Александър Драганов
Сказания за ледената планина (23)

Глава XXI

Римиел се събуди преди Алтира, отваряйки учи при първите лъчи на изгрева, проникнали в стаята му. Усмихна се на това. Някога, не толкова отдавна, появата на зората означаваше, че той трябва да се скрие от света, да потъне в мъртвешки сън, докато нощта не падне, когато отново ставаше, за да утоли нечовешката си жажда. Ала това бе в миналото, благодарение на момичето до него, момичето, което бе направил жена.

Целуна я нежно и тя се размърда в прегръдката му. Той въздъхна. Искаше да прекара още векове с нея и знаеше, че при други обстоятелства, в един друг свят, това щеше да е възможно. Алтира носеше кръвта на майка си, а в нея бе магията, оставила Лерта почти непроменена, въпреки неумолимо изминаващите години. Както вълшебницата бе останала младолика като своя съпруг, дълголетния елф Алтиарин, така и Алтира можеше да остане жизнена и свежа до него, вечно младия вампир.

Но съдбата им бе писала друго. Жреците на Рамакар ги бяха осъдили на смърт, още от онзи съдбовен ден, в който Амрак’арр бе изпратил Лихваря по петите на Алтиарин.

Но Римиел вече не се страхуваше от това. Той бе живял много дълго и бе прекарал по-голямата част от това време в бягство — от рицарите на Томан, от Лихваря, от пилигримите. Сега враговете му най-сетне го бяха настигнали, но това нямаше значение. Той бе успял да се изсмее в лицето им, да намери приятели, накрая — да намери и любовта си. И дори със смъртта си щеше да спаси света, унищожавайки проклетото яйце на Кракена.

Но му бе жал за Алтира — тя бе млада, не бе видяла нищо от света, а го заслужаваше. Носеше доброто сърце на майка си и имаше смелостта на баща си.

Той отново я целуна. Спомни си думите на Лерта. Не трябваше да губи надежда. Спомни си ситуацията в Манастира на Озарението, когато Корфин го бе хванал в мъртвата хватка на яйцето и се бе опитал да прелее жизнената му сила в пробуждащото се вътре изчадие. Но не бе успял, абатът ги бе спасил със силата на любовта, на изкуплението и на спасението. Може би и сега щеше да стане чудо. Може би поне Тира щеше да се спаси.

Вампирът погледна през прозореца. Виждаха се стволовете на околните дървета, клоните им, поръсени с разцъфнали цветове и листа, по които блещукаха капки роса като късчета диаманти.

Това бе ден на живот, не на смърт, каза си Римиел. Нещо хубаво щеше да стане.

Обзет от това неясно чувство, той целуна Алтира за трети път, а момичето се събуди и му се усмихна. Римиел също й се усмихна.

— Добро утро — каза той.

— Дано да е добро — отговори тя.

— Хайде да ставаме. Искам да свършим нещо — рече вампирът.

Двамата се надигнаха и се облякоха, а след това излязоха от стаята си. Алтиарин и Лерта вече бяха станали и закусваха от подноси с плодове, които явно им бяха донесли по-рано. Едно не можеше да се отрече на елфите — отнасяха се безупречно с всеки, озовал се в Леса, дори да го бяха осъдили като враг.

— Последна закуска — усмихна се криво Алтиарин.

— Кой знае, приятелю? — попита Римиел. — Кой знае.

И Лерта му се усмихна, разбрала всичко от неговия поглед и този на Алтира, която цялата сияеше.

Алтиарин се задави с ягодата, която хапваше.

— Стана ли белята? — попита той.

— Може да се каже — отговори Римиел, — но не го възприемам така.

Внезапно той коленичи пред черния елф и каза:

— Алтиарин, приятелю, искам да те помоля да дадеш дъщеря си за моя съпруга.

Лерта се подсмихна.

— Е, точно днес ли намери? — не се сдържа Алтиарин.

— Няма кога, Алти. Утре може и да ни няма — отговори вампирът.

— И ти си прав — поклати глава черният елф. — Ами в такъв случай…

А после се усмихна. И се изправи.

— Имате благословията ми на приятел, родител и лорд на елфите. Няма да уточнявам на кои.

— Ти си лорд на светлината по дух, Алтиарин, а другото няма значение — добави Лерта и също се изправи. — Имате и моята благословия на майка.

Римиел се изправи и се обърна към Алтира.

— Много мило — каза момичето, — но щеше да е хубаво и мен да беше попитал.

— Ами аз… ъъъ… — обърка се вампирът, но след това се съвзе и отново коленичи.

— Алтира, дъще на лорд Алтиарин и магьосницата Лерта, взимаш ли ме за свой съпруг?

Алтира хвана Римиел за ръце и го изправи на крака.

— Да — отговори тя, а в очите й блеснаха сълзи, — сега и завинаги. На този, на онзи и на всички светове.

И двамата се целунаха, първо нежно, а после все по-страстно.

— Богове — промърмори Алтиарин и отклони поглед настрана. Лерта го плесна леко по рамото.

— Колко трогателно — каза Телмакин, който влезе в дървото им без никакво предупреждение, — последна целувка преди пътя към смъртта.

— Не забравяй легендите, Телмакин! — отговори Лерта. — Всемайката може и да ни пощади.

Свещенослужителят се намръщи.

— Вие май наистина вярвате в това. Нека ви кажа нещо. Става дума за много стар мит — за някакъв елф, който бил обвинен в убийството на брата си. За да докаже невинността си, се метнал във Водопада на Зората и Всемайката го спасила, люлеейки го като малко дете. Това е. Оттогава има предание, че който е с чисто сърце, ще оцелее в опустошителните води. Но аз съм изпробвал това, лечителко. Хвърлял съм елфи, които бяха, хмм, как да се изразя… добри хора, бихте казали вие. Верни на Всемайката, на своя народ. За жалост, никой нито ги спаси, нито ги залюля. Така че не хранете сърцата си с празни надежди. Да тръгваме!

И Телмакин се обърна към изхода.

— Вчера ми остави храна за размисъл — каза Алтиарин, — за това какъв съм аз, какъв си ти, кой бил правил по-добри сделки и така нататък.

Телмакин се обърна към него.

— И?

Алтиарин прегърна Лерта през рамо.

— Жал ми е за теб, жрецо — каза той.

Лицето на Телмакин се изкриви в грозна гримаса.

— Запази съжалението си за собственото си чедо, Алтиарин.

Римиел, който бе прегърнал дъщерята на черния елф, отвори уста да каже нещо, но Алтира го прекъсна с целувка.

— Остави го — каза тя простичко.

Телмакин се олюля.

— Достатъчно се помайвахте! — излая той. — Да тръгваме!

Четиримата го последваха. Пред дървото свещенослужителят бе очакван от своите пазители, елфите с лъкове и мечове. Лицата им бяха красиви, но студени и те сляпо вярваха на своя водач, в неведение за това, че той ги мами.

Римиел и приятелите му ги изгледаха със съчувствие и те отклониха поглед, без да знаят защо.

— Към златния път! — излая Телмакин и групата тръгна по пътека, още по-чудна от тази, по която на предния ден бяха дошли. Тя бе от златни късчета и се виеше между дърветата, превеждайки вървящите по нея през все по-големи красоти. Дърветата ставаха все по-странни и по-красиви, листата им грееха в цветовете на дъгата, а от някои от тях капеше златиста роса. Навсякъде имаше рекички — ромолящи, криволичещи, все повече и повече, събиращи се в един поток. Когато златната пътека ги стигнеше, тя преминаваше в златен мост, преди отново да стане пътека.

Постепенно дърветата оредяха, а до тях остана само един огромен поток, който течеше със страшна сила нанякъде, откъдето се чуваше оглушителен грохот.

— Интересно — обади се един от елфите пазители, — течащата вода не спира немъртвия.

— Ще видим това на Водопада — отвърна Телмакин и елфът млъкна.

Най-накрая стигнаха самия Водопад. Бяха от горната му страна, тъй че не виждаха безспорно запомнящата се гледка на тоновете вода, изливаща се от видимо голяма височина надолу. Навсякъде имаше водни пръски.

Римиел притисна Алтира силно до себе си и сърцето му се сви. Телмакин бе прав. Този водопад бе просто една първична стихия. Нищо не можеше да оцелее, хвърлено от такава височина, под толкова вода.

Но в този момент Лерта го докосна по рамото и му се усмихна и той се успокои. Всичко ще е наред, казваше погледът й.

— Какво искаш да направим? — попита Алтиарин свещенослужителя.

— Да се повозите малко — усмихна се Телмакин и бръкна изпод бръшляновия си плащ. В ръката му се появи красива малка лодчица под формата на фламинго. Той прошепна нещо и я потупа с жезъла си, след което я постави на земята. Лодката започна бързо да нараства, докато се превърна в голяма ладия.

— Ще се качите вътре — обясни свещенослужителят — и ще ви избутаме във водата. Ако оцелеете след падането по Водопада, значи сте праведни.

Телмакин се усмихна жестоко и Алтиарин се досети, че ладията е омагьосана. Жрецът не оставяше нищо на шанса.

— За последен път те умолявам — каза черният елф, — нека само аз бъда пуснат. Аз съм този, когото търсиш, нали?

— Не — озъби се Телмакин, — приятелите ти ще споделят съдбата ти! Хайде, качвайте се!

— Велики свещенослужителю! — обади се тогава един от елфите пазители. — Какво му има на това дърво?

Всички отклониха поглед към него. Заговорилият елф бе стрелец, приближил едно изгнило дърво. По кората му лазеха дървояди и стоножки.

— Откъде да знам — отговори Телмакин, — сега имаме друга работа!

— Но ако гората е болна… — опита се да отвърне елфът, когато Римиел, който гледаше напрегнат дървото, внезапно изкрещя:

— Махни се оттам!

Късно. Изгнилото дърво се пръсна и от него изскочи главният пилигрим, черна сянка, която стоеше като мръсно петно на цялата обстановка. Гнилите му ръце се стрелнаха напред и мръсните му нокти прерязаха гърлото на елфа стрелец, който рухна на колене, давейки се в собствената си кръв.

— Какво… — Телмакин надигна жезъла си, ала Корфин бе по-бърз. От пръстите му изхвърчаха струи зелени пламъци, които подхванаха елфическия жрец, завъртяха го във въздуха и го проснаха на тревата. Предателят не мръдна повече, а архиличът насочи вниманието си към останалите, смеейки се оглушително. Струите зелен огън докоснаха красивите елфи пазачи, а дрехите им от листа повехнаха, докато самите те паднаха на земята като изгнили трупове, които продължиха да се разпадат, докато от тях накрая не остана само купчина слуз.

После немъртвият се насочи към четиримата си врагове, а очите му горяха с опустошителна омраза.

— Хвърли камъка във водата! — извика Алтиарин на Римиел и скочи към лича, разперил нокти. Корфин зина и от паста му изскочи невъзможно дълъг лилав език, който се уви около гърлото на черния елф. Алтиарин го стисна и се опита да охлаби хватката му, но не можа. Падна на колене и започна да се дави, а лицето му потъмня.

— Не! — извикаха в един глас Лерта и Алтира, но Римиел вече скачаше напред, стиснал яйцето на Кракена. Той помнеше колко се боят пилигримите от силата му, как самият той се бе освободил от хватката на един от тях, лича с пипалата, удряйки ги с тъмнозеления камък. Сега той удари с все сила езика на Корфин и архиличът наистина нададе вой и освободи Алтиарин, който падна на земята, широко отворил уста за глътка въздух. Ала с това движение пилигримът дръпна яйцето от ръката на вампира и то, попаднало на езика му, се хлъзна към широко разтворената му уста.

Без да се усети, Корфин го глътна.

Всички замръзнаха.

Архиличът се ухили, но след това се сви от спазъм и се хвана за стомаха. Очите му се ококориха и той най-сетне разбра защо Господарят му го е пазел жив толкова време. Каква е била важната задача, за която е разчитал на него.

Да бъде гостоприемник на паразита, който ще погълне света.

Корфин отвори уста за отчаян писък, но тялото му се пръсна и от него изскочи ларвата на Кракена, ужасното същество, най-сетне сполучило да се излюпи. Това бе неописуемо, изменчиво създание, отрицание на самия свят, който не можеше да понесе присъствието му. Черно и в същото време пъстро, високо и в същото време ниско, пълзящо, летящо, крачещо и плуващо във въздуха. Реалността трептеше около него като кипнала вода, сякаш не можеше да удържи присъствието му. Съществото мина през ладията на Телмакин, която се разпадна от докосването му, изгаряйки като стар пергаментов лист. После надигна някаква част от себе си — може би глава — и от нея излезе ЗВУК — неописуем стон от място, където правилата на живота не бяха като в Тарр, ако изобщо имаше такива. Масата на променливото му тяло потръпна и прие цветове, които не бяха познати нито на Римиел, нито на спътниците му.

Създанието погледна към гората и всички дървета, озовали се пред погледа му, започнаха да вехнат, след което наклони частица от себе си към Лерта и лечителката изпищя, докосната за миг от скверното му съзнание. Алтиарин я прегърна полуизправен, без реално да може да я защити, а Алтира стоеше като вцепенена, неможеща да повярва, че такова ужасно изчадие може да съществува.

Римиел усети да го изпълва странно спокойствие и разбра, че сблъсъкът с това същество е съдбата му, че всичко, което е преживял, всичко, което е сторил — добро и зло — е водело до този миг, до този сблъсък, до тази абсолютна конфронтация между реда и Хаоса.

Вампирът скочи към съществото — със силата, ловкостта и решителността на човек, който отдавна е умрял — и блъсна създанието с цялата си нечовешка сила, избутвайки го към реката, а оттам и към свещения Водопад на Зората. Тялото му мигновено пламна в огън, който гореше в неестествени шарки, а болката прониза цялото му същество, разума, душата.

Но той не се отказа, а продължи да бута съществото към смъртта му, към древния Водопад, без да спира, без да се колебае, без да се отказва. Макар огънят на ларвата да го унищожаваше. Изчадието отново нададе ЗВУК, този път на страх и паника, а после опита да се противопостави. Ала въпреки цялата си ужасна сила то все пак бе новоизлюпено, още съвсем слабо, оставено самичко след смъртта на Пилигримите, които трябваше да го пазят и отглеждат, докато добие сила да покоси целия свят.

Римиел избута ларвата в реката, догаряйки от адските пламъци, с които създанието го бе запалило, а оттам реката ги пое, силна и безмилостна, и ги събори към Водопада.

— Римиел — успя само да отрони Алтира, не успявайки да възприеме какво се случва.

След което се втурна и скочи във вдигащия пръски до небесата водопад.

А Алтиарин, замаян от езика на архилича, се изправи до Лерта, изкривил лице от скръб и ужас.

— Детето ми… — прошепна той.

И този път дори Лерта, потресена и смазана от станалото, не можеше да го утеши.

— Тя е последната ти грижа — дочу се омразен глас и черният елф усети жесток удар да го поваля на земята. Чу как Лерта вика, а после лечителката падна до него с окървавена уста.

Алтиарин вдигна поглед и видя как Телмакин се извисява над него, вдигнал кристалния си жезъл. Пурпурен лъч бликна от оръжието и облиза тялото му, а черният елф целия потръпна, разтърсен от удара.

— И така, ти изгуби всичко, Алтиарин — просъска свещенослужителят, — съдбата ти ще послужи за урок на всички, опълчили се срещу мощта на Иррхас-Аббат.

Пурпурният лъч отново покоси черният елф. Алтиарин простена, а викът на Лерта отекна в ушите му.

— Детето ми загина, за да може целият свят, включително и твоят ужасен град, да живеят, нещастнико!

Но в следващия момент пурпурният лъч удари и нея. Алтиарин почувства писъка й като нож в сърцето си.

— Дъщеря ти загина, защото беше глупава и слаба, робиня на несъществено чувство като любовта. Тя последва жалкия вампир, който наистина свърши важна работа, ликвидирайки ларвата на Всемирния Враг. Сега вече нищо няма да застане на пътя ни. Най-малко пък вие. Бъдете проклети и умрете!

И пурпурният лъч отново удари Лерта и Алтиарин, този път, без да спира, без да отслабва, неугасим и изгарящ като омразата на самия Телмакин…

* * *

Водата понесе Алтира, но момичето не й обръщаше внимание. Нейният Римиел изгаряше там, до адското същество, което се бе излюпило от пилигрима, и тя нямаше да го остави сам, дори и в смъртта му. Най-малко в смъртта му. Докато падаше, изпита странно усещане, че вълните на водопада я носят като майчина милувка, а не я мачкат, така, както бе очаквал жрецът. Когато тя потъна под водата, се приземи като в пух, а когато отвори уста, се почувства все едно диша в най-слънчева и хубава утрин в родната си Ледена планина, а не все едно се дави.

Алтира се огледа под водата. Навсякъде плуваха късове от скверната, кощунствена същност на ларвата, смачкани и разхвърляни от всепомитащата сила на Водопада, разтварящи се в бистрите води под него. А сред тях… сред тях бе и Римиел. Или по-скоро това, което бе останало от него. Тялото на вампира бе почти изпепелено и съвсем безжизнено. Очите на Алтира се изпълниха със сълзи и тя заплува към него, след което го хвана в обятията си. Това, което прегръщаше, бяха само тленните останки на нейния любим, обгорени от допира на адското създание, излюпило се от яйцето на Кракена. Момичето усети как водата ги изнася на брега, леко и нежно като майка котка, побутваща малките си, така че да проходят. Алтира се озова извън водата, легнала на мократа трева, но все още държаща това, което бе останало от Римиел. Сълзите й закапаха по обгореното лице.

Не можеше да свърши така. Та нали баща й ги бе благословил. Та нали бяха станали мъж и жена? Нали Римиел й бе казал, че има хубаво предчувствие, че трябва да има вяра?

Ридаейки, момичето приближи ръка до зъбите на любимия си, останали по чудодеен начин здрави, и я поряза с тях. Но кръвта й потече по почернялата от огъня брадичка, а Римиел остана безжизнен.

— Събуди се! — извика Алтира и хвана изпепеления вампир за рамене. — Събуди се!

И тя наведе глава и целуна изгорените ме устни, използвайки цялата си магия, всичката си лечебна сила, която имаше. Внезапно мъртвият отвори очи, а ръцете му стиснаха момичето за рамото. Меко сияние обви двамата. Изгорялата плът на вампира грейна и заздравя, а следите от изгорено изчезнаха от тялото му, което се показа напълно здраво и дори по-силно и красиво от преди.

Двамата останаха слети в целувка, а Римиел се възстанови напълно, ставайки нещо повече от това, което е бил. Кестенявата му коса падна по раменете и по тялото му се образуваха странните дрехи от листа, които носеха елфите.

Момичето дръпна лицето си от вампира и през хлипове попита:

— Как… какво стана…

— Ти ме спаси — отговори Римиел. — Любовта ти ме спаси. Това е, което стана.

И двамата отново се целунаха, а после погледнаха към Водопада, падащ от десетки метри, искрящ във всички цветове на дъгата от светлината, която се пречупваше през пръските му.

От ларвата на Кракена не бе останала и следа.

— Всичко свърши, нали? — попита Алтира.

— Не — поклати глава Римиел, — остана още малко.

След това прегърна момичето през кръста. И полетя нагоре.

* * *

Алтиарин и Лерта се прегърнаха, а погледите им се срещнаха. Бяха направили каквото могат, но то не се бе оказало достатъчно. Детето им си бе отишло, заедно с най-добрия им приятел, а този ненормален жрец щеше да ги убие само заради това, че бяха дръзнали да са свободни. Кикотът на Телмакин проглушаваше ушите им, а лъчите от кристалния му жезъл изгаряха телата им.

Но това не ги вълнуваше. Изпратили детето си, те нямаха желание да живеят, но поне смятаха да си отидат заедно. Двамата се целунаха, а изгарящите лъчи на свещенослужителя останаха като нещо далечно, което не ги засяга. Усетиха да ги изпълва истински покой. Почувстваха се като в люлка и се изпълниха с истинско блаженство и в следващия миг осъзнаха, че нито Томан, нито Всемайката ще ги изоставят, че на света, освен зли, има и добри сили и те ни обичат, а нещастието на враговете им идва от това, че не могат да го разберат и живеят в отчаяние и злост като бесни кучета. Всяко лошо чувство напусна сърцата им, а с него си отиде и черната енергия, с която ги облъчваше Телмакин. Жрецът на Рамакар нададе писък на отчаяние и безсилна омраза, когато собствената му злост се върна към него и го удари с опустошителен магически заряд, а тялото му се пръсна на парченца тъмен кристал, заедно с жезъла, който държеше.

Лерта и Алтиарин се изправиха на крака и се обърнаха към Водопада — тъкмо навреме, за да видят как дъщеря им се появява във въздуха, носена в прегръдките на най-добрия им приятел.