бе опитала да се свърже с великана, не бе успяла. Но тогава бе замаяна и със запушена уста. Сега можеше да ползва силата на гласа си, на убеждението си.

Великанът замръзна.

— Пусни го! — каза знахарката. Гласът й леко трепереше.

— Пусни го — повтори тя.

Великанът послушно остави Алтиарин на земята и се усмихна като идиот.

Лерта погледна в очите му.

— Това не е твоето време — прошепна магьосницата, — събудил си се по погрешка.

Великанът премигна сънено.

— Земята е страшна и свирепа. Не е за добродушко като теб — продължи лечителката. Тонът й бе напевен, спокоен.

— Заспи. Заспи и сънувай сладки сънища от времената, в които светът е бил млад.

Великанът се прозя, разкривайки впечатляващо огромни зъби. Сетне ги прескочи разсеяно, взе дюшека си и го пренесе обратно навътре в пещерата.

— Лека нощ — тихо каза Лерта.

Великанът си легна, сви се на чудовищен кравай и захърка. Пещерата леко потрепери, а цялото помещение започна да се прибира в пръстта, от която по-рано се бе надигнало, призовано от прокобата на пилигримите.

— Да се махаме оттук! — извика магьосницата.

Тя хвана Алтиарин за ръка, независимо че черният елф гледаше бесен Римиел. Вампирът бе възстановил силите си и вече напълно излекуван, водеше замаяната Алтира към изхода.

— Хайде! — извика му Лерта.

Четиримата се измъкнаха през все по-смаляващия се изход. Когато се обърнаха, скалата бе почти напълно потънала в земята. От пещерата нямаше и следа.

— Какво беше това? — попита Алтира немощно. Римиел я прегърна.

Лерта не успя да отговори.

— Какво си мислеше, че правиш, малка госпожичке? — попита яростно Алтиарин. Дори не бе прибрал меча си.

— А ти? — погледна той и Римиел. — Как не те бе грях да се полакомиш от кръвта дъщеря ми?

— Аз… не исках — вампирът се размърда неспокойно, — наистина не исках.

Но Алтира го прекъсна.

— Той бе ранен, татко — отговори момичето, — и аз реших да му помогна. Така, както и ти си направил.

— Откъде знаеш? — намръщи се Алтиарин, но после добави: — Това няма значение. Не можеш да рискуваш живота си.

— Аз мога да се контролирам — обидено се обади Римиел. — Мисля, че съм го доказал неведнъж през последните години.

Алтиарин продължи да гледа яростно и двамата.

— Ти просто не искаш да съм с него — продължи Алтира, — но това няма значение. Аз го обичам, татко. Не бих го оставила в беда.

— Тира… — обади се Римиел. — Не съм сигурен, че…

— Не можеш да ги разделиш със сила, скъпи — добави и Лерта, — това би било грешка.

Черният елф я погледна смаян.

— Значи си готова да оставиш дъщеря ни в прегръдката на вампир?

— В прегръдката на приятел, който е неин любим — поправи го Лерта, — така, както татко Крау остави мен в прегръдката на черния елф, когото обичам.

Бе невероятно, но Алтиарин леко се изчерви.

— Не е същото — упорито каза той.

— Какво толкова имаш против мен, Алти? — попита Римиел. — Знам, че си ми приятел. Спасявал си живота ми. Аз твоят — също. Защо продължаваш да ми нямаш доверие?

— Защото е баща, а бащите са мнителни и мислят, че знаят кое е най-добро за дъщерите им — обясни Лерта спокойно.

Алтиарин я погледна с леко глуповато изражение. Тя разроши косата му.

— Спокойно, скъпи. Ще видиш, че нещата ще се наредят. Остави Тира и Рими да следват сърцето си. Ако то ги събере, така да бъде.

Алтира кимна благодарно на майка си и прегърна красивия вампир.

Алтиарин наведе глава.

— Хубаво — каза накрая той. После вдигна поглед.

— Но Алтира е още много млада, Римиел.

— Не говори така, все едно ме няма! — избухна дъщеря му.

Алтиарин не й обърна внимание.

— Поривите на младежкото сърце са измамни. Ако някога тя реши, че иска друг, обещай ми, че няма да я задържиш насила при себе си.

Римиел пусна Алтира и приближи черния елф.

— Нима мислиш, че бих се опитал да я задържа насила — очите на вампира проблеснаха. Алтиарин с изумление видя как две кървави вадички се спускат от тях.

Римиел плачеше.

— Рими… — опита се да се намеси Лерта, но вампирът вдигна ръка.

— Нима мислиш, че бих наранил нея? Че бих наранил вас? Вие сте най-близките ми хора. Вие сте единствените, които обичам. Единствените, които ми останахте. Никога не бих ви сторил зло.

Алтиарин прибра меча си.

— Приятелю… — отвори уста той.

— Да, приятел съм. И търпя всички твои забележки по мой адрес. Че съм безотговорен, че съм безгрижен, че не правя нищо, че съм неблагонадежден. Но едно нещо няма да търпя — вампирът повиши глас. — Няма да търпя да ме имаш за свой враг! — отсече той. Кървавите сълзи продължаваха да се стичат по лицето му. — Ако искаш, ще се махна от вас и няма да ме видите повече, ала няма да стана ваш враг! Никога!

— Рими, спокойно — тихо каза Лерта. Алтира понечи да приближи вампира, но Алтиарин я изпревари.

— Съжалявам — каза черният елф тихо, гледайки Римиел право в очите, — наистина съжалявам. Извинявай.

И постави ръка на рамото му. Пое си дълбоко въздух, след което каза:

— Имаш благословията ми да си с Алтира. Дано бъдете щастливи.

Римиел не отговори, а остана зяпнал и леко треперещ. Черният елф се обърна към дъщеря си.

— В такива моменти майка ти беше по-дейна — а после се отдръпна към Лерта.

Алтира разбра намека и прегърна Римиел, който се отпусна в обятията и.

Тя избърса кървавите му сълзи и го успокои с целувка.

Алтиарин извърна поглед.

— Казвате, че сте силния пол — обади се Лерта, — но по-точно казано е глупавият.

И лечителката приближи своя любим, за да го прегърне и за да го изцери от натъртванията по време на битката с великана, от простудата, която се опитваше да се загнезди в него още от схватката с червеите, от гнева му.

А също така и просто за да го целуне.

Беше сладък миг — и за двете двойки.

Но твърде кратък.

— Не бих искала да развалям хубавия момент — каза Лерта, отдръпвайки се от съпруга си, — но за съжаление, мисля, че сме попаднали в капан.

Тримата и спътници замръзнаха и я погледнаха объркано.

Лерта посочи скалата.

— Нима мислите, че великанът случайно се пробуди точно сега? Че по случайност намери точно нас?

— Какво искаш да кажеш? — попита Алтиарин, обзет от лошо предчувствие.

— Ние сме прокълнати — каза Лерта.

Един клон наблизо зловещо изпука.

— Някой е сложил върху нас проклятие за лош късмет.

— Нима има и такава магия? — разшири очи Алтира.

— Има всякакви магии — отвърна майка й.

— А и пилигримът, който предвождаше събратята си, умееше да изкривява реалността — спомни си Римиел, вече по-спокоен.

— Тогава? — попита Алтира. — Какво е станало?

— Станало е това, че по петите ни са не просто личовете и техните чудовища, но и всеки потенциален неприятел, когото можем да срещнем — отвърна Лерта. — Зловеща магия, точно обратното на това, което правя аз.

— Какво можем да сторим тогава? — попита Алтиарин.

— Трябва да разваля заклинанието — каза лечителката.

— Можеш ли? — ококори се черният елф.

— Би трябвало — кимна Лерта, — то е рана в аурата ни. Би трябвало да мога да я излекувам.

— Не си ли изморена след приспиването на великана? — разтревожи се черният елф.

— Ще бъда още по-изморена, ако срещна втори такъв. Или нещо друго, още по-лошо — поклати глава лечителката, — но сега искам да дойдете и да се хванем за ръце.

Четиримата се събраха и преплетоха длани. Лерта хвана за ръка мъжа си и дъщеря си. Римиел бе стиснал ръцете на момичето, в което бе влюбен, и на баща и.

— Ето… — каза спокойно Лерта, — затворете очи.

Четиримата склопиха клепачи и се озоваха в успокояваща, мека тъмнина. Мигом усетиха, че нещо не е в ред. В нея се долавяше нездраво зеленикаво сияние. Инстинктивно усетиха, че то действа като сигнален фар за всякакви нечисти и злонамерени твари.

— Ето го проблема — прошепна лечителката и се пресегна с магията си към него, за да го отстрани и да ги изцери.

Сиянието грейна в зеленикав пламък и от него се появи лицето на лича пилигрим, белязано от насекоми, пируващи с плътта му, с очи, скрити изпод тежката качулка.

— Дръзваш да разваляш моето заклинание, така ли, жалка селска баячко! — излая свирепият монах.

Лерта се сви пред погледа на свирепото видение.

— Надцени силите си — продължи пилигримът, — затова ще умреш в ръцете на приятелите си!

Лечителката усети как главата й се стяга под напора на смазваща телепатична атака. Тъмнината около нея се изпъстри със зли червени очи, които се отвориха от нищото. Долови гръмък смях да отеква в ума й, демоничен кикот, който стържеше по нервите й като нож по кост. Тя се опита да издигне щит срещу атаката, да се защити, да оцелее, но пилигримът бе твърде силен — толкова силен, толкова древен и толкова зъл…

Но тя не бе сама. Усети ума на мъжа си до нея — спокоен, хладен, пълен с решителност да защити любимата си; усети Римиел, техния приятел, който никога нямаше да ги изостави; най-после усети разума на дъщеря си — още млад, крехък, но с потенциал, далеч надхвърлящ нейния, със силата на изгряващо слънце.

Нападението на пилигрима се стопи в тяхната защита и той нададе яростен писък, след което изчезна от ума им заедно с проклятието си.

Четиримата отвориха очи.

— Свърши ли? — попита Алтира трепереща. Римиел я притисна до себе си.

— Не — поклати глава лечителката, — справих се с това проклятие, но личът няма да се откаже. Той има огромна сила, по-голяма, отколкото предполагах. По никакъв начин не бива да се изправяме в директна битка с него.

— В такъв случай — каза Алтиарин, — е най-добре да побързаме.

И въпреки че току-що бяха преживели две битки, четиримата отново тръгнаха на път през снега.