Александър Драганов
Сказания за ледената планина (15)

Глава XIII

— Какво е това? — попита Алтиарин. Бе изтеглил меча си, но острието стоеше наведено към земята. Черният елф усещаше, че оръжието му ще е безполезно срещу това, което се задава.

Плътна стена от пепел, горяща в зеленикави пламъци, се носеше към тях, изписвайки с вихрите си страховит череп, в чиито очни кухини блестяха призрачни огньове. Стихията изпълваше нощта с неестествено сияние, което придаваше нездрав и уродлив вид на цялата околност.

— Това са те — каза Римиел.

Нямаше нужда да уточнява кои. Само едни същества на тоя свят можеха да създадат такова нещо, да причинят такова изкривяване в законите на природата. Пилигримите. Ужасните монаси, които ги следваха още от Ледената планина и бяха пратили невиждани чудовища по петите им, без оглед на жертвите, които може да коства това. Техни бяха огромните червеи, изпълзели от снега в гората, тяхно дело бе и гигантската пеперуда, потопила кораба им по пътя към Кайнам. Нямаха съмнение в това, така, както бяха сигурни, че и приближаващото бедствие е тяхно дело.

Но този път Пилигримите се бяха постарали добре. Макар да бяха зловещи и силни, червеите и пеперудата бяха същества от плът и кръв. Можеха да бъдат наранени и убити, макар и трудно.

Това бе различно. Стена от пепел, горяща с призрачен огън, енергия на абсолютното зло, на първичния хаос, отприщена към съзиданието.

И те бяха целта й.

Римиел осъзнаваше, че не може да стори нищо срещу тази магия. Че нито бързината, нито силата му, нито новопридобитите му умения в боя с меч щяха да са от значение.

Алтиарин, който бе ставал свидетел на тъмни заклинания в Иррхас-Аббат, чувстваше същото.

Дори Лерта изглеждаше уплашена.

— Това е рана в света — прошепна тя, — но дори аз няма да мога да я затворя. Не можете да си представите каква сила се иска, за да извършиш подобно нещо. Нямах представа, че личовете притежават подобна мощ. Цяло чудо е, че сме все още живи.

— Нищо ли не може да се направи? — попита Алтиарин.

— Няма да се предадем — каза обаче Алтира, — мамо, помниш ли какво направихме, когато личът се опита да те унищожи с телепатична атака?

— Обединихме умовете си — отвърна Лерта, — помня го.

— Трябва да направим същото сега — повиши глас Алтира — и то бързо!

И така двете жени — майка и дъщеря — се хванаха за ръце, а после стиснаха ръцете и на любимите си. Лерта на Алтиарин, Алтира на Римиел.

После двете вълшебници задействаха вълшебствата си и този път по-опитната се остави на по-младата да я води. Алтира успя да изгради магически щит — като лечебен мехлем срещу заразата в реалността, която личовете бяха пуснали. И неговият заряд бе любовта. Към майка й, жената, която я бе научила на толкова много и я бе подкрепяла във всичко дори когато изглежда неразумно. Към баща й, който винаги я бе пазил и не даваше косъм да падне от главата й. И разбира се, към Римиел, мъжът, пленил сърцето й, спечелил я завинаги, омагьосал я, както правилно се бе досетила майка й, от съвсем малка. Алтира сега виждаше това.

Тя нямаше да позволи на никого да нарани тези хора. И ето, около четиримата заблестя меко, златисто сияние, нежно като слънчевия изгрев, като майчина милувка, като целувка на любимия по челото на неговото момиче.

Въпреки това Алтира се олюля, когато зелената стихия се удари в нейния вълшебен щит като огромна вълна, стоварваща се на брега, за да помете всичко по пътя си; като снежна лавина, погребваща цяло село; като гигантска скала, блъсната от злонамерена сила към керван. На цялата любов, която момичето изпитваше към близките си и която те и връщаха реципрочно, за да изградят защитната аура, личовете противопоставяха изгаряща, клокочеща омраза, черна ненавист, избуяла от най-тъмните кътчета на обречените им души, неистова злоба, която искаше да види как целият свят изгаря. Бурята от пепел обкръжи четиримата и ухилени черепи се появиха около тях, а от разтворените им челюсти се чуваше оглушителният смях на пилигримите. Макар и отдалеч, немъртвите монаси виждаха отлично какво става и нямаха търпение да погълнат жертвите си със злата магия, която бяха създали. Черепите от пламтяща пепел започнаха хищно да хапят вълшебната аура, вдигната от Алтира, и момичето с ужас осъзна, че магията й няма да издържи. Любовта, която я сплотяваше с най-любимите й хора, бе пристан на топлота пред злото на тоя свят, но пилигримите носеха със себе си тъмнина, която идваше от другаде, чудовищна черна стихия, която щеше да се наслаждава на прекършването на всичко добро и красиво.

Страх сви сърцето на момичето и аурата избледня, а горящата пепел приближи жертвите си още по-плътно. Смехът на пилигримите беше оглушителен, отекваше в ушите на четиримата, замайваше ги и ги приканваше да се предадат, да се покорят на тъмната магия.

Но Римиел стисна ръката на любимата си и волята й издържа; Алтиарин стори същото с Лерта и опитната лечителка видя, че мощта на личовете е измамна, подла, че се крепи не на техните умения, а на злокобния камък, който вампирът носеше в джоба си. Това бе източникът на цялото зло, а личовете бяха само негови слуги, които се бяха свързали с тъмната му мощ като с пъпна връв, за да създадат опустошителната стихия. Веднъж забелязала тънката нишка на злото, която бе насочила черната магия към тях, Лерта без проблеми я сряза със собственото си вълшебство. Черепите около тях отвориха усти в гневен писък, който проглуши нощта, а след това се разпаднаха на облаци пепел.

Нападението бе свършило. Те бяха оцелели.

— Какво стана? — попита Алтира, залитайки от слабост. Тя бе дала много от себе си, за да вдигне магическия щит и сега бе останала съвсем без сили. Римиел я хвана и тя подпря глава на гърдите му, за миг притваряйки очи. Бе й приятно да се чувства закриляна, да се опира на силното му тяло. Да знае, че той винаги ще е до нея, срещу какъвто и да е враг.

— Камъкът — каза Лерта и погледна към Римиел, — личовете използваха скритата тъмна мощ в зеления камък, за да създадат тази буря. Аз прекъснах връзката, но това, което стана, е повече от тревожно. То означава, че тъмният талисман, който носиш, е разумен, Рими. Че той иска да бъде намерен.

— Разумен? — отвори уста вампирът. — Но как е възможно? Това е един камък.

— Сам знаеш, че не е така — поклати глава Лерта, — в него има нещо. Ти го долови, щом го пипна, аз го долових, щом го докоснах с магията си, а Алтира едва не бе погубена. Това е нещо неописуемо зло. Твоето решение да не го дадеш на пилигримите може би е спасило света.

— Засега — поклати глава вампирът. — Кой знае докога ще удържаме. Всяка следваща атака на тия същества става все по-опустошителна. Не знам има ли нещо на тоя свят, което може да ги спре.

— Има — отвърна Алтиарин. — Ние.

— Самочувствието ти е похвално, приятелю — отговори Римиел.

— Не е самочувствие, а трезва преценка — продължи черният елф. — Прекомерната употреба на сила не е израз на превъзходство и увереност, а обратното — на отчаяние. Ние им се изплъзваме. Скоро ще попаднем в Ридпе, град, в който Църквата е достатъчно силна, за да осуети употребата на черна магия. А оттам пътят към Горите на Всемайката е открит. Времето на пилигримите изтича, а те продължават да изостават. Притиснати са до стената и избухват в безсилна агресия.

Алтира погледна с възхищение баща си. Обожаваше тази негова черта, умението му винаги да я успокои, да й вдъхне кураж, да рационализира всяка заплаха и да намери начин да я отстрани.

— Може би, Алтиарин — поклати глава Лерта, — но не прави грешката да подценяваш тези същества. Атаката им тази нощ, дори подсилена от камъка, не е израз на безсилие, а напротив — на огромна мощ. А ако наистина са притиснати до ъгъла… знаеш, че змията тогава е най-опасна.

Настъпи мълчание.

— Ако Алтиарин е прав — обади се Римиел — и наистина в Ридпе ще сме в по-голяма безопасност, предлагам да тръгваме.

И така четиримата отново тръгнаха на път. Още преди изгрева на слънцето.

* * *

Главният пилигрим сви устни и смачка една мравка, която стоеше между тях.

— Отново се изплъзнаха — обади се един от другарите му, на вид еднакъв с него, а и с всички останали. Мрачна фигура, облечена в просто расо и със сведена качулка. Изпод нея се виждаше само едно сбръчкано лице, по което лазеха насекоми. Дори устата бе свита досущ като неговата.

Главният пилигрим махна с ръка и под осмелилия се да коментира монах грейна зелен пламък. Изненаданият лич вдигна ръце и отвори уста в безмълвен писък, но призрачните огньове го погълнаха и той изчезна така, сякаш е пропаднал в яма.

След това пламъкът угасна.

— Крадците ще се отправят към Ридпе — продължи главният пилигрим, все едно нищо не е станало, — с надеждата Инквизицията да предотврати нашата намеса. Но не се знае на кого Църквата ще навреди повече. Ние сме тихи като смъртта, която се спуска над замръзналото в нощта дете, като цветето, което никне от пръстта на гроба. Ще ги настигнем и избием. Камъкът ще е в нас. И тогава Църквата изобщо няма да ни притеснява.

След тези думи личът тръгна напред. Останалите монаси го последваха, без да продумат.

Бяха научили, че мълчанието понякога наистина е по-скъпо и от злато.