Александър Драганов
Сказания за ледената планина (22)

Глава XX

Отведоха ги от бялото дърво на благородниците до друго — по-малко, кафяво. Там щеше да бъде техният затвор. Когато влязоха, видяха, че и то е удобно и елфите на светлината се отнасяха добре дори с ония, които обричаха на смърт.

Телмакин влезе с тях в помещението, след което хлопна дървената врата, прикачена към хралупата, и се обърна към Алтиарин и приятелите му.

— Надявам се разбирате, че всеки опит за бягство е безсмислен — каза той.

Черният елф знаеше това и без да му го казват. Елфите на светлината бяха учтиви, ала не и глупави. Навсякъде имаше лъконосци и рицари, които да се справят с тях, ако опитат да се измъкнат.

— Няма да бягам — каза Алтиарин, — приемам съдбата си. Заслужавам го заради смъртта на дъщеря ви. Трябва обаче да пуснете тях — и той посочи приятелите си.

— Не, Алти — намеси се Римиел, — нека бъда аз. Аз съм немъртвият без надежда за изкупление. Нека си отида със зеления камък. Вие сте тези, които трябва да живеете.

Вампирът се обърна към Телмакин.

— Помилвайте ги, свещенослужителю! Нека аз понеса вината за кончината на вашия брат, но и на вашата дъщеря! Те са добри хора, някой с вашата мъдрост не може да не го разбира!

— Разбирам много повече, отколкото подозираш, мили ми Римиел — усмихна се Телмакин. Мъглата в очите му се разпръсна, за да разкрие абсолютна чернота. А изящният му кристален жезъл заблестя със злокобна червеникава енергия.

Вампирът отвори уста.

— Какво…

— О, богове — прошепна обаче Алтиарин, — о, мили богове. Не и тук.

Телмакин се изсмя.

— Какво става, скъпи? — попита Лерта.

— И стига сте ми се извинявали за смъртта на Инувиел и Леандър — не й обърна внимание свещенослужителят, — наистина сърцето ми бе разбито, когато разбрах, че глупавият ми малък брат е загинал — и Телмакин погледна Римиел. — Но днес знам, че така е трябвало да стане. Леандър бе слаб и наивен, изправи се срещу теб, без да е готов за това. Смъртта му ме научи колко голяма е цената на глупостта. Научи ме къде е истинската сила.

— За какво говори той, татко? — попита и Алтира.

— Ти си жрец на Рамакар — каза обаче Алтиарин вместо отговор, — но как е възможно?

— Всичко е възможно, лорд Алтиарин — изръмжа Телмакин, — когато са замесени Сталкерите на Мрака и великият бог Рамакар. Когато, болен от скръб за брат си, помолих другите елфи за отмъщение, за войни, с които да проследя и смачкам тази пиявица… — той посочи Римиел с показалец — ми бе отговорено, че не бива да отдавам сърцето си на мъстта и всички останали дрънканици, на които ни учат Всемайката и Томан. И тогава обърнах сърцето си към Рамакар. О, да, Алтиарин, прегърнах бога на войната. Нямаш представа какво ми показа той…

И Телмакин се усмихна като безумец.

— Станах неговите уши и очи в светая светих на враговете му, докато продължавах да правя това, което се очаква от един добър свещенослужител на Всемайката. В това време с останалите станаха нещастия, организирани от мен, разбира се. Срещнаха чудовищни врагове или се разболяха. Така стигнах върха. Отне ми десетилетия, но не бързах заникъде. Започнах бавно да тровя вярата във Всемайката така, както преди мен са направили с религията на еднодневките, между другото. Да отслабвам устоите на учението й, да размивам басните за милост и състрадание с ученията на моя бог за сила и възмездие…

— С каква цел? — попита Лерта, а гласът й бе пълен с горчивина. — В какъв свят ще живеем, ако вие успеете?

— В силен свят — отговори рязко Телмакин, — такъв, какъвто трябва да бъде един свят. Но да не се отплесвам. Плановете ми вървяха отлично, дори скъпата ми съпруга не знаеше какво правя. Само дъщеря ми Инувиел заподозря нещо. Тя бе доста умна, а след като майка й внезапно почина, покосена от ухапване на отровна змия, започна открито да се съмнява в мен, да оспорва решенията ми. Тогава моите приятели от Иррхас-Аббат изпратиха отряд срещу джуджетата и моята дъщеря като пълна глупачка отиде да ги защити. И ти свърши моята работа, Алтиарин. Дори не се наложи моят приятел лорд Агамон да се намеси.

Лицето на свещенослужителя се изкриви в демонична гримаса.

— Ти си чудовище — прошепна черният елф, без да може да осъзнае напълно какво чува.

— Глупости — махна с ръка Телмакин, — просто следвам заръките на моя бог. Както той се е отказал от майка си и брат си, така и аз мога да плюя на дъщеря си. Тогава дойде твоят ред, Алтиарин. Ти предаде черните елфи и им направи големи пакости. Уби някои от най-кадърните им жреци. Уби Лихваря. Такива неща не се прощават и храмът на Рамакар ти издаде смъртна присъда, когато получихме откровение. Ние всички, които се кланяме на Бога на Войната. В съня ни се яви Сталкер на Мрака, ангел на черното възмездие, който предупреди, че древният враг, Всемирният Кракен отново се размърдва и че ти си един от онези, които ще се изправят срещу него. Затова не можехме да те убием, а бяхме принудени да чакаме, година след година. Но най-после търпението ни бе възнаградено. Когато Пилигримите на Черното Начало се раздвижиха (отците от Манастира на Озарението бяха така добри да ме уведомят за това), разбрах за каква битка иде реч. Предупредих началниците си от Иррхас-Аббат, те обаче ми дадоха инструкции да не се намесвам, да чакам, да имам вяра в нашия бог. Така и сторих. И наистина, ти не се провали, лорд Алтиарин. Заедно с приятелчето си Римиел и двете вещици, които имаш за жена и дъщеря, съсипахте плановете на личовете, а пътьом размазахте и може би последния орден с истински свети монаси на Томан. Така разчистихте пътя пред тоталното господство на Рамакар. Утре във Водопада ще изтлее и прословутото Дете на Кракена, направило толкова поразии, а оттам нататък ще е детска играчка да завладеем света.

— Не и ако планът ти свърши тук — отвърна вампирът и оголи зъби, готов за скок.

Телмакин обаче само наклони жезъла си към Алтира и Римиел замръзна.

— Остави ги на мира — процеди Алтиарин.

— Ако зъбатият ти приятел не прави глупости, нищо лошо няма да се случи — отвърна жрецът. — В крайна сметка, не бих искал да отнемам обяда на нашата велика Всемайка, нали така?

— Наистина ли мислиш, че можеш да спечелиш, Телмакин? — попита Лерта. — Не говоря за битка с нас, а за битката за човечеството. Наистина ли смяташ, че всички са черни и зли като теб?

— Ще отнеме няколко столетия — прошепна Телмакин, — ала те са като мигване пред взора на нашия господар. Без Деца на Кракена, които да отслабват нашия свят, и без светци, верни на Томан, ще имаме широко поле за действие. Инквизицията върши чудесна работа с вярата на Томан, аз правя нещо подобно тук. Кой мислиш вкара Краля в мъртвешки транс, така че никога да не може да стане от трона си, та се налага да бъде хранен като жалко и безпомощно бебе?

Свещенослужителят на Рамакар се изсмя безумно.

— Аз бях. Един ден — може би далечен, а може би не — ще настане моментът всички религиозни водачи по света да поискат обединение, в името на правдата, на сигурността и на силата й, разбира се, в името на защитата срещу Кракена, чието присъствие ще е само отдавна отминал спомен. И тогава великият бог Рамакар ще стане господар на този, на онзи и на всички светове!

Жрецът погледна пленниците си. Римиел все още стоеше, оголил зъби, приближил Алтира, готов във всеки миг да я защити. Алтиарин обаче бе мъртвешки отпуснат. Сърцето на вампира се сви, като видя приятеля си. Черният елф изглеждаше напълно победен. Лерта сякаш също долови това, тъй като приближи съпруга си. Тя понечи да каже нещо, но Телмакин я изпревари.

— Жалкото е само, че вие няма да сте живи, за да го видите. Вашият път свършва още утре под съкрушителните води на Водопада. Освен ако не вярвате на детските приказки от едно време, което аз не бих сторил. Хвърлял съм няколко души във водите и никой не се измъкна.

Телмакин отново се изсмя, след което каза:

— Разказах ви всичко това, за да сте наясно за какво умирате. Не заради покойните ми дъщеря и брат. А защото дръзнахте да се изправите срещу Града на Странните Удоволствия. Няма случай някой, направил това, да е останал жив.

С тези думи Телмакин оголи зъби като див звяр, а после добави:

— Разбира се, може да споделите тази трогателна история със стражите пред вратата или с който елф намерите за добре. Никой няма да ви повярва. За всички аз съм върховният служител на Всемайката, най-светият лидер на континента Тарр.

И жрецът им намигна подигравателно, след което тръгна към вратата и понечи да я отвори, но се сети за още нещо и се обърна към Алтиарин.

— О, и още нещо, лорд Алтиарин. Преди последната ти нощ смятам да ти оставя малко храна за размисъл. Ти си черен елф, минал на страната на светлината, а аз — светъл, обърнал се към мрака. Гледайки ситуацията, в която се намираме, не мога да не стигна до извода, че аз съм направил по-добрата сделка. Лека нощ, приятелю!

И с тези думи Телмакин отвори дървената врата, излезе и я затръшна подире си.

* * *

Алтиарин се обърна към съпругата си, пребледнял като снега по склоновете на Ледената планина.

— Те победиха — прошепна той.

— Не, Алтиарин — приближи Лерта, — те никога няма да спечелят.

— Не го ли чу? — поклати глава елфът. — Те стоят зад всичко, манипулират събитията отдалеч, така, че накрая всичко да стане както искат. Жив съм само защото те са решили така.

— Чуй ме, Алтиарин — каза Лерта, — жив си, защото се изправи срещу враговете си и ги победи. Спаси мен от инквизитора. Спаси Римиел от Лихваря. Сега спаси и Тарр от Кракена. Всичките ти противници смятаха, че нямаш шанс срещу тях. Но тях вече ги няма, а ти още си тук.

— Защото Сталкерът е пожелал така — пророни Алтиарин.

— Да — кимна Лерта, — а защо е пожелал? Защото не може да се справи сам! Защото злото е безсилно! Трябваме му ние. Аз, ти, Римиел, Тира. Те не могат да направят нищо без нас.

— И когато вече не сме им нужни, ще ни избият — отвърна черният елф.

— А може би няма да успеят. Имай вяра, Алтиарин.

— В кого? — попита черният елф.

— В себе си. В мен. В Тира. В Рими. Във Всемайката и Томан. Може би Водопадът ще ни пощади. Може би старите легенди са верни. Но дори да не са, какво значение има?

Алтиарин я погледна сепнат. В очите на лечителката блестяха сълзи.

— Ние с теб имахме хубав живот, Алти. Имаме най-прекрасното момиче на света. Най-голямата любов. Спасихме цял един свят в лицето на Ралмия. Утре ще сложим край на Детето на Кракена. Ако си отидем, така е било писано. Отвъд няма да ни чака лошо.

— Теб не — пророни Алтиарин, — но мен…

— Стига! — извика Лерта. — Стига! И ти, и Римиел се обвинявате за неща, върху които нямате контрол, за грехове, които са простени, за злодеяния, които не сте извършили.

— Но от мен започна всичко — обади се вампирът. — Аз убих брата на жреца. Аз го направих зъл.

— Не е вярно — намеси се Алтира. Досега тя бе мълчала, смаяна от слабостта, която бе показал баща й, но сега разбра, че трябва да се намеси, така както се бе намесила Лерта. — Не е вярно, Рими. Телмакин сам е избрал пътя си. Ти също си избрал своя.

— Той е пратил дъщеря си на смърт — вдигна очи Алтиарин, — как е възможно такова нещо? Как може да има такъв елф и то тук, в Леса на Всемайката?

— Не всички са като него, Алтиарин — поклати глава Лерта, — спомни си Камарай. Той поиска нашето опрощение, нали? Аз не зная езика ви, но долавям чувствата. Не всички са като Телмакин или жреците на Рамакар, като Лихваря или инквизиторите. Някои са като Камарай. Или като Римиел. Или… — Лерта повдигна главата на любимия си и го погледна в очите.

— Или като теб — каза накрая тя.

Римиел отклони поглед, а Алтира, разбрала, че родителите й имат нужда да останат малко сами, го дръпна настрана. Дървото, в което бяха настанени, имаше няколко стаи и момичето отведе вампира в една от тях.

— Горкият татко — каза накрая тя, — да види такова зло от това място… Той винаги е искал да види светлите елфи, да разбере какъв е бил родът му, преди да потъне в тъмнината на Рамакар. Да намери такъв жрец тук…

Алтира поклати глава.

— Алтиарин е някой, на когото много бих искал да можех да приличам — каза Римиел.

Момичето го погледна.

— Татко си е татко, ти си си ти. Не се подценявай, Рими. Това, което си преживял не е малко.

— Как можеш да ме гледаш? След всичко, което разбра за мен днес?

— И аз не зная. Минал си през толкова много и си го преодолял. Не всички успяват. Виж само Телмакин.

Римиел премигна. Не знаеше какво да отговори. Алтира винаги намираше начин да стопли сърцето му, да сгрее душата му. На него. На немъртвия.

— Обичам те — каза накрая той.

— И аз те обичам — каза Алтира и го приближи, — обичам те от мига, в който те видях, макар тогава да не го осъзнавах. Затова те върнах в светлината на слънчевия ден. За да мога да те гледам. Защото за мен ти си всичко на тоя свят, всичко, което искам.

Римиел я прегърна и тя отвърна на прегръдката му. Устните им се срещнаха в целувка, която продължи дълго. Когато Римиел отдръпна лицето си, видя как Алтира го гледа с копнеж, който го изпълни с повече енергия от цялата кръв, която бе пил някога.

— Утре може да е последният ни ден на този свят, Римиел — каза тихо момичето. — Искам да го напусна като твоя жена.

Вампирът първоначално не отговори, хипнотизиран от погледа й, от лицето, от устните й.

А в следващия момент двамата се прегърнаха и започнаха танц, който ги сля в едно.

* * *

Телмакин си тръгна щастлив от дървото със затворниците. Бе казал на предателя това, което има да му казва, а утре щеше да приключи всичко. Черният крал и лорд Агамон, Господарите му от Иррхас-Аббат щяха да останат доволни. Той щеше да успее там, където самият легендарен Лихвар се бе провалил. Освен това щеше да свърши и неприятната работа около ларвата на Кракена. Богът му щеше да е доволен.

Той беше доволен от себе си.

Увлечен в мисли, не забеляза как настъпва нещо меко и противно. Отскочи назад и изсъска от погнуса, когато видя в тревата да се гъне огромен дъждовен червей.

— Гнусно същество! — процеди жрецът и насочи кристалният си жезъл към създанието. Блесна яркочервена светлина и червеят изчезна в малко облаче дим.

Телмакин изръмжа доволно, след което продължи към високото, тъмно дърво, в което живееше.

Скрит иззад сянката на едно дърво, главният пилигрим го наблюдаваше с омраза. Ето че и жрец на Рамакар се бе набутал в суматохата. Маранята от присъствието му оставяше отпечатък в магията, който архиличът не можеше да сбърка. Само това му липсваше — агент на Черния крал. И без това тази мисия се бе усложнила прекалено много. Томан се бе намесил лично, благославяйки малоумния абат с достатъчно сила, че да избие събратята му. Самият Корфин също се бе спасил на косъм от смъртта, поразен от силата на Калимент, и се бе принудил да прекрати заклинанието по излюпването на Детето на Господаря.

Но Корфин бе архилич и бе невероятно труден за убиване. Имаше чувството, че Господарят не му дава да умре, че го пази за нещо специално.

Изкуши се да нападне Телмакин, но се въздържа. В проклетия град имаше твърде много светли елфи. Бе рискувал много дори с това, че бе дошъл. Нямаше начин да се измъкне, ако нападнеше свещенослужителя или пък пленниците.

Щеше да му се наложи да направи засада.

Последният пилигрим се усмихна. Този път обаче той щеше да бъде с крачка пред противниците си. Пък и… кой знае. Може би Телмакин щеше да му помогне, макар и не по своя воля.

В крайна сметка, неговият бог Рамакар бе свършил работата на Кракена, отравяйки собствения си свят.