Александър Драганов
Сказания за ледената планина (10)

Глава VIII

Римиел излезе на палубата и усети как вятърът приятно развява косите му. Имаше нужда да се разхлади, макар горещината, която изпитваше да не бе причинена от времето, с чиито прищевки той — като вампир — отдавна не се съобразяваше.

Денят на кораба бе минал прекрасно и той почти бе забравил, че е беглец, който носи тайнствен артефакт и бяга от свръхестествени убийци. Четиримата бяха разговаряли цял ден на палубата, анонимни сред останалите вглъбени в свои емоции пътници, и се бяха сближили така, както никога досега не бе ставало. Алтира се гушеше в Римиел сякаш двамата ходеха заедно от години, а той усети приятна топлина, която се разля от сърцето по тялото му и през целия ден се усмихваше, изумен от това, че съдбата го е дарила с това прекрасно момиче, върнало му радостта от деня, от света. Лерта го приемаше радушно, сякаш за миг бе скочил от статута на приятел до този на син, което го караше да се чувства леко странно — все пак бе по-стар от нея. Дори Алтиарин се отнасяше по-дружелюбно, макар някога да го гледаше изпод вежди. Като цяло обаче той се мъчеше да извини поведението и съмненията си отпреди, затова бе мил дотолкова, доколкото му бе възможно и дори си позволи да даде някои съвети на вампира.

— Ще трябва да ти купим оръжие — почти бащински каза той. Репликата стоеше съвсем не на място, тъй като двамата гледаха спокойните води на реката, всеки прегърнал любимата си.

— Не мисля, че имам нужда от това — отвърна вампирът разсеяно, — знаеш какви са силите ми.

— Не всичко може да бъде ухапано, Римиел — поклати глава Алтиарин. — Спомни си битката с червеите.

— Не искам. Не и сега — бе отвърнал вампирът, а Алтира се бе засмяла. Смехът й заромони като музика, галеща слуха му.

Когато се бе свечерило, тримата му приятели бяха хапнали, взимайки си храна от корабната кухня, чиито представители обикаляха с кошници пътниците, а малко по-късно се бяха прибрали по каютата си, като Римиел бе останал насаме с Алтира.

И там, докато бяха сами, устните им се бяха слели в едно и той я бе прегръщал и милвал, а тя му отвръщаше със същото. Не се познаха — още бе рано за това, а той не искаше да избързва или да я плаши. Но се чувстваше, сякаш малко остава да се задуши от страст и въпреки целия си опит с нежния пол бе притеснен като младеж на първа среща.

Когато Алтира най-после заспа, той я зави с одеялото, оставено от грижливите съдържатели на кораба, и излезе навън, където сега си припомняше всичко станало през последните няколко дни. И това, че е с Алтира, бе лъчът светлина, достатъчен, за да разпръсне тъмнината, струпала се от зловещите и необясними събития, свързани с мътния камък в джоба му и преследващите го пилигрими.

Или поне така му изглеждаше.

— Не можеш да спиш, а? — обади се кормчията на кораба.

Римиел го погледна. Вятърът задуха по-силно, развявайки косите му. Вампирът присви очи.

— Нещо такова — излъга той, — малко силно духа, не мислиш ли?

Кормчията се намръщи. Той единствен от екипажа бе останал на корабчето.

— Да. Проклет да съм, ако разбирам откъде дойде този вятър. Нищо не подсказваше за него — нито по облаците, нито по времето.

Римиел усети как при тези думи го обзема безпокойство. Вятърът духна по-силно, развявайки палтото му.

— Що не вземеш да се закопчееш? — попита кормчията. — Ще настинеш така.

— Не се притеснявай — отговори вампирът, — добре съм си.

И се загледа в тъмното. На палубата на кораба имаше разположени фенери, които светеха с неясна светлина и правеха нощта около тях да изглежда плътна. Ала Римиел нямаше проблем да вижда в тъмното и така можеше да огледа околността — бреговете, по които горите край Ледената планина съвсем бяха оредели, водата на реката, в която плуваха разтревожени риби. Внезапно погледът му долови някакво движение, нещо далечно в тъмнината, което обаче се движеше с невероятна бързина.

Римиел се загледа в него и в следващия момент очите му се разшириха.

— О, богове — прошепна той.

Някакво грамадно същество летеше към тях — с тънко тяло и гигантски, плющящи криле. Вампирът си даде сметка, че то е източникът на вятъра, опъващ платната на кораба и веещ косите му, и се замисли колко ли голямо трябва да е създанието.

Нима пилигримите бяха призовали дракон от древността, който да тръгне по дирите му?

— Бог е само един — скара му се кормчията. — Томан, великият Изкупител. Не позволявай на бабите покрай Ледената планина да ти изпият ума с глупостите си.

— Имате ли спасителни лодки? — не му обърна внимание вампирът. Той се мъчеше да различи контурите на странното същество, но в това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Като че насекомо се приближаваше към кораба, нещо като пеперуда, ала стократно по-голяма отколкото е редно.

Римиел се сети за червеите и потрепери. Ето че монасите му бяха изпратили нов противник, още по-могъщ от предходните.

— Не — намръщи се кормчията, — това е речен кораб. Какво толкова може да стане?

— Събуди екипажа — поклати глава Римиел — и завий към брега. Към кораба приближава чудовище!

— Какво? — не разбра събеседникът му и се намръщи. Обветреното му лице стана неприветливо.

— Момче, ти да не си пил?

— Прави каквото ти казвам! — изкрещя Римиел и се спусна по стълбите на кораба, към коридора с каютите. Заблъска по всички врати, викайки:

— Ставайте!

Алтиарин първи отвърна на виковете му, като излезе в пълна бойна готовност от вратата на своята каюта, наметнал плащ и с изваден меч, сякаш изобщо не бе спал. Тих и смъртоносен както винаги.

— Какво става? — попита той. Гласът му звучеше спокойно, но очите му бяха напрегнати.

Той е уморен, даде си сметка Римиел. Уморен и шокиран от всичко, което става с такава бързина, че той не може да се адаптира. Дъщеря му се бе влюбила във вампир. Бе изгубил дома си. И го преследваха чудовища.

Аз му докарах всичко това, помисли си с горчивина вампирът. Страхотен приятел, няма що.

— Римиел, какво има? — повтори Алтиарин.

— К’во сте се разприказвали, за вас сън няма ли бе, ей! — обади се някакъв шишкав мъж, изскочил от каютата си.

— Чудовище — повтори вампирът, — огромно крилато чудовище идва от Ледената планина!

Последното той добави за учудените лица, подали се от вратите на каютите си. Хората по тия земи изпитваха суеверен ужас към планината и лесно можеха да повярват, че нещо зло се е спуснало от върхарите и.

Алтиарин обаче леко пребледня. Той прочете истината в лицето на приятеля си.

Пилигримите отново ги бяха намерили.

— Да тръгваме! — каза той на Лерта, докато Римиел хвана за ръка показалата се Алтира.

— Трябва да бягаме! — обясни бързо вампирът. Четиримата се спуснаха обратно към палубата, заедно с учудените хора, повечето от които мърмореха. Други направо ругаеха, но немалко от тях се върнаха в каютите си, за да си вземат багажа и да се приготвят да напуснат кораба.

Бяха усетили страха в гласа на вампира.

Римиел и спътниците му изскочиха на палубата. Кормчията бе спрял работа и се бе обърнал с гръб към руля, с ужас наблюдавайки как огромна и неясна фигура приближава кораба.

— Какво, в името на Томан, е това? — попита той, а в тона му прозвуча истерия.

Римиел вече виждаше ясно създанието. Призля му. Това бе огромна пеперуда, с размах на крилете поне 20 метра. От постоянните й махове брулеше силен вятър, а уродливата й глава оглеждаше палубата на малкото корабче под нея, сякаш търси нещо. Щом многофасетъчните и очи се спряха на Римиел, тя нададе нещо като тържествуващ съсък и се спусна към него.

Хората, излезли на палубата, се разпищяха. Неколцина сглупиха и скочиха в реката. Ледените й води им изкараха дъха и ги парализираха — веднъж потънали в нея, те повече не излязоха.

Екипажът на корабчето бе реагирал бързо. Сега моряците бяха приготвили саби и абордажни куки, с които да посрещнат огромното същество. Пеперудата обаче ги повали със силните пориви вятър, навяващ от огромните й криле, а от уродливата глава се чу подигравателен, хрипкав звук — като сподавена кихавица.

Алтиарин събори жена си и дъщеря си на дъските, сетне се претърколи назад и извади меча си. Римиел отскочи настрана и избегна лепкавите лапи на създанието, които хищно се протегнаха към него.

Пеперудата прелетя от другата страна на кораба, сетне се обърна и отново се насочи към тях. От гърлото й излезе пронизителен, странен писък, като на щурец, свирещ през гигантска фуния.

— Вие докарахте това същество! — развика се някой. Римиел видя свещеника, дошъл сред пътниците, висок мъж с грубо лице и пламтящи очи. Позна го веднага. Този бе от духовниците, които винаги в паството си търсеха вината за всяко случило се бедствие.

Но в случая бе прав, разбра вампирът и усети да го жегва чувство за вина. С присъствието си бе привлякъл пъкленото същество на пилигримите към този кораб.

Привлечена от гласа на свещеника, пеперудата наклони странната си глава към него и изплю някакво противно лепкаво вещество, което го обгърна от глава до пети. Духовникът изпищя, сякаш са го полели с врящ катран и хукна към реката, за да скочи в нея.

Дори обаче не можа да стигне перилата — целият изгоря от странното вещество и се разпадна на купчина от неясна субстанция, която започна да се изпарява в хладния нощен въздух.

В това време пеперудата продължи полета си. Огромните й криле минаха като остриета през мачтите на малкото корабче и ги събориха. Цялото корабче се разтърси от този удар. Дъските му се нацепиха, а то се наклони опасно на една страна.

Римиел скочи към руля, изблъска кормчията и отчаяно изви корабчето към брега. Това бе надеждата на всички. Ако потънеха сега, щяха да умрат, смразени от ледената вода.

Всички, освен него.

А той нямаше да преживее толкова смърт да тежи на раменете му.

Пеперудата отново пикира във въздуха. Бяха принудени да залегнат. Злокобното насекомо плю още от странното вещество в устата си към Римиел. Той с мъка избегна атаката и веществото удари палубата. Не засегна никого, но прогори дъските и слезе към долните нива на корабчето.

Всичко започна да се разпада.

Заради него.

— Имам нужда от помощта ти — каза Алтиарин, изникнал като сянка.

— Какво? — Римиел го погледна като обезумял, като с крайчеца на окото си не изпускаше неестественото насекомо. Пеперудата отново се бе издигнала във въздуха и се готвеше пак да се спусне към тях. Надаваше странни, пискливи звуци, от които го полазиха тръпки.

В това време хората бяха изпаднали в пълна паника. Мнозина скочиха зад борда, мъчейки се да оцелеят в ледената вода. Някои се пребиха в плитчините до брега, други попаднаха в ями и се удавиха, а трети се добраха премръзнали и мокри до безопасността на сушата, изпълвайки нощния въздух с проклятия.

— Когато пеперудата се спусне към нас, ме метни към нея така, че да се приземя на гърба й — продължи черният елф.

— Какво? — зяпна го вампирът.

— Млъкни и изпълнявай — сряза го Алтиарин. — Имам нужда от твоята сила. Ще вземеш жена ми и дъщеря ми и ще ги пазиш от ледената вода, докато се върна. Ще убия това същество!

— Но… — опита се да каже Римиел.

В това време пеперудата нададе зловещ крясък и отново се спусна към корабчето.

— Направи го! — кресна черният елф.

Вампирът кимна, хвана Алтиарин с две ръце през кръста и го хвърли с все сила, така че той да се озове над огромното създание. Пеперудата изгледа с многофасетъчните си очи летящата към нея черна фигурка и разтвори странните си мандибули, изплювайки към елфа киселинната си слюнка.

Лерта изпищя, но Алтиарин се завъртя във въздуха и успя някак си да избегне смъртоносния заряд, макар наметалото му тежко да пострада. Огромна дупка се появи в него, докато черният елф направи салто, за да кацне на гърба на чудовищното насекомо. С едно движение той свали плаща си, преди киселината да достигне тялото му, и заби дългия си тънък меч в тялото на зловещото създание.

Пеперудата нададе неистов писък и остана да кръжи над кораба, бясно махайки с криле. Огромни вълни се издигнаха от реката, следствие на въздушното течение, и се отправиха към кораба.

Паникьосан, Римиел сграбчи дошлата при него Алтира и се обърна към Лерта. Знахарката протегна ръка, която да стигне неговата, но вълната се оказа по-бърза.

Ледената вода блъсна лечителката и я хвърли в тъмните води на реката.

— Мамо! — извика Алтира.

Римиел усети ужасно чувство да свива стомаха му. Те щяха да умрат заради него.

В следващия момент втора вълна блъсна и него. Изхвърли го навътре в реката, но той не изпусна Алтира, която се притисна до него, изпаднала в шок.

Когато изплуваха от водата, Римиел усети, че тя цялата трепери и бе сигурен, че не е само от студ.

Бе я провалил, даде си сметка той. Майка й бе потънала заради него.

Но сега трябваше да извади Алтира от водата, да я отведе далеч от ужасната пеперуда. С виждащите си надалеч очи видя как Алтиарин отчаяно забива меча си отново и отново в уродливата глава на насекомото, отклонявайки го в противоположна на него посока. Съществото надаваше неистови, зловещи писъци и плюеше киселинни храчки, които оставяха пушещи следи навсякъде, където удареха.

Вампирът искаше да скочи към него, да го разкъса, да го убие. Но това нямаше да помогне. Чудовището бе само марионетка в изгнилите ръце на пилигримите. Дори да успееше да го победи, те щяха да изпратят друго.

А Алтира щеше да умре.

— Т-т-татко — прошепна тя, треперейки — м-мамо…

Сърцето на Римиел щеше да се пръсне. Той не можеше да помогне на баща й, така, както не бе могъл да помогне и на майка й. Трябваше да спаси нея.

Сега тя щеше да го намрази.

И той си го заслужаваше.

С тази мисъл вампирът заплува към далечния бряг с невероятна скорост, макар и само с една ръка — с другата придържаше момичето до себе си. Нощната тъма погълна битката зад гърба му.

Далеч назад в мрака, пеперудата нададе триумфален писък.