Александър Драганов
Сказания за ледената планина (13)

Глава XI

Римиел не бе спал от потъването на кораба. Като вампир той нямаше нужда от толкова почивка, особено сега, когато Алтира му бе позволила отново да крачи на дневна светлина. Така той бе заставал на пост винаги, когато момичето потънеше в сън. Но макар тялото му да не чувстваше умора, съзнанието му се изтощаваше. Затова, когато с Алтира се настаниха в стаята, осигурена им от Дезире, Римиел заспа, макар да бе настъпила нощта — моментът, в който повечето представители на неговия род излизаха на лов.

Стаята им не бе нито много малка, нито много голяма, но за сметка на това удобства не й липсваха. Пухени кревати очакваха гостите, приютени от контесата, а върху тях имаше постлани сатенени завивки и меки възглавници, в които легналият за почивка потъваше. Благоухания изпълваха цялото помещение и — уморена от пътя и заситена от вечерята — Алтира заспа почти веднага. Римиел я последва малко по-късно, макар да знаеше, че не е много разумно. Удобното легло обаче го подмами. Удобствата за него не бяха така важни, както за живите хора, но все пак му доставяха удоволствие.

Събуди се от чуждо присъствие в стаята и отвори очи. В стаята бе тъмно, но вампирските му очи ясно различаваха всичко. Дезире бе застанала до кревата му и държеше меч в ръцете си.

— Какво? — отвори уста Римиел, но жената вампир бе по-бърза. Тя замахна с оръжието и прониза Римиел в корема, притискайки го към кревата. Той изкрещя от болка и изненада, а викът му събуди Алтира. Девойката понечи да се изправи, но усмихнатите мъже в хубави дрехи се появиха изневиделица, бързи като сенки, и застанаха до нея, хващайки ръцете и краката й.

— Не мърдай, миличка — каза един от тях, човекът, когото контесата бе нарекла Салвадор.

В това време Дезире се приведе над жертвата си. Четирите й вампирски зъба се удължиха неимоверно. Тя захапа Римиел за врата и стръвно засмука. Той отново извика, но вече по-немощно.

— Не! — извика Алтира и се замята, но добре облечените хора не я изпускаха. Те наблюдаваха ставащото със зли, налудничави усмивки. Римиел застена от болка и унижение, докато другият вампир изсмукваше кръвта от тялото му. Усети как светът му притъмнява, когато Дезире спря и отдели зъби от шията му. Той отпусна глава върху възглавницата, неспособен дори да изпъшка. Острието на меча го изгаряше. Макар да не бе от сребро или звезден метал, то го бе хванало в капан.

— Сега, миличка — каза Дезире, усмихвайки се злокобно на Алтира, — ще изпълниш ритуала, за който те помолих. Мисля, че имаш достатъчно добра мотивация да опиташ нещо по-добро от това, което направи след вечеря.

— Моля ви — разплака се Алтира, — обясних ви проблема. Отървах Римиел от проклятието, защото го обичам…

— Именно — немилостиво каза контесата, — затова от грижа за него ще успееш да махнеш проклятието над мен, не е ли така?

Алтира поклати глава. Сълзите се стичаха по бузите й. Римиел се опита да каже нещо и помръдна, но Дезире безмилостно завъртя меча в корема му. Той отново извика.

— Ти да не мърдаш! — излая тя.

— Недейте! — извика отново Алтира. — Не го наранявайте. Ще дойда.

Контесата щракна с пръсти на слугите си.

— Доведете я при мен!

Добре облечените мъже избутаха момичето до жестоката вампирска жена. Трепереща, Алтира постави длани на слепоочията й и затвори очи. Воалът отново се издигна, още по-огромен и тъмен отпреди, и тя бързо разбра, че това, което се иска от нея, е невъзможно. Действително, трепереше от ужас за Римиел, но този ужас подхранваше неистова омраза към контесата. Алтира дори не си бе представяла, че може да мрази някого така.

А омразата бе отрова за магията й. Тя не можеше да помогне.

— Е, момиче? — нетърпеливо попита Дезире.

И тогава Алтира се реши. Щеше да излъже. Да, щеше да излъже дамата вампир, а после да я наблюдава как изгаря на слънцето. Това щеше да й достави удоволствие.

Чак се уплаши от тъмното чувство в сърцето си.

— Вече сте свободна, господарке Дезире — каза тя покорно.

— Хмм — повдигна вежди контесата, — толкова лесно? Хубаво тогава. Ще посрещна изгрева иззад завеса, но дори косъм да падне от главата ми, моите слуги ще ликвидират твоя любим, ясно?

Мъжете в красиви дрехи се усмихнаха жестоко. Алтира погледна тях, а после и ранения Римиел. Разбра, че с лъжата си няма да постигне нищо.

Изпадна в паника.

— Не… — каза тя, — аз… аз не мога да махна магията, това, което искате… не е възможно.

Сълзите отново потекоха по бузите й.

Дезире изръмжа и отново завъртя меча в Римиел. Раненият вампир нададе крясък, от който сърцето на Алтира едва не спря.

— Опита се да ме излъжеш, така ли, змийче такова! В такъв случай ще видиш как мъжът, когото обичаш, умира в агония!

И зъбите и се удължиха още повече, този път с целите челюсти. И помен не остана от красотата на суетната контеса, тя заприлича на огромно, зъбато чудовище като отвратителните снежни хора Йети, които обитаваха върхарите на Ледената планина.

— Не! — извика отчаяно Алтира. — Той не е виновен! Накажете мен, не него!

— Това и смятам да направя! — жестоко се усмихна Дезире и се обърна към хванатия в капан Римиел.

— Достатъчно — долетя един толкова познат и обичан глас, че Алтира почти се разплака от облекчение.

Баща й беше тук.

Алтиарин стоеше на входа на стаята, изтеглил лекия си, но смъртоносен меч. Лицето му бе мрачно и напрегнато.

— Кой сте вие? — попита контесата. — Как си позволявате да влизате в дома ми?

— Аз съм Алтиарин от Иррхас-Аббат, мракът, който се спуска над тази земя, нощта, която пада, за да погълне деня завинаги, опустошителят на джуджешките острови, гибелта на инквизиторите, убиецът на жреците. Аз съм сянка, пред която ти си повей на вятъра, смешно човече с големи зъби. Аз съм вечен. Аз съм елф на мрака.

Очите на Алтиарин напълно почерняха — номер, който ужасяваше противниците му. Алтира усети как мъжете, които я държаха нервно потръпнаха. Макар и слуги на вампир, те бяха чували ужасните истории за елфите на мрака, изтънчените садисти от Града на Странните Удоволствия, в който кръвта се лееше като дъжд по време на лятна буря.

Дезире отстъпи назад и изтегли меча си от Римиел. Мъжът вампир отново простена и се опита да се изправи, но бе твърде немощен.

— Какво те засяга какво върша в дома си? — рязко попита контесата. Очевидно бе изненадана и леко изнервена от присъствието на черния елф в имението си.

— Тези хора са мои — спокойно каза Алтиарин. — Плячка за Иррхас-Аббат. Вампирът е за гладиаторските арени, момичето…

И той се усмихна студено. Алтира потръпна. Не бе виждала баща си такъв. Бе толкова страшен и могъщ, можеше да победи всеки, да я спаси от всичко.

Но Дезире само се изсмя.

— Лъжеш! — каза тя. — Личи си семейната прилика с малката вещица тук.

И тя посочи хванатата от добре облечените мъже Алтира.

— Мисля, че знам кой си — продължи контесата, — дори тук се носят легенди за това, че някакъв подивял елф живее в подножието на Ледената планина, прогонен от своя род. Мисля, че това си ти. Казват, че си имаш другарка, горска вещица. Сигурно майката на това момиче. Къде е тя?

— Тук съм — появи се Лерта. Лицето й бе пребледняло. — Пусни детето ми. Пусни Римиел. Не сме ти сторили зло.

— О, но дъщеря ти се опита да ме убие — каза Дезире — и затова сега аз ще ви избия всичките!

Дамата в алено се стрелна към Алтиарин, надигнала двуострия си меч.

— Назад, Лерта — каза черният елф и посрещна удара й. Жената вампир бе бърза като мълния и силна като трол, ала й липсваха уменията на Алтиарин. Леко кривване на острието и големият меч се плъзна безвреден настрана, а тънкото острие на черния елф прониза контесата.

— Нямаш уменията на един Лорд на Мрака — предупреди я Алтиарин, — няма да ме победиш нито на този, нито на онзи свят.

— Ще видим тази работа — излая Дезире, а челюстите й нараснаха още повече. Пряко волята си черният елф потръпна. Създанието пред него вече почти не приличаше на човек, напомняше повече на гигантските акули от ледените вълни на морето, които понякога опустошаваха цели кораби.

Вампирката отново замахна с меча си и Алтиарин бе принуден да отстъпи назад, извеждайки я в салона. Отстъплението му обаче бе тактическо, а не заради страх или паника. Той знаеше, че без специално оръжие не би могъл да нарани трайно чудовището пред себе си, но можеше да го влуди, жилейки го с удари отново и отново. Скоро червената рокля на Дезире стана на парцали, а от гърлото й изскочи клокочещо ръмжене, като на бясно куче.

Добре облечените мъже с тревога гледаха ставащото. Вампирът пришелец стоеше на леглото, все още обезсилен от тяхната господарка, но те не бяха предвидили появата на този нов играч. При това — черен елф. Нима тези създания не бяха страшилища от легендите, с които се плашат малките деца?

Увлечени в тези мисли, слугите не усетиха как Алтира внимателно пристъпя от крак на крак и събира сили. Момичето внезапно се отскубна от преследвачите си и хукна към ранения вампир.

Слугата с име Салвадор изръмжа, протегна се с неестествена бързина — малък дар от господарката Дезире — и хвана момичето за рамото. Алтира се извъртя и го изрита в лицето.

Той простена и отстъпи назад, но Людовик, Филип и Каспар тръгнаха към нахалното селско девойче.

Лерта наблюдаваше ставащото с разширен от ужас поглед. Любимият й бе в битка с невиждано и неунищожимо чудовище, Римиел бе ранен, а дъщеря й бе сама срещу четирима мъже. Знахарката потръпна, когато Алтира извади изпод дрехите си ножа, който баща й бе дал.

Наистина, бе дъщеря на Алтиарин.

Четиримата мъже с красиви дрехи спряха. Усмивките на лицата им бяха изчезнали, заменени от злобни гримаси. Те бръкнаха по джобовете на скъпите си жакети и извадиха импровизирани оръжия — острие за рязане на хартия, теглилка за пергамент, кука за закачане на вещи и дори дълъг метален ключ. Щяха да накарат това дръзко момиче да си плати, задето е разочаровало господарката.

Лерта се опита да достигне съзнанията им, но бързо установи, че това е загубена битка. Мъжете бяха фанатично предани на Дезире и щастливи от това, че й служат. Те не искаха зависимостта им да бъде прекъсната. Затова лечителката се спусна към ранения Римиел, който се мъчеше да се изправи, но просто нямаше сила.

Трябваше да побърза. Той можеше да помогне на дъщеря й.

Лечителката застана до вампира и го докосна по челото.

— Богове, Римиел — прошепна тя. Никога не го бе виждала в такова състояние, едновременно пронизан и пресъхнал от липсата на кръв, така важна за оцеляването на вида му. Лековитата й магия веднага изпълни тялото му, а раните му се затвориха.

Но обезкървен, той си оставаше немощен.

— Ще трябва да пиеш от мен — каза лечителката.

Но Римиел поклати глава.

— Повече няма да пия от вас — прошепна той и се изправи, макар и с мъка.

Когато видяха това, добре облечените мъже нададоха вик на уплаха и отстъпиха назад. В това време Алтиарин и Дезире отново влязоха в стаята. Доловила играта на противника си, вампирката бе успяла го насочи насам, за да види какво става с пленниците й. Очите й светеха злокобно, ръмженето от гърлото й бе непрестанно, а от разтворените й огромни челюсти течеше кървава слюнка.

Вече нищо човешко не бе останало в нея. Роклята й бе на парцали, но каквито и наранявания да й нанесеше Алтиарин, те веднага се затваряха, а черният елф бе живо същество и все някога щеше да се умори.

Дезире се втурна към него, ръмжейки нетърпеливо. Алтиарин обаче извъртя меча си така, че я принуди да изтърве своя, сетне го грабна, преди второто оръжие да падне на земята, и го вдигна редом до своето оръжие така, че около врата на контесата се образува смъртоносен хикс. Двамата бяха сменили позиции при цялата маневра и сега Дезире стоеше с гръб към Римиел, Лерта, Алтира и слугите си.

— Играта свърши, контесо — каза задъхан Алтиарин, — ти се би добре, но никога не би могла да съперничиш на Лорд на Мрака.

— Не трябваше да напускаш своя странен град, отрепко — изклокочи гласът на контесата, изгубил всякаква женственост, наподобяващ ръмженето на болна от бяс мечка. Ръцете на вампирката се вдигнаха и тя хвана с длани остриетата, оцветявайки ги с кръв. Сетне напрегна огромната си сила, раздалечавайки стоманената клопка около врата си.

Алтиарин се намръщи и се напрегна, но не можа да я удържи. Тя бе немъртво изчадие, твърде силно за жив противник, пък бил той и елф на мрака. Алтиарин усети как студена пот избива по лицето му. Бе в капан. Пуснеше ли мечовете, контесата щеше да се метне към него и да разкъса гърлото му с едно ухапване. Но продължеше ли да се съпротивлява, неминуемо щеше да загуби.

Дезире се изсмя зловещо и челюстите й се разтвориха неимоверно широко. Пила кръв от трима души и един вампир, тя бе стигнала върха на своята мощ.

А сега щеше да вкуси и кръвта на черен елф.

В този момент Римиел скочи върху нея и заби зъби в шията и. Дезире нададе неистов писък и започна да се мята, отчаяно опитвайки се да махне другия вампир от гърба си, забравяйки напълно Алтиарин. Но веднъж захапал, Римиел не пускаше лесно, а в сърцето му кипеше жажда за мъст от това, което му бе сторено. Ниско, гърлено ръмжене изскочи и от гърлото му, а Дезире така и не можеше да се отърси от него. Писъците й от гневни станаха жални, а зъбите и челюстите й се прибраха обратно в устата.

Мъжете в красиви дрехи нададоха вик на паника и се спуснаха към двата вампира, надигнали импровизираните си оръжия. Бяха забравили обаче Алтиарин, който изникна като сянка пред тях и замахна с тънкия си меч, посичайки ги така, както косата на земеделеца кастри бурени. Острието мина през гърлата на Салвадор, Филип и Каспар, а върхът му спря в сърцето на Людовик.

Добре облечените слуги впериха отчаяни погледи в своя нападател, разбрали, че всички митове от Иррхас-Аббат са само бледа сянка на ужасната действителност.

Страховитият черен елф бе убил всичките.

С един удар.

Лерта прегърна Алтира и закри очите й с ръка, за да предпази детето си от ужасната гледка.

В това време Римиел почти бе привършил с Дезире. Той пусна контесата на пода чак когато тя бе пребледняла като сняг и съвсем обезсилена. Ръмжеше тихо, а цялата му уста бе омацана с кръв.

— Оставям те жива — прошепна той. — Не от милост, а за да знаеш какво е някой да постъпи така с вампир. Помни това преживяване до края на вечността!

Дезире се опита да отговори нещо, но от гърлото й излезе само немощен вопъл.

Римиел целият трепереше — от яд или от шок, Алтиарин не можеше да каже.

— Всичко е наред — черният елф приближи до приятеля си, — всичко е наред.

Римиел го погледна.

— Ако не беше дошъл… не знаеш какво ми направи тя.

— Няма значение — черният елф вдигна ръка, — ти също ме спаси от огромните й зъби.

Лерта и Алтира ги приближиха.

— Добре ли сте? — попита внимателно лечителката.

— Да, да, добре съм — кимна Римиел някак прекалено бързо, — всичко е наред. Благодарение на теб.

— Рими… — Алтира го приближи и се хвърли на врата му. Вампирът я прегърна.

— Тира — каза той.

— Тази ужасна жена! — разплака се отново момичето. — Как можа!

— Сега е наш ред — намеси се Алтиарин.

— Алти, не мисля… — отвори уста Лерта, но черният елф отиде до падналата Дезире и опря двата меча във врата й.

— Къде са богатствата ти? — а сетне погледна спокойно към останалите: — Имаме нужда от пари.

— Нищо няма да кажа — изсъска падналата жена вампир, — само почакай да върна силите си…

Алтиарин прониза рамото и. Дезире изпищя.

— Алти! — извика Лерта. Но Римиел и Алтира гледаха злобно контесата, всеки имащ своите причини да я мрази. Вампирът — заради унижението и заради това, че онази жена бе тормозила момичето, което харесва. Девойката — заради това, че Дезире се бе отнесла така с мъжа, когото обича, че го бе оставила в такова състояние, победен и унизен. Според нея никой нямаше право да се държи така с Римиел.

— Къде са парите? — с леден глас каза Алтиарин. — Отговори, иначе ще ти извадя костите от тялото една по една.

— Шкафът над камината в гостната — изстена Дезире, сетне събра сили, за да изпищи:

— Това няма да ти се размине, жалък касапин! Как можа да убиеш слугите ми така?

— Аз съм Лорд на Мрака — отговори ледено Алтиарин. — Правя каквото пожелая. Лерта, иди вземи парите.

— Алти…

— Иди и вземи парите!

— Алти, какво смяташ да правиш?

Черният елф не сваляше погледа си от Дезире.

— Това същество заплаши дъщеря ми. Нарани моя приятел и се опита да убие мен. Тя е опасна и зла. Не заслужава да живее.

И Дезире млъкна, прозряла, че в сърцето на черния елф има много по-малко милост от това на вампира, когото бе унижила по най-грозен начин.

— Алтиарин, недей — каза Лерта тихо.

— Тя е зла, мамо! — обади се Алтира. — Не знаеш как се отнесе с Римиел!

Вампирът глухо изръмжа.

— Зная — отговори Лерта, — зная, че е зла. Но ние не сме. Ако я убием сега, ако я убием така, докато е паднала и беззащитна, сме като нея. А ние не сме, нали Алти?

Алтиарин продължаваше да гледа Дезире, но черният цвят се оттегли от очите му.

— Нали, Алти? Римиел? Затова загърбихте Града на Странните Удоволствия и Лихваря? Защото не сме такива?

— Ти не си такава, Лерта — отговори Алтиарин, — но не знаеш какъв съм аз.

— Знам! — настоя Лерта. — Ти си мъжът, когото обичам. Мъжът, когото обичам, не е убиец!

Алтиарин стисна зъби.

— Остави я, Алтиарин — ненадейно каза Римиел. Звучеше уморено. — Не си струва. Ако я убиеш, ще я направиш жертва. Ако я убиеш, тя печели. Нека живее. Нека помни. Не го казвам от милост. Не го казвам заради нея. А заради нас.

Алтиарин не помръдна.

— Алти, Тира е с нас — продължи Римиел, — не бива да ни вижда… такива.

Девойката отвори уста да каже нещо, но после я затвори отново.

И баща й разбра думите на приятеля си.

Той погледна към Римиел и му хвърли дългия меч на контесата.

— Нали ти казах, че имаш нужда от оръжие. Задръж го. И без това ти я победи.

Сетне отново погледна Дезире и натисна леко с тънкия си меч. По гърлото на победената жена вампир потече кръв.

— Ако тръгнеш след мен или семейството ми, ще те одера жива. Бавно. Ясно ли е?

Контесата кимна. В очите й блестяха кървави сълзи на безсилие.

Черният елф се обърна към спътниците си.

— Хайде.

Римиел и дъщеря му го последваха, а Лерта застана до него.

— Гордея се с теб, Алти — прошепна тя.

Черният елф и се усмихна слабо.

— И на теб не ти е лесно с такъв мъж — прошепна той. Взеха парите на контесата. Оказа се, че те не са малко, което означаваше, че повече няма да имат проблеми с намирането на подслон в градовете.

Напуснаха Кайнам с първите лъчи на изгрева.

* * *

Контеса Дезире прекара следващия ден в ужасно състояние. Слугите й започнаха да се разлагат в стаята до нея, като от тях се разнесе неистово зловоние, ала тя не можеше да излезе, тъй като холът й бе осветяван от слънчевите лъчи. Ах, колко ги мразеше! И в същото време копнееше за тях. Този копнеж я бе довел до такова ужасно състояние. И все пак не смяташе, че е допуснала грешка. Бе преценила ситуацията добре. Другият вампир бе слаб, очевидно по някаква причина въздържащ се от пълно развихряне на силите си. Приятелката му бе млада и наивна. Смяташе, че планът й да я принуди да развали проклятието върху нея бе добър.

Откъде можеше да знае, че проклетото момиче е дъщеря на черен елф? Дезире потрепери, докато мислеше за това. Тя бе чувала за тези същества, но никога не бе и помисляла, че ще види едно от тях. Знаеше, че им се носи слава, не по-добра от тази, която имаше собственият й вид.

Най-сетне денят свърши и проклетото слънце се скри от небосклона. Контесата с мъка се изправи. Вампирските й регенеративни способности я бяха възстановили донякъде, ала без прясна плячка не бе съвсем на себе си. И сега щеше да й се наложи да ловува, след като онова чудовище бе убило всичките й слуги. Нека. Щеше да намери някой глупав младеж, решил да замръкне по улицата с бутилка вино в ръка. Такива имаше винаги. Щеше да го омае — мъжете бяха толкова глупави! А после да го лиши от кръв и от живот.

След това щеше да се подготви внимателно и да тръгне по петите на онези смешници. Втори път нямаше да я изненадат. Щяха да си платят за унижението, което й бяха причинили. Почти да бъде пресушена и то от такъв слабак като онзи, как беше… Раунил, Римиел, все тая. Някакво нелепо префърцунено име.

Контеса Дезире бе дотолкова увлечена в кроежите си, че не забеляза промяната в къщата си, докато една гъсеница не тупна на пода. Жената вампир рязко погледна по посока на звука. Идеше от нейните макове, наредени из цялата къща. Цветовете им бяха пълни с гъсеници, които, верни на името си, се гънеха сред листата, изпускайки неприятна слуз. Някои от тях падаха по дъските на къщата и започнаха да пълзят към нея.

Дезире се огледа с отвращение. Видя, че кандилата й също са повредени. Светлината им бе дори по-мътна, отколкото тя обичаше, а от стъклата се подаваха паешки крачета, сякаш някой нарочно бе поставил вътре паяци по гръб, за да ги измъчва.

— Какво става тук? — повиши глас тя. Нима черният елф бе направил и магия в къщата й? Не му ли стигаше, че я бе наранил и обрал?

— Един вампир като вас — долетя обаче непознат, отвратителен глас, — висок и с кестенява коса, с дълго палто. Виждали ли сте го?

Контесата рязко се завъртя. Видя, че в хола й са влезли някакви хора… не, не бяха хора. Бяха съвсем определено мъртви. Но не бяха и вампири. Носеха тежки, прашни раса и ниско сведени качулки, изпод които се виждаха брадичките и устите им. По плътта им лазеха насекоми, които влизаха и излизаха от нея, сякаш съществата в расата гният.

Контеса Дезире усети да я полазват тръпки. Не знаеше какви са тези хора, нямаше представа как са влезли. Защо никой от шпионите и в града не я беше предупредил?

— Той открадна нещо от нас — проговори отново един от хората в расата. Дали не бяха някакви монаси? Едва ли обаче бяха свързани с абат Делет. С него се бяха разбрали отдавна.

Заговорилият я очевидно бе предводителят на странната група, тъй като крачеше малко по-напред. Подобно на останалите, бе прибрал ръце в ръкавите на расото си.

— Кои сте вие? — попита контеса Дезире, мъчейки се да запази спокойствие.

— Ние сме Пилигримите на Черното Начало — проговориха в синхрон монасите, макар лицата им да не се движеха. А после предводителят им продължи:

— Един вампир, с кестенява коса и дълго палто. Той има нещо, което не му принадлежи. Той е крадец. Кражбата е грях, лейди вампир. Съучастничеството също. Мигар вие сте грешница?

Контеса Дезире не можеше да прецени дали монасите й се подиграват, или не, но осъзна, че не е в състояние да им се противопостави, ако се стигне до конфликт. Затова реши да каже истината и им разказа всичко: за посещението на Римиел, за магията, която му е направена, за приятелката му магьосница, чиито родители — черен елф и горска знахарка — по-късно нахлули в дома й и я нападнали. Монасите я слушаха, без да променят израженията на мъртвешките си, полузакрити от качулките лица, без да я прекъсват, без дори да дишат, в пълно мълчание. Все едно говореше на статуи.

Единственото движение идваше от личинките и буболечките, които живееха в плътта им. Един от тях дори имаше пиявица, която се бе закачила за устната му и стръвно смучеше кръв, която сякаш никога не свършваше.

Когато най-сетне свърши, главатарят пилигрим съчувствено поклати глава.

— Ето, виждате за какво говорим. Крадци и престъпници. Хора, които заслужават наказание. Не като вас. Вие сте добра жена.

Дезире кимна, внезапно развълнувана. Може би си намираше нови съюзници. Тези хора може и да бяха ужасни на външен вид, но явно не се бояха от враговете й. Щеше да ги използва, за да си отмъсти. Точно така щеше да направи.

— Как егоистично не споделят това, което имат, с ближния си — продължи предводителят на пилигримите, — те не са като мен. Вкусете от моята кръв и не ще доловите разликата между деня и нощта.

Дезире зяпна. Нима този монах и предлагаше да я отърве от проклятието? Това бе невероятно. Ето че късметът й все пак проработваше.

— Вие може да направите това? — попита тя.

Вместо отговор монахът извади гнилите си ръце изпод ръкавите. Те бяха покрити със струпеи и насекоми и пряко волята си Дезире потръпна. Но когато пилигримът с един замах проряза плътта под китката си и черната му кръв изби, гъста и лепкава като петмез, жената вампир изгуби контрол над себе си. Искаше да вкуси тази кръв. Знаеше, че на света няма нищо подобно.

Обхвана я вълнение. Отдавна не се бе чувствала така. За последно бе толкова развълнувана, когато бе купила онази стара книга от пътуващия букинист. Книгата, в която бе описан ритуалът как да стане вампир. Тя го бе изпълнила подробно и прилежно, а жертва бе станал мъжът й. Бе източила кръвта му и бе придобила сила, за каквато не бе и сънувала.

И ето че сега, шейсет и шест години по-късно, получаваше възможността да стане още по-силна.

И не смяташе да я пропуска. Тя не бе като онзи Римиел, дето страдаше от скрупули. Тя бе силна жена и искаше да живее така, както тя знае, без да се ограничава от морални предразсъдъци. С тази воля преди тринайсет години бе станала и благородничка, пленявайки сърцето на местния застаряващ конт, загубил ума си по загадъчната, явяваща се само нощем красавица дотолкова, че да я направи своя законна съпруга и наследница. След това, разбира се, бе изпила кръвта му.

Но това, което предстоеше, бе по-велико от благородническата титла. Може би по-велико дори от вампирската й същност.

— Ела, дете мое — каза пилигримът и Дезире покорно приближи, коленичейки пред монаха, след което отвори нетърпеливо уста. Четирите й зъба се удължиха.

Монахът наклони ръка и гъсти, черни капки кръв паднаха в устата и. Жената вампир веднага разбра, че е направила ужасна грешка, че второ поредно денонощие амбицията я бе предала. Усети пронизваща болка, за каквато и не бе подозирала, че може да съществува. Понечи да изпищи, но не можа. Гласните й струни бяха залепнали за гърлото от слузестата кръв, която бе изпила. Болката се пренесе по цялото й тяло. Тя се опита да отскочи, да нападне ужасните монаси, осквернили дома й.

Но не можа да направи и това.

Погледна надолу. Видя как тялото й се разпада в отвратителна на вид локва, чиято течност се разливаше в цветове, които никога не бе виждала. Обзе я ужасна паника. Осъзнаваше, че нещо кощунствено се случва със самата й същност.

Вдигна глава и погледна умолително пилигрима, който я гледаше равнодушно, докато тя се разтваряше. Вече нямаше и ръце — само рамената, шията и вратът й стърчаха над отвратителния, пъстър бульон, в който се бе превърнала.

— Ако бяхте уловили крадеца и ни бяхте предали камъка му, всички щяхме да сме много доволни — каза той, — ала вие се провалихте. Некомпетентността, посвоему, също е грях.

Докато изговори тези думи, Дезире се бе разляла цялата. Само главата й стърчеше над чудовищната локва, но брадичката й също започна да се топи.

— Освен това — продължи монахът, — ние не излъгахме. Мъртвите наистина не правят разлика между деня и нощта. О, не ме гледайте така изненадано. Като вампир би трябвало да знаете, че смъртта е също тъй нечестна, както и животът.

И Пилигримите на Тъмното Начало се разсмяха, в абсолютен синхрон и напълно неподвижни. Дори краищата на расата им не помръдваха.

Вече само лицето на Дезире се подаваше над отвратителната локва, в която се бе превърнало тялото й. Тя отвори уста да изкрещи, но докато го правеше, лицето й се разтече.

Миг по-късно настъпи милостивият мрак.