Ана Годбърсън
Обречена красота (7)

7

От втория етаж на Догуд се разнасяше блъскането на билярдни топки, чуваше се как се търкалят по масата. Холът беше пълен с мъже от бандата на Чарли, които се мотаеха по долни ризи. Бяха включили електрическите вентилатори и чакаха падането на нощта, за да започнат същинската си работа. Спяха в необичайни часове, лягаха където сварят. Междувременно кухнята беше завладяна от еднокрак мъж, чиято специалност бяха сандвичите с яйца и спагети с кюфтета. Цялата тази работа се струваше твърде необичайна за Астрид, и то от самото начало. След като вече живееше в Догуд, това трябваше да се промени в най-скоро време.

Днес сутринта успя да убеди Лен, готвачът, да си слага мрежичка за коса, когато е в кухнята, и го научи да реже хартиено тънки резенчета краставица за сандвичите и да маха корите на хляба. Беше накарала Дани, най-добродушният и послушен от хората на Чарли, да й помогне да разгледат стария хамбар в имота, след това, заедно с новото попълнение, човек, който приличаше на италианец, се заеха да почистят ненужните вещи и изхвърлят ръждясалите боклуци. Звънна в едно от благотворителните дружества на баба Донъл, убедена, че може да вземе на едро стари метални рамки за легла от близък дом за разпътни младежи и да й бъдат докарани още утре, при това безплатно. Момчетата щяха да се чувстват по-удобно, ако спяха там, вместо в голямата къща — така каза на Чарли (който тъкмо говореше по телефона и може би не я чу). После откри красива, бродирана покривка, която метна върху металната маса, за да скрие олющената боя; попадна и на стара дървена купа, сигурно извадена от хамбара. Напълни я с диви цветя и се получи чудесна украса за масата.

Беше натоварено, но пък невероятно приятно утро — беше станала по-рано от обикновено и бе облякла семпла сиво-бежова права рокля, пристегната ниско на ханша с плетен колан. Спря за момент на прага на верандата и погледна искрящия следобед, приятната зеленина, двете си най-добри приятелки и съквартирантки, които пиеха прясно изцеден сок.

— Обяд! — почти изписка тя, доволна от онова, което виждаше.

— Чудесно! — възкликна нетърпеливо Лети и взе подноса с малки продълговати сандвичи от ръцете на Астрид, за да може новата господарка на Догуд да се настани на празния стол.

Лети беше облякла симпатична моряшка блуза и бяла пола, а късата й черна коса бе все още мокра от душа.

— Благодаря, миличка — обади се и Кордилия, а Астрид целуна двете момичета по бузите.

— Съвършено — плесна с ръце тя и въздъхна доволно, след което посегна и си взе сандвич. — За какво си говорехте? Какво пропуснах?

— Разказвах й за клуба — Кордилия замълча, за да изпъне роклята без ръкави с квадратно деколте, прилепнала към кожата й в следобедната жега, макар да беше широка. — Чарли е открил страхотно място и я питах къде според нея трябва да бъде сцената, и я карах да си представи как ще се носи гласът й вътре.

Слабите рамене на Лети се повдигаха развълнувано, а големите й сини очи блестяха.

— Представяш ли си?

— Всъщност, представям си го много добре — отвърна Астрид, пресегна се за нов сандвич и погледна спокойно Лети. — Чух те как пееш онази вечер. Няма да останеш неизвестна още дълго.

— Права си, разбира се — кимна Лети и късата й коса се люшна напред. — Ти просто нямаш представа колко далече се намира Охайо в момента и колко отдавна мечтая за всичко това.

— И така — усмихна се широко Астрид и вдигна високата си чаша със сок, — запознайте се с Лети Ларкспър от кабарето на Грей или както решите да го кръстите.

— За Лети — обади се и Кордилия и чукна своята в чашата на Астрид, — за която открай време съм убедена, че ще стане звезда.

— Благодаря — прошепна Лети, — това е…

— Какво, за бога! — прекъсна я Астрид. Нещо много странно на хоризонта бе привлякло вниманието й и за момент тя сбърчи чело и остана с отворена уста. — Какво, за бога, е това?

Отначало приличаше на точица, после стана по-голямо и Астрид засенчи очи с длан, за да не присвива очи, докато двете й приятелки забравиха да дишат или поне тя не чу да издават никакви звуци. Самолетът се сниши над басейна и тъкмо когато Астрид се канеше да попита отново какво става, Кордилия стана и заслиза по широките стълби, за да излезе на тревата. Никак не се уплаши от металното бръмчене на самолета — Астрид й извика да внимава, но тя вече не я чуваше, а синьо-белите листа на полата й плющяха около прасците.

Мъжете, натоварени със сигурността на Догуд, бяха усетили, че става нещо. Прозорците на втория етаж се отвориха, иззад дърветата се подаваха дула на оръжия, откъм края на имота се чуха викове, докато дъщерята на Дариъс Грей пресичаше ливадата. Момичето ясно показа на всички, че сама ще се справи с натрапника.

— Ти какво си въобразяваш, че правиш? — опита се надвика рева на двигателя, който развяваше полата и рошеше косата й. Беше невероятно разгневена, цялата трепереше, сякаш всеки момент щеше да се разпадне и да отлети в нажежения летен въздух. Той скочи на земята, но с нищо не показа, че се кани да й отговори. — Освен че съсипваш тревата ми — добави остро тя.

Той вдигна очилата и я погледна. После, без да покаже, че е забелязал какво става наоколо, отвърна:

— Имаш предостатъчно трева.

— Точно така. А, забравих колко ти е лесно да проявяваш безхаберие към собствеността на другите хора.

Макс извърна поглед. Противно на желанието си, Кордилия си каза, че той е забележително красив по един доста семпъл начин, обикновената му тениска, напъхана във войнишкия панталон, с практични ботуши, стегнато тяло и силни ръце. Чертите му бяха гладки, симетрични, сякаш самият бе летателен апарат, и макар да бе висок колкото нея, Кордилия бе сигурна, че ако той пожелаеше, лесно можеше да я повдигне. Този човек едва ли някога щеше да се носи лек като перце по дансинга, както Том Хейл, или да стане обект на обожание на някое момиче, въпреки това изпитваше уважение към него.

— Извинявам се за тревата — изрече тихо и ненатрапчиво той. Досега не го бе чувала да говори така.

Младата жена не очакваше той да прояви смирение. Кръстоса ръце на гърдите и се опита да измисли подходящ отговор.

— Исках да се извиня и за онзи ден — продължи той, преди тя да заговори. — Знаех, че ще се срещнем отново, но не си представях, че срещата ни ще протече по този начин.

— Сигурно. Предпочел си да ме унижиш в собствения ми дом, за да имаш по-голяма възможност да се изплюеш върху всичко, придобито с незаконен трафик. Така постъпват наистина праведните.

— Не съм праведен — сините му очи срещнаха нейните, без да трепнат. — Просто твоите забавления не са за мен.

Кордилия въздъхна невярващо и извърна очи.

— Да не би да искаш да кажеш, че не си падаш по забавленията?

— Може и така да е.

— Ами… — Кордилия прочисти гърло. — След като изяснихме въпроса, няма ли да ми кажеш защо използва ливадата ми като площадка за кацане?

— Исках да ти се извиня за държанието си на Четвърти и да ти благодаря, както подобава, задето ми спаси живота. — Той вдигна взор към къщата и ококорените Астрид и Лети. Кордилия не отмести поглед. Той се обърна отново към нея и протегна ръка — или я сочеше, или се протягаше към нейната ръка, но тя не беше сигурна. — Не мисли, че се отнасям несериозно, а след време ще ти се реванширам. Непрекъснато мислих над онова, което ми каза, когато се видяхме у семейство Боумонт, че знаеш коя си — би било лицемерие, ако не проявя уважение към факта, независимо какво мисля за бизнеса на семейството ти. Истината е, че съм впечатлен от онова, което стори.

Кордилия вдигна глава и й се прииска да не бе чак толкова доволна от похвалата. Всъщност забеляза, че той не се извини, просто заяви, че имал намерение да се извини.

— Впечатлен ли? — изсумтя презрително тя. — Не съм расла като момичетата от Уайт Коув. — За пръв път й се случваше да спомене с гордост другия си живот и макар да бе измислила доста трогателна история, с която да се защити от чуждото мнение, се изненада как той омекна, когато чу тези думи.

— Четох нещо — призна си пилотът. — Вероятно затова съм впечатлен.

Значи великият Макс Дарби си беше направил труда да разгърне вестниците и да потърси нещо за нея, също както тя за него. Ъгълчетата на устата на Кордилия затрепкаха противно на желанието й.

— Значи твърде лесно се впечатляваш.

— Напротив — поклони се той. — Това означава ли, че приемаш извинението ми?

— Може би — отвърна тя с нежелание.

— Ще ми позволиш ли да ти благодаря, както подобава, за онова, което стори онази нощ?

Сега вече Кордилия изгуби контрол и каменната й фасада се разпадна, след което усмивката заля лицето й. Той също се усмихна. Беше същата рядка усмивка, която тя видя първо в чакалнята на болницата, и красивите бръчки се врязаха перпендикулярно на ъгълчетата на устата му, набраздиха загорялата кожа, а искреността в неговите очи разкри, че за него е крайно необичайно да споделя това изражение с останалата част от света.

— Зависи как възнамеряваш да ми благодариш. Да знаеш, че аз обичам забавленията.

— Известно ми е, но смятам, че няма да се затрудня да позабавлявам дори популярната Кордилия Грей.

— Нима? — Кордилия се канеше да го засече отново, но флиртаджийското й настроение се стопи, когато забеляза брат си.

— Това е частна собственост! — изрева Чарли, докато крачеше по поляната, следван по петите от Джоунс.

Кордилия премести поглед от брат си към Макс, който беше отстъпил назад към самолета и беше изпънал гръб. Металният корпус така отразяваше светлината, че тя не можа да различи изражението му.

— Не сте желан тук! — извиси се истерично гласът на Чарли.

— Слушайте, млади човече, имотът е пълен с въоръжени мъже — уведоми го Джоунс и спря зад Чарли. — Няма да ми бъде никак приятно, ако се наложи да ви застреляме.

Макс погледна Кордилия. Тя се изкушаваше да се намеси, но изражението на пилота си остана спокойно дори когато чу заплахата. Проявата на кураж силно я впечатли и реши да не се меси.

— С цялото ми уважение бих искал да подчертая, че едва ли един престъпник би искал да привлече вниманието към себе си, като застреля в дома си човек, смятан за национално съкровище. — Мигна веднъж, но иначе не трепна.

— Я стига с тези приказки за стрелба! — усмихна се широко Кордилия и пристъпи напред, за да застане между Макс и двамата мъже. — Да престанем с блъфовете, какво ще кажете?

Ъгълчетата на устата на Макс потръпнаха и тя веднага забеляза, че се представят така, все едно бяха един екип.

— Не исках да навредя на никого. Просто исках да предложа на дамата да се повози със самолет…

— Не — отсече разгорещено Чарли. — Сестра ми няма желание да лети с вас.

— Напротив, много съм любопитна — обърна се Кордилия към брат си. — Искам да усетя какво представлява летенето.

— Корд — изсъска Чарли, стисна я за китката и я дръпна настрани от пилота. Отдалечиха се на няколко крачки и той я погледна строго. — Не можеш да летиш с него.

— Защо да не мога? — въздъхна тежко Кордилия. — Той няма да ме нарани. Нали му спасих живота!

— Да, но… — Чарли въздъхна и пусна ръката й. Обърна се и присви очи към слънцето. — Слушай, имаме си работа. След онова, което семейство Хейл причиниха на татко, може да се опитат да ликвидират мен или теб. Никак не ми се иска да се качваш в тази дяволска машинария.

— О, Чарли! — искрен смях забълбука в гърлото й. — Да не би да се страхуваш от високо?

Чарли настръхна.

— Не! Сега обаче не е време да проявяваш безразсъдство, а и трябва да отскочим до града. След няколко седмици отваряме бара, нали не си забравила?

— Помня — Кордилия въздъхна тежко и погледна към Макс. Той чакаше търпеливо зад тях, а Джоунс се въртеше заплашително около него. Допреди няколко дни тя бе толкова нетърпелива да създаде нещо в памет на баща си и да се върне към живота след дългия период на самосъжаление. Сега обаче погледна към самолета и стегнатото тяло на Макс и й се прииска да види света такъв, какъвто го виждаше той. Реши да смени тактиката, стисна ръце и отвори очи. — Моля те, Чарли… много те моля.

Молбата изглежда го разчувства и след като погледна натрапника, той я прегърна през раменете. Двамата тръгнаха заедно към самолета.

— Само за час, разбра ли? Щом се върнеш, веднага отиваме в града.

— Добре! Обещавам — тя се усмихна хитро на Макс. — Господин Дарби, ваша съм за точно един час.

Макс пристъпи напред и подаде ръка на Чарли, който я пое с неприкрито нежелание.

— Имате думата ми, че ще се грижа подобаващо за нея.

— Добре — отвърна примирено Чарли и се обърна. — Добре.

— Това означава, че можете да се приземите още веднъж в имота — добави Джоунс. — Сетне господ да ви е на помощ.

— Един час! — изрева Чарли и двамата мъже се отправиха към къщата.

Кордилия вече се беше качила в пилотската кабина, Макс й слагаше предпазните колани и й подаваше авиаторските очила. Лицето му отново бе като издялано от камък, докато се занимаваше със сложните ръчки и уреди. Корпусът на самолета се разтресе, чу се ожесточено ръмжене и те се стрелнаха напред по ливадата. Тъкмо когато спря да мисли, усети как земята се отдалечава и преди да успее да се спре, посегна към ръката на Макс.

Той не я погледна дори тогава. Ръката му се оказа силна, стегната и не откликна на докосването й. Управляваше самолета изключително съсредоточено и, изглежда, бе забравил, че вози пътник. Кордилия се почувства колкото обидена, толкова и впечатлена от праволинейното му отношение. Изпъкваше нещо безпощадно в начина, по който ги издигаше все по-високо, но това бе подходящото отношение към нещо, което човек обичаше. Шумът от двигателя бе почти оглушителен, но иначе летяха сред пълна тишина — грижите буквално се бяха смалили, бяха се превърнали в незначителни.

— Мога ли вече да се нарека втори пилот? — попита тя с широка усмивка, когато престанаха да се издигат. Трябваше да крещи, за да я чуе насред рева. В продължение на няколко секунди той изобщо не показа, че я е чул.

— Не — отвърна най-сетне, без да флиртува, и думата прозвуча като укор. — Ти си пътничка.

— Ясно.

Преди няколко минути, когато я погледна съучастнически, най-голямото й желание беше да поеме на приключение с него. Сегашната му строгост я жегна, също както на Четвърти, и откъсна очи от него, за да се наслади на гледката. Досега не бе имала представа колко са големи именията — огромни зелени одеяла, проснати от една огромна къща до друга, всяка с извита алея за автомобили, където ситни фигурки се движеха напред-назад между колонади и лъскави лимузини. Имаше и плувни басейни колкото напръстници, конете бяха с размерите на мравки, по вълните се люшкаха лодки, подобни на играчки сред безбрежните води на морето.

— Ето това исках да ти покажа — рече най-сетне Макс. — Това е моят свят.

Сега вече гласът му прозвуча по-дружелюбно, но добродушието на Кордилия се беше стопило.

— Но това е светът отдалече — отвърна му небрежно. — Не ти ли се приисква да се гмурнеш и потопиш в него?

— Понякога. Само дето цял живот съм вървял по земята. — Ето пак стана сериозен. — Както и да е, тук се чувствам добре. Виждам земята с по-голяма яснота от теб.

— Как е възможно — засмя се Кордилия. — От това разстояние няма как да прецениш изражението на нечие лице.

— Не мога, но съм в състояние да преценя географията и времето, а за мен това е по-важно, отколкото хората долу. За мен прииждащата нощ означава нещо. Не е само времето, когато се преобличаш и се подготвяш за парти. Означава, че ако бензинът ми свърши или двигателят откаже, ще ми е значително по-трудно да открия място за кацане. Означава, че оставам сам в тъмното и потъвам в тишина, каквато ти никога няма да познаеш. Означава нещо изключително реално — въпрос на живот и смърт.

— Значи твърдиш, че е доста по-интересно от нова рокля и стая, пълна с хора, на които им се танцува, така ли? — попита остро Кордилия. — После намигна, за да му покаже, че разбира колко нелепо звучи въпросът й.

Макс — вече бе наясно — не приемаше с лекота намигванията и за момент й се стори, че той отново ще се затвори и ще се върне към пренебрежителното отношение към бизнеса на нейното семейство. Той обаче се усмихна.

— Чакай. Ще видиш.

Не й остана време да отвърне на усмивката му, защото в този момент се гмурнаха в облак. Памучна белота ги обгради отвсякъде. Тя тутакси осъзна, че летяха на сляпо и стомахът й се преобърна.

— О, боже! — изкрещя и се опита да потисне инстинкта си да посегне към него.

Не се наложи, защото той отпусна ръка върху нейната.

— Всичко ще бъде наред — успокои я пилотът с най-убедителния глас, който тя бе чувала.

С излизането от облака погледът на Кордилия попадна на къща на върха на хълм с изглед към залива. Къщата беше внушителна, бяла, заобиколена от няколко външни постройки.

— Домът на покровителите ми — посочи той.

— Радвам се за теб — усмихна се немощно Кордилия. — Как успява човек да се сдобие с покровител?

— Когато бях достатъчно голям, за да мога сам да се качвам на влака, започнах да ходя на летищата. Господин Лоръл работеше на Уолстрийт, но открай време беше почитател на авиацията. Забеляза как всеки ден се мотая на местното летище. Аз, разбира се, бягах от училище и все ми повтаряше, че трябвало да си вървя. Когато разбра, че няма да го послушам, реши да ме спечели за каузата. Бях на единайсет.

— Значи той те е създал.

— Не — поклати глава Макс и се изкачи още по-високо, а приемният му дом се смали още повече. — Създал съм се сам. Не беше чак толкова трудно, благодарение на всичко, което господин Лоръл направи за мен. Но и не беше лесно. Определено смея да твърдя обаче, че беше много по-лесно.

Кордилия отново отвърна поглед, защото не намираше какво да каже в отговор. Нямаше и желание да му разказва за мрачното, безрадостно място, където беше расла, още повече предполагаше, че мъжът до нея няма никакво желание да научава за трудностите в миналото й. Междувременно очите й обходиха брега и миниатюрния пейзаж. После усети как сърцето й трепка, този път по различна причина. Под тях бе къщата, която видя един-единствен път. Ширналата се постройка с бели керемиди се бе разпростряла на ливадата, а двете странични пристройки сякаш я бяха обхванали от двете страни. Близо до водата се намираше мястото, на което танцува с Том — в продължение на няколко кошмарни минути се бе преструвала, че го харесва, макар да й се искаше да го убие.

— Имението на семейство Хейл — прошепна тя. В следващия миг нещо странно привлече погледа й и тонът й промени. — Какво е това?

Макс се приведе към нея, за да види какво сочи.

— А, това ли?

На няколко метра от брега се бе показал сивият гръб на гигантски кит. Кротуваше, изхвърляше вода като праисторическо създание, огромно и сиво на следобедното слънце. Към него се бяха устремили хора, наизскачали от сенчестите дървета, за да се втурнат по стария кей. Не можеше да ги чуе над рева на двигателя и от това разстояние, но от начина, по който размахваха ръце, тя разбра, че крещят.

— Ето я и подводницата на семейство Хейл — германска, останала от войната. Той е участвал. Не като войник, просто се е възползвал, за да печели пари. Очевидно се е върнал с какви ли не придобивки.

— Всички ли знаят?

— Не, доколкото ми е известно, тайната им е добре пазена. Той искаше да добави самолети към арсенала си, затова веднъж обсъди въпроса с господин Лоръл. Господин Лоръл обаче ненавижда подобни мошеничества. Освен това отвисоко аз съзирам неща, които другите няма как да видят, докато са на земята.

— Значи си я виждал и преди.

— А, да. Рядко по това време на деня. Сега сигурно замислят нещо. Обикновено ги засичам в ранни зори, докато се потапят, а после се показват близо до кънтри клуб „Уайт Коув“.

След малко голямата подводница остана зад тях и подобният на сребърен куршум самолет продължи напред. У нея лумна желание да научи повече за семейство Хейл, но забележителната скорост я отнесе далече от черните мисли, Макс посочи други, по-интересни забележителности — интересни къщи, стари ферми, места, на които му се беше налагало да каца аварийно, и скромните домове на мили хора, помагали му, когато е изпадал в беда.

Кацнаха в Догуд, а единият час се беше превърнал в няколко и Чарли беше тръгнал към града. Кордилия не съжаляваше. Имаше чувството, че твърдата почва е изгубила част от силата на гравитацията си. След слизането беше като в безтегловност.

— Благодаря за отделеното време, госпожице Грей — подвикна Макс от пилотската кабина.

Тя му се усмихна.

— Надявам се да ми позволиш отново да те повозя някой път.

Това бе предостатъчно уверение, че скоро ще се видят отново, и Кордилия му помаха. Пое с лека крачка към къщата, без да се обръща назад.