Ана Годбърсън
Обречена красота (12)

12

Другите две момичета, чийто дом бе Догуд, все още спяха, когато Лети затвори вратите на балната зала, пое си дълбоко дъх и се зае със същата задача, на която се посвещаваше през последните дни. Разпя се и протегна крака. Погледна се в огледалото и се усмихна с елегантната самоувереност, която се надяваше някой ден да притежава, характерна за двойно по-възрастни жени с опит в представянето на сцена. Изпя една песен, сетне запя отново, този път с различна интонация и изражение, сякаш се представяше съвсем различен човек. След като изпълни по два пъти всички песни, които знаеше, и се уплаши, че може да пресили гласа си, започна да танцува — танци, които бе виждала да изпълняват във филмите, и си представяше, че се движи в стаята с невидим партньор, представяше си как ги изпълняват момичетата в големи спектакли, после танцуваше самостоятелно, блестящо и завладяващо. Едва когато сумракът започна да се процежда по лъскавия под, спря да се движи и се отпусна. Нямаше никакво намерение да се глези, но неочаквано се почувства изтощена. Какво приятно чувство! Астрид и Кордилия още не се бяха размърдали в леглата си, когато започна, а часовете бяха отлетели неусетно, трескаво, и тя бе забравила всичко и всички, освен, може би, Грейди и начина, по който очите му потвърдиха подозрението и надеждата, че един ден ще стане звезда. Когато се отпусна немощно, бе привлякла нечие внимание, защото след секунда чу разтревожен вик и стъпки, които се втурнаха към нея.

— Госпожице! Добре ли сте?

Лети се надигна, приглади назад кичури коса от очите си и видя Мили, прислужницата, надвесена над нея, да я наблюдава с несиметричните си очи.

— Много се извинявам — рече смутено тя. — Не знаех, че тук има някого.

— Не, не, аз се извинявам, госпожице Ларкспър. — Мили протегна едрите си ръце и вдигна Лети на крака. — Чух ви, когато отивах към кухнята, а вие пеете така прекрасно, та ми се прииска да чуя още, затова реших да ви послушам от вратата, понеже нямаше да ви притеснявам.

— Всичко е наред. — Лети оправи черната пола, която беше облякла върху черните чорапи и черния комбинезон, и се постара да не показва колко е доволна, че е имала публика. Наистина се радваше как някой, колкото и обикновен, бе поспрял, за да чуе гласа й. Поруменя. — Просто се упражнявах.

— За клуба на госпожица Кордилия ли? Вие сте невероятно смела. На мен краката ми щяха да се подкосят. Щях да съм ужасно нервна, ако ми се наложеше да се изправя пред хората.

— Уверявам те, че и аз ще бъда нервна. — Лети забеляза колко прислужницата е впечатлена и се усмихна при мисълта, че си е спечелила още един почитател. Мигом мислите й се пренесоха към клуба и времето, когато щеше да заработи и щеше да има готова сцена, а тя да се качи на нея, натруфена в дреха от пайети и пера, също като истинска певица. — А ти откъде знаеш?

Мили сви рамене.

— Чух това-онова. Не съм искала да си вра носа нарочно, но когато дойдох, си мислех, че непрекъснато ще ходя на кино, ще се возя в трамваите и ще се срещам с приятели в кафенета. Тук ми плащат добре, ама нямам много забавления. Затова ми е приятно да се ослушвам за някоя и друга клюка. — Подръпваше престилката си, докато най-сетне не извади цигара и най-вероятно дори не бе забелязала как държи нещо в ръката. — А как обичам музиката — добави срамежливо тя.

— Много си мила — отвърна Лети топло с надеждата да достави удоволствие на момичето. — Ще пушиш ли?

— А, не — побърза да отрече Мили и се опита да скрие цигарата в длан. — Моля да ме извините, госпожице, аз…

— Не се извинявай — кимна Лети и се усмихна, за да покаже, че няма място за тревога и притеснение. — Просто исках да те попитам дали не искаш да седнем на верандата за малко. Краката ме заболяха от танците, а и, честно казано, имам нужда от малко свеж въздух.

Щом се настаниха на внушителните каменни стъпала навън и се загледаха в хладния мрак, Мили се обърна към нея и заговори едва чуто:

— Нали няма да им кажете?

— А, на тях им е все едно. Напоследък Кордилия не спира да пуши, така че никой няма да има нищо против.

— Не се срамувам от пушенето, ами че си почивам толкова дълго време. — Мили изпусна дима в сгъстяващия се мрак. Известно време пуши тихо и двете момичета мълчаха. Накрая угаси цигарата и заговори по-твърдо и убедително. — Откакто госпожица Донъл е тук, върша работа за три момичета и не ми остава почти никакво време за мен.

Лети въздъхна и отпусна глава на рамото си. Помнеше добре този тон — тонът на по-голяма сестра в деня, отреден за прането, или през сезона, когато затваряха зимнина, или още по-точно всеки ден, откакто майка им почина, и Луиза бе принудена да поеме цялата работа на жената в къщата.

— Идва ти множко, а? — отбеляза с много съчувствие тя.

Мили извади нова цигара и щеше да я запали, ако не бяха чули скърцането на вратата в коридора. И двете се обърнаха виновно и видяха Кордилия да приближава към тях през балната зала, стиснала за ръка доведената сестра на Астрид, Били. Кордилия беше облечена в лъскав тоалет в патладжанен цвят, косата й вдигната, само няколко кичура докосваха изваяните й скули. Дори докато държеше за ръката Били, имаше изтънчен вид на гражданка, докато Били бе навлякла кафяв мъжки панталон, начин на обличане, който би накарал всички в Юниън да я гледат накриво и подозрително поне през следващите двайсет години.

— Отиваме в Манхатън — съобщи Кордилия.

— За да преслушаме новите барове — обясни Били.

— Снощи, докато бях в града, разбрах, че не знам почти нищо за баровете и Били обеща да ми е водач. Колкото повече сме, толкова по-весело!

На Лети не й беше хрумвало, че Кордилия е чак толкова близка приятелка с доведената сестра на Астрид, но сега двете изглеждаха доста близки, също като две жени, прекарали следобеда заедно, докато са се наливали с кафе и са замисляли нещо екстравагантно. За кратко Лети завидя на близостта им, но Кордилия се усмихна хитро.

— Няма ли да дойдеш с нас?

Въпросът беше насочен към едното момиче на стълби те пред верандата и в миг илюзията за приятелство с прислужницата отлетя. Лети погледна Мили с неудобство и другото момиче скри цигарата. Не бе нужно да се свива. Лети забеляза, че Кордилия мисли за нещо съвсем друго. Очите й блестяха от въодушевление, защото нощта започваше, а мислите бяха някъде напред, зареяни неясно къде.

— Облечи си черното тоалетче с мънистата — настоя Кордилия. — Моля те, Лети.

Лети стана и не намери сили пак да погледне към Мили. Хрумна й, че на англичанката щеше да й е приятно да дойде в града с тях и да види как се забавляват младите в незаконните заведения. Лети бе прекарала предостатъчно време да поглежда отвън. Вече не бе средната сестра в семейство Хобстад. Неочаквано се почувства невероятна късметлийка, че има приятелки, готови да се веселят, и те настояват да излезе с тях.

— Да побързаш — рече Били, когато Лети минаваше покрай нея, за да се качи и облече черната рокля, обсипана с мъниста. — Искам да тръгнем, преди Чарли да се прибере и да излае, че на Кордилия й е нужен придружител.

С настъпването на мрака лодките, собственост на семейства Хейл и Грей, тайно бяха изтеглени от неподдържаните кейове и навлязоха в залива. По-големи кораби, на мили навътре в Атлантическия океан, пренасяха течно злато в каси, скрити под тайни дъна, и скоро на тях щяха да се качат купувачи и момичета за развлечение, ако обаче късметът им изневереше, сред гостите на борда щеше да се окаже и някой агент под прикритие. Доставките щяха да бъдат направени по тъмни алеи до незаконните барове, някои от тях доволни, други пък щяха да приемат стоката по принуда. В града и в покрайнините вървяха приготовленията за натоварената предстояща нощ. Тълпите бяха готови да нахлуят — момичета, които прескачаха от един клуб в друг, облечени в пъстри тоалети, момчета, нетърпеливи да ги заговорят, всички се провикваха към барманите да поръчат още едно от същото. Астрид не се интересуваше от всички тези маневри, докато седеше сама в стаята в кулата на третия етаж, навремето убежище на самия трафикант Грей, и се наслаждаваше на образа си в огледалото. Беше облякла сребристата официална рокля, която Чарли й подари в предишен сезон, косата й бе пригладена назад от челото, устните й бяха в убийствен оттенък на червеното. През по-голямата част от деня си лежа, докато Чарли не дойде, за да я разсъни, като реди безброй извинения и не обсипа нежната кожа на ръцете и с целувки, а после обеща да се реваншира същата вечер. После хапна нещо леко и отдели много време да се издокара. Не се изненада и ни как не се притесни от факта, че цял ден не е излизала от стаята си. На три от четирите стени на стаята имаше прозорци и усети промените на времето в прекрасното си орлово гнездо.

— Няма ли да дойдеш с нас?

Астрид вдигна поглед към застаналата на вратата Лети, облечена в обсипана с мъниста черна рокли, превърнала я от срамежлива девойка в дама, която изпълняваше невероятни песни в незаконен бар.

— Миличка, нямаш представа колко много ми се иска — отвърна тя и се усмихна, когато видя новата си приятелка, — но Чарли е планирал нещо специално. Да се забавлявате и вместо мен.

— Сигурна ли си? — сините очи на Лети бяха огромни като на героиня от комикс.

Изглежда се надяваше Астрид да се съгласи. За момент Астрид се поколеба — умолителното изражение на Лети можеше да я накара да се съгласи с всичко, а мисълта, че ще пропусне веселбата, я подразни. Чарли я беше пренебрегнал, беше обещал да й се реваншира и нямаше да отстъпи, докато той не изпълнеше обещанието си. А обещанието бе за нещо специално и нямаше да приеме нищо по-незначително.

— Да, кукличке, но да намигнеш на всички момчета от мое име.

Лети излезе и тя се зае да оформи веждите си, да се напудри и подчертае с черно клепките си. Светлината беше приглушена, зениците й бяха разширени, тайнствени, и тя не можеше да се нарадва, че тази вечер е прелестна. Щом Чарли я погледнеше, щеше да се зарече да не я оставя сама никога повече. Потопи се в мечти за няколко минути и не чу веднага, че звъни телефон. Призрачният звук отекна по стълбите на Догуд чак до нейното кътче и тя му обърна внимание също както почитател на изкуството, който забелязва някоя мазка, която винаги е била на картината. Досети се, че звъни отдавна.

— Каква досада — изпъшка и се оттласна от тоалетката. — Телефонът! — провикна се от вратата на стаята, но звъненето продължи, а тя не чу някой да отива да го вдигне. Изсумтя и продължи по стълбите.

— Ало? — обади се от библиотеката. Когато гласът й отекна в тихата, тъмна стая, се досети, че след като никой не е вдигнал, значи е сама в къщата.

— Къде е Кордилия? — попита Чарли, без дори да поздрави.

— С Били и Лети отидоха в града — отвърна спокойно Астрид.

На мига тишината й се стори неприятна и усети по върба й да пробягва студена тръпка.

Чарли изруга.

— Трябва да я намерим. Тази вечер е опасно — заяви той. — Не напускай Догуд. Виктор ще пристигне всеки момент.

— Чарли, нали тази вечер трябваше…

— Знам. Извинявай, сладурче, ще остане за утре. Обещавам. Случи се нещо.

— Виж ти — отвърна му кисело. — Същата работа както снощи, а?

— Не — отвърна той, без да обърне внимание или без да забележи сарказма й. — Много по-зле е. Ще ти обясня по-късно, когато…

Имаше още нещо. Тя чуваше гласа му, докато затваряше с трясък слушалката, но нямаше желание да слуша повече. Всяка една от думите на Чарли я нарани, а тя не желаеше да търпи болка. Беше отчайващо самотна, единственото й желание бе да й се възхищават, да се грижат за нея и да я докосват. Намръщи се на отражението си в черния прозорец и усети как кръвта й кипва. Врътна се, отправи се към коридора и блъсна вратата. В същия момент видя мъж и едва не изпищя от страх.

— Виктор! — ахна тя.

Този път той изглежда не съжаляваше, че ще й прави компания.

— Май пак сте вързана с мен — ухили се той.

— Май да — тя вирна нос и не се усмихна. — Пали автомобила, отивам да си взема наметка. Потегляме за града.

Той пребледня и стана сериозен.

— Не мога да го направя.

— Добре — присви очи Астрид и стисна злобно устни. Значи ще карам аз.

Телефонът продължаваше да звъни в празната къща, докато тя прекосяваше ливадата към мястото, където Виктор беше паркирал. Той вървеше плътно след нея и когато тя спря пред колата, младият мъж отпусна ръка на рамото й, за да я спре. Тя обаче се обърна побесняла и той отстъпи крачка, изгубил равновесие. Очите им се срещнаха и двамата разбраха, че блъфът му не минава.

— Няма да посмееш да приложиш груба сила, за да ме задържиш тук, нали? — попита тя, а гласът й прозвуча толкова убедително, че никой не би се замислил дали тя се колебае. Задържа погледа му за кратко. Беше убедена, че той е съвсем наясно, и тя няма да отстъпи, как е готова на всичко, за да излезе от имението. Тя заобиколи автомобила, настани се на седалката до шофьора и блъсна вратата.

— Карай по-бързичко — нареди му, когато той седна зад волана.

Виктор подкара с пълна газ. Настигнаха другите момичета много преди Куийнсбъро и навлязоха в града като незаконен керван.