Александър Драганов
Сказания за ледената планина (5)

Глава III

— Тежък ден, а? — попита Алтиарин жена си, докато нежно масажираше раменете й. Двамата бяха застанали край масата за вечеря. Дъщеря им Алтира спеше, свита в ъгъла, със стиснати юмруци.

— И не само за мен — Лерта не изпускаше от очи дъщеря си. Тя се бе върнала в колибата разстроена, но не досаждаше на майка си, която лекуваше краката на старицата, дошла да търси помощ. Оказа се, че заболяването й е опасно. Ако не бе дошла за преглед, възрастната жена можеше да остане на легло. Лерта я спаси с магията и с билките си, но това й отне много време и сили. Докато свърши, дъщеря и бе заспала. Така бе останала насаме със съпруга си, който внимателно раздвижваше мускулите по врата й, изправен зад стола.

— Алтира дойде щастлива сутринта, но следобеда настроението й рязко се промени. Не мога да не отбележа, че това стана, след като ти говори с нея. Какво й каза?

— Наблюдателна си — отвърна внимателно Алтиарин, докато тънките му, но силни пръсти масажираха шията й. — Отпусни се малко, тъй като си доста схваната.

Лерта го послуша, но все пак каза:

— Благодаря за комплимента и масажа, но не се опитвай да смениш темата. Вече 20 години сме заедно. Малко е трудно да ме заблудиш с толкова плосък номер.

— Алтира просто е много млада — отговори неясно Алтиарин. — Имаш ли нещо против да си налея малко греяно вино? Ти искаш ли?

— Да, не и да, но ти пак се опитваш да смениш темата — отвърна знахарката.

Алтиарин наля два бокала вино и седна пред съпругата си.

— Сутринта я видях да се целува с Римиел — каза накрая черният елф, докато отпиваше от чашата си.

— Да се целува с него? — вдигна вежди Лерта. — Знаех, че го обича, но чак дотам…

— Знаела си? — зяпна Алтиарин.

— Е, каза ми го тази сутрин, но това, че го обича, не е голяма тайна. Тя е очарована от него още от съвсем малка. Затова успя да елиминира вампирското му проклятие. Само чистата любов може да даде сила за такова заклинание.

Черният елф се облегна назад на стола си.

— Той не е мъж за нея — каза внезапно.

Лерта също отпи от виното си. Усети, че трябва да е внимателна в този разговор, че този път няма да може да омае съпруга си със сладки приказки, както правеше в повечето им семейни спорове.

— Ти не го харесваш — накрая каза тя.

— Не е, че не го харесвам — махна с ръка Алтиарин, — той ми е приятел и не бих искал да му се случи нещо лошо. Но повече искам дъщеря ми да е щастлива. Той не може да я направи такава. Сама знаеш, че не може да обича.

— Подозирам го, но не съм сигурна — отвърна Лерта. — Наистина той е изпитал огромна мъка от загубата на Жийна. Но дали сърцето му е изстинало за любовта? Това никой не може да каже. След смъртта на Лертиена ти допускал ли си, че ще обичаш друга?

Той потръпна. Лертиена бе черна елфа от Иррхас-Аббат, убита от жреците на черните елфи. Алтиарин бе отмъстил за нея и го бяха прогонили от града.

— Извинявай, че ти припомних това — вдигна ръка Лерта.

— Няма нищо — отпи от виното си Алтиарин, — поставяш ми добър въпрос. И все пак между мен и Римиел има разлики. Той отдавна е забравил скръбта си. Сега се е отдал на доста хедонистично съществувание.

— Изобщо не е прежалил любимата си. Но разбирам какво имаш предвид — въздъхна знахарката, — аз самата не знам какво да мисля. Ала зная едно, Алти. Моят баща много дълго време не одобряваше това, че с теб сме заедно. Идеята да приютим черен елф му се видя светотатствена, а тази да се влюбя в него — безумна. Но той бъркаше, а ние бяхме прави.

— Не е същото — отвърна елфът. — Тира е много млада, а Римиел е древен.

— Винаги има разлики. Но ти дори не му даваш шанс.

— Не и ако залогът е щастието на дъщеря ми.

— И нима тя няма право на мнение?

— Тя е още много млада, скъпа.

Двамата замълчаха. Лерта въздъхна. Както се бе опасявала, Алтиарин имаше изградено мнение по въпроса и не смяташе да отстъпва от него.

Двамата погледнаха спящата Алтира. И в този миг на вратата се почука.

Алтиарин скочи на крака.

— Ако е пак този монах… — процеди той и извади меча си.

— Внимателно, Алтиарин — каза Лерта, а гласът й бе пълен с уплаха, — личовете са могъщи противници.

Но черният елф вече бе отворил вратата. На прага стоеше Римиел. Бе поръсен със сняг, красивото му палто бе раздърпано, а лицето му бе изопнато от напрежение.

— Ти? — повдигна вежди Алтиарин.

— Монахът ме нападна, Алти — каза бързо Римиел, — и не беше сам. Човекът, когото търсеха влезе в замъка ми. Малко по-късно пилигримите го последваха и ме нападнаха. Едвам се измъкнах.

Изражението на Алтиарин остана неразгадаемо.

— Влизай — каза накрая той на вампира и затвори вратата зад гърба му — и ми разкажи по-спокойно какво се е случило.

— Добър вечер — каза Алтира, надигайки се от леглото си. Наблюдаваше предпазливо Римиел, без да знае какво да каже. Той колебливо й махна.

— Здрасти.

— Здравей, Римиел — посрещна го и Лерта. — Добре си дошъл, макар явно не по хубав повод. Какво стана?

Римиел набързо разказа за събитията, които се бяха случили. Очите на тримата се разширяваха все повече и повече.

— И след като взе онова, което пилигримите търсят, реши да дойдеш при нас? — попита Алтиарин невярващо.

— Да, в името на боговете! — избухна Римиел. — Къде според теб трябваше да отида? Вие сте единствените ми приятели!

— Разбира се, Рими — вдигна ръка Лерта, — успокой се.

Сетне стрелна с поглед Алтиарин. Черният елф се сви виновно.

— Покажи ми този камък — обърна се знахарката към вампира.

Римиел бръкна в джоба на палтото си и извади мътнозеления предмет. Лерта залитна назад, а Алтира изохка.

— Какво става? — повиши глас Алтиарин и се обърна към вампира. — Какво си донесъл в дома ми? Прибери го!

— Не — махна с ръка Лерта, — трябва да видя какво е.

И магьосницата протегна плахо ръка към камъка, докосвайки го с пръст. Потръпна цялата и затвори очи. В съзнанието й се появи демонична картина на пълен мрак, от който се надига нещо ужасяващо.

Тя отдръпна бързо ръка.

— Това е нещо зло — каза тя. — Добре си сторил, че не си го оставил на личовете, Римиел.

— На какво? — попита той.

— Личове — отвърна Лерта, — магьоснически фолклор. Става дума за умрели магьосници, чиито тела се придвижват от спомена на отдавна отминал копнеж. Подозирам, че тези пилигрими са такива. Когато ми каза, че умиращият старец е говорил за края на света, го сметнах за пресилено. Сега обаче не мисля така. В този камък е затворено нещо неописуемо зло. То не бива да излиза оттам. Частта за водопада обаче ми е неясна.

— Водопадът на Зората — неохотно обясни Алтиарин. — Намира се в Древния лес на Всемайката, там, където живеят светлите елфи. Според легендата, водите са осветени от самата древна богиня и са анатема за всички създания на мрака.

— Старецът каза, че трябва да отнеса камъка там — каза Римиел.

— Невъзможно — поклати глава Алтиарин, — това е на другия край на Тарр. Пътят минава през сърцето на Кралските предели, покрай Ридпе, вторият най-голям град на човечеството. Инквизиторите ще те надушат, Римиел. Ще те надушат и ще те убият. По-добре да рискуваме битка с личовете тук, където познаваме територията и няма да се намесят трети лица.

— Благодаря за предложената помощ — кимна вампирът благодарно.

— Ти си приятел — сви рамене Алтиарин, след което добави: — дори за някои неща да не сме съгласни.

Вампирът сведе поглед.

— Нещо не е наред ли? — намеси се Алтира.

Римиел обаче отново бе вдигнал глава.

— Но ако се изправим срещу личовете тук, ще загинем, Алтиарин. Ти не знаеш каква сила имат тези същества. Разкъсах няколко от тях, но те отново се сглобиха — като играчки на полудял бог. Някои от тях призовават опустошителна магия, а предводителят им владее магия, която изкривява самата реалност.

Кръвта на Алтиарин се смрази. Той бе чувал, че Влъхвите на смъртта, най-върховните магове на Черния крал, владеят подобна магия. Не можеше да си представи, че някакви човешки немъртви също я умеят, но и не виждаше каква изгода има вампирът да го лъже.

— Значи трябва да отидем до Древния лес заедно — предложи с тих глас Алтира. — Самичък, Римиел няма да може да стигне до светлите елфи. Но с наша помощ…

— Ако стигна гората на светлите си братовчеди, те ще ме убият само заради това, което съм. Но аз няма да я стигна, тъй като преди това ще ме уловят инквизиторите. Това е невъзможна мисия, дъще.

— Но ако останем, умираме със сигурност — възрази Алтира, — нали така, Римиел?

Вампирът я погледна и за момент зяпна, след което се овладя.

— Няма да можем да победим личовете.

— Значи ще трябва да тръгнем — кимна простичко Лерта. — Тира е права. Пред сигурна смърт и предполагаема такава трябва да изберем второто. А и нещата в Кралските предели не са толкова зле като едно време, Алти. Хватката на Църквата доста поомекна.

— Недостатъчно — възрази Алтиарин, — но за съжаление си права. Изглежда отново ще трябва да напусна дома си.

Римиел отстъпи назад.

— Нямам право да искам това от вас — каза той, свел поглед, — направихте достатъчно за мен. Казахте ми какъв е камъкът, казахте ми къде трябва да ида. Останете тук на спокойствие и недейте рискува щастието си заради мен.

— Римиел, никога не бихме те оставили! — повиши глас Алтира. Лерта поклати глава. Познаваше емоцията, която отекна в думите на дъщеря й. Тя самата я бе изпитала, когато видя Алтиарин, разкъсан от огромния звяр Йети, преди повече от 20 години.

— А и е много късно за това! — сопна се Алтиарин. — След като знаем за камъка и това какъв е, едва ли онези пилигрими биха рискували да ни оставят живи. Бягаме и за собствения си живот, Римиел, не само за твоя.

— А и за живота в целия свят — намеси се Лерта. — Никой от вас не видя какво крие този камък, освен мен. Това нещо не бива да бъде пуснато в Тарр.

— Обличайте се тогава и тръгвайте — нареди Алтиарин, превръщайки се за миг в някогашния пълководец на черните елфи.

— Веднага? — не повярва на ушите си Алтира.

— Да. Защо продължаваш да ме гледаш? Действай!

Смаяната полуелфа изпълни заръката на баща си и скоро двете с майка си бяха готови за път — облечени и натоварени с вързопи храна и завивки. Алтиарин само наметна плътното си наметало и отново препаса меча си, след което извади горящите цепеници от печката в къщата им и ги разхвърля по пода.

— Какво правиш? — попита Алтира изненадано.

— Не искам онези изроди да ровят в дома ми — отговори черният елф, — по-добре всичко да изгори. Да тръгваме!

И макар Римиел да бе получил мътнозеления камък, Алтиарин бе този, който поведе малката група из студената нощ в подножието на планината.

* * *

Няколко часа по-късно Пилигримите на Тъмното Начало достигнаха изгорялата къща. Бе най-тъмната част на нощта, малко преди зазоряване. Монасите видяха останките й и се спогледаха.

— Крадецът е минал оттук — каза един от тях.

— Взел е преднина — добави друг.

— И е намерил съюзници — обади се трети.

— Сякаш това ще им помогне — изсмя се четвърти и призрачният смях отново проехтя, този път досами извисяващите се ледени хребети.

— Не ще избягат от моите животинки — заключи водачът и вдигна длани около устата си като човек, който се кани да вика. Ала вместо крясък от гърлото му излезе оглушителен хрипкав звук, нещо средно между съскане и тракане.

Пилигримът свали ръце от лицето си и се усмихна, при което мъртвата плът на лицето му се напука.

Краят на света идваше.