Александър Драганов
Сказания за ледената планина (4)

Глава II

Алтира се прибра вкъщи бързо, без да забелязва красотата на снежната утрин. Бе развълнувана от случилото се на полянката, едновременно разочарована и доволна. Бе се осмелила най-после да целуне Римиел и поне бе опитала да му обясни чувствата си. Това бе добре. Но реакцията му я огорчи. Той сякаш се боеше да бъде с нея. Смяташе го за неправилно и тя реши, че това е заради годините й. Бе само на седемнайсет и едва ли можеше да предложи нещо на мъж, живял няколко столетия. Сигурно му се бе видяла сантиментална и глуповата.

Трябваше да сподели случилото се с някого и знаеше само един човек, на когото може да се довери. На майка си, Лерта. Тя единствена нямаше да ахка и да охка като глуповатите моми от местните села, нито да се мръщи и цупи, както щяха да направят момците. Или баща й — прокрадна се една предателска мисъл в съзнанието и. Имаше чувството, че баща й никак няма да е доволен, ако разбере, че се е целувала с Римиел. Той бдеше зорко над нея и гледаше много критично на всеки представител на силния пол, дръзнал да я приближи. Алтира не бе изненадана от това. Тя знаеше семейната история. Баща й бе родом от Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, място, в което жените бяха третирани като робини, длъжни единствено да доставят удоволствия на мъжете. Тя знаеше, че баща й бе обичал друга жена преди Лерта и че жреците от онзи град я бяха убили. Затова не му се сърдеше за грижовното отношение, напротив — разбираше го и го обичаше. Той бе най-страхотният баща на света, неин приятел, защитник и наставник. Обичаше го с цялото си сърце и той нея също.

Но знаеше, че Алтиарин има резерви към Римиел, макар да го броеше за най-близкия си приятел. Годините в Иррхас-Аббат бяха направили черния елф мнителен и дори любовта на Лерта не бе могла напълно да изцери тази черта от характера му. Той бе подозрителен и готов да види заплаха от всички страни. Фактът, че към живота му бе имало покушения, макар и отпреди раждането и, не помагаше никак. Самият Римиел бе изпратен като убиец по петите му от магьосник на име Лихваря — създание, за което нито вампирът, нито родителите й говореха охотно.

Но Лерта виждаше доброто у всички. Красива и мила, тя помагаше на всеки, потърсил помощта и. Затова бе нелепо, че Инквизицията на Томан Изкупителя я бе обявила за вещица и я бе прогонила от пределите на своето кралство в дивите земи до Ледената планина. Но такава бе религията, макар в последните години да имаше известно олекотяване на режима. Поне не идваха да следят кой какво прави, а бирниците си затваряха очите около странните слухове в местността и особеностите на местния благородник. Малцина знаеха, че Римиел наистина е вампир, но мнозина подозираха, че в него има нещо нередно.

Лерта обаче му бе помогнала, въпреки същността му, тъй както бе спасила баща й, въпреки че е елф на мрака, представител на най-злата и опасна раса в континента Тарр. Затова сега на нея смяташе да довери вълненията на младото си сърце.

Стигна колибата на родителите си бързо и влезе в нея, без дори да тропа. Баща и го нямаше. Допусна, че е на лов, което я зарадва. Имаше нужда да поговори с майка си по женски. Лерта, както винаги, забъркваше лековити отвари и едновременно с това наглеждаше някакво ядене. Годините не я бяха докоснали — по същия начин, по който отминаваха черния елф и вампира. Магията я пазеше млада и красива и затова тя изглеждаше като по-голяма сестра на Алтира, а не като нейна майка.

— Добро утро! — каза Лерта. — Предполагам си изморена от нощните упражнения. Леглото ти е постлано.

Алтира наистина имаше навиците на баща си посред нощ да се упражнява, а сутрин да спи. Но сега не й бе до сън, макар че и неговото време щеше да дойде.

— Мамо, трябва да ти призная нещо — каза Алтира — влюбена съм.

Лерта спря да готви и се обърна към нея.

— Но това е прекрасно! — възкликна тя. — Кой е щастливецът?

Езикът на Алтира пресъхна.

— Ами… — отвори уста тя.

— Спокойно де — окуражи я майка й, — от мен няма какво да криеш. Аз ще те разбера — дори да ми кажеш, че си влюбена в Сталкер на Мрака.

Алтира нервно се изсмя. Сталкерите на Мрака бяха сред най-страховитите създания в митологията на Тарр. Според преданията, те били черните ангели на Рамакар, мрачните войни, които той пращал на земята, за да сеят смърт.

— Не съм влюбена в Сталкер — отвърна Алтира.

— Това е добре — усмихна се Лерта.

— Влюбена съм в Римиел — призна си девойката.

Усмивката на майка й угасна.

— В красивия вампир — кимна тя. — Това се очакваше.

— Очаквало се е? — не повярва на ушите си Алтира.

— Аз поне го очаквах — въздъхна майка и, — ти си го обичаш от малка. Затова успя да го освободиш от най-голямото проклятие на вампирите — това, че не могат да излизат на слънчева светлина. Подвиг, непосилен дори и за мен.

— Но аз… скоро…

— Скоро си го разбрала — махна с ръка Лерта, — но не го обичаш отскоро, уверявам те. Надявах се това да е детско увлечение.

— Защо? Заради това, че е вампир ли?

— Не — отвърна Лерта. — Ако такива неща ме притесняваха, нямаше да избера черен елф за съпруг. Но Римиел е много по-стар от теб и не знам дали ще отвърне на чувствата ти. Той…

— Той е мил и добър! — възрази Алтира. — Ако има време…

— Виж, миличка — каза Лерта, — не е моя работа да разкривам неговите тайни, но ще ти кажа едно: Римиел някога е обичал друга жена и смъртта й го е опустошила напълно. Бил е толкова уязвен, че е допуснал Лихваря да го зароби с чувството му за вина. Не смятам, че той още има сила да обича.

— Но… ако има? — попита Алтира.

— Ако има, би било прекрасно — кимна знахарката, — но не влагай големи надежди в тази любов. И… — Лерта се намръщи. — Засега не бива да казваме на баща ти. Алтиарин има подозрения към Римиел — според мен неоснователни. Но той е упорит като магаре и не се отказва лесно от възгледите си. Би спасил Римиел и от Сталкерите на Мрака, но да му се довери — никога.

Алтира кимна благодарно.

— Тъкмо това щях да те помоля.

— Добре. А сега иди да поспиш.

След тези думи Алтира се усмихна, легна в постелята си, зави се и заспа сладък сън. Присъствието на майка й бе прогонило всички нейни грижи.

Лерта също се усмихна спокойно. Обичаше дъщеря си повече от всичко на този свят, освен може би от Алтиарин. Искаше тя да е щастлива. Надяваше се, че Римиел няма да я отхвърли, но не очакваше много от него. Той бе наранен твърде дълбоко, твърде тежко. Годините в дълг към Лихваря го бяха изтощили психически и емоционално.

В този момент в къщата влезе и Алтиарин.

— Здравей, скъпи! — посрещна го тя и след това двамата се целунаха. Усети как по тялото му се разлива облекчение и щастие, че ги намира живи и здрави. Отдалечи се от него.

— Нещо станало ли е? — попита тя.

— Видях монах — каза внимателно Алтиарин, премълчавайки спора си с Римиел. — Представяше се за някакъв пилигрим. Изглеждаше неестествено, сякаш вече е умрял.

Лерта се намръщи.

— Странно. Аз не усетих нищо.

Знахарката обикновено предугаждаше появата на магически, а и други, заплахи.

— Аз също не го видях, докато не изникна на открито. Дори Римиел не можа да го засече.

— Ти си се виждал с Римиел? — повдигна вежди Лерта и Алтиарин се прокле наум.

— Да. Засякохме се по време на лов. Бяхме си харесали един сръндак. Както и да е — Алтиарин продължи бързо, тъй като знаеше, че Лерта долавя лъжите, — на пътя ни изскочи този монах. Питаше за някакъв старец, който го бил обрал. Излъчването на този човек не ми хареса и веднага дотичах дотук, за да се уверя, че сте добре.

— Е, аз не съм виждала нито старци, нито монаси — намръщи се Лерта, — не долавям нищо. Но щом нито ти, нито вампирът сте усетили онзи човек, може би той е имал методи за прикритие. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за него?

Алтиарин се поколеба.

— Според Римиел… — отвори уста той.

— Да?

— Римиел каза, че монахът бил ходещ мъртвец, но не вампир като него. Каза, че бил… по-мъртъв.

Лерта пребледня.

— Беше ли интелигентен, или приличаше повече на идиот?

— Не е зомби, ако това питаш — намръщи се Алтиарин. — Някои от жреците в Иррхас-Аббат владееха черното изкуство за вдигане на трупове на рат. Но тези трупове са безмозъчни, в тях няма мисъл. Онзи монах говореше, макар и особено, сякаш рецитира отдавна заучен текст.

Лерта пребледня още повече.

— Лич — прошепна тя.

— Моля? — попита Алтиарин.

— Лич — отговори Лерта. — Това е труп на магьосник, запазил спомена за съзнанието си. Броди по земята, за да върши злини. Това е стара легенда сред онези, които се занимават с магия. Аз никога не съм виждала лич, надявах се и да не видя. Но знам преданията за тях.

— Защо аз никога не съм чувал за подобно нещо? — намръщи се Алтиарин.

— Защото си елф — отговори Лерта, — вие сте дълголетни и предани на своя бог Рамакар. Не бихте видели смисъл от такова уродливо продължаване на съществуванието си. Затова едва ли в Иррхас-Аббат има личове, колкото и да е черен градът.

— Но ние познаваме съществуването на вампирите — възрази Алтиарин.

— Личовете са много по-редки — отговори Лерта. — Вампирът запазва някаква част от живота си. Това, че пие кръв, го прави отчасти жив и способен да чувства. Вампирът може да изпитва широка гама от емоции — радост, щастие, гняв, болка, дори любов. Личът не изпитва нищо, само изпълнява заветната цел, останала от съзнанието на вълшебника.

Лерта се отдръпна от мъжа си.

— Много хора, които не знаят какво искат, мечтаят да станат вампири. Но малцина, дори сред най-глупавите, биха се превърнали в личове.

Алтиарин внимателно премисли думите и.

— Очакваш ли, че личът ще се върне? Очакваш ли, че ще трябва да се изправим срещу него?

— Моли се да не се наложи — проблеснаха очите на Лерта.

* * *

Римиел спа през по-голямата част от деня, както правеха повечето вампири. За разлика от тях той не постъпи така заради страха от слънчевата светлина, която вече можеше да понася. Направи го, за да не мисли за станалото сутринта. Нещата се бяха объркали, много и бързо. Не знаеше какво да направи. Дали трябваше да отиде и да се извини на Алтиарин? И на Алтира? Не знаеше обаче нито как да го стори, нито за какво точно трябва да се извинява. В края на краищата, той не бе направил нищо. Алтира го бе харесала. Той не бе предприел някакъв ход спрямо нея, независимо от меката, сладка болка, която от няколко месеца измъчваше сърцето му.

Когато се събуди, бе все още късен следобед. Излезе от замъка си и потърси нещо за храна. Надуши кръвта на борсук, който преминаваше наблизо, настигна го и го лиши от кръв и живот. Сетне се прибра отново у дома си, без да си прави труда да бърше кръвта, стекла се по брадичката му.

Замъкът, в който живееше сега, му се стори мрачен и неприветлив. Някога тук се бе влюбил в Жийна, а после всичко се бе сринало. Леонций я бе убил, Лихваря го бе намерил. А следващите няколко века бяха минали като в лош сън. След като се бе освободил от властта на Последния силф — едно от имената на създанието, което го бе заробило — се бе почувствал жив за пръв път от много време и изкара две безметежни десетилетия.

И чак сега, когато се влюби, разбра, че най-важното му е липсвало. Че въпреки приятелите си е бил сам.

А сега сърцето му го бе предало. С копнежа си по невъзможна любов щеше да го лиши и от единствените му близки хора — война на черните елфи и неговата съпруга, знахарката.

Вампирът влезе в замъка си, все още неспособен да осмисли ситуацията, в която се намира, и решенията, които трябва да вземе. Затова късно усети човешката миризма на пот и страх, която изпълни коридора на обиталището му.

* * *

По изражението на баща си Алтира разбра, че нещо не е наред. Алтиарин я посрещна веднага, щом тя се събуди. В това време Лерта вече приемаше пациентите си — селянка, дошла с болното си дете и една баба, която се оплакваше от болки в краката. Черният елф даде знак на дъщеря си да оставят лечителката да работи на спокойствие, а сетне я отведе в околната гора. На лицето му бе изписано скръбно изражение.

— Татко, нещо лошо ли се е случило? — попита Алтира.

— Преди всичко — сключи пръсти черният елф — искам да те предупредя за нещо.

Той знае за целувката, каза си момичето и усети как я полазват тръпки. Но баща й изненадващо продължи разговора в съвсем друга посока.

— В гората се навърта един монах — каза той, — целият в черно, закачулен, с ръце, пъхнати в ръкавите. Ако го видиш, бъди любезна с него и не го предизвиквай с нищо. Недей обаче и да му съдействаш. Той е опасен.

— Колко опасен? — попита момичето, облекчено от това, че Алтиарин не я разпитва за станалото сутринта.

— Според майка ти, много — отвърна баща й. На красивото му лице бе изписана загриженост. — А аз й имам вяра в тези неща. Поради това ще настоявам тези дни да не се отдалечаваш от колибата.

— Но аз… — отвори уста Алтира — бях се уговорила утре сутринта да потренирам с Римиел.

— Ще потренираш с мен — меко каза Алтиарин.

— Но…

— Алтира, знам какво се е случило сутринта — прекъсна я черният елф.

Момичето замря. Не можеше да повярва. Мрачното предчувствие не я беше излъгало.

— Римиел дойде при мен и ми каза — продължи Алтиарин, с все така загрижен тон. — Каза, че проявяваш към него интерес, който надхвърля чистия стремеж към усъвършенстване на уменията за оцеляване. Каза, че това го притеснява, че си твърде млада и не смята за коректно и редно да продължавате срещите си на този етап. Помоли да не го безпокоиш повече.

Алтира го гледаше смаяна. На лицето на Алтиарин бе застинало скръбно изражение.

— Миличка, не се учудвам и не те обвинявам, че си го харесала. Вампирите са известни като омайни създания. За нещастие, те са неспособни да изпитват постоянни чувства и интересът им към другите е мимолетен. Но не се тревожи. Сигурен съм, че ще се намери…

Но Алтира повече не можеше да слуша. От очите й потекоха сълзи, тя се обърна и побягна обратно към колибата.

Алтиарин въздъхна. Не искаше да лъже и манипулира дъщеря си, но така бе най-добре. С открит скандал и караници нямаше да постигне нищо. Упорито нещо бе влюбеното сърце. Но в Иррхас-Аббат той бе усвоил умения, които, макар да мразеше, все пак понякога бяха полезни. Една правилно подметната дума тук и там понякога вършеше повече работа от всякакви заплахи.

Може би не бе постъпил честно към Алтира, а със сигурност — към Римиел. Но го правеше за доброто на дъщеря си. И все пак, горчивият вкус остана в устата му.

* * *

Римиел се спусна по коридорите на замъка така, както бухал полита подир плячката си. Не мина много време, докато открие натрапника. Той бе нисък, пълен мъж на преклонна възраст, плешив, но с бяла брада, украсяваща лицето му. В ръцете си стискаше нещо, а кафявото му расо бе обагрено с кръв. Очевидно бе ранен.

Когато видя кривия му, голям нос, Римиел разбра, че това е възрастният човек, когото немъртвият пилигрим бе търсил сутринта.

— Кой си ти? — попита вампирът. — Какво дириш в моя дом?

Старецът го погледна. Бе се свил до стената, а по каменните плочи на пода личаха кървави капки. На гърдите му зееше грозна рана, която обаче не събуди по никакъв начин апетита на вампира. Уродливи личинки се бяха струпали по краищата и, разяждайки плътта на човека.

— Вземи го… — прошепна той и протегна ръка. В дланта му имаше масивен камък в мътнозелен цвят.

— Какво е това? — попита Римиел. — Кой си ти?

— Краят на света… — процеди старецът като в делириум — отнеси камъка. Водопада на Зората… само чистите води на Всемайката… могат да измият злата тъкан.

Искаше да каже още нещо, но от устата му бликна черна кръв. Очите му се изцъклиха и той замръзна. Мътнозеленият камък изпадна от ръката му и се търкулна по плочките досами крака на Римиел.

Вампирът се наведе и го докосна. Камъкът бе студен на допир и по-тежък, отколкото изглеждаше. Чувстваше го и някак мазен, дори през ръкавицата си, макар да не оставяше никакви следи нито по нея, нито по пода.

Римиел се намръщи. Това ли бе предметът, който немъртвият пилигрим търсеше? И какъв смисъл имаше в приказките на стария човек за края на света?

Само един човек можеше да му даде отговор, каза си той и направи гримаса. Лерта щеше да разгадае тайната на камъка, каквато и да бе тя. Но ако приближеше дома й, вампирът щеше да срещне Алтира и Алтиарин, а тази възможност го тревожеше.

И все пак трябваше да го направи, реши той. Един човек бе умрял за този камък. Това трябваше да означава нещо.

— Един старец, нисък и дебел, с крив нос и кафяво расо. Сега видя ли го? — долетя познат глас иззад гърба му.

Римиел се обърна, смаян. Никой не можеше да го изненада по този начин, дори Алтиарин. Но облеченият в черно монах бе в коридора на замъка му, все така скрил ръце в ръкавите на расото си. Личинки хапеха разтеглените му в зловеща усмивка устни. Вампирът с тревога установи, че зад гърба му има още фигури като него — монаси в черни раса, със спуснати качулки и мъртвешки усти, по които лазеха червеи и насекоми. Те стояха неестествено неподвижно, като плашила, но Римиел усети заплахата, която лъхаше на талази от тях.

— Той открадна нещо от нас — продължи монахът, който бе говорил досега — и плати за това с живота си. Нима и ти ще се опиташ да ни обереш?

— Дай ни камъка — прошепнаха другите монаси, а гласовете им прозвучаха напевно и злокобно като хоровод от пъкъла. — Камъкът е наш.

— Мигар и ти ще станеш крадец? — продължи водачът им. Парче плът се отрони от устата му и падна на пода, където изчезна в локва ектоплазма, за да се върне обратно, където е било.

— Дай ни камъка, малки вампире. Дай ни камъка и ще забравиш за съществуването ни.

Въпреки погнусата си, Римиел изпъна рамене и каза:

— Това е моят замък и тук командвам аз. Напуснете веднага.

Усмивката по лицето на монаха угасна.

— Правиш грешка.

— Напусни дома ми, изчадие — оголи зъби Римиел, — аз съм се изправял срещу Лихваря и Рицаря на смъртта, най-страшните слуги на Рамакар. От вас ли трябва да се уплаша, гниещи безумци?

В следващия момент вампирът усети да го полазват тръпки. Монасите се смееха, без да движат телата си или дори лицата си. И все пак неестествен, демоничен кикот излизаше на талази от гърлата им заедно с потоци от черни мравки, които се спуснаха по брадичките им към земята, откъдето хукнаха във всички посоки, сякаш мъчейки се да избягат.

— Рамакар, казваш? — ухили се отново монахът. — За нас той е като дете. Като теб.

А сетне прошепна на събратята си:

— Убийте го!

Най-близкият монах зад водача извади гниещите си ръце изпод ръкавите си и ги протегна напред, разперил нокти. Зеленикав пламък полетя към Римиел. Вампирът обаче вече бе тръгнал към противниците си. Направи скок във въздуха и докато прелиташе, хвана главата на нападателя и я откъсна, хвърляйки я настрана. Веднага щом се приземи, изрита още двама от монасите. Те се забиха в каменните стени на замъка и се разпаднаха.

Останалите пристъпиха към него, вдигнали ръце, с изключение на водача, който бе застанал встрани и наблюдаваше ставащото с крива усмивка.

Зелени огньове полетяха към Римиел. Вампирът отново ги избегна, като се завъртя във въздуха. Това няма да е толкова лесно, помисли си той, когато забеляза как онези, които бе поразил, бавно се изправят, а изсъхналите им тела се сглобяват като чучела, чиито части се поставят от ръцете на демоничен кукловод.

Вампирът разбра, че ще трябва да бяга. Той се спусна като сянка през монасите, нанасяйки тежки удари по съсухрените им тела. Те се разпадаха под юмруците му, но той не смееше да ползва най-силното си оръжие — мощните си вампирски челюсти. Нямаше представа какво точно тече в тези тела, но и не искаше да узнава.

В този момент усети как нещо го хваща за краката. Спъна се и падна по очи.

Обърна се, както бе легнал, и видя, че ноктите на единия монах са се удължили и превърнали в дълги, тънки и слузести пипала, увили се около глезените му като хищни змии. Той се опита да се освободи, но дори гигантската му вампирска сила се оказа недостатъчна, за да развали клопката.

Монасите отново се разсмяха, а някои от тях протегнаха ръце, по чиито пръсти играеха зеленикави огньове като от ада. Римиел прокле, изръмжа и удари пипалата със зеления камък, който все още не изпускаше. Монахът нададе неистов писък, който отекна право в мозъка на вампира, а пипалата му се разпаднаха на пепел.

Вампирът се изправи, а другите монаси отстъпиха назад, уплашени. Дори водачът им вече не се усмихваше.

— Хванете го! — нареди той. — Не му позволявайте да избяга!

Черните фигури отново се спуснаха към него, но той вече бе минал откъм другата им страна, тази, която го приближаваше до изхода. Римиел им се усмихна подигравателно и каза:

— Аудиенцията свърши! — след което се обърна с гръб към тях и хукна да бяга.

Водачът им просъска на непознат език нещо, чието изговаряне прозвуча скверно във въздуха, и падна на колене, докосвайки с длани земята, сякаш галеше тялото на любима. Римиел усети как започва да му се гади и с ужас видя как коридорът пред него се разтяга до безкрайност, превръщайки се в тъмен тунел, в чието дъно светеха неописуеми цветове, каквито никога не бе виждал.

Вампирът не разбираше много от магии, но на някакво инстинктивно ниво разбра какво става. Монасите изкривяваха самата реалност и се опитваха да го вкарат в смъртоносна клопка, от която няма измъкване. Осъзна, че има броени мигове, преди капанът да щракне около него.

Римиел изръмжа и вместо да продължи по коридора, се блъсна с всичка сила в каменната стена, напрягайки цялата си вампирска сила. Както и бе предугадил, магията на немъртвите обхващаше само коридора, но не и света извън него. Римиел излезе от замъка, оставяйки дупка с човешки силует в стената и се затича с цялата си бързина като вихър надалеч от мястото, което за втори път — след първата му среща с Леонций — едва не се бе превърнало в негов гроб.