Александър Драганов
Сказания за ледената планина (17)

Глава XV

Стражът изруга. Кой можеше да тропа толкова късно вечерта? Порядъчните хора отдавна спяха. Барон Арно не връщаше никого, дошъл да проси помощ, но за тази работа си имаше приемни часове.

И все пак войникът нямаше избор. Понякога при барона идваха бедни и болни хора, които спешно имаха нужда от помощ. В един идеален свят, те щяха да идат в катедралата, където добри монаси да се погрижат за тях. Но светът не бе идеален, а инквизитор Маркус не се грижеше за никого, освен за себе си и своите монаси.

Стражът доближи портата на двореца и погледна през шпионката й. Едва не си глътна езика. На каменното мостче, което отделяше палата на барона от околния град, стоеше самият инквизитор. Духовникът не бе сам — зад гърба му се забелязваха неясни сенки.

— Отворете! — властно каза Маркус Зхул.

Стражът направи знака на Колелото и дръпна вратата.

— Простете, господарю… — отвори уста той. Но една от сенките зад инквизитора пристъпи напред — висока фигура в блестяща броня, която държеше дълъг меч във всяка от ръцете си. Тя замахна с лявата си ръка и главата на стража се отдели от тялото му, след което тупна на земята, последвана от пръскащия кръв труп. На лицето остана изписано изненадано изражение.

— Какво, за Бога… — обадиха се останалите стражи, които играеха карти на една маса в антрето на двореца. Те понечиха да се изправят и да извадят оръжията си. Но бронираната фигура с двата меча ги връхлетя. Остриетата запяха кървава песен и скоро нещастните войници рухнаха на студения каменен под, с ужасени изражения на лицата и бликаща от телата им кръв.

— Бог дойде — каза тихо инквизиторът и влезе в преддверието на палата. Огледа с присвити очи обстановката. Арно бе немарлив към охраната точно както и към тялото си. Трябваше отдавна да прати хората си да го убият. Но нищо. Сега с един удар щеше да удари два… не, три заека.

Маркус се обърна към останалите си придружители — още три бронирани фигури.

— Намерете вампира, вещиците и елфа. След това ги убийте.

Войните в доспехи от звезден метал кимнаха послушно като хрътки и се спуснаха по коридорите на двореца.

— Ти — инквизиторът посочи с пръст война с двата меча, — ще ми проправиш път към барон Арно. А после аз ще си поговоря с него.

Маркус вдигна глава, а очите му блеснаха с фанатичен пламък.

— Настъпи моментът, в който град Ридпе ще научи що е то страх от Бога.

* * *

— Гладен ли си? — попита Алтира. Двамата с Римиел бяха останали сами в стаята си и бяха малко притеснени. За пръв път, откакто пеперудата ги бе нападнала, бяха в толкова интимна обстановка. Надяваха се този път нещата да не свършат така зле.

— Не — излъга вампирът. В действителност той изпитваше жажда за кръв, но слаба. Не искаше да тормози Алтира. Още му бе съвестно да пие от кръвта й, независимо от нейното съгласие и това на баща й. Независимо че напоследък му трябваше все по-малко, за да се засити.

— Сигурен ли си? — погледна го внимателно Алтира. Подобно на майка си, тя лесно долавяше кога някой я лъже.

— Не искам да се правиш на герой — каза тя. — Искам да си щастлив.

— Аз не съм бебе — отговори Римиел, — постоянно да трябва да бозая. Като ти казвам, че не съм гладен, значи не съм и толкова.

— Добре — въздъхна Алтира, — но после не искам да те хващам нощем да пиеш кръвта на плъхове. Отвратително е!

— Плъховете имат питателна кръв — реши да се пошегува Римиел, — те са силни животни, затова винаги оцеляват.

— Много обичаш да ме дразниш, знаеш ли — намръщи се девойката. — Или се правиш на шут, или се измъчваш от неща, за които изобщо не си виновен. Няма ли някакво средно положение?

— Ами — Римиел я приближи, — това как ти се струва?

След което я придърпа към себе си и я целуна. Устните им се сляха, а вампирът усети как момичето се притиска към него. Долови туптенето на сърцето, пулсирането на кръвта във вените, диханието, което бе по-сладко дори от кръвта й. Притвори очи.

В този момент смяташе, че е най-големият щастливец на света.

Но после сетивата му доловиха нещо друго.

Той рязко се отдръпна.

— Какво има? — попита Алтира, объркана.

— Току-що се проля кръв — изсъска вампирът.

— Моля? — не разбра момичето.

— В двореца има убийци — поясни Римиел, а зъбите му се удължиха.

— О, не, пак ли? — Алтира почти се просълзи. — Няма ли край?

Преди Римиел да може да отговори, дъбовата врата към спалнята им се пръсна от удара на огромна двуостра брадва. На прага застана брониран войн, който държеше грамадното оръжие. Лицето му бе скрито от бляскав шлем, който разкриваше единствено очите — изцъклени и фанатични. Вампирът застана пред Алтира и изтегли меча си, когато огромният прозорец, който гледаше към града, се пръсна и вътре влезе втори войн със същите доспехи, но въоръжен вместо с брадва, с дълги, назъбени шипове, излизащи от металните му ръкави. За разлика от първия, който изглеждаше въплъщение на грубата сила, вторият бе неестествено пъргав и странно накланяше глава ту наляво, ту надясно, като животно, преценяващо плячката си.

Алтира опита да го изненада и хвърли назъбения нож на баща си към него, но фигурата вдигна ръка и шиповете разрязаха оръжието й на ситни части.

— Звезден метал! — извика Римиел в същия момент, докато вдигаше меча си срещу огромната двуостра брадва. Острието му се строши на ситни късове.

— Дни наред тренировки отидоха на вятъра — изпъшка вампирът, грабна Алтира и я хвърли като играчка към леглото, докато скачаше между двамата противници, за да привлече вниманието им.

— Бягай при първа възможност! — извика той.

— Няма да те оставя! — изпищя Алтира, докато се изправяше на кревата. За нейно щастие, бронираните войни прецениха Римиел като по-опасен и тръгнаха към него. Вампирът приклекна под удара на двуострата брадва, която влезе в каменната стена като в масло, и направи кълбо назад, за да избегне шиповете на втория противник, който пристъпяше към него с отсечените, но премерени стъпки на богомолка, приближаваща жертвата си.

Брадварят отново замахна, този път, за да отсече краката на Римиел, но вампирът скочи над острието. Вторият му противник обаче мушна към него с шиповете. Римиел се дръпна настрана, ала остриетата от звезден метал разрязаха бузата му. Вампирът простена от болка и отстъпи назад.

В това време Алтира хвърли една ваза, която стоеше на нощния й шкаф към втория войн. Той се извърна рязко и пръсна порцелановия съд във въздуха с шиповете по ръкавицата си. Сетне изсъска и тръгна към момичето.

— Остави я! — извика Римиел и понечи да скочи към него. Първият брониран застана на пътя му и надигна брадвата си, за да го разсече надве. Вампирът обаче отдръпна глава настрани, хвана летящото към него оръжие за дървената дръжка и използва нечовешката си сила, за да изблъска острието назад, право към лицето на противника си. Брадвата разсече шлема на противника му с неприятен, режещ звук, а главата му се пръсна в кръв и мозък. Първата бронирана фигура рухна на земята.

Римиел издърпа брадвата от трупа, но вторият му противник вече нападаше. Шиповете разрязаха дръжката на оръжието и дланите, с които вампирът го държеше. Римиел отскочи назад, ругаейки, но бронираният войн вече правеше салто във въздуха. Шиповете му отново удариха вампира — този път прорязвайки гърдите и корема му — а обкованите му в метални ботуши крака го изритаха в брадичката. Вампирът изпъшка и се удари в стената. Тялото му изгаряше от болката, причинена от звездния метал.

Войнът с шиповете падна ловко на крака и надигна дясната си ръка, за да прониже приклещения натясно противник. Римиел събра всички сили и се оттласна назад, използвайки нечовешката си сила. Палатът на Арно бе луксозен и добре обзаведен, но стените му не бяха дебели като тези във великанската пещера например и изобщо не можеха да се мерят със силата на един вампир. Камъните зад гърба му не издържаха на натиска му и стената се раздроби, а самият Римиел се озова в осветения от факли коридор. Смъртоносният удар на противника му профуча покрай него и вампирът се възползва от това. Хвана врага си за протегнатата китка и го метна във въздуха.

Бронираният войн се удари в другата стена и падна на пода, но незабавно се изправи и кръстоса шиповете на ръцете си пред шлема. Очите му блестяха с фанатичен огън, като на луд.

Римиел се обърна към него. Шиповете го бяха ранили лошо и той усещаше как силите му отслабват. Въпреки това събра сили да се ухили зловещо, разкривайки издължените си зъби и махна с ръка към оцелелия враг.

— Ела ми!

* * *

— Малко почивка — каза Алтиарин, когато остана насаме със съпругата си. — Не помня от колко години не съм бил в подобна обстановка.

И наистина, барон Арно ги бе настанил в хубава, добре обзаведена стая, докато в последните две десетилетия черният елф бе живял в проста селска колиба. Наистина, някога бе отсядал на гости в замъка на приятеля си Римиел, но и там нямаше такъв лукс като в двореца на барон Арно — меки легла, големи прозорци към града, големи свещници, ако човек иска да чете през нощта.

— Арно е добър човек — каза Лерта. — Добре е, че го срещнахме. Късметът може би се обръща на наша страна.

В този миг на вратата се потропа.

Алтиарин погледна по посока на звука.

— Кой е? — попита той.

Отговор не последва.

— Тира, ти ли си? — попита Лерта.

— Римиел? — обади се и Алтиарин. — Арно?

— Влез! — допълни го Лерта.

Но на вратата отново се потропа, без отговор.

Лерта погледна обезпокоена мъжа си.

— Сега идвам! — каза с безгрижен глас Алтиарин, докато тихо изтегли меча си.

Сетне приближи вратата и без предупреждение мушна направо през нея. Цялото тяло на елфа изтръпна, когато острието на меча му се счупи, а после отскочи назад с вик. Вратата на стаята, в която бяха настанени, буквално се взриви изпод удара на огромен боздуган с много метални топки, целите обсипани с шипове. Страховит войн влезе вътре, като само изцъклените му очи издаваха, че е човек — иначе приличаше на ужасно същество, излято от метал.

От звезден метал.

Алтиарин прокле наум, но на глас само каза:

— Добре са те научили да чукаш, преди да влизаш, но не си знаеш силата — каза елфът, като разпери нокти, а очите му почерняха.

Огромният човек погледна към Лерта, прецени, че е безопасна, а сетне изръмжа и се насочи към Алтиарин. Тежкият боздуган се надигна и металните топки полетяха към черния елф, който обаче успя ловко да ги избегне и се приземи на леглото. Бронираният му противник се обърна към него и отново замахна с боздугана. Алтиарин пак отскочи, този път настрана, а скъпият креват стана на трески. Лерта изпищя.

Мъжът в доспехите се обърна към нея и за четвърти път надигна страховитото си оръжие.

— Остави я! — каза с измъчен глас Алтиарин. Последното приземяване, изглежда, бе изкълчило крака му, тъй като той немощно куцукаше.

Бронираният войн отново насочи вниманието си към него и започна заканително да върти боздугана.

Черният елф погледна към Лерта. Лечителката бе пребледняла като платно. Искаше да помогне някак, но не знаеше как.

Войнът отново замахна с боздугана си, а този път Алтиарин падна назад, приземявайки се сред останките на разбитата врата и счупения си меч.

Бронираният изръмжа доволно и пак надигна боздугана.

Лерта изпищя.

А ръката на Алтиарин, хванала едно остро парче от счупения му меч, се стрелна напред. Парчето полетя и се заби право в процепа на шлема, разкриващ очите на убиеца. Чу се звук от хрущене на кости. Бронираният изтърва боздугана, вдигна ръце към главата си, после падна на колене, а накрая — по очи.

Черният елф ловко се изправи. От накуцването нямаше и следа.

— Ти си здрав! — зяпна го Лерта.

— Не беше много благородно да го заблуждавам, но вярвам, че няма да ме обадиш на Черния крал в Иррхас-Аббат — каза Алтиарин, отиде при жена си и я целуна.

— Да вървим! Алтира и Римиел може да са в беда.

* * *

Бронираният войн разпери ръце и шиповете му достигнаха двете стени на коридора, разрязвайки ги като масло. Във въздуха полетяха искри.

Римиел се олюля. Губеше кръв и не можеше да протака битката още дълго.

Затова изръмжа и се втурна към противника си, оголил зъби. Спомни си думите на Алтиарин, че вампирите често губят битки, тъй като реагират като животни и разчитат само на естествените си предимства. Точно такова впечатление искаше да направи и сега — че е подивял от болка, че напада със сляпа ярост, без никакъв план.

Бронираният войн също се затича към него, а шиповете му оставяха дълбоки бразди по стените. Когато двамата се приближиха един към друг, войнът в доспехите сключи двете си ръце, за да разсече вампира като дрипа. Римиел обаче вече бе скочил във въздуха. Той се преметна над противника си, хвана го с две ръце за шлема и извъртя главата му с всичка сила.

Вратът на убиеца се строши с гадно хрущене.

Римиел пусна бронирания войн, който падна като отсечен на студения каменен под, сетне стъпи на крака и веднага след това се олюля. Алтира обаче се озова до него и го прихвана с една ръка, доближавайки другата до устата му.

— Не приемам отказ — каза твърдо тя. Вампирът, ранен и омаломощен, нямаше избор. Дългите му зъби пронизаха плътта й, а кръвта потече по гърлото му, по-сладка от мед, по-свежа от изворна вода, по-вкусна от топло мляко. Но едва изпил няколко глътки, Римиел усети, че е заситен. По тялото му пробяга тръпка и раните му се изцериха. Той усети как се изпълва с нови сили и откъсна уста от ръката на любимата си.

— Достатъчно — каза той.

— Глупости, Римиел! — избухна Алтира и той видя, че по бузите и се стичат сълзи. — И комар би изпил повече!

— Спокойно, всичко е наред — вампирът я притисна до себе си и я целуна. Прегръдката му бе силна, уверена. Момичето осъзна, че любимият й е добре, колкото и невероятно да бе това. Тя се притисна до него и в един миг всичко остана надалеч от тях: битките, заплахата, загадката кои са тези бронирани войни. Съществуваха само те двамата и нямаха нужда от нищо повече.

За какво обаче са бащите, ако не да развалят един вълшебен миг?

— Съжалявам, ако прекъсвам нещо — обади се Алтиарин, който се бе появил на коридора.

Римиел с неудоволствие се откъсна от Алтира, чиито бузи бяха пламнали.

— И при теб ли имаше нощни посещения? — попита вампирът.

— Да — кимна черният елф, — огромно говедо с боздуган, вероятно предназначен да разбива крепостни стени. С броня от звезден метал.

— При мен бяха двама — кимна Римиел, — още едно говедо с брадва и тоя тип с шиповете — той побутна с крак трупа до себе си.

— Убил си ги и двамата? — очите на Алтиарин се разшириха. — Впечатлен съм, Рими. Аз едвам се справих с един, при това с хитрост.

— И при мен се получи нещо такова, поне с втория противник — призна си вампирът, — но без твоето обучение нямаше да се справя. Имаш искрените ми благодарности, Алти. Мечът ми обаче бе строшен.

— И моят — махна с ръка черният елф. — Няма да ти го пиша като минус в обучението.

— Трогнат съм от твоето великодушие — усмихна се Римиел, но после отново стана сериозен. — Какво ще правим сега?

— Трябва да намерим Арно — намеси се Лерта, която също се появи иззад коридора, — може да е в беда.

— Да — кимна Алтиарин, а после се намръщи. — Да се надяваме да няма още бронирани красавци.

* * *

— Какво означава това? — попита Арно, треперещ от яд. Бронираният войн с два меча бе съсякъл и последният от стражите, този, който стоеше пред спалнята му. Баронът бе извадил сабята си и убиецът понечи да тръгне към него, но инквизитор Маркус махна с ръка.

— Не, чедо мое. Този грешник е мой. Ти върви да видиш как са братята ти.

Мъжът с два меча кимна и се затича обратно по пътя, по който бе дошъл и прокарал кървава просека от убити стражи и слуги.

Маркус изтегли меча си.

— Винаги съм знаел, че около теб има нещо нечестиво, Арно. Винаги съм се досещал, че имаш пръст в смъртта на баща ми. Но не можех да го докажа. Сега обаче настана часът на разплатата. Преди да те убия, кажи ми нещо. Защо предаде един предан войн на Църквата на една вещица?

Арно вдигна сабята си.

— Баща ти беше убиец, Маркус, досущ като теб. Той отвлече едно невинно момиче, за да го измъчва, изтезава и изкривява нашата хубава вяра. Томан никога не е бил кръволок, Маркус.

— И въпреки това проливам кръвта ти в негова чест — процеди инквизиторът и замахна с меча си.

Арно с мъка блокира. Остриетата се срещнаха със звън.

* * *

Алтиарин и Римиел тичаха по високите, тъмни коридори, следвани от Лерта и Алтира. Двамата се бяха въоръжили с оръжията на своите нападатели, черният елф — с тежкия боздуган, вампирът — с металните ръкави, от които излизаха шипове. Пътят им към покоите на Арно, които бяха доста отдалечени от стаите за гости, ги посрещна с кървави гледки, а Лерта и Алтира с мъка сподавяха виковете си. Някой бе минал през стражите така, както затопленият нож минава през масло. Не бяха пощадени и обикновените слуги, онези, които се грижеха в двореца да е красиво и уредено. Всички бяха изклани, дузини невинни хора, вършели работата си. Единственото прегрешение, с което бяха заслужили смъртта си бе, че се бяха озовали на неправилното място в неправилния момент.

След поредния завой черният елф и вампирът спряха. На пътя им бе застанал още един брониран войн. Той бе по-висок от останалите и бе въоръжен с два дълги, окървавени меча. Доспехите му бяха изплискани с кръв, което му придаваше адски вид.

— Това ли е представата ви за святост? — извика Лерта, вън от себе си от възмущение. — Убийци! Касапи!

Бронираният не отговори. Той вдигна меча в дясната си ръка и свали този в лявата надолу, след което приближи дръжките им една до друга. Чу се звук от щракване и мечовете се обединиха в едно-единствено ужасно оръжие с дълга дръжка и две кървави остриета от двете му страни.

Убиецът го завъртя и двете остриета засвириха във въздуха, а краищата им къртеха цели парчета камъни от стените.

— Назад — каза Алтиарин на Лерта и Алтира. Майката и дъщерята този път не възразиха, а пребледнели, се върнаха по коридора.

Римиел вдигна шиповете на ръцете си.

Алтиарин завъртя боздугана. Оръжието не му бе добре познато и той знаеше, че предимствата в тази битка не са на негова страна. Но разчиташе на опустошителната мощ на металните топки.

Бронираният войн неумолимо приближаваше, все така къртейки парчета камънак от стените.

Римиел скочи напред — като пантера, която напада бивол, а шиповете на ръцете му се устремиха към противника. Убиецът ги посрещна с едното острие на оръжието си, много по-закалено и дебело от тези на Римиел, и шиповете се пръснаха на части. Вампирът панически отскочи назад, едвам спасявайки ръцете си от подобна съдба.

В този миг нападна Алтиарин. Тежките топки на боздугана се завъртяха във въздуха със страховита сила, но бронираният ги посрещна с другото острие на оръжието си и оплитайки боздугана в него, дръпна силно назад и обезоръжи черния елф. Сетне удари оплетеното острие в земята. Боздуганът се разпадна.

Иззад шлема долетя глух смях.

Алтиарин отстъпи назад към ъгъла на коридора.

— Римиел — прошепна той, — бягай. Този враг не е по силите ни. Изведи Лерта и Алтира.

Но вампирът бе изчезнал.

Черният елф преглътна. Явно и Римиел бе стигнал до същия извод и бе използвал нечовешката си бързина, за да се върне назад. Не можеше да го вини. Това бе правилният избор.

Просто не очакваше, че ще бъде оставен така.

Бронираният войн продължаваше да се смее глухо, очевидно наслаждавайки се на паниката на жертвата си. Нямаше закъде да бърза. Алтиарин този път бе напълно безпомощен. Ако се опиташе да избяга, убиецът щеше да го прониже в гръб. Не можеше да отскочи — бягайки от едното острие, щеше да бъде посечен от другото.

В този момент Римиел се стовари от тавана върху противника си, след като се бе покатерил там като муха. Обезоръжен от могъщия си противник, вампирът се бе шмугнал иззад ъгъла на коридора, правейки се, че бяга, а оттам със светкавична бързина се бе покатерил по стената към високия, скрит в сенки таван, пробивайки със силните си пръсти дупки в камъните му, като така се бе задържал да не падне. Стремейки се да не вдига шум, но и да не губи време, той бе допълзял като паяк над врага си, а през цялото време се молеше приятелят му да оцелее достатъчно дълго. За нещастие Алтиарин бе обезоръжен твърде бързо, по-бързо, отколкото вампирът бе допускал, че е възможно. Убиецът обаче не го беше довършил, решен да се наслаждава на ужаса, който жертвата му изпитваше.

Сега обаче вампирът падна зад него, бърз като светкавица, хвана с две ръце шлема му, както бе направил с неговия събрат, и силно завъртя главата му настрани. И този убиец падна със счупен врат, без дори да разбере какво го е убило.

Бронираната фигура се свлече на пода.

— Това бе впечатляващо — каза Алтиарин.

Римиел пусна жертвата си и доближи черният елф.

— Добре ли си? — попита той разтревожен.

— Да — кимна Алтиарин, — като изключим това, че ми е накърнено самочувствието. Бях само компетентен зрител на случващото се. Дори не можах да го забавя.

— Направи достатъчно. Аз съм този, който трябва да се извини, Алти. Не исках да те оставям сам срещу това чудовище, но нямаше как да ти помогна. Ако нещо бе станало… — вампирът не довърши.

— Нищо обаче не стана, благодарение на теб — вдигна ръка черният елф, — вече стана това, което искаше, приятелю. Сега бе мой ред да се опра на теб.

В този момент дойдоха Лерта и Алтира.

— Как… — очите на лечителката се разшириха.

— Бе ред на Римиел да ме спасява — отвърна Алтиарин.

Алтира погледна към любимия си с благодарност и го целуна, а после прегърна и баща си.

Когато се разделиха, черният елф каза:

— Още нищо не е свършило. Трябва да намерим Арно.

— Поне вече имаме това — каза Римиел, вдигайки странното оръжие на убиеца. Той разгледа намръщен дръжката му, сетне натисна нещо по нея и с щракане двата меча се разделиха. Той подхвърли един на черния елф.

— След теб, учителю — усмихна се вампирът.

— Надявам се, че не долавям насмешка в гласа ти — отговори Алтиарин.

— Бих ли посмял?

— Все още не си надминал учителя си.

— Разбира се, че не съм.

— Момчета! — повиши глас Лерта. — Имаме и по-важна работа от това да се надприказвате.

Ала когато видя Алтира, гледаща с възхищение баща си и любимия си, не можа да сдържи усмивката си.

Но после се сети за Арно и щастието й угасна. Четиримата се затичаха към покоите му.

* * *

Маркус най-сетне притисна Арно към стената. Битката с дебелака му бе отнела повече време от очакваното. Арно бе в по-добра форма, отколкото изглеждаше. Но все пак си оставаше шишко и еретик, а с инквизитор Маркус бе волята Божия.

Остриетата на двамата се бяха кръстосали, а Арно опираше с гръб стената на спалнята. Маркус натисна с меча си и опря сабята на барона до собственото му гърло.

— Господ най-сетне ще накаже грешната ти душа — изръмжа инквизиторът.

В този момент Арно направи нещо неочаквано — удари го с огромния си корем. Маркус изгуби равновесие и падна назад, а Арно удари със сабята си. Мечът изхвърча от ръцете на инквизитора, а миг по-късно сабята на барона докосна неговото гърло.

— Баща ти беше голям войн — каза тежко Арно, — но явно от него си наследил само лошото. Играта свърши, Маркус. Интересно ми е как ще погледнат хората на касапницата, която извърши в моя дворец.

— Ще погледнат добре, щом разберат, че дружиш с вещици и вампири! — изграчи инквизиторът с мораво от яд лице. — Освен това не мисли, че си спечелил. Моите убийци скоро ще дойдат и ще те заколят като свиня за Рождение Томаново.

— Не мисля — долетя гласът на Алтиарин, който влезе в залата, следван от Римиел, Лерта и Алтира. Маркус зяпна към тях и лицето му пребледня като на мъртвец.

— Това е невъзможно… — прошепна той.

— Дали? — повдигна вежди Алтиарин и очите му почерняха. — Мисля, че този път не избра добре противниците си, инквизиторе.

— Съгласен съм с моя приятел — кимна Римиел и зъбите му се удължиха, — наистина ли мислеше, че смешните ти войни ще победят нас, господарите на мрака?

— Вие сте отвратителни същества, проклети от Бога! — кресна Маркус, вън от себе си от яд. — Не ще спечелите нищо! Томан няма да остави такъв свой предан слуга да умре! Ето, сега ангел ще се спусне от небето и ще ви изпепели в небесната си светлина.

— На твое място не бих го искала — прекъсна го Лерта, — твоите хора избиха дузини невинни, инквизиторе. Хора, които просто вършеха работата си. На твое място изобщо не бих искала да погледна своя бог в очите.

— Еретическа бълвота — отговори Маркус бързо, сетне погледна към Арно. — Бароне, обръщам се към вашата вяра. Вярвам, че дълбоко в себе си сте благочестив, ако и жестоко заблуден човек. Няма да допуснете тези скверни създания да ме убият, нали?

— Няма да те убиваме — замислен каза Арно, — но ще те вържа тук, насред касапницата, с писмо. Нека хората видят що си сторил и да видим дали ще повярват на приказките ти за вещици и вампири.

Баронът се усмихна студено.

— А аз ще ида в Манастира на Озарението. Мисля, че следващият епископ на Ридпе ще е много по-благочестив човек от теб, инквизитор Маркус.

Маркус Зхул се опита да каже нещо, но Арно го чукна с тъпото на меча по слепоочието и инквизиторът припадна. След това, с помощта на Алтиарин и Римиел, го вързаха и запушиха устата му. Арно остави свитък, в който обясняваше как вероломно е бил нападнат от епископа и неговите убийци. В свитъка имаше дълго извинение към семействата на убитите и обещание, че в слаб опит за компенсация съкровището на барона ще се раздели между тях. Арно пишеше, че има нужда да отиде в манастир и да се посъветва с духовно лице за ужаса, който е преживял, но скоро ще се върне, с предложение за нов и праведен епископ и с каквато помощ може да предостави на роднините на пострадалите. Докато пишеше бележката, гърлото на барона се сви. Той обичаше искрено слугите си, познаваше семействата им, даваше им каквото може от личното си имане. Не можеше да повярва, че са били избити по този ужасен начин.

— Няма нужда да идваш с нас — опита се да го успокои Алтиарин, — преживя достатъчно. Ще се оправим и без приятелите ти от онзи манастир.

— Не бива — поклати глава Арно, докато едрото му тяло се тресеше от сълзи, — щом казвате, че светът зависи от вашата мисия, значи е тъй. Трябва да узнаете какъв е този камък и кои са онези пилигрими, които ви преследват. Ако знанието на моите приятели е ключът към успеха ви и не ви го дам… тогава целият свят може да погине. Не мога да рискувам.

— Тогава кажи ни къде е онзи манастир и ние сами ще го открием — предложи Римиел. — Или ни дай препоръчително писмо, с което да ни посрещнат. Това ще свърши работа.

— Няма — поклати глава Арно, — ония монаси са подозрителни. Инквизицията ги смята за еретици и търси и най-малък претекст, за да ги унищожи. Ще ви помислят за нейни шпиони. Както видяхте, те не се спират пред нищо…

— Добре де, но управлението на града? — намеси се отново Алтиарин. — Как ще погледнат хората като видят барона си избягал, а инквизитора си — убиец?

— На хората им стига, че ще имат виновник — отговори баронът, — мен ме притеснява как ще реагират роднините на моите стражи и слуги. Те са ми приятели. Сега ще помислят, че плащам с пари за смъртта на близките им.

— Те ще знаят, че не ги лъжеш — каза тогава Лерта, — от всичко, което видях, знам, че те правят разлика между теб и останалите управници, като този луд човек тук.

И лечителката погледна към Маркус, а на лицето й се изписа безкрайно съжаление, като към човек, толкова тежко болен, че за него няма спасение.

— Това ме кара да се чувствам още по-виновен — потърка очи Арно, — но понякога човек трябва да взима трудни решения. Вярвам на това, което казахте за зеления камък. Вярвам, че моите приятели от Манастира на Озарението ще могат да ви кажат нещо повече за него и пилигримите, които ви преследват. Малко са тайните на историята и религията, скрити от тях. И ако тяхното знание е ключът към спасението на света… Нямам избор, освен да ви помогна.

Настъпи мълчание.

— В такъв случай да тръгваме — каза накрая Алтиарин. — Колкото по-бързо свършим работа в онзи манастир, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш в този град. Той ще има нужда от теб, особено сега, след провала на своя епископ.

* * *

Маркус Зхул се събуди от студен допир по кожата си. Той отвори очи и с отвращение видя как дълга стоножка пълзи досами лицето му. Понечи да стане, но усети, че е вързан.

Огледа се. Какъв късмет! Зората едва се пукваше, а онези глупаци си бяха тръгнали. Сега щеше да намери проклетия свитък и да го изгори. Сетне да каже, че баронът е полудял и е изклал всички с помощта на вампир и черен елф. Да, точно така щеше да направи!

Какъв глупак бе Арно, че го бе оставил жив! Колко безсрамен бе, задето бе заминал, изоставяйки града, за да ходи да се съветва с други еретици!

Маркус се опита да се освободи, напрегна се да охлаби въжетата. Но уви, те бяха здраво стегнати. Инквизиторът зави от яд и безсилие. В този миг видя фигурите на монаси и замръзна.

Негови братя!

Усети как някой с крак завърта тялото му и почувства, че лицето му пламва. Какво унижение! Който и да бе непредвидливият монах, щеше да си плати за обидата.

Усети как някаква ръка маха кърпата от устата му и се развика:

— Веднага ме отвържете! Ерес! В града има убийци!

— Тихо, инквизиторе — отвърна студен глас. Маркус погледна нагоре и потръпна. Над него се бе надвесила закачулена фигура. Лицето й почти не се виждаше, но и малкото, което се показваше, бе достатъчно. Дори на неясната светлина на утрото личеше как в плътта на монаха пъплят насекоми, а самата тя се разлага.

Що за привидение бе това, помисли си Маркус и изтръпна.

— Кажете какво се е случило. Някой грешник е постъпил зле с вас. Да не е един вампир, с кестенява коса и дълго палто? Той е крадец, инквизиторе. Лош човек.

— Крадец и убиец! — кресна Маркус, окуражен от думите на зловещата фигура. — Дойде заедно с…

И инквизиторът разказа цялата злощастна история, как вещицата и вампирът бяха отседнали при барона еретик, как той бе дошъл със смели войни на вярата да прочисти езическото сборище и как се бяха отнесли с него. Пилигримът го слуша внимателно, докато в един момент тирадата не му омръзна. Тогава отвори уста и без предупреждение повърна върху лицето на нещастния инквизитор цял фонтан личинки. Маркус отвори уста да изпищи, но отвратителните животинки изпълниха устата, носа, очите и ушите му, стръвно разкъсвайки кожата, плътта, а накрая и костите му. За броени секунди цялата глава на инквизитора бе изядена, а личинките се плъзнаха към останките от тялото и по пода, търсейки още трупове, с които да залъжат неутолимия си апетит.

Пилигримът се изправи и стисна зъби. Бе положил толкова усилия да настигне противниците си, дори бе използвал магията си, за да изкриви реалността и да преодолее разстоянията по-бързо — нещо, което го бе изтощило неимоверно. Но напразно, враговете му отново се бяха измъкнали, а палячото в краката му дори не бе успял да ги забави.

И все пак вече бе много по-близо до тях. Трябваше да се напрегне още малко и те щяха да му паднат в ръчичките.

И тогава светът щеше да сподели незавидната участ на инквизитор Маркус.