Александър Драганов
Сказания за ледената планина (20)

Глава XVIII

Както винаги, абат Калимент стана по-рано от всички. Макар и най-възрастен, той работеше най-много и поради това другите монаси го уважаваха. Тръгна по смълчаните коридори на манастира и направи знака на Колелото, щом мина покрай килиите на гостите си. Не знаеше дали не прави грешка, задето бе подслонил вампир и елф на мрака. В старите ръкописи имаше лоши сведения точно за тези двамата, Римиел и Алтиарин, които не бяха донесли нищо добро на света. А дори да можеше да допусне, че в елфа има някакво добро, то вероятността вампирът да е нещо друго, освен хищник бе нищожна. Абат Калимент се смущаваше от това, че ларвата на Кракена е попаднала тъкмо у такова същество, но знаеше, че понякога съдбата си прави жестоки шеги.

Старият монах стигна трапезарията. Бе изключително хладно и той потрепери въпреки дебелото си расо. Мина покрай малка вратичка в кухнята, а оттам отвори долап и започна да сипва сушено месо и сирене за из път. Предполагаше, че по изгрев великият свещенослужител Телмакин вече ще е пристигнал. Той му бе пратил ястреба още предната вечер, а елфите умееха да реагират по-бързо, отколкото е възможно. Бе му писал всичко — кои са гостите им, какво са вършили преди и какво твърдят, че правят сега. Смяташе, че елфът ще знае как да постъпи. Телмакин бе много по-мъдър от него — абат Калимент бе достатъчно смирен, за да не се срамува да го признае.

Старият свещеник бръкна в една кошница с ядки и нададе вик на погнуса, когато напипа нещо меко и слузесто. Отдръпна бързо ръката си и видя, че на пръстите му се е залепил гол охлюв. Монахът се отърка в ръба на долапа, пред който се бе навел, и отстъпи назад.

Откъде се бе вмъкнал този плужек?

— За път ли се готвите, абате? — дочу той непознат глас откъм гърба си и рязко се обърна. Видя, че зад него са застанали няколко закачулени фигури. Имаше нещо неестествено в тях — те стояха напълно неподвижни, а малкото плът, която оставаше видима под качулките им, изглеждаше нездрава на вид, сякаш монасите бяха болни от чума.

Но Калимент не бе глупак — той знаеше достатъчно от покойния брат Доменикан, за да разбере какви чудовищни гости са му дошли.

— Корфин — прошепна.

Предводителят на пилигримите кимна.

— Добре е, че има кой да ме помни — отбеляза присмехулно.

— Как влезе? — попита абатът с пресъхнала уста. — Силата на Томан…

— Явно е недостатъчна — подигравателно отвърна Корфин. — Ако ти се живее, ще дойдеш с мен.

Ръката на лича внезапно се стрелна напред и стисна Калимент за китката. Абатът потрепери от погнуса — допирът на Корфин бе като на отдавна изсъхнал труп, но в кожата му, противно на всякаква логика, пъплеха гнусни насекоми, които скоро полазиха и по неговата ръка.

— Хайде, абате — каза меко Корфин, — последвайте ме!

И личът, следван от своите себеподобни, отведе стария свещеник обратно в трапезарията.

— Чудесно сте запазили манастирчето — отбеляза главният пилигрим, — дори е по-китно, отколкото го помня.

— Как си могъл, Корфин — процеди абат Калимент, — как си могъл да се откажеш от нашия бог, от нашия орден. За какво?

— За сила, разбира се — отвърна небрежно личът, — за какво друго. Силните управляват слабите, тъй е било, тъй и ще бъде. А най-силен измежду всички е Господарят Кракен. Нито твоят бог, нито тези на елфите могат да се мерят с него.

— Той е едно нищо, Корфин — повиши глас абатът.

Личът се обърна и го зашлеви през лицето. Калимент усети как долната му устна се сцепва и вкуси собствената си кръв.

— Не богохулствай — изръмжа главният пилигрим. — Господарят Кракен държи ключа към всичко. Той е всичко. И скоро ще владее и това смешно творение.

— И къде оставаме ние в него, Корфин? — осмели се да попита абатът.

Личът не отговори, а само се усмихна. Един дъждовен червей плъзна по венците му.

— Сбери монасите си, абат Калимент.

— За какво са ти? — попита старецът. — Не можеш ли…

— Просто да убия гостите и да взема камъка? — довърши личът.

Лицето на абат Калимент пламна. Не можеше да повярва, че едва не е предложил такова нещо. И все пак… гостите му бяха нечестиви, а…

Корфин се засмя и прекъсна мисълта на абата.

— Ето, виждаш ли колко е слаб Томан всъщност? Той разчита на това, че се обичате помежду си, а вие се мразите и постоянно се осъждате. Кой бил такъв, кой инакъв… омразата е единственото постоянно нещо. Аз поне не съм лицемерен, когато го казвам.

Свещеникът сведе глава.

— И все пак ударѝ гонга — продължи Корфин, — вампирът, когото преследваме, на няколко пъти избяга от нас, а и от други свои неприятели. По-хлъзгав е от змиорка и не ми се иска отново да го изтърва, отваряйки килия след килия, пълна с безполезните ти монаси. Нека този път дойде сам. Заедно с останалите.

Абат Калимент го погледна.

— Нима мислиш, че един вампир ще го е еня за нас?

— Колко си глупав само — засмя се личът. — Ако не го беше еня, защо щеше да вземе Детето на Господаря? Макар да е създание на Рамакар, по душа той е много по-близо до Томан от теб. Което го прави по-слаб, разбира се. Но стига приказки. Ударѝ гонга, иначе ще стане лошо.

И архиличът надигна костелив пръст. Призрачен огън заигра по нокътя му, пламък, който поразяваше както тялото, така и душата. Калимент усети да го побиват тръпки и удари с чук по гонга. Звукът изпълни целия манастир.

— Браво, абате — похвали го Корфин, — в друго време, в друго място, от теб щеше да излезе чудесен слуга на господаря.

Абат Калимент усети как очите му се изпълват със сълзи.

* * *

Римиел се събуди от внезапно парене в бедрото си. Отвори очи и видя странно, зеленикаво сияние да свети от джоба му. Изправи се и потрепери. Камъкът бе топъл, като жив, а навсякъде из манастира нещо тътнеше. Гонгът от трапезарията, спомни си той. Нима монасите закусваха толкова рано?

После си спомни за елфа Телмакин. Вероятно той бе дошъл. Излезе по коридора, мъчейки се да носи палтото си така, че джобът да не го докосва по крака. Внезапната активност на камъка го притесняваше — той вече знаеше, че това всъщност е яйце, от което трябва да се излюпи чудовище.

Алтира също бе станала, заедно с родителите си. Постепенно се събуждаха и монасите, които полека-лека изпълваха коридора.

— Какво става? — попита момичето.

— Не знам, но е безбожно рано — оплака се Арно, който тъкмо излизаше от килията си.

— Не богохулствай! — скара му се един монах. — Щом абатът ни вика, значи има причина!

— Вероятно Телмакин е дошъл — обади се втори духовник.

— Нямаше нужда да будят всички ни затова — оплака се трети.

Монасите тръгнаха заедно с гостите на манастира по мрачния коридор. Бе още много рано, а нощта — най-тъмна. Нямаше факли, но Римиел и Алтиарин виждаха отлично и поведоха останалите. Лерта и Алтира вървяха най-отпред.

Стигнаха трапезарията бързо.

И замръзнаха.

— Добре дошли! — каза главният пилигрим, разпервайки ръце. — Ех, приятелю вампир, голямо преследване му ударихме.

Римиел се огледа паникьосан. Отвсякъде се появяваха още пилигрими, някои от които изникнаха зад гърбовете им.

— Заповядайте, заповядайте, не стойте на прага — рече архиличът, — носи нещастие.

Вампирът стисна зъби отчаяно. Имаше силата и бързината да избяга право през стените на манастира, но не можеше да остави приятелите си. Затова приближи омразния си преследвач. Видя абат Калимент, който се бе свил зад него. Старият монах срещна погледа му и започна да обяснява:

— Той ме заплаши… не знаете с какво ме заплаши…

— Спокойно — вдигна ръка вампирът, — случило се е. Нормално е да се притесните.

Но кой знае защо, този отговор разстрои монаха допълнително. Той стисна очи, за да не се разплаче.

— Какво искаш? — попита Алтиарин пилигрима. Бе изтеглил своя меч от звезден метал, заставайки пред жена си и дъщеря си.

— Без грубости, моля — отговори Корфин, — инак ще наредя на моите приятели да избият монасите тук. Това би било голямо нещастие.

Черният елф прехапа устни. Погледът му срещна този на Римиел и двамата си споделиха нещо негласно. Каквото и да бяха правили в миналото, те вече не бяха същества на мрака. Нямаше да оставят толкова невинни да бъдат погубени току-така.

— Дайте ми камъка! — каза Корфин и приближи до Римиел. — Дайте ми камъка и всичко ще се размине тихо и кротко.

Пилигримите започнаха да се смеят, без дори да помръдват. Някои от обикновените монаси паднаха на колене и започнаха да молят своя бог за помощ, но такава не дойде.

— И ще оставиш тези хора на мира? — попита вампирът.

— Повече няма да ни видят — кимна архиличът и протегна ръка към вечно младия мъж. Пръстите му се разпериха като нокти на граблива птица.

— Това ще е краят на света, Римиел — обади се Лерта.

— Мълчи! — намеси се друг пилигрим и вдигна ръка. Пипала изхвръкнаха от пръстите му, но не за да ударят лечителката, а за да се увият около дъщеря й. Римиел си спомни как самият той се бе гърчил в мъртвата хватка на това същество и извика:

— Пусни я! Ще ви дам каквото искате!

Корфин се усмихна и кимна на събрата си. Пипалата се отвиха от треперещата като лист Алтира.

— Чакам — каза архиличът.

Римиел стисна зъби и бръкна в джоба си. Камъкът бе отвратителен на допир, топъл и слузест като току-що изваден бъбрек, ала без да оставя никакви следи по ръкавицата му.

Вампирът го постави в дланта на главния пилигрим, който сключи пръсти около него и въздъхна облекчено — като човек, открил отдавна изгубената си любима.

— Най-после — каза той, след което се обърна към събратята си: — Избийте всички!

Абат Калимент нададе вик на ужас, когато от ноктестите пръсти на пилигримите изхвърчаха зеленикави пламъци, които покосиха монасите като сухи есенни листа. Един по един духовниците рухваха на земята, съсухрени и обгорени като трева, попарена от жестока слана.

— Не! Ти обеща, мръсник такъв! — извика Римиел и скочи към Корфин, оголил зъби. Личът вдигна камъка в дланта си и от него изхвърча струя светлина в оттенък на зеленото, който никой на тоя свят не бе виждал; тя впримчи Римиел в мъртва хватка, а вампирът отвори уста в беззвучен писък.

— Не, Римиел! — изпищя Алтира и на свой ред тръгна да напада главния пилигрим, ала той само наклони камъка и втори лъч хвана и нея. Трети плени Алтиарин, който се бе хвърлил да помага на дъщеря си, а накрая Лерта бе ударена от четвърти. Когато видя красивата лечителка в такова състояние, пълничкият Арно извика гневно и понечи да извади сабята си. Ала пилигримът с пипалата ги насочи към него и ги уви около шията му с такава сила, че вратът на барона изхрущя, а той умря в напразен опит да защити Лерта, жената, която цял живот бе обичал, без да го признае на никого.

— Какво стори? — попита с треперещ глас абат Калимент. — Какво направи?

По бузите на стария свещеник се стичаха сълзи. Всичките му монаси лежаха мъртви, погинал бе и старият му приятел барон Арно. Само Алтиарин, Лерта, Алтира и Римиел бяха живи, но на ужасна цена — левитираха във въздуха, отворили уста в крясък, ала от гърлата им не излизаше нито звук. Бяха като комари, хванати в смола.

— Пробуждам Детето — отговори сухо Корфин и пусна зеления камък, който остана да виси във въздуха, неподдържан от нищо, подобно на жертвите си. Грозни пукнатини набраздиха повърхността му, а от тях блеснаха цветове, за които Калимент нямаше име.

— Върви си, абате — рече архиличът, — върви при елфите и им кажи, че идвам за тях.

— Ти… — отвори уста абат Калимент.

— Прогонвам те от манастира ти! — повиши глас Корфин.

Вълна от безсилие и вина заля стария абат. Той бе виновен за всичко това. Той се бе отнесъл лошо с Римиел и приятелите му, макар те да бяха дошли да търсят помощ. Бе станал горделив, суетен и арогантен, бе загърбил пътя на Томан и сега орденът му бе платил цената. Плащаха я и тези храбри хора, които бяха били толкова много път, за да погинат заради него. Той видя така мразения от него вампир и почувства как срам жегва сърцето му. Този крачещ мъртвец, както го бе нарекъл, бе жертвал всичко в опит да спаси него и монасите му. А сега умираше, заедно с най-близките си, заради неговата грешка.

Сърцето на Калимент се сви от съчувствие и в тоя миг светата магия, която пазеше манастира, се пробуди в него, в погледа му, в сърцето му. Той вдигна глава и очите му блеснаха в ослепителната светлина на Рая.

— Не — каза той с особен глас, — ти си този, който ще си иде, изчадие адово.

Монахът с пипалата изръмжа и посегна с тях към стария абат, но щом докосна расото му, пламна като факла и изгоря целият, заедно с чудовищните израстъци от пръстите му. Дори шепа пепел не остана да грози пода на манастира, а абатът отклони поглед към събратята му. Светлината в очите му грейна, по-ярка от изгрева на хиляда слънца, а пилигримите нададоха писък на болка и изчезнаха от тоя свят, сякаш никога не са били. Те бяха мъртъвци, поддържани само от спомена си, създания на смъртта и разложението, и нямаха място пред погледа на бога на светлината. Очите на абата им разкриха тая истина, която векове наред бяха крили от себе си и те не я понесоха, а предпочетоха да изчезнат в Ада, гдето ги чакаше любимият им господар. Изпариха се и телата на убитите от тях монаси и на клетия Арно — ала те отидоха на съвсем друго място, на което нямаше никакви грижи и където ги чакаше безкрайната любов на техния Спасител.

Корфин обаче остана. Той се къпеше в уродливото сияние на яйцето, а жертвите му все така се гърчеха в безкрайна агония.

— Не можеш да ме спреш, жалко старче — процеди архиличът. И да бе изпитал нещо от загубата на своите събратя, не го показа. Надигна ръце и разпери нокти, а от тях бликнаха зеленикави пламъци, които облизаха расото на светия абат и изчезнаха оттам с пушек.

— Махни се оттук, нечиста душо! — извика Калимент и вдигна ръка, а в нея се появи сияйно копие от чиста светлина, което той метна към главния пилигрим. Но Корфин го посрещна с грозен кикот, а копието се разпадна на бледи искрици, които също угаснаха. Архиличът се къпеше в сиянието на ужасното Дете на Кракена, което бавно, но сигурно се излюпваше, а магията му поддържаше процеса. Абат Калимент разбра, че не ще може да разбие тази връзка и сърцето му се изпълни със страх, ала после страхът отстъпи място на безответна вяра в Бога, на когото бе обрекъл живота си. Томан нямаше да го остави, но времето му на тая земя бе свършило. Калимент разбра какво трябва да стори — да последва примера на Онзи, който толкова обичаше. Старецът извика и се хвърли тичешком към зловещия архилич, а цялото му тяло блесна в сияйна светлина. Корфин изръмжа и около силуета му грейнаха омразните зеленикави сияния, ала светлината около Калимент ги разсея и абатът се блъсна във вехтото тяло на мъртвеца, понасяйки го към широкия прозорец, гледащ към бездната, водеща до древния Лес на Всемайката. Архиличът разбра какво прави неговият опонент и от устата му заклокочи сатанински рев. Чудовищни паразити изригнаха от тялото му, а безоките им глави се вкопчиха в жилавото тяло на Калимент, отваряйки рани в него. Личът надигна ръка и започна да дере по лицето своя враг, украсявайки го с кървави бразди.

Но усилията му бяха напразни — абат Калимент го избута до прозореца и двамата разбиха украсеното с красиви рисунки стъкло, за да паднат от огромна височина в дерето. Чу се страховит тътен и всичко се освети от ярка бяла светлина, а яйцето падна на каменния под, отново ставайки напукан камък. Миг по-късно го последваха жертвите му, които се проснаха по очи на земята. И не бе случайно, че веднага щом се съвзеха, те първо се втурнаха един към друг и се прегърнаха — Алтиарин и Лерта, Римиел и Алтира, а после всички заедно. Така останаха не миг, а час, преди да успеят да се съвземат.

— Какво стана — попита накрая вампирът, неосъзнаващ случилото се.

— Бог Томан е истински — отговори Лерта, а на лицето и бе изписано безкрайно удивление — и ни обича. Нищо друго няма значение.

Алтиарин я погледна изумено.

— Мислех, че не вярваш в митовете?

— Това, което стана, на мит ли ти прилича? — попита Лерта. — Не, то бе истинско и прекрасно.

— Но всички хора, които умряха… — поклати глава Римиел — монасите, горкичкия Арно…

— Сега те са на по-добро място — отговори Лерта — слаба утеха, наистина, ала за нас, живите. За тях означава всичко.

— Значи битката свърши? — попита Алтира, все още гушната в любимия си. — Спечелихме ли?

— Не — отвърна баща й и приближи падналия камък. Макар и слабо, той продължаваше да сияе, а пукнатините по повърхността му приличаха на пропасти към чужди и враждебни вселени.

Алтиарин вдигна камъка.

— Това трябва да отиде във Водопада на Зората.

— Но как? — попита Римиел. — Как ще намерим пътя към Леса?

— То се страхува — внезапно каза Алтира. Майка й я погледна рязко.

— Нима ти го докосваш с магията си?

— Не нарочно — отговори дъщеря и, — но чувствам страха му. То се уплаши от светлината и знае, че някъде наблизо дебне неговият край. Дори долавям посоката, от която иде страха му.

Момичето погледна спътниците си.

— Мисля, че мога да намеря пътеката — каза.

— Това е добре — кимна Алтиарин, — да тръгваме тогава.

— Добре — кимна Римиел, — но аз ще нося камъка. Черният елф го погледна.

— Няма нужда да вървиш сам — отвърна му той.

— Зная — отговори вампирът — и няма. Но тази тежест е моя. Алтиарин кимна и му подаде камъка. Римиел го взе и бързо го пусна в джоба си.

След което четиримата тръгнаха на път.

* * *

Жрецът на Рамакар отклони поглед от далечния манастир и погледна към убития ястреб в краката си. Странните сияния, огрели сградата, му бяха казали всичко. Пилигримите на Черното Начало и светите монаси на Томан се бяха избили взаимно така, както се бе надявал. Въпреки това бе сигурен, че камъкът на Кракена още съществува и че изменникът ще се погрижи съдържанието му никога да не се излюпи.

Точно както Сталкерите на Мрака бяха предвидили. И когато това станеше, Алтиарин щеше да си плати за всички предателства към Черния крал на Иррхас-Аббат.