Александър Драганов
Сказания за ледената планина (16)

Глава XIV

Ридпе смая Алтира. Тя се бе уплашила дори от Кайнам, а вторият по големина град в Кралските предели почти я ужаси. Той бе огромен и се простираше надлъж и шир, забелязвайки се отдалеч. Бе опасан от огромни крепостни стени, над които се подаваха върховете на двореца, собственост на местния благородник, и разбира се, огромната катедрала, чиито куполи бяха опасани със златното колело, символизиращо Томан Изкупителя.

Момичето се притисна до Римиел, който я прегърна.

— Не се плаши — каза й той, — в големия град няма нищо страшно.

Алтиарин не изглеждаше смутен от града. И наистина, при цялото си величие, Ридпе бе като селата в подножието на Ледената планина, сравнен с Иррхас-Аббат, страховития Град на Странните Удоволствия, чиито кули стигаха до облаците и отвъд. Лерта обаче бе отвикнала от градовете и затова също се сгуши до мъжа си.

Четиримата се присъединиха към опашка, чакаща пред градските порти. Търговски кервани, монаси, рицари и обикновени селяни се бяха наредили по широк път, водещ към града. Никой не им обърна внимание, тъй като от дългото пътуване дрехите им бяха занемарени, та ги сметнаха за бедняци. За щастие обаче те вече имаха парите на контесата — макар да се разделиха с част от тях на входа на града. Оказа се, че той има входна такса от пет жълтици на човек. Лерта остави бакшиш на дебелия страж, който й се усмихна доволно.

Веднъж озовали се зад градските стени на Ридпе, Лерта и Алтира се почувстваха още по-притеснени. Градът гъмжеше от народ — богати и бедни хора, устремени по своите задачи. Тесни сокаци се виеха покрай скупчени една до друга къщи, широки булеварди водеха към хубавите квартали на града, а най-големият — към огромната катедрала на Томан Изкупителя. Навсякъде имаше стражи, които следяха за реда — високи, снажни войни с тежки ризници и дълги алебарди. Но четиримата гости от Ледената планина с нищо не предизвикаха интереса им — никой не можеше да предположи, че Римиел е вампир, въпреки бледността му, тъй като той крачеше на улицата посред бял ден, а Алтиарин бе скрил острите си уши изпод кичурите на дългата си черна коса. Насочиха се към търговската част на града, тъй като там бяха странноприемниците. Алтира съвсем се шашна, когато попаднаха на градския пазар. Той бе огромен и в него можеше да се намерят всякакви неща — от храна до бижута. Най-шумни, естествено, бяха търговците на храни, предлагащи риба, меса, ранни плодове, мляко, хляб и различни тестени изделия, които изпълваха въздуха с приятни благоухания. По-тихи, но не по-малко настойчиви бяха търговците на дрехи, които, като видяха захабеното облекло на четиримата пътници, ги подканиха да си закупят нещо от роклите и палтата им. Продавачите на бижута обаче ги изгледаха презрително, очевидно преценявайки ги като неплатежоспособни клиенти.

По пътя минаха през няколко кръчми, но всички до една бяха претъпкани с народ — най-често с дебели търговци, които закусваха и обсъждаха цените на стоките. Имаше и изнурени благородници, запазили цели етажи за себе си, а на монасите никой не смееше и да взема пари, за да не привлича гнева на местния инквизитор. Римиел и Алтиарин дочуха името му — Маркус Зхул — и разбраха, че му се носи лоша слава. Той бил отскоро дошъл в града, но се прочул със своята нетолерантност към ереси и всичко, което канонът на религията му не одобрява. Не се свенял да се кара и с военните и само местният благородник успявал да му възрази.

Четиримата пътници бързо осъзнаха, че не бива да привличат вниманието на този човек. Ако научеше, че в Ридпе се разхождат вампир, елф и две магьосници, той като нищо щеше да изпрати убийците си подире им.

Тъкмо излизаха от поредната кръчма, в която нямаше места, когато пред тях мина бляскава карета, теглена от четири бели коня. Прозорецът й бе отворен и от него надничаше пълен мъж с добродушно лице и червеникави коса и брада. Той разглеждаше предлаганите стоки и от време на време помахваше на някого, когото види — най-често богат търговец или благородник. Погледът му мина лежерно покрай тях, след което рязко се върна и очите му се разшириха.

— Спри! — викна той на кочияша.

Алтиарин се напрегна. Той нямаше представа кой е този човек, но случилото се не му хареса. Нима бе разпознат като елф? Все пак си имаше отличителни черти — бе по-слаб от повечето хора, с малко по-различна конструкция на лицето. Усети как Лерта стисва ръката му предупредително. Бягството нямаше да им помогне. Навсякъде из града имаше стражи.

Римиел го погледна трескаво.

— Какво ще правим?

Алтира гледаше уплашено и нямаше идея какво да стори.

В това време дебелият човек отвори вратата на каретата и излезе от нея. Бе добре облечен и имаше хубав плащ, а на кръста му бе затъкнат меч. Той тръгна към тях и им махна с ръка да се приближат към него.

Черният елф сви устни. Нямаха избор.

Тръгнаха към непознатия брадат мъж, като Алтиарин и Римиел бяха целите напрегнати. Ако се стигнеше до бой, нямаше да се дадат без съпротива. Най-малко щяха да опитат да спечелят време за Лерта и Алтира.

Но когато пълният мъж застана пред тях, на лицето му разцъфтя доволна усмивка.

— Не мога да повярвам, че ви виждам! Вие изобщо не сте се променили!

— Нима се познаваме? — осмели се да отговори Алтиарин.

— Ха! Не ме ли помните? — повдигна вежди червенобрадият, а после поклати глава, — но пък как бихте ме познали сега. Минаха толкова години, а аз доста се промених…

И той потупа обемния си корем.

Лерта обаче бе свила очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Внезапно отвори уста.

— Не може да бъде! — каза тя. — Арно!

— Лейди Лерта — кимна червенобрадият, — радвам се, че този път се срещаме при по-добри обстоятелства.

* * *

Оказа се, че богатият човек с каретата е Арно, младият рицар, който се бе отнасял добре с Лерта, когато тя бе отвлечена от жесток инквизитор. Бе нормално да не го познаят — в ония години той бе слабо и красиво момче, докато сега това бе останало в миналото. Арно се зарадва много да види магьосницата отново и покани нея и спътниците й в каретата си.

— Нямаш представа какво влияние оказа срещата ми с теб! — заяви той. — Когато се върнах в Кралските предели, се зарекох да променя системата и оттогава не съм спрял да се боря. Реших, че е крайно време да оставим забраните и да се върнем към фундамента на нашата вяра — любовта и разбирателството. Освен това започнах кампания сред благородниците за разделяне на властите. Нека Божиите дела останат за Църквата, а държавните да са приоритет на Краля. За щастие има и духовници, които мислят като мен, но битката е трудна.

Арно продължи разказа си. Оказа се, че неговите смели постъпки му бяха спечелили доверието на краля и той го бе сложил за барон на град Ридпе, за да контрира мощното влияние на Църквата. Но духовниците бяха отвърнали на удара.

— Наскоро те назначиха за епископ на околията своя велик инквизитор, Маркус Зхул. Лош човек. Вие сигурно помните баща му.

Арно разказа на гостите си за своя нов противник, свиреп фанатик, син на зловещия стар войн, който бе отвлякъл Лерта и бе убил баща й Крау.

— В тоя случай е вярна поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото — обясни Арно, — тоя човек е усойница и е напълно безмилостен. Казват, че си имал лични убийци, с които отстранявал противниците си. Но моят палат е добре охраняван — не се безпокойте.

Той въведе гостите си в огромната сграда, която бяха видели още извън града. Оказа се, че е неин собственик. Тя бе масивен, красив дворец от бял камък, с високи кули и безброй много стаи и коридори. Алтира го гледаше смаяна. Тя бе гостувала у Римиел, но неговият планински замък не можеше да се сравнява с масивното здание, в което бяха въведени.

Посрещнаха ги верни на барона стражи, които поздравиха с удряне с юмрук по гърдите, а учтиви слуги се погрижиха за тях, дадоха им нови дрехи — подобни на техните, ала чисти и от по-качествена материя — а после им предоставиха баня, в която да се измият и две големи стаи — за всяка от двойките. Когато се оправиха, вече бе станало вечер и пълничкият благородник ги покани на вечеря в трапезарията на палата. Цял следобед той се бе занимавал с държавни дела и затова бе леко уморен и радостен от възможността да побъбри с приятели.

— Омръзна ми тая политика — оплака се той, отпивайки от бокал вино.

Бяха насядали покрай голяма кръгла маса, на която бяха сервирани най-изискани блюда. Арно беше отпратил слугите, за да може да разговаря спокойно с гостите.

— Кажете какво ви води насам, а тия от вас, които не познавам, нека се представят.

Алтиарин не знаеше какво да каже на шишкавия благородник и какво не, ала Лерта долови, че сърцето на Арно е чисто и затова без страх му разказа как двамата със съпруга си живели в Ледената планина, скрити от другите. Сподели за детето си и за своя приятел, вампира Римиел.

— Същият Римиел? — ахна Арно. — За него се носеха легенди. Вампирът, който живеел като благородник. Никой не смееше да пита много за него, тъй като се знаеше, че дава тежки кесии със злато на краля и дори на някои духовници.

— Така е — съгласи се Римиел, — ще се изненадаш какво спокойствие могат да купят парите. Дори наскоро попаднахме на друг вампир — една жена, която също със злато бе купила правото да управлява като благородник.

— Не се изненадвам — сви рамене Арно, — парите стават фактор с все по-голяма тежест в политиката. Благородниците гонят само имането си, а и в Църквата нещата тръгват в тая посока. Когато млади духовници харесаха призивите ми и решиха да заложат на идеята за повече толерантност и любов, старите схоласти ги посрещнаха на нож. От конфликта се възползваха меркантилни хора като абат Делет от Кайнам, които лавират между двете групи и се обогатяват от това. Парица е царица, това е новият девиз на Кралството.

— Новият стар девиз — обади се Римиел.

— И пак е по-добре, отколкото с фанатици като тоя Маркус. Онези — ни да ги вариш, ни да ги печеш.

— Съгласна съм — кимна Лерта.

— И все пак — попита Арно, — защо сте дошли тук, в устата на лъва? Неразумно е, знаете.

— Нямахме избор — отговори Римиел и разказа на благородника за странния свещеник със зелен камък и зловещите пилигрими по петите му.

Лицето на Арно се издължи.

— За пръв път чувам за такива пилигрими. Не мисля, че Инквизицията има нещо общо с това. Елфе, да не би твоите братя от Иррхас-Аббат…

— Сблъсквал съм се със злобата им — призна черният елф, — но тези създания не са от Града на Странните Удоволствия.

— И не почитат Рамакар — добави Римиел.

Арно потърка брадичката си.

— И казвате, че пътувате към Гората на Всемайката — попита той.

— Да — кимна вампирът. — Според умиращия монах, от когото взех зеления камък, само там злото може да бъде унищожено.

— А може ли да видя този камък? — попита Арно.

— По-добре не — отговори вместо любимия си Алтира. — Това е зъл талисман, на лош късмет е.

— Щом казваш така, доверявам ти се — кимна Арно, — майка ти е добра жена, ти сигурно си се метнала на нея.

— Упорита е като баща си — обади се Лерта.

— Аз обаче знам едно място, дето можем да научим повече и за камъка, и за онези пилигрими — продължи благородникът.

— Така ли? — попита Алтиарин. — И какво е то?

— В покрайнините на Кралството, дето Гората на Всемайката се вижда и контролът и на Църквата, и на държавата е слаб, има един манастир. Там са поклонници на Томан, дето не са като другите. Инквизитор Маркус би казал, че са еретици, но за мен са по-близо от него до Изкупителя. Пазят догмата, но не са фанатици. Могат да се бранят, ала не нападат. Съхраняват много стари религиозни свитъци. Ако някой знае нещо за противниците ви, това ще са точно те. Манастирът им е на път.

— Трябва да ни кажеш как да ги намерим — отговори Римиел, — това може да е важно.

— Така няма да стане — поклати глава Арно, — ще трябва да дойда с вас. Монасите не споделят тайните си току-тъй, ала на мен ще се доверят. Знаем се от години. Заедно се борим с фанатиците, от една страна, и със сребролюбците, от друга.

— Арно, това е опасно — възрази Алтиарин, — нямаш представа какви противници са тези пилигрими. Каквито и неприятности да си имал с инквизиторите, те не могат да те подготвят за съществата, които вървят подире ни.

— Няма да споря с теб, макар да не бих подценявал уменията на Маркус да създава проблеми — махна с ръка благородникът, — но думите ти само ме убеждават да дойда с вас. Ако същества с такава сила са тръгнали по белия свят, значи този камък, който Римиел носи, наистина е важен, а не е добре да вървите на сляпо, без да знаете с какво си имате работа. Ще дойда с вас и толкоз.

— А нямаш ли семейство, което да се притеснява за теб? — попита Лерта.

Сянка мина по лицето на Арно.

— Имах съпруга, но я покоси болест. Двете ми деца са далеко — едното учи за адмирал, другото за рицар. Добри хлапета са, но отдавна не съм ги виждал. Ваш съм!

И Арно разпери ръце.

— Добре тогава — кимна Алтиарин, — ще се моля да не съжаляваш за решението си.

* * *

Нито Арно, нито гостите му знаеха, че един от слугите се е устремил право към катедралата на града, за да докладва на своя господар какво е видял. Инквизитор Маркус Зхул бе от крилото на фундаменталистите, които искаха Църквата да управлява с твърда ръка, но не му бяха чужди прийомите и на ония, които разчитаха на злато, за да постигнат целите си. Щом бе дошъл в града, инквизиторът веднага узна, че местният барон е обичан и ще е трудно да се тръгне открито срещу него. Щеше да му трябва някакво провинение и затова бе подкупил един от главните слуги в двореца, да следи какво прави Арно. Сега тоя човек влезе в катедралата — сграда, още по-голяма от палата на барона, ала тъмна и неприветлива, с мрачни статуи на свирепо озъбени ангели, които изпълваха душата с неясно безпокойство. Така виждаха вярата инквизиторите — като нещо, с което да вдъхнат страх у миряните и да ги накарат да живеят в послушание.

Слугата мина покрай мрачните монаси и молитвената зала и най-накрая се покатери по вито стълбище до покоите на великия инквизитор, като почука на вратите им.

— Влез — чу се дрезгав глас отвътре.

Треперещ, слугата влезе. Кабинетът на инквизитора бе пищно обзаведен. Неговият баща, инквизитор Херман, бе суров човек, отдал се на аскетичен живот, ала синът му не следваше неговия пример. Той стоеше зад сребърно бюро, а скъпи завеси се спускаха по огромния му прозорец. Носеше орнаментирана броня и меч със сложно украсена дръжка, изобразяваща моменти от живота на неговия бог Томан. Имаше сивата коса на баща си, ала лицето му не бе така огрубяло. Маркус Зхул не бе от хората, които обичат лично да ходят по опасни места.

Имаше други хора за тая работа, някои от които — негови подчинени.

Но в едно Маркус бе еднакъв със стария Херман — той бе фанатик до мозъка на костите си и смяташе, че религията трябва да ръководи всеки един миг от живота на човека, да контролира съзнанието му, да изпълва душата му с богобоязлив ужас.

— Какво искаш? — попита грубо Маркус.

Слугата предател затвори вратата зад гърба си, обърна се към инквизитора, поздрави го с угоднически тон, а после му разправи всичко, което бе видял и чул, включително имената на гостите.

Маркус разшири очите си, щом чу името на Римиел, благородника вампир, за когото Църквата погрешно смяташе, че е отишъл в небитието, и стисна зъби, щом чу името на Лерта, дъщерята на Илтера, вещица като самата нея. Преди много години баща му бе загинал в експедиция, за да я намери. Според мазния и дебел Арно — след среща с Йети, отвратителния снежен човек от планините.

Явно Арно бе излъгал.

— А останалите?

— Тази Лерта има дъщеря, господарю — рече слугата. — Казва се Алтира. Да ви кажа има нещо чудно около тях. Лерта изглежда твърде млада, за да е майка на друго момиче.

— Лерта е вещица — късо отговори инквизиторът. — С нечестиви магии тя се поддържа вечно млада.

Слугата пребледня.

— Но това е ужасно.

— Оценката ти за ставащото не ме интересува. Какво повече можеш да ми кажеш за дъщеря й?

Слугата преглътна.

— Малката Алтира постоянно се движи с бледия мъж на име Римиел. Подозирам, че са любовници.

— Спести ми и подозренията си — изръмжа Маркус. — Римиел е име на вампир, ужасен злодей от историята на Кралските предели. Преди двайсет години изчезна и Църквата го сметна за мъртъв. Явно сме грешали.

— Вампир? — ахна слугата. — Нима тези създания съществуват?

— Между небесата и земята има много други сили — отговори инквизиторът, — до една пратени от Злото. Дълг на Инквизицията е да ги унищожава. Но кажи ми за четвъртия гостенин на барона. Онзи, който е съпруг на Лерта. Що за човек е той…

— Има нещо странно около него, господарю…

— Това не е изненада — отвърна Маркус, — мракът белязва ония, чиито души са обречени, за да могат Божиите слуги да ги разпознават и ликвидират. Кажи сега какво ти е направило впечатление.

— Не мога да съм сигурен, но ми се стори, че мярнах ушите му, докато той говори. Те не бяха на човек, господарю. Бяха остри и издължени.

— Елф — изръмжа инквизиторът. Той мразеше тия същества, както горската порода от едната страна на кралството, така и извратените чернокнижници отвъд Планината. Богопротивни създания. Ако можеше, щеше да ги изтреби всичките, до крак.

— Събрало се и истинско сборище на изгубени души — каза той, — цяло щастие е, че аз съм тук, за да мога да взема мерки и да въздам Божията справедливост!

— Тъй е, тъй е — съгласи се бързо слугата, — много добре казано, господарю. А сега мога ли да разчитам на своето възнаграждение?

И очите на предателя блеснаха алчно.

Инквизитор Маркус го погледна.

— Нима не си доволен, че изпълни своя дълг пред Господ?

— Аз… — слугата заекна и понечи да каже нещо, но инквизиторът не му даде шанс. С едно движение фанатикът извади меча от ножницата си и обезглави жалкия доносник на място. Сетне вдигна една златна камбана от бюрото си и нетърпеливо я разтърси. Тозчас в стаята влезе монах, който погледна трупа с безизразно изражение на лицето.

— Изчисти този боклук — нареди инквизиторът.

Монахът се подчини. Останал сам, Маркус се замисли. Случилото се не биваше да го изненадва. От няколко дни дочуваше слухове за странни, необясними явления. Реката бе донесла трупа на огромна пеперуда, същество, което не можеше да е творение на Изкупителя. От Кайнам бе долетяло писмо, известяващо го за смъртта на контеса Дезире. Според съобщението, подписано от абат Делет, домът й бил намерен в ужасно състояние, пълен с насекоми, все едно не е обитаван от години.

Ето кой бе отговорен за всичко това! Вещицата, убила баща му, и старият вампир, залъгал доверчивите благородници с блясъка на златото си! Колко отслабнал бе страхът от Бога у хората, допуснали тази измет да живее и да трови с дъха си въздуха на творението!

Но Маркус знаеше как да се оправя с такива противници. Неведнъж бе срещал нечестиви врагове, магьосници или вампири. Е, не бе се изправял срещу елфи, но за всяко нещо си имаше първи път, а и имаше вяра — в Изкупителя Томан, в себе си и не на последно място, в хората си.

Инквизиторът отиде до огромен гардероб, отвори вратите му и мина през него към тайно стълбище, което слизаше надолу, към катакомбите на катедралата. Пътят го изведе до влажна килия, осветявана от кандила, в която четирима души неуморно въртяха оръжия, за да могат винаги да са готови за повелята на своя господар. Те бяха тъмни фигури, покрити с броня, едновременно здрава и лека, извлечена от паднал от небето метал. Някога от тоя метал баща му си бе изковал меча и доспехите. Маркус не бе войн като него и знаеше, че Господ не му е дал умението на виртуоз с меча, макар да имаше сигурна ръка и да бе запознат с основите на боя с хладно оръжие. Затова се бе доверил на четирима монаси, от малки обучени за убийци в лагерите на Инквизицията. На тях бе направил доспехи от тоя метал, брони, с които бяха практически неуязвими. Те бяха неговата ръка, юмрукът, който удряше всеки, дръзнал да въстане срещу него.

Бе ги нарекъл Квартета на Божия Гняв. Подходящо име, тъй като всичко, което правеше бе в името Томаново.

— Чеда мои — рече им той, щом ги видя.

Монасите спряха своята тренировка. Приличаха повече на рицари, отколкото на духовници, ала го нямаше аристократизма на благородниците. Те бяха зловещи метални фигури с прости шлемове, на които не бе изобразено нищо. Маркус познаваше ума на грешниците и знаеше, че те най се плашат от огледалния образ, отразен в шлема на убийците му, в чиито очи четяха собствените си грехове. Всеки от монасите държеше специфично оръжие — един въртеше два меча, друг — широка, двуостра брадва, трети — боздуган на верига, а четвърти имаше шипове, изскачащи от металните му ръкави.

— Отново имам нужда от вас — каза инквизиторът. — Бог ни посочи още свои врагове, които да поразим.