Александър Драганов
Сказания за ледената планина (19)

Глава XVII

Това, което ще ви кажа, се знае от малцина, а има хора, които само заради изговарянето му биха ми отрязали езика. Инквизицията отдавна е глуха за истините, описани в древните ръкописи, а елфите на мрака са изопачили историята на света така, както е угодно за целите им. Дори техните благородни и светли братовчеди си затварят очите за някои неща, втренчени в братоубийствения конфликт с обитателите на Иррхас-Аббат. Чудите се за какво говоря?

За историята на света и мирозданието, истинска — такава, каквато се е случила, а не каквато я описват жреците на отделните религии. Много, много отдавна, преди създаването на самото време, в нищото плувала Всемайката, най-старата богиня, градивното начало, появило се в океана на първичния хаос. Тя се огледала в празнотата около себе си и се почувствала много самотна. И тогава решила да изкове ред от хаоса, да създаде свои деца, с които да общува и с които да изградят един нов свят. Щом го помислила, това и станало. Пустотата отстъпила място на нашия свят, а в него плъзнали различни животни, повечето от които отдавна са изчезнали и дори споменът за тях е потънал в мъглите на безкрайното минало. Ала някои от тях се развили по начин, който за другите останал невъзможен — те се изправили, започнали да си служат със сечива, да строят домове, а в сърцата и умовете им се появили странни въпроси — откъде са, накъде отиват, за какво съществуват. Всемайката погледнала към тях, видяла, че са объркани и несигурни и им пратила двамата си синове, които била създала по-напред и от света — Томан, който изцерява тревогите и носи успокоение и Рамакар, който винаги може да те защити. Възрадвали се разумните животни и почнали да почитат двамата и тяхната майка, а постепенно житейските им навици ги разделили душевно и физически и те образували отделните раси и народи. Някои обичали да ровят в земята, за да търсят съкровища — те останали ниски, но пък яки и се нарекли джуджета; други съзерцавали тайните на магията и творението и се научили да живеят достатъчно дълго, че да могат да оценят красотата на света — това били елфите. Трети решили да се наплодят и да покрият цялата земя — техният живот е кратък, но пълен със събития. Това били хората. Дълго време расите живели мирно и щастливо, но един ден нещата се променили. Създавайки света, Всемайката привлякла вниманието на онуй, що някога нямало съзнание, но с появата на Творението получило собствен, злонамерен разум. Това бил първичният хаос, безформеността, нищото. Векове наред той стоял аморфен и безжизнен, но щом Творението се появило, разсичайки неговата тъмнина, се пробудил и се изпълнил със злост към видяното. Омразата му се разляла към света като дълги, черни пипала и мрак покрил цялата земя, а хората го нарекли Кракен и започнали да изричат името му като проклятие. Уплашила се Всемайката за това, което е сътворила. Не искала да изгуби всичко и да се върне към самотното си съществуване в нищото. Затова пратила двамата си сина да спрат Кракена. Томан бил добър, красив и можел да излекува всичко само с поглед, ала не бил войн. Затова брат му Рамакар рекъл:

— Братко, не са за теб свирепите битки. Остани с хората на тая земя и бди над тях, докато аз съсека чудовището, а после ще се върна и ще ти помогна.

Томан не искал да оставя брат си самичък срещу Кракена, ала Рамакар бил непреклонен. Горд и самоуверен, войнолюбивият брат не се съмнявал, че ще срази чудовището на първичния хаос и оставил Томан и хората зад гърба си. Тръгнал той към Кракена и с всяка крачка ставал по-могъщ и по-силен. Сияен меч блеснал в ръката му, бляскава броня покрила снагата му, огромен шлем се появил на главата му. Вървял той, вървял, докле стигнал свършека на света. И там, иззад края на творението, надничал Кракена — с огромни, немигащи очи, с виещи се безспир пипала, които кършели живи късове от света и ги напъхвали в ненаситната му паст.

— Върви си! — рекъл Рамакар и вдигнал меча си. Ала Кракенът не се уплашил — той погледнал смелия войн със студените си, безжизнени очи и протегнал пипала да го сграбчи и погълне. Надигнал меча си Рамакар и едно от пипалата веднага паднало, ала десет други се устремили към него. Пак и пак богът надигал оръжието си, ала Кракенът не се отказвал от атаките. Нови и нови пипала изкачали от безформената му снага, за да стигнат нахалния войн, дръзнал да се изправи срещу него. Цялата земя се разтърсила, хората от ужас се изпокрили в домовете си и дори Томан не можел да ги изцери от страха им. Горко съжалявал добрия бог, затуй че е оставил брат си самичък срещу чудовището, мъчно му било, че не може да изцери раните му, да успокои душата му. Но помнел волята на Рамакар и не и възразил, а вместо туй помагал на останалите, доколкото може.

Най-после, след дни, нощи, години или векове — никой не може да каже — битката приключила. Уморил се Кракен да се бори с Рамакар и се отдръпнал назад в нищото, а богът войн се върнал назад към света, който бил спасил. Ала колко различен бил той от храбреца, тръгнал на рат! Кръвта на чудовището го била покрила от глава до пети, очите му блестели свирепо, а в душата му се бил загнездил неугасим гняв. Върнал се той при брат си и като видял останалите, струпани около него, ревнал грозно и сърдито:

— Дорде вие стояхте тук да се криете, аз срещнах чудовището в битка и го сразих!

И хората се свили пред гнева на бога и потръпнали пред ужасния му поглед.

Ала Томан казал:

— Братко, сам каза, че моето място не е в битката. С радост щях да срещна звяра редом до теб, ала ти ми забрани да те последвам.

— Забраната дадох, щото безполезни са твоите умения — отговорил Рамакар, — всуе баеш песни за любов и здраве на тези жалки същества, които майка ни създаде. Само въртенето на меча помага срещу чудовището, що иска да погуби света ни.

А Томан отвърнал:

— Братко, всички ние сме признателни и благодарни, задето ни спаси от злото чудовище. Ала има време за рат, има време и за празнуване. Седни, почини си, нека изцеря раните ти, нека донеса ти успокоение.

— Не ти ща ни изцерението, ни успокоението — троснал се грубо Рамакар, — всички ще следват моя път, ако искат да оцелеят.

И той ударил брат си през лицето и го изгонил, а после научил останалите раси как да се бият и да се убиват. Гледали Томан и Всемайката с неверие как целият сътворен свят потъва в пушеци и бива огласян от писъците на умиращи в безбройни битки, та даже се зачудили дали Кракен най-после не е докопал съзиданието в пипалата си. Ала уви, всичко, що ставало било дело на Рамакар, прокълнат от собствената си злоба.

Минало се време и Томан не издържал да слуша воплите на хората, а слязъл при тях. Където минел, носел изцерение и успокоение, както бил обещал. И мнозина отишли при него — човеци, уморени да гледат как краткият им живот изгаря в безкрайни битки; елфи, които помнели заветите на Всемайката; джуджета. Ала други елфи останали с Рамакар — усладили им се кървавите сражения и те с радост останали в мрака — а с тях били и всички създания, които богът войн бил извратил — орките, създадени да покорят брадатите джуджета, троловете, великаните, у които към първичната свирепост била прибавена злоба и вампирите — съвършените създания на Рамакар. Самият бог на войната се разгневил, като разбрал, че брат му се връща и тръгнал към него да го погуби, а около него като черен рояк летели Сталкерите на Мрака — ония небесни ангели, които доброволно паднали от небесата, за да му служат. Томан не желаел да се изправя срещу брат си, тъй като знаел, че и да може, не иска да го нарани, затуй се оставил на Сталкерите да го погубят, разпъвайки го пред всички на Колелото на Мъченията, а Рамакар грозно се смеел, като гледал как брат му се мъчи. Ала криво си направил сметката — щом материалното тяло на Томан погинало и той се пренесъл на горния свят, гдето живеят Всемайката и ангелите, брат му също изгубил допир с физическия свят и заедно със Сталкерите си се пренесъл в ужасно селение, част от небето, гдето облаците винаги са черни и непрестанно бучи буря. Оттогава битката на мрака и светлината се води на земята от оцелелите раси — елфите на мрака бранят честта на Рамакар с помощта на подчинени раси като орки и гоблини; хората, джуджетата и елфите на светлината са верни на старите богове. Ала Рамакар е коварен, а зовът му за кръв и мъст често изкушава и най-добрите, а лъжливите Сталкери на Мрака заблуждават уж верни на Томан хора, че пътят на съпротивата и кръвта е пътят към щастието. Тъй са се появили извращения — като Инквизицията — които уж от името на добрия Томан вършат дела в прослава на коварния Рамакар. Но в тътена от този сблъсък е забравена истинската битка, онази, която е почернила душата на храбрия Рамакар и го проклела завинаги. Кракенът, злото същество на хаоса, още съществува, а пипалата му безспир се гънат, за да сринат сътворението в провалата на пустотата.

Вероятно се чудите какво общо има всичко това с Пилигримите на Черното Начало и със странния зеленикав камък, който вампирът носи у джоба си. Тук идва времето да разкрия историята на моя орден.

Тоя манастир е изграден преди четиристотин години. Задачата на монасите бе да съберат истината за света. Тръгнахме ние и почнахме да изучаваме стари ръкописи, устни предания, митове, легенди и приказки. Тайно от ръководството на нашата религия осъществихме контакт с елфите на светлината. Така постепенно сглобихме цялата история, която ви разправих сега. Видяхме колко ограничена е нашата догма, колко неправилно е да се мразим с поклонниците на Всемайката или онези, които търсят свой собствен път към светлината. А дори и със слугите на Рамакар, макар те самите да ни ненавиждат. Открихме, че истинският враг е Кракенът.

Ала един човек от нашия орден, монах на име Корфин, възприел събитията от миналото превратно. Той сметнал, че боговете са слаби и недостойни да владеят света — ужасна ерес, обсебила ума му. Решил, че светът трябва да принадлежи на оногова, който е най-стар, а това е Кракенът — първичният хаос, който е бил, или не е бил — това е сложен въпрос на метафизиката — много преди Всемайката да се осъзнае. Корфин открил тайни ритуали, с които направил себе си и сподвижниците си безсмъртни, след което се отдал на скверна цел — призоваването на Кракена в нашия свят. Излишно е да казвам, че той и приближените му монаси бяха изхвърлени от нашия орден. Корфин обаче ни най-малко не се смутил от това — според записките, които имаме от онези мрачни дни, той си тръгнал с усмивка и обещал на доскорошните си събратя, че когато се върне, ще срине света. Минали години и монасите от ордена ни забравили за него. Преди тринайсетина години обаче един от нас, брат Доменикан, който обикаляше целия континент, дочу обезпокоителни слухове за група от монаси, които тормозили малко селище край океана. Доменикан отиде да изследва това място и разкри ужасна истина — след всичките тези години Корфин все още съществува като лич заедно с верните си монаси, които днес се наричат — вероятно вече се досещате — Пилигримите на Черното Начало. Тяхната цел била да вкарат частица от Кракена в нашия свят и с нейна помощ да унищожат творението в негова прослава. Доменикан се върна с тия вести в манастира много разтревожен и ние писахме на Инквизицията за проблема. Църквата прати войни да проверят какво става, ала те открили селото изоставено. И до ден-днешен остава зловеща загадка какво се е случило с обитателите му. Инквизиторите решиха, че щом няма хора, няма и проблеми, и зарязаха този случай. Тогава аз и Доменикан се свързахме с един от великите елфи от Леса — могъщия Телмакин, свещенослужител на Всемайката. Той взе присърце проблема ни и разкри ужасна истина — че Пилигримите вероятно скоро ще получат ларва на Кракена, яйце, от което ще се излюпи изчадие на първичния хаос, което да покоси живота в континента. Уви, елфите не можеха да ни помогнат пряко, тъй като служителите на Кракена предвидливо работеха в пределите на Кралството, където остават относително незабелязани. Телмакин обаче даде на брат Доменикан вълшебно биле, с което той можеше еднократно да заблуди Пилигримите и да отмъкне ларвата от тях, преди да се е излюпила от яйцето. Тъй нашият брат отиде на път, но както разбирам, няма да се върне. Не зная защо е решил да даде яйцето на теб, вампире, но в твоите ръце е съдбата на целия свят. Ако така нареченият от теб камък се разпука и съдържанието му се излюпи, тогаз ще се сблъскаме с невиждан ужас. Никой не знае какво е чудовището, което яйцето крие, ала не се съмняваме, че е могъщо и ужасно. Единствената надежда е то да бъде хвърлено във Водопада на Зората. От това място, според легендите, Всемайката благословила целия свят. Нейната сила е анатема за хаоса. Затуй трябва да идете там. Аз още сега ще пратя ястреб, който да отнесе писмо до великия Телмакин с новини за идването ви. Той ще ви преведе през Леса до Водопада и там ще сложите край на заплахата.

* * *

И с тези думи абат Калимент свърши разказа си. Бе се свечерило и в трапезарията бе притъмняло. По време на разговора други монаси се бяха присъединили да слушат, макар някои от тях да се ужасиха от присъствието на вампир и черен елф в манастира.

— Значи това е всичко — каза тъжно Лерта, — отново човешката алчност и глупост заплашват целия свят.

— Пилигримите не са глупави — поклати глава Алтиарин, — досега винаги успяват да ни намерят.

Той погледна към абата.

— Отче, ще трябва да тръгваме. Не можем да чакаме вашия приятел елф. Пратете му писмо, че идваме. Не бива да рискуваме Пилигримите да ви връхлетят.

Абат Калимент се изправи гордо.

— Този манастир е свято място — каза той, — ако не ви бях пуснал и вие нямаше да влезете. Корфин и неговите отстъпници дори няма да могат да приближат.

— Починете тази вечер — кротко промълви един от монасите — и на другата сутрин ще тръгнем с Телмакин. Истината е, че се разминахме с най-лошото. Щом яйцето е у вас, значи сме близо до унищожението му.

— Което и обяснява защо Пилигримите ни преследваха толкова отчаяно — кимна черният елф.

— И все пак не мога да си представя, че манастирът може да удържи тези същества — каза Римиел, — вие не знаете каква сила имат те.

— Ти, нечестиви, не знаеш каква сила има в храма — отговори гордо Калимент.

— Засега виждам само грубост — обади се Алтира.

— Да не се караме — вдигна ръце Лерта, — това място действително има света сила, макар поведението Ви, отче, да не пасва с нея.

— Вие сте добра жена, но заслепена по отношение на своя приятел — каза абатът, — ала аз няма да сторя нищо лошо нито на него, нито на вас. Може да останете и да починете. Все пак, каквито и да сте, нарамили сте се с тежка мисия. Дано тя завърши щастливо… за всички ви.

Но когато погледна Римиел, отново свъси вежди.

— А преди лягане няма ли да хапнем? — попита Арно.

Един от монасите се засмя.

— Ех, бароне, откога чаках да го кажете.

И скоро в трапезарията се разнесе вкусният аромат на бобена чорба, с която монасите и техните гости вечеряха. Само Римиел остана гладен. Той стоеше на едно място смълчан и замислен върху същността на камъка, който тежеше в джоба му. Камъкът, който всъщност бе яйце. Изкуши се да го извади, ала се стърпя — и без това му нямаха доверие.

След като останалите се навечеряха, група монаси отведоха гостите до празни килии за сън. Те бяха единични и предвидени само за спане и молитва. Абат Калимент, който също бе с монасите, ги предупреди за последно да не се отдават на плътски наслади, да не правят магии и да не се молят на Рамакар. Не пропусна да напомни на Римиел да не пие кръв. Вампирът му обеща отново, навел глава.

Когато монасите оставиха групичката сама, Алтира приближи любимия си.

— Не им се връзвай, Рими. Те така си говорят. Фанатици.

— Не са лоши — обади се Арно, — ама малко старомодни. Няма начин.

— Това не оправдава грубото отношение — възрази Лерта.

— И все пак не ни нападнаха — каза Алтиарин. — И това е нещо.

— Абатът бе прав за някои неща, Алтира — каза тъжно Римиел, — аз наистина пия кръвта ви. Наистина не умирам, което е против законите на природата. И наистина в миналото си съм правил ужасни неща.

— Както и аз — тихо каза Алтиарин, — не си единственият с тъмно минало, Римиел.

Вампирът го погледна.

— Но си го преодолял. Победил си го и то е останало в миналото.

— Както трябва да направиш и ти — отговори черният елф.

— Понякога миналото не ти дава шанс.

— Винаги има шанс. — С тези думи елфът прегърна съпругата си. — Лерта ме научи на това.

— Винаги има шанс — повтори Римиел и погледна към Алтира. Очите му се изпълниха с нежност.

— Сладко, ама недейте много цуни-гуни, да не се обидят монасите — намеси се Арно. — Викам да лягаме, че утре път ни чака. Доколкото знам, по едни баири се слиза за Леса на Всемайката, няма да е лесно.

С тези думи баронът ги убеди да се приберат по килиите си. Всички, дори Римиел, заспаха.

* * *

Пилигримите на Черното Начало приближиха манастира, от който преди толкова години бяха излезли. Техният предводител Корфин вървеше най-отпред, смръщил останките от веждите си, които висяха от прояденото му от личинки чело. Той знаеше за святата сила на някогашните си братя и не се съмняваше, че наследниците им също я притежават. Нямаше да е лесно да пробие такава защита. Но той бе архилич, създание отвъд границите на живота и смъртта, и нормалните правила не важаха за него.

Манастирът на Озарението се разкри пред неживия му взор и пилигримът бе принуден да спре. Събратята му започнаха да ръмжат недоволно. Голяма бе силата на сътворението тук, усещаше се мощта на Томан.

Ала Корфин не се отказваше лесно, а освен това презираше боговете и не се боеше от силата им. Злият му ум започва да опипва невидимата, сияйна преграда, която препречваше пътя му. Това бе свята сила, изградена на основата на вярата и чистата молитва, отправена към Томан.

Ала бе несъвършена, осъзна архиличът и се ухили толкова широко, че язвите по бузите му се напукаха и изпуснаха лепкава гной. Защитата на Изкупителя бе могъща, ала за нея се изискваше безкористна обич към ближния, а човеците не я притежаваха. Ето, основният им враг, вампирът с кестенява коса и дълго палто, не бе защитен. Бе приет с мнителност, а не с разперени обятия, както учеше изкуфелият бог на добротата. Бяха го осъдили, без дори да разберат кой е и какъв е.

А така цялата им защита падаше.

Една хлебарка се спусна от лявата ноздра на Корфин и запъпли към устата му. Щом стигна до изгнилите му устни, личът я хвана с подут език, вкара я в устата си и я схруска. Усмихна се, сякаш дъвчеше апетитен плод.

Преследването най-после бе завършило. Враговете бяха паднали в ръцете му. Скоро Детето на Господаря щеше да се излюпи.

И с това историята на континента Тарр, а и на целия свят, щеше да завърши.

Пилигримите на Черното Начало тръгнаха към манастира, от който всичко бе започнало.